О П
Р Е Д
Е Л Е
Н И Е №…..
ОКРЪЖЕН СЪД ЛОВЕЧ,в закрито
заседание на двайсет и пети ноември през две хиляди и деветнайсета година,в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СЕВДА ДОЙНОВА,
ЧЛЕНОВЕ: ИВАНИЧКА КОНСТАНТИНОВА,
ЗОРНИЦА АНГЕЛОВА
като изслуша
докладваното от член-съдията Ангелова, ч.гр.д.№
640/2019г., за да се произнесе, съобрази:
Производство
по чл.413,ал.2 от ГПК.
Постъпила
е частна жалба от „ПРОФИ КРЕДИТ България”ЕООД с ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление в гр.София, бул.”България”№49,
бл.53Е, вх.В, чрез пълномощник юрисконсулт К.Е.С., против Разпореждане №1976/26.09.2019г.,
пост.по ч.гр.д.№ 715/2019г.на РС-Тетевен, в частта, в която заявлението
по чл.410 от ГПК е отхвърлено по отношение на претендираните вземания за
възнаградителна лихва и възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги.
Счита,че е незаконосъобразно, тъй като при постановяването му е
допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила, не са приложени правилно
разпоредбите на заповедното производство,като съдът е превишил правомощията си.
Сочи, че съгласно
т.2,б.„б" от ТРеш.№4/2013г. на ОСГТК на ВКС,
заявлението е необходимо да съдържа изложение на обстоятелствата, на които се
основава вземането. Отново тама е посочено,че съдът не събира доказателства и
не може да прави изводи от приложените документи както за съществуване на вземането,
така и за основанието, на което се претендира, тъй като целта на производството
по чл. 410 ГПК е не установяване на самото вземане, а само проверка дали е
спорно. Въпреки това, съдът по заповедното производство е коментирал подробно
основателността на вземането и се е произнесъл по съществото на спора, което
счита за недопустимо. Мотивира,че в производството по чл.410 и следващите от ГПК не се представят доказателства за вземането или поне не съществува такова
задължение. Съответствието на твърдяните факти с действителното правно
положение може да се установи само в евентуалния исков процес, в случай, че
длъжникът оспори вземането. Като се е произнесъл по валидността на процесните
клаузи, съдът е превишил своите правомощия, обсъждайки по същество обстоятелство,
което стои извън предмета на заповедното производство. Позовава се на съдебни
актове на окръжни съдилища и моли да отмени разпореждането в атакуваната му част като
незаконосъобразно и като вместо това се издаде заповед за изпълнение за претендираните
вземания за договорно възнаграждение, възнаграждение по закупен пакет от
допълнителни услуги, както и такси по Тарифа за извънсъдебно събиране на
вземането.
В условията на евентуалност, в случай че съдът счете, че има
правомощието да се произнесе по същество на спора в заповедното производство,
моли да се съобрази,че при произнасянето на първоинстанционния съд са налице и
други пороци.Твърди,че съдът грешно е мотивирал позицията
си, като не е възприел правилно фактическата обстановка и/или е достигнал до
погрешни изводи за прилагането на законовите разпоредби. По отношение на
Споразумението за предоставяне на допълнителни услуги излага,че при подписване
на искането за отпускане на потребителски кредит и стандартния европейски
формуляр длъжникът предварително е посочил параметрите на желания от него
кредит и е бил запознат с възможностите, които предоставя дружеството. Имал е
възможност да прецени дали параметрите на уговорения кредит отговарят на
финансовите му възможности. От друга страна Договорът, Споразумението за
предоставяне на допълнителен пакет от услуги и Общите условия са подписани на
всяка една страница от длъжника по процесния договор, което свидетелства, че е
запознат със съдържанието на всеки един от тях. Видно от условията на договора и
ОУ, които са неразделна част от него, сключването на
споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги не е задължително
условие за отпускането на кредита. Сключването на споразумение за предоставяне
на допълнителни услуги е възможност, по избор на потребителя и зависи
единствено от неговата воля. Поради това счита,че не може да става дума за неравноправна клауза -
Споразумението е подписано по искане на клиента, а кредиторът по никакъв начин
не го е задължил да го подпише. Дори напротив - изрично на няколко места в
документите е посочено, че закупуването на пакета от допълнителни услуги не е
задължително за сключването на договора и за отпускане на исканите суми. В
процесния случай клиентът е пожелал да закупи пакет от допълнителни услуги,
като е декларирал това в искането си за отпускане на кредит. Пакетът от
допълнителни услуги предоставя на длъжника право да получи услуги, които не са
свързани с дейността на кредитора по кредитиране, а са свързани с
необходимостта на потребителя и неговото конкретно житейско положение.
Съгласно
т.14 от ДР на Закона за защита на потребителите
услуга е „всяка
материална или интелектуална дейност, която се извършва по независим начин,
предназначена е за друго лице и не е с основен предмет прехвърляне владение на вещ".
От това правило се заключава, че споразумението за
предоставяне на допълнителни услуги действително представлява услуги, в смисъл
на дейности, които ще се извършат по повод на договора за кредит в полза на
друго лице- кредитополучателя. Съгласно съдебната практика с договора за
предоставяне на услуга изпълнителят поема задължение да извърши конкретни
действия, срещу дължимо от възложителя възнаграждение, като тези действия
обикновено са фактически, а не правни. Доколкото втората част от определението за договор за потребителски
кредит по чл.9, ал.1 от ЗПК предоставя известна свобода за кредитора да
предоставя допълнителни услуги, които са извадени от договора за потребителски
кредит, то законодателно е допустимо уговарянето на такива.
Излага,че
в българското действащо право в отношенията между правните субекти действа
принципът на свободно договаряне (чл.9 от ЗЗД). Съгласно този принцип всеки е
свободен да встъпва в правни и договорни връзки, ако желае, с когото желае и
след като сам определя и се съгласява със съдържанието на създаденото по негова
воля правоотношение. Тези три възможности, включени в понятието свободно
договаряне, трябва да бъдат обезпечени от правния ред, тъй като те
представляват обхвата на т.н. волева автономия, която се предоставя на индивида
за свободна инициатива. С оглед на принципа за свобода на договаряне и по своя
свободна воля страните са се съгласили да сключат Договор за потребителски
кредит № ********** и
подписаното към него Споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни
услуги. Длъжникът се е съгласил с тази цена на кредита на преддоговорния
етап с получаването на стандартен европейски формуляр за сравняване на различни
предложения, така и към момента на сключването на договора, не е обективирал и
нежелание да се откаже от сключения договор , погасявал е месечни
вноски. Нормално е, когато едно лице иска да получи определени средства или
услуги, да заплати възнаграждение или тяхната цена. За получената по заема сума
/главница/, клиентът дължи възнаграждение, което се изразява в договорената
между страните в рамките на законовите изисквания възнаградителна лихва.
Споразумението от своя страна дава възможност на клиента през целия живот на
договора да влияе на неговите най-съществени характеристики - да отлага вноски,
да намалява вноски и др. Това, освен че улеснява длъжника, създава и
несигурност по отношение на кредитора относно очакваните плащания, тъй като
последният не може да бъде сигурен дали ще получи всички плащания на посочените
в първоначалния погасителен план дати, не знае дали няма да получи вноски с
по-малък размер и други. Когато тази несигурност се възпроизведе в по-голям
мащаб – н-р при множеството кредити, които отпуска „ПРОФИ
КРЕДИТ България"ЕООД, това може да доведе и до финансова нестабилност.
Твърди,че този факт се взема предвид при преговорите относно условията, при
които ще се подпише Споразумението за предоставяне на допълнителни услуги между
страните. Клаузите от
общите условия, свързани с пакета от допълнителни услуги, уреждат отношенията
между страните само в случай, че клиентът е пожелал и сключил Споразумение за
предоставяне на допълнителни услуги. В противен случай тези клаузи от ОУ не се прилагат, тъй като остават безпредметни и по
никакъв начин не обвързват клиента.
Сочи,че
„ПРОФИ КРЕДИТ България"ЕООД,като кредитор не
създава задължение за потребителя при сключване на договор за потребителски
кредит, да сключи и споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни
услуги. Тази възможност през клиента се явява една възможност. В обхвата на общите разходи по
кредита, които следва да се отчетат при формирането на ГПР,
попадат разходи за допълнителни услуги, но само в случаите, когато получаването
на такива допълнителни услуги е задължително условие за сключването на договора
за кредит. Предвид това следва, че разходите на потребителя за
въпросните допълнителни услуги не представляват част от общите разходи по
кредита, съответно не следва да се отчитат при изчисляването на ГПР. Тоест дължимото по процесиите допълнителни услуги
възнаграждение се дължи от кредитополучателя отделно и независимо от цената на
самия кредит, респективно не следва да се включва при изчисляването на ГПР и не противоречи на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Позовава с не
съдебна практика –
По изложените съображения не
споделя изводите на съда, че е налице нарушение на разпоредбите на ЗПК.
Твърди,че предлаганите допълнителни услуги са само възможност,поради характера
им те са извадени от годишния процент на разходите по кредита,а Споразумението
между страните е сключено по искане на клиента, направено при информиран избор
от негова страна. Твърди,че това е клауза, която не се прилага автоматично за
всички сключени от дружеството договори и за всички негови съдоговорители,
а само по отношение на тези, които изрично са изразили желание и договорили
конкретни условия. Позовава сена съдебна практика на районни съдилища.
Допълва,
че са налице действащи законови разпоредби, които изрично посочват кои клаузи в
договора биха били неравноправни. В такива случаи чл.24 от ЗПК изрично препраща
към чл.143-148 от ЗЗП. Така чл.143 от ЗЗП в 19 точки определя кои клаузи биха
поставили потребителя в неравноправно положение спрямо кредитора. Твърди,че Споразумението за представяне на
пакет от допълнителни услуги е съобразено с изискванията на закона и не попада
в нито една от множеството хипотези, описани в чл. 143 ЗЗП. Всички суми по договора са
индивидуално уговорени клаузи, а именно -каква сума клиентът желае да му бъде
отпусната, какви ще са ГЛП и ГПР по договора, както и дали да бъде подписано споразумение за предоставяне
на допълнителни услуги и какво възнаграждение ще се дължи за него.
Затова счита за неправилен
изводът на съда за недействителност на споменатите клаузи от Договора за
потребителски кредит и съответно за недължимост на
възнаграждението по закупен пакет от допълнителни услуги.
По отношение претенцията за
договорно възнаграждение, излага,че от приложените по делото документи става
ясно,че годишният процент на разходите (ГПР) отговаря
изцяло на законовите изисквания. Съгласно чл.19,ал.4 ЗПК „Годишният процент на
разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България". Като се съобразят разпоредбите
на Постановление №100/29.05.2012г. и Постановление №426/18.12.2014г. на МС,
във.вр.с чл.86 от ЗЗД, става ясно, че ГПР, уговорен
между страните, е в пълно съответствие със нормативните изисквания като и този
ангажимент не надвишава въведеното ограничение. Затова не може да се говори за наравнопоставеност или противоречие с добрите нрави, тъй
като са спазени нормативните рамки. Разсъждава,че законодателят е счел, че
винаги когато ГПР е под установения максимум, той
няма да нарушава правата на икономически по-слабата страна, няма да
представлява неравноправна клауза и ще е в съответствие с добрите нрави.
Позовава се на съдебни актове на районни съдилища. Счита,че принципно за
страните няма пречка да уговарят възнаградителна лихва или неустойка за
забавено плащане на парични задължения над размера на законната лихва и тяхната
свобода на договаряне не е ограничена от разпоредбата на чл.10,ал.2 от ЗЗД. С
ПМС №72/08.04.1994г. е определен само размер на законната лихва. Със
заключителната разпоредба §1 е отменено ПМС № 1238 от 25.06.1951 г. за
определяне на максималния процент на договорните лихви, без да бъде определен
нов максимален размер на договорната лихва. Разпоредбата на чл.19,ал.4 от ЗПК,
съгласно която годишния процент на разходите не може да бъде по-висок от пет
пъти от размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във
валута, определена с ПМС, е приета преди датата на сключване на договора със
ЗИД на ЗПК и е в сила от 23.07.2014г. Следователно към датата на сключване на
договора за кредит страните са били обвързани от законовото изискване,
третиращо размера на ГПР.
Допълва,че длъжникът се е
съгласил с тази цена на кредита на преддоговорния
етап с получаването на стандартен европейски формуляр за сравняване на различни
предложения, така и към момента на сключването на договора, така и с
незаявяване на желанието си да се откаже от сключения договор и с факта на
предприето погасяване на месечни вноски. Известно е, че паричният ресурс на
небанковите институции е многократно по-скъп от този на банките с оглед на
факта, че не могат да осъществяват влогонабиране. Известен е и фактът, че
лихвите при небанковите институции са по-високи с оглед риска, който поемат да
отпуснат финансов ресурс на кредитополучатели, които не могат да получат такъв
от банките поради различни съображения, водещи до ниска кредитоспособност.
Срещу ползвания кредит заемателят
плаща възнаградителна лихва, която по своето естество представлява
възнаграждението, което длъжникът на пари или на други заместими вещи трябва да
престира на кредитора, защото са му предадени в
собственост и се е разпоредил с тях. Когато се изследва въпросът за
справедливия размер на договорната лихва, следва да се отчете характерът на
договора, неговата цел, задължението на заемодателя да предостави договорената
сума в уговорения срок и възможността заемателя да я върне разсрочено и на
вноски, макар и с лихва. Следва да се отчитат и рискът, който поема кредиторът,
бързото отпускане и усвояване на кредита, без да са необходими дългосрочни
преговори, без да е необходимо длъжникът да предоставя голям брой документация,
без да е задължително необходимо да се предостави обезпечение по кредита, било
то вещно или лично, без да са налице завишени изисквания относно доходите на
клиента, за да бъде одобрено искането му за кредит, както и за отпускането на
същия. Тези, както и редица други фактори оказват влияние върху отношенията
между страните и клаузите, които уговарят помежду си. Възнаградителната
лихва, която е включена в договора, представлява цената, която клиентът следва
да заплати във връзка с бързото и лесното получаване необходимите му парични
средства. В случая, заявителят е институцията, която се е съгласила да отпусне
кредит на длъжника, тъй като последният очевидно се е нуждаел от тях и то в
кратки времеви срокове, въпреки не толкова надеждните му показатели и въпреки
високото ниво на риск - условия, при които едва ли би получил одобрение от
друга финансова институция, било то банкова или небанкова. С цел да има реципрочност и еквивалентност на престациите,
клиентът се е съгласил да заплати посочената в договора възнаградителна лихва.
По този начин той си е осигурил възможността да посрещне други свои разходи,
които са били належащи и да заплати своите задължения
разсрочено - за по-дълъг период от време.
Към момента, предвиден за плащане
на вноските, включващи и възнаградителната лихва,
размерът на законната лихва е бил 10 %, а петкратния й размер - 50 %. Така в
конкретния случай ГПР не надхвърля петкратния размер
на законната лихва по просрочени вземания за целия период на кредита,
следователно не е налице нарушение на законовото изискване, както и на добрите
нрави. Уговореният размер на „оскъпяване" на заетите парични средства не
противоречи на добрите нрави, защото не злепоставя интереса на икономически
по-слабата страна в облигационното отношение.
