Р Е Ш Е Н И Е №
гр. София, 10.02.2023 г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, Търговско
отделение, VI-14 състав, в публично съдебно заседание на петнадесети ноември през две хиляди
двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЕТЯ ГЕОРГИЕВА
при секретаря
Капка Лозева, като разгледа докладваното от съдията търг.дело № 657
по описа на съда за 2021 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Софийски
градски съд е сезиран с положителен установителен иск предяне от „И.“ ЕООД за признаване за установено по отношение на „К.Г.Х.“ ООД и „К.Ф.“ ЕООД солидарно вземането на „И.“ ЕООД в размер
на 31 293.28 лв. произтичащо от нотариално заверено споразумение представляващо документ по чл.417, т.3
от ГПК, като посочения размер на
вземане представлява дължимата част от общото вземане по 120 000 евро, с левова
равностойност 234 699,60 лева, представляващи сумата от сбора от четири
забавени месечни вноски /от м.април - до м.юли 2018 г./, всяка от по 4 000
евро, с левова равностойност на всяка в размер на 7 823,32 лв. и общ размер на
цялото претендирано вземане от 31 293,28 лв.
С
определение от 08.11.2022 г. производството по делото е прекратено в частта му спрямо
ответника „К.Ф.“ ЕООД , на основание чл.637, ал.2 ТЗ.
С
исковата молба се твърди, че претендираното вземане от „И.“ ЕООД произтича от
Споразумение към Договор за наем от 21.11.2015 г., подписано на дата 30.11.2016
г. между „И.“ ЕООД и „К.Г.Х.“ ООД, с поръчител по задължението „К.Ф.“ ЕООД за
сумата от общо 120 000 евро, с левова равностойност от 234 699,60 лв., част от
която сума е вземането, предмет на претенцията по подадено пред СРС заявление
по чл.417 от ГПК, възлизаща на сбора от четири забавени месечни вноски /м.април
– м.юли 2018 г./, всяка от по 4 000 евро, с левова равностойност на всяка в
размер на 7 823,32 лв. и общ размер на цялото претендирано вземане от 31 293,28
лв. Споразумението от 30.11.2016 г. е с нотариално удостоверяване на подписите
на страните, peг.
№. 7015 от 30.11.2016 г. на Нотариус В.Ч., рег.№ 210 на
Нотариалната камара, с район на действие - СРС, удостоверени от помощник -
нотариуса по заместване.
На
20.11.2015 г. между „И.“ ЕООД - наемодател и „К.Г.Х.“ ООД - наемател е подписан
Договор за наем, който, по силата на чл. 1 от споразумението от 30.11.2016 г. е
прекратен по взаимно съгласие на двете страни, считано от 01.12.2016 г. Прекратяването е настъпило преди изтичане на
договорения 3-годишен срок по договора за наем, който е започнал да тече от
01.12.2016 г. - видно от чл.4.3.от договора. По силата на чл.2 от
Споразумението от 30.11.2016 г. Наемодателят и Наемателят „изрично се
съгласяват, че с оглед предсрочното прекратяване на Договора за наем,
Наемателят дължи на Наемодателя неустойка в размер на 120 000 /сто и двадесет
хиляди/ евро. Наемодателят и Наемателят се съгласяват, че така дължимата
неустойка ще бъде заплащана от Наемателя на Наемодателя разсрочено, за срок от
30 месеца, считано от 01.12.2016 г., чрез извършване на равни ежемесечни
вноски, всяка от които в размер на EUR 4 000 /четири хиляди/ евро,
съгласно Погасителен план, представляващ Приложение №1 към настоящото
споразумение.“
По
силата на чл.3 от Споразумението от 30.11.2016 г. „забавата в плащането на
която и да е месечна погасителна вноска с повече от 30 дни от датата на падежа,
съгласно погасителния план към споразумението, води автоматично и без
уведомяване или покана за плащане, от страна на Наемодателя до Наемателя, до
предсрочна изискуемост на целия оставащ размер на неустойката“, като
„предсрочно изискуемата сума се изчислява като сбор от забавената вноска и
всички следващи вноски до пълния размер на уговорената неустойка.“
По
силата на чл. 4 от Споразумението от 30.11.2016 г. е учредено поръчителство в
лицето на „К.Ф.“ ООД, като е предвидено, че за задължението по чл.2, вкл. и в
хипотезата на предсрочна изискуемост по чл.3 от споразумението поръчителят
отговаря солидарно с главния длъжник. Солидарната отговорност на двамата е
изрично изведена и в чл.7 от споразумението.
Поддържа
се, че е налице напълно действителна уговорка между страните по споразумението
относно уреждане на последиците от предсрочно прекратяване на договора за наем
по инициатива на Наемателя. Уговорката е обичайна и типична за търговските
отношения, като взаимната воля на страните е била именно тази, в тежест на
прекратилия договора по собствено желание Наемател да бъдат възложени
неблагоприятните последици от прекратяването, като санкцията за това му
поведение е уговореното обезщетение, наречено в чл.2 неустойка, но с характер
именно на обезщетение на накърнените права на Наемодателя от предсрочното
прекратяване.
Споразумението
е подписано като тристранно /с уговорено поръчителство в полза на Наемодателя/
и следва хронологията в отношенията между страните по договора за наем от
20.11.2015 г. Тези отношения и развитието им във времето са от значение за
преценка относно дължимостта на обезщетението /неустойката по чл.2 от
споразумението и относно определянето на размера й от страните, възлизащ на
общо 120 000 евро.
Към
датата на подписване на споразумението поръчителят е свързано с главния длъжник
лице по линия на физическото лице В.Л.П., като видно от т.Е/ и т.Ж/ от
преамбюла на споразумението дружеството - поръчител желае да сключи договор за
наем на същите обекти на Наемодателя, които са предмет на прекратения със
споразумението от 30.11.2016 г. договор за наем, като предсрочното прекратяване
на договора за наем от 20.11.2015 г. по желание на наемателя „К.Г.Х.“ ООД е
неслучайно, като целта на двете свързани дружества е да бъде подписан нов
договор за наем с Наемодателя, но вече при далеч по-благоприятни условия за
Наемателя /наемната цена по прекратения договор за наем е в размер на 10 000
евро на месец, а по втория договор за наем, подписан на 30.11.2016 г. с „К.Ф.“
ЕООД - цената е значително по-ниска - 6 850 евро на месец.
Обезщетението
за Наемодателя от предсрочното прекратяване на договора за наем, уговорено в
чл.2 от Споразумението от 30.11.2016 г., от 120 000 евро е много по-ниско,
отколкото са определените неустойки при предсрочно прекратяване на договора за
наем в самия договор от 20.11.2015 г., като Наемодателят се е съгласил на това
по-ниско обезщетение, предвид обезпечаването му с поръчителството по
споразумението.
В
Договора за наем от 20.11.2015 г. страните се договарят за съответните
неустойки, в зависимост от това коя от страните прекрати договора едностранно и
предсрочно. Твърди се, че тези хипотези на договора за наем с подписване на
споразумението от 30.11.2016 г. са изоставени и е договорено от страните
заплащането на сумата от 120 000 евро от Наемателя като обезщетение за
прекратения предсрочно по взаимно съгласие, но по инициатива на Наемателя
договор за наем.
Така,
договорът за наем е прекратен, считано от 01.12.2016 г., т.е. 2 години преди
изтичане на договорения в чл.4.2 от него 3-годишен срок, който съгласно чл.4.3.
от договора започва да тече от 01.12.2015 г. Прекратяването, видно от преамбюла
на споразумението, е наложено по желание на Наемателя, т.е. по негова
инициатива, тъй като не е можел да изпълнява договора, като самото предсрочно
прекратяване на договора и последиците от същото са уредени в подписаното между
страните нотариално заверено споразумение. Една от тези последици е уговарянето
в чл. 2 от споразумението на обезщетение в полза на Наемодателя от предсрочно
прекратения по искане на Наемателя договор за наем, наречено в чл.2 неустойка и
определено в общ размер на 120 000 евро, платими на равни месечни вноски.
Твърди се, че това е съвсем различна, втора по време и актуална уговорка
относно последиците от предсрочно прекратения наем, случило се на първата от
общо 3-годишния срок на договора, която уговорка замества уговорената в
договора за наем неустойка при предсрочно прекратяване на договора от
Наемателя.
Наемателят
по прекратения договор, по силата и в изпълнение на поетите от него задължения,
е започнал да изпълнява задълженията си за заплащане на уговорените месечни
вноски съгласно погасителния план като действително е заплатил първите 16
вноски, съответно на следните дати: 04.01.2017 г., 10.02.2017 г., 13.03.2017
г., 11.04.2017 г., 11.05.2017 ., 12.06.2017 г.., 10.07.2017 г., 06.11.2017 г.,
19.12.2017 г., 10.01.2018 г., 12.02.2018 г., 13.02.2018 г. и 22.03.2018 г.
/последните две от общо 17-те плащания формират последната платена 16 поред
вноска от плана/. Сборът от тези 16 заплатени вноски от по 4 000 евро всяка от
тях с левова равностойност от 7 823,32 лв. е равен на сумата от 125 173,12 лв.
След
изплащането на вноската за месец март 2018 г. /16 поредна вноска от
погасителния план/, „К.Г.Х.“ ООД е спряло да плаща и в резултат на това е
изпаднало в забава, при което на практика се е осъществила хипотезата на чл.3
от споразумението - настъпила е предсрочна изискуемост на цялата останала
неплатена сума от общото задължение в размер на 120 000 евро или 234 699,60
лв., която остатъчна сума се изчислява като разлика между цялото задължение по
споразумението и вече платената сума с по първите 16 вноски, като получената
разлика от 109 526,48 лв. представлява вземането, което „И.“ ЕООД има към „К.Г.Х.“
ООД и към поръчителя „К.Ф.“ ЕООД - солидарно.
Уточняват
изрично, че въпреки, че вземането по споразумението е наречено „неустойка“ в
споразумението, волята на страните е това вземане да е по основанието си вид
обезщетение на Наемодателя за предсрочно прекратения по желание на Наемателя
договор за наем, оформено в споразумението като прекратяване на договора по
взаимно съгласие и черпещо основанието си именно от споразумението от
30.11.2020 г. Всъщност след като е заплатил повече от половината вноски по
погасителния план към споразумението, длъжникът поради някаква причина бил
преустановил плащанията.
Предвид
гореизложеното, твърдят че действащото право не забранява да бъде уговорено
обезщетение като това по чл.2 от процесното споразумение, вкл. и в случаите на
предсрочно прекратяване, оформено в споразумение, т.е. при наличие на взаимно
съгласие, но такова, до което се е достигнало по инициативата на едната страна
по договора - в случая Наемателя. Нещо повече, уговарянето на подобно
обезщетение и дължимостта на същото не следва да зависят от това дали изправната
по договора страна е претърпяла някакви вреди - тук действат принципите на
свобода на договаряне и че договорът има силата на закон за страните, които са
го подписали, като страната, изявила воля за предсрочно прекратяване следва да
понесе уговорените неблагоприятни последици, с които се свързва предсрочното
прекратяване по нейна инициатива. Що се отнася до настоящия случай - с факта на
уговаряне на по-нисък наем със следващия наемател /“К.ф.“ ЕООД/ вредите за
Наемодателя придобиват характер на явни и безспорни.
Следователно,
обезщетението, уговорено по основание и размер в чл.2 от споразумението от
16.11.2016 г. е дължимо от дружеството - наемател, като направените до момента
плащания са редовно извършени, при наличие на действително основание за тях -
подписаното нотариално споразумение, което е валидно и не е отпаднало във
времето, като уговорката почива на закона и на установените правни принципи в
гражданското и търговското право.
Със
Заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК ищецът поискал
издаването на заповед за изпълнение и изпълнителен лист срещу длъжниците на
основание подписаното нотариално заверено споразумение, за сумата от 31 293,28 лв., ведно със
законната лихва за забава, считано
от датата на депозиране на заявлението до окончателното плащане на сумата
и претендирал и сумите по направените от
него разноски в заповедното производство, а именно заплатена държавна такса в
заповедното производство в размер на 625,87 лв.
Във
връзка с подаденото заявление е образувано ч.гр.д. № 53807/2020 г. по описа на
СРС, 65 състав. С Разпореждане от
16.11.2020 г. по делото са издадени съответно Заповед за изпълнение на парично
задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК, въз основа на документ по
чл.417, т.3 от ГПК и Изпълнителен лист от 16.11.2020 г., въз основа на които
длъжниците „К.Г.Х.“ ООД и „К.Ф.“ ЕООД са осъдени солидарно да заплатят на ищеца
„И.“ ЕООД всички, посочени в заявлението суми, с основание и размер, описани
по-горе, вкл. направените разноски от заявителя за заплатена държавна такса и
юрисконсултско възнаграждение.
Във връзка с горното са постъпили
възражения и от двамата длъжници на дата 26.11.2020 г. и в законовия
едномесечен срок от получаване на съобщението от съда за подадено в срок
възражение от длъжника по ч.гр.д. № 53807/2020г., 65 състав по описа на Районен
съд - град София, ищецът - заявител по посоченото дело, предявяват настоящия иск за установяване
/съществуване/ на вземането на „И.“ ЕООД срещу длъжника „К.Г.Х.“ ООД, с поръчител
по задължението „К.Ф.“ ЕООД, основано на Споразумение към Договор
за наем от 21.11.2015 г.
подписано на дата 30.11.2016 г. С исковата молба се
сочи, че поради
неуведомяването за подадено възражение за ищеца не било съвсем
ясно дали заповедта за изпълнение не следва да е влязла в сила по отношение
главния длъжник. / т.5в от ТР№ 4/2013 г. по т.д. №М 4/2013 г. на ОСГТК
на ВКС/.
С оглед целта на предявяването на
установителния иск в производството, образувано при
подадено възражение в срок от длъжника, е да се установи съществуването на
вземането по Споразумение към Договор за наем от 21.11.2015 г., подписано на
дата 30.11.2016 г. /в настоящия случай е част от вземането/ към момента на
приключване на съдебното дирене в исковия процес - т.9 от ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС по т.д.№
4/2013 г.. за
което вземане е издаден изпълнителен лист. Твърдят, че Споразумение към Договор
за наем от 21.11.2015 г., подписано на дата 30.11.2016 г. е валиден и напълно
редовен от външна страна документ и удостоверява подлежащо на изпълнение
задължение съгласно ГПК.
От
гореизложеното по безспорен начин се установявало наличие и на основните и
съществени особености в развитието на отношенията между двете страни по
правоотношението, от което са били обвързани - подписаното между тях нотариално
заверено споразумение и предвидената, по съгласие на страните, предсрочна
изискуемост на неплатената част от разсроченото задължение при забава в
изплащането на разсрочена вноска.
Считат,
че са налице всички предпоставки за издаване на изпълнителен лист, тъй като
безспорно се удостоверява задължението на длъжника/длъжниците, към ищеца,
предмет на настоящата искова претенция, както по основание, така и по размер.
В срока по чл.367 ГПК, с писмения си
отговор ответниците оспорват иска, с доводи, че искът предявен спрямо „К.ф.“
ЕООД е недопустим, тъй като: ищецът сочи, че съгласно чл. 3 от Споразумението
към Договор за наем от 20.11.2015 г. забавата на която и да е вноска с 30 дни
от падежа й ще доведе до предсрочна изискуемост на всички останали вноски по
неустойката и следователно на 06.05.2018 г. е настъпила предсрочна изискуемост
на цялото задължение за неустойка, за което е било учредено поръчителство
от „К.ф.“ ЕООД. Не се твърди, а и в действителност „И.“ ЕООД не е предявило
иск за неизпълнената част от неустойката срещу длъжника („К.г.х.“
ООД) в 6-месечния преклузивен срок по чл. 147 ЗЗД. Освен това, подаването на
заявлението срещу длъжника за това вземане предполага, че не е предявен преди
това иск по смисъла на чл. 147 ЗЗД за същото. Ето защо, гаранционното правоотношение е прекратено, в
какъвто смисъл са и разясненията в т. 4 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 год. на
ОСГТК на ВКС. С изтичането на този срок се погасява самото право на иск, което е
абсолютна процесуална предпоставка и прави същия недопустим. Поръчителството е
прекратено по отношение на цялото вземане, тъй като страните са уговорили настъпването
на предсрочна изискуемост, а предпоставка за настъпването й е само забавата на
някоя от месечните вноски. В случая ищецът твърди такава забава за цели 4
месеца през 2018 г., а и дори посочва направо настъпване на предсрочна
изискуемост. Ето защ, исковите претенции по отношение на „К.ф.“ ЕООД
се явяват недопустими, поради което производството следва да бъде прекратено в
тази част.
Сочат изрично, че е
подадено възражение и от „К.г.х.“ ООД с вх. № 23069108 от 26.11.2020 г., поради
което заповедта не е влязла в сила в тази част.
По същество считат предявеният иск за
неоснователен. Това е така, тъй като договорната клауза на чл. 2 от
Споразумението за прекратяване на Договора за наем от 20.11.2015г., на която се
основава исковата претенция, е недействителна (нищожна) на основание чл. чл.26
ал.1 предл.3 ЗЗД поради абсолютното й противоречие с добрите нрави, при
евентуалност - на основание чл. 26, ал. 2, предл. 4 от ЗЗД поради липса на
основание (кауза). Излагат съображения, че в случая разясненията по прилагането
и тълкуването относно неустойката са напълно приложими за действителността на
спорната клауза (дори и разбирана като квазинеустойка), доколкото клаузата е
сделка, страдаща от порок по чл.26 ал.1 предл.3 ЗЗД.
Ако ищецът твърдял, че процесната „обезщетителна“ клауза е уговорена
независимо от действително претърпени вреди за наемодателя, то по съществото си
това може да бъде единствено - неустойка, което следва от чл. 92 ЗЗД. В случая
се касае до фиксирана сума, като не се излагат твърдения и посочват
доказателства за реално претърпени вреди у ищеца по вина на първия ответник
поради неизпълнение, за които да е постигнато съгласие да бъдат обезвредени. Не
се обосновава и непредотвратимост на такива действителни вреди. При процесната
„обезщетителна“ клауза абсолютно липсват и елементите - неизпълнение
(едностранно) на договорно задължение и вина.
Независимо кой от двата довода за естеството на задължението на първия
ответник по спорната клауза бъде възприет (дали се касае до обезщетение или до
неустойка), то клаузата на чл. 2 от Споразумението за прекратяване на договора
за наем от 20.11.2015г. всякак се явявала нищожна предвид очевидна
нееквивалентност на последиците за страните (ищеца и първия ответник) „от
тяхното взаимно съгласие за прекратяване“ на договора, а евентуално - липса на кауза за такова обезщетяване на
ищеца. В допълнение разпоредбата на чл. 289 ТЗ въвежда забрана да бъде
упражнявано право въз основа на търговска сделка, ако се извършва само с
намерение да се увреди другата страна. Обективно погледнато
престацията на ищеца е нулева клаузата
на чл. 2 от Споразумението, води
единствено до неговото неоснователно обогатяване при наличие на заместваща
престация (условията по която ищецът сам е договорил), а за задължението на
първия ответник - липсва кауза.
На второ място, както неустойката, така и обезщетението за вреди
са конкретно уговорени между страните по посочения договор и при съобразяване
на конкретните обстоятелства, които пряко оказват влияние върху техния размер.
Поради разнообразието и разнородността на обезпечените с неустойка задължения и
евентуалните вреди от конкретното неизпълнение, изключено е релевирането на
някакъв търговски обичай на общо основание. Съгласно чл. 288 ТЗ търговски обичаи е допустимо да се прилагат
само в случаите на непълнота в гражданското законодателство, но не и в случай,
че страните изрично са уговорили хипотезите и последиците (неустойки) от
предсрочно прекратяване, какъвто е настоящия случай. Внушенията на ищеца са, че
само по желанието на наемателя едностранно бил прекратен Договора за наем,
което съгласно Споразумението категорично не съответства и на изявленията на
страните за тяхното взаимно изрично желание и съгласие за прекратяване на договора. Инициатива на която и
да било от страните, включително на първия ответник, не се установява в
действителност, не се извежда и от съдържанието на Споразумението, а и тя би
била и неотносима към уговорените случаи на предсрочно прекратяване по договора
за наем от 20.11.2015г.
На трето място, от извършените плащания категорично не следвало,
че първият ответник по какъвто и да и начин е приемал, че клаузата е действителна
и задължаваща го. Действителността на
спорната клауза се преценява към момента на сключването й, поради което
последващи обстоятелства, включително плащания от задълженото лице, са
неотносими и неприложими към евентуалната й нищожност и не могат да служат като
аргумент за нейното валидиране дори по волята на страните.
Нищожността не може да бъде санирана по волята на лицата, сключили
нищожната сделка (и не може да бъде преодоляна посредством свободата на
договаряне), още по-малко може да бъде обосноваван извод за мълчалива форма на
валидиране на нищожната сделка от поведението на страните. Единствено по
изключение, с чл. 292 ТЗ и 293, ал. 3 ТЗ, законодателят изрично придава
определено конкретно значение на бездействието на страната по търговска сделка,
но само по отношение на неспазване на установена от страните форма. Извън тези
изрични хипотези, поведението на страните, включително действията по плащане на
суми, не могат да бъдат тълкувани нито като признание, нито като изявление за
валидиране на нищожна клауза.
За да е валидно възникнало изначално задължението на първия ответник по
спорната клауза на чл. 2 от Споразумението (без значение от размера му) трябва
да е налице валидна и породила действието си неустоечна клауза по прекратявания
Договор за наем, за уреждане на отношенията по повод на която е сключен чл. 2
от Споразумението - арг. от чл. 366 ЗЗД. Поръчителят пък ще отговаря само ако
вземането на кредитора е действително - чл. 138, ал. 2 ЗЗД. Уговорката за неустойка по чл. 14 от
прекратения Договор за наем в полза на наемодателя (каквато твърдят да е
всъщност спорната клауза) при предсрочно прекратяване от наемателя на договор
за наем, определена в размер на наемните вноски за периода от прекратяване на
договора до изтичане на уговорения в него срок, е нищожна на осн. чл. 26, ал. 1
пр. 3 ЗЗД поради противоречие с добрите нрави. – сочат съдебна практика Решение
№ 110 от 21.07.2016 г. по т.д.№ 1226/2015, ВКС, I т.о.; Решение № 219 от
09.05.2016 г. по т.д. № 203 от 2015 на ВКС (по отношение на договор за лизинг) и др. Затова и нищожността на
последващото споразумение между страните за уреждане на отношенията им по повод
тази нищожна неустойка, изразяващо се в отстъпка от нейния размер, е нищожно.
- Разглеждана самостоятелно спорната клауза на чл. 2 от
Споразумението, като противоречаща на добрите нрави, също се явявала
недействителна (нищожна) на основание
чл.26 ал.1 предл.3 ЗЗД. От обстоятелствата, установени със самото
Споразумение, било явно, че страните взаимно са се съгласили да прекратят
договорната връзка между тях, тъй като ищецът е имал сключен договор за наем с
втория ответник, с което си е осигурил заместваща престация. Обективираната в
Споразумението воля на страните предполага тяхното „взаимно съгласие“ и
„желание“ да прекратят договора (б. „Ж“ от Преамбюла), както и липсата на неизпълнение по Договора за наем от 20.11.2015 г. към датата на прекратяването и на
вина. Такова взаимно съгласие за прекратяване на наемното правоотношение се
явява несъвместимо с уговаряне на
санкция за една от страните,
каквато е обективирана в спорната клауза на чл.2 от Споразумението. Недопустимо
е страната да бъде санкционирана чрез заплащане на такава значителна сума
(независимо как би била наречена тя) без да е налице дори неизпълнение на договорно
задължение. Клаузата по чл. 2 от Споразумението във вр. чл. 14.3. от Договора
за наем се явявала нищожна, като противоречаща с добрите нрави, поради липса на
неизпълнение от страна на задължената страна, липса на всякаква еквивалентност
на последиците за страните „от тяхното взаимно съгласие за прекратяване“ на
договора, и води единствено до обогатяването на другата страна по договора
(която също взаимно се е съгласила да бъде прекратена облигационната връзка).
На следващо място явно било, че с процесната клауза на чл. 2 от
Споразумението очевидно не се цели обезвреда, а неоснователно обогатяване.
Показателно за това е признанието, че вече е намерен нов наемател - „К.ф.“
ЕООД, с който ищецът свободно е договорил стойността на заместващата престация
(а сам ищецът има търговско качество). При положение, че бившият наемодател би
получил обратно отдадения имот, т.е. спестява собствената си престация, като
има възможност да го преотдаде на нов наемател срещу наемна цена, то вредите за него не могат да бъдат изразени в
размера на вноските до края на срока на наемния договор. Не са налице и
претърпени загуби и пропуснати ползи. Нещо повече, наемодателят разполага със
срока на едномесечното предизвестие да потърси нов наемател, през което време
ще реализира печалба от наемната вноска от страна на бившия наемател. От своя
страна, последният пък ще дължи плащане без право да ползва вещта до края на
наемния срок. Подобна санкция би нарушила принципа за справедливост,
представлявала явна не еквивалентност, поради което такава неустойка излиза
извън обезпечителната, санкционна и обезщетителна функция на неустойката, и
съобразно трайната практика н ВКС е приета за нищожна.
Поддържа
недължимост на неустойката, тъй като към датата на прекратяване на Договора за
наем по взаимно съгласие не е било налице неизпълнение от страна на наемателя
със значение на основание за предсрочно прекратяване на договора за наем, не е
възникнало и потестативно право на наемодателя да прекрати договора едностранно
и предсрочно, съответно не е възникнало и право на вземане по чл. 14.2. При
сключване на процесното споразумение за ищецът не е възникнало право на
вземане, чийто размер да бъде редуциран поради учредяване на поръчителство с
процесното споразумение.
В настоящия случай неизпълнение на договорно задължение от страна на
наемателя липсва, очаквани (а и настъпили) вреди - също. В случая не се касаело
за неизпълнение, а е налице прекратяване на договора по взаимно съгласие преди
изтичане на уговорения срок, което е едновременно, двустранно и реципрочно по
същественост. Ако бъдещото съгласие за двустранно преустановяване на
изпълнението по прекратявания договор бъде ценено като неизпълнение и то за в
бъдеще (при това възприемано от ответника като съществено), то е напълно
еднозначно и за двете страни, еквивалентно, както от страна на наемателя (който
няма да дължи цена), така и от страна на наемодателя (който няма да предоставя
вещта). Ако и двете страни са в неизпълнение (преустановили изпълнението),
недопустимо е едната само от тях да бъде санкционирана.
В действителност, единствената причина наемодателят да прекрати по
„взаимно съгласие“ договора било възникналото у него съмнение в
платежоспособността на „К.г.х.“ ООД и предотвратяване на риск от отмяна на
получените суми по договореното месечно наемно възнаграждение по реда на чл.
646 ал. 2, т. 3 и чл. 646, ал. 3 ТЗ. Затова и действителната воля на страните е
била тяхното общо желание и съгласие предсрочно да прекратят договора за наем,
което и точно по този начин е разписано в споразумението. Категорично от
съдържанието на споразумението не се установява прекратяването да е наложено по
желание на наемателя или инициирано (б. „Ж“ от Преамбюла на Споразумението:
„Страните по договора за наем от 20.11.2015г. желаят да прекратят договора за
наем помежду им“).
С оглед на горното, молят съда да прекрати производството по
предявените срещу „К.Ф.“ ЕООД искове като недопустими, поради изтичане на
преклузивния срок по чл. 147 ЗЗД; в условията на евентуалност, да отхвърли
предявените искове срещу „К.Ф.“ ЕООД като неоснователни, поради прекратяване на
гаранционното правоотношение, респ. поради недействителност на основанието им/
невъзникване на задължението. Молят съда да отхвърли предявените искове срещу „К.Г.Х.“
ООД като неоснователни, поради недействителност на основанието им/ невъзникване
на задължението.
Съдът, като съобрази събраните по делото
доказателства и доводите на страните по
свое убеждение, прие за установено следното:
Безспорно
е и установено от доказателствата по делото, че на 20.11.2015 г. между „И.“
ЕООД - наемодател и „К.Г.Х.“ ООД - наемател е подписан Договор за наем, по
силата на който наемодателят се е съгласил да отдаде под наем следните
помещения: търговски помещение №1 и №2 за ресторант, и търговски обект кафе,
описани подробно в „Дефиниции“ от договора
за срок от 3 години, който започва да тече от 01.12.2015 г. видно от
чл.4.3. от договора. Съгласно клаузата на чл5.4. от договора наемодателят се е
съгласил да заплаща наемна цена в размер на 6000 евро, без ДДС за първите два
месеца, 7000 евро без ДДС, за третия и четвъртия месец и, 9000 евро без ДДС за
петия и шестия месец и в размера на 10 000 лв. с ДДС за останалия срок на
договора, които да се заплащат в левовата равностойност по курса на БНБ. Съгласно
клаузите на чл.14.2. от договора за наем – наемателят дължи неустойка в случай,
че договорът бъде прекратен от страна на наемодателя поради неговото – на
наемателя, неизпълнение на договорни задължения. Съгласно чл.14.3. от договора
за наем, в случай, че наемателят прекрати предсрочно и едностранно този договор
на основанията, посочени в чл.14.1.3. – при невъзможност да ползва наетите
помещения и това не бъде отстранено в 3 дневен срок от уведомяването,
наемодателят му дължи неустойка. Размерът на така уговорените неустойки е
предвиден в посочените клаузи и се равнява на всички месечни наеми, които биха
били дължими, ако договорът не е бил прекратен, от датата на прекратяването да
края на срока на същия, ведно със законна лихва.
От
представеното Споразумение към договор за наем от 20.11.2015 г., сключена на
30.11.2016 г. между ищеца и двамата ответници е видно, че така сключения
договор за наем е прекратен, съгласно клаузата на чл. 1 от споразумението по
взаимно съгласие на двете страни, считано от 01.12.2016 г. Видно е, че
споразумението е сключено и прекратяването е настъпило преди изтичане на
договорения 3-годишен срок по договора за наем, който е започнал да тече от
01.12.2016 г.
На
същата дата е сключен нов договор за наем
между ищеца - Наемодателят и И „К.Ф.“ ЕООД като наемател, съгласно който се
предоставя ползването на същите помещения
срещу цена от 6000 евро без ДДС – чл.5.4 от договора със срок от две години и шест месеца – чл.4.2. За
предаването е съставен и приемо-предавателен протокол от 30.11.2016 г.
Съгласно
клаузата на чл.2 от постигнатото между трите търговски дружества споразумение,
наемодателят и наемателят по договора за наем от 20.11.2015 г. „изрично се
съгласяват, че с оглед предсрочното прекратяване на Договора за наем,
Наемателят дължи на Наемодателя неустойка в размер на 120 000 евро. Наемодателят и Наемателят се
съгласяват, че така дължимата неустойка ще бъде заплащана от Наемателя на
Наемодателя разсрочено, за срок от 30 месеца, считано от 01.12.2016 г., чрез
извършване на равни ежемесечни вноски, всяка от които в размер на EUR 4 000
/четири хиляди/ евро, съгласно Погасителен план, представляващ Приложение №1
към настоящото споразумение.“
Във
връзка с възраженията на ответника относно нищожността на клаузата за неустойка в чл.14.2 от договора, респ. на клаузата
в споразумението, която я възпроизвежда, съдът
приема следното:На основание чл. 238 ЗЗД, ако договорът за наем е без определен срок, всяка от страните
може да се откаже от него, като предизвести другата един месец по-рано. Когато договорът за
наем е с определен срок обаче, наемното
правоотношение се прекратява с изтичане
на срока. Законът не регламентира изрична възможност договор за наем с
определен срок да бъде прекратен възоснова на едностранно изявление на
наемателя или наемодателя, така както това е уредено в чл. 238 ЗЗД по отношение на договор за наем без определен срок. Същевременно липсва
нормативно ограничение и в рамките на предоставената им договорна свобода на основание чл. 9 ЗЗД
страните по договор за наем могат да включат клауза за едностранното му прекратяване преди изтичане
на срока по волята на страните, или на която и да е от страните или на една
определена от тях ( вж.Решение № 242 от 10.02.2017 г. по т. д. № 3389/2015 г.,
І ТО на ВКС) Ако в договора не са предвидени условията за подобно предсрочно
прекратяване, общо съгласие за прекратяване на договорната връзка ще е налице и
в случай на доказани от страната, която се позовава на последиците на
прекратяването, факти, с настъпването на които законът свързва преустановяване
действието на правоотношението. В този смисъл преценката за основанието, на
което е прекратен договорът, се прави във всеки отделен случай съобразно
наведените обстоятелства.
Поначало
е допустимо уговарянето от страните на неустойка за
вредите от предсрочното прекратяване на срочен договор
за наем, но само в рамките на присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, иначе клаузата за неустойка би била нищожна, поради
накърняване на добрите нрави, за което
съдът следи служебно, като преценката се извършва към момента на сключване на договора, а не към последващ момент – т. 3 от Тълкувателно решение №
1/15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС. В случая е уговорена в чл.14.3. от договора,
която поражда задължение за наемодателя да заплати неустойка, при
едностранно прекратяване на договора по инициатива на наемателя, защото
обстоятелствата с които се свърза пораждането на това задължение се свързват с
поведението на наемодателя (възпрепятстване на свободното ползване)- чл.14.1.
т.3. Чл.14.2 пък предвижда задължение на неустойка за наемателя, в случай, че
договорът бъде прекратен едностранно от наемодателя поради неизпълнението му. Липсва
уговорена клауза за неустойка, съгласно която наемателят да дължи такава само
при отправянето на едностранно изявление за прекратяване на договора за наем.
Затова и всички доводи относно нищожността на такава клауза не следва да се
обсъждат.
С
постигнатото между страните споразумение е постигнато съгласие за прекратяване
на договора по взаимно съгласие и е уговорено обезщетение в полза на
Наемодателя по предсрочно прекратения договор за наем, наречено в чл.2 неустойка и определено в общ
размер на 120 000 евро, платими на равни месечни вноски. Това е видно от
клаузата на б. Г/, б.Д/ и б.Ж/ от преамбюла на Споразумението, както и чл.1 от споразумението, които следва да се
тълкуват съгласно чл.20 ЗЗД поотделно и своята цялост. Също така се подкрепя и
от изложеното по-горе относно основанията за прекратяване на договора за наем,
които предвижда сключения договор. В случая не са се осъществили основания по
чл.14.1.2 б.“а“-„е“, или т.3, а такива по т.14.1.1. – взаимно съгласие.
Уговорената
в чл.2 от споразумението неустойка има своето основание в така сключеното
тристранно съглашение, тя е предвидена с оглед предсрочното (по взаимно
съгласие в случая) прекратяване на договора за наем. По силата на чл. 4 от Споразумението от
30.11.2016 г. е учредено поръчителство в лицето на „К.Ф.“ ООД, като е
предвидено, че за задължението по чл.2, вкл. и в хипотезата на предсрочна
изискуемост по чл.3 от споразумението поръчителят отговаря солидарно с главния
длъжник. Така – с постиганото между трите страни споразумение страните са
уредили своите правоотношения по повод прекратяването на договора за наем,
неустойката по чл.2 във връзка с предсрочното прекратяване (същата има
основание в споразумението), за връщане на платени суми за депозит и
поръчителството на втория ответник, предаването на наетите помещения и
оборудване на втория ответник (поръчител), в качеството му на наемател по
договор за наем, който предстои да бъде сключен с „И.“ ЕООД.
По
силата на чл.3 от Споразумението от 30.11.2016 г. „забавата в плащането на
която и да е месечна погасителна вноска с повече от 30 дни от датата на падежа,
съгласно погасителния план към споразумението, води автоматично и без
уведомяване или покана за плащане, от страна на Наемодателя до Наемателя, до
предсрочна изискуемост на целия оставащ размер на неустойката“, като
„предсрочно изискуемата сума се изчислява като сбор от забавената вноска и
всички следващи вноски до пълния размер на уговорената неустойка.“ Безспорно е
по делото, а и доказано от представените писмени доказателства – вн. документи,
че от страна на ответника „К.Г.Х.“ ООД са били заплатени 16 вноски, всяка по
4000 евро, равняващи се на 7 823. 32 лв., или в общ размер от
125 173. 12 лв., като посочената в исковата молба сума не е платена.
Безспорно е, че същата съставлява 4 неплатени месечни вноски за периода от
м.април – м. юли 2018 г., чиито падеж е настъпил към датата на заявлението по
чл.417 ГПК -03-11.2020 г.
При така установеното от фактическа страна, съдът намира
предявеният иск за допустим, тъй като е предявен с оглед възражения на
длъжника срещу вземането, подаден е в едномесечния срок по чл.415, ал.1 от ГПК
от легитимиран ищец – заявителя в заповедното производство и срещу легитимиран
да отговаря по него ответник – длъжника по заповедта за незабавно изпълнение,
по същество искът е ОСНОВАТЕЛЕН. Искът по чл.422, ал.1 от ГПК (ред. ДВ, бр.42/2009 г.) е иск за
установяване на вземането и с него се цели да се установи съществуването му,
тъй като длъжникът е подал възражение и така го е оспорил, както и да запази
действието на издадената заповед за изпълнение, защото при неподаването му тя
подлежи на обезсилване (срв. чл.415, ал.2 от ГПК). Тази спорност на
вземането блокира развитието на заповедното производство до разрешаването на
въпроса за съществуването на вземането със сила на пресъдено нещо, тоест до
разрешаване на правния спор и само ако се снабди с положително решение по
същия, заявителят ще може да се ползва от изпълнителната сила на заповедта за
изпълнение. В хода на производството по иск по чл. 422 от ГПК в тежест на ищеца
е да докаже, че спорното право е възникнало, а на ответника - фактите, които го
погасяват, изключват или унищожават. Предвид изложените данни от фактическа
страна и съображения, ищецът при условията на пълно и главно доказване следва
да установи възникването на спорното право, респективно - съществуване на
вземането по издадената заповед за изпълнение от 16.11.2020 г. от по ч.гр.д.№
53807/2020 г. на СРС, ГО, 65 състав.
Съдът приема за установено от доказателствата по делото
възникването и съществуването на облигационно правоотношение между страните, по
силата на споразумението от 30.11.2016 г., с нот. заверени подписи с рег. № 7015/30.11.2016 г. по описа на
Нотариус с рег. № 210 на НК и район на действие РС София. Същото съставлява редовен
от външна страна документ по см. на чл.417 т.3 от ГПК.
Със
сключването му са отменени всички първоначално уговорени между страните
договорни условия за ползването срещу заплащане от страна на наемателя, на
отдадения му за това недвижим имот, и съответните последици от прекратяването
на договора преди изтичането на срока му, уредени в самия договор. Цел и
предмет на споразумението б. „Ж“ от преамбюла, са прекратяването на договора за
наем и нарочно уреждане на последиците от това предсрочно негово прекратяване
му. Отпаднали са занапред и насрещните права на страните – на наемодателя – да
претендира наем и другите плащания по договора, на наемателя – да го ползва до
края на срока. Отново по силата на споразумението са погасени, отпаднали са с
действие отново занапред /докато самото споразумение е в сила и обвързва и
страните по първоначалния договор за наем/, и първоначално уговореното в
договора задължение на наемателя за заплащането на неустойка в случай на
прекратяване на договора по негова вина, и насрещното му право на наемодателя
да претендира заплащането на такава. На мястото на прекратеното правоотношение
по договора за наем и по безспорно постигнато между странните по силата на
самото споразумение за прекратяването му, е възникнало ново. По силата на
същото споразумение, съобразно което страните не са обвързани от договора за
наем, наемодателят се е съгласил да получи, включително като компенсация
/обезщетение/ за изгубването на предимствата на уговорения и в негова полза
тригодишен срок на прекратения договор, а наемателят се е задължил да заплати
именуваната в споразумението „неустойка“ в размер на половината от тази, която
би дължал по силата на договора за наем при прекратяването му по негова вина,
заплащането на същата е разсрочено на 30 вноски, и задължението му за това
заплащане е обезпечено с поръчителство на трето за договора и за делото лице –
поръчителят – трета страна в споразумението от 20. 11. 2016 г.
Съгласно
разпоредбата на чл.92 от ЗЗД неустойка
се дължи, ако А/ е била уговорена от
страните или да е установена от закона; Б) кредиторът да е изпълнил
задължението си или да е бил готов да го изпълни при двустранните договори, но
не и ако е изключително виновен за неизпълнението на другата страна; В)
длъжникът виновно да не е изпълнил изцяло договора или да го е изпълнил лошо
или със забава.
Клаузата
на чл.2 от споразумението предвижда, макар и нетипична неустойка, във връзка с
прекратяването, която е действителна. Вслучая са налице всички
предпоставки за присъждане на договорената в клаузата на чл.2 сума, тъй като са
настъпили фактите, с които страните свързват пораждането на това
задължение-предсрочно прекратяване на договора. При сключването на договора
всяка от тях е очаквала да получи изпълнение по договора, което от страна на
наемодателя включва и очакването да реализира уговорения в договора наем за
целия договорен период. Преуреждайки отношенията си по повод ползването на
недвижимия имот – предмет на първоначалния договор за наем между страните по
него, наемодателят и наемателят са
постигнали съгласие за предсрочно прекратяване на договора, все още в
първата година от срока на действието му, уредили са връщане на внесен депозит и др.. Като се вземе предвид размера на
месечната вноска за неустойка и наемните вноски (неустойката по чл.2 не
кореспондира с размера на наемната цена, както е предвидено в клаузите на
чл.14.2. и 14.3.), срокът за който е уговорено плащането на неустойка (30 м.) и
оставащия срок на договора за наем, постигнатите уговорки относно разсрочено
плащане на неустойка по чл.2 от споразумението и дължимостта на неустойка по
договора за наем (веднага при настъпване на едностранното прекратяване) и
основанието, при което възниква (по договора за наем това е неизпълнение от
наемателя и последващо прекратяване по тази причина), съдът намира
че споразумението от 30. 11. 2016 г., в отношенията му между страните по
прекратения с него договор за наем разкрива белезите на обективна новация. Така
се е стигнало до ново правоотношение, по силата на което е прекратен
договора за наем е са уговорени нови
последици, които не са били уговорен с договора за наем, и при което е възникнало и ново
правоотношение с втория ответник, за
който споразумението поражда нови задължения. Отделно сключения с него договор
за наем, данните за правоотношения на страните с трети- лица цесионери
по възникнали във връзка с него вземания и други съдебни производства, не
променят тези изводи. Причините, поради което страните са сключили такива
уговорки и „К.ф. „ЕООД е встъпил в споразумението като поръчител на наемателя
са без правно значение за действителността клаузата по чл.2. Основанието за
поемане на задължението от страна на „К.г.х.„ ООД да поеме процесното
задължение, е в самото споразумение.
Очевидно
е, че с прекратяването на договора за наем и двете страни са се отказали от
изпълнението на договора, респ. от очакваната насрещна престация по сключения
договор за наем. С оглед
характера на насрещните престации – за продължително изпълнение на наемодателя за периодично
изпълнение на наемателя развалянето
на договора има действие занапред. Няма пречка обаче същите да постигат
договорки относно нови задължения, в т. ч. парични такива, с които да целят в
т.ч. и уреждане на последиците от неизпълнението и да разпределят справедливо
вредите от същото и т.н., което е изцяло във волята на страните по договорите –
чл.9 ЗЗД. Доколкото клаузата на
чл.2 не е типична неустоечна клауза за неизпълнение на договорно задължение, то
не следва да се извършва и преценка за нейната нищожност с оглед противоречие с
добрите нрави.
Считано
от датата на заявлението ответникът дължи законна лихва върху присъдените суми
до окончателното им изплащане.
Като последица и на основание чл.78,
ал.1 от ГПК следва ответникът да бъде осъден да заплати на ищеца
направените по делото разноски в размер на
625. 87 лв. за внесена държавна
такса. Съобразно указанията в т.11г на ТР №4 на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г. на
ОСГТК на ВКС следва на ищеца да се присъдят и направените в заповедното
производство разноски за държавна такса 625,
87 лв. за внесена държавна такса и 819.
40 лв. за юрисконсултско възнаграждение.
Предвид гореизложеното, съдът
Р Е
Ш И :
ПРИЗНАВА за установено по
отношение на „К.Г.Х.“ ООД с ЕИК *******, че дължи на „И.“ ЕООД с ЕИК ******* в
размер на 31 293.28 лв. представляващи сумата от сбора от четири забавени
месечни вноски /от м.април - до м.юли 2018 г./, всяка от по 4 000 евро, с
левова равностойност на всяка в размер на 7 823,32 лв., възоснова на документ
по чл.417, т.3 от ГПК нотариално заверено споразумение от 30.11.2016 г. с
нотариална заверка на подписите под рег. № 3398/30.11.202.16 г. на Нотариус с
рег. № 202 на НК и район на действие СРС, което вземане
представлява дължимата част от общото вземане по 120 000 евро, с левова
равностойност 234 699,60 лева, ведно със законната лихва върху сумата от
31 293. 28 лв. считано от 03.11.2020 г. до окончателното й изплащане,
предмет на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417 ГПК изд. по
ч.гр.дело № 53807/2020 г. по описа на СРС, ГО, 65 състав, както и 2071, 14 лева разноски в исковото и в
заповедното производство.
Препис от решението да се връчи на страните.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски апелативен съд двуседмичен
срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: