Р Е Ш Е
Н И Е
№ 260148
гр. Несебър, 28.06.2021г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
НЕСЕБЪРСКИ РАЙОНЕН СЪД, гражданска колегия, шести състав в публично заседание на седемнадесети юни две хиляди
двадесет и първа година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: Валери Събев
при участието на секретаря Радостина Менчева, като
разгледа гр. д. № 1215 по описа на Районен съд Несебър за 2020г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени
са осъдителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
От ищеца от
„И.П.К.“ ЕООД срещу ответницата И.А.К. са предявени искове по чл. 79, ал. 1 ЗЗД
и по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за присъждане на следните суми: 1369,08 лв. – такса за
поддръжка и управление на комплекс „П.Б.“ за 2018г., 1369,08 лв. – такса за
поддръжка и управление на комплекс „П.Б.“ за 2019г., дължими по Договор за
поддръжка и управление на комплекса от 03.06.2009г., сключен между К. и „В.Г.“
ООД, вземанията по който са прехвърлени на ищеца с Договор за заместване в
права и задължения от 03.05.2018г., ведно със законната лихва, считано от
датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане. Претендира се И.А.К.
да бъде осъдена да заплати сумата от 416,05 лв. – законна лихва върху
главницата за 2018г. за периода 01.01.2018г. –
29.12.2020г., както и 277,24 лв. - лихва върху главницата за 2019г. за периода
01.01.2019г. – 29.12.2020г. Ищецът сочи, че
ответницата е собственик на апартамент № 40, представляващ самостоятелен обект
с идентификатор 51500.502.447.2.40, с адрес в Несебър, ул. „Иван Вазов“ **.
Твърди, че на 03.06.2009г. между И.А.К. „В.Г.“ ООД се сключил Договор за
поддръжка и управление на комплекс „П.Б.“, в който се намира притежавания от
ответницата апартамент. Сочи, че договорът е безсрочен – на основание чл. 5.5
от него. Излага, че дружеството следвало да изпълнява срещу годишно
възнаграждение от 700 евро с включен ДДС следните дейности: организационно,
техническо и административно управление на общите части и съоръжения в
комплекса. Навежда, че по силата на чл. 2.2Б от договора таксата следвало да се
заплаща за всяка следваща година до 31 декември на предходната. Твърди, че
ответницата не заплатила таксите за 2018г. и 2019г. до съответните дати –
31.12.2017г. и 31.12.2018г. Излага, че с Договор за заместване в права и
задължения от 03.05.2018г. „В.Г.“ ООД прехвърлило на „И.П.К.“ ЕООД всички свои
права и задължения по договора. Сочи, че за сключването на договора ответницата
била изрично уведомена от двете дружества – на предоставен от нея e-mail. Твърди, че „И.П.К.“ ЕООД изпълнило задълженията си по договора. С тези
доводи моли предявените искове да бъдат уважени. Претендира разноски.
В срока по
чл. 131 ГПК от ответницата, чрез процесуалния й представител, е подаден отговор
на исковата молба, с който исковете се оспорват като недопустими и
неоснователни. Сочи се, че ищецът не разполага с активна правна легитимация да
води иска, тъй като не е страна по договора от 03.06.2009г. Обръща внимание, че
ответницата не е подписала анекс по силата на чл. 5.4 от договора за смяна на
лицето – изпълнител. Счита, че прехвърляне на цялото правоотношение може да
бъде извършено само със съгласие на всички страни, поради което договорът от
03.05.2018г. не може да обоснове наличието на облигационна връзка между ищеца и
ответницата. Сочи, че цесията е недействителната, тъй като е налице неопределяемост на прехвърлените бъдещи вземания. Отправя
възражение за нищожност на договора за заместване в права и задължения. Развива
подробни съображения в насока, че изпълнителят по договора не изпълнявал
задълженията си в комплекса. Твърди, че и дружеството ищец не е изпълнявало
функции на управляваща и поддържаща компания. Сочи, че на 22.05.2019г. в
комплекса е регистрирана етажна собственост, поради което ищецът не може да
претендира такси за цялата 2019г. Счита, че не може да претендира такси и за
цялата 2018г., тъй като договорът за заместване в права е от 03.05.2018г.
