Р Е Ш Е Н И Е
№ 27.08.2020 година гр. С.З.
СТАРОЗАГОРСКИ
ОКРЪЖЕН СЪД ТЪРГОВСКО
ОТДЕЛЕНИЕ
На
03.06. 2020 година
В
открито заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АННА ТРИФОНОВА
СЕКРЕТАР: Стойка Иванова
като разгледа докладваното от съдията ТРИФОНОВА
т.д. № 230 по описа за 2018 година,
за да се произнесе, съобрази:
Производството
е образувано по предявена искова молба от И.Г.М.,
ЕГН **********, с адрес *** против „Р.“
ООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление в гр. С.З., ул. ***,
представлявано от С.И.И., в качеството й на управител, с правно основание: по чл.79, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД и цена на иска: 206
000 лв., ведно със законната лихва, считано от 25.09.2016г. до окончателното
изплащане.
В
исковата молба ищецът моли съда да
постанови решение, с което, на основание чл. 79, ал. 1 вр. чл. 86 от ЗЗД, да
осъди ответника „Р.“ ООД, ЕИК ***, да му заплати сумата от 206 000 лв.,
представляваща непогасено парично задължение по Договор за цесия от
16.06.2015г., сключен между ищеца, от една страна, като цедент, и ответника, от
друга страна, като цесионер, ведно с дължимата лихва за забава върху
главницата, като началната дата, от която следва да се изчисли размерът на
дължимата законна лихва, ще бъде уточнена до приключване на съдебното дирене,
както и сторените разноски по настоящото дело и по инициираното производство за
обезпечение на бъдещ иск, за които своевременно ще представи списък по чл. 80
от ГПК.
Моли
съда да приеме, че настоящата искова молба е допустима, като подадена от лице с
правен интерес и пред родово и местно компетентния съд.
Сочи,
че правният му интерес се обосновава от качеството му на цедент по сключения
Договор за цесия от 16.06.2015г. С подписването на договора, между страните
възниква облигационно правоотношение с произтичащите от това насрещни права и
задължения. Доколкото с договора за цесия са се споразумели, че в случай на
настъпване на определени обстоятелства, ответникът по настоящата искова молба
ще му заплати уговорената парична сума, то за ищеца е налице валиден правен
интерес да докаже настъпването на тези обстоятелства, респективно възникването
на паричното задължение на „Р.“ ООД.
Посочва,
че съгласно чл. 104, т.4 от ГПК, исковете по граждански и търговски дела с цена
на иска над 25 000 лв. са родово подсъдни на окръжен съд като първа инстанция.
Съгласно разпоредбата на чл.105 от ГПК, искът се предявява пред съда, в района
на който е постоянният адрес или седалището на ответника. От справка в
Търговския регистър е видно, че седалището на ответника е в гр. С.З., което
обуславя компетентен по иска да бъде именно Окръжен съд - С.З..
С
оглед горното, моли съда да приеме, че настоящата искова молба е допустима,
поради което моли да я разгледа по същество.
Ищецът
посочва, че за да се приеме, че е налице хипотезата на чл.79 от ЗЗД, следва да
бъде безспорно установено наличието на следните обстоятелства: възникване на
валидна облигационна връзка и неточно изпълнение на задължението на една от
страните по нея.
Сочи,
че с Договор за цесия от 16.06.2015г,, сключен между ищеца, от една страна,
като цедент, и „Р.“ ООД, от друга страна, като цесионер, е уговорено, че в
качеството му на бивш съдружник в третата страна за спора - „Т.“ ООД, ЕИК ***,
притежава дружествен дял в последното, подлежащ на изплащане по реда на чл. 125,
ал. 3 от ТЗ с приблизителен размер от 460 000 (четиристотин и шестдесет хиляди)
лева главница, съгласно баланса към датата на прекратяване на участието му в „Т.“
ООД - 30.11.2013г., към която главница се дължи и съответното обезщетение за
забава.
Посочва,
че по силата на сключения Договор за цесия от 16.06.2015г. прехвърлил на „Р.“
ООД гореописаното вземане за дружествения му дял в „Т.“ ООД в пълния му размер,
заедно е дължимото към 16.06.2015г. обезщетение за забава върху сумата и
вземането за всички съдебни разноски по събиране на вземането, за цена от 100
000лв., която му е платена към момента на сключването на договора.
Сочи,
че в т.1.4. от Договора за цесия от 16.06.2015г. е уговорена бонифицираща
клауза, съгласно която „Р.“ ООД следва да му заплати допълнителни суми след
получаване на заплащане от страна на „Т.“ ООД, както следва: всички получени
суми от задълженото лице „Т.“ ООД, надвишаващи сумата от 200 000 лв. до размера
от 400 000 лв. следвало да му бъдат изплатени в цялост, а при получаване на
суми над 400 000лв. - същите следвало да се разпределят между страните при
съотношение 30 % за ищеца, в качеството му на цедент, и 70 % за „Р.“ ООД, в
качеството му на цесионер.
В
исковата молба се сочи, че впоследствие, на 12.11.2015г. е сключена Съдебна
спогодба между И.М., в качеството му на ищец по т.д. № 144/2015г. по описа на
Окръжен съд - С.З., „Р.“ ООД в качеството му на цесионер по описания по-горе
Договор за цесия от 16.06.2015 г., и „Т.“ ООД като ответник по т.д. №
144/2015г. по описа на Окръжен съд - С.З..
С
цитираната Спогодба от 12.11.2015 г. страните се споразумели и признали, че И.М.,
в качеството му на бивш съдружник, притежаващ дружествен дял, равняващ се на 50
% от капитала на „Т.“ ООД, има вземане към последното в размер на 420 000 лв.
(четиристотин и двадесет хиляди лева), и е цедирал това си вземане на „Р.“ ООД,
като тази сума включва главницата на дружествения дял, всички изтекли лихви и
направени съдебни разноски, включително и направените разноски по обезпечаване
на исковете, както и претендирани други суми от негова страна и от страна на „Р.“
ООД по всички заведени от тях дела срещу „Т.“ ООД, с изключение на гр.д. №
649/2014г. по описа на Районен съд - С.З. и гр.д. № 1405/2015г. по описа на
Окръжен съд - С.З.. От своя страна, ответникът „Т.“ ООД се задължил да заплати
дължимата сума на „Р.“ ООД, предвид сключения между последното и И.М. договор
за цесия.
Посочва,
че по силата на Спогодбата от 12.11.2015г., вземането за 420 000лв. следвало да
бъде изплатено от „Т.“ ООД на „Р.“ ООД в срок от 18 месеца, считано от
одобряването на спогодбата.
С
Определение от 30.11.2015 г. по т.д. № 144/2015г. на Окръжен съд - С.З., съдът
приел и одобрил постигнатата Спогодба и прекратил делото, от който момент
започнал да тече 18-месечният срок, в който „Т.“ ООД следвало да изпълни
задължението си.
Сочи,
че в цитираната спогодба са предвидени клаузи, стимулиращи ответника към
по-скорошно удовлетворяване на вземането на цесионера, като е посочено, че при
изпълнение в първите шест месеца, няма да му бъде начислена лихва; при
изпълнение след изтичането на шестия месец до настъпване на една година от
одобряването на спогодбата, лихвата ще бъде в размер на законната такава, а с
изтичането на една година до крайната дата на падежа върху неизплатената част,
ще се дължи лихва в размер на 2 % месечно.
Счита,
че е налице валидна облигационна връзка между него и ответника “Р.” ООД и че в
случай че „Р.“ ООД е получило от „Т.“ ООД сума по описаното правоотношение,
надвишаваща 200 000 лв., то за него, предвид реализирането на
обстоятелството, поставено като условие за задействане на бонифициращата
клауза, е възникнало право да получи определената в чл.I.4. от сключения
договор за цесия парична сума.
Посочва,
че срещу прехвърленото вземане, обективирано в Договора за цесия от
16.06.2015г., “Р.” ООД му заплатило цена в размер от 100 000 лв. и се задължило
да му заплати допълнителни суми при задействането на бонифициращата клауза, а
именно - в случай на събиране от страна на „Р.“ ООД на сума от длъжника “Т.”
ООД в размер между 200 000 и 400 000 лв. - същата в пълен размер, а в случай на
събиране на сума над 400 000 лв. - 30 % от горницата над 400 000 лв.
Счита,
че от Спогодба от 12.11.2015г., одобрена и приета от Окръжен съд - С.З., е видно,
че "Т.” ООД се е задължило да заплати сумата от 420 000лв. в срок до 18
месеца, считано от датата на определението по одобряването й - 30.11.2015г.
Като се вземат предвид условията на договора за цесия относно образуването на
цената, която „Р.“ ООД следва да му заплати срещу прехвърленото вземане,
следва, че за вземането от 420 000 лв. от “Т.” ООД цесионерът трябва да му
заплати сумата от 206 000 лв., от която 200 000лв. представляват разликата
между 200 000 и 400 000 лв. и съгласно договора за цесия му се дължат в пълен
размер, и 6 000 лв., представляващи 30 % от 20 000лв. - разликата между 400 000
лв. и действително получената от длъжника сума в размер на 420 000 лв.
