Р Е Ш Е Н И Е
№ 28 11.01.2021г. гр.
Бургас
В ИМЕТО НА
НАРОДА
Бургаският
административен съд двадесети състав, в публично заседание на четиринадесети
декември две хиляди и двадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ХР. ХРИСТОВ
при
секретаря Ирина Ламбова, като разгледа докладваното от съдия Хр. Христов
административно дело № 2030 по описа за 2020 година, за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на
чл.145 и сл. от АПК, във връзка с
чл.118, ал.1 и 3 от Кодекса за социално осигуряване (КСО).
Административното дело е образувано по жалба от И.М.Т., ЕГН **********, с адрес: ***,
против Решение № Ц1040-02-101/16.09.2020г. на директора на ТП на НОИ – Бургас,
с което е потвърдено Разпореждане № 021-00-5271-3/24.06.2020г. на ръководителя
на осигуряването за безработица в ТП на НОИ – Бургас, с което на основание
чл.54ж, ал.1 и във връзка с чл.11, пар.3, буква „а“ и чл.65, пар.2 от Регламент
(ЕО) 883/2004 на И.М.Т. е отказано отпускане на парично обезщетение за
безработица по чл.54а от КСО.
Иска се отмяна на оспорения административен акт.
В съдебно заседание жалбоподателят И.М.Т. се явява лично и с
процесуален представител адвокат Б., който поддържа жалбата, като излагат
допълнителни съображения за незаконосъобразността на оспореното решение. Моли
за присъждане на направените по делото разноски.
Ответната страна Директорът на ТП
на НОИ гр.Бургас се представлява от главен юрисконсулт Д., която оспорва
жалбата и възразява за прекомерност на адвокатското възнаграждение на
процесуалния представител на жалбоподателя. Не претендира присъждане на
разноски.
Съдът, като взе предвид
разпоредбата на чл.168 от АПК и прецени събраните по делото доказателства,
ведно с доводите и изразените становища прие за установено следното:
Жалбоподателката
И.М.Т.
подала заявление с вх.№ 021-00-5271/04.05.2020г. до директора ТП на НОИ –
Бургас, с искане за отпускане на парично обезщетение за безработица (ПОБ), като
е посочила, че е упражнявала трудова дейност във Великобритания в периода от
20.07.2016г. до 25.02.2020г. /л.61-62 от делото/.
Допълнително в изпълнение на
указанията на административния орган към заявлението е приложена Декларация от
името на И.Т. от 12.05.2020г. относно определяне на пребиваването във връзка с
прилагането на член 65 (2) от Регламент (ЕО) № 883/2004г. /л.36-37 от делото/.
Т. подала до директора на
дирекция „ЕРМД” при ЦУ на НОИ – София заявление с вх.№ Ц1019-02-163/15.05.2020г.
за удостоверяване на осигурителни периоди от друга държава – членка на ЕС със
СЕД U002, за времето когато е работила във Великобритания /л.34-35 от делото/.
С разпореждане № 021-00-5271-1/21.05.2020г.
на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – Бургас /л.32 от
делото/, производството по разглеждане
на заявлението е спряно на основание чл.54г, ал.4 от КСО, до издаване на
структуриран електронен документ Н006 от осигурителната институция на
Великобритания, във връзка с направеното от административния орган искане.
С вх.№ 021-00-5271-3/24.06.2020г.
в ТП на НОИ – Бургас е приет СЕД Н006 от съответната компетентна институция във
Великобритания№ 15473 /л.40-58 от делото/, с превод на български /л.89-119 от
делото/.
С разпореждане № 021-00-5271-2/24.06.2020г.
на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – Бургас /л.26 от
делото/, производството по разглеждане
на заявление вх.№ 021-00-5271/04.05.2020г. Бургас за отпускане на парично обезщетение за
безработица било възобновено на основание чл.55 от АПК.
В резултат на проведеното административно
производство, с оглед приложените към заявлението и служебно събрани документи,
е било издадено Разпореждане № 021-00-5271-3/24.06.2020г. на ръководителя на
осигуряването за безработица в ТП на НОИ – Бургас, с което на основание чл.54ж,
ал.1 и във връзка с чл.11, пар.3, буква „а“ и чл.65, пар.2 от Регламент (ЕО)
883/2004 на И.М.Т. е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица
по чл.54а от КСО. /л.25 от делото/.
Разпореждането било връчено на Т.
с известие по пощата на 01.07.2020г. /л.27 от делото/, която го обжалвала пред Административен
съд Бургас с жалба вх.№ 5797/16.07.2020г. С определение № 1389/27.07.2020г.,
постановено по адм.дело № 1403/2020г. съдът оставил жалбата без разглеждане и
изпратил жалбата по компетентност на ръководителя а ТП на НОИ - Бургас.
С Решение №
Ц1040-02-101/16.09.2020г. Директорът на ТП на НОИ – Бургас отказал да уважи
жалбата на Т. и потвърдил Разпореждане № 021-00-5271-3/24.06.2020г. на
ръководителя на осигуряването за безработица в ТП на НОИ – Бургас.
В административната преписка е
приложено известие за доставяне по пощата, от което се установява, че И.Т. е
получила решението на 18.09.2020г. /л.19 от делото/.
С жалба вх.№ 8287/28.09.2020г. Т.
оспорила решението на директора на ТП на НОИ – Бургас пред Административен съд
– Бургас, във връзка с която е образувано настоящото производство.
При така установената фактическа
обстановка, съдът прави следните правни изводи:
Жалбата е процесуално допустима,
като подадена в срока по чл.149, ал.1 от АПК, от надлежна страна, имаща право и
интерес от обжалването.
Разгледана по същество същата е основателна поради следните
съображения:
Предмет на оспорване в настоящото
съдебно производство е Решение № Ц1040-02-101/16.09.2020г. на директора на ТП
на НОИ – Бургас, с което е потвърдено Разпореждане № 021-00-5271-3/24.06.2020г.
на ръководителя на осигуряването за безработица в ТП на НОИ – Бургас, с което
на основание чл.54ж, ал.1 и във връзка с чл.11, пар.3, буква „а“ и чл.65, пар.2
от Регламент (ЕО) 883/2004 на И.М.Т. е отказано отпускане на парично
обезщетение за безработица по чл.54а от КСО.
Оспореният административен акт е
издаден от компетентен административен орган – директор на ТП на НОИ гр.Бургас, в кръга на неговите правомощия, съобразно разпоредбата
на чл.117, ал.3, вр. с ал.1, т.2, бук.”б” от КСО, в съответната писмена форма и
съдържа необходимите реквизити, което го прави валиден.
В хода на административното
производство не са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. Административният орган в
съответствие с чл.35 от АПК е изяснил в пълен обем фактите и обстоятелствата от
значения на случая, като по този начин е изпълнил задължението си по чл.36,
ал.1 от АПК да събере служебно всички доказателства относими към конкретния
случай, но при анализа им е достигнал до
неправилни и необосновани правни изводи, в противоречие с материалните
разпоредби на закона.
По делото няма спор, че
жалбоподателката И.М.Т. е работила като наето лице от работодател във
Великобритания и последният му период на заетост е от 20.07.2016г. до
25.02.2020г.
Т. не е омъжена, няма деца, не
притежава собствено или наето жилище в Република България, декларирала, че през
периода на последна заетост, роднините й
живеят в Република България и възнамерява трайно да се установи в България.
Административният орган за да
мотивира своя отказ е посочил, че съгласно правото на ЕС, може да има само едно
обичайно място за пребиваване и съответно само една държава-членка, която
отговаря за плащанията за обезщетения по социалноосигурителните схеми,
отпускани по местожителство, като заетите и самостоятелно заетите лица
отговарят за социалната сигурност в държавата по месторабота. С оспореното
решение решаващият орган е приел, че в издадения от компетентната във
Великобритания институция СЕД Н006 като държава на пребиваване е посочена Великобритания,
поради което издаденото от ръководителя на осигуряването за безработица в ТП на
НОИ – Бургас Разпореждане № 021-00-4258-3/10.07.2020г. е законосъобразно и
правилно с оглед разпоредбата на чл.65 пар.2 от Регламент Регламент (ЕО)
883/2004.
Основния спорен въпрос между
страните е правен.
Спори се кое е мястото на
обичайното пребиване на И.М.Т., след прекратяване на
трудовото й правоотношение с английския работодател и прибирането й в България.
Правилното определяне на това място дава отговор на и на въпроса коя е
компетентната държава да разгледа и
определи правото и размера на паричното обезщетение за безработица за
лице, чиято последна заетост е в друга
държава членка на ЕИО в случая -
Великобритания.