Обръща внимание, че действието на договора е преустановено с оглед изтеклия
срок от над 10 години и преминаване в комплекса към управление по действащия
ЗУЕС. Твърди, че до получаване на книжата по делото не е знаела, че съществува
друга управляваща компания. С тези доводи моли исковете да бъдат отхвърлени.
Съдът, като съобрази събраните
доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:
По предявения иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД:
В доказателствена тежест на ищеца е да докаже наличието на облигационна
връзка – Договор за поддръжка и управление на комплекс „П.Б.“ от 03.06.2009г.,
сключен между И.А.К. и „В.Г.“ ООД, както и, че с Договор за заместване в права
и задължения от 03.05.2018г. „В.Г.“ ООД прехвърлило на „И.П.К.“ ЕООД всички
свои права и задължения по договора, по който ищецът е престирал
– изпълнил задълженията си за 2018г. и 2019г., а за ответницата е възникнало
задължение за заплащане на претендираните суми. Ищецът следва да докаже размера
на претенцията си и изискуемостта й. Следва да докаже, че ответницата е
уведомена за Договор за заместване в права и задължения от 03.05.2018г.
В доказателствената тежест на ответницата е да докаже, че Договор за
заместване в права и задължения от 03.05.2018г. е нищожен на сочените в
отговора на исковата молба обстоятелства.
Ищецът основава претенцията
си на договор за поддръжка и управление на комплекс „П.Б.” от 03.06.2009г., сключен между „В.Г.“ ООД и ответницата К. (на л. 9
– л. 15 от делото). Между страните
не е спорно, че такъв договор е сключен,
както и, че К. е придобила собствеността
върху апартамент № 40, представляващ самостоятелен обект с идентификатор 51500.502.447.2.40,
находящ се в гр. Несебър, ул. „Иван Вазов“ (последният факт се установява и от
приложения на л. 6 – л. 8 от делото нотариален акт за покупко-продажба на
недвижим имот № 47, том III, рег. № 1709, дело №
433 от 05.03.2009г. на нотариус Стоян Ангелов). С договора „В.Г.“ ООД се задължило срещу възнаграждение да поддържа и извършва организационно, техническо
и административно управление на общите части на
комплекс „П.Б.“, представляващ сграда с идентификатор 51500.502.447.2
(чл. 1 от договора). В чл. 1, точки от 1.1 до 1.5 от договора било уговорено,
че управлението на посочения комплекс включва организация на вътрешния ред в
отделните сгради и общите части на комплекса, оказване на всякакво съдействие и
помощ на собствениците с цел тяхното спокойно и безпроблемно използване на
собствеността си и комплекса като цяло, техническа поддръжка на общото
оборудване, инсталации и планове или други части на сградата, както и
съоръженията в поземления имот (плувен басейн, зелени площи, паркинг),
осигуряване на охрана на комплекса, организиране на почистване и
санитарно-хигиенна поддръжка на общите части и всички сгради на комплекса и
организиране и управление на платените услуги в комплекса. В чл. 2 от договора
било уговорено, че собственикът се задължава да заплаща годишна такса за
покриване на разходите в размер на 700 евро за първата календарна година на
предаване на владението, както и по 700 евро за следващите две календарни
години. Според чл. 2.1 от договора таксата следвало да се заплаща предходната
година като предплата за следващата. В чл. 2.2Б бил определен падеж за плащане
на таксите – за всяка следваща календарна година до 31.12. на предходната
година. С чл. 5.3 от договора собственикът дал право на управителя да възлага
дейностите, посочени в договора, на трето лице, което да ги извършва според
правилата на договора. Съгласно чл. 5.5 договорът не е обвързан със срок.
На 03.05.2018г. между „В.Г.“ ООД и ищецът „И.П.К.“ ЕООД бил сключен договор
за заместване в права и задължения (на л. 16 – л. 19 от делото), ведно с
приложение № 1 към него (на л. 20 – л. 29 от делото). С този договор страните
постигнали съгласие, че „В.Г.“ ООД има качеството „управител/изпълнител“ по
договори за управление и поддръжка на общите части и съоръжения в комплекс „Panorama Beach“. От това дружество на ищеца били
прехвърлени всички права и задължения по всички действащи договори за
управление. Страните се съгласили, че прехвърлянето на правата представлява
цесия по смисъла на чл. 99 и сл. от ЗЗД и включва вземането за всички
неизплатени към датата на подписване на договора такси, разходи, неустойки и
лихви. Съгласили се, че прехвърлянето на задълженията представлява заместване в
дълг по чл. 102 от ЗЗД. От „В.Г.“ ООД било поето задължение да уведоми всички
собственици, описани в приложение № 1 (сред които и ответницата като собственик
на ап. 40 в блок 2), за прехвърлените права и задължения. В тази връзка от „В.Г.“
ООД било изготвено уведомление (на л. 33 от делото) до всички собственици,
връчено на ответницата с връчване на исковата молба и приложенията към нея.
Уведомление било изготвено и от ищеца (на л. 30 – л. 32 от делото), упълномощен
от „В.Г.“ ООД да уведомява собственици (с пълномощно на л. 34 от делото), също
връчено на ответницата с исковата молба и приложенията към нея.
Първият спорен по делото въпрос е какъв е характерът на цитираните по-горе
договори и представляват ли те годно основание, позволяващо на ищеца да
претендира посочените в исковата молба суми. Съдът намира, че не съществува
пречка при спазване на принципите за свобода на договаряне, отделните
собственици да сключват договори за поддръжка и управление на целия комплекс,
които договори не се влияят от правилата на ЗУЕС. В подобна насока е и
практиката на ВКС – напр. Определение № 37 от 20.01.2021г. по т.д. № 606/2020г.
по описа на I търг. отделение на
ВКС, в което е прието, че няма забрана за етажните собственици да сключват договори
относно финансиране управлението на общи части, когато
жилищния комплекс не е от затворен
тип, а е налице обикновена ЕС, доколкото с такава правна сделка
не се създават
други, непосочени в закона органи на
ЕС и не се създават права за трети лица,
извън посочените в чл. 12 ал. 1 от ЗУЕС. Наред с това процесният договор не се изчерпва
само с уговорки относно управлението на общите части. Същият има комплексен
характер, като в него са включени елементи на договор за поръчка (организация
на вътрешния ред, организиране и управление на платените услуги) и на договор
за изработка (техническа поддръжка, осигуряване на охрана на комплекса,
организиране на почистване и санитарно-хигиенна поддръжка). Посочените
задължения на изпълнителя по договора са насочени както към общите части, така
и към други съоръжения в имота – басейн, зелени площи, паркинг. Както е прието
и в цитираното определение на ВКС посредством всеки от
тези договори не се реализира
забранен от закона резултат. Договореното общо възнаграждение инкорпорира както възнаграждение за различните услуги,
така и предварително определените разходи за изпълнение на
възложената поръчка. В случая ответницата, в унисон със свободата на договаряне, е процедирала
именно по-горния начин и е сключила с „В.Г.“ ООД договор за управление и
поддръжка на комплекса. Както се посочи става въпрос за управлението и
поддръжката на целия комплекс, а не само на общите части в сградата, обитавана
от ответницата или в поземления имот, в който е разположена тази сграда. След
като става въпрос за цялостен общ комплекс, не съществува пречка отношенията,
свързани с поддържането и управлението му, да бъдат уредени с посочения
договор.
С оглед горното съдът намира, че цитираният договор представлява годна
облигационна връзка, като при извършена служебна проверка по смисъла на чл. 7,
ал. 3 от ГПК не се констатират неравноправни клаузи. Не се приемат и
възраженията на процесуалния представител на ответника за наличието на такива
клаузи (обективирани в протокол от съдебно заседание от 13.05.2021г. на л. 162
от делото). В случая не е налице неравноправност по смисъла на чл. 143, ал. 2,
т. 6 от ЗЗП. Посочената норма третира като неравноправна клауза в договор,
която позволява на
търговеца или доставчика да се
освободи от задълженията си по договора по
своя преценка, като същата възможност
не е предоставена на потребителя. С клаузата на чл. 5.3 от договора търговецът не се освобождава от
задълженията си по него, а е предвидена възможност за възлагането им на трето
лице, което да ги извършва по правилата на договора. Такава възможност е
законово допустима (чл. 102 от ЗЗД), поради което не става въпрос за
неравноправност на клаузата. Не се установява и сочената неравноправност по
смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 10 от ЗЗП, тъй като по делото не са събрани
доказателства, че ответницата не е имала възможност да се запознае с клаузите в
договора. Не се констатира и неравноправност, изразяваща се в налагане на
потребителя да изпълнява своите задължения, без другата страна да е изпълнила
своите. В случая става въпрос за т. нар. „авансово плащане“, което е допустимо
и не е предвидено в списъка с неравноправни клаузи по чл. 143, ал. 2 от ЗЗП. Не
се установява и сочената в чл. 143, ал. 2, т. 16 от ЗЗП неравноправност, тъй
като такава би била налице само ако се даде възможност на търговеца или доставчика
без съгласието на потребителя да прехвърли правата
и задълженията си по договора, когато
това може да доведе до
намаляване на гаранциите за потребителя. Гаранциите на потребителя не са намалени с прехвърляне на правата и
задълженията по договора, тъй като в чл. 5.3 от него се предвижда изрично, че
третото лице следва да извършва дейностите именно по правилата на договора. Следователно
за потребителя остават всички гаранции по договора и в отношенията му с третото
лице, на което са прехвърлени задължения по договора.
С оглед изложеното съдът констатира, че в договора от 03.06.2009г. не се
установяват неравноправни клаузи и същият представлява валидна връзка, която е
обвързала ответницата и „В.Г.“ ООД. Не се приема тезата, че договорът е
прекратен с изтичане на 10 години от сключването му. Не съществува пречка даден
договор да бъде сключен като безсрочен и това зависи единствено от волята на
страните, която в случая е формирана в чл. 5.5 от договора. При това положение
изтичането на какъвто и да е срок не може да е основание договорът да се счита
за прекратен. Не може да се счита за такова основание и учредяването на етажна
собственост, с оглед посоченото по-горе, че договорът съществува независимо от
учредената етажна собственост. Както се посочи договорът има елементи на
договор за поръчка и договор за изработка, поради което би могъл да бъде прекратен
при реализиране на съответните предпоставки за това – чл. 268, чл. 269, чл. 287
от ЗЗД. По делото няма данни ответницата да е предприела действия по
прекратяване на договора, като не се твърди и реализиране на фактически състав,
който е предпоставка за прекратяването му, поради което същият не следва да се
счита за прекратен единствено поради изтичане на значителен срок от сключването
му.
На следващо място от ответницата са въведени възражения, касаещи договор за
заместване в права и задължения. Видно от цитирания договор „В.Г.“ ООД е прехвърлило
на ищеца както всички свои права, така и всички свои задължения по договорите
за поддръжка и управление на комплекс „Панорама“, в това число и по договора с
ответницата. В чл. 1, ал. 2 от договора изрично е предвидено, че в частта за
прехвърляне на правата става въпрос за договор за цесия. Както се посочи към
исковата молба са изготвени уведомления за цесията, които са връчени на
ответницата. При тези данни съдът намира, че са доказани елементите от
фактическия състав на претендираната от ищеца цесия. На първо място следва да
се има предвид, че ищецът е бил надлежно упълномощен от цедента
(кредитора на ответницата) да я уведоми по реда на чл. 99, ал. 3 ЗЗД. Наред с
това към исковата молба е приложено и изрично уведомление от цедента („В.Г.“ ООД). Ето защо не е имало пречка
уведомлението за цесия да бъде връчено в хода на процеса. В практиката на ВКС е
прието, че уведомяването в хода на процеса за настъпилата цесия следва да бъде
отчитано от съда като факт по смисъла на чл. 235, ал. 3 ГПК – Решение № 123 от
24.06.2009г. по т.д. № 12/2009г. по описа на II търг. отделение. Т.е. връчването на уведомлението за цесия на надлежен
представител на ответницата представлява уведомяване на длъжника по смисъла на
чл. 99, ал. 3 от ЗЗД за цесията, което следва да бъде отчетено от съда на
основание чл. 235, ал. 3 ГПК. Налага се извод, че възраженията на ответницата
във връзка с уведомяването за цесията са неоснователни.
В останалата си част договорът от 03.05.2018г. представлява договор за
заместване в дълг – ищецът по настоящото дело е приел задълженията на „В.Г.“
ООД по договор за поддръжка и управление от 03.06.2019г. В трайната съдебна
практика на върховната инстанция (напр. Решение № 49 от 20.06.2012г. по т.д. №
16/2011г. на II търг. отделение на ВКС
и Решение № 5 от 30.04.2019г. по т.д. № 2747/2017г. по описа на I търг. отделение на ВКС) е възприето разбирането, че е
допустимо прехвърляне не
само на вземания
и на права по договор чрез
цесия, но също и прехвърляне на правоотношение, при което се
съчетават правилата на цесията и на
заместването в дълг. Изричното съгласие на кредитора по смисъла на чл. 102, ал. 1 от ЗЗД е
дадено от страна на ответницата с включването в договора на клаузата по чл. 5.3
от него, според която тя дава съгласие дейностите по договора (задълженията на
изпълнителя) да бъдат възложени на трето лице, което да ги извършва според
правилата на договора. Както е прието в цитираното Решение № 5 от 30.04.2019г.
по т.д. № 2747/2017г. по описа на I търг. отделение на ВКС не е необходимо одобрението на кредитора да бъде
обективирано в акт в определена форма. Поради тази причина съдът приема
съгласяването с клаузата на чл. 5.3 от договора за достатъчно. Нещо повече –
както се посочи договорът от 03.06.2009г. включва в себе си елементи на договор
за поръчка и договор за изработка. В случая договорът е сключен с търговец –
юридическо лице, поради което очевидно не е сключен единствено с оглед
личността на изпълнителя, поради което не съществува пречка (по арг. от чл. 269, ал. 1 от ЗЗД и чл. 283, ал. 2 от ЗЗД)
задълженията по договора да бъдат прехвърлени на трето лице, особено след като
такава клауза е предвидена в него. С връчване на исковата молба ответницата е
уведомена както за цесията, така и за заместването в дълг, поради което са
изпълнени и специфични изисквания на чл. 283, ал. 3 от ЗЗД относно договора в
частта му, имаща характер на договор за поръчка.
При горните изводи, съдът намира, че не е било необходимо изрично
подписване на анекс, с участието на ответницата, за прехвърляне на задълженията
на изпълнителя по договора на трето лице. Наред с това прехвърляне на
правоотношението е извършено със съгласие на всички страни и при спазване на
специфичните правила за това. Следователно договорът за заместване в права и
задължения е валиден и не са налице сочените в отговора на исковата молба
основания за неговата нищожност.
Не се установява и недействителност на цесията поради неопределеност на
прехвърлените бъдещи вземания. Макар и по не особено прецизен начин в договора
от 03.06.2009г. е посочено, че собственикът на имот се задължавала да заплаща
по 700 евро на година – до 31.12 на предходната година. Вярно е, че в чл. 2 от
договора са предвидени плащания за три календарни години, но от тълкуване на
действителната воля на страните по смисъла на чл. 20 от ЗЗД, която се извежда
от всички клаузи в договора, може да се направи извод, че става въпрос за
периодично задължение, дължимо за всяка година от действието на договора. Този
извод произтича от нормата на чл. 2.2 Б от договора, в която е предвидено, че
таксата се дължи за „всяка“ година, а така също и от клаузата на чл. 5.5 от
договора, според която той не е обвързан със срок. След като е налице безсрочен
договор, в който е уговорено ежегодно заплащане на такси, то следва да се
приеме, че действителната воля на страните е била да се заплаща такса за всяка
от календарните години и посоченото в чл. 2 от договора представлява непрецизна
формулировка, която е прецизирана с останалите цитираните договорни клаузи. С
договора от 03.05.2018г. на ищеца по делото са прехвърлени всички права и
задължения по договорите (вкл. и относно вземането за по 700 евро на година),
поради което престацията е ясно определена и не е
налице сочената в отговора на исковата молба нищожност.
Всички горни изводи на съда са намерили отражение и в практиката на въззивната инстанция, като по сходен казус с Решение № III-9 от 22.03.2021г. по в.гр.д. № 2777/2020г. по описа на
Окръжен съд Бургас е прието, че договорите за поддръжка и управление и
заместване в права и задължения за процесния комплекс са валидни и са годно
основание за претендиране от страна на ищеца на съответните суми.
При всичко изложено до тук и с оглед възражението на ответницата за неизпълнение
на задълженията по договора от страна на ищеца и „В.Г.“ ООД на ищеца е указано
да докаже, че е престирал – изпълнил задълженията
си за 2018г. И 2019г. (в такава насока е и практиката на ВКС – Решение № 233 от 02.12.2015г. по
гр.д. № 2036/2015г. по описа на III гр. о. на ВКС).
Във връзка с твърденията на ищеца за изпълнение на договора от него са
ангажирани писмени и гласни доказателствени средства. От 5 бр. трудови
договори, ведно с длъжностни характеристики към тях (на л. 73 – л. 82 от
делото) се установява, че на 02.05.2018г. ищецът назначил работници на
длъжността „пазач“. Видно от справки за внесени осигурителни вноски в периода
месец май 2018г. – декември 2018г. (на л. 83 – л. 90 от делото) за месеците май
и юни 2018г. са изплащани осигуровки за петте лица по договорите, за юли и
август 2018г. – на четири от лицата, а от септември до декември 2018г. за двама
от тях. На 25.04.2019г. е сключен договор с лицето Валентина Миткова – на
длъжност домакин, като за месец май 2019г. са заплащани осигуровки на 5 лица
(видно от справка на л. 96 от делото). На 08.05.2018г. е сключен договор № 200
с „ВТА Секюрити“ ООД с предмет охранителни услуги за
съоръжения, изградени в поземлен имот с идентификатор 51500.502.447 (на л. 143
– чл. 145 от делото). От „ЕВН“ са издавани фактури за потребена
електрическа енергия в периода 2018г. – 2019г. с получатели на доставката „В.Г.“
ООД и „И.П.К.“ ЕООД (на л. 146 – л. 149 от делото). Видно е, че на 08.02.2018г.
и 23.05.2019г. били подписани споразумения между „В.Г.“ ООД и „Водоснабдяване и
канализация“ ЕАД (на л. 91 – л. 93 от делото). От показанията на св. Йолов
(бивш управител на комплекса) се установява, че към момента поддръжката се осъществява
от ищеца, като в комплекса е изградено видеонаблюдение, налични са чипове за
всички врати, на бл. 4 има охрана, поддържат се тревните площи, градината на
комплекса, за летния сезон били назначавани камериерки за общите части. Преди
сезона се извършвали освежаване и ремонт, както и отстраняване на течове –
където се налага. Според свидетеля – от 2019г., след създаването на етажна
собственост в комплекса, същият е в лошо състояние. Установява се, че липсват
отделни партиди на собствениците за плащане на ВИК услуги, поради което потребената вода се начислявала изцяло на управляващите
дружества. До 2018г. имало жива охрана в комплекса. Съдът намира, че тези
показанията следва да се кредитират, като дадени от лице, имащо наблюдение
върху комплекса. Наред с това от показанията на св. Найденов (воден от другата
страна) не се установяват различни факти, свързани с поддръжката. От
показанията на този свидетел се установява, че той също е бил в управлението на
„В.Г.“, като и с негово съдействие се осигурявала поддръжка на тревните площи,
вкл. през 2018г. и 2019г. От показанията на този свидетел се установява, че
отношенията между него и св. Йолов се влошили след 2018г., като в по-голямата
си част показанията му са насочени именно към тези влошени отношения. Т.е.
показанията му частично потвърждават тези на св. Йолов (относно поддръжка на
тревните площи), а в останалата част представляват по-скоро обяснение за
влошени отношения. С оглед тези отношения, за които и свидетелят говори и с
оглед изнесеното от него, че се е запознавал с документи по делото, съдът
намира, че в останалата част показанията му не могат да бъдат кредитирани, тъй
като се установява възможна негова заинтересованост по чл. 172 от ГПК.
Анализът на цитираните по-горе доказателства налага извод, че в периода 2018г. – 2019г. е доказано осигуряване на охрана в комплекса от страна както на „В.Г.“ ООД, така и на ищеца. Сключвани са договори, осигурено е видеонаблюдение. Организирано е и почистване (с назначаване на служители на съответните длъжности). Налице са данни за техническа поддръжка на комплекса и сключване на различни съглашения с операторите на електроенергия и водоснабдяване. Както е прието и в цитираното вече Решение № III-9 от 22.03.2021г. по в.гр.д. № 2777/2020г. по описа на Окръжен съд Бургас посоченият обем от доказателства е достатъчен, за да се приеме, че в комплекса е осъществявана поддръжка от „В.Г.“ ООД и ищеца. Тук следва да се обърне внимание, че ищецът не е доказал автентичност на подписите на 2 бр. договори за търговско представителство (на л. 150 – л. 153 от делото), поради което на основание чл. 194, ал. 2 от ГПК тези доказателства следва да се изключат от доказателствения материал по делото и не следва да се кредитират. Въпреки това и без да се вземат под внимание документите, издадени от „Престиж Хотелс“ ЕООД (на л. 98 – л. 142 от делото) останалите събрани писмени и гласни доказателствени средства в достатъчна степен обосновават наличието на поддръжка в комплекса, отговаряща на вменените на „В.Г.“ ООД и ищеца задължения в чл. 1 от договора. Поддръжката се потвърждава частично и от св. Найденов, вкл. и по косвен начин, тъй като той твърди, че живее постоянно в комплекса. Т.е. след като обитаването на комплекса е възможно, то е логично да се приеме, че в него се осъществява дадена поддръжка.
Налага се извод, че по делото са събрани множество доказателства, от които
се установява, че ищецът и „В.Г.“ ООД са изпълнявали задълженията си в периода
2018г. – 2019г. Тук е моментът да се отбележи, че ищецът има право да
претендира такси за цялата 2018г., въпреки сключването на договора за
заместване в права и задължения на 03.05.2018г., тъй като с него са прехвърлени
всички налични към момента задължения на собствениците, вкл. неплатените към
датата на подписване на договора (чл. 1, ал. 2 от договора). Т.е. задължението
за 2018г., възникнало към 31.12.2017г. е прехвърлено по силата на договора за
цесия, а това за 2019г., възникнало на 31.12.2018г., се основава на
заместването в дълг. Изводът е, че и за двете години сумите се дължат изцяло от
ответницата. Този извод не се променя и от твърдението за регистрирана етажна
собственост на 22.05.2019г., тъй като както се посочи няма пречка етажната
собственост да съществува паралелно и възникването й не отменя задълженията на
страната по договора.
В заключение следва да се посочи, че дори и да е налице неизпълнение на
даден договор, в законодателството са предвидени различни начини за защита на
другата страна – чл. 79 ЗЗД, чл. 80 ЗЗД, чл. 82 ЗЗД, чл. 87 ЗЗД, чл. 90 ЗЗД, чл.
265 ЗЗД и др. Не е предвидена обаче възможност страната, която има парично
задължение по договора да се освободи автоматично от заплащането му поради
неизпълнение на задълженията на другата страна. Както се посочи – предвидени са
разнообразни възможности за действие от изправната страна, които обаче
предполагат доказването на съответните фактически състави и на предприемане на
съответните действия от нея. В настоящия случай не се твърди ответницата да е
предприела действия по реализиране на правата си, поради което няма основание
да се приеме, че не дължи плащане по договорите само на основание твърденията
й, че ищецът не изпълнява.
От всичко изложено до тук може да се направи извод, че за ответницата е
възникнало задължение да заплати на ищеца задълженията си по договора за 2018г.
и 2019г., като съответно за първия период задължението е възникнало на
31.12.2017г., а за втория – на 31.12.2018г. Ето защо падежът за заплащане на
задълженията е настъпил и от този момент нататък вземането е станало изискуемо.
Съдът намира, че по делото се доказа и размерът на вземането, а именно 700 евро
за всеки от периодите, с левова равностойност от 1369,08 лв. Ето защо исковете
за главница са изцяло основателни и следва да бъдат уважени до предявения
размер.
По иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД:
В тежест на ищеца е да наличието на главен дълг и изпадането на ответницата
в забава за периодите 01.01.2018г. – 29.12.2020г. и
01.01.2019г. – 29.12.2020г. Както се установи главният дълг е възникнал и падежът за заплащане на
задълженията на ответницата е изрично уговорен по смисъла на чл. 84, ал. 1 ЗЗД
и е настъпил на 31.12.2017г. за таксата за 2018г. и
на 31.12.2018г. за таксата за 2019г. Ето защо за заплащането
им ответницата е изпаднала
в забава от 01.01.2018г. и 01.01.2019г. Следователно
за периода 01.01.2018г. – 29.12.2020г. тя дължи заплащането на лихва за
забава в размер на 416,05 лв., а за периода
01.01.2019г. – 29.12.2019г. – лихва за забава в размер на 277,24 лв., поради което
и искът за лихва е изцяло основателен и следва да бъде уважен.
По разноските:
При този
изход на делото и направеното искане на ищеца
следва да се присъдят разноски в размер на 759,53 лв., от които 159,53 лв. за платена държавна такса и
600 лв. – платено адвокатско възнаграждение.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА И.А.К., родена на ***г., гражданка на
Руската Федерация, с постоянен адрес ***, к-с П.Б. ул. Иван Вазов **, БУЛСТАТ: ***да заплати на „И.П.К.“
ЕООД, ЕИК ***със седалище и адрес на управление ***, на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД сумата
от 2738,16 лв., представляваща сбор от сумата от 1369,08 лв. – такса за
поддръжка и управление на комплекс „П.Б.“ за 2018г. и сумата от 1369,08 лв. –
такса за поддръжка и управление на комплекс „П.Б.“ за 2019г., дължими по
Договор за поддръжка и управление на комплекса от 03.06.2009г., сключен между К.
и „В.Г.“ ООД, правата и задълженията по който са прехвърлени на „И.П.К.“ ЕООД с
Договор за заместване в права и задължения от 03.05.2018г., ведно със законната
лихва, считано от датата на подаване на исковата молба – 29.12.2020г., до
окончателното изплащане, на основание
чл. 86, ал. 1 от ЗЗД сумата от 693,29 лв., представляваща лихва за забава
за периода 01.01.2018г. – 29.12.2019г., от които 416,05 лв. – лихва върху главницата за 2018г. за периода
01.01.2018г. – 29.12.2020г. и 277,24
лв. - лихва върху главницата за 2019г. за периода
01.01.2019г. – 29.12.2020г., а на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата от
759,53 лв., представляваща направени по делото разноски, от които 159,53
лв. за платена държавна такса и 600 лв. – платено адвокатско възнаграждение.
Решението може да бъде обжалвано
пред Бургаски окръжен съд в
двуседмичен срок от връчване на препис.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: