Р
Е Ш Е Н И Е
№ ……… 18.08.2020 година град Стара Загора
В ИМЕТО НА НАРОДА
СТАРОЗАГОРСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД VІІІ
ГРАЖДАНСКИ състав
На двадесет и
първи юли 2020 година
В публично заседание
в следния състав:
Председател: АНТОНИЯ ТОНЕВА
Секретар: ТЕОДОР ПЕТКОВ
Прокурор:
като разгледа докладваното от СЪДИЯ
АНТОНИЯ ТОНЕВА
гр.дело № 625 по описа за 2020 година и за да се произнесе,
съобрази:
Производството е по чл.422 ГПК.
Ищецът „ВИП ПЛЮС – МЕДИКОТЕХНИЧЕСКА ЛАБОРАТОРИЯ“ ЕООД София твърди в
исковата си молба, че по силата на трудов договор №60/08.05.2014г., сключен с
ответника за изпълняваната от него длъжност, същият се е задължил в случай на
прекратяване на трудовото правоотношение, независимо от основанието за това, да
дължи на работодателя стойността на изразходваните за специализирано обучение
на служителя средства в пълен размер, както и е поел задължението да не работи
при и/или с конкурентни на работодателя търговски дружества и/или търговци,
включително и 3 /три/ години след прекратяването му. Твърди също, че на
08.04.2019г. по заявено от ответника желание, трудовият му договор бил
прекратен със Заповед № 113/08.04.2019г. съгласно уговореното условие в раздел
III, т.10 от трудовия договор, независимо от основанието за прекратяване на
трудовото правоотношение, ответникът дължи на работодателя изразходваните
средства за специализирано обучение. В случая предвиденото условие в раздел
III, т. 10 от трудовия договор настъпило още на 08.04.2019г. с издаването на
Заповед № 113 за прекратяване на трудовото правоотношение с ответника, т.е. г-н
Т. сключвайки трудовия договор се е съгласил ищцовото дружество да плати
стойността в пълен размер на проведеното му обучение, като същевременно се е
задължил след прекратяване на трудовия договор да възстанови направените
разходи за повишаване неговата професионална квалификация изразходвани от
работодателя му.
На второ място съгласно уговореното в раздел III, т. 6 от трудовия договор,
г-н Т. се е задължил да не работи при и/или с конкурентни на работодателя
търговски дружества и/или търговци в това число извършването на всички дейности
и услуги, свързани по какъвто и да е начин с дейността на ищцовото дружество,
така също се задължил да спазва ограничението на т.6 от раздел III три години
след прекратяването на трудовия му договор с „ВИП ПЛЮС- МЕДИКОТЕХНИЧЕСКА
ЛАБОРАТОРИЯ” ЕООД.
Ищецът сочи, че в случая непосредствено след прекратяване на трудовия му
договор, ответникът постъпил на работа в друго конкурентно дружество - „Софимед“ ООД, с което нарушил уговореното раздел III, т. 6
от трудовия договор. Съгласно публичния Регистър на лицата, осъществяващи
дейности но предоставяне на медицински изделия и помощни средства,
приспособления и съоръжения за хората с увреждания при Агенция за хората с
увреждания към Министерство на труда и социалната политика, дружеството „Софимед“ ООД осъществява същата дейност, като ищеца. С
оглед гореизложеното ищецът счита на основание изричните уговорки в сключения
трудов договор и на основание раздел III, т. 11 изречение първо от трудовия
договор, работникът дължи на работодателя обезщетение в размер на брутното му
трудово възнаграждение за период от 3 /три/ месеца, изчислено на база последно
получено такова възнаграждение, което възлиза на обща стойност от 3 708.00
лева.
Ищецът заявява, че са направени множество опити за доброволно уреждане на
този спорен въпрос, изпратена е писмена покана до г-н Т., но до настоящия
момент ответникът не е предприел действия по плащане на дължимата сума.
Ищецът подал заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК и по образуваното ч.гр.д.№ 6269/2019г. по описа на РС Стара Загора била
издадена заповед за изпълнение, но ответникът оспорил същата. Поради това за
него е налице правен интерес от предявяване на настоящия иск за установяване дължимостта на сумата от 5 000 лева, част от присъдената
със Заповед за изпълнение на парично задължение по ч.гр.д.№ 6269/2019г. по
описа на РС Стара Загора сума.