Съдът счита, че както
ръководителят на осигуряване за безработица, така и директорът на ТП на НОИ
Бургас разсъждават погрешно и съобразяват доказателствата и фактите
едностранчиво, в посока на отказ за отпускане на обезщетение за безработица.
Република България е част от
ЕС и като такава е длъжна да прилага европейските правила за координация на
системите за социална сигурност на държавите членки на Съюза, като всяка членка
е свободна да решава кои категории лица подлежат на осигуряване съгласно
нейното законодателство; кои са осигурените социални рискове; какви обезщетения
се отпускат и при какви условия; как се изчислява размера на обезщетенията и
т.н.
Разпоредбите на ЕС определят
общите правила и принципи, които трябва да бъдат спазвани от всички национални
органи, институции за социална сигурност и от съда, при прилагането на
националните закони, като към настоящият момент тези общи правила и принципи се
съдържат в Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от
29.04.2004г. за координация на системите за социална сигурност, в сила от
01.05.2010г., както и в Регламент (ЕО) № 987/2009 на Европейския парламент и на
Съвета от 16.09.2009г. за установяване на процедурата за прилагане на Регламент
(ЕО) № 883/2004г. Като източник на вторичното право на ЕС регламентът се прилага
пряко, съдържащите се в регламента правила, като нормативни разпоредби с обща
правна сила, са пряко приложими във всички държави - членки (чл.288 от ДФЕС) и
са задължителни за спазване от националните органи и администрации, от
институциите за социална сигурност и от съдилищата и имат приоритет в случаите
на противоречие с разпоредби от националните законодателства.
Съгласно чл.3 от Регламент
(ЕО) № 883/2004г. разпоредбите му се прилагат към всички законодателства (по
см. на чл.1, параграф "л" ) относно посочените клонове на социална
сигурност (обезщетения и помощи) в т.ч. и относно обезщетенията за безработица
(чл.3, параграф 1, б."з").
Няма спор по делото, че жалбоподателката И.М.Т.
е гражданин на РБ, държава - членка на ЕС, поради което и е лице, спрямо което
намира приложение Регламент (ЕО) № 883/2004г. (чл.2 от Регламента).
С Регламент (ЕО) № 883/2004г. са въведени
материалноправните правила, принципи и разпоредби в сферата на координацията на
системите за социална сигурност на държавите членки. Механизмът на координация
на системите за социална сигурност, включващ и обезщетенията за безработица, се
основава на четири основни принципа: определяне на приложимото законодателство;
равенство в третирането; сумиране на периоди на заетост, осигуряване или
пребиваване и износ на обезщетения. По отношение на обезщетенията за
безработица общият принцип за определяне на приложимото законодателство е, че
лице, упражняващо доходоносна дейност, следва да принадлежи към схема за
социална сигурност на държавата, на чиято територия е заето или самостоятелно
заето. Специални правила, представляващи изключения от общия принцип, че
държавата - членка по последна заетост като компетентна държава отговаря за
предоставянето на обезщетения за безработица, са регламентирани в чл. 65 от
Регламент (ЕО) № 883/
Спорът в случая е свързан с тълкуването и
прилагането на термина "пребиваване". Легалната дефиниция на
понятието "пребиваване" се съдържа в чл.1, §3, б. "й" от
цитирания Регламент - мястото, където лицето обичайно пребивава. Това място (на
обичайно пребиваване на лицето) се определя, съгласно чл.11, §1 от Регламент
(ЕО) № 987/2009 (регламента по прилагането) с оглед центъра на интересите на
съответното лице въз основа на цялостна оценка на наличната информация относно
релевантните факти - продължителността и непрекъснатото пребиваване на
територията на съответните държави-членки, семейното положение и роднинските
връзки на лицето, жилищното му положение и доколко постоянно е то, както и
естеството и специфичните характеристики на упражняваната дейност, в т. ч.
постоянният характер на дейността и продължителността на всеки договор за
заетост, мястото, където обичайно се упражнява тази дейност и др. примерно изброени
в цитираната норма. Съгласно разпоредбата на чл.11, §2 от Регламента по
прилагането, решаващо значение при определяне на действителното място на
обичайно пребиваване на дадено лице е намерението на лицето,
което произтича от горепосочените факти и обстоятелства, особено причините за
преместването на лицето.
В член 1, букви й) и к) от Регламент (ЕО) №
883/2004 се прави разграничение между "пребиваване" и
"престой".
В изготвения съвместно с държавите членки
наръчник се изясняват понятията "обичайно пребиваване",
"временно пребиваване" и "престой". Тези определения,
посочени в законодателството на ЕС (Регламент (ЕО) № 883/2004, последно изменен
с Регламент (ЕО) № 465/2012), са необходими, за да се установи коя държава
членка е отговорна за предоставянето на обезщетения по социално-осигурителни
схеми на граждани на ЕС, които пребивават в различни държави членки.
Съгласно правото на ЕС може да
има само едно обичайно място на пребиваване и съответно само една държава
членка, която отговаря за плащанията на обезщетения по социално осигурителните
схеми, отпускани по местожителство. Заетите и самостоятелно заетите лица
отговарят на условията за социална сигурност в държавата по месторабота, а
неактивните (напр. пенсионери, студенти) - в държавата членка по обичайно
пребиваване. Определянето на държавата членка по обичайно пребиваване на лицата
е важно и по отношение на лицата, които работят в повече от една държава-
членка. В наръчника се разглеждат специфичните критерии, които трябва да бъдат
взети под внимание, за да се определи мястото на обичайно пребиваване на дадено
лице, като например: семейното положение и роднинските връзки на лицето;
продължителността и непрекъснатото пребиваване в съответната държава членка;
състоянието на трудова заетост (по-специално мястото, където обичайно се
упражнява съответната дейност, постоянният характер, както и продължителността
на договора за работа); упражняването на неплатена дейност; в случай на
студенти - източникът на доходите им; доколко постоянно е жилищното положение на
лицето; държавата членка, в която лицето плаща данъци; причини за
преместването; намеренията на лицето въз основа на всички обстоятелства и
подкрепени с конкретни доказателства. При необходимост могат да се вземат
предвид и други факти.
Наръчникът предоставя също така конкретни
примери и насоки за случаите, в които е трудно определянето на мястото на
пребиваване - например при погранични, сезонни или командировани работници,
студенти, пенсионери, както и при неактивни хора, за които е характерна голяма мобилност.
В случая мотивите и конкретна преценка от
страна на административния орган за определяне мястото на обичайното
пребиваване на оспорващия Сандева са погрешни и не почиват на правилното
тълкуване на цитираните по-горе правила.
Не е ясно на какво основание
административният орган се позовава на
предоставения от Великобритания оригинал на СЕД Н006 за да приеме, че
според него Великобритания е удостоверена като държава на пребиваване.
Посоченият адрес, на който е живяла жалбоподателката Т. във Великобритания е свързан с времето на полагане на трудовата
й дейност до 25.02.2020г. и от него не може да се прави извод, че същата е
пребивавала там трайно. Изводът на административния орган, че тъй като съпругът
й /партньорът й/ е живял в държавата по последната й трудова заетост заетост и
не е притежавал жилище, покрива критериите, въз основа на които да се приеме,
че Великобритания е страната за „обичайното й пребиваване” е необоснован. Освен
това административната преписка и по
делото не са представени доказателства, че Т. е имала сключен официален брак.
Намерението на лицето, видно и
от декларацията, попълнена от жалбоподателката И.Т., както и от допълнителните
доказателства, представени от неяо, относно определяне на пребиваването й, във
връзка с прилагане на чл.65, параграф 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004г., сочат,
че тя възнамерява да се установи трайно в Република България. Това обаче не е
взето предвид от административния орган, а последният е подходил едностранчиво,
ползвайки информация и тълкувайки погрешно приложимите разпоредби, като по този
начин е отказал отпускане на обезщетение за безработица.
От
представеното по делото заверено копие на личната карта на И.М.Т. /л.79 от делото/ се
установява, че жалбоподателката е български гражданин и с постоянен адрес ***.
В периода на заетост във Великобритания,
оспорващата е била на територията на страната, но времетраенето на това
пребиваване е било обусловено от съществуването на трудово правоотношение, и не покрива критериите, въз основа на които
се обосновава извод за "обичайно пребиваване".
Следователно, в оспорваното решение и в
потвърденото с него разпореждане незаконосъобразно и неправилно е позоваването
на чл.65, параграф 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004, съгласно който напълно
безработно лице, което по време на последната си дейност като заето или като
самостоятелно заето лице е пребивавало в държава-членка, различна от
компетентната държава-членка и което продължава да пребивава в тази
държава-членка или се върне в тази държава-членка, се поставя на разположение
на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване.
Безработно лице, без да е пограничен работник,
което не се върне в неговата държава-членка по пребиваване, се поставя на
разположение на службите по заетостта на държавата-членка, чието
законодателство за последно е било подчинено.
По делото обаче няма спор, че И.Т. не е
пограничен работник и е била напълно безработно лице. Същата е пребивавала за
времето на трудовата си заетост в държава-членка, различна от компетентната
държава-членка, а именно във Великобритания. Безспорно установено е, че
оспорващият не продължава да пребивава в тази държава-членка, нито се е върнала
в тази държава-членка Великобритания, на чието законодателство за последно е
била подчинен, за това същата не се е регистрирала, не се е поставил на
разположение на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване за
времето на трудова заетост Великобритания, а се е регистрирала в Р България,
където се е завърнала трайно и където обичайно пребивава.
Приложимото законодателство в настоящия казус
е това на държавата-членка по обичайното местопребиваване на оспорващия, на
която държава той е и гражданин, а именно - законодателството на РБ. Именно
Република България се явява компетентна държава. Обезщетението за безработица,
претендирано от И.Т. правилно е било поискано именно по реда и при условията на
действащото българско законодателство, в съответствие с приложимите европейски
регламенти за това.
В този смисъл е и т.3 от Решение № U3 от
12.06.2009г. на Административната комисия за координация на системите за
социална сигурност, съгласно която, ако
при отсъствието на каквото и да е трудово-правно договорно отношение, дадено
лице вече не поддържа никаква връзка с държавата-членка на заетост (например
понеже трудово-правното договорно отношение вече е прекратено или срокът му е
изтекъл), то се разглежда като напълно безработно в съответствие с член 65,
параграф 2 от посочения регламент, а обезщетенията се предоставят от
институцията по местопребиваване.
В този смисъл са: Решение № 12598/25.09.2019г. на ВАС на РБ, шесто отд.,
постановено по адм.д. № 13206/2018г.; решение № 222/08.01.2019г. по адм. дело № 8158/2018г. по описа на ВАС, шесто отд.; решение №1645/06.02.2019г. по адм. дело №
8633/2018г. по описа на ВАС, шесто отд.; решение № 2695/22.02.2019г. по адм. дело № 3077/2018г. по описа на ВАС, шесто отд. и решение № 10291/03.07.2019г. по адм. дело №
15067/2018г. по описа а ВАС, шесто отд.
Като е
достигнал до противоположен извод административния орган е и постановил един
необоснован акт, в противоречие с материалните разпоредби на закона, поради
което същият следва да бъде отменен като незаконосъобразен, както и
потвърденото с него разпореждане на на ръководителя на осигуряването за
безработица в ТП на НОИ – Бургас, а административната преписката да бъде
върната на длъжностното лице издало разпореждането за ново произнасяне по
същество.
При този изход на делото и на
основание чл.143 ал.1 от АПК искането на представителя на жалбоподателя е
основателно и ТП на НОИ – Бургас следва да заплати на жалбоподателя разноските
по делото, съобразно представения списък по чл.80 от ГПК - 10.00 за внесена
държавна такса и 300.00 лева за възнаграждение на адвокат, съгласно чл.8, ал.2,
т.2 от Нaредба №1 от 09.07.2004г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения.
Водим от горното и на основание
чл.172, ал.2 и чл.173, ал.2 от АПК, Бургаският административен съд, ХХ-ти
състав
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ Решение № Ц1040-02-101/16.09.2020г. на директора на ТП
на НОИ – Бургас и потвърденото с него Разпореждане № 021-00-5271-3/24.06.2020г.
на ръководителя на осигуряването за безработица в ТП на НОИ – Бургас, с което
на основание чл.54ж, ал.1 и във връзка с чл.11, пар.3, буква „а“ и чл.65, пар.2
от Регламент (ЕО) 883/2004 на И.М.Т. е отказано отпускане на парично
обезщетение за безработица по чл.54а от КСО.
ВРЪЩА преписката на длъжностното лице по чл.54ж, ал.1 от КСО
при ТП на НОИ – гр.Бургас за ново произнасяне по същество в рамките на
законоустановения срок, съобразно дадените от съда задължителни указания по
тълкуването и прилагането на закона.
ОСЪЖДА ТП на НОИ БУРГАС да
заплати на И.М.Т., ЕГН **********, с адрес: ***
направените по делото разноски общо в размер на 310.00 лева /триста и десет
лева/.
Решението подлежи на обжалване с
касационна жалба пред ВАС на РБ в 14-дневен срок от съобщаването му на
страните.
СЪДИЯ: