РЕШЕНИЕ
№ 102
гр. Шумен, 08.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ШУМЕН, СЪСТАВ II, в публично заседание на осми
април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Азадухи Ов. Карагьозян
Членове:Теодора Енч. Димитрова
Теодора Р. Й.а-Момова
при участието на секретаря Силвия Й. Методиева
като разгледа докладваното от Теодора Р. Й.а-Момова Въззивно гражданско
дело № 20253600500070 по описа за 2025 година
Производство по чл. 258 и сл. от ГПК.
Производството по настоящото дело е образувано въз основа на постъпили въззивни
жалби от Д. Й. И., действащ чрез назначения му особен представител – адв. С. С. от ШАК и
от М. И. И., действаща чрез пълномощника си – адв. Т. И. от ШАК, срещу решение №
839/14.11.2024 г. по гр.д. ...88/2022 г. по описа на Районен съд – Шумен, с което предявения
срещу тях иск с правно основание чл. 135, ал. 1 от ЗЗД е уважен. Жалбоподателите излагат,
че постановеното решение се явявало неправилно и незаконосъобразно, като постановено в
противоречие със събраните доказателства. Неправилен бил изводът на съда, че Д. И. и М.
И. са знаели, че с извършването на атакуваната разпоредителна сделка с недвижим имот
увреждат кредитор на ответника И. Й.. Освен това, прехвърлителната сделка била сключена
около една година преди банката-ищец да обяви сключения с посочения ответник договор за
кредит за предсрочно изискуем. Сочат, че съпругата-съсобственик не е в кръга лица,
посочени в нормата на чл. 135, ал. 2 от ЗЗД, за които знанието се презумира, а по делото не
било доказано наличие на знание у същата за увреждане на кредитора. Жалбоподателката И.
поддържа направеното пред ШРС възражение за изтекла погасителна давност, тъй като
претенцията срещу нея била предявена едва на 31.03.2023 г. и не следвало да намери
приложение разпоредбата на чл. 129, ал. 5 от ГПК. Молят въззивния съд да отмени изцяло
първоинстанционното решение и постанови друго, с което да отхвърли предявения иск, като
им бъдат присъдени направените разноски в двете инстанции.
1
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК, въззиваемата страна – „Кей Би Си банк България“
ЕАД/“Обединена българска банка“ АД не подава отговор на въззивните жалби.
Жалбите са подадени в срок, от надлежно легитимирани лица, срещу подлежащ на
обжалване съдебен акт, поради което всяка от тях е процесуално допустима.
Въззивният съд, като взе предвид оплакванията в жалбите, становищата на
насрещните страни и всички събрани по делото доказателства, прие за установено следното:
Гр.д. ...88/2022 г. по описа на Районен съд – Шумен е образувано на 13.09.2022 г. въз
основа на искова молба, депозирана от „Кей Би Си банк България“ ЕАД гр. София
/понастоящем „Обединена българска банка“ АД/ срещу И. Й. И. и Д. Й. И., с искане да бъде
обявена за недействителна по отношение на ищеца следната сделка: договор за продажба на
недвижим имот, обективиран в нотариален акт за продажба на недвижими имоти ...., том VI,
рег. № 5095, дело № ....2017 г. на нотариус рег. ... на НК, сключен на 14.09.2017 г. между
продавача И. И. и купувача Д. И.. Твърденията в исковата молба са, че банката е кредитор на
ответника И. И. по силата на сключени между тях договори за кредит от 20.11.2024 г. и
20.02.2015 г. Поради просрочване на плащанията от страна на длъжника, ищецът обявил
всеки от договорите за кредит за предсрочно изискуем и предприел действия за събиране на
вземанията си чрез подаване на заявления за издаване на заповеди за незабавно изпълнение.
На 14.09.2017 г. кредитополучателят, след изпадането му в забава, се разпоредил с
притежаваните от него идеални части от недвижими имоти, находящи се в гр. Шумен, като
ги продал на брат си – Д. И.. С разпоредителния акт ответникът умишлено бил намалил
имуществото си, което съгласно българското право служило за общо обезпечение на
кредиторите, като по този начин пряко и непосредствено бил увредил кредитора,
включително и създавайки затруднения за удовлетворяване на вземането му. И. И. не
разполагал с допълнително и свободно от тежести имущество, към което кредиторът да
насочи изпълнение и чрез продажбата му да бъде погасен остатъка от дълга по двата
договора за кредит.