Моли съда да постанови решение, с което да признае за установено по
отношение на ответника, че същия дължи на ищеца сумата от 5000 лева /част от
общо дължима сума съгласно Заповед за изпълнение на парично задължение по
ч.гр.д.№ 6269/2019г. по описа на РС-Стара Загора/, от които сумата от 3 000
лева, представляваща възстановяване на част от изразходваните за него средства
за обучение в размер на 5 000 лева на основание раздел III, т. 10 от трудовия
договор и сумата от 2 000 лева, част от обезщетение в размер на 3708.00 лева
изчислено на база брутното трудово възнаграждение за период от 3 месеца за
нарушение на раздел III, т. 6 от трудовия договор, ведно със законната лихва
върху сумата от 5 000 лева, считано от 28.11.2019 година (датата на подаване на
заявлението по чл.410 от ГПК) до окончателното изплащане на сумата. Претендира
направените разноски.
Ответникът С. В. Т. представя писмен отговор в срока по чл.131 ГПК, в който
взема становище, че оспорва предявените искове по основание и размер. Счита, че
черпят основание от недействителни клаузи на Трудов договор № 00060/08.05.2014
г.
Не оспорва съдържащите се в исковата молба твърдения, че между страните по
делото е съществувало трудово правоотношение, възникнало по силата на Трудов
договор №00060/08.05.2014г., прекратен със Заповед №0000113 от 08.04.2019г.
По отношение претенцията за сумата от 3 000 лв. - възстановяване на част от
изразходваните средства за обучение на ответника в размер на 5 000 лв.,
заявява, че в исковата молба не се съдържа информация кога работодателят е
направил твърдените разходи за обучение на ответника в размер общо на 5000 лв.,
за какъв тип обучение са изразходвани тези средства, нито са ангажирани каквито
и да е доказателства относно така направени разходи за обучение, техния размер
и евентуално, че тези разходи са направени именно за специализирано обучение на
ответника по смисъла на раздел III, т.10 от Трудов договор № 00060/08.05.2014
г. Извън гореизложеното счита разпоредбата на раздел III, т. 10 от Трудов
договор № 00060/08.05.2014 г. за нищожна на основание чл. 26, ал. 1,
предложение трето от Закона за задълженията и договорите, като разпоредба
противоречаща на добрите нрави. Сочи, че това е така, доколкото след като е получил
свързаното с работата му във „ВИП - ПЛЮС МЕДИКОТЕХНИЧЕСКА ЛАБОРАТОРИЯ“ ЕООД
специализирано обучение, се очаква, че служителят ще използва така придобити от
него знания именно във връзка с работата му при този работодател. В тази връзка
счита, че разпоредбата на раздел III, т.10 от Трудов договор № 00060/08.05.2014
г., която изначално предвижда ангажимент на служителя, в случай на прекратяване
на трудово му правоотношение с „ВИП - ПЛЮС МЕДИКОТЕХНИЧЕСКА ЛАБОРАТОРИЯ“ ЕООД,
независимо от основанието за това, да плати на работодателя стойността на
изразходваните за неговото специализирано обучение средства в пълен размер е
нищожна, като противоречаща на добрите нрави.
Счита за нищожна, като противоречаща на закона и разпоредбата на раздел
III, т. 6, във връзка е раздел III,т. 11 от Трудов договор № 00060/08.05.2014
г., от които черпи основание и вторият предявен от ищеца иск, представляващ
част от обезщетение, изчислено на база брутното трудово възнаграждение за
период от 3 месеца за нарушаване на раздел III, т. 6 от трудовия договор. Сочи,
че съгласно разпоредбата на раздел III, т. 6 от Трудов договор №
00060/08.05.2014 г., служителят С.В. Танев се е задължил да не работи при и/или
с конкурентни на Работодателя търговски дружества и/или търговци, включително и
3 /три/ години след прекратяване на трудовия договор. За избягване на всякакво
съмнение, в цитираната разпоредба на трудовия договор е посочено, че
ограничението по предходното изречение включва извършването на всички дейности
и услуги свързани по какъвто и да е начин с дейността на Работодателя.
Заявява, че често срещана е практиката в трудови договори да се включват
уговорки, които забраняват упражняването на същата или сходна дейност или
заемането на такава позиция след прекратяване на трудовия договор, т.нар.
забрана за извършване на конкурентна дейност. Счита, че с такива клаузи се цели
ограничаване правото на работника или служителя да извършва определена
конкурентна дейност в продължение на определен период от време след
прекратяване на трудовия договор. Конституционно закрепено и фундаментално
човешко право е правото на труд. Съгласно Конституцията на Република България,
чл. 48, ал. 1 и 3 - всеки гражданин има право на труд и свободно да избира
своята професия и място на работа. Съгласно чл. 8, ал. 4 от КТ, отказът от
трудови права е недействителен, според чл. 74, ал. 4 КТ, вместо
недействителната клауза следва да се прилага императивната законова норма.
Всъщност, свободата при полагането на труд е основен принцип в трудовото право
и е гарантирана от закона. Правото по чл. 48 ал. 3 от Конституция на РБ, всеки
гражданин свободно да избира своята професия и място на работа, не може да бъде
предмет на действителен отказ или ограничение, изразени в частноправно
съглашение, включително като клауза на трудов договор при постъпване на работа,
предвид недопустимостта за отказ от личното право на труд, скрепено с
императивната норма на чл. 8 ал.4 от КТ, като продължение на изведения в
конституционната норма принцип.
Сочи, че съдебната практика в тази посока е категорична, устойчива и безпротиворечива. Позовава се на решение №740 от 11.11.2010г. IV г.о. на ВКС по г.д.№ 322/2010г., по реда на
чл.290 ГПК, в което съдът се е произнесъл със задължителна сила по правния
въпрос за действителността на клаузата за неустойка, уговорена в сключен трудов
договор, касаеща правоотношения възникващи след
неговото прекратяване; на решение № 417 от 25.05.2010г. III г.о. на ВКС по г.д
№ 1228/2009г. по реда на чл. 290 ГПК; на решение №656 от 25.10.2010г. IV г.о.
на ВКС по г.д № 1954/2009г., по реда на чл. 290 ГПК.
Сочи, че работодателят няма право да налага забрана на служителите си да не
упражняват своята професия, след прекратяването на трудовите си отношения, тъй
като това би означавало да се ограничи правото им на бъдещо престиране
на труд, а подобна клауза по своята същност е нищожна. Такава клауза, макар и
да не е свързана със съдържанието на трудовия договор, възлага задължение на
работника или служителя в определен период от време да не встъпва в трудови или
граждански отношения с конкурентен на работодателя правен субект, която
уговорка противоречи на норми и принципи на трудовото право (чл. 8, ал. 4 КТ) и
поради това е нищожна.
Моли съда да прогласи нищожност на клаузите на раздел III, т.10 и раздел III,
т. 6, във връзка с раздел III,т. 11 от Трудов договор № 00060/08.05.2014 г. и
отхвърли предявените искове като неоснователни и недоказани. Претендира
направените разноски.
Съдът като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната
съвкупност и като взе предвид становищата и доводите на страните, приема за
установена следната фактическа обстановка:
От приложеното към настоящото дело ч.гр.дело №6269/2019г. по описа на
Районен съд Ст.Загора се установява, че на основание чл.411 ал.3 ГПК, съдът е
издал заповед за изпълнение, съгласно която е разпоредил длъжникът С. В. Т. да
заплати на кредитора „ВИП ПЛЮС – МЕДИКОТЕХНИЧЕСКА ЛАБОРАТОРИЯ“ ЕООД София сумата
от 8708,00лв. главница, от които 5000лв. възстановяване на средства за обучение
и 3708 лв. обезщетение за нарушение на раздел III т.6 от трудовия договор, ведно със законната лихва от 28.11.2019г.
до окончателното плащане, както и разноски 174,16лв. за държавна такса. В срока
по чл.414 ал.2 ГПК, ответникът възразил, че не дължи вземането по издадената
заповед за изпълнение. С разпореждане на заявителя е указано, че може да
предяви иск относно вземането си в едномесечен срок от връчване на
разпореждането. В указания срок заявителя е предявил иск относно вземането си.
По делото не се спори и се установява от представените писмени
доказателства, че ищецът е бил в трудово правоотношение с ответника, като по
силата на сключения между страните безсрочен трудов договор №60 от 08.05.2014г.
е заемал длъжността „ортопедичен техник“ при основно месечно възнаграждение 1200лв.
Не е спорно също, че със заповед №113/08.04.2019г. на основание чл.325 т.1 КТ,
считано от 08.04.2019г. трудовото правоотношение между страните е прекратено по
взаимно съгласие.
В раздел III т.6 на трудовия договор е уредено
задължение на служителя да не работи при и/или с конкурентни на работодателя
търговски дружества и/или търговци,
включително и 3 години след прекратяването му, като за неизпълнение на това
задължение договора в тежест на
служителя е предвидено обезщетение в размер на три брутни месечни
възнаграждения /раздел III т.11 от трудовия договор/. В раздел III т.10 на трудовия договор е
предвидено, че при прекратяване на трудовото правоотношение независимо от
основанието служителят дължи на работодателя стойността на изразходваните за
специализирано обучение на служителя средства в пълен размер.
На клаузите в раздел III т.10 и т.11 ищецът работодател основава претенциите си. Ответникът счита
посочените клаузи за нищожни.
Съгласно трайната практика на ВКС, намерила израз в решение №740 от 18.11.2010г.
по г.д. № 322/2010г. IV г.о. на ВКС, решение №417 от 21.05.2010г. по г.д №
1228/2009г. III г.о. на ВКС; решение №656 от 25.10.2010г. по г.д № 1954/2009г. III
г.о. на ВКС /цитирана от ответника, която настоящия състав споделя напълно/ Уговорката,
с която се ограничава извършването на конкурентна дейност от страна служители
за определен срок след прекратяване на трудовия им договор, е в нарушение на
конституционно признатото право на труд, по-специално нормата на чл.48, ал.3 КРБ,
където се прогласява свободата на избор на професия и място на работа на всеки
гражданин. При това работодателят няма право да налага забрана на служителите
си, които са се специализирали в дадена област, да не упражняват своята
професия, след прекратяването на трудовите си отношения, тъй като това би
означавало да се ограничи правото им на бъдещото престиране
на труд, а подобна клауза по своята същност е нищожна. Същата, макар и да не е
свързана със съдържание на трудовия договор, възлага задължение на работника
или служителя в определен период от време да не встъпва в трудови или
граждански отношения с конкурентна фирма, която уговорка противоречи на норми и
принципи на трудовото право - чл.8, ал.4 КТ.
Предвид изложеното съдът намира, че сумата от 2000лв., претендирана
частично от 3708 лв. – обезщетение по раздел III т.11 от трудовия договор в размер на три брутни
възнаграждения за нарушаване задължението по раздел III т.6 от трудовия договор е недължима, поради нищожност на
клаузата, с която е уговорена.
Претенцията за сумата от 3000лв., претендирана
частично от 5000лв., представляваща стойността на изразходваните за
специализирано обучение на ответника средства, съдът намира за неоснователна и
недоказана. Ищецът, чиято е доказателствената тежест
не ангажира никакви доказателства нито за наличието на някакви договорни
отношения между страните по смисъла на чл.234 КТ, нито за вида и характера на
твърдяното специализирано обучение, нито за разходите за същото. Представената
от ищеца Справка за направените финансови разходи за ответника не представлява
годно доказателства за установяване на посочените по-горе обстоятелства.
Предвид гореизложеното съдът намира, че предявените искове за установяване
вземанията на ищеца за сумата от 2000лв., претендирана
частично от 3708 лв. – обезщетение по раздел III т.11 от трудовия договор в размер на три брутни
възнаграждения за нарушаване задължението по раздел III т.6 и за сумата от 3000лв., претендирана
частично от 5000лв., представляваща стойността на изразходваните за специализирано
обучение на ответника средства се явяват неоснователни и недоказани и следва да
бъдат отхвърлени.
На основание чл.78 ал.3 от ГПК ищецът следва да бъде осъден да заплати на ответника
направените по настоящото дело разноски за адвокатско възнаграждение в размер
на 700 лв., както и направените в заповедното производство разноски за
адвокатско възнаграждение в размер на 700 лв. /т.12 ТР №4/18.06.2014г. на ВКС
по тълк.дело №4/2013г. на ОСГТК/.
Водим от горните мотиви, съдът
Р Е Ш И :
ОТХВЪРЛЯ предявените от „ВИП ПЛЮС – МЕДИКОТЕХНИЧЕСКА ЛАБОРАТОРИЯ“ ЕООД София, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление гр.София, район Младост, ул.Казбек
№53, представлявано от Лилия Цветкова Иванова против С. В. Т., ЕГН **********,***
искове да се признае за установено по отношение на С. В. Т., че същия дължи на
„ВИП ПЛЮС – МЕДИКОТЕХНИЧЕСКА ЛАБОРАТОРИЯ“ ЕООД София сумата от 2000лв., претендирана частично от 3708 лв. – обезщетение по раздел III т.11 от трудовия договор в размер
на три брутни възнаграждения за нарушаване задължението по раздел III т.6 и сумата от 3000лв., претендирана частично от 5000лв., представляваща стойността
на изразходваните за специализирано обучение на ответника средства, ведно със
законната лихва от 28.11.2019г. до окончателното плащане, за изпълнението на
което парично задължение е издадена в полза на „ВИП ПЛЮС –
МЕДИКОТЕХНИЧЕСКА ЛАБОРАТОРИЯ“ ЕООД София против С. В. Т. заповед за изпълнение на парично задължение
по чл.410 ГПК №3264/29.11.2019г. по ч.гр.дело №6269/2019г.
по описа на РС Ст.Загора, като неоснователни и
недоказани.
ОСЪЖДА „ВИП ПЛЮС – МЕДИКОТЕХНИЧЕСКА ЛАБОРАТОРИЯ“ ЕООД София, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление гр.София, район Младост, ул.Казбек
№53, представлявано от Лилия Цветкова Иванова да заплати на С. В. Т., ЕГН **********,***,
направените по
настоящото дело разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 700,00лв., както и сумата от 700,00лв. – разноски за адвокатско
възнаграждение по ч.гр.дело №6269/2019г.
по описа на РС Ст.Загора.
Решението
подлежи на въззивно обжалване в двуседмичен срок
от връчването му на страните, пред Старозагорски Окръжен съд.
РАЙОНЕН СЪДИЯ :