Твърди,
че “Р.” ООД действително е получило от „Т.“ ООД сумата в общ размер от 420 000
лв., поради което за първото дружество е възникнало задължението в 7-дневен
срок от получаването й (съгласно чл. 11.4 от Договора за цесия от 16.06.2015
г.) да му заплати уговореното в бонифициращата клауза на договора за цесия
възнаграждение.
Посочва,
че видно от справка в Търговския регистър по партида на ответника - “Р.” ООД, в
счетоводния баланс на дружеството за 2015г. фигурира вземане за 420 000 лв., а
в счетоводния баланс за 2016г. то вече отсъства. Прави впечатление съвпадението
между размера на дължимата от “Т.” ООД сума и тази, фигурираща в баланса на “Р.”
ООД като вземане през 2015г. Счита, че би могло да се направи извод, че това е
индикация, която е логично да бъде свързана именно с реализирането на вземането
от страна на “Р.” ООД по отношение на длъжника “Т.” ООД. На това основание може
да се направи заключение, че вземането на “Р.” ООД към 31.12.2016г. вече е било
удовлетворено.
Сочи,
че при преглед на счетоводния баланс за 2016г. на другото дружество - „Т.“ ООД,
се вижда, че задълженията му към 31.12.2016г., сравнени с тези към
31.12.2015г., са намалели с 449 000 лв. - сума, която е доста близка със
задължението към „Р.“ ООД.
На
следващо място отбелязва, че в т.6 от горецитираната Спогодба е посочено, че в
двумесечен срок от одобряването й, в случай че непогасената част от
задължението на “Т.” ООД е по-голяма от 70 000 лв., следва да се учреди
договорна ипотека в полза на “Р.” ООД върху следния недвижим имот:
-
Неурегулиран поземлен имот с № 014 от масив 194, находящ се в землището на с. Х.,
С. област с площ от 4107 кв.м, заедно с находяща се в имота сграда, а именно -
сграда - ел. подстанция 1 - застроена площ 733 кв. м, представляваща двуетажна
масивна сграда с разгърната площ 1466 кв. м, а по скица: поземлен имот с
идентификатор 77476.507.168, находящ се в с. Х., общ. С.З., обл. С.З., ул. ***.
Имотът включва и построените в него: 1. Сграда с идентификатор 77476.507.168.1;
2. Сграда с идентификатор 77476.507.168.2; 3. Сграда с идентификатор
77476.507.168.3; 4. Сграда с идентификатор 77476.507.168.4; 5. Сграда с
идентификатор 77476.507.168.5; 6. Сграда с идентификатор 77476.507.168.6; 7.
Сграда с идентификатор 77476.507.168.8.
Твърди,
че от направена справка в Имотния регистър е видно, че не е учредявана
договорна ипотека върху описаните имоти в полза на “Р.” ООД.
Посочва,
че в т. 7 от спогодбата страните се споразумели, че в двумесечен срок от
одобряването й, в случай че непогасената част от задължението на “Т.” ООД е
по-голямо от 70 000 лв., последното се задължава да осигури и съгласието на
трето лице - Ж.М.Г., като ипотекарен длъжник, да учреди в полза на “Р.” ООД
договорна ипотека върху следния недвижим имот:
-
поземлен имот с идентификатор 77476.507.167, находящ се в землището на с. Х.,
общ. С.З., ул. ***, образуван от поземлен имот с идентификатор 77476.507.36, с
номер по предходен план 194914.
Сочи,
че справка в Имотния регистър показва, че върху описания имот не е учредявана
договорна ипотека в полза на “Р.” ООД.
Твърди,
че от така описаната фактическа обстановка и липсата на учредени ипотеки върху
имотите може да се направи извод, че “Т.” ООД е изпълнил точно и навременно
задължението си към цесионера, което не е активирало уговорената клауза за
учредяване на ипотеки.
От
всичко гореизложено счита, че може да се направи заключение, че “Т.” ООД е
изпълнило задължението си към цесионера „Р.“ ООД за заплащане на сумата в
размер от 420 000лв. Това обстоятелство предпоставя задействането на
бонифициращата клауза от Договора за цесия, сключен между И.М. и “Р.” ООД на
16.06.2015г. Заплащането на посочената сума от страна на “Т.” ООД поражда
задължението на “Р.” ООД в изпълнение на т.1.4. да му заплати сумата от 206 000
лв., ведно със законна лихва, считано от настъпване на изискуемостта на
паричното му вземане към “Р.” ООД, а именно - с изтичането на 7-дневен срок от
получаване на сумата от „Т.“ ООД (както е уговорено в чл. 11.4 от договора за
цесия).
Сочи,
че съгласно чл.79, ал.1, предл.1 от ЗЗД, изправният кредитор може да иска от
длъжника изпълнение заедно с обезщетение за забавата. Съгласно чл.86 от ЗЗД,
при неизпълнение на парично задължение длъжникът дължи обезщетение в размер на
законната лихва от деня на забавата.
Тъй
като се явява трето лице в правоотношенията между „Р.“ ООД и „Т.“ ООД, сочи, че
към настоящия момент не разполага с информация за това в кой конкретен момент
първото дружество е получило тази сума от второто. Този факт ще му стане
известен в хода на делото, след задължаването на ответника и на третото лице за
представяне на определени документи и след изслушването на съдебно-счетоводна
експертиза, която да установи наличието на плащането между двете дружества,
неговото основание и дата на извършване. Заявява, че при уточняване на датата
на извършването на плащането, ще посочи и началната дата, от която следва да
бъде изчислена дължимата законна лихва за забава.
В
първото съдебно заседание ищецът чрез процесуалния си представител посочва, че
претендира законната лихва, считано от 25.09.2016г. до окончателното изплащане.
С
оглед гореизложеното, твърди, че „Р.“ ООД е получило от „Т.“ ООД сума в общ
размер на 420 000 лв., поради което за първото дружество е възникнало
задължение към него в общ размер на 206 000 лв., ведно със законна лихва,
формирано както следва:
-
200 000 лв. - поради получаването на сума, надвишаваща 200 000 лв. - това на
практика е пълната сума между 200 000 лв. и 400 000 лв., както е уговорено в
чл. 1.4. от подписания между страните Договор за цесия от 16.06.2015г.
-
6 000 лв. - представляваща 30 % от получената сума над размера от 400 000 лв.
В
исковата молба се сочи, че горепосочените обстоятелства не обуславят
безспорната категоричност на твърдението на ищеца, че „Т.“ ООД е заплатило на „Р.“
ООД сумата в общ размер на 420 000 лв., но в тази връзка изразява следното
становище:
-
в качеството му на трето лице спрямо правоотношенията между двете дружества,
горепосочената информация е единствената, до която има достъп, поради което
фактически няма възможност към настоящия момент да представи други доказателства,
които да докажат в по-голяма степен основателността на настоящата искова
претенция;
-
въпреки това, гореизложеното представлява сериозна индикация, че задължението е
било изпълнено - както поради отписването му от финансовия отчет на ответника,
така и поради неучредяването на уговорените ипотеки;
-
в хода на настоящото дело ще използва всички способи за доказване, установени в
ГПК, за установяване на плащането, неговия размер и дата на извършване.
Моли
съда да постанови решение, с което да осъди „Р.“ ООД, ЕИК ***, със седалище и
адрес на управление в гр. С.З., ул. ***, представлявано от С.И.И., в качеството
й на управител, да заплати на И.Г.М., ЕГН **********, с адрес ***, сумата от
206 000 лв., представляваща дължима главница по сключен между ищеца и ответника
Договор за цесия от 16.06.2015г., ведно със дължимата законна лихва за забава
върху главницата до окончателното й изплащане.
Моли
да му бъдат присъдени и сторените разноски по настоящото производство, както и
по производството за обезпечение на бъдещ иск, за които ще бъде своевременно
представен списък по чл. 80 от ГПК.
Моли
сумите да бъдат превеждани по следната банкова сметка:
***:
Централна Кооперативна Банка АД
IBAN:
***: ****,
Титуляр:
И.Г.М..
В
отговора на исковата молба ответникът
заявява, че предявеният иск е принципно допустим. Не възразява срещу
твърдението за наличие на правен интерес, нито срещу твърдението за
компетентност на Старозагорския Окръжен съд.
По
същество обаче счита иска за неоснователен.
Посочва,
че в исковата молба се развиват съображения, че ищецът е прехвърлил на
ответника свое вземане с договор за цесия от 16.06.2015г.; че цената за
транслиране на вземането е сумата от 100 000 лв., и че тя е получена от ищеца.
Твърди, че тези изложени от ищеца факти не се оспорват.
Сочи,
че в ИМ се обосновава твърдението, че в договора съществува „бонифицираща клауза”,
обусловена от събираемостта на цедираното вземане, като възраженията на
ответника тук са в две посоки:
1.
Клаузата за облагодетелстване на цедента в зависимост от размера на събраната
от вземането сума в т.1.4. на договора за цесия (т.н. „бонифицираща клауза”) е
нищожна: недопустимо е титуляр на право, което отчуждава и за което получава
насрещна престация, да уговаря възвръщаемост за себе си при определени
обстоятелства. Подобна уговорка накърнява добрите нрави (чл.26 ал.1, предл.
2-ро от ЗЗД), поради което твърди, че е нищожна.
2.
„Бонифициращата клауза” не е част от цената на цесията. Цесията като
прехвърляне на вземане е действителна, независимо дали ще се задейства
бонифициращата клауза или не. Т.е. нищожността на „бонифицираща клауза” не
влече след себе си нищожност на целия договор - арг. от чл.26, ал.4 ЗЗД.
Сочи,
че самата искова молба е изградена като едно предположение, че най-вероятно има
извършено плащане, и че то най-вероятно е в размер над 200 000 лв., и че то
най-вероятно е в пълния си размер от 420 000 лв. Поради което според ищеца
следва да се задейства „бонифициращата клауза”.
Ответникът
сочи, че ако съдът счете, че „бонифициращата клауза” е действителна, то моли да
се има предвид следното:
1.
При заплащане на сума до 200 000лв. „бонифициращата клауза” не се задейства.
2.
Хипотезата, в която се задейства „бонифициращата клауза” включва следните
елементи:
- длъжникът „Т.” ООД (доброволно или
принудително) да е заплатил на ответника „Р.” ООД суми над 200 000лв. при
което:
- сумата до 200 000лв. е предназначена за
„Р.” ООД, а сумата над 200 000лв. до 400 000 лв. е предназначена за ищеца И.М.,
а
- при постъпване на сумата над 400 000
лв., горницата се разпределя в съотношение 30% за цедента и 70% за цесионера.
Посочва,
че в конкретния случай няма заплатена сума над 200 000лв. и съответно не е
възникнала хипотезата, която би задействала „бонифициращата клауза”. Поради
липса на платена сума над 200 000 лв. от „Т.” ООД на ответника „Р.” ООД, то
няма и основание за уважаване на предявения иск.
Постъпила
е допълнителна искова молба, в която
ищецът заявява, че поддържа изцяло заявеното в исковата молба от фактическа и
правна страна, като поддържа и отправените в нея доказателствени искания.
Оспорва
изцяло изложеното от ответника в неговия отговор.
Оспорва
наведените от ответника твърдения за нищожност на уговореното между страните в
т.1.4. от Договора за цесия от 16.06.2015г.
Твърди,
че на първо място, оплакването за нищожност на клаузата не е мотивирано по никакъв
начин, доколкото ответникът се ограничава до това просто да заяви, че клаузата
е нищожна поради противоречие с добрите нрави, като не става ясно нито в какво
конкретно се изразява твърдяната нищожност, нито с кои добри нрави се влиза в
противоречие и по какъв начин.
Посочва,
че пестеливо развитата теза на ответника за нищожност на тази клауза от
договора не почива на правни доводи, а мотивировката й е базирана на погрешно
тълкуване на конкретния договор и на института на цесията въобще.
Заявява,
че са погрешни съжденията на ответника, че „...титуляр на право, което
отчуждава и за което получава насрещна престация, да уговаря възвръщаемост за
себе си при определени обстоятелства. Подобна уговорка накърнява добрите нрави
(чл. 26, ал. 1, предл. 2-ро от ЗЗД)... “.
Ищецът
заявява, че в конкретния случай не оспорва обстоятелството, че договорът е
породил своето действие, т.е. че процесното вземане е прехвърлено от ищеца на
ответника. Именно обратното, договорът е породил своето действие,
транслативният ефект е настъпил, като това обстоятелство е потвърдено и в
приложената съдебна спогодба между страните, одобрена от Окръжен съд - С.З..
Счита,
че уговорената в т.1.4. от Договора за цесия от 16.06.2015г. между тях по
никакъв начин не противоречи на добрите нрави, нито влиза в каквато и да е
колизия с основната уговорка между страните - тази за прехвърляне на паричното
вземане от „Т.“ ООД. Напротив, същата е в логическо продължение на същата и
единствено я допълва, като валидно изразява волята на страните, сключили
договора.
Сочи,
че съдържанието на договора за цесия ясно показва, че страните са извършили
една обща логическа оценка на събираемостта на вземането, при която са
установили, че от общия размер на вземането в приблизителен размер на 460 000
лв. (впоследствие уговорен на 420 000 лв.), по-вероятно е събирането на сума до
200 000 лв. В тази връзка страните са се договорили, че вземането ще бъде
прехвърлено срещу цена в размер на 100 000 лв., получена от ищеца.
Доколкото
страните обаче са били наясно, че реалният размер на вземането е над 400 000
лв., то същите, въз основа на принципа на свободата на договарянето, са решили
да добавят една допълнителна клауза, която да защити интереса на ищеца, в
случай че ответникът събере от третото лице сума, възлизаща на повече от 200
000 лв.
Твърди,
че тази клауза не е условие за валидността на договора за цесия, нито поставя
самия транслативен ефект под някакво бъдещо условие. Също така, същата не
представлява някакво задължение за плащане в по-късен период. Прехвърлянето на
вземането е безспорен факт, който не се оспорва със завеждането на настоящия
иск. Искът има за предмет притезателно право на ищеца за получаване на
определена парична сума от ответника при възникване на хипотезата на т.1.4. от
сключения между тях договор, а валидността на цесията не е част от правния
спор.
Сочи,
че участниците в гражданския оборот са свободни да сключват помежду си всякакви
договори, които не противоречат на повелителните норми на закона и на добрите
нрави. В случая процесната разпоредба не противоречи нито на повелителна норма
на закона (а и ответникът не посочва такава), нито на добрите нрави.
Цитира
съдебна практика.
Заявява,
че ответникът е търговско дружество, поради което същият дължи по-висока
професионална грижа към сделките, в които участва, респективно същият в
по-малко случаи може да се позовава на накърняване на добрите нрави, за разлика
от обикновените участници в гражданския оборот.
С
оглед гореизложеното, моли съда да приеме, че възражението на ответника за
нищожност на процесната разпоредба е неоснователно. Основен предмет на
настоящото производство е наличието на заплащане от третото дружество „Т.“ ООД
към ответника.
В
законоустановения срок ответникът е депозирал допълнителен отговор, в който
заявява, че поддържа всички предявени искания и възражения в отговора на
исковата молба.
Счита,
че възраженията на ищеца, касаещи нищожността на бонифицираращата клауза, са
неоснователни.
Съдът
като взе предвид събраните по делото доказателства, както и становищата и доводите
на страните намира за установено следното:
Страните
не спорят, че на 16.06.2015г. са сключили договор за цесия, по силата на който
ищецът – цедент И.Г.М., като бивш съдружник в “Т.” ООД град С.З., ЕИК *** /сега
“Т.” ЕООД” притежаващ дружествен дял, подлежащ на изплащане по реда на чл. 125
ал. 3 от ТЗ, в приблизителен размер от 460 000 лева главница, съгласно
баланса към датата на прекратяване на участието му в дружеството – 30.11.2013г.,
прехвърля описаното вземане в пълния му размер на ответника – цесионер “Р.” ООД
за цена от 100 000 лева, която е платена към момента на сключване на
договора.
В
т. І.4 от договора е уговорена “бонифицираща клауза”, съгласно която освен
цената от 100 000 лева цесионерът ще заплати на цедента и допълнителни
суми, след получаване на плащане от страна на длъжника “Т.” ООД – доброволно
или по реда на принудителното изпълнение както следва: всички получени суми от
задълженото лице “Т.” ООД надвишаващи сумата от 200 000 лева до размер на
400 000 лева и при получени суми надвишаващи размера на 400 000 лева
същите ще се разпределят между страните при следното съотношение – 30 % за
цедента и 70 % за цесионера.
В
т. ІІ.4 от договора страните са уговорили, че ако цесионерът встъпи в правата
на цедента по съдебното изпълнение и получи суми, надвишаващи границата от
200 000 лева, ще се задейства бонифициращата клауза към цената в полза на
цедента като цесионерът заплаща в седмодневен срок на цедента получените суми
над този размер при разпределението, уговорено в т. І.4 от договора.
По
делото е представено уведомление от 16.09.2015г. по чл. 99 ал. 3 от ЗЗД, с
което ищецът И.Г.М. уведомява “Т.” ЕООД за извършеното прехвърляне на вземането
си по чл. 125 ал. 3 от ТЗ на ответното дружество “Р.” ООД, като уведомлението е
получено от дружеството – длъжник на 24.09.2015г.
Страните
не спорят, а и на съда е служебно известно, че ищецът И.М. е предявил иск по
реда на чл. 125 ал. 3 от ТЗ за изплащане на дружествения му дял при
прекратяване на членственото правоотношение против “Т.” ЕООД град С.З. и е
образувано т. д. № 144/2015г. по описа на Окръжен съд С.З.. В производството по
т. д. № 144/2015г. ответникът по настоящото дело “Р.” ООД е конституиран като
трето лице помагач на страната на ищеца.
Във
връзка с посоченото дело е била постигната тристранна спогодба от 12.11.2015г.
между И.Г.М.,*** и “Т.” ЕООД град С.З.. В тази спогодба страните са приели, че И.М.
като бивш съдружник с 50 % участие в капитала на “Т.” ООД ще бъде удовлетворен
за паричната равностойност на дела си със сумата от 420 000 лева. Изрично
е посочено, че М. е прехвърлил с договор
за цесия цялото си вземане спрямо “Т.” ЕООД на “Р.” ООД, което е титуляр на
цялото вземане.
Видно
от представения по делото съдебен протокол от 30.11.2015г. по т. д. №
144/2015г. по описа на Окръжен съд С.З. на основание чл. 222 от ГПК със
съгласието на двете страни - на ищеца И.М. и на ответника “Т.” ЕООД третото
лице помагач на страната на ищеца “Р.” ООД е конституиран като ищец по делото,
а първоначалният ищец И.М. когото замества в процеса е заличен като страна в
производството.
Видно
от същия съдебен протокол страните по делото – ищец “Р.” ООД и ответник “Т.”
ЕООД са постигнали съдебна спогодба, която е одобрена от съда и производството
по делото е прекратено. По силата на постигнатата съдебна спогодба страните са се
споразумели, че размерът на вземането по чл. 125 ал. 3 от ТЗ /предмет на това
дело/ е 420 000 лева и ще бъде изплатено от дружеството - длъжник в срок
от 18 месеца, считано от одобряване на спогодбата. Страните са се договорили,
че при изплащане на задължението в рамките на 6 месеца от одобряването на
спогодбата няма да се начислява лихва; след изтичане на 6-месечния срок до
изтичането на 1 година от датата на одобряване на спогодбата върху
неизплатената част от вземането ще се дължи законната лихва и след изтичане на
горните срокове до крайната дата на падежа върху неизплатената част от
вземането ще се дължи лихва в размер на 2 % месечно. Видно от съдебната
спогодба в случай, че дружеството - длъжник не изпълни задължението си в
18-месечния срок, вземането става изискуемо, ведно с дължимите лихви и ищецът “Р.”
ООД има право да се снабди с изпълнителен лист. Съгласно съдебната спогодба за
обезпечение на изпълнението на тази основна договорка страните са поели и
редица други задължения – за отмяна на допуснати обезпечения, за освобождаване
на парични гаранции, за учредяване на договорни ипотеки.
По
искане на ищеца в изпълнение на процедурата по чл. 192 от ГПК от трето
неучастващо по настоящото дело лице “Т.” ЕООД са постъпили следните писмени доказателства:
Уведомление
по чл. 99 ал. 3 от ЗЗД, с което ответникът “Р.” ООД уведомява “Т.” ЕООД, че с
договор за цесия от 15.01.2016г. е прехвърлил на “Ф.” ООД с ЕИК *** със
седалище и адрес на управление град С.З., бул. *** вземането си по съдебна
спогодба, одобрена и влязла в сила по т.д. № 144/2015г. по описа на Окръжен съд
С.З.. Уведомлението е получено на 18.01.2016г. от управителя на дружеството –
длъжник.
Договор
за прехвърляне на вземане от 15.01.2016г., съгласно който ответникът “Р.” ООД е
прехвърлил на “Ф.” ООД град С.З. вземането си от 420 000 лева съгласно
съдебната спогодба, одобрена и влязла в сила по т.д. № 144/2015г. по описа на
Окръжен съд С.З., представляващо подлежащ на изплащане по реда на чл. 125 ал. 3
от ТЗ дружествен дял /принадлежал преди това на бившия съдружник И.Г.М./*** с
ЕИК *** за цена от 100 000 лева, която ще бъде заплатена в срок от 10 дни,
считано от датата на сключване на договора.
Копия
от банкови извлечения /4 броя/ за извършените от “Т.” ЕООД плащания на обща
стойност 420 000 лева към “Ф.” ООД, както следва: на 21.01.2016г. – в
размер на 100 000 лева; на 22.01.2016г. – в размер на 100 000 лева;
на 25.01.2016г. – в размер на 100 000 лева и на 26.01.2016г. – в размер на
120 000 лева.
В
съдебно заседание на 25.09.2019г. процесуалният представител на ответника е
оспорил представените от третото неучастващо лице доказателства – уведомление
от 18.01.2016г. и договор за цесия от 15.01.2019г. като неавтентични,
неподписани от управителя на ответното дружество. Съдът е задължил ответника да
представи оспорените документи в оригинал с оглед извършване проверка на
тяхната истинност. Видно от данните по делото ответникът не е представил
изисканите оригинали, поради което съдът приема, че оспорването му е недоказано
и представените от третото неучастващо лице по реда на чл. 192 от ГПК писмени
доказателства са годни, допустими и относими към спора.
По делото е назначена съдебно – икономическа експертиза, чието заключение не е оспорено от страните и съдът възприема като компетентно и добросъвестно. Видно от заключението от представените счетоводни документи - регистри, банкови извлечения и други от „Р.” ООД гр. С.З., за периода от 2015 година до 12.07.2019г. (датата на извършената проверка) между двете дружества „Р." ООД гр. С.З. и „Т.” ЕООД гр. С.З. не са установени счетоводни записвания относно парични преводи между тях.
Видно
от заключението вещото лице е посочило, че съгласно представените от „Т."
ЕООД гр. С.З. по делото доказателства са извършени плащания от „Т." ЕООД
към „Ф.“ ООД, в т.ч.: на 21.01.2016г. - превод за 100 000 лв.; на
22.01.2016г. - превод за 100 000 лв.; на 25.01.2016г. - превод за 100 000 лв.;
на 26.01.2016г. - преводи за 120 000 лв. Съгласно представените от „Т."
ЕООД гр. С.З. по делото документи, за периода от 2015 година до 17.06.2019г.,
между двете дружества „Р." ООД гр. С.З. и „Т." ЕООД гр. С.З. не се
установяват счетоводни записвания относно парични преводи между тях.
Поради това, че
за периода от 2015 година до 17.06.2019г. между двете дружества „Р." ООД
гр. С.З. и „Т." ЕООД гр. С.З. експертизата не установява счетоводни
записвания относно парични преводи между тях, съответно не дава отговор и на
въпроса за какви суми са те, на какво основание и на кои дати са извършвани.
Съгласно представените
на вещото лице счетоводни документи от „Р.” ООД гр. С.З. и представените
документи от „Т." ЕООД гр. С.З. по т.д. 230/2018г., експертизата не
установява плащания между двете дружества на основание Спогодба от 12.11.2015г.
Поради това, че за периода от 2015
година до 17.06.2019г. между двете дружества „Р." ООД гр. С.З. и „Т."
ЕООД гр. С.З. експертизата не установява извършване на парични преводи между тях,
съответно не изчислява законна лихва за забава върху главницата, предвид
уговорения между ищеца и ответника падеж на задължението, а именно 7 дни след
получаване на паричните средства, предмет на спогодбата от “Р.” ООД.
При
така установеното от фактическа страна съдът приема следното:
Съгласно
чл. 99 ал. 1 от ЗЗД кредиторът може да прехвърли своето вземане, освен ако
законът, договорът или естеството на вземането не допускат това. Прехвърленото
вземане преминава върху новия кредитор с привилегиите, обезпеченията и другите
му принадлежности, включително с изтеклите лихви, ако не е уговорено противното
/чл. 99 ал. 2 от ЗЗД/.
В случая предмет на договора за цесия от
16.06.2015г. между страните по настоящото дело е вземането на ищеца от трето
лице – “Т.” ЕООД, представляващо стойността на дружествения му дял при
прекратяване на членственото му правоотношение в същото. Видно от договора
вземането е определено в приблизителен размер от 460 000 лева и е
прехвърлено възмездно на ответника – цесионер за сумата от 100 000 лева,
която е платена при сключването му. Страните не спорят, че процесният договор
от 16.06.2015г. е произвел действие между тях.
Ищецът
основава претенцията си на т. І.4 от договора, наречена от страните
“бонифицираща клауза”. С тази клауза се приема, че цесионерът ще заплати на
цедента и допълнителни суми, след като получи плащане от страна на длъжника “Т.”
ЕООД. Ответникът е направил възражение за нищожност на клаузата по чл. 26 ал. 1
от ЗЗД като противоречаща на добрите нрави. Съдът намира, че това възражение на
ответника е недоказано с оглед утвърдената константна съдебна практика по този
въпрос.
Установено
е, че ответникът е цедирал вземането на трето лице “Ф.” ООД град С.З., на което
дружеството – длъжник е престирало задължението си по съдебната спогодба по т.
д. № 144/2015г. на ОС С.З. в размер на 420 000 лева. Следователно ответникът
“Р.” ООД не е получил плащане от дружеството – длъжник “Т.” ЕООД, поради което
не може да се направи извод, че т. нар. “бонифицираща клауза” в договора от
16.06.2015г. е била задействана и за ответника е възникнало задължение да
заплати на ищеца претендираните
допълнителни суми.
С
оглед на изложеното съдът намира, че предявените искове като неоснователни и
недоказани следва да бъдат отхвърлени.
Ответникът
е направил искане за присъждане на разноски, но видно от данните по делото
липсват доказателства да е направил такива.
Водим от горните мотