№ 222
гр. София , 14.04.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 5-ТИ ТЪРГОВСКИ в публично заседание
на седемнадесети ноември, през две хиляди и двадесета година в следния
състав:
Председател:Иво Димитров
Членове:Величка Борилова
Зорница Гладилова
при участието на секретаря Невена Б. Георгиева
като разгледа докладваното от Иво Димитров Въззивно търговско дело №
20201001002354 по описа за 2020 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба, подадена от ищеца в производството
„СОФАВТО“ ООД, ЕИК: ********* срещу първоинстанционно решение №
606 от 23. 04. 2020 г., постановено от Софийски градски съд, Търговско
отделение, VI-12 състав по т.д. № 2189 по описа на съда за 2017 г., в следните
му части:
- в частта му, с която предявеният от жалбоподателя иск срещу
„ЗАСТРАХОВАТЕЛНО ДРУЖЕСТВО ЕВРОИНС“ АД, ЕИК: *********, иск
с правно основание чл. 208, ал. 1 от Кодекса за застраховането /отм./ - КЗ, за
заплащане на застрахователно обезщетение е отхвърлен за сумата 62074.97
лв., представляваща разликата над присъдената с обжалваното решение сума
1
54310.58 лв. до сумата 116385.55 лв., ведно със законната лихва върху тази
неприсъдена разлика, считано от датата на предявяването на иска – 07. 07.
2017 г. до окончателното изплащане на задължението;
- в частта му, с която предявеният от жалбоподателя срещу същия
ответник иск с правно основание чл. 86, ал. 1 от Закона за задълженията и
договорите /ЗЗД/, за изплащане на обезщетение за забава за периода 30. 09.
2015 г. до 06. 07. 2017 г. е отхвърлен за сумата 11145.35 г., представляваща
разликата над присъдената с обжалваното първоинстанционно решение сума
9751.29 лв. до сумата 20896.94 лв.;
- в частта му, с която предявеният от ответника „ЗАСТРАХОВАТЕЛНО
ДРУЖЕСТВО ЕВРОИНС“ АД, ЕИК: ********* срещу ищеца – въззивник
„СОФАВТО“ ООД, ЕИК: ********* насрещен иск с правно основание чл. 55,
ал. 1, предл. 1 от ЗЗД иск е уважен за сумата 36227.24 лв., ведно със
законната лихва върху същата сума, считано от 07. 07. 2017 г. до
окончателното изплащане, със законните последици от така описаното
произнасяне на първоинстанционния съд в обжалваното му решени, по
отношение на лихвите и разноските в производството.
Във въззивната жалба се излагат съображения за неправилност на
обжалваното първоинстанционно решение в обжалваните му части, иска се
отмяната на решението в тези му части, и постановяване на друго решение по
съществото на спора, с което предявените от жалбоподателя искове да бъдат
уважени в цялост, съответно – предявеният срещу жалбоподателя насрещен
иск да бъде отхвърлен, също в цялост, със законните последици, претендират
се разноски.
Противната страна оспорва жалбата.
Третите главно встъпили лица, макар и по отношение на тях
първоинстанционното решение, като необжалвано, да е влязло в сила, но
призовани за открито съдебно заседание пред въззивния съд, вземат
становище за основателност на жалбата.
2
Във въззивната инстанция са приети нови писмени доказателства.
В осъдителната му част, с която „ЗАСТРАХОВАТЕЛНО ДРУЖЕСТВО
ЕВРОИНС“ АД, ЕИК: ********* е осъдено да заплати на „СОФАВТО“ ООД,
ЕИК: ********* сумата 54 310.58 лева представляваща застрахователно
обезщетение по чл. 208, ал. 1 КЗ (отм.) по застрахователен договор /полица/
№ 00100100015457, както и 9751.29 лева лихва за забава за периода 30. 09.
2015 г. – 06. 07. 2017 г., ведно със законна лихва върху главницата, считано от
датата на предявяването на иска - 07. 07. 2017 г. до окончателното изплащане
на сумата първоинстанционното решение, като необжалвано от ответника, е
влязло в сила.
Софийски апелативен съд, Търговско отделение, Пети състав, като
извърши проверка на редовността на въззивното производство, както и на
обжалваното първоинстанционно решение, при условията и в пределите,
установени в разпоредбата на чл. 269 от ГПК, съобразно която въззивният съд
се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта - в
обжалваната му част, а по останалите въпроси той е ограничен от посоченото
в жалбата, намира следното:
Въззивната жалба, като подадена от надлежна страна, в
законоустановения срок и срещу подлежащ на инстанционен контрол съдебен
акт, е процесуално допустима.
Разгледана по същество, същата е неоснователна.
Обжалваното първоинстанционно решение е валидно, допустимо и
правилно по същество в обжалваните му части, по следните съображения:
Решението, като постановено от законен съдебен състав, в изискващата
се от закона писмена форма, в рамките на дискреционните правораздавателни
правомощия на съда и съобразено с твърденията на ищеца в исковата му
молба относно обстоятелствата, на които се основава иска, и търсената с иска
защита (чл. 127, ал. 1, т.т. 4 и 5 от ГПК), е валидно и допустимо.
Доколкото при извършената от въззивния състав проверка на
първоинстанционното решение, при условията и в пределите, установени от
цитираната разпоредба на чл. 269 от ГПК, така както същите са разяснени с т.
3
1 от ТРОСГТКВКС № 1/2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г., не се установява
неприлагане от страна на първоинстанционния съд, на императивни правни
норми, нито пък с оглед вида на делото – търговско, съдът е длъжен да следи
служебно за интереса на някоя от страните по делото или за интереса на
родените от брака ненавършили пълнолетие деца, то и при проверка
правилността на обжалваното първоинстанционно решение, настоящият
въззивен съд е ограничен от оплакванията в жалбата.
Преценено, съобразно релевираните от въззивника оплаквания в жалбата
му, първоинстанционното решение се явява и правилно по същество.
Неоснователно е първото оплакване във въззивната жалба, базирано на
твърденията за липса на оспорване от страна на ответника, на правото на
собственост върху част от процесните автомобили.
Още с отговора си на исковата молба ответникът ясно е заявил
становище за неоснователност на исковете по отношение на процесните
автомобили, като е посочил, че ищецът не е предоставил доказателства за
собственост върху описаните в исковата молба такива.
Няма с какво друго материалноправно възражение срещу
основателността на предявения иск да се асоциира процесуалноправното
такова за недоказаност на твърденията на ищеца, поради непредставяне на
документи за собственост върху описаните в исковата молба автомобили,
освен с такова, базирано на оспорването, че същите не са собственост на
ищеца, поради правилно и този, спорен между страните въпрос, е и възприет,
и интерпретиран от първоинстанционния съд, както в определението му, с
което е изготвен проектодоклад по делото по чл. 146 от ГПК, впоследствие и
в първото по делото заседание, така и в решаващите му мотиви към
обжалваното първоинстанционно решение, именно в изложената насока – че
ответникът всъщност е възразил по посочения начин.
На следващо място, но не и второстепенно по важност следва да се
настои и на обстоятелството, че основателността на иска предполага ищецът
да докаже пред съда съответствието с действителното правно положение
между страните, на собствените си твърдения относно осъществяването на
правнорелевантните за възникването и съществуването в правния мир, и в
4
действителността, на също собственото му, заявено за съдебна защита,
субективно гражданско материално негово право, при това – независимо и
въпреки от изричното, и нарочно оспорване или неоспорване от страна на
ответника, на съществуването на това право /извън случаите на изричното му,
и извършено в надлежна форма, евентуално негово признаване от противната
страна/.
Все в този смисъл, първоинстанционният съд още в доклада си по делото
ясно и недвусмислено е указал на ищеца – жалбоподател, че следва да
установи, че е собственик на процесните автомобили, поради което и
въззивният състав намира така първото релевирано от жалбоподателя, негово
оплакване в жалбата, за неоснователно.
Неоснователно е второто оплакване във въззивната жалба, базирано на
твърденията за упълномощаване от страна на главно встъпилите лица, за
които по делото не се спори, че са собственици на 19, конкретизирани по
делото автомобили изсред процесните такива, на ищеца, да получи, съответно
– да претендира по съдебен ред, също процесните обезщетения за тези 19 бр.
автомобили.
Както правилно това е изложил и първоинстанционният съд в мотивите
си, в лицето на ищеца се установява да е налична процесуалноправна
легитимация да заведе и води делото и за обезщетяването на щетите и по тези
автомобили, които са собственост на третите, главно встъпили лица,
доколкото наличието или липсата на тази, процесуална легитимация, от което
наличие или липса зависи допустимостта на предявения иск, се определя
единствено от твърденията на ищеца в исковата му молба, и в случая /след
първоначалните твърдения на ищеца, последвани от оспорването на правото
на собственост на третите главно встъпили лица върху конкретните
автомобили, след предявяването от тях на исковата им молба срещу
първоначалните страни по делото, оспорване, впоследствие отново
изоставено от ищеца в последващите му изявления по делото/, същата
действително следва да се приеме да е налице.
Различно е положението обаче с материалноправната легитимация в
лицето на ищеца да претендира процесните обезщетения за автомобилите,
собственост на третите, главно встъпили лица, легитимация, от която зависи
5
основателността на иска, и за наличието на което следва да се изследва и
установи по делото принадлежността в патримониума именно на ищеца, а не
на друг правен субект, на конкретното, заявено за съдебна защита, субективно
гражданско материално право, установяване съществуването или
несъществуването, и принадлежността на което се явяват действителния
предмет на делото.
Видно е от действителното съдържание на приложените /л. 517 и сл. от
втори том на първоинстанционното дело/, 4 бр. пълномощни,че същите в
началото си съдържат ясно и безпротиворечиво упълномощително, но
материалноправно волеизявление ищецът да представлява третите, главно
встъпили лица, по отношение на собствените им автомобили, но именно и
само пред ответното застрахователно дружество, като извършва за това „…
всички необходими действия, свързани със заявяване и уреждане на
застрахователни претенции /щети/…“, съответно – последващите
конкретизации и изброяването на нарочни, и отделни, конкретни фактически
и правни такива действия, които упълномощителите изрично овластяват
пълномощника да извършва от тяхно име и за тяхна сметка, са също и изцяло,
в рамките на това начално и общо упълномощаване, и само го доразвиват, и
конкретизират.
Именно в изложения смисъл, а не в този, заявяван и поддържан от
жалбоподателя по делото и в жалбата му, следва да се схваща и
упълномощаването от страна на третите, главно встъпили лица, на ищеца, с
правото „да получава застрахователни обезщетения“, поради което и това
оплакване в жалбата следва да се счита за неоснователно, а в тази им част
решаващите изводи на първоинстанционния съд в мотивите му към
обжалваното решение – за правилни.
И това не се променя от приетите във въззивното производство четири
броя, писмени изявления, изхождащи от главно встъпилите лица.
Това е така, доколкото в нито един момент искът не е предявен, изменян
и/или поддържан през цялото производство до приключването му и във
въззивната инстанция /включително и с оглед забраната на чл. 26, ал. 2 от
ГПК/, при такова, заявено, прокламирано и/или декларирано от ищеца,
условие – че действа по отношение на ответника, съобразно твърденията му
6
пред въззивния съд, от свое име, но за сметка на третите главно встъпили
лица, или пък и за собствена сметка, но съобразно действителните му,
вътрешни отношения с третите лица, като да е материалноправно
легитимиран да получи от ответника обезщетенията и за собствените на
третите лица автомобили, а такова едно евентуално изменение на иска пред
въззивната инстанция е недопустимо, независимо от твърдените от ищеца да
са действителните отношения между него и третите лица, разкривани и
видни, и от ангажираните пред въззивния съд, писмени доказателства.
Напротив – ищецът от началото на производството и до крайният,
възможен момент за изменението по делото на фактическите си твърдения и
на петитума, съответно – на иска, като непротиворечиво единство на такива
твърдения и петитум, е заявявал и поддържал, че претендира процесното
обезщетение в свое лично качество, като страна по процесния договор,
съответно – изцяло от свое име и за своя сметка.
Неоснователно е оплакването в жалбата, базирано на твърдения за
установяване в действителност, на собствеността на жалбоподателя, върху
посочения в жалбата като такъв под № 40 автомобил „Ауди Кю7“, с
документи за собственост, съответно – сочени от жалбоподателя да се
намират на л. 446/447 от делото.
Същият действително е описан в първоначалното заключение на САТЕ
под № 40/л. 627 от първоинстанционното дело, в което описание обаче VIN
на автомобила не се съдържа, документите за собственост на л. 446/447 от
първоинстанционното дело са за друг автомобил – БМВ, а не Ауди,
документи за собственост за автомобил, като посочения, са налице на л.
466/467 от първоинстанционното дело, обаче в тях е посочен VIN на
автомобила, различаващ се от този, посочен в заключението на ВЛ по САТЕ
за същия автомобил /л. 584 от първоинстанционното дело/, тази разлика не е
нито констатирана, нито отстранена с второто допълнително заключение на
ВЛ по САТЕ /л. 802-803 от първоинстанционното дело/, поради което и
въззивният състав намира оплакването в жалбата за неоснователно.
Съответно, като производни на описаните по-горе и приети за
неоснователни оплаквания в жалбата, неоснователни са и тези по т.т. 4 и 5 от
р. I на същата.
7
Поради причините, изложени в началото на настоящите мотиви по
съществото на спора, относно оспорването или неоспорването от страна на
ответника, на собствеността в лицето на ищеца, на процесните автомобили
/по т. 1 от р. I от жалбата по-горе/, неоснователни са оплакванията по р. II,
т.т. 1 и 2 от жалбата, а по тези, и по съображенията изложени по-горе относно
неоснователността на оплакването по т. 2 от р. I от жалбата, неоснователни са
и тези по т. 3 от р. II на същата, съответно – по съображенията относно
неоснователността на оплакването по т. 3 от р. I на жалбата, неоснователни са
и тези по т. 4 от нейния р. II.
От всичко изложено дотук се налага извод за неоснователност на
въззивната жалба, с която настоящият въззивен съд е сезиран, съответно –
обжалваното с нея първоинстанционно решение, като валидно, допустимо и
правилно по същество в обжалваните му части, следва да бъде потвърдено в
същите му части, със законните последици.
С оглед изхода на делото в настоящата въззивна инстанция и на
основание чл. 272 от ГПК въззивният съд препраща и към мотивите на
обжалваното първоинстанционно решение.
При този изход на делото жалбоподателят няма право на разноски за
въззивната инстанция, а ответникът по жалбата има право на такива,
съставляващи юрисконсултско възнаграждение за защита пред въззивния съд.
Воден от горното, Софийският апелативен съд, Търговско отделение,
Пети състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 606 от 23. 04. 2020 г., постановено от
Софийски градски съд, Търговско отделение, VI-12 състав по т.д. № 2189 по
описа на съда за 2017 г., в частта му, с която предявеният от „СОФАВТО“
ООД, ЕИК: ********* срещу „ЗАСТРАХОВАТЕЛНО ДРУЖЕСТВО
ЕВРОИНС“ АД, ЕИК: *********, иск с правно основание чл. 208, ал. 1 от
Кодекса за застраховането /отм./ - КЗ, за заплащане на застрахователно
8
обезщетение по застрахователен договор /полица/ № 00100100015457, е
отхвърлен за сумата 62074.97 лв., представляваща разликата над 54310.58 лв.
до 116385.55 лв., ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата
на предявяването на иска – 07. 07. 2017 г. до окончателното изплащане на
задължението, в частта с която предявеният иск с правно основание чл. 86, ал.
1 от Закона за задълженията и договорите /ЗЗД/, за изплащане на обезщетение
за забава за периода 30. 09. 2015 г. до 06. 07. 2017 г. е отхвърлен за сумата
11145.35 г., представляваща разликата над 9751.29 лв. до 20896.94 лв. и в
частта, с която предявеният от „ЗАСТРАХОВАТЕЛНО ДРУЖЕСТВО
ЕВРОИНС“ АД, ЕИК: ********* срещу „СОФАВТО“ ООД, ЕИК: *********
насрещен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД иск е уважен за
сумата 36227.24 лв., ведно със законната лихва върху същата сума, считано от
07. 07. 2017 г. до окончателното изплащане.
ОСЪЖДА „СОФАВТО“ ООД, ЕИК: ********* да заплати на
„ЗАСТРАХОВАТЕЛНО ДРУЖЕСТВО ЕВРОИНС“ АД, ЕИК: *********
сумата 450 лв. юрисконсултско възнаграждение за защита във въззивната
инстанция.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд на
Република България, при условията на чл. 280 и сл. от ГПК, в едномесечен
срок от връчването му.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9