№ 632
гр. Стара Загора, 30.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, IV-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и осми май през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Велина Пенева
при участието на секретаря Тонка Т. Вълчева
като разгледа докладваното от Велина Пенева Гражданско дело №
20245530104047 по описа за 2024 година
Предявени са искове с правно основание чл.178, ал.1, т.3 от ЗМВР и чл.86 от ЗЗД.
Ищецът изнася в исковата си молба, че до 25.03.2024г., когато служебното му
правоотношение било прекратено поради съкращаване на щата, е работил като държавен
служител - ***** от надзорно- охранителния състав на ответника ГД „ИН” при
Министерство на правосъдието, с местоизпълнение на служебните му задължения - Затвора
гр.Стара Загора. В исковия период 25.02.2003г. до 31.12.2011г., ищецът изпълнявал
служебните си задължения в ***** към Затвора гр.Стара Загора. През времетраене на
служебното му правоотношение, ищецът работил на сменен режим на работа, като
работните му смени били изпълнявани по предварително утвърден от Началника на Затвора
гр.Стара Загора месечен график, а работното му време се е изчислявало сумирано за отчетен
период, който в исковия период бил тримесечен. Работното време на ищеца като служител,
работещ в условията на сумирано изчисляване на работното време /СИРВ/, се изчислявало в
часове на отчетни тримесечия по следния начин: Всички изработени часове от ищеца в
отчетното тримесечие /месец /календарната година бива разделена на 4 такива тримесечия
по поредността на месеците при тримесечни отчетни периоди/, се сумирали и в случаите,
когато надвишавали нормата работно време за съответния отчетния период, часовете над
установеното работно време представлявали за служителя положен от него извънреден труд,
който, съгласно относимите разпоредби на ЗМВР, в периода от 25.02.2003г. до 31.12.2011г.
следвало да му бъде компенсиран с допълнително възнаграждение за извънреден труд за
часовете до 50 часа на отчетен период и допълнителен платен отпуск за часовете извънреден
труд над 50 часа на тримесечие. Нормата работно време за служителите, работещи при
СИРВ, измерваща се в работни часове, била с различна продължителност, като същата
1
варирала от 480 часа /при месец с 19 работни дни в отчетното тримесечие/ до 520 часа /при
месец с 23 работни дни в отчетно тримесечие/. Същата се образувала като се сумират броя
на работните дни от всеки месец в тримесечието/ или от работните дни в месеца и
полученото число се умножи по 8 /колкото е нормалната продължителност на работното
време по трудовото законодателство, в частност и по ЗМВР/. За определяне на
индивидуалната норма работно време за отчетен период на съответния служител от общия
брой нормативно определени часове по горепосочения начин се приспадали дните
/приведени отново в работни часове/, в които служителят е ползвал законоустановен платен
отпуск /редовен годишен, допълнителен или поради временна неработоспособност/, като за
целта всеки ден ползван платен отпуск се приравнявал на 8 часа, колкото е нормалната
продължителност на работния ден. Изчисляването на отработените часове за отчетен
период, ставало в края на периода или началото на следващия такъв, тъй като по времето на
полагане на самия труд, поради спецификата на работния режим на смени и работното
време при СИРВ не можело да се установи дали е налице превишаване на нормата или не,
защото било възможно да има периоди с по-голямо натоварване, които до края на отчетния
период да бъдат компенсирани с почивки, и едва тогава можело да се установи дали
съответния служител е изработил нормативно установената за него норма, или общият брой
изработени часове надвишават индивидуалната му норма за периода, като във втората
хипотеза часовете труд над установената нормална продължителност на норматива часове,
представлявала за съответния служител - извънреден труд. Претендира, че през
времетраенето на служебното му правоотношение с ГДИН, работодателят му - ответната
Дирекция, не е изчислявал правилно работното му време, което довело до ощетяването му,
тъй като през цялото време ищецът полагал труд над установената норма работното време,
който нито бил отчитан от работодателя му правилно, нито му бил заплащан по съответния
ред, или пък компенсиран с допълнителен платен отпуск, който да може да ползва. В
исковия период – от началото на 2003г. до 31.12.2011г. ищецът бил работил по
предварителен месечен график, изготвящ се ежемесечно в затвора, като бил давал по график
всеки месец 12 часови смени - дневни и нощни в следния алгоритъм - дневна 12-часова
смяна, нощна 12-часова смяна, последвани от два дни междудневна почивка. По посочения
начин се твърди, че съобразно броя на работните дни в тримесечието, ищецът полагал
минимум 46 броя 12-часови смени по график. Допълнително към тях ищецът давал и по 1
или 2 бр. 12-часови допълнителни смени месечно на външно охраняем пост, по време на
които охранявали лишени от свобода по време на болнично лечение в болница на
територията на гр.Стара Загора или конвой и охрана на лишени от свобода при работата им
извън територията на затворническото общежитие. Твърди, че заради характера на
изпълняваната от него постова дейност, не са му били предоставяни и не могъл да ползва
същинска почивка за хранене през работните смени, защото не могъл да напуска поста си,
без разрешение на прекия си ръководител. А в случаите, когато му е осигурявано време за
хранене, е бил длъжен да остава на територията на Затвора, продължавал е да е под
ръководството и на разположение на началника си и е бил длъжен да изпълнява неговите
нареждания по всяко време, в това число и такива за прекъсване на храненето и изпълнение
2
на конкретни задачи. Поради естеството на изпълняваната от него работа по време на
дежурствата му, ищецът през цялото времетраене на смяната фактически бил изпълнявал
специфичните за длъжността му служебни задължения без възможност да се отклонява от
тях и нито била предоставяна почивка за хранене и отдих по време на смяната, нито могъл
изобщо да ползва такава, поради самото естество на надзорно-охранителната дейност в
ГДИН. През цялото време на смяната, същият бил длъжен да се намира на територията на
ЗО „Черна гора“ към Затвора Стара Загора, без да може да напуска територията на същия; в
специфичното работно облекло и оборудване; под ръководството на прекия си ръководител
и със задължението да изпълнява неговите заповеди във всяка една минута. Въпреки
посоченото обаче, ответникът ГДИН не бил отчитал пълната продължителност на
положения от него труд по време на работните му смени, като не включвал към работното
му време, времето, което ищецът бил ползвал, за да се нахрани по време на смяната, което
ответникът квалифицирал като „почивка за хранене”, а такава ищецът не могъл да ползва
поради спецификата на изпълняваната от него дейност и непрекъсваемостта на работния
процес и изискването за постоянна бойна готовност. По описания начин се твърди, че от
работните часове за всяко 12-часово дежурство на ищеца били приспадани като „почивки за
хранене”, които не му били осигурявани и не могъл да ползва по 45 минути. В периода от
началото на 2008г., поради влизане в сила на заповед № ЛС-03-1182/10.10.2007г. на
Министъра на правосъдието, при сумиране на работното му време, от работните часове за
тримесечията били изваждани по 4 часа от 24-часовите смени, под предлог, че същите
часове съставлявали „почивка за отдих”, защото съответния служител не бил на самия пост.
Твърди се, че през тези часове от всяко дежурство, ищецът продължавал да „носи службата”
си, като имал задължението и е бил на разположение на прекия си ръководител и в
постоянна готовност да изпълнява специфичните си задължения при необходимост и по
негова писмена или устна заповед. Освен това, ответникът ГДИН, не включвал в
изработените от ищеца часове - времето за инструктаж, развод, приемане, сдаване, развод и
освобождаване от дежурство, което било част от работното му време и служебни
задължения и безспорно представлявали „действия при изпълнение на служебните
задължения” по смисъла на § 1, т. 6 от ДР на ЗМВР. Ищецът твърди, че за него тези минути
и часове представлявали работното време, което следвало да бъде сумирано с останалите
отработени часове за тримесечието. По заповед на съответния началник, ищецът бил
задължен да идва на работа 30 минути преди всяка смяна по график за извършване на
инструктаж и приемане на смяната и да остава още 30 минути след приключване на смяната
за сдаване на дежурството. Това правело продължителността на всяко негово дежурство по
13 часа - за 12 часовите смени, съответно по 25 часа - за 24-часовите. По време на
инструктажа - ищецът заедно с другите застъпващи на смяна *****и, бил запознаван с
оперативната обстановка, с разпределението на постовете, със станалите произшествия през
изминалата смяна, особеностите на съответните постове, текущите задачи; при развода, и
отвода, същите били развеждани до съответния пост, на който е следвало да застъпят на
смяна и съответно отвеждани от него от по-горестоящия им ръководител; при приемането и
сдаването на поста - приемащия и сдаващия дежурството служители се запознавали с
3
особеностите на конкретния пост; попълвали постова книга, докладвали за резултатите от
дежурството, особености, инциденти и т.н. Също така твърди, че през посочения период
ГДИН не отчитала като част от работното време на ищеца извършваните от него
претърсвания и обиски и т.н. служебни занятия, които били извършвани през дните, които
му се полагали за междудневна почивка и за които в периода до 2010г., ответникът ГДИН не
водил нарочна документация. Претърсванията и/или обиските били с минимална
продължителност от 2-3 часа на отчетен период, а служебните занятия за повишаване
квалификацията на ищеца се провеждали ежемесечно на територията на Затвора Стара
Загора, като тяхната продължителност била минимум по 3 часа на месец. След 2010г. тези
допълнителни дейности на надзорно-охранителния състав на Затвора Стара Загора
започнали да се водят в нарочни книги, като конкретната им продължителност могла да бъде
установена от тях, но същите не били по-малко от 2-3 часа на тримесечие за
претърсвания/обиски и минимум 3 часа месечно за служебните занятия. Видно от
гореизложените фактически обстоятелства, през целия исков период от началото на 2003г. до
31.12.2011г., ответната ГДИН, не била отчитала в пълнота всички положени от ищеца часове
труд през отчетните тримесечия, което довело до системно ощетяване на последния, предвид
невъзможността му да ползва предвидените компенсации за положен от него извънреден
труд, а същият претендира, че през цялото време е работил в условията на такъв труд.
Спорните обстоятелства между ищеца и ответника в исковия период от началото на 2003г.,
когато е бил в сила ЗМВР от 1997г. до 31.12.2011г. се свеждали до непризнаване, съответно
неотчитане като работното време на: времето през времетраенето на неговите смени,
използвано от ищеца за хранене /през всички дежурства/, т.нар. „неактивна част от
дежурството”; непризнаване и неотчитане като част от работното му време на минутите и
часовете, които съпътстват основната нарядна дейност, предхождат и следват самото
дежурство; неотчитането на претърсванията, обиските и служебните занятия като част от
работното време. Посоченото непризнаване на изброените категории работни часове за
такива, и съответно изключването им от изработеното от ищеца работното време за отчетен
период, не намирало законова упора в нито един от специалните закони и подзаконови
нормативни актове, приложими за ищеца през исковия период - ЗИН, ЗИНЗС, ППЗИН от
1990 г. и ППЗИНЗС от 2010г., ЗМВР от 1997г., ЗМВР от 2006г. и НА по прилагането им.
