Р Е Ш Е Н И Е
№260668
04.03.2021 г. гр.
Пловдив
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН
СЪД ПЛОВДИВ, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, VII състав, в публично съдебно заседание
на пети февруари две хиляди двадесет и първа година, в състав:
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: КАТЯ БОЕВА
при
участието на секретаря: Елена Неделчева,
като разгледа докладваното от съдията
гр. дело № 15028 по описа на съда за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Съдът е сезиран с искова молба от Б.В.Б.
против „Вива Кредит” ООД, с която са предявени обективно кумулативно съединени
осъдителни искове с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД – за
осъждане на ответника да заплати на ищеца следните суми:
-сумата в размер на 50,00 лв. –
недължимо платена при липса на основание неустойка по договор за паричен заем
от ***** г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата
молба в съда – *** г., до окончателното изплащане на сумата;
-сумата от 50,00 лв. – недължимо платена
при липса на основание по клауза за заплащане на такса за експресно разглеждане
на заявки за отпускане на паричния заем по договор за паричен заем от ***** г.,
ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда – ***
г., до окончателното изплащане на сумата;
В исковата молба се твърди, че между
страните е сключен договор за паричен заем от **** г., по силата на който
ответникът предоставил на ищеца сумата в размер на 900 лева. Била договорена
възнаградителна лихва от 40,32 % и ГПР в размер на 49,35 %. В договора не била
посочена общата сума за плащане по него. В чл.1, ал.3 от договора, били
посочено, че ищецът следва да заплати на ответника и сумата в размер на 355,60
лева, представляваща допълнителна услуга по експресно разглеждане на документи
за отпускане на паричен заем, а съгласно чл. 4 от договора, същият дължал
неустойка в размер на 237,02 лева, ако в тридневен срок от подписването на договора
не осигури обезпечение измежду поръчител и банкова гаранция. Размерът на
погасителната вноска бил посочен като 97,41 лева на 28 броя, като 14 следвало
да се заплатят за периода 12.03.2019 г. – 10.09.2019 г. Всички суми били
изплатени от ищеца на ответника. В исковата молба се излагат съображения, че
договорът за кредит е недействителен, доколкото е сключен в противоречие с
разпоредбите на чл. 11, ал.1, т.9 и т.10 ЗПК. Досежно неустойката се възразява,
че същата е нищожна и поради противоречие на клаузата за нейното договаряне с
добрите нрави и като противоречаща на чл. 21, ал. 1 и 33 ЗПК и 71 ЗЗД.
Поради изложеното предявява исковите
претенции. Претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил
отговор на искова молба от „Вива Кредит” ООД, с който се оспорва исковата
претенция. Признава се, че на ***** г. между страните е сключен договор за
паричен заем, по силата на който ищецът е усвоил сума в размер на 900 лева.
Същият се задължил да върне заемната сума на 14 равни двуседмични вноски от
97,41 лева, в които са включени част от дължимите главница, лихва и такса
експресно разглеждане на документи. Преди сключването на договора бил
представен Стандартен европейски формуляр. Възразява, че договорът за кредит не
е недействителен поради нарушение на чл. 11, ал.1, т.9 ЗПК, доколкото
уговореният лихвен процент е фиксиран. ГПР бил посочен в договора за кредит,
като в същия не следвало да бъде включвана неустойката, поради което според
ответника не е налице противоречие и с разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК.
Излагат се съображения, че уговорената клауза за науетойката не противоречи на
добрите нрави и на материалния закон, в частност чл. 21, ал.1 ЗПК и чл. 33,
ал.1 ЗПК. Досежно таксата за експресно разглеждане на документите се навеждат
доводи, че същата е доброволно избрана от ищеца допълнителна услуга, поради
което се дължи възнаграждение за нея.
Поради изложеното моли предявените
искове да бъдат отхвърлени. Претендира разноски.
С протоколно определение, постановено в
открито съдебно заседание, проведено на пети февруари две хиляди двадесет и
първа година, е допуснато изменение на предявените искове, както следва:
– искът за заплащане на недължимо
платена при липса на основание неустойка по договор за паричен заем от **** г.
е увеличен от сумата в размер на 50,00 лева на сумата в размер на 87,07 лева;
-искът
за заплащане на недължимо платена при липса на основание по клауза за заплащане
на такса за експресно разглеждане на заявки за отпускане на паричния заем по
договор за паричен заем от ***** г. е увеличен от сумата в размер на 50,00 лева
на сумата в размер на 267,01 лева.