По
изложените аргументи счита
за незаконосъобразни и неправилни изводите на съда, че лихвеният процент
противоречи на добрите нрави. След като законодателят изрично е определил лимит
на ГПР и изрично е посочил, че в него се включват и
лихвите по кредита и при положение, че това ограничение е спазено по процесния
договор, не може да се прави тълкуване, с което да се отрича установеното по
законов ред положение. Обратното би означавало да се приеме, че спазвайки
законовите разпоредби, кредиторът е сключил договор, който противоречи на
добрите нрави. Подобна гледна точка счита за лишена от правна логика и
основание. Цитира съдебна практика на окръжни съдилища. Допълва ,че годишен
процент на разходите, представлява: общите разходи по кредита, които включват
лихва, комисионна, такси и възнаграждение за кредитен експерт/посредник/, както
и всички други разходи, свързани с договора за потребителски кредит, с които кредополучателят се съгласява. Годишен лихвен процент е:
процентът, с който се олихвява усвоената главница. За различните видове кредити
той може да бъде различен. Или- годишният лихвен процент е част от годишния
процент на разходите, включен е в него, а не се начислява отделно. Размерът на ГПР и ГЛП не са определени в
общите условия, а са част от самия договор за потребителски кредит и са
уговорени индивидуално между страните за конкретния договор за потребителски
кредит. Също дължимите договорно възнаграждение и
възнаграждение по избран и закупен пакет от допълнителни услуги, произтичат от
различни договорни клаузи и поради това, дори една от тях да бъде приета за
нищожна, това не влече нищожността на другата, независимо дали съдът е приел,
че възнаграждението по избран и закупен пакет противоречи на разпоредбата на
чл.19,ал. 4 ЗПК.
По изложените съображения моли да
се отмени Разпореждане №1976/26.09.2019г., пост. по ч.гр.д.№715/2019г. по описа
на РС-Тетевен, в частта, в която е отхвърлено заявлението за вземанията за
договорно възнаграждение и възнаграждение за закупен пакет от услуги и вместо
него се постановите да уважаването му и издаване на заповед за изпълнение за
цялата претенция.
По допустимостта.
Жалбоподателят
е уведомен за атакуваното разпореждане на 02.10.2019г., а жалбата е подадена на
08.10.2019г.-т..е. с пазен е предвиденият срок. Подадена е от легитимирано да
обжалва лице, срещу обжалваем акт, при които
предпоставки, съдът приема,че жалбата е допустима и следва да се разгледа по
същество.
По същество.
Съобразявайки
представените по ч.гр.д.№ 715/2019г.по описа на РС-Тетевен писмени
доказателства и становището на жалбоподателя, съдът намира,че жалбата е частично
основателна.
На
26.09.2019г. пред РС-Тетевен е подадено заявление, по което е образувано
ч.гр.д.№ 715/2019г. по описа на съда. Заявителят „Профи
Кредит”ЕООД е предявило вземане срещу Камелия Л.И. ***, в общ размер от 599.78лв.,от
който - главница от 296.39лв., договорно възнаграждение в размер на 31.16лв.,
възнаграждение за закупен допълнителен пакет от услуги в размер на 258.06лв.,
такса по Тарифа за извънсъдебно събиране на вземането в размер на 0 лв.,
начислена за периода от 14.03.2017г. (дата на изпадане в забава) до 01.08.2017г.
и законна лихва за забава в размер на 14.17лв. за периода от 14.03.2017г.до 01.08.2017г.
и законната лихва от подаване на заявлението до изплащане на вземането. Като
основание е посочен Договор за потребителски кредит с № ********** от 02.12.2016г.,
сключен между Камелия Л.И. и „Профи Кредит”ЕООД.
Посочено е,че преди да сключи кредита клиентът е отправила искане за отпускане
и получила разяснения,въз основа на които е имала възможност да прецени доколко
предлаганите продукти съответстват на възможностите и финансовото й състояние.
След одобрение, на 02.12.2016г. е сключен Договор за потребителски кредит с №**********,
подписан при Общи условия,които са неразделна част от него. При сключване на договора клиентът е декларирала
с подписа си,че е запозната със съдържанието му,приема ги, няма забележки и се
задължава да ги спазват. По силата на Договора „Профи
Кредит”ЕООД се задължава да изпълнява точно и в срок задължението си като превежда по посочения от длъжника
начин заемната сума. От своя страна длъжникът поема задължението да върне
договорената като общо задължение сума,посочена в т.VІ от Договора за срок от 9 месеца,с месечна вноска по
погасителен план от 117.25лв. и падежна дата на 13 число от месеца. Съгласно
Общите условия длъжникът дължи договорно възнаграждение за изтегления кредит,
предварително определено в договора. Задължението възниква към деня на
отпускане на кредита, разсрочва се във времето и се погасява в рамките на
погасителния план. Неизплатеното договорно възнаграждение е в размер на 31.16лв.
Посочено
е,че страните са сключили и Споразумение за предоставяне на пакет от
допълнителни услуги,за което длъжникът дължи възнаграждение,което става
изискуемо с подписването му. Съгласяват се възнаграждението да бъде разсрочено
за срока на договора на равни месечни вноски. Неизплатеното възнаграждение за
допълнителния пакет е в размер на 258.06лв.
Твърди
се,че Камелия
Л.И. не е изпълнила задължението си и след като е направила 4
вноска, е изпаднала в забава. Последната падежна дата съгласно погасителния
план е 13.09.2017г. Посочено, че кредиторът е направил разходи за извънсъдебно
събиране на вземането,определение с Тарифа за таксите на „Профи
Кредит”ЕООД. Поради това от 14.03.2017г.(дата на изпадане в забава) до 01.08.2017г.
са начислени суми за извънсъдебно събиране на вземането в размер на 0лв.
За
периода на изпадане на длъжника в
забава- 14.03.2017г. до 01.08.2017г.
дължи мораторна лихва в размер на 14.17лв.
Към
момента е изтекъл срокът на договора (13.09.2017г.), налице е неизпълнение по
него, поради което дружеството има правен интерес да търси неплатените падежирали вноски по договора. Кредитът е изискуем в пълен
размер. Претендира заплащане и на направените разноски- 25лв.-държавна такса и
150лв.-разходи за юрисконсултско възнаграждение.
С атакуваното Разпореждане № 1976/26.09.2019г. РС-Тетевен
е уважил заявлението в частта за претендираната главница,заедно със законна
лихва от подаване на заявлението и лихва за забава. Отхвърлено е искането за договорно
възнаграждение от 31.16лв. и възнаграждение за закупен пакет от допълнителни
услуги в размер на 258.06лв. В мотивите съдът е приел,че уговорената договорна
лихва и възнаграждение за допълнителен пакет услуги противоречат на нормата на
чл.10а,ал.2 от ЗПК. С уговарянето им се заобикаля разпоредбата на чл.19,ал.4 от ЗПК,регламентираща размера на годишния процент на разходите. При тези
съображения съдът приема,че уговорките са нищожни,тъй като противоречат на закона и добрите нрави..
Въззивният състав, като се запозна с писмените
доказателства и становището на жалбоподателя, намира жалбата за частично оосноватеплна.
При произнасянето си съдът съобразява,че по отношение
критериите за редовност на заявлението разпоредбата на чл.410,ал.2 от ГПК
изрично препраща към тази на чл.127,ал.1 и ал.3 от ГПК. С оглед спецификите на
едностранното и формално заповедно производство, редовното заявление следва да
представя конкретно и ясно изложение на индивидуализиращите вземането елементи-
основание, от какво произтича, фактическите обстоятелства по възникването,
съществуването и изискуемостта му. Съгласно чл.411,ал.2,т.2 от ГПК заповедният
съд следва служебно да извърши проверка и дали искането не противоречи на
закона и добрите нрави. Именно в рамките на този контрол съдът проверява и може
да констатира наличие на неравноправни клаузи,поради противоречие с императивни
норми на закона.Касае се за законово регламентирано задължение на съда, което
не е игнорирано в заповедното производство,въпреки специфичните му
характеристики и в този смисъл въззивният състав се съгласява с обхвата на
извършената от РС-Тетевен проверка. Възражението на жалбоподателя за
недопустимост на такава проверка е неоснователно, тъй като не съответства на
разпоредбата на чл.411,ал.2,т.2 от ГПК. Не може да се приеме за състоятелно
асоциирането на с ограничаване на свободната инициатива, на договорната свобода
или с формулираната от жалбоподателя т.н.”волева автономия”.
В съответствие с изложеното съставът намира,че с
настоящето заявление са изпълнени изискванията за индивидуализиране на
претенцията по отношение на главницата и търсената лихва за забава. Посочено е
основанието на вземането, срока на договора, падежът и първата просрочена
вноска, ясно е от какво е формирана претенцията за главница. По отношение на
лихвите индивидуализация в законовите изисквания е направена само на лихвата за
забава. По отношение н възнаградителната лихва не е
уточнено за какъв период се търси. Периодът може да се определи,при
съобразяване на първото сочено просрочие-14.02017г. и края на
договора-13.09.2017г. Липсва уточнение и за какви услуги е сключен т.н.”Допълнителен
пакет от услуги”.
В проверката по отношение противоречие със закона и
добрите нрави,за която както се посочи съдът е служебно задължен съгласно
чл.411,ал.2,т.2 от ГПК, съставът констатира, че претенцията за възнаграждение
за закупен ”Допълнителен пакет от услуги” не отговаря на въведените законови
критерии.
При анализа на правоотношението става ясно,че приложимите
норми са тези на Закона за защита на потребителите,с оглед характеристиката на
длъжника на „потребител”, нормите на Закон за потребителския кредит-при
установените елементи на заемното правоотношение, съответно на ЗЗД,като общи и субсидярно приложими норми. Защитата на потребителя е
изградена на принципа за създаване на равноправни условия за получаване на
потребителски кредит и насърчаване на отговорно поведение от страна на
кредиторите при предоставяне на такива
(чл.2 от ЗПК). Водещо е разбирането да не се допусне прекомерно обременяване на
потребителя, така че да дължи неоправдано висока цена за ползваната финансова
услуга.
При съобразяване на горните критерии съставът намира,че
клаузата за дължимо договорно възнаграждение е действителна и неправилно първоинстанционният съд е приел, че е нищожна.
Както е известно договорната лихва представлява
възнаграждение, което заемодателят получава за предоставения паричен ресурс на
длъжника по договора за заем. Като договорен ангажимент се дължи за времето на
действие на договора. Както се приема в т.2 на ТРеш.№3/2017г.
от 27.03.2019г.на ОСГТК на ВКС, „За периода до настъпване на предсрочната изискуемост
размерът на вземането се определя по действалия до този момент погасителен план,съответно
според клаузите на договора преди изменението му.”. До момента на изтичане
срока на договора заемателят е ползвал предоставената му сума,поради което
дължи изпълнение на това договорно задължение. Договорната свобода,установена в
чл.9 от ЗЗД дава право на страните
свободно да определят условията,съотв.размера
на взаимните им ангажименти. Гаранцията за защитата на интересите на
потребителя в случая е въведеният с чл.19,ал.4 от ЗПК лимит на годишния процент
на разходите,част от които е и договорната лихва. В случая не се открива
противоречие с тази норма,при съобразяване,че не се търсят такси за
извънсъдебно събиране на вземането,а по отношение на възнаграждението за
допълнителни услуги заявлението е отхвърлено. Така годишният процент на
разходите се формира единствено от
уговорените лихви-договорна и такава за забава.
По изложените съображения съставът намира,че отхвърлянето
на заявлението за тази претенция е неправилно и следва да се ревизира,като се
отмени и разпореди издаване на заповед
за изпълнение за нея.
В останалата част по отношение на претендираното
възнаграждение за допълнителни услуги,съставът напълно споделя крайния извод на
РС-Тетевен за нищожност на тази договорна клауза. От лаконично описаните
възможности, за които се предоставят услуги, става ясно, че са предвидени
изцяло за дейност свързана с усвояване и управление на кредита,а съгласно
чл.10а,ал.2 от ЗПК кредиторът не може да въвежда и изисква заплащане на подобни
такси. По съществото си тези „допълнителни” услуги произтичат от наличието на
договорно правоотношение между равноправни субекти,каквито в случая следва да
са предоставилият заем и получилият такъв. В този смисъл е несъстоятелен опитът
на жалбоподателят терминологично да ги разграничава, определяйки ги като
„несвързани пряко”, а „по повод на договора уговорени”. Тези „възможности”
произтичат и са пряко свързани с договорните правоотношения. Ясно е,че
допълнителната услуга е предоставена във връзка и единствено и само заради
сключения договор, предвидена е по повод усвояването и управлението на кредита
и не попада в категорията на такси и комисионни,съгл.чл.10а,ал.1 от ЗПК.
Съобразени общо като стойност с останалите договорни ангажименти, категорично
надхвърлят лимита, въведен с чл.19,ал.4 от ЗПК,което е допълнителен аргумент за
определяне на тази клауза за неравноправна. Съставът не може да се съгласи с
довода,че тези услуги не следва да се включват при съобразяване на общия размер
на разходите. Видно е,че са част от правоотношението, договорът е сключен и с
оглед на така избрания допълнителен пакет, така че отделянето им е явен опит за
заобикаляне на ограничението на чл.10а от ЗПК. Не без значение е и
обстоятелството,че по размер възнаграждението за тези услуги доближава
главницата,което е допълнителен довод,че не се касае за услуга,а за прикрито
допълнително задължение.
По изложените съображения съставът изцяло се съгласява с
извода на първоинстанционния съд за отхвърляне на заявлението в частта по
отношение претендираното възнаграждение за закупен
пакет от допълнителни услуги в размер на 258.06лв.
ОС-Ловеч намира,че Разпореждане №1976/26.09.2019г. на РС-Тетевен,
пост.по ч.гр.д.№ 715/2019г., следва да се отмени в частта, с която е отхвърлено
заявлението на „Профи Кредит България”ЕООД срещу
Камелия Л.И., за договорно възнаграждение в размер на 31.16лв.и вместо него се
разпореди издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК за тази претенция.
Делото следва да се върне на РС-Тетевен за издаване на заповед по чл.410 от ГПК. В останалата част,с която е отхвърлена претенцията за възнаграждение за
закупен допълнителен пакет услуги в размер на 258.06лв., разпореждането е
правилно и законосъобразно и следва да се потвърди.
По изложените съображения и на основание чл.413,ал.2 от ГПК, ОС-Ловеч
О П Р Е Д Е Л И:
ОТМЕНЯ
Разпореждане №1976/26.09.2019г. на РС-Тетевен, пост.по ч.гр.д.№ 715/2019г. В
ЧАСТТА, с която е отхвърлено заявлението на „Профи
Кредит България”ЕООД с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление в
гр.София, бул.”България”№49, бл.53Е, вх.В, чрез пълномощник юрисконсулт К.Е.С.,
срещу Камелия Л.И. с ЕГН **********,***, за договорно възнаграждение в размер
на 31.16лв. и вместо него ПОСТАНОВЯВА
:
ДА СЕ ИЗДАДЕ Заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК в полза
на „Профи Кредит България”ЕООД с ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление в гр.София, бул.”България”№49, бл.53Е, вх.В,
срещу длъжника Камелия Л.И. с ЕГН **********,***, за сумата 31.16(трийсет и
един лева и 16 ст.), представляваща дължимо договорно възнаграждение по Договор
за потребителски кредит с № ********** от 02.12.2016г.
ПОТВЪРЖДАВА Разпореждане
№1976/26.09.2019г. на РС-Тетевен, пост.по ч.гр.д.№ 715/2019г. в останалата
обжалвана част,с която е отхвърлено заявлението на „Профи
Кредит България”ЕООД с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление в
гр.София, бул.”България”№49, бл.53Е, вх.В, чрез пълномощник юрисконсулт К.Е.С.,
срещу Камелия Л.И. с ЕГН **********,***, за възнаграждение за закупен
допълнителен пакет услуги в размер на 258.06лв., като правилно и законосъобразно.
ВРЪЩА делото на
РС-Тетевен за издаване на заповед по чл.410 от ГПК.
Определението не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1. 2.