Определение по дело №420/2010 на Окръжен съд - Благоевград

В публично заседание в следния състав:

и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение № 207/18.01.2010 г., постановено по гр. д. № 245/2009 г., Момчилградският районен съд е уважил предявения от Д. Ф. А. от гр. М.установителен иск с правно основание чл. 240 и чл. 86 от ЗЗД, предявен при условията на чл. 415, ал. 1 от ГПК, срещу С. Р. М. от същия град. С решението е признато за установено по отношение на ответника, че съществува вземане на ищеца срещу същия ответник по Заповед № 99/31.07.2009 г., издадена от Момчилградския районен съд по ч. гр. д. № 204/2009 г. по описа на същия съд, в размер на 5000 лева, ведно със законната лихва, считано от 30.04.2009 г. до окончателното изплащане на вземането, както и за сумата от 390 лева разноски по заповедното производство. Ответникът е осъден да заплати на ищеца и 400 лева - деловодни разноски във връзка с първоинстанционното производство.

Недоволен от така постановеното решение е останал ответникът С. М., който, чрез процесуалния си представител, е подал въззивна жалба срещу същото решение. В жалбата са изложени твърдения за неправилност на обжалваното решение. Релевиран е довод за допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение на чл. 164 от ГПК. Изложено е становище, че относно съществуването на вземането са допустими единствено писмени доказателства. Процесуално нарушение било и това, че районният съд не бил обсъдил подаването на възражение от страна на ответника срещу заповедта за изпълнение. Сочи се, че процесният договор не представлявал доказателство за предаване на заемната сума. Наведени са твърдения за неправилна оценка на доказателствения материал от страна на първоинстанционния съд, като се оспорват направените от този съд фактически изводи. Въз основа на горното жалбоподателят прави искане първоинстанционното решение да бъде отменено като неправилно и вместо него да се постанови друго, с което искът да бъде отхвърлен и да бъдат присъдени направените разноски.

В законоустановения срок е постъпил отговор от въззиваемата страна Д. Ф. А. чрез процесуалния му представител. В отговора се поддържа, че фактическите констатации на първоинстанционния съд са правилни. Твърди се, че от процесния договор за паричен заем било видно, че сумата по него е предадена на ответника. Набляга се на обстоятелството, че в чл. 3 от въпросния договор изрично е записано, че предаването на сумата ще се извърши при подписване на договора, от което първоинстанционният съд правилно бил заключил, че след като договорът е подписан, то и сумата била предадена. Моли се въззивният съд да остави в сила обжалваното решение. Претендира се присъждане на направените разноски в двете съдебни инстанции.

В съдебно заседание пред въззивния съд въззивният жалбоподател, редовно и своевременно призован, се явява лично и с процесуалния си представител. Въззиваемата страна, редовно и своевременно призована, не се явява лично, като се представлява от процесуален представител. Двете страни доразвиват становищата си, изразени съответно във въззивната жалба и в отговора на същата.

Настоящият съд, като прецени събраните по делото доказателства по повод и във връзка с подадената жалба, констатира:

Жалбата е процесуално допустима. Разгледана по същество, е неоснователна.

След като извърши служебна проверка съобразно изискванията на чл. 269, изр. 1 от ГПК, съдът констатира, че постановеното решение на РС – Момчилград е валидно и допустимо. Същото е и правилно.

В подадената пред първоинстанционния съд искова молба ищецът твърди, че на 26.01.2009 г. е дал на ответника в заем сумата от 5000 лева, като последният е поел задължението да върне заетата сума до 30.04.2009 г. Ответникът не върнал сумата в този срок и не се отзовал на отправената до него от ищеца нотариална покана. Въз основа на това Д. А. иска от съда да признае за установено по отношение на ответника наличието на вземането му по договора за заем ведно със законната лихва за забава (считано от 30.04.2009 г. до окончателното изплащане на сумата), както и на вземането му за разноски по заповедното производство в размер на 390 лева, от които 290 лева адвокатско възнаграждение и 100 лева такса за образуване на делото. Иска присъждане и на деловодни разноски в размер на 400 лева.

С отговора на исковата молба ответникът оспорва изцяло предявения иск. Твърди, че не е получил сумата по горепосочения договор за паричен заем, поради което не дължи такава.

В съдебно заседание пред първата инстанция ищецът поддържа исковата молба. Счита исковата претенция за доказана.

Ответникът, в съдебно заседание пред районния съд, твърди, че от събраните доказателства не се установяват твърдяните от ищеца обстоятелства.

По делото е приложен документ - Договор за паричен заем - с оставено непопълнено място за ден и месец на сключването, с посочена година на сключване 2009 г., между Д. Ф. А. с ЕГН * – като заемодател – и С. Р. М. с ЕГН * – като заемател. Съгласно чл. 1 от договора, заемодателят се задължава да предаде в собственост на заемателя сумата от 5000 лева, а последният се задължава да я върне на заемодателя. В чл. 2 е определен срок за предаване на заемната сума от заемодателя на заемателя, а именно – 26.01.2009 г., като е посочено, че договорът се счита сключен от тази дата. Съгласно чл. 3 от договора предаването на заемната сума ще се извърши в брой, при подписване на договора. В чл. 4 е регламентирано, че заемателят не дължи на заемодателя възнаграждение за отпуснатия паричен заем. Чл. 5 и 6 определят датата 30.04.2009 г. като срок за връщане на цялата заемна сума от страна на заемателя на заемодателя. По-нататък в договора са уредени някои конкретни права, задължения и отговорности на страните, както и основанията и редът за прекратяване. В чл. 11 и в чл. 12 е уредена дължимостта на неустойка от всяка една от страните в случай, че не изпълни в срок задълженията си по договора, включително задължението на заемодателя да предостави на заемателя заемната сума (чл. 11).

От нотариална покана с дата 07.07.2009 г. е видно, че Д. Ф. А., чрез нот. Григоров с рег. № на Нотариалната камара 459, с район на действие РС – Момчилград, е поканил С. Р. М. да се яви на 13.07.2009 г. пред същия нотариус и да заяви дали желае доброволно да върне на А. заемната сума в размер на 5000 лева по договор за паричен заем, която е следвало да бъде върната до 30.04.2009 г. Към нотариалната покана е приложено копие от горепосочения договор за паричен заем. Приложено е и известие за доставяне.

Със заявление с вх. № 1270/30.07.2009 г. ищецът е поискал от РС – Момчилград издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК срещу ответника във връзка с вземане за парични суми по договор за паричен заем от 26.01.2009 г. с падеж 30.04.2009 г., като е направено и искане за издаване на изпълнителен лист за сумата от 5000 лева ведно със законната лихва за забава, считано от 30.04.2009 г. до окончателното изплащане на сумата, както и за разноските в размер на 390 лева, от които 290 лева - адвокатско възнаграждение и 100 лева – такса за образуване на делото.

Видно от Заповед № 99/31.07.2009 г., РС – Момчилград е разпоредил на ответника да заплати на ищеца горните суми. Съгласно разписка от 03.08.2009 г. заповедта е връчена на ответника М. на същата дата.

С възражение с вх. № 1345/13.08.2009 г. на РС - Момчилград С. Р. М. е възразил срещу така издадената заповед за изпълнение. Във възражението изрично е записано, че ответникът не е получил от ищеца А. посочената сума от 5000 лева по договор за паричен заем от 26.01.2009 г. и не дължи изпълнение във връзка с такова вземане.

Съгласно показанията на свидетеля И.Т.П., дадени в първоинстанционното производство, същият свидетел познава ищеца и ответника по делото. В началото на 2009 г. П. присъствал на среща между Д. и С., която се състояла в чейндж-бюрото на последния. Д. предал на С. пари, за които после казал на свидетеля П., че били в размер на 5000 лева. И.П. има спомен, че във връзка с това имало подписан някакъв документ.

Свидетелят М. Б.А., разпитан в същото съдебно заседание, също заявява, че познава страните. А. не може да си спомни месеца на случая, във връзка с който дава показания, но предполага, че е март или април 2009 г. Твърди, че бил седнал отвън при чейндж-бюрото на С., а в това време вътре били въпросният С. и Д. Ф. А., които говорели нещо на висок глас. След като последният си заминал, свидетелят попитал С. за какво е ставало въпрос и собственикът на бюрото му отговорил, че е ставало въпрос за някакви си 5000 лева. С. казал още на М. А., че Д. отишъл да вземе 5000 лева, които „уж са били на С. или че Д. щял да му донесе тези пари”. Свидетелят А. не знаел ищецът да е дал на ответника пари и бил разбрал, че С. не е получил такива пари.

Въззивният съд кредитира приложените по делото документи. Същите не са оспорени от страните и притежават съответната формална, респективно – материална доказателствена сила.

Относно гласните доказателства по делото, настоящата инстанция напълно споделя изводите, направени от районния съд при обсъждането на тези доказателства. Напълно основателно първоинстанционният съд е кредитирал изцяло показанията на св. П. и не е кредитирал изцяло показанията на св. А.. Поради това въззивният съд, на основание чл. 272 от ГПК, следва да препрати към мотивите на първоинстанционното решение в тази им част.

По повод становището на въззивния жалбоподател за допуснато процесуално нарушение – на чл. 164 от ГПК - от страна на първоинстанционния съд, се налага да бъде отбелязано, че такова нарушение не е налице. Жалбоподателят се позовава на забраната по чл. 164, ал. 1 от ГПК да бъдат допускани свидетелски показания за установяване на писмени съглашения, в които страната, която иска свидетелите, е участвала, респективно - за тяхното изменение или отмяна, както и за опровергаване съдържанието на изходящ от страната частен документ. Допускането на свидетели в производството пред районния съд въобще не е направено с оглед установяване на писмено съглашение – относно самото съществуване на такова съглашение не е налице спор между страните, още по-малко за установяване на изменение или отмяна на такова съглашение, нито пък за опровергаване на съдържанието на писмен документ – нито една от страните не е оспорила съдържанието на какъвто и да било писмен документ – доказателство по делото.

Що се отнася до твърдяната от жалбоподателя М. липса на обсъждане от страна на първоинстанционния съд на въпроса защо било подадено от негова страна възражението срещу заповедта за изпълнение, то следва да се посочи, че по никакъв начин не е било необходимо съдът да обсъжда отделно това поведение на длъжника по заповедта за изпълнение. Въпросът за основателността на това възражение на практика е основният въпрос по делото – налице ли е реално предаване на заемната сума от 5000 лева, който въпрос решаващият съд е обсъдил подробно.

Във връзка с твърденията, изложени във въззивната жалба, относно неправилното според жалбоподателя обсъждане на гласните доказателства по делото – липса на достатъчно подробно обсъждане на показанията на св. А. - следва да се посочи, че показанията на този свидетел в действителност са обсъдени изключително подробно от страна на районния съд, дори по-подробно от тези на другия допуснат свидетел. Съдът съвсем обосновано е посочил в мотивите си, защо не кредитира частично показанията на споменатия свидетел М. А., които изводи се споделят и от настоящата инстанция.

Действително, приложеният договор за паричен заем сам по себе си не удостоверява предаването на заемната сума, уговорена в този договор. Изводите на районния съд в обратния смисъл не следва да бъдат споделени. Това е така, тъй като в чл. 11 на обсъждания документ изрично е уговорена неустойка при неспазване на задължението от страна на заемодателя да предаде заемната сума на заемателя „в уговорения срок”. Уговореният срок, както вече беше посочено, следва да се свърже освен с датата 26.01.2009 г. и с подписването на документа (тъй като е уговорено предаването на заемната сума да се извърши освен на тази дата и при подписването на договора). При това положение е очевидно, че самите страни са предвидили възможността документът да бъде подписан и същевременно заемната сума да не бъде предадена, поради което в договора е включено и правило, уреждащо отговорността на заемодателя в този случай.

От друга страна обаче, няма каквато и да била логика заемодателят да поема задължение да предаде на заемателя заемната сума, което задължение поради посочените по-горе причини възниква едва след подписване на договора, и, същевременно, да не предоставя така уговорената сума, още повече, че дължи и неустойка при неизпълнение. Ако заемодателят не подпише договора, то неговото задължение просто няма да възникне, включително няма и да дължи неустойка. Ако същият не разполага със съответната сума към съответния момент или по някакви причини не желае да я предаде като заем, то няма причина, поради която да поеме задължение за това и то при наличието на обсъдената по-горе уговорка за неустойка.

Като се съобрази изложеното в предходния абзац и като се съобразят показанията на св. Пурнаров, се стига до единствения възможен извод, че сумата, предмет на процесния договор за заем, е предадена от ищеца на ответника на 26.01.2009 г. Съответно - Д. Ф. А. се явява изправната страна по договора и вземането, такова, каквото е посочено в заповедта по чл. 410 от ГПК, издадена от РС – Момчилград, следва да бъде признато за установено по отношение на ответника М., доколкото липсва каквото и дÓ било твърдение или доказателства за връщане на така заетата сума. Като е стигнал до същите изводи, районният съд е постановил правилно решение, което следва да бъде потвърдено от настоящата инстанция.

Въпреки направеното искане в отговора на въззивната жалба за присъждане на разноски и въпреки резултата от въззивното обжалване, с настоящото решение такива не следва да се присъждат. Това е така, доколкото въззиваемата страна не е представила доказателства за направени разноски в настоящото производство, нито пък списък на такива, а, що се отнася до разноските по първоинстанционното производство, такива разноски са присъдени с обжалваното решение, което решение, както вече беше посочено, следва да бъде потвърдено.

Във връзка с всичко, изложено по-горе, въззивният съд

Р Е Ш И:

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 207/18.01.2010 г. на Районен съд – Момчилград, постановено по гр. д. № 245/2009 г. по описа на същия съд.

Настоящото решение може да се обжалва пред Върховния касационен съд на Република България чрез Окръжен съд - Кърджали в едномесечен срок от връчването му на страните при наличие на предпоставките на чл. 280 от ГПК.

Председател: Членове: 1/ 2/ (о. м.)

ОСОБЕНО МНЕНИЕ НА МЛ. СЪДИЯ АНГЕЛ ПАВЛОВ:

Обжалваното решение се явява неправилно поради необоснованост на фактическите констатации, направени от районния съд, което от своя страна представлява резултат от допуснато нарушение на процесуалните правила. От една страна, приложеният договор за паричен заем сам по себе си не удостоверява предаването на заемната сума доколкото в чл. 11 на обсъждания документ изрично е уговорена неустойка при неспазване на задължението от страна на заемодателя да предаде заемната сума на заемателя „в уговорения срок”, което означава, че самите страни са предвидили възможността договорът да бъде подписан без сумата да е предадена, респективно – подписването не означава предаване. От друга страна, в процесния случай свидетелски показания са недопустими поради разпоредбата на чл. 164, ал. 1, т. 4 от ГПК, освен при съгласие между страните, каквото в конкретния случай липсва. Предаването на заемната сума от страна на заемодателя на заемателя не е нищо друго освен погасяване на установено с писмен акт – обсъждания писмен договор – парично задължение. Обстоятелството, че ответникът също е поискал разпит на свидетел в първоинстанционното производство с оглед доказване липсата на дадени обстоятелства (обратно доказване) не означава, че е налице съгласие по чл. 164, ал. 2 от ГПК. Напротив - в отговора на исковата молба е изразено изрично несъгласие с допускането на свидетел, поискано от ищеца (а допуснатият въз основа на това искане свидетел е именно св. П.), независимо че правният извод на ответника в тази насока е погрешен – доколкото на практика е налице позоваване на разпоредбата на чл. 164, ал. 1, т. 5 от ГПК, а не на т. 4 от същата алинея, която е приложима в случая.

Следва да се уточни и това, че в разглеждания случай, тълкувайки волята на страните и - от друга страна - имайки предвид уредбата на договора за заем като реален такъв, се стига до извода, че между ищеца и ответника е сключен предварителен договор за заем. Ако се допусне отклонение от реалния характер на договора за заем, то въобще не би бил налице такъв вид договор. В разглеждания случай, уговаряйки предаванет¯ на заемната сума, страните са договорили, че ще бъде сключен между тях в посочения в договора срок окончателен договор за заем, доколкото предаването на заемната сума е елемент от самото сключване на договора. Така задължението за сключване на окончателен договор – що се отнася до заемодателя – представлява за него именно установено с писмен акт парично задължение по смисъла на чл. 164, ал. 1, т. 4 от ГПК.

Необходимо е – във връзка с ограничението по чл. 269, изр. 2 от ГПК - да бъде уточнено, че твърдение относно нарушение на чл. 164, ал. 1, т. 4 от ГПК е релевирано в процесната въззивна жалба, макар и да не е спомената изрично тази разпоредба. Това е така, тъй като жалбоподателят изрично е изложил твърдението, че относно съществуването на вземането доказателствата могат да бъдат само писмени. Доколкото вземането няма въобще да съществува, ако заемната сума не е предадена, то довод за наличие на визираното процесуално нарушение е направен от страната във въззивната жалба.

При положение, че свидетелските показания относно предаването на заемната сума от замодателя на заемателя са недопустими, то съдът въобще не следва да основава решението си на показанията на св. П.. От друга страна, както вече беше посочено, самият документ, наименован договор за паричен заем, не доказва предаването на заемната сума от заемодателя на заемателя. Съответно - това обстоятелство (доказателствената тежест относно което е за ищеца) не е доказано. Поради това следва първоинстанционното решение да бъде отменено като неправилно и вместо него да се постанови друго, с което предявеният иск да бъде отхвърлен като неоснователен и в полза на въззивния жалбоподател и ответник по предявения пред районния съд иск да бъдат присъдени съответните разноски.

МЛ. СЪДИЯ:

/А. Павлов/