След изпращане на преписи от исковата молба и приложенията към нея, по реда на
чл. 47 от ГПК по делото е удостоверено, че ответниците И. И. и Д. И. не пребивават на
посочените в исковата молба адреси и на установените им поС.ен и настоящ адреси.
Извършено е уведомление по реда на чл. 47, ал. 1 от ГПК. Изтекъл е срокът за получаване на
преписите от канцеларията на ШРС. Поради това, по отношение на всеки от тях била
приведена в изпълнение процедурата по ЗПП и му бил назначен особен представител на
основание чл. 47, ал. 6 от ГПК, съответно – адв. С. Д. и адв. С. С. от ШАК.
В срока за отговор, особеният представител на ответника И. И. депозирал отговор на
исковата молба. Признал редица обстоятелства, посочени в исковата молба. Възразил
единствено по отношение на твърдението, че банката обявила кредитите за предсрочно
изискуеми. Посочил е, че следва да бъдат представени доказателства в тази насока.
В срока за отговор, особеният представител на ответника Д. И. депозирал отговор на
исковата молба. Същият оспорил претенцията като неоснователна. Направил възражение за
2
изтекла погасителна давност за предявяване на иска. Оспорил качеството кредитор на
ищцовата банка, тъй като вземанията на същата не били изискуеми. Липсвали доказателства
за обявяване на кредитите за предсрочно изскуеми, каквито твърдения имало в исковата
молба. Освен това, вземането на банката и по двата договора за кредит било обезпечено и
сделката не го увреждала. Изложил, че твърденията за наличие на знание за увреждане на
кредитора били неоснователни и недоказани. Твърди, че Д. И. не е знаел и не е предполагал
за наличието на просрочени вноски по банкови кредити отпуснати на продавача И. И., респ.
че продажбата на идеални части от недвижими имоти би увредило банката кредитор.
Отправил искане съда да отхвърли изцяло предявения иск с правно основание чл. 135 от
ЗЗД.
С определение, постановено в открито съдебно заседание на 29.03.2023 г. ШРС
оставил исковата молба без движение, като указал на ищеца да предяви претенцията си и
срещу съпругата на Д. И. – М. И. И.. На 03.04.2023 г. „Кей Би Си банк България“ ЕАД
депозирало искова молба в съответствие с указанията и срещу посочената ответница.
В срока за отговор, ответницата М. И., чрез пълномощника й – адвокат, подала
отговор на исковата молба, в който заявила, че предявения иск е допустим, а по същество –
неоснователен. Позовала се на изтекла погасителна давност за предявяване на иска. Освен
това, длъжникът разполагал с имущество, с което да удовлетвори вземането на кредитора по
делото, като невъзможността на кредитора да се удовлетвори от имуществото на длъжника
не се дължало на правни или други действия на длъжника, а от самото бездействие на
кредитора. Твърдяла, че длъжникът по договорите за кредит – първият ответник И. И.
притежавал достатъчно секвестируемо имущество, с което да удовлетвори кредиторът –
банка, а сторената продажба на идеални части от недвижими имоти била направена по
действителната пазарна цена на имота. Сочи, че предвид недобрите взаимоотношения с И.
И. в нито един момент не предполагала, че последният имал дългове. Отправила искане съда
да отхвърли изцяло предявения иск.
Първоинстанционният съд приел, че е сезиран с иск с правно основание чл. 135, ал. 1
от ЗЗД, като с решението си го уважил. Приел е, че ищецът притежава качеството кредитор
по отношение на ответника И. И. предвид наличието на сключени между тях два договора за
кредит. Счел е, че е налице и увреждащо кредитора действие, доколкото с извършената от
ответника И. И. разпоредителна сделка последният се е лишил от свое имущество, което
неминуемо затруднява удовлетворението на кредитора. Възприел е тезата, че е без значение
за наличието на увреждане дали при разпореждането в патримониума на длъжника постъпва
друго имуществено благо, както е при възмездните отчуждителни сделки, тъй като цялото
имущество на длъжника служи за удовлетворение на кредиторите му и всеки от тях решава
от цената на кой имуществен обект да се удовлетвори. Приел е, че по делото не е
опровергана презумпцията за знание, предвидена в чл. 135, ал. 2 от ЗЗД по отношение на
ответника Д. И. – брат на длъжника. Касателно ответницата М. И. е посочил, че при
формирани у съпруга й представи за наличие на кредитни задължения на брат му, да се
изключи действието на презумпцията за знание по отношение на същата е правно и
3
житейски нелогично. Отхвърлил е и възражението за изтекла погасителна давност, като
досежно изтичането й по отношение на ответницата М. И. се позовал на разпоредбата на чл.
129, ал. 5 от ГПК, като прилагайки същата поправената искова молба в случая е счел за
редовно подадена от момента на постъпването й в съда – 13.09.2022 г., ден преди изтичане
на петгодишния срок.
След извършена проверка по чл. 269 от ГПК, въззивният съд намери, че атакуваното
решение е валидно и допустимо.
По същество:
От събраните по делото доказателства, преценени поотделно и в съвкупност се
установи от фактическа страна следното: видно от приложения по делото договор за
потребителски кредит № 1411180896378430 от 20.11.2014 г., сключен между „Райфайзенбанк
България“ АД /понастоящем Кей Би Си банк България“ ЕАД/ и ответника И. Й. И. е, че
банката предоставила на последния сума в размер на 18 415,80 лв. Тъй като, считано от
10.06.2017 г. длъжникът спрял плащанията по кредита, банката обявила вземанията за
предсрочно изискуеми, като на И. И. било връчено уведомление за това чрез нотариус рег. ...
на НК, по реда на чл. 47, ал. 5 от ГПК – на 29.05.2018 г. Съдът констатира, че ищецът подал
заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист по реда на
чл. 417 от ГПК срещу длъжника, като въз основа на същото било образувано ч.гр.д. №
2423/2018 г. по описа на ШРС. По делото били издадени заповед за незабавно изпълнение на
парично задължение № 1185/21.08.2018 г. и изпълнителен лист № 1584/21.08.2018 г., по
силата на които длъжникът И. Й. И. бил осъден да заплати в полза на банката следните
суми: 13 053.08 лева, представляваща главница, ведно със законната лихва, считано от
21.08.2018 г. до окончателното изплащане на вземането; 812,91 лв. – просрочена редовна
лихва, начислена за периода от 10.05.2017 г. до 28.05.2018 г. вкл.; 302,65 лв. – просрочена
мораторна лихва върху редовно падежирали главници, начислена за периода от 10.06.2017 г.
до 15.08.2018 г. вкл.; 379,93 лв. – изискуема мораторна лихва върху предсрочно изискуемата
главница за периода от 29.05.2018 г. до 15.08.2018 г., както и направените по делото съдебни
разноски в общ размер на 340,97 лева. Въз основа на издадения изпълнителен лист било
образувано изпълнително дело № 20189300401011 по описа на ЧСИ А.Л. рег. .... в КЧСИ.
По силата на решение № 137/06.03.2024 г., постановено по гр. дело № 583/2023 г. по
описа на ШРС, изменено с решение № 140 от 25.06.2024 г. по въззивно гр. дело № 201/2024
г. по описа на ШОС, влязло в сила, било признато за установено, че И. И. дължи на „Кей Би
Си Банк България“ ЕАД, следните суми: 13053,08 лв., представляваща главница по договор
за потребителски кредит № 1411180896378430 от 20.11.2014 г., ведно със законната лихва,
считано от 21.08.2018 г. до окончателното изплащане на вземането; 812,91 лв. – изискуема
редовна лихва, начислена за периода от 10.05.2017 г. до 28.05.2018 г. вкл.; 187,86 лв. –
изискуема лихва върху върху вноски с настъпил падеж, начислена за периода от 10.06.2017 г.
до 15.08.2018 г. и 231,03 лв. – изискуема лихва върху предсрочно изискуемата главница за
периода от 29.05.2018 г. до 15.08.2018 г., ведно със законната лихва, считано от датата на
подаване на заявлението по чл. 417 от ГПК – 21.08.2018 г. до окончателното изплащане на
4
вземането.
По делото е представен договор за потребителски кредит № 1502170912083430 от
20.02.2015 г., по силата на който между „Райфайзенбанк България“ АД предоставила на И.
И., и сума в размер на 20406,12 лв. Тъй като, считано от 10.06.2017 г. длъжникът спрял
плащанията по кредита, банката обявила вземанията за предсрочно изискуеми, като на И. И.
било връчено уведомление за това чрез нотариус рег. ... на НК, по реда на чл. 47, ал. 5 от
ГПК – на 29.05.2018 г. Съдът констатира, че ищецът подал заявление за издаване на заповед
за незабавно изпълнение и изпълнителен лист по реда на чл. 417 от ГПК срещу длъжника,
като въз основа на същото било образувано ч.гр.д. № 2422/2018 г. по описа на ШРС. По
делото били издадени заповед за незабавно изпълнение на парично задължение №
1186/21.08.2018 г. и изпълнителен лист № 1589/21.08.2018 г., по силата на които длъжникът
И. Й. И. бил осъден да заплати в полза на банката следните суми: 15793,28 лв.,
представляваща главница, ведно със законната лихва, считано от 16.08.2018 г. до
окончателното изплащане на вземането; 834,12 лв. – просрочена редовна лихва, начислена за
периода от 10.05.2017 г. до 28.05.2018 г. вкл., 264,62 лв. – просрочена мораторна лихва
върху редовно падежирали главници, начислена за периода от 10.06.2017 г. до 15.08.2018 г.
вкл.; 451,35 лв. – изискуема мораторна лихва върху предсрочно изискуемата главница за
периода от 29.05.2018 г. до 15.08.2018 г.; 36,00 лв. – такса за нотариална покана, както и
направените по делото съдебни разноски в общ размер 397,59 лв. Въз основа на издадения
изпълнителен лист било образувано изпълнително дело № 20189300401012 по описа на ЧСИ
А.Л. рег. .... в КЧСИ.
С влязло в сила решение № 797/23.10.2023 г., постановено по гр. дело № 582/2023 г.
по описа на ШРС, е признато за установено, че И. И. дължи на „Кей Би Си Банк България“
ЕАД цитираните по-горе суми, по предявени искове с правно основание чл. 422, ал. 1 от
ГПК.
Видно от приложения нотариален акт....., рег. № 5095, дело № ....2017 г. На нотариус
рег. ... на НК е, че на 14.09.2017 г. И. Й. И. продал на Д. Й. И. 1/4 идеална част от правото на
собственост върху следните недвижими имоти: 1. Самостоятелен обект в сграда с
идентификатор 83510.671.73.6.114, находящ се в гр. Шумен, ул. „...“ № 1, ет. 1, ап. 114,
попадащ в сграда № 6, разположена в поземлен имот с идентификатор 83510.671.73, с площ
– 42,45 кв. м, заедно с избено помещение № 2 с площ 5,00 кв. м, както и прилежащите
идеални части от общите части в сградата и правото на строеж на сградата;
2. Самостоятелен обект в сграда с идентификатор 83510.671.142.9.45, находящ се в гр.
Шумен, бул. „...“ № 34, попадащ в сграда № 9, разположена в поземлен имот с
идентификатор 83510.671.142, с площ – 62,00 кв. м, заедно с избено помещение № 45 с площ
4,33 кв. м; 3. Самостоятелен обект в сграда с идентификатор 83510.671.142.18.1, находящ се
в гр. Шумен, ул. „...“ № 1, ет. 1, ап. 114, попадащ в сграда № 18, разположена в поземлен
имот с идентификатор 83510.671.142, с площ – 17,20 кв. м, с трайно предназначение: гараж в
сграда.
Съдът констатира от удостоверение за съпруг/а и родствени връзки изх. № ГРС-
5
05І446/23.06.2023 г., изд. от Община Шумен, че ответниците И. и Д. И.и са братя, а
ответницата М. И. е съпруга на последния.
В хода на първоинстанционното производство като свидетели са разпитани С.Б.
/вуйчо на М. И./ и Р.Р.. Същите сочат, че отношенията между двамата братя И. и Д. не били
добри от години. Никога не било коментирано наличие на задължения на И. И. към банки.
Въз основа на така установените факти, съдът намира следното от правна
страна:
Настоящият състав напълно споделя мотивите на първоинстанционния съд и на
основание чл. 272 от ГПК препраща към тях. Независимо от това, следва да се отбележи
следното:
съгласно разпоредбата на чл. 135, ал. 1 от ЗЗД, кредиторът може да иска да бъдат
обявени за недействителни спрямо него действията, с които длъжникът го уврежда, ако
длъжникът при извършването им е знаел за увреждането. В случая, банката-ищец упражнява
това си преобразуващо право, претендирайки относителна недействителност на сключена от
ответника И. И. възмездна сделка – договор за продажба на идеални части от недвижими
имоти.
За да бъде уважен отменителният иск по чл. 135, ал. 1 от ЗЗД е необходимо да бъде
установено наличието на следните предпоставки: 1) ищецът да има качеството на кредитор
спрямо ответника И. И.; 2) вземанията на ищеца да са възникнали преди датата на
сключване от длъжника на възмездната сделка – договор за продажба; 3) извършване от
страна на ответника-длъжник И. И. на правно действие – сключване на договор за продажба
на идеални части от недвижими имоти; 4) увреждане на интересите на ищеца от сключената
сделка; 5) знание у длъжника и приобретателите, че със сключването на атакуваната сделка
увреждат интересите на кредитора – ищец.
Жалбоподателите оспорват наличието на първите две предпоставки, като считат, че
банката-ищец предприела действия за събиране на вземанията си по сключените с длъжника
И. И. едва около една година след сключване на атакуваната сделка. Настоящият състав
намира това възражение за неоснователно.
Трайна и непротиворечива е съдебната практика /обективирана например в решение
по гр.д. № 754/2009 г. по гр. д. № 4996/2013 г. на ВКС, ІV ГО/, според която определящо за
качеството „кредитор“ по смисъла на чл. 135 от ЗЗД е наличието на съществуващо спрямо
длъжника парично или непарично вземане, което не е необходимо да е ликвидно и
изискуемо, и извършена от последния сделка, която пречи или затруднява осъществяването
им, както и че правото на кредитора по чл. 135 от ЗЗД не се предпоставя от установяване на
вземането с влязло в сила решение. Такова качество е налице от момента на възникване на
задължение на едно лице към друго, например, както в случая – получаването на дадена в
заем сума. Съдът по Павловия иск изхожда от положението, че вземането съществува, ако
произтича от твърдените факти, предмет на делото по чл. 135 от ЗЗД не е самото вземане на
кредитора, а потестативното му право да обяви за недействителна по отношение на себе си
6
сделка или друго действие, с които длъжникът го уврежда. По делото е установено, че „Кей
Би Си банк България“ ЕАД /понастоящем „Обединена българска банка“ АД/ притежава
качеството „кредитор“ по отношение на И. И. по силата на сключени между тях два
договора за кредит, съответно – от 20.11.2014 г. и от 20.02.2015 г. Атакуваният договор за
продажба на недвижим имот е сключен на 14.09.2017 г. – тоест, след възникване на
вземанията на банката. По делото не е спорно обстоятелството, че на посочената дата
длъжникът продал на брат си Д. И. /който към този момент се намирал в граждански брак с
М. И./ притежаваните от него идеални части от правото на собственост върху недвижими
имоти. Тоест, установява се наличието на първите три, изискуеми предпоставки за
уважаване на претенцията за обявяване на недействителност на сделката.
По отношение на четвъртата, необходима за установяване предпоставка за уважаване
на претенцията: разпоредбата на чл. 135 от ЗЗД урежда потестативното право на кредитора
да обяви за недействителни по отношение на него сделки, с които длъжникът го уврежда,
като се лишава от свое имущество или по какъвто и да е начин затруднява принудителното
удовлетворяване на кредитора. Жалбоподателите са навели възражение, че длъжникът
разполага и с друго имущество, поради което не било налице увреждане на кредитора.
Настоящият състав намира същото за неоснователно. Цялото имуществото на
длъжника служи за общо обезпечение на кредитора, като то представлява
съвкупност от целия материален актив на длъжника и не представлява поС.на
величина. Всяко имуществено право, постъпило в патримониума на длъжника
преди изплащането на задължението, придобива значението на общо
обезпечение за неговите задължения, независимо че те са възникнали преди
увеличението на имуществената маса. Увреждането е налице, винаги когато се
намалява възможността за удовлетворяване на кредитора с цялото имущество на длъжника.
Поради това, следва да се счита, че сключената между ответниците сделка е увредила
интереса на кредитора и възможността същият да се удовлетвори от имуществото на
длъжника. Независимо, че се касае за възмезден договор, подписването му създава пречки за
удовлетворяването на кредитора, тъй като насрещната престация по договора за продажба е
парична сума, която може и да не е налице в имуществената сфера на длъжника, при
насочване на принудително изпълнение спрямо нея. Правноирелевантно е дали длъжникът
след разпореждането притежава и друго имущество и на каква стойност е то, тъй като
отчуждаването на длъжниково имущество води до обективно намаляване възможностите на
кредитора да се удовлетвори.
С разпоредбата на чл. 135, ал. 2 от ЗЗД законодателят е предвидил презумпция за
знание у длъжника за увреждане на интересите на кредиторите му в случаите, когато страна
по атакуваната сделка е брат на длъжника. Безспорно е между страните, а и се установява от
представените доказателства, че ответникът Д. И. е брат на длъжника И. И.. Поради това, в
тежест на ответниците е да оборят презумпцията за знание по смисъла на последно
цитираната норма, което не е сторено в настоящото производство. В хода на
7
първоинстанционното производство са разпитани свидетели, които сочат, че отношенията
между двамата братя не били добри и не поддържали връзка. Съдът намира, че това
обстоятелство, макар и установено, не води до опровергаване на цитираната по-горе
презумпция. Освен това, от същите гласни доказателства се констатира, че длъжникът
полагал труд в дружество, управлявано от ответника Д. И., независимо от влошените им
отношения. За опровергаване на презумпцията за знание следва от събраните доказателства
категорично да се изключи възможността приобретателят да е знаел за увреждането. По
отношение на жалбоподателката М. И.: действително, същата не е сред кръга лица,
посочени в чл. 135, ал. 2 от ЗЗД и нейното знание за увреждането не се презумира. Когато
увреждащата сделка, предмет на Павловия иск е сключена само от единия съпруг, то по
силата на чл. 21, ал. 1 ал. 3 от СК, правата върху имота се придобиват общо от двамата
съпрузи в условията на СИО. С оглед последиците на решението, с което се уважава иск по
чл. 135 от ЗЗД за относителната недействителност на увреждащата сделка, съпругът на
приобретателя по тази сделка се явява необходим другар. В този случай, естеството на
спорното правоотношение, от което за двамата съпрузи е възникнала бездялова
съсобственост, налага решението да бъде еднакво спрямо тях. Поради това, следва да се
приеме, че при наличие на петата предпоставка за уважаване на претенцията по отношение
на Д. И., тя е налице и спрямо ответницата М. И. – негов необходим другар.
Жалбоподателите са заявили и поддържат пред въззивния съд възражение за изтекла
погасителна давност. Правото на иск по чл. 135, ал. 1 от ЗЗД се погасява с общата
петгодишна давност, като тя започва да тече от момента на самата сделка, в случая – от
14.09.2017 г. Исковата молба, въз основа на която е образувано гр.д. ...88/2022 г. по описа на
ШРС е депозирана в съда на 13.09.2022 г., тоест – един ден преди изтичане на петгодишния
давностен срок. Действително, претенцията е насочена срещу ответницата М. И. с
допълнителна молба от 03.04.2023 г, но това действие е извършено от ищеца след проведено
производство по чл. 129, ал. 2 от ГПК. С определение, постановено в публично съдебно
заседание на 29.03.2023 г. ШРС оставил без движение исковата молба и дал указания на
ищеца да депозира иска си и срещу тази ответница. В тази насока, правилно е позоваването
от първоинстанционния съд на нормата на чл. 129, ал. 5 от ГПК, съгласно която поправената
искова молба се смята за редовна от деня на подаването й. Поради това, следва да се приеме,
че искът е депозиран срещу всички ответници на 13.09.2022 г. и възможността на кредитора
да предяви претенцията си не е погасена с изтичане на давностен срок.
Ето защо, съдът счита за доказано и наличието на петата, посочена по-горе
предпоставка за уважаване на иска.
Предвид всичко изложено, настоящият състав намира, че предявеният иск с правно
основание чл. 135, ал. 1 от ЗЗД се явява основателен, поради което сключената на 14.09.2017
г. между ответниците И. И. и Д. И. сделка – договор за продажба, обективиран в нотариален
акт ...., том VI, рег. 5095, дело № ....2017 г. на нотариус рег. ... на НК, следва да бъде обявена
за недействителна в отношенията между страните по настоящото дело. Поради това,
настоящият състав счита, че първоинстанционното решение е правилно и следва да бъде
8
изцяло потвърдено.
С оглед изхода на спора и обстоятелството, че въззиваемият не е отправил искане за
присъждане на разноски, съдът не дължи произнасяне по този въпрос.
Д. Й. И. следва да бъде осъден да заплати държавна такса за обжалване на решението
пред ШОС /поради обстоятелството, че особеният представител не заплаща такава при
депозиране на въззивна жалба/ в размер на 110,96 лева.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение № 839/14.11.2024 г. по гр.д. ...88/2022 г. по описа на
Районен съд – Шумен.
ОСЪЖДА Д. Й. И. да заплати в полза на бюджета на съдебната власт, по сметка на
Окръжен съд – Шумен държавна такса в размер на 110,96 лева.
Решението може да се обжалва пред Върховен касационен съд в едномесечен срок,
считано от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9