№ 115
гр. Плевен, 07.04.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛЕВЕН, І ВЪЗ. ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и четвърти март през две хиляди двадесет и
втора година в следния състав:
Председател:СТЕФАН АС. ДАНЧЕВ
Членове:ТАТЯНА Г. БЕТОВА
СВЕТЛА Й. ДИМИТРОВА-
КОВАЧЕВА
при участието на секретаря ВЕРГИНИЯ Н. ПЕТКОВА
като разгледа докладваното от СВЕТЛА Й. ДИМИТРОВА-КОВАЧЕВА
Въззивно гражданско дело № 20224400500097 по описа за 2022 година
С решение №1379 от 03.12.2021 г. по гр.д. №4783/2021 г. Плевенски
Районен съд е:
ОСЪДИЛ на основание чл.55, ал.1 от ЗЗД „СТИК – КРЕДИТ“АД-гр.
Шумен, с ЕИК: ********* да заплати на С. Р. С. от гр. Плевен, с ЕГН:
********** сумата от 1 150 лв., представляваща недължимо платени суми по
договор за потребителски кредит №562528/24.07.2019 г., ведно със законната
лихва върху сумата, считано от 21.07.2021 г. до окончателното й изплащане,
както и сумата от 150 лв., представляваща деловодни разноски.
ОСЪДИЛ на основание чл. 38, ал.2 от ЗА, вр. с чл.78, ал.1 от ГПК
„СТИК – КРЕДИТ“АД-гр. Шумен, с ЕИК: ********* да заплати на адвокат
Г.Г. Ч., с ЕГН: ********** като процесуален представител на С. Р. С. от гр.
Плевен, с ЕГН: ********** сумата 310.05 лв., представляваща адвокатско
възнаграждение за оказаната в производството безплатна правна помощ.
Недоволен от решението, в частта му с която е осъден да плати на ищеца
сумата от общо 424.48 лв. /в т.ч. 379.01 лв. – договорна лихва и 45.47 лв. –
наказателна лихва/, е останал ответникът „СТИК – КРЕДИТ“АД и е подал
въззивна жалба срещу него. Моли то да бъде обезсилено като недопустимо в
частта му относно наказателната лихва, тъй като такава не е претендирана.
Иска още решението да бъде отменено като неправилно в частта му относно
възнаградителната лихва, като вместо него бъде постановено друго, с което да
1
бъде отхвърлен съответно предявения иск. Претендира направените
разноски.
В жалбата се сочи, че първоначално искът е предявен като частичен – за
сумата от 25 лв., явяваща се част от 6 351.60 лв., от които 1 370.22 лв. –
възнаградителна лихва и 4 981.38 лв. – неустойка по чл.20 от договора. По-
късно – с молба от 16.11.2021 г. С. Р. С. поискал да бъде допуснато изменение
на иска, съгласно което същият да се счита предявен за 1 150 лв. Твърди се,
че на „СТИК – КРЕДИТ“АД не е била връчена молбата на ищеца за
изменение на иска с възможност да вземе становище, което съставлява
нарушение на чл.100 от ГПК. Твърди се също, че допуснатото в о.с.з.
изменение на иска не е намерило съответно отражение в доклада по делото,
както и че на свой ред изменения доклад не е съобщен на ответника с
възможност да вземе становище. По тези съображения въззивникът намира,
че не е налице валидно допуснато изменение в размера на иска от 25 лв. на
1 150 лв., респ. първоинстанционният съд се е произнесъл по непредявен иск.
В жалбата се сочи като недопустимо първоинстанционното решение в
частта му относно сумата 45.47 лв., по отношение на която Плевенски
Районен съд е приел, че е платена без основание за погасяване на задължение
за наказателна лихва. Твърди се, че ищецът не е претендирал връщането на
подобна сума.
Въззивникът счита, че съотношението главница – възнаградителна лихва
само по себе си не може да бъде критерий за прекомерност на лихвата, без
при това да се отчита и времето, за което се ползва главницата, респ. се
начислява лихвата. Сочи, че като небанкова финансова институция
финансира дейността си като заема средства срещу по-високи лихви, а не като
банките – и чрез публично привличане на влогове. Не на последно място –
счита, че размерът на лихвата е адекватен на риска при необезпечен заем като
процесния. Моли да бъде отчетено, че възнаградителна лихва от 36 % не
надвишава значително трикратния размер на законната лихва, както и че
възнаградителната лихва като част от ГПР не надвишава петкратния размер
на законната лихва.
Препис от въззивната жалба е връчен на С. Р. С. и на 21.01.2022 г. по
пощата е подаден отговор, в който се моли да бъде потвърдено
първоинстанционното решение в обжалваната му част.
Въззиваемият намира за доказано по делото, че процесният договор е
нищожен на основание чл.22 от ЗПК във вр. с чл.26, ал.1 от ЗЗД – като
противоречащ на закона, поради което и съгласно чл.23 от ЗПК заплатената
над размера на получения кредит сума следва да му бъде върната на
основание чл.55, ал.1 от ЗЗД.
В отговора се твърди, че неправилно в ГПР не са включени разходите за
заплащане на неустойката по чл.20 от договора, на наказателната лихва и на
таксите за допълнителни услуги. Изложени са подробни аргументи за
нищожността на клаузата на чл.20 от договора. Сочи се, че действителният
2
размер на ГПР, включващ всички елементи предвидени в чл.19, ал.1 от ЗПК, е
61.53 %, т.е. надвишава максималния праг посочен в чл.19, ал.4 от ЗПК.
И двете страни претендират направените разноски.
С определение №222 от 16.02.2022 г. въззивната жалба е приета за
допустима и редовна и делото е насрочено в о.с.з. за разглеждането ѝ.
На 21.03.2022 г. въззивникът е депозирал молба да се даде ход на делото
в о.с.з. в негово отсъствие. В молбата са изложени и аргументи по съществото
на спора. Поддържа се тезата, че в ГПР не следва да се включват разходите за
неустойката, дължима при непредоставяне на обезпечение на кредита, тъй
като тази неустойка представлява обезщетение за неизпълнение на акцесорно
задължение /по арг. от чл.19, ал.3, т.1 от ЗПК/.
Въззивникът намира, че е спазил изискванията на ЗПК и на Директива
2008/48 на Европейския парламент и на Съвета, като в т.14.11 от Общите
условия към процесния договор е посочил допусканията, взети предвид при
изчисляване на ГПР.
Според въззивника, разширително тълкуване на чл.11, ал.1, т.10 във вр.
с чл.22 от ЗПК е недопустимо. Ако законодателят считаше, че ГПР в размер
над 50 % или грешно посочен в договора ГПР е основание за
недействителност на целия договор, това щеше да е изрично посочено в чл.22
от ЗПК. Освен това е налице специалната по отношение на чл.22 от ЗПК
норма на чл.19, ал.5 от ЗПК.
Въззивникът моли да бъде съобразено, че в заключението си ВЛ е
посочило, че ГПР е 42.58 %, а не както се сочи в отговора – 55.92 %.
В молбата от 21.03.2022 г. се съдържа списък по чл.80 от ГПК и се
претендира присъждане на посочените в него разноски за депозити за ВЛ и за
адв. възнаграждение. Представени са и доказателства за направата на
съдебните разноски.
На 21.03.2022 г. по делото е постъпило и писмено становище от
въззиваемия. Той не възразява делото да се гледа в негово отсъствие. Моли да
бъде потвърдено решението в обжалваните му части. Претендира присъждане
на възнаграждение на адв. Г.Ч. на основание чл.38, ал.1, т.2 от ЗА. Прави
възражение за прекомерност на платеното от „СТИК – КРЕДИТ“АД адв.
възнаграждение.
В о.с.з. на 24.03.2022 г. не са се явили представители на страните, както
предварително е било заявено от тях.
Съдът, като обсъди доводите на страните и събраните по делото
доказателства, намира за установено следното:
Видно от договор за потребителски кредит №562528 от 24.07.2019 г.,
който е представен във вид на неподписан от страните препис, „СТИК –
КРЕДИТ“АД като „заемодател“ е предоставило на С. Р. С. като „заемател“
паричен заем /главница/ в размер на 2 550 лв., за срок от 24 месеца, с
3
фиксиран лихвен процент 36 % - при което положение общият размер на
лихвата за целия срок на договора възлиза на 1 370.22 лв., при ГПР 55.92 %.
Падежите, размерите на главницата и лихвата като части от всяка месечна
вноска са посочени в погасителен план.
В чл.20 от договора е предвидено, че при неизпълнение на
задълженията си по чл.17, 18 и 19 от договора заемателят дължи неустойка в
общ размер на 8 901.60 лв., която се начислява пропорционално към всяка
месечна вноска. Задълженията по чл.17, 18 и 19 от договора са свързани с
осигуряването в срок до 3 дни от получаване на заема действието на трето
физическо лице /отговарящо на съответни изисквания/, изразяващо се в
поемане на солидарно задължение в полза на заемодателя за връщане на
всички дължими по договора суми и в сключването на договор за встъпване в
дълг или договор за поръчителство. В погасителния план е посочен размера
на неустойката като част от всяка месечна вноска. Видно от погасителния
план е, че не общият размер на неустойката по чл.20 от договора, а общо
дължимата сума по кредита /главница + лихва + неустойка/ е 8 901.60 лв., при
което положение общият размер на неустойката за целия срок на договора е
4 981.38 лв.
Не е спорно, че С. Р. С. не е изпълнил задълженията си по чл.17, 18 и 19
от договора. В исковата молба се твърди, че поради това той е платил /без да
се уточнява кога и как/ цялата сума от 8 901.60 лв., като за платена без
основание счита сумата от 6 351.60 лв. /явяваща се разликата между 8 901.60
лв. и 2 550 лв./. С предявения частичен иск на основание чл.55, ал.1 от ЗЗД се
претендира връщане на сумата от 25 лв.
Със становище от 25.10.2021 г. ищецът е уточнил, че от общата сума
от 6 351.60 лв. 1 370.22 лв. са възнаградителна лихва, а 4 981.38 лв. са
неустойка по чл.20 от договора, както и че претендираната сума от 25 лв.
включва части и от двете подлежащи на връщане суми.
В хода на производството е установено – от писменото заключение
на ВЛ Т.И., че на 20.02.2020 г. ищецът е платил на ответника сумата от 3 700
лв., като няма данни за други плащания по процесния кредит преди това. Към
посочената дата са падежирали първите 6 вноски по погасителния план в
хипотезата на чл.20 от договора, всяка от които по 370.90 лв., или общо
2 225.40 лв. Няма данни заемодателят да се позовава на предсрочна
изискуемост по смисъла на чл.15 от договора. ВЛ е установило, че
заемодателят е приел за погасени с плащането на сумата от 3 700 лв. следните
задължения по договора:
-за главница – 2 550 лв.
-за договорна лихва /без посочване на период, за който е начислена/ –
379.01 лв.
-за наказателна лихва /без посочване на основание и на период, за който
е начислена/ – 45.47 лв.
4
-за такси /посещения, писма, 12 бр. SMS/ - 296.49 лв.
-за неустойка /без посочване, че ст.д. за тази по чл.20 от договора/ –
429.03 лв.
Предвид така посоченото заключение на ВЛ, „СТИК – КРЕДИТ“ АД
не е внесло яснота по въпроса защо и на какво основание е приело за
погасени точно посочените суми. Не е изследван въпроса какво всъщност
обективно е дължал заемателят към 20.02.2020 г. в следните хипотези: по
погасителния план при неизпълнение на задълженията по чл.17, 18 и 19 от
договора – с включена неустойка по чл.20 от договора /което неизпълнение е
безспорно между страните/; по чл.15 – при предсрочна изискуемост /която
хипотеза е възможна предвид липсата на данни за редовно обслужване на
кредита преди 20.02.2020 г./; по чл.11 – при предсрочно погасяване на
кредита /която хипотеза е също възможна предвид размера на платената сума
и начисляването на обезщетение /наказателна лихва/ в подобни случаи/.
Предвид така посоченото заключение на ВЛ, С. Р. С. е предприел
изменение на размера на иска, съгласно което същият да се счита предявен не
за 25 лв. като част от 6 351.60 лв., представляващи разликата между
първоначално посочените като платени 8 901.60 лв. и главницата по кредита
2 550 лв., а за 1 150 лв., представляващи цялата разлика между действително
платените 3 700 лв. и главницата по кредита 2 550 лв. Изменението е
формулирано писмено – в молба от 16.11.2021 г., а е допуснато от съда в о.с.з.
на 17.11.2021 г., за което страните са били редовно призовани и на което сами
са избрали да не присъстват.
Въззивната инстанция намира, че при действието на настоящия ГПК
защитата на ответника е съсредоточена в отговора на исковата молба и
че при последващо изменение само на размера на предявения иск, защитата
на ответника не е накърнена, ако не му е бил връчен препис от съответната
писмена молба на ищеца от 16.11.2021 г. Подобна размяна би била
необходима, ако ГПК предвиждаше становището на ответника по
искането изменение като условие за допускането му. Достатъчно е, че
искането за допускане на изменението е направено от ищеца писмено –
съгласно чл.100 от ГПК и че съдът се е произнесъл по него в о.с.з., за което
ответникът е бил редовно призован, т.е. е могъл да присъства и да се
запознае с изменението. В заключение – въззивната инстанция намира за
несъстоятелно възражението, че не е налице валидно допуснато изменение
на иска от 25 лв. на 1 150 лв., респ. че първоинстанционният съд се е
произнесъл по непредявен иск. Следва да се отбележи и това, че ГПК не
предвижда специална форма за корекция на доклада по делото в случай на
изменение на размера на иска и че съдът не дължи писмено уведомление на
страните за извършената в о.с.з. подобна корекция на доклада.
Ищецът счита, че не дължи сумата от 1 150 лв., защото:
1.договора е недействителен на основание чл.22 във вр. с чл.10, ал.1 от
ЗПК, тъй като е сключен от разстояние при неспазване на процедурата по чл.8
5
от ЗПФУР и в нарушение на ЗЕДЕУУ за удостоверяване на действителния
автор на разменените електронни документи.
Съгласно чл. 22 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е
недействителен – в цялост, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1,
а именно: договорът за потребителски кредит да бъде сключен в писмена
форма, на хартиен или друг траен носител, по ясен и разбираем начин, като
всички елементи на договора са представени с еднакъв по вид, формат и
размер шрифт – не по-малък от 12, в два екземпляра – по един за всяка от
страните по договора.
Според въззивната инстанция, съображенията на С. Р. С. излизат
извън приложното поле на чл.22 във вр. с чл.10, ал.1 от ЗПК, поради което
няма как да аргументират приложението на чл.23 от ЗПК. Въпреки това,
тези съображения – по приложението на ЗПФУР и на ЗЕДЕУУ са
разгледани по същество от Плевенски Районен съд и правилно са счетени за
неоснователни.
2.договора е недействителен на основание чл.22 във вр. с чл.11, ал.1,
т.10 от ЗПК, тъй като в него ГПР е посочен само като процент, без да са
описани основните данни, послужили за определянето на този процент и тъй
като размера на ГПР е грешно посочен и е над максималния праг, предвиден в
чл.19, ал.4 от ЗПК. Според ищеца, в ГПР не са включени разходите за
заплащане на неустойка, а ако бяха – ГПР щеше да е 249.08 %, а не както е
посочено в договора – 55.92 %. Сочи се, че клаузата за неустойката е
нищожна, тъй като е изначално невъзможно в толкова кратък срок да се
осигури поръчител, което според ищеца прави договорната клауза такава с
невъзможен предмет. Освен това, клаузата противоречи на преследваната от
Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и Съвета цел при
отрицателна оценка на кредитоспособността да не се сключва договор за
потребителски кредит. Клаузата за неустойка накърнява добрите нрави
защото е свързана с неизпълнение на акцесорно задължение, което
неизпълнение не причинява вреди на кредитора. Ако все пак вреди има и те се
състоят в това, че вземането няма да бъде събрано в срок, тогава кредиторът
има право на лихва за забава по чл.33, ал.1 от ЗПК. Кредиторът има и
правната възможност по чл.71 от ЗЗД – да иска незабавно изпълнение на
цялото задължение при непредоставяне на обещани обезпечения. Клаузата за
неустойката се сочи като нищожна и на основание чл.143, ал.2, т.5 от ЗЗП.
Съгласно чл. 22 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е
недействителен – в цялост, когато не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1,
т. 10, а именно: договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем
език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора
за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение
№ 1 начин.
6
Според въззивната инстанция, законът не санкционира с
недействителност на целия договор грешното посочване на ГПР.
Плевенски Районен съд не е съобразил, че изискванията на чл. 11, ал. 1,
т. 10 от ЗПК са спазени, тъй като в т.14.11 от Общите условия, при които
е сключен процесния договор, е посочено, че ГПР е изчислен в съответствие с
Приложение №1 към чл.19, ал.2 от ЗПК, при отчитане на цитираните в
тази разпоредба общи положения, както и на конкретно посочени в Общите
условия допълнителни допускания. Вместо това, Плевенски Районен съд се е
занимал с тълкуване на разпоредбата на чл.19, ал.1 от ЗПК и с това дали
ГПР по кредита е под или над максималния праг по чл.19, ал.4 от ЗПК. Тук в
първоинстанционното решение е проведено ненужно разграничение между
посочения в договора ГПР – 55.92 % и действителния ГПР по кредита,
който обаче според страните включва различни разходи.
С. Р. С. е поискал ВЛ да изчисли действителния ГПР по кредита по
нормативно установената в Приложение №1 към чл.19, ал.2 от ЗПК
формула, а „СТИК – КРЕДИТ“АД е поискало изчисление на ГПР без да се
вземат предвид разходите, свързани с неизпълнението на задълженията на
заемателя. ВЛ е направило изчисления във вариант с включване на главница и
лихва 36 % и е установило ГПР в размер на 42.58 %. Не е ясно защо е
включена главницата и откъде идва разликата от 36 % до 42.58 %. ВЛ е
направило изчисления и във вариант с включване на главница, лихва 36 % и
неустойка в размер на 429.03 лв. /колкото според заемодателя са погасени с
плащането на сумата 3 700 лв./ и е установило ГПР в размер на 61.53 %.
Според въззивния съд, релевантен във вр. с чл.19, ал.4 от ЗПК е
единствено посочения в договора ГПР, който в случая е 55.92 %, т.е.
надвишава 50 % и това прави съответната договорна клауза нищожна на
основание чл.19, ал.5 от ЗПК. От своя страна липсата на действителна
договорна клауза относно ГПР вече прави договора недействителен на
основание чл.22 във вр. с чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК.
3.договора е недействителен на основание чл.22 във вр. с чл.11, ал.1, т.9
от ЗПК, тъй като клаузата за възнаградителната лихва противоречи на
добрите нрави. Ищецът счита, че в размера на възнаградителната лихва
следва да се включи и неустойката и тогава се надвишава трикратния размер
на законната лихва.
Съгласно чл. 22 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е
недействителен – в цялост, когато не са спазени изискванията на чл.11, ал.1,
т.9, а именно: договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем
език и съдържа лихвения процент по кредита, условията за прилагането му
и индекс или референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния
лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите за промяна на
лихвения процент; ако при различни обстоятелства се прилагат различни
лихвени проценти, тази информация се предоставя за всички приложими
лихвени проценти.
7
Според Плевенски Окръжен съд, съображенията на С. Р. С. отново
излизат извън приложното поле на чл.22 във вр. с чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК,
поради което няма как да аргументират приложението на чл.23 от ЗПК.
Въпреки това, Плевенски Районен съд е разгледал по същество въпроса дали
договорната клауза относно размера на възнаградителната лихва
противоречи на добрите нрави и неправилно е стигнал до положителен
отговор.
Според въззивния съд, достатъчно условие за действителността на
тази договорна клауза е възнаградителната лихва да не надвишава
петкратния размер на законната лихва. Няма основание за прилагането на
съотношението главница – възнаградителна лихва като критерий за
прекомерност на лихвата.
Плевенски Окръжен съд намира, че договорната клауза за заплащане
на фиксиран лихвен процент по заема 36 % не накърнява добрите нрави,
защото:
До изменението на чл.19, ал.4 от ЗПК, в сила от в сила от 23.07.2014
г., Законът не регламентираше нито пряко, нито косвено максимума на
възнаграждението, дължимо за ползването на чужд капитал – парична
сума или т.нар. възнаградителна лихва. Този максимум се определяше от
добрите нрави, а критерий /ориентир/ дали тези установени в обществото
норми за поведение са накърнени беше законната лихва, чиито размери
съгласно чл.86, ал.2 от ЗЗД се определят от МС /с Постановление № 426 от
18.12.2014 г./. Съдебната практика приемаше, че противоречащи на
добрите нрави са сделки, с които неравноправно се третират икономически
слаби участници в оборота, използва се недостиг на материални средства
на един субект за облагодетелстване на друг и пр. Приемаше се още, че
подобно неравноправие, респ. неоснователно обогатяване е налице, когато
по необезпечен заем е уговорена възнаградителна лихва, надвишаваща три
пъти размера на законната лихва, като преценката за съотношението
между възнаградителната лихва и законната лихва следва да се прави към
момента на сключване на договора.
С изменението на чл.19, ал.4 от ЗПК, в сила от в сила от 23.07.2014 г.,
се създаде законов регламент за максимума на ГПР – той не бива да
надвишава петкратния размер на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута, определена с Постановление на МС. Към
04.12.2018 г. основният лихвен процент, определен от БНБ, е 0.00 %, което
означава, че към същия момент законната лихва е 10.00 %, а нейният
петкратен размер – 50 %. Съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК, ГПР включва лихви,
други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв
вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора.
Хипотетично е възможно ГПР да включва само разходи на потребителя за
лихви. Тогава ГПР, респ. лихвите не трябва да надвишават законово
регламентирания с изменението на чл.19, ал.4 от ЗПК максимално допустим
8
размер на ГПР, т.е. 50 %. В този смисъл – с оглед законовия регламент
следва да се преосмисли съдебната практика.
4.договора е недействителен на основание чл.22 във вр. с чл.11, ал.1,
т.20 от ЗПК, тъй като в съдържанието му липсва елемент относно наличието
или липсата на право на отказ на потребителя от договора, срока, в който това
право може да бъде упражнено, и другите условия за неговото упражняване,
включително информация за задължението на потребителя да погаси
усвоената главница и лихвата съгласно чл. 29, ал. 4 и 6, както и за размера на
лихвения процент на ден.
Правилно Плевенски Районен съд е приел, че това възражение на
„СТИК – КРЕДИТ“АД е неоснователно, тъй като в чл.13 от процесния
договор е закрепено правото на заемателя на отказ от договора в 14-дневен
срок от сключването му.
Като се има предвид гореустановената недействителност на
процесния договор – в цялост на основание чл.22 във вр. с чл.11, ал.1, т.10 от
ЗПК, Плевенски Окръжен съд намира, че съгласно чл.23 от ЗПК
заемодателят следва да върне само чистата стойност на кредита
/главницата/, без лихва и разходи по кредита. В процесния случай С. Р. С. е
следвало да върне само главницата от 2 550 лв., поради което всичко над
тази сума – без значение какво точно е – възнаградителна /договорна/ лихва,
неустойка, наказателна лихва и/или такси, е платено от него без основание
и по силата на чл.55, ал.1 от ЗЗД следва да му бъде върнато от „СТИК –
КРЕДИТ“АД. Ето защо е без значение какво счита заемателят, че е платил,
какво счита заемодателят, че е погасено и какво в действителност се е
дължало към 20.02.2020 г. по договора, ако същият беше действителен. В
този ред на мисли е несъстоятелно и възражението на въззивника, че
ищецът не бил претендирал да е платил без основание наказателна лихва и
че решението в частта му относно сумата от 45.47 лв. било недопустимо
като постановено по непредявен иск.
Възражението на въззивника, че решението е неправилно в частта му
относно сумата от 379.01 лв., защото договорната клауза относно
възнаградителната лихва в размер на 36 % не е нищожна, само по себе си е
основателно, освен ако не беше налице хипотезата на чл.22 във вр. с чл.11,
ал.1, т.10 от ЗПК, в която хипотеза недействителността на целия процесен
договор поглъща действителността на отделната негова клауза и прави
всичко платено над главницата по кредита платено без основание. Като е
достигнал до същия краен извод, Плевенски Районен съд е постановил
правилно решение, което следва да бъде потвърдено в обжалваните му
части.
При този изход на спора по същество, „СТИК – КРЕДИТ“АД следва да
бъде осъдено на основание чл.38, ал.2 от ЗА да заплати в полза на адв. Г.Г.
Ч., с ЕГН: ********** сумата от 300 лв. като адвокатско възнаграждение
за процесуалното представителство на С. Р. С. пред въззивната инстанция.
9
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА на основание чл.272 от ГПК като ПРАВИЛНО
решение №1379 от 03.12.2021 г. по гр.д. №4783/2021 г. по описа на Плевенски
Районен съд в обжалваните му части.
ОСЪЖДА на основание чл. 38, ал.2 от ЗА, вр. с чл.78, ал.1 от ГПК
„СТИК – КРЕДИТ“АД-гр. Шумен, с ЕИК: ********* да заплати на адвокат
Г.Г. Ч., с ЕГН: ********** сумата от 300 лв. като адвокатско възнаграждение
за процесуалното представителство на С. Р. С. пред въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10