Никъде в изброените специални за ищеца правни норми в нормативните актове не
съществували такива, които да уреждат изрично по различен начин спорните факти, или да
забраняват, или ограничават приложението на общи правни норми от трудовото
законодателство /КТ и ЗДСл и подзаконовите актове по приложението им/, даващи право на
ищеца да претендира, че оспорваните часове и минути за него като служител работещ в
режим на смени при СИРВ представляват работни такива и са част от работното му време. В
ППЗМВР от 1998г. съществувала правна норма - чл. 148, ал. 3, която предвиждала че: „3)
(Изм. - ДВ, бр. 39 от 2003 г.) Времето за почивка на държавните служители, включително на
работещите на смени, когато им е осигурена такава, не се включва в продължителността на
работното време.”. Видно от самото съдържание на цитираната разпоредба - невключването
в работното време на минутите, часовете, предоставени за „почивка” не се изключват по
4
общо правило за всички служители на МВР, в това число и за тези, работещи на смени, а по
изключение - доколкото и ако им е осигурявана такава. Въпрос на доказване било дали е
предоставяна изобщо такава възможност на ищеца да се ползва от същинска почивка по
време на всяко дежурство, като в този смисъл, ищецът твърди, и със свидетелски показание
щял да доказва, че на практика в нито едно от положените от него дежурства през годините
не е ползвал „почивка” за хранене, или за отдих по време на дежурство, че прекият му
ръководител не е издавал нарочна заповед - кога през времетраене на дежурството да почива
и не го е освобождавал от носенето на службата; нито пък е имал възможност за реално
ползване на каквито и да е същински почивки с пълно откъсване от служебните задължения
и прякото ръководство на прекия началник, поради самото естество на извършваната от него
надзорно-охранителна дейност. По време на т.нар. „почивки” по време на смените си,
ищецът не се бил откъсвал напълно от изпълнението на служебните си задължения; бил с
работно облекло и с пълно бойно снаряжение и на място, указано му от прекия му началник
на територията на ЗО „Черна гора“ към Затвора Стара Загора, като дори когато не бил
ангажиран пряко с осъществяване на специфичните си правомощия, последният нито могъл
да напуска района на ЗО „Черна гора“ към Затвора Стара Загора, нито могъл да съблече
униформата си, и да свали снаряжението си, нито да изключи станцията си, нито пък да
прекара определеното за „почивка” време на определено от него самия място и както
намери за добре. През цялото времетраене на дежурството, в това число и през минутите,
които евентуално му били предоставяни за хранене/отдих, същият оставал на разположение
на прекия си началник, и „почивката” и в най-добрия случай, се е изразявала в „хапване” по
време на смяната в самото поделение на общежитието към Затвора Стара Загора, ако има
възможност за това и оперативната обстановка го позволява. Посоченият ППЗМВР се
прилагал до 09.06.2006г., когато бива отменен с ППЗМВР от 2006г. в сила от 09.06.2006г., в
който на подзаконово нормативно ниво нямала нито една разпоредба, касаеща работното
време на служителите от МВР, неговото отчитане и компенсиране. През целия исков период
организацията на работното време, неговото отчитане и компенсиране ставало с
вътрешноведомствени актове на МП и ГДИН, Началници на затвори, които не били
обнародвани и чиито конкретни разпоредби не му били известни. Предполага, че
непризнаването и неотчитането на спорните часове като работни такива, вероятно е
намерило „законова” упора в посочените вътрешноведомствени актове на МП/ГДИН/ на
Началника на Затвора Стара Загора, но последните актове, предвид техния характер, не били
известни на ищеца и не можело да бъдат представени от него. В случай, че ответникът се
позове на разпоредби от такива вътрешноведомствени актове на МП, ГДИН, МВР, моли на
основание чл. 15, ал. 3 от ЗНА, съдът да констатира тяхната материална
незаконосъобразност, предвид противоречието им с правни норми от по-висок ранг, вкл. и с
посочената чл. 148, ал. 3 от ППЗМВР /която не изключва времето за „почивка” изобщо от
работното време на служителите на МВР, а сочи - предпоставката последните да не бъдат
включвани в работното време, а именно - ако са били осигурявани такива/ и да ги игнорира
от доказателствения материал по делото. Относно работното време и конкретно
възможността при непрекъсваем работен процес да бъдат ползвани същински „почивки”
5
съществувал нормативен акт на Европейския съюз /ЕС/ - Директива 2003/88/ ЕО на
Европейския парламент и на Съвета от 4.11.2003г. относно някои аспекти на организацията
на работното време. Директивата се прилагала във всички области на дейност в частната и
публичната сфера с изключение на транспорта. Същата била приложима за страната като
държава членка на ЕС и с подписването на договора за присъединяване на България в сила
от 01.01.2007г. - България поела задължението да синхронизира, инкорпорира в
националното си законодателство правото на Европейския съюз /ПЕС/, в това число и
посочената Директива. При анализа на българското трудово законодателство, обаче, правело
впечатление, че същото - КТ, ЗДСл е в пълен синхрон с посочената Директива и трудовото
законодателство на ЕС, още преди присъединяването към ЕС. Разпоредбите в КТ,
регламентиращи „времето за хранене” като част от работното време при непрекъсваем
работен процес /чл. 155, ал. 3 от КТ/ и легалното определение на понятието „работно време”
в ДР на КТ съществуват в кодекса на трудовото законодателство още преди присъединяване
на РБ към ЕС. Съгласно чл. 155, ал. 3 от КТ (Изм. - ДВ, бр. 100 от 1992 г., изм. - ДВ, бр. 25 от
2001 г., в сила от 31.03.2001 г.). В производства с непрекъсваем процес на работа и в
предприятия, в които се работи непрекъснато, работодателят осигурявал на работника или
служителя време за хранене през „работното време”. Специалното законодателство - ЗМВР
от 1997г. и от 2006г. също не правели изключение и били в пълен синхрон с общото
национално и общностно законодателство, в лицето на КТ, ЗДСл, Директива № 2003/88/ЕО,
но на практика редица основни принципи на трудовото законодателство вероятно били
погазвани от силовите ведомства, работещи по ЗМВР чрез използване на
вътрешноведомствени актове и методи за налагане, основани на принципите на централизма
и единоначалието. Съгласно чл. 2 от посочената по-горе Директива 2003/88/ЕО на ЕС,
„работно време е всеки период, през който работникът или служителят или работи, или е на
разположение на работодателя и изпълнява своите задължения, а "почивка" означава всеки
период, който не е работно време”. Директивата, като част от вторичното право на ЕС, макар
да няма директно приложение спрямо националните законодателства на държавите членки,
било възможно да има по изключение „директно” действие за гражданин на държава членка,
при която директивата не е достатъчно добре и напълно транспорирана, правната норма, на
която същият се позовава била достатъчно ясна и точна по смисъл, и от нея можело да се
извлекат права за гражданина и то по отношение на институциите на държавата членка,
която не е синхронизирала напълно националното си законодателство с това на ЕС /а не
спрямо друг/и гражданин/и/. Ищецът счита, че попада именно в тази хипотеза в периода до
нормативно установените промени в ЗМВР от 2014г., които му признават като част от
работното време - времето за отдих/хранене. Отделно от директното приложение на самата
Директива, въпросът дали при дежурства или други случаи, когато работникът или
служителят е на разположение на работодателя, без да полага фактически труд през цялото
време, трябва да се считат изцяло за работно време, била предмет на разглеждане в решения
на Съда на Европейския съюз /СЕС/ по различни дела. С тези решения постановени по
преюдициални запитвания, които са задължителни и за държавите членки като България,
които не са отправили директни запитвания до ЕС, се давало тълкуване, че
6
разграничителният критерий е дали по време на дежурството работникът или служителят е
длъжен да бъде на разположение на място, определено от работодателя, тоест, когато
работникът или служителят е длъжен да присъства физически на място, определено от
работодателя, цялото дежурство се счита за работно време, а когато изпълнява задълженията
си на повикване, работното време е само времето, през което действително е положен труд.
Неактивната част от дежурствата /време за спане, почивка, храна, физиологични нужди/
също представлявало работно време, ако работникът или служителят присъства физически
на място, определено от работодателя. Синхронизация на нормативно ниво с общото
трудово законодателство и общностното такова, в силовите ведомства, работещи по ЗМВР,
се извършило едва през края на 2012 г., когато бива приета първата обнародвана Инструкция
на ЗМВР /в сила от 14.12.2012г./, в която се изброяват дейностите, които се включват в
работното време и сред тях са времето за хранене, времето за отдих при непрекъсваем
работен процес; за инструктажи, приемане, сдаване, отвод, развод по време на дежурство.
Подобно разрешение било мотивирано от множеството заведени по места граждански дела
за компенсиране на извънреден труд от служители на МВР против последната институция и
структурните и териториалните й поделения, последвани и от образуваното т.д. №8 от
2013г., по което било издадено ТР № 8 от 2014г. на ОСГК на ВКС, в което разграничителния
критерий дали неактивната част от дежурствата при смени съставлява част от работното
време бил възприет и посочения по-горе в ПЕС, а именно дали съответния служител е
длъжен да е на територията на работното си място или може сам да разполага с времето си и
дали по това време е на разположение или не със задължението да изпълнява служебните си
задължения при необходимост. Въпреки посочените нормативни и тълкувателни разрешения
по въпроса за неактивната част на дежурствата при работа на смени, положението в
ответната дирекция, след 2013г., а още повече и с изменението на ППЗИНЗС от 07.03.2014г.
не се променило по отношение на непризнаването на онези часове труд, които съпътствали
полагането на дежурствата - т.нар. инструктажи, приемане, сдаване, тъй като след
20.03.2014г., ответната ГДИН отчитала само по 12 часа за всяка 12-часова смяна и по 24 часа
за всяка 24-часова смяна, без да се съобрази с тяхната реална фактическа продължителност,
в която не били включвани инструктажите, и др. дейности при и по повод изпълнение на
служебните задължения, изброени в чл. 16е, т. 3 от ППЗИНЗС. Времето, през което ищецът
бил на инструктаж, приемал и сдавал дежурството си, както и освобождаването от
дежурство от Началника на Затвора гр.Стара Загора съдържало всички характерни признаци
на понятието за работно време, чиято легална дефиниция се намира в т. 11 от § 1 от ДР на
КТ, а именно : „Работното време е всеки период от време, при което работникът е длъжен да
изпълнява работата, за която се договорил” и безспорно представлявала „действия при
изпълнение на служебните задължения”, съгл. § 1, т. 6 от ДР на ЗМВР, съгласно който: 6.
„Действия при изпълнение на служебни задължения“ са такива действия или бездействия,
които съставляват изпълнение на задължения, произтичащи непосредствено от заеманата
длъжност. Конкретно при държавните служители, с оглед спецификата на служебното
правоотношение, като възникващо не по договоряне на страните, а с административен
властнически акт от органа по назначаването, не можело да става и дума за договаряне на
7
работното време, същото се определяло едностранно от органа по назначаване, а служителят
само се съгласявал с него, подписвайки се в актовете за назначаване и встъпване в длъжност.
В този смисъл, при определяне на това, кое време е част от работното време за държавните
служители като ищеца, следвало да се изхожда от критерия „длъжен”. Конкретно в силовите
ведомства, при които принципите за централизъм, подчиненост и строга йерархичност били
в основата на самото съществуване на тези системи, задълженията на държавния служител,
в частност на ищеца се определяли от една страна в длъжностната му характеристика, а от
друга от началниците му /чиито заповеди по силата на самите нормативни разпоредби имал
задължение да спазва/. Предвид изложеното счита, че не е налице съмнение относно
характера на съпътстващите дежурството при работа на смени дейности - те не били с
пожелателен характер за съответния служител, а задължителни по силата на заповеди
/писмени и устни/ на прекия му и по-горестоящите от него ръководители; служителят не
можел да определя нито дали, нито кога да се яви, съответно да си тръгне от работа, защото
последните обстоятелства му се оказвали от работодателя; по време на тях, ищецът бил с
работното си облекло и снаряжение, на разположение на своя пряк началник, изпълнява
неговите разпореждания във всеки един момент /това особено личи при инструктажите,
които обикновено се водели от прекия ръководител/ и престирал работна си сила, която дори
да не е основната и служебна функция по длъжностна характеристика, била жизнено
необходима и свързана с последната, за да може конкретната система за сигурност да
действа при спазване на принципите за ефективност, приемственост и единоначалие.
Конкретно, задължението на ищеца да бъде инструктиран преди започване на постовата си
дейност на конкретен пост, било регламентирано на подзаконово ниво с ППЗИН и
ППЗИНЗС. В чл. 305, 306, 307 и чл.308 от последния НА изрично бивали регламентирани
задълженията на инструктираните и инструктиращите служители, което еднозначно сочело
за задължителния характер на този вид съпътстваща постовата дейност задачи. Съгласно
разпоредбата на чл. 305 в първоначалната й редакция при обнародването на ППЗИНЗС от
02.02.2010г., която била в сила до края на исковия период, служителите от надзорно-
охранителния състав били длъжни да се явят на работа 15 минути преди започване на
инструктажа. По данни на ищеца такова било положението и преди началото на 2010г. от
самото начало на исковия период. По Заповед на Началника на затвора, ищецът е следвало
да се явява на работа 15 минути преди инструктажа, или общо 30 минути преди самото
застъпване на смяната и на конкретния предварително определен пост. За задължението на
служителя да сдаде/приеме своето дежурство, също едва ли имало съмнение, че същото не
може да стане на мига при приключване на работната смяна от един и застъпване от друг
служител, защото имало изисквания както за информиране на приемащия, така и за
попълване на книжа, за което било нужно време, което несъмнено се явявало работно за
служителя, най-малкото защото процесът в надзорно-охранителната дейност на МВР бил
непрекъсваем по своята природа и службата не можело да се преустановява самоволно и
напуска, без да е застъпила на работа новата смяна /съгл. общото задължение на чл. 141, ал.
6 от КТ - (Изм. - ДВ, бр. 100 от 1992 г.) - „При производства с непрекъсваем процес на работа
работникът или служителят не може да преустановява работата си до идването на сменящия
8
го работник или служител без разрешение на непосредствения ръководител. В тези случаи
непосредственият ръководител е длъжен да вземе необходимите мерки за идването на
сменящ работник или служител.”/. Посочената обща разпоредба била реципирана и в
ППЗИНЗС - чл. 311, ал. 5 от същия. На подзаконово ниво задълженията, които съставляват
част от работните функции на ищеца след приключване на постовата му дейност и
застъпване на новата смяна били регламентирани в чл. 311, ал. 1 - до ал. 8 вкл., а преди
влизане в сила на ППЗИНЗС, задълженията по приемане и сдаване на поста, по данни на
ищеца били абсолютно същите и се осъществявали извън нормативно установената
продължителност на работната смяна, но не са му били отчитани като работно време. По
време на същите ищецът следвало да запознае застъпващия на смяна с оперативната
обстановка, особености и станали произшествия, да обходят заедно поста и да проверят
наличностите и изправностите на врати, прозорци, лишени от свобода и т.н., след което да
докладва за резултатите от постовата си дейност на прекия си ръководител, а при станали
инциденти и да напише докладна записка и докладва за това писмено. Едва след извършване
на тези свои задължения, последващи самата постова дейност по охрана и наблюдение,
ищецът бил освобождаван от своето дежурство и работната му смяна приключвала. По
данни на ищеца, сдаването на всеки негов наряд и реалното му освобождаване от дежурство
ставали минимум 30 минути след законоустановения краен час на всяка негова смяна. По
посочения начин реалната продължителност на всяка смяна на ищеца била минимум 13 часа.
По аналогичен начин и заради необходимостта от извършването на съпътстващите всеки
наряд дейности - инструктажи, приемане-сдаване, освобождаване от наряд,
продължителността и на смените на ищеца извън график за охрана на лишени от свобода
при болничен престой и при работа, била минимум 13 часа, вместо нормативно
установените 12 часа. Нормата работно време за ищеца през отчетните периоди, които били
тримесечни през целия исков период се образувала като се сумират броя на работните дни от
трите месеца от тримесечието и се умножат по нормалната продължителност на работния
ден - по 8 часа. Полученото число представлявало нормата работно време за ищеца през
съответния отчетен период, като за исковите периоди същият е можел да варира от 480 до
520 часа, взависимост от брой работни дни през съответните календарни месеци.
Аналогично - при едномесечен отчетен период - нормата на ищеца варирала от 144 ч /при 18
р.дни/ до 184 ч. /при 23 р.дни/. Върху индивидуалната норма работно време се отразявало
ползването на платен годишен отпуск, както и ползването на т.нар. болнични - на отпуски за
временна неработоспособност, като 1 ден платен отпуск се равнявал на 8 часа, които се
приспадали от индивидуалната норма работно време на ищеца при ползването на платени
отпуски през периода. За да се установи налице ли е или не неизплатен извънреден труд,
следвало всички часове положен труд от ищеца, които за него били част от работното му
време /наряди по график, и такива извън него, съпътстващите дежурствата трудови дейности
- инструктажи, приемане, сдаване, отводи, разводи/, извършените непланирани други
дейности, които били част от работното му време - да се сумират. Към тези часове е следвало
да бъдат прибавени часовете, през които ищецът е полагал труд извън графика под формата
на претърсвания/обиски и служебни занятия, защото същите били част от служебните му
9
задължения. В случаите, когато така полученият сбор от работни часове за отчетен период
надвишавал индивидуалната норма на работното време за ищеца, както и ако последните са
повече от признатия и заплатен от ответника извънреден труд за отчетния период, бил
налице извънреден труд, който до 50 часа на отчетен период следвало да бъде заплатен с
увеличение от 50 процента върху основното трудово възнаграждение, получавано през
отчетния период. За нуждите на изчисляването на изв.труд следвало установените часове
над нормата работно време да се умножат по часовата ставка за извънреден труд, образувана
от нормалната часова ставка за 1 час труд, умножена с 1.5. За часовете над 50 часа на
отчетен период от 25.02.2003г. до 31.12.2011г., ищецът е следвало да бъде компенсиран с
допълнителен платен отпуск съгласно предвиденото в чл. 212, ал. 5, т. 2, пр. второ от ЗМВР
от 1997 г. и чл. 211, ал. 5, т. 2, пр. второ от ЗМВР от 2006 г. По гореописания начин, чрез
неотчитане на всички часове труд, положени от ищеца през исковия период - 25.02.2003г. до
31.12.2011г., същият претендира, че за него е възникнало правото да иска осъждане на
ответната ГДИН да му заплати обезщетение за неизползваните по 12 дни допълнителен
платен годишен отпуск годишно, които му се полагали като компенсация за положения от
него извънреден труд над 50 часа за отчетно тримесечие за периода от 25.02.2003г. до
31.12.2011г., и на което е имал право на основание чл. 229, ал. 1, т. 9 /предишна т. 8/, във вр.
с чл. 212, ал. 5, т. 2, пр. второ от ЗМВР от 1997г. /отм./ и на основание чл. 212, ал. 1, т. 3, вр.
с чл. 211, ал. 5, т. 2, пр. второ от ЗМВР 2006г. (отм.). Подробно изброява в исковата си молба
правните източници, от които черпи права. Относимите към служебното положение на
ищеца разпоредби за права и задължения на държавните служители от ГДИН по отношение
на исковия период - 25.02.2003г. до 31.12.2011г. били уредени в два специални закона - ЗИН
от 1969г., отм. с ДВ бр. 25 от 03.04.2009г., в сила от 01.06.2009г. и ЗИНЗС от 2009г. в сила от
01.06.2009г., които по силата на изрични правни норми – чл. 20, ал. 2 от ЗИН и чл. 19, ал. 2
от ЗИНЗС препращат за държавните служители от ГДИН към съответния ЗМВР, който е в
сила към периода на действие на специалния закон. Към исковия период претендираните от
ищеца права са регламентирани в два специални закона - ЗМВР от 1997г., отм. с § 2 от
преходните и заключителните разпоредби на ЗМВР - ДВ, бр. 17 от 24 февруари 2006г., в
сила от 01.05.2006г.; ЗМВР от 2006г., в сила от 01.05.2006г., отм. с § 4 от преходните и
заключителните разпоредби на ЗМВР - ДВ, бр. 53 от 27 юни 2014г., като от 09.02.2010г. е
приет и Правилник за прилагане на ЗИНЗС в сила и до днес, както и
вътрешноведомствените актове, издадени от МП и ГДИН, които следвало да се прилагат,
доколкото последните два вида актове не противоречат на по-горестоящи правни норми
както от националното законодателство, така и от общностното право на ЕС и
международните договори, които са ратифицирани и обнародвани от Република България.
При празноти в специалната правна уредба или „мълчание” на специалния закон, както и
предвид обстоятелствата, че ищецът е бил държавен служител и като такъв служебното му
правоотношение по определение се състояло както от административно-властнически
елементи, така и от трудовоправни такива, на общо основание за неуредените случаи със
специални правни норми в ЗМВР, следвало да намерят приложение - ЗДСл и КТ като общи
основополагащи източници на трудовото право в страната. Изричното позоваване на
10
Конституцията на Република България се явявало излишно, доколкото чрез същата са
прокламирани основни трудови права на всички граждани на Република България, и които
намират директно приложение спрямо всеки български гражданин, в частност и ищеца.
Отделно от това, като гражданин на държава членка на ЕС, ищецът разполагал с всички
права, които му предоставя правото на ЕС /ПЕС/ - първично и вторично такова, сред които са
и европейските Директиви и Решенията на СЕС, постановени по преюдициални запитвания
на държави-членки и които представляват задължителна съдебна практика по уеднаквяване
на ПЕС и националните законодателства на държавите-членки, като тяхната задължителност
касае и държавите-членки, които не са отправили преюдициално запитване по конкретния
въпрос. Конкретно от източниците от ПЕС, в областта на работното време съществувал
нормативен акт на Европейския съюз /ЕС/ - Директива 2003/88/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета от 4.11.2003г. относно някои аспекти на организацията на работното
време. Директивата се прилагала във всички области на дейност в частната и публичната
сфера с изключение на транспорта. Преюдициалните заключения на СЕС относно
тълкуването на разпоредби на националните законодателства в контекста на принципите на
ПЕС, залегнали във първичното и вторичното право на ЕС били правнообвързващи за
всички национални юрисдикции, ако не са отправили преюдициално запитване.
Разпоредбите на правото на ЕС следвало да се прилагат по отношение на всички така, както
ги е тълкувал СЕС. Поради това тълкувателните преюдициални заключения обвързвали по
еднакъв начин всички субекти на правото на ЕС, и намирали приложение и при разглеждане
на процесния казус на ищеца. Твърди, че в резултат на непълното отчитане на работното му
време, през всеки отчетен период от 25.02.2003г. до 31.12.2011г. винаги бил полагал труд
повече от 50 часа за отчетен период, като горницата над 50 часа на тримесечие следвало да
му бъде компенсирана с часове допълнителен платен отпуск, съгласно чл. 212, ал. 5, т. 2, пр.
второ от ЗМВР /1997г./ и чл. 211, ал. 5, т. 2, пр. второ от ЗМВР /1997г./, които обаче не му
били предоставяни. Предвид това, че до прекратяване на служебното му правоотношение,
ищецът не използвал предоставения му по закон допълнителен отпуск за извънреден труд
над 50 часа на отчетно тримесечие, за И. била налице единствено възможността да иска
паричната равностойност на непредоставения му допълнителен отпуск, под формата на
обезщетение за неизползван платен отпуск. Паричната компенсация на допълнителния
отпуск за положен извънреден труд била забранена при висящо служебно правоотношение,
съгл. чл. 229, ал. 4 от ЗМВР от 1997г. и чл. 212, ал. 4 от ЗМВР от 2006г. По аргумент за
противното, както и предвид изричната разпоредба на чл. 277. (1) от ППЗМВР от 2006г. -
„при прекратяване на служебното правоотношение на държавните служители се изплаща
обезщетение за неизползвания отпуск по чл. 212, ал. 1, т. 1 - 3 от ЗМВР“. В ЗМВР от 1997г. и
в ЗМВР от 2006г. липсвали специални правила относно определяне на размера на
обезщетението за неползван допълнителен отпуск, предвид което при определянето му
следвало да намерят приложение общите правила по чл.224, ал.2, във вр. с чл.177 от КТ, а
именно за база за изчисляването му следвало да се използва среднодневното брутно трудово
възнаграждение за месеца, предхождащ, този, през който е било прекратено трудовото
правоотношение на ищеца и са били отработени най-малко 10 работни дни: Чл. 177. (1) КТ
11
(Изм. - ДВ, бр. 100 от 1992 г., изм. - ДВ, бр. 108 от 2008 г.) „За времето на платения годишен
отпуск работодателят заплаща на работника или служителя възнаграждение, което се
изчислява от начисленото при същия работодател среднодневно брутно трудово
възнаграждение за последния календарен месец, предхождащ ползуването на отпуска, през
който работникът или служителят е отработил най-малко 10 работни дни“. А
среднодневното брутно трудово възнаграждение се определяло като брутното месечно
възнаграждение за месеца, използващ се за база за изчислението, се раздели на броя работни
дни за месеца и в него се включват основното и допълнителните трудови възнаграждения,
които имат постоянен характер, като тези за допълнителни възнаграждения за
продължителна служба, за специфични служебни дейности, за специфични условия на труд,
за нощен труд, за научна степен, т.е. без това за извънреден труд, което зависело от
полагането или не на извънреден труд през предходен отчетен период и нямало постоянен
характер. Предвид горното, ищецът претендира, че за всяко отчетно тримесечие в периода
от 2003г. до 2011г. вкл., бил полагал по минимум 74 часа извънреден труд на тримесечие,
като за 24-те часа над 50-те часа на тримесечие, следвало да получи и ползва допълнителен
платен отпуск в размер на 3 дни като компенсация за положения извънреден труд над 50
часа на тримесечие и, които не са му били предоставени за ползване от работодателя и през
времетраенето на служебното му правоотношение, поради причината, че ответникът
отричал изобщо полагането на извънреден труд в твърдените от ищеца размери. Поради
последното, ищецът претендира, че имал право да получи по 150 лева за неизползвания 3
дни допълнителен отпуск, на които бил имал право за всяко отчетно тримесечие от исковия
период, като общият сбор на всички претендирани от него обезщетения за неизползван
допълнителен отпуск по отчетни периоди възлиза на сумата от 5 400 лева за общо по 12-те
дни годишно допълнителен отпуск, на който бил имал право за всички 9 календарни години
в исковия период от 2003г. до 2011г. вкл. Видно от приложените Заповед ЛС-03-26 от
26.01.2007г. и Заповед ЧР-06-94 от 29.08.2013г. за видовете и реда за ползване на отпуските в
системата на ГДИН и ГДО, ищецът имал право да ползва придобитите от него отпуски от
положен извънреден труд до края на службата му при ответника, тъй като същите заповеди
съдържали изрични специални правни норми в насока, че отпуските могат да се ползват до
края на службата, т.е. съдържат изрични „правосъхраняващи” специални норми. В ЗМВР от
2014г., който бил действащ към датата на прекратяване на служебното правоотношение на
ищеца, се съдържали изрични специални правила относно начина, по който се определя
обезщетението за неизползван допълнителен платен годишен отпуск за положен извънреден
труд, визирани в чл. 239, ал. 1. За база за изчисляването му следвало да се използва
среднодневното брутно трудово възнаграждение, включващо възнагражденията по чл.239,
ал.1 от ЗМВР, за месеца, предхождащ този, през който е било прекратено трудовото
правоотношение на ищеца и са били отработени най-малко 10 работни дни. А
среднодневното брутно трудово възнаграждение се определяло като брутното месечно
възнаграждение за месеца, използващ се за база за изчислението, се раздели на броя работни
дни за месеца и в него се включат основното и допълнителните трудови възнаграждения,
които имат постоянен характер, като тези за допълнителни възнаграждения за
12
продължителна служба, за специфични служебни дейности, за специфични условия на труд,
за научна степен, т.е. без това за извънреден труд, което зависело от полагането или не на
извънреден труд през предходен отчетен период и нямало постоянен характер. Съгласно
чл.238, ал.10 от ЗМВР, (10) (Нова - ДВ, бр. 14 от 2015 г.) Обезщетенията по този член се
изплащат в тримесечен срок от датата на прекратяване на служебното правоотношение.
Ищецът претендира, че полагаемото му се обезщетение за неизползваните дни допълнителен
платен годишен отпуск за извънреден труд не било изплатено от бившия му работодател
нито в рамките на тримесечния срок от прекратяване на служебното му правоотношение,
нито му било изплатено изобщо и до днес. Ищецът претендира, че има право и на мораторна
лихва за забавеното изпълнение на паричното му вземане на извънреден труд, която
следвало да се начисли от първото число, следващо изтичането на тримесечния период за
доброволно плащане от страна на ГДИН, т.е. в случая от 02.11.2022г. до датата на завеждане
на исковата молба в съда. Определя размера на дължимата мораторна лихва на 100 лева. По
отчетни периоди претенциите за обезщетения на ищеца за неизползван допълнителен отпуск
били, както следва:
1. Обезщетение в общ размер на 600 лева за неизползвания допълнителен отпуск по 3
дни /общо 12 дни годишно/ за 24-те часа извънреден труд над 50-те часа, положени през
всяко от четирите отчетни тримесечия в периода от 25.02.2003г. до 31.12.2003г. - /3 дни
допълнителен отпуск * 50 лв./ден = 150 лв. на тримесечие * 4 = 600 лв./годишно/;
2. Обезщетение в общ размер 600 лева за неизползвания допълнителен отпуск по 3
дни /общо 12 дни годишно/ за 24-те часа извънреден труд над 50-те часа, положени през
всяко от четирите отчетни тримесечия в периода от 01.01.2004г. до 31.12.2004г. - /3 дни
отпуск * 50 лв./ден = 150 лв. на тримесечие * 4 = 600 лв./годишно/;
3. Обезщетение в общ размер 600 лева за неизползвания допълнителен отпуск по 3
дни /общо 12 дни годишно/ за 24-те часа извънреден труд над 50-те часа, положени през
всяко от четирите отчетни тримесечия в периода от 01.01.2005г. до 31.12.2005г. - /3 дни
отпуск * 50 лв./ден = 150 лв. на тримесечие * 4 = 600 лв./годишно/;
4. Обезщетение в общ размер 600 лева за неизползвания допълнителен отпуск по 3
дни /общо 12 дни годишно/ за 24-те часа извънреден труд над 50-те часа, положени през
всяко от четирите отчетни тримесечия в периода от 01.01.2006г. до 31.12.2006г. - /3 дни
отпуск * 50 лв./ден = 150 лв. на тримесечие * 4 = 600 лв./годишно/;
5. Обезщетение в общ размер 600 лева за неизползвания допълнителен отпуск по 3
дни /общо 12 дни годишно/ за 24-те часа извънреден труд над 50-те часа, положени през
всяко от четирите отчетни тримесечия в периода от 01.01.2007г. до 31.12.2007г. - /3 дни
отпуск * 50 лв./ден = 150 лв. на тримесечие * 4 = 600 лв./годишно/;
6. Обезщетение в общ размер 600 лева за неизползвания допълнителен отпуск по 3
дни /общо 12 дни годишно/ за 24-те часа извънреден труд над 50-те часа, положени през
всяко от четирите отчетни тримесечия в периода от 01.01.2008г. до 31.12.2008г. - /3 дни
доп.отпуск * 50 лв./ден = 150 лв. на тримесечие * 4 = 600 лв./годишно/;
13
7. Обезщетение в общ размер 600 лева за неизползвания допълнителен отпуск по 3
дни /общо 12 дни годишно/ за 24-те часа извънреден труд над 50-те часа, положени през
всяко от четирите отчетни тримесечия в периода от 01.01.2009г. до 31.12.2009г. - /3 дни
отпуск * 50 лв./ден = 150 лв. на тримесечие * 4 = 600 лв./годишно/;
8. Обезщетение в общ размер 600 лева за неизползвания допълнителен отпуск по 3
дни /общо 12 дни годишно/ за 24-те часа извънреден труд над 50-те часа, положени през
всяко от четирите отчетни тримесечия в периода от 01.01.2010г. до 31.12.2010г. - /3 дни
отпуск * 50 лв./ден =150 лв. на тримесечие * 4 = 600 лв./годишно/;
9. Обезщетение в общ размер 600 лева за неизползвания допълнителен отпуск по 3
дни /общо 12 дни годишно/ за 24-те часа извънреден труд над 50-те часа, положени през
всяко от четирите отчетни тримесечия в периода от 01.01.2011г. до 31.12.2011г. - /3 дни
отпуск * 50 лв./ден = 150 лв. на тримесечие * 4 = 600 лв./годишно/;
Предвид обстоятелството, че не разполагал с точни данни за размера на последното
получено брутно възнаграждение при изработен от ищеца месец с поне 10 работни дни,
условно приема, че среднодневното и брутно възнаграждение към последния месец преди
прекратяване на служебното му правоотношение е било в размер на 50 лева. По
гореописания начин, общият размер на претендираното от ищеца обезщетение за всички
полагаеми му се и неизползвани дни допълнителен отпуск за положен извънреден труд над
50 часа през всяко отчетно тримесечие през исковия период от 25.02.2003г. до 31.12.2011г. се
явявало в размер на 5 400 лева. Посочва в табличен вид с исковата молба претенциите си по
отчетни тримесечия и по години.
Искането от съда е да постанови решение, с което да осъди ответника да заплати на
ищеца сумата от 5400 лева /пет хиляди и четиристотин лева/, представляваща сбор от
обезщетенията за неизползваните по 12 дни годишно допълнителен отпуск по чл. 229, ал. 1,
т. 9 /предишна т. 8/, във вр. с чл. 212, ал. 5, т. 2, пр. второ от ЗМВР от 1997г. /отм./ и по чл.
212, ал. 1, т. 3, вр. с чл. 211, ал. 5, т. 2, пр.второ от ЗМВР от 2006 г. (отм.), на който ищецът е
имал право за общо 864 /по 96 часа годишно или по 24 часа на отчетно тримесечие/ положен
извънреден труд над 50-те часа за всяко тримесечие в периода от 25.02.2003г. до 31.12.2011г.,
както и мораторна лихва върху сумата, считано от 05.06.2024г. до датата на завеждане на
исковата молба в съда – 10.09.2024г., ведно законната лихва върху цялата главница, считано
от предявяване на исковата молба в съда до окончателно изплащане на сумата. Претендират
се разноски.
В срока по чл.131 ГПК е постъпил отговор от ответната страна.
Твърди се, че оспорва пасивната процесуална легитимация на ГД „ИН“ София в
настоящия процес, за периода: от 01.01.2003г. до 01.06.2009г., като не се оспорва същата за
останалата част от процесния период, а именно: за периода от 01.06.2009г. до 31.12.2011г.
Безспорно кръгът от страни в исковия процес се сочел само от ищеца, но наличието на
пасивна процесуалноправна легитимация на ответника в исковото производство се явявало
процесуална предпоставка от категорията на абсолютните както за предявяване на иска, така
и за неговото разглеждане по същество. Съдебната практика била константна в разбирането
14
си, че насочването на исковата претенция срещу ненадлежна страна, обуславяло
процесуалната недопустимост на иска, правната последица от която е прекратяване на
образуваното съдебно производство. По силата на чл. 12, ал. 2 и ал. 3 от Закона за
изпълнение на наказанията и задържането под стража (ЗИНЗС), ГД „ИН” е юридическо лице
към министъра на правосъдието със седалище гр.София и второстепенен разпоредител с
бюджетни кредити, считано от 01.06.2009г. В периода от 01.01.2003г. до 01.06.2009г., ГД
„ИН” не било персонифицирано юридическо лице (съобразно действащата в този период
нормативна уредба - ЗИН и ППЗИН) и за този период претенцията на ищеца, не била
насочена към пасивно легитимиран ответник. Не се оспорва правният интерес на Д. И. И. от
водене на настоящото исково производство, поради факта, че през очертания в исковата
молба процесен период същият бил служител на ***** към Затвора Стара Загора. Възразява
за погасяване по давност на исковата претенция. Института на погасителната давност имал
важна функция от една страна към своевременното упражняване на субективните
граждански права и от друга страна към осигуряването на справедливо съдопроизводство
поради трудността за доказване на факти, които са се осъществили далеч назад във времето.
Съгласно разпоредбата на чл. 114, ал. 1 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД)
давността започвала да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо, като по
отношение на вземанията за наем, за лихви и други периодични плащания, приложима било
специалната 3-годишна давност - чл. 111, б. „в“ ЗЗД. Моментът на преустановяване на
срочните задължения бил изтичането на срока им, още повече че съгласно разпоредбата на
чл. 70, ал. 1 от ЗЗД, срокът се смятал уговорен в полза на длъжника. Искът за установяване
наличието на право на допълнителен платен годишен отпуск намерил своето основание в чл.
211, ал. 2 т. 5 от ЗМВР (отм.), където било уредено и заплащането на положен извънреден
труд, по същество имащо имуществен характер. В конкретния случай, главното задължение
(правото на служителя да иска допълнителен отпуск за положен извънреден труд над 50 часа
за тримесечие) се явявало срочно, тъй като изискуемостта на задължението настъпила на 20-
то число на месеца, следващ съответното тримесечие. При липсата на твърдения и
доказателства за спиране или прекъсване на давността, обосновано било да се приеме, че
погасени по давност са всички вземания, чиято изискуемост е настъпила преди повече от
три години назад, считано от датата на подаване на исковата молба. За неуредените въпроси
в специални закони - ЗИНЗС, ЗМВР (отм. ДВ, бр. 53 от 27.06.2014г.) и съответните
подзаконови нормативни актове се прилагали разпоредбите на ЗДСл, по силата на §1а от ЗР
на ЗМВР (отм.), към който чл. 19, ал. 2 от ЗИНЗС препраща, респ. след отмяната (от
01.01.2011г.) - по аналогия (чл. 46, ал. 2 от ЗНА). В този смисъл били и задължителните
указания на ВКС, дадени в ТР № 6/06.11.2013г. по тълк.дело № 6/2012г. на ОСГТК на ВКС,
съгласно които ЗДСл се прилага субсидиарно за правоотношенията на служителите на МВР
и при липса на изрична разпоредба в ЗМВР, следвало да се прилага разпореденото в него,
тъй като обратното разбиране би поставило в неравностойно положение държавните
служители в МВР спрямо другите държавни служители, както и спрямо работниците и
служителите, работещи по трудови правоотношения. Разпоредбата на чл.125 от Закона за
държавния служител (ЗДСл.), не съдържала ограничения, изключения, разлики, с оглед вида
15
на търсената защита. Разпоредбата визирала 3-годишната погасителна давност за всички
имуществени спорове по съществуващо служебно правоотношение и е приложима за всички
видове искове относно тях. Счита, че следва да се съобрази и обстоятелството, че част от
правото на допълнителен платен годишен отпуск към момента на прекратяване на
правоотношението между страните вече било погасено по давност на друго основание, а
именно: С разпоредбата на чл. 59а, ал. 1 от ЗДСл (в сила от 01.03.2011г.) било въведено
правилото, когато платеният годишен отпуск или част от него не е използван до изтичане на
две години до края на годината, за която се полага, независимо от причините за това,
правото на ползване да се погасява по давност. Конституционният съд на Република
България имал възможност да се произнесе по въпроса за давността при ползването на
платен годишен отпуск с Решение № 12/11.11.2010г. В решението си посочил, че давността
не е новост за българското трудово законодателство, но че при прилагането на този институт
следвало да се има предвид времето, когато е възникнало правото на отпуск и, че
материално - правните норми, които го уреждат следва да се прилагат за в бъдеще, а не с
обратна сила. От горното следвал извод, че за възникналите права на отпуск до момента на
влизане в сила на разпоредбата на чл. 59а, ал. 1 от ЗДСл ( в сила от 01.03.2011г.)
двугодишния давностен срок не можел да бъде приложен, но той се прилагал за правото на
отпуск, което е възникнало след това. По този начин се оформяли два процесни периода.
Първият - от 25.02.2003г. до 31.12.2010г., а вторият - от 01.01.2011г. до 31.12.2011г., тъй като
ЗДСл бил изменен преди приключване на първото тримесечие на 2011г. Оспорва предявения
иск по основание и размер. Не било спорно, че през процесния период /25.02.2003г. -
31.12.2011г./ са действали ЗМВР от 1997г. (отм.) и ЗМВР от 2006г. (отм.). Според
разпоредбите на чл. 212, ал. 1 и ал. 3 от ЗМВР 1997г. (отм.), съответно чл. 211, ал. 1 и ал. 3
от ЗМВР 2006г. (отм.) нормалната продължителност на работното време на държавните
служители била 8 часа дневно и 40 часа седмично при 5-дневна работна седмица; работното
време на държавните служители се изчислявала в работни дни - подневно, а за работещите
на 8, 12 или 24-часови смени - 21 сумирано за тримесечен период. Според ал. 5 на чл. 212 от
ЗМВР от 1997г. (отм.) и чл. 211 от ЗМВР от 2006г. (отм.) работата извън редовното работно
време се компенсирала с възнаграждение за извънреден труд за отработени до 50 часа на
отчетен период и с допълнителен отпуск за отработеното време над 50 часа, в размер на 12
дни годишно. При сумарното отчитане на работното време, установената нормална
продължителност на работното време се спазвала средно за определен по-продължителен от
деня и седмицата период от време. В този случай продължителността на работното време
пред отделните дни могло да надвишава нормалната, но работата в повече се компенсирала с
почивка в границите на отчетния период. По този начин балансът на работното и
свободното време се запазвали средно за периода на отчитане. Когато в края на отчетния
период нормата работно време била превишена, щял да е налице извънреден труд, който
съгласно съгл. чл. 212, ал. 6 от ЗМВР от 1997г. (отм.) и чл. 211, ал. 6 от ЗМВР от 2006г. (отм.)
се заплащал с 50 на сто увеличение върху основното месечно възнаграждение. Аналогични
текстове имало в Инструкция № Iз-1331/25.08.2006г. за реда за разпределяне на работното
време в МВР, отчитането му и компенсиране работата на държавните служители извън
16
редовното работно време, съгласно която работата над редовното време на държавните
служители в системата на МВР се компенсирала с възнаграждение за извънреден труд за
отработените до 50 часа на отчетен период - с 50 на сто увеличение върху основното
месечно възнаграждение и с допълнителен платен годишен отпуск до 12 работни дни - за
отработеното време над 50 часа - чл. 12, ал. 2 от инструкцията. Съгласно чл. 25, ал. 2 от
Инструкция № Iз-343/05.03.2009г. за реда за определяне на работното време на държавните
служители в МВР, отчитането му и компенсиране работата извън установеното работно
време, редът за ползване на допълнителния платен годишен отпуск като компенсация за
работа над редовното работно време се определяла със заповедта за отпуските на
държавните служители. Предвидено е още в същата инструкция, че изпълняването на
служебните задължения от държавни служители извън установеното работно време се
извършва въз основа на заповед за полагане на извънреден труд, издадена от ръководителите
им, положеният извънреден труд да се отчита почасово, с протокол /пр.4/, както и да се
документира в специална книга по образец /пр. 6/. Съгласно чл. 15, ал. 1 от Инструкцията,
отчитането на работното време и компенсиране на работата извън установеното работно
време, времето за обедна почивка и почивката за хранене, както и времето на разположение
не се включват и не се отчитат като работно време, в алинея 3 е отразено, че фактически
извършената работа през времето на разположение се отчита и компенсира като извънреден
труд. В § 1, т. 4 от Допълнителните разпоредби на инструкцията се сочело, че дежурство е
специфична организация на работата при подневното отчитане на работното време, като
през времето на дежурство служителят се явява на работното си място и изпълнява
служебните си задължения в рамките на продължителността на дежурството. Съгласно чл.
52, ал. 1, изр. 2 и ал. 2 от ЗДСл, намиращ субсидиарно приложение и по отношение на
държавните служители в структурите на МВР, почивката за хранене не можело да бъде по-
малка от 30 минути като тя не се включвала в работното време. Разпоредбата
кореспондирала с нормата на чл. 151 от КТ. Аналогични текстове имало и в Инструкция №
Iз-343/05.03.2009г. за реда за разпределяне на работното време на държавните служители в
МВР, отчитането му и компенсиране на работата извън установеното работно време
(издадена на осн. чл. 211 ал. 7 от ЗМВР). В чл. 15, ал. 1 на същата се предвиждало, че
времето за обедна почивка и почивката за хранене, както и времето на разположение не се
включват и не се отчитат като работно време, в алинея 3 било отразено, че фактически
извършената работа през времето на разположение се отчита и компенсира като извънреден
труд. В § 1, т. 4 от Допълнителните разпоредби на инструкцията се сочело, че дежурство е
специфична организация на работата при подневното отчитане на работното време, като
през времето на дежурство служителят се явявал на работното си място и изпълнявал
служебните си задължения в рамките на продължителността на дежурството. Разпоредбата
на чл. 231 от ППЗИН (нова ДВ, бр. 71 от 2006г.), а в последствие на чл. 301, ал. 2 от
ППЗИНЗС /в редакцията си от 01.02.2010г. до 07.03.2014г./ предвиждал, че „Средната
денонощна продължителност на работното време на служителите от надзорно-охранителния
състав за месеца не може да превишава установената продължителност на работния ден”.
Като доразвитие на тази разпоредба се явявала Заповед № ЛС-03-1182/10.10.2007г. на
17
министъра на правосъдието за реда и разпределяне на работното време в ГД „ИН” и ГД
„Охрана” и териториалните им звена, отчитането му и компенсиране на работата на
държавните служители извън редовното работно време. Според т. 11, в структурните звена, в
които характерът на работа изисква непрекъсваемост на работния процес, се въвежда работа
на смени по утвърден месечен график. В т. 18 било посочено, че работното време на тези
служители се изчислява сумарно за тримесечен период, като изчисляването на нормата
работно време в часове се извършва, като броят на работните дни, включени в периода, се
умножава по нормалната продължителност на работния ден - 8 часа. Според т. 24 от
заповедта, положеният труд над редовното работно време, се отчитал почасово с протокол. В
т. 28 на заповедта се сочело, че работата над редовното работно време на държавните
служители по т. 10, се компенсира: с възнаграждение за извънреден труд за отработени до 50
часа на отчетен период с 50 на сто увеличение върху основното месечно възнаграждение; с
допълнителен платен годишен отпуск до 12 работни дни - за отработеното време над 50 часа.
С оглед императивния характер на същата, ГД „ИН” се е намирала в условия на обвързана
компетентност. Съгласно разпоредбата на чл. 301, ал. 4 от ППЗИНЗС /в редакцията си от
01.02.2010г. до 07.03.2014г./ „Когато службата се носи без прекъсване, за работно време от 8
часа на постовия се осигурява половин час почивка, за работно време от 12 часа - 45 минути
почивка, и за работно време от 24 часа - 90 минути почивка“. Според нормата на чл. 305, ал.
1 ППЗИНЗС /в редакцията си от 01.02.2010г. до 07.03.2014г./ „назначените в наряд трябва да
се явят в поделението най-малко 15 мин. преди определеното за инструктаж време“, като в
настоящата редакция нормата изисквала явяването да е в определеното за инструктаж
време. Местата за лишаване от свобода (затвор, затворническо общежитие, арест) се
характеризирали със специфичен характер на организация на работа и ползване на почивки
от надзорно-охранителния състав. Същите напускат поста, определен по ежедневна нарядна
ведомост и по време на почивката пребивават на място различно от мястото, определено от
началник на затвора. Непрекъсваемост на надзора се осигурява, чрез заместването на един
служител с друг. Докато се намират на служба *****ите, в частност и ищеца имали
качеството на длъжностно лице в наряд и предвид на това не можело да се напуска района
на службата. Нарушаването на тази забрана би довело до ангажиране не само на
дисциплинарна, но и на наказателна отговорност, предвид нарушение не само на преките
задължения на служителя, разписани в длъжностната му характеристика, но и както на
правилата за организацията на постовата и конвойната служба, посочени в Глава десета от
ППЗИНЗС, така и на извършване на съставомерно деяние по Глава тринадесета, Раздел IV
от НК „Престъпления против караулната постовата, патрулната, вътрешната и граничната
служба”. Отчитайки горните задължения, законодателят разписал на служителите от ГД
„ИН“, в т.ч. и на ищеца права и привилегии, с разпоредбите на ЗИН, а впоследствие и на
ЗИНЗС, които на другите държавни служители не били предоставени: чл. 22 (допълнително
възнаграждение за продължителна работа върху основното месечно възнаграждение в
размер 2 на сто за всяка година трудов стаж), чл. 23 (ежемесечно храна или левовата й
равностойност), чл. 24, ал. 1 (трудът се зачита за първа категория при пенсиониране), ал. 3
(задължително застраховане за сметка на републиканския бюджет) и ал. 5 (социално и
18
здравно осигуряване за сметка на републиканския бюджет), чл. 26 (безплатно пътуване в
общ. градски транспорт при изпълнение на служебни задължения); чл. 202 от ЗМВР
(допълнителни възнаграждения и за: изпълнение на специфични служебни дейности;
резултати в служебната дейност; извънреден труд; научна степен; специфични условия на
труд). С ТР № 8 от 14.11.2014г. по ТД № 8 по описа за 2013г. на ОСГК се давало разрешение
на въпроса „При работа на смени /дежурства/ включват ли се в работното време нормативно
определените почивки за хранене”, като е прието, че „При непрекъсваем производствен
процес /смени, дежурства/ нормативно определеното време за хранене се включва в
работното време, ако работникът или служителят е длъжен да присъства физически на
място, определено от работодателя. С оглед спецификата на процесния случай, ответникът
застъпва становище, че Тълкувателно решение № 8/2013г. по тълкувателно дело № 8 по
описа за 2013г. на Общото събрание на Гражданската колегия на Върховния касационен съд
не е относимо, предвид следното: тълкувателното решение се издава при спорни въпроси по
тълкуването и прилагането на закона, но същото не допълва/изменя съществуваща правна
норма; разпоредбата на чл. 301, ал. 4 от ППЗИНЗС използва израза „почивка” така, както и
разпоредбата на чл. 151, ал. 1 от КТ, а разпоредбата на чл. 151, ал. 3 от КТ използва израза
„време за хранене”. С ТР № 1 от 27.04.2022г. по ТД № 1 по описа за 2020г. на ОСТГК е
прието, че спрямо служителите на МВР са приложими разпоредбите на специалния ЗМВР и
издадените въз основа на него подзаконови нормативни актове, а не разпоредбите на КТ и
на НСОРЗ. Със Заповед на МП №2207/10.05.2003г. отм., Заповед №ЛС-03-1182/10.10.2007г.,
отм. със Заповед №ЧР-05- 400/06.08.2012г. бил определен редът за разпределяне на
работното време в ГД „ИН“, като в последните две заповеди се предвиждало, че времето за
почивка не се включва и не се отчита за работно време, времето на разположение се
включвало и отчитало в работното време, работата над редовното време се компенсирала с
възнаграждение за отработени до 50 часа за отчетен период и допълнителен платен годишен
отпуск до 12 работни дни за отработено време над 50 часа. Служителите по време на
ползваната нормативно установена почивка за хранене по време на всяко 8/12 часово
дежурство не присъствали физически на поста - мястото, определено по ежедневна нарядна
ведомост. Възразява досежно заявената претенция за присъждане на мораторна лихва.
Присъждането на лихва върху обезщетението не било предмет на регламентация в ЗМВР,
ЗИН/ЗИНЗС, ЗДСл, поради което намирала приложение общата разпоредба на чл. 86 от ЗЗД.
В този смисъл цитира Решение от 29.06.2012г. по гр.дело № 213/2012г. на Районен съд Стара
Загора, потвърдено с Решение по въззивно гр.дело № 374/2012г. на Окръжен съд Стара
Загора. Относно обстоятелствата, на които се основава исковата молба заявява, че ищецът Д.
И. И. е държавен служител по смисъла на чл. 19, ал. 1, т. 1 от ЗИНЗС, поради което в
отношенията между него и ГД „ИН” били приложими разпоредбите, относно държавната
служба в ЗМВР, доколкото в ЗИНЗС не се предвиждало друго. В системата на ГД „ИН”,
служителите работещи на смени покривали норматив от 504 часа за тримесечие (3 месеца х
21 работни дни х 8 часа). За определяне на индивидуалната месечна норма обаче, която
всеки служител трябвало да изработи било необходимо от така определеното работно време
по норматив, да се изключи времето на ползване на платен отпуск/отпуск за временна
19
неработоспособност. По този начин се постигало реално отчитане на действително
отработеното време. При сумарното отчитане на работното време, установената нормална
продължителност на работното време се спазвала средно за определен по-продължителен от
деня и седмицата период от време. В този случай продължителността на работното време
пред отделните дни можело да надвишава нормалната, но работата в повече се компенсирала
с почивка в границите на отчетния период. Така балансът на работното и свободното време
се запазвали средно за периода на отчитане. Когато в края на отчетния период нормата
работно време била превишена, щял да е налице извънреден труд, който се заплаща с 50 на
сто увеличение върху основното месечно възнаграждение. В структурите на ГД „ИН” бил
утвърден норматив - непрекъснат 8, 12, 24 часов график в рамките на денонощието, които са
част от редовното работно време и работната седмица. Възприемането на становище, че
почивките от 30, 45, 90 мин. съответно при 8, 12, 24 часов график следвало да бъдат
извадени от редовния норматив часове и да се заплатят като извънреден труд, означавало да
се нарушат изискванията за редовния норматив часове, защото всъщност смените нямало да
бъдат от пълни 8 часа /12 часа/ 24 часа, а от по-малко часове. Така например при 8 часов
работен ден в държавните учредения и институции н.р., работното време е от 8,30 сутрин до
17,00 часа следобед, с 30 минути почивка - т.е. работното време е 8 часа и 30 минути при 8
часов работен ден. Дори и да се приемело, че е налице незаплатената част от дежурството,
то тази част не следвало да определя като извънреден труд, а като част от редовното
дължимо за отработване време. В този случай, дължимото възнаграждение трябвало да бъде
начислено със ставка за нормалното заплащане на час, а не като извънреден труд, със
съответния увеличен коефициент. При всеки непрекъсваем процес на работа се извършвало
предаване и приемане между предаващата и застъпващата смяна, това било нормално
обусловено от самото естество на работа, с което всеки един работник/служител е запознат и
е приел преди встъпване в длъжност. През никаква част от процесния период, а и към
момента нямало издадена заповед от Началника на Затвора Стара Загора, задължаваща
служителите да се явяват на работа преди началото на всяко дежурство за провеждане на
инструктаж и да останат на работа след приключване на дежурството, за да сдадат и
освободят наряда. С оглед естеството на работа и спецификата на конкретното дежурство
времетраенето на сдаване и приемане било различно, но никога не било от по 30 минути
преди, и след приключване на всяко дежурство. Със Заповед № Л-2788/11.08.2019г. на Гл.
директор на ГД „ИН”, въз основа на протоколи от всички затвори в страната бил утвърден
норматив от общо 30 минути на всяко едно дежурство. Не отговаряли на обективната
действителност твърденията на ищеца за честота и продължителността на извършваните
претърсвания и обиск, учебни служебни занятия, охрана на външни болнични постове, както
и представения в исковата молба табличен вариант на претенции по отчетни тримесечия и
години.
В съдебно заседание ищеца се представлява от процесуален представител адв. П.,
ответника се представлява от юрисконсулт С..
В проведено на 28.05.2025 г. открито съдебно заседание, на основание чл. 214, ал.1 от
20
ГПК, съдът е допуснал увеличение на размера на иска за заплащане на главница от 5400
лева на 9402,32лева – сума, представляваща сбор от обезщетенията за неизползваните по 12
дни допълнително годишен отпуск, на който ищецът е имал право за общо 864 /по 96 часа
годишно или по 24 часа на отчетно тримесечие/, положен извънреден труд над 50-те часа за
всяко тримесечие в периода от 25.02.2003г. до 31.12.2011г.
Поради направен частичен отказ от иск, производството е частично прекратено в
частта в която е предявен иск от ищеца срещу ответника за присъждане на мораторна лихва
върху главницата считано от 05.06.2024г. до 10.09.2024г.
От фактическа страна:
Приложена по делото е Заповед А-16/18.04.1997г. на началника на Затвора Стара
Загора, видно от която Д. И. И. е назначен за ***** при ***** считано от 01.05.1997г.
Налице по делото е Акт за встъпване в длъжност от 01.05.1997г. на Д. И. И., *****
при *****.
Налице по делото е Акт за сдаване на длъжност от 25.03.2024г. на Д. И. И., съгласно
който последния сдал длъжността ***** Първа категория в затворническо общежитие
„Черна гора“ Първа категория към Затвора Ст. Загора Първа категория и Заповед №Л-
1212/18.03.2024г., с която е прекратено служебното правоотношение на ищеца, ведно със
Справка изх. № 2185/17.04.2024г. на Затвора Стара Загора относно прекратяване на
служебното правоотношение на ищеца с ответната страна, ведно с удостоверение за
неизползван отпуск.
Приложена по делото е Заповед №ЛС-03-26 от 26.01.2007г. относно определяне на
видовете, размерите и реда на ползване на отпуските на държавни служители по ЗМВР от
Главна дирекция “Изпълнение на наказанията“ и Главна дирекция „Охрана“ и
териториалните им звена ведно с Приложение №1 –Размери на допълнителния платен
годишен отпуск за работа при специфични условия и рискове за живота и здравето и
Приложение №1а.
Налице по делото е Заповед №ЧР-06-94/29.08.2013г. относно Видовете, размерите и
реда за ползване на отпуските на държавните служители от ГД “ИН“ и ГД“Охрана“ и
териториалните им служби с Приложение №1към т.22.
Приложено по делото е писмо от ГД „ИН“ Затвора Ст. Загора изх.
№5609/25.10.2024г., от същото е видно, че до 2012г. са прилагани действащите до тогава
заповеди на Министъра на правосъдието №Л-2207/10.05.2003г. и №ЛС-03-1182/10.10.2007г.
относно определяне работното време, отчитането и компенсирането на работата на
държавните служители извън редовното работно време, в заповедите било посочено, че
времето за почивка не се отчита като работно време-45 минути при 12 часова смяна,
нормата работно време в часове се изчислява като броя на работните дни включени в
периода се умножава по нормалната продължителност на работния ден-8ч. Положения
извънреден труд за всяко тримесечие до 50 часа се заплащал, над 50 часа се компенсирал с
допълнителен платен отпуск. В Заповед №Л2788/14.05.2019г. на главен директор на ГДИН
времето за развод и отвод на НОС било определено на 30 минути, но трябвало да се има
предвид, че при някои постове времето за развод и отвод е много по –малко от 30 минути-
21
прилага се Справка за начислените работни заплати на ищеца от 2003г. до 2011г., справка
отпуск поради временна нетрудоспособност от 2003г. до 2011г. за ищеца, справка за
полагаем и ползван платен годишен отпуск за периода от 2003г. до 2011г. за ищеца, справка
за положения труд от ищеца от м.01.2011г.-м.12.2011г.
Приложени по делото са Заповед А-25/01.10.2003г. на Началника на Затвора Стара
Загора, с която е заповядано положения труд над работното време да се отчита почасово с
протокол по установен образец; Заповед № Л-2207/10.05.2003г. на министъра на
правосъдието, от която е видно, че работното време на служители работещи на смени се
изчислява сумирано за тримесечен период, не се допуска сумирано изчисляване на
работното време за работещи на ненормиран работен ден, работата на държавните
служители над редовното работно време се компенсира с допълнителен платен годишен
отпуск до 12 дни и с възнаграждение за извънреден труд с 50 на сто увеличение над
месечното върху основното възнаграждение.
Приложена по делото е Заповед № ЛС-03-1182/10.10.2007г. на министъра на
правосъдието относно реда за разпределяне на работното време в ГДИН, ГД „Охрана“ и
териториалните им звена на осн. чл.393 ал.1 ЗСВ чл.20 ал.4 ЗИН вр. с пар. 10 от ПЗР ЗМВР
и Заповед № ЛС-03-26/26.01.2007г. на министъра на правосъдието относно определяне на
видовете размерите и реда на ползване на отпуск на държавни служители по ЗМВР от ГДИН
и ГД „Охрана“ и териториалните им звена, и Заповед № Л-2788/11.08.2019г. на Гл. директор
на ГД „ИН”, с която е определено времето за подготовка и провеждане на инструктаж,
приемане сдаване и освобождаване от наряд или дежурство в Затвора София да е в рамките
на 45 минути, всички останали затвори, затворнически общежития арести в затворите,
ареста Пловдив, ареста Варна ареста бул. „Г.М. Димитров“ №42 ОСИН София и ареста ул.
„М-р Г. Векилски“№2 ОСИН София да е в рамките до 30 минути, а за всички останали
арести и поправителни домове да бъде до 15 минути. Така определеното време да се
включва към отработеното време. Заповедта влиза в сила на 01.07.2019г.
От показанията на св. Н. Х. К.-***** е видно, че е работил в Затвора Черна гора като
***** от 28.12.2004г., а от 2010г. като *****е. Работните смени били на 8 часа, 12 часа и 24
часа, графика бил изчисляван на 12 часови дежурства, като от същите не било изваждано
времето за храна и времето за почивка на служителите, твърди, че познавал ищеца който бил
негов колега. Ищеца полагал 12 часови дежурства. Имало първи, втори и седми външни
постове, три поста:8а, 8б и 8в се занимавали с лишените от свобода-вътрешни постове имало
и пост 12 резерв. Свидетеля твърди, че си спомня, че ищеца е давал външни постове, за
вътрешни не помни.Седми пост обслужвал главния портал към производствената зона.
Имало книга приел-издал, приемането и предаването на седми пост се осъществявало като
колегата който отстъпва сдава на застъпващия книгата, където се полагали подписи от
сдаващия и приемащия. Сдаването при външните постове било по-кратко от сдаването на
вътрешен пост. В този период сдаващия докладвал на дежурния, че поста е сдаден и си
тръгвал. Инструктажа бил общ за външните и вътрешните постове, 15 минути преди
инструктажа колегите трябвало да се явят, строявали се и започвал инструктаж, след
инструктажа външните постове получавали въоръжение. Служителите се явявали 15 минути
преди инструктажа, който започвал 8 без 15 ч., не било възможно един час да продължи
приемането и сдаването на поста.
В показанията си св. М. Г. Н. изнася, че познавал ищеца от работата си в ЗО Черна
гора, където и свидетеля работил от 1995г. до 2024г. Ищеца в периода от 2003г. до 2011г.
давал 12 часови дежурства в ЗО Черна гора. Графика им бил: дневно дежурство, следва
нощно и след това два дни почивали. Смяната била от 8ч. но трябвало да се явят 8 без 15ч., в
8ч. започвал инструктаж който бил минимум 15 минути. Инструктажа бил общ за всички
служители, ако някой, който следвало да застъпи отсъствал, ръководството се разпореждало
22
кой да го замести. След инструктажа се въоръжавали външните дежурни, вътрешните
приемали палка и белезници, които сдавали като им свърши смяната. Вътрешния пост
трябвало да сдаде колко лица има в отряда, като двамата минавали по коридора и
проверявали по списък, проверявали фенер, прожектор, дали са здрави решетките, дали е
заключена вратата, станциите, телефоните-това траело минимум 15 минути. Външния пост
трябвало да си вземе оръжието, да отиде до поста, да прегледа по опис какво има на
вишката, врати, товарни портали съоръжения около поста. За периода от 2003г. до 2011г.
ползвали автомат Калашников имали 2 пълнителя с по 25 патрона, минималното сдаване на
външен пост било 15 минути. Служителя като сдаде поста трябвало да се върне до
дежурната стая и специално що се касае до външен пост да си сдаде оръжието и патроните,
като дежурния се подписвал във водена книга , че ги е получил, събирали се всички и си
тръгвали. Ако поста е вътрешен сдаващия отивал в дежурната част след проверка на
лишените от свобода да сдаде бройката на дежурния *****е, който проверявал и ако
бройката съвпада служителя си отивал. Ищеца бил на седми пост приоритетно-това бил
товарния портал на ЗО, след постъпване на работа трябвало да запише колите, които влизат
да ги провери, да пропусне превозното средство, след като напускат пак ги проверява,
правел пропуск при влизане и излизане на автомобила. Нощно време МПС не влизали.
Видно от заключението по изготвената съдебно-икономическа експертиза е, че
нормата работно време за ищеца за всеки отчетен период през исковия период от
25.02.2003г. до 31.12.2011г. е в общ размер 17 872ч. Положения от ищеца извънреден труд
през всеки отчетен период през исковия период от 25.02.2003г. до 31.12.2011г. е в общ
размер на 2311ч. Изплатените от ответника часове извънреден труд са в общ размер на
1304ч. Оставащите некомпенсирани дни, които следва да бъдат компенсирани с
допълнителен отпуск са в размер на 70 дни. Дължимото обезщетение за неизползван
допълнителен платен отпуск, поради положен извънреден труд в периода от 25.02.2003г. до
31.12.2011г. -по вариант първи в експертизата, в който при пресмятанията са включени
допълнително 45 минути към всяко едно от положените дежурства- е в общ брутен размер
на 8438лв или в нетен размер на 7594,20лв. Положения от ищеца извънреден труд в периода
от 25.02.2003г. до 31.12.2011г. изчислен от приет норматив от по 30 минути за подготовка,
инструктаж, приемане, сдаване и освобождаване от наряд за всяко дежурство е в общ размер
на 1978ч. При извършената проверка не били установени данни за положен от ищеца
извънреден труд извън месечния график претърсвания и обиск, учебни служебни занятия,
охрана на външни болнични постове. Подлежащия за компенсация допълнителен платен
годишен отпуск изчислен съобразно установен извънреден труд по т.1-от експертизата и
действащите за периода законови разпоредби е в размер на 41 дни. Дължимото обезщетение
за неизползван допълнителен платен отпуск поради положен извънреден труд в периода от
25.02.2003г. до 31.12.2011г. е в общ нетен размер 4448,03лв.
В съдебно заседание вещото лице пояснява, че заключението е разработено в два
варианта, при единия към нормално отчетените и заплатени на ищеца 12 ч. нормална смяна
били добавени 45 минути на смяна, при другия вариант били добавени 30 минути на смяна.
Видно от всичко гореизложено съдът намира, че по делото не е спорно, че ищецът е
работил като ***** в ЗО – Черна гора, като е встъпил в длъжност на 01.05.1997г., за
процесния период е работил на сменен режим с продължителност на работната смяна от 12
часа – дневна, нощна и два дена почивка, а служебното му правоотношение е било
прекратено със заповед от 18.03.2024г. на главен директор на ГД“ИН“, считано от
25.03.2024г. В същата е разпоредено на служителя да се изплатят дължимите обезщетения
по ЗМВР.
Съдът кредитира показанията на разпитаните свидетели като еднопосочни и
взаимодопълващи се в определени аспекти. Св. К. изнася, че служителите е трябвало да се
явяват на работа 15 минути преди началото на инструктажа, работния ден започвал в 8ч., а
23
инструктажа в 8ч без 15 минути. Показанията и на двамата свидетели са в насока, че ищеца
е бил постови на седми пост. Св. Н. твърди, че минимум 15 мин. продължавало сдаването на
външен пост, описва и как протичало същото, обстоятелства относно сдаването на външен
пост, но без да сочи времетраенето изнася и св. К.-тоест обосновава се извод, че
служителите са се явявали на работа 15 минути преди началото на инструктажа и, че същия
е траел 15 минути. Във връзка със сдаването на външния пост-седми пост, на който е служил
ищеца в показанията на свидетелите са налице различия: според св. Н. твърди, че
продължавало минимум 15 минути, докато св. К. изнася, че сдаването се е случвало за
кратко време.
От правна страна:
Относно оспорване на пасивната процесуална легитимация на ГД „ИН“ София:
Същата се оспорва в периода от 01.01.2003г. до 01.06.2009г. и не се оспорва от
01.06.2009г. до 31.12.2011г.: Обстоятелството, че ГД „ИН“ се е обособила като самостоятелна
структура в рамките на Министерството на правосъдието с влизането в сила на ЗИНЗС
(обн., ДВ, бр. 25 от 3.04.2009 г., в сила от 1.06.2009 г.) не води до липсата на пасивна
процесуална легитимация на ответника, При липсата на данни правоотношението между
ищеца и Министерството на правосъдието да е било прекратено към 01.06.2009г., след което
да е било сключено ново такова с ответната дирекция, след обособяването й като
самостоятелно юридическо лице и второстепенен разпоредител с бюджетни кредити при
Министерство на правосъдието, считано от 01.06.2009 г., следва да се приеме, че е налице
правоприемство на работодателя по смисъла на чл.123 ал.1 т.7 КТ, при което трудовите
правоотношения със служителя на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ не се
прекратяват, а се запазват, респ. правата и задълженията на работодателя - прехвърлител са
преминали към новия работодател, а именно ответникът по делото - Главна дирекция
„Изпълнение на наказанията“.
Съгласно § 9, ал. 2 от ПЗР към ЗИД на ЗМВР (ДВ, бр. 85 от 2020 г., в сила от
1.01.2021 г.) при прекратяване на служебното правоотношение на държавните служители се
изплаща обезщетение за неизползвания отпуск по отменения чл. 189, ал. 1, т. 3 ЗМВР, а
именно за „допълнителен платен годишен отпуск по чл. 187, ал. 6, т. 1 /също отм./ - (за
извънреден труд) – до 12 работни дни и по чл.212, ал. 1, т. 3, вр. с чл.211, ал.5, т.2, пр.второ
от ЗМВР (обн., ДВ, бр. 17 от 24.02.2006 г., отм.). Съгласно разпоредбите на чл.212, ал.1 и
ал.3 от ЗМВР (обн., ДВ, бр. 122 от 19.12.1997г., отм.) и разпоредбите на чл.211 ал.1 и ал.3
ЗМВР (обн., ДВ, бр. 17 от 24.02.2006г., отм.) нормалната продължителност на работното
време на държавните служители в МВР е 8 часа дневно и 40 часа седмично при 5- дневна
работна седмица; работното време се изчислява в работни дни - подневно, а за работещите
на 8-, 12- или 24-часови смени - сумирано за тримесечен период. Съгласно чл.212, ал.5,т. 2
ЗМВР (обн., ДВ, бр. 122 от 19.12.1997 г., отм.) и чл.211, ал.5, т.2 ЗМВР (обн., ДВ, бр. 17 от
24.02.2006 г., отм.) работата над редовното работно време се компенсира с възнаграждение
за извънреден труд за отработени до 50 часа на отчетен период и с допълнителен отпуск за
отработеното време над 50 часа.
По делото не е спорно, че за процесния период ищецът е работил като ***** в ЗО
„Черна гора“ на сменен режим на работа, като смените му са били организирани като 12-
24
часови дежурства по график, дневната смяна започвала от 08.00ч. съответно до 20.00ч.
Установява се посредством свидетелски показания, че ищецът е следвало да бъде на работа
15 минути преди започване на инструктажа. Местоположението на ищеца по време на
дежурство, в т.ч. и по време на подготовка, инструктаж, приемане и предаване на
дежурство, почивка е било в рамките на предприятието – затвора. С оглед на това времето
за посочените по-горе дейности не следва да бъде изключвано от отработеното време и за
същото следва да се дължи възнаграждение, съответно допълнителен отпуск.
С приетата през 2014г. нова разпоредба в ППЗИНЗС - чл.16е от ППЗИНЗС, в отработеното
време се включва времето за инструктаж, приемане, сдаване и освобождаване от наряд или
дежурство; времето за физиологични почивки; времето за отдих и хранене; времето за
провеждане на професионално обучение фактически извършената работа по време на
разположение (активен период на разположение в поделението); времето на дежурство.
Макар и не касаеща процесния период, същата е в подкрепа на изложеното по-горе.
Предвид гореизложеното, съдът намира, че към 12 – часовото дежурство на ищеца следва да
бъде добавен още половин час (15 мин. преди инструктажа + 15 мин. за инструктажа), през
което време е безспорно установено, че същият е бил длъжен да бъде на работното си място.
Що се касае за времето на сдаване на външен пост на какъвто е служил ищеца съдът намира,
като взе предвид показанията на св. К., че приемането и предаването на седми пост се
извършвало посредством полагане на подписи на сдаващия и приемащия в книга и
получаване на въоръжение от последния. За разлика от началния час на отиване на работа –
половин час преди началния час на смяната, за който се събраха безспорни доказателства, за
продължаването на работа след крайния час не се събраха такива – установява се, че се
извършва сдаване, но също така се установи, че същото е с различно времетраене в
зависимост от поста, същото е в зависимост и от това колко е продължил инструктажа на
приемащия колега от следващата смяна, така например според св. К. сдаването на външен
пост е кратко, св. Н. твърди, че било минимум 15 минути-но също не е конкретен в
показанията си. Предвид това, съдът намира, че ищецът не доказа да е оставал на работното
си място след крайния час на смяната му и конкретно колко пъти е било това и с каква
продължителност. По тази причина времето на сдаване не следва да бъде включено при
сумираното изчисляване на работното време и да се вземе предвид при отчитането на
евентуално положен извънреден труд. Съдът приема, че на ищеца му се дължи обезщетение
за неизползвания допълнителен отпуск за положен извънреден труд в размер на 4942,26лева-
брутен размер, за 41 дена за периода от 25.02.2003г. до 31.12.2011г. съгласно заключението
на ССЕ (при изходна точка за изчисление вещото лице е изхождало от продължителност на
дежурство от 12часа и 30 минути).
По възражението за давност:
Неоснователно е възражението на ответника за погасяване на вземането по давност.
Правото на парично обезщетение за неползван допълнителен отпуск възниква едва с
прекратяване на служебното правоотношение – 18.03.2024г. и погасителната давност за това
вземане започва да тече съответно от този момент / решение № 118/17.05.2022 г. по гр.д.№
25
897/2019 г. на 4-то г.о. на ВКС/. Отменените закони за МВР изрично забраняват този отпуск
да се компенсира с парично обезщетение - чл. 229, ал. 4 ЗМВР - 1997 г. (отм.) и чл. 212, ал. 4
ЗМВР - 2006 г.(отм.), освен при прекратяване на служебното правоотношение. При
положение, че правото на платен годишен отпуск не може да бъде трансформирано в
парично докато съществува служебното правоотношение и не може да бъде упражнено
едностранно от служителя, то за него давност не може да започне да тече до момента на
прекратяването на правоотношението. С оглед на това разпоредбата на чл. 59а от ЗДСл е
неприложима в конкретния случай, противно на доводите на ответника.
С оглед гореизложеното, съдът намира, че предявеният иск за заплащане на главница
се явява доказан по основание и в размер на 4942,26 лева – брутен размер на сумата,
представляваща сбор от обезщетения за неизползвани 41 дена допълнителен отпуск,
дължими поради положен извънреден труд за периода от 25.02.2003г. до 31.12.2011г., поради
което до този размер следва да бъде уважен и отхвърлен над него до пълния претендиран от
9402,32 лева. Върху главницата се дължи и законна лихва, считано от датата на подаване на
исковата молба в съда до окончателното й изплащане.
По разноските:
От ищцовата страна се претендират разноски в размер на 1500лв адв.
възнаграждение, ответната страна също претендира разноски-съдът намира, че следва да
определи юрисконсултско възнаграждение в размер на 200лв. С оглед правната и фактическа
сложност на делото, броя на проведените съдебни заседания и извършените процесуални
действия от пълномощника на ищеца, неоснователно се явява възражението на ответника за
прекомерност на адвокатското възнаграждение, което е уговорено в размер на 1500 лева. С
оглед изхода на делото и на основание чл. 78, ал.1 ГПК ответникът следва да бъде осъден да
заплати на ищеца разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 788,46 лева,
съразмерно с уважената част от исковете. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК на ответника му се
следват разноски за юрисконсултско възнаграждение, съразмерно с отхвърлената част от
исковете, което възлиза на 94,87лева.
На основание чл. 78, ал.6 ГПК ответникът дължи заплащане в полза на Държавата по
сметка на РС – Стара Загора сумата в размер на 197,69лв държавна такса съразмерно с
уважената част от иска, както и сумата от 583 лева – за възнаграждение за вещо лице, пак
съразмерно с уважената част от иска.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ при Министерство на
правосъдието, гр.София 1309, бул. „Ген. Н. Столетов“ № 2 1 , да заплати на Д. И. И., ЕГН:
**********, с адрес: *****, следните суми: сумата в размер на 4942,26 лева – брутен размер
на сумата, представляваща сбор от обезщетения за неизползвани 41 дена допълнителен
отпуск, дължими поради положен извънреден труд за периода от 25.02.2003г. до 31.12.2011г.,
26
ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата
молба в съда – 10.09.2024г. до окончателно й изплащане, като отхвърля иска за заплащане на
главница над присъдения размер до пълния претендиран размер от 9402,32лв, като
неоснователен.
ОСЪЖДА Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ при Министерство на
правосъдието гр.София 1309, бул. „Ген. Н. Столетов“ № 21, да заплати на Д. И. И., ЕГН:
**********, с адрес: *****, сумата в размер на 788,46лева, представляваща направените от
него разноски за един адвокат, съразмерно с уважената част от исковете.
ОСЪЖДА Д. И. И., ЕГН: **********, с адрес: *****, да заплати на Главна дирекция
„Изпълнение на наказанията“ при Министерство на правосъдието, гр.София 1309, бул. „Ген.
Н. Столетов“ № 21, сумата в размер на 94,87 лева, представляваща направените разноски за
юрисконсултско възнаграждение, съразмерно с отхвърлената част от исковете.
ОСЪЖДА Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ при Министерство на
правосъдието гр.София 1309, бул. "Ген. Н. Столетов" № 21, да заплати в полза на Държавата
по сметка на РС – Стара Загора, сумата в размер на 197,69лева, представляваща дължимата
държавна такса и сумата в размер на 583лева – за възнаграждение за вещо лице, съразмерно
с уважената част от иска.
Решението подлежи на въззивно обжалване в двуседмичен срок от връчването му на
страните, пред Старозагорски Окръжен съд.
Съдия при Районен съд – Стара Загора: _______________________
27