След преценка на събраните по делото
доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът от фактическа
страна установява следното:
За основателността на предявения
осъдителен иск с правно основание чл.55, ал.1,
изр.1 ЗЗД за
връщане на платеното при начална липса на основание, следва да са се проявили
следните факти в обективната действителност, а именно: ищецът да е платил
процесната сума на ответното дружество по процесния договор за заем, който е
недействителен. В доказателствена тежест на ищеца е да установи факта на
плащането, а ответникът носи тежестта да докаже, че плащането е осъществено на
валидно основание, т.е. че процесният договор за заем е действителен.
Между страните не е спорно, че на ****
г. е сключен процесният договор за паричен заем № *** /л.7-9/, по силата на
който ответникът, заемодател е предоставил на ищеца заемател, сумата в размер
от 900 лв., която следвало да се върне на 14 равни седмични вноски, всяка в
размер на 97,41 лв., последната с падеж - **** г. В чл. 1, ал.3 от договора
било договорено, че за извършена от кредитора допълнителна услуга по експресно
разглеждане на заявката за паричен заем, заемателят дължал такса за експресно
разглеждане на документи за отпускане на паричен заем в размер на 355,60 лева.
Също така в чл.4, ал.2 от договора била уговорена неустойка за неизпълнение на
регламентирано задължение в чл.4, ал.1 от договора, а именно в тридневен срок
от усвояване на сумата по договора заемателят да предостави на заемодателя едно
от следните обезпечения: поръчител – физическо лице, което да представи на
заемодателя бележка от работодателя, издадена не по-рано от три дни от деня на
представяне и да отговаря на следните изисквания: да е навършило двадесет и
една годишна възраст, да работи по безсрочен трудов договор, да има минимален
стаж от шест месеца и минимален осигурителен доход в размер на 1000 лева, през
последните пет години да няма кредитна история в ЦКР към БНБ или да има
кредитна история със статус „период на просрочие от 0 до 30 дни, да не е
поръчител по друг договор за паричен заем и да няма сключен договор за паричен
заем в качеството си на заемател, или да представи банкова гаранция, която е
издадена след усвояване на паричния заем в размер на цялото задължение по
договора, валидна тридесет дни след падежа за плащане по договора. Уговорената
неустойка за неизпълнение на посоченото задължение възлизала на 237,02 лева.
От приложената по делото справка за
извършени плащания по договора се кредит /л.35/, се установява, че ищецът е
заплатил на ответното дружество по договор за паричен заем № ***** от **** г. сумата
в размер на 87,07 лева неустойка по чл. 4, ал.2 от договора, и сумата в размер
на 267,01 лева – такса по клаузата за експресно разглеждане.
За да е основателен предявеният иск
обаче, следва да се установи, че плащането на претендираната сума е при начална
липса на основание, поради наличие на някое от специалните основания за
недействителност на договора по чл.22 ЗПК
или защото уговорената неустойка е нищожна като противоречаща на добрите нрави.
Също така, следва да се съобрази и трайната съдебна практика на ВКС, съгласно
която за разлика от правомощията му по предявен нарочен установителен иск за
нищожност на договор, при който е обвързан от наведените от ищеца основания,
когато е сезиран с осъдителен иск за изпълнение на договорно задължение или с
иск по чл. 55, ал.1, предл.1 ЗЗД за
дадено без основание, съдът не само може, но е и длъжен да провери
действителността на договора и на ненаведени от страните основания в следните
хипотези:
1) при нарушение на добрите нрави - така
изрично т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС, решение №
229/21.01.2013 г. по т.д. № 1050/2011 г. на II т.о. на ВКС, решение № 252
от 21.03.2018 г. по т. .д. № 951/2017 г. на ВКС, II т.о., решение № 247 от
11.01.2011 г. по т.д. № 115/2010 г. на ВКС, ТК, II т.о, решение № 125 от
10.10.2018 г. по гр. д. № 4497/2017 г. на ВКС, III г.о.
2) при неравноправни клаузи във вреда на
потребителя - така изрично Решение № 23 от 07.07.2016 г. по т. д . 3686/2014 г.
на ВКС, I т.о., решение № 188 от 15.12.2017 г. по т. д. № 2613/2016 г. на ВКС,
II т.о., решение № 142 от 01.08.2018 г. по т. д. № 1739/2017 г. на ВКС, II т.о.
3) при нарушаване на императивни правни
норми, които водят до накърняване на установения в страната правов ред, при
положение, че за установяване на нищожността не се изисква събиране на
доказателства - така изрично решение № 204 от 05.10.2018 г. по гр.д. №
3342/2017 г. на ВКС, IV г.о., решение № 198/ 10.08.2015 г. по гр.д.№ 5252/ 2014
г., ВКС, IV г.о, решение № 384 от 2.11.2011 г. по гр. д. № 1450/2010 г., ВКС, I
г. о.
Затова с оглед изложените принципни
постановки, съдът при разрешаването на настоящия правен спор, следва да обсъди
наведените от ищцата доводи за недействителност на договора за заем, а също и
да извърши проверка налице ли е друго основание за нищожност на договора в
кръга на описаните, за които съдът, дори и без довод по предявен иск с правно
основание чл.55 ЗЗД,
следи служебно.
Съгласно чл. 22 от ЗПК,
когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1
т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1
т. 7- 9 от ЗПК,
договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от
тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.
Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са
възникнали при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за
недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност на
кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.
В процесния случай, твърденията за
недействителност на процесния договор поради противоречието му с чл. 11, т. 9 и т. 10 ЗПК следва
да бъдат разгледани съвместно, доколкото са неразривно свързани с клаузата на
чл. 4 от Договорите. Посочената разпоредба от договора, възлага в тежест за
заемателя да осигури едно от обсъдените по-горе обезпечения. Прочитът на
съдържанието на посочената клауза и съпоставянето й с естеството на сключените
договори за паричен заем, налага разбирането, че по своето същество тя
представлява скрито възнаграждение за кредитора (което последният е прикрил,
обозначавайки го като неустойка). Изискванията, които посочената клауза от
договорите възвежда за потребителя са на практика неосъществими за него,
особено предвид обстоятелството, че последният търси паричен кредит. Предвид
това, не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят
ще разполага със съответна възможност да осигури поръчители, които да отговарят
на многобройните, кумулативно поставени изисквания към тях (така, както са
отразени във фактическата част от настоящото изложение) или да предостави
банкова гаранция в размер, по-голям от предоставената сума по кредита. Тоест,
поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от
длъжника, то кредиторът цели да се обогати. Същевременно, кредиторът не включва
т.нар. от него "неустойки" към договорната лихва дължима по кредита и
към ГПР, като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Тези изводи са красноречиво илюстрирани и от факта, че самият кредитор, в чл.
4, ал. 2 от Договора, изначално разсрочва вземането за "неустойка при
липса на обезпечение". В тази връзка, явно е кредиторовото очакване, че
длъжникът не би могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение.
Именно предвид гореизложеното, то съдът счита, че вземането за неустойка, на
практика представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е
следвало да бъде включено в годишния процент на разходите.
Съгласно чл. 22 ЗПК,
във вр. чл. 11, ал.
1, т. 10 ЗПК договорът
за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен
процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният
процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците
за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит. Съобразно §1, т. 1 от
ДР на ЗПК,
"Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита,
включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и
всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит,
които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати,
включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и
по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на
търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва
нотариалните такси". Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат
описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде
поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми
точно ще дължи. В конкретния случай са посочени процентните стойности на ГПР в
договора, но от съдържанието на същия не може да се направи извод за това кои
точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Нещо повече- както
вече бе коментирано, предвид предпоставките, при които става изискуема
разписаната в чл. 4 от Договора "неустойка", то тя е с характер на
възнаграждение и следва да бъде включена изначално при формирането на ГПР.
Всичко това поставя потребителя в
подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма
информация колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита. Това се
явява и в директно противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО.
Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя
невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и
дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК.
Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и
максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с
кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали
да го сключи. От посоченото следва, че за да е спазена и разпоредбата на чл. 11, ал.1,
т.10 от ЗПК,
то е необходимо в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент
от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и
изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и
които са отчетени при формиране на ГПР. В конкретния случай, това е особено
съществено предвид обстоятелството, че в чл. 2, т. 7 от Договора е посочена
общата сума за заплащане от потребителя, но в тази величина не е включена
дължимата по чл. 4 от Договорите "неустойка". Тоест, налице е и пълно
разминаване между посочения в договора ГПР, дължимата сума за заплащане и
действително дължимата величина в края на заемния период.
Досежно таксата за „експресно
разглеждане на заявката за кредит, несъмнено същата попада в приложното поле на
чл. 10а, ал.2 ЗПК. Видно от чл.1, ал. 2, 3 и 4 от договора, таксата „експресно
разглеждане на заявката за кредит” е незадължителна за сключването на договора,
като е свързана с по-бързото разглеждане на документите за отпускане на кредит.
Същата се дължи еднократно, но заплащането на таксата от потребителя е
разсрочено, като сумата се включва в ежеседмичната вноска. Видно от характера
на услугата, същата попада в забраната на чл. 10а, ал.
2 ЗПК,
доколкото е свързана с разглеждане на заявката на потребителя, респективно - е
свързана с основното задължение на ответника по договора, да предостави
заемната сума. Следователно, е налице нарушение на забраната на чл. 10а, ал.
2 ЗПК на
ответника да събира такава такса. Разпоредбата на договора за събиране на такса
за предоставянето на договора за кредит нарушава чл. 10а, ал.
1 ЗПК
и сумата по нея се явява недължимо платена..
С оглед приетите по-горе постановки, то
следва да се приеме, че същите са недействителни на основание чл. 22 ЗПК,
вр. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК.
Макар и встрани от спора по делото, съдът счита за нужно да изтъкне, че
съгласно чл. 23 ЗПК,
когато договорът за кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само
чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.
Изясни се и че в изпълнение на
задълженията си по кредитното правоотношение, ищецът е заплатил на ответника е заплатил на ответното дружество
по договор за паричен заем № ***** от ******* г. сумата в размер на 87,07 лева
неустойка по чл. 4, ал.2 от договора, и сумата в размер на 267,01 лева – такса
по клаузата за експресно разглеждане. Предвид съображенията, изложени по- горе,
то плащанията от ответника са осъществени по договор, който е недействителен на
основание чл. 22 ЗПК,
вр. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК.
Предвид гореизложеното, то ответното дружество следва да бъде осъдено да
заплати на ищеца, на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1- во ЗЗД посочените
суми, представляващи заплатени от ищеца на ответника суми при начална липса на
основание.
По
отношение на разноските:
При този изход на спора, право на
разноски има ищеца на основание чл. 78 ал.1 ГПК.
Доказателства за такива са представени за заплатена държавна такса в размер на 100
лева. Следва да бъде определено и възнаграждение за процесуално
представителство от един адвокат в размер на 600 лева по чл. 38 ЗАдв.
съобразно чл. 7, ал. 2,
Наредба за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, които следва да
се присъдят на адвокатско дружество „*****”.
Така мотивиран, Съдът
Р
Е Ш И:
ОСЪЖДА
„Вива Кредит“ ООД, ЕИК: *********, ДА
ЗАПЛАТИ на Б.В.Б., ЕГН: **********, по предявен иск с правно основание чл.
55, ал.1 предл. първо ЗЗД, следните суми: 87,07
лева, представляваща недължимо платена сума при липса на основание
неустойка по договор за паричен заем № ***** от ***** г., и 267,01 лева, представляваща недължимо платена сума при липса на
основание по клауза за заплащане на такса за експресно разглеждане на заявки за
отпускане на паричния заем по договор за паричен заем № **** от **** г., ведно
със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда – **** г.,
до окончателното изплащане на сумата.
ОСЪЖДА
Вива
Кредит“ ООД, ЕИК: *********, ДА ЗАПЛАТИ
на основание чл. 78, ал.1 ГПК на Б.В.Б., ЕГН: **********, сумата в размер на
100 /сто/ лева, представляваща разноски в настоящото производство.
ОСЪЖДА
„Вива Кредит“ ООД, ЕИК: *********, ДА
ЗАПЛАТИ на А. д. „*****”, Булстат: *****, с адрес: гр. ****, ул. „*****” № *,
сумата в размер на 600 /шестстотин/ лева, представляваща адвокатско
възнаграждение за осъществено на Б.В.Б., ЕГН: **********, безплатно
представителство в настоящото производство за един адвокат, определено от съда
по реда на чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата.
Решението
подлежи на обжалване пред Окръжен съд Пловдив в двуседмичен срок от връчването
му на страните.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ:/п/
Катя Боева
Вярно
с оригинала.
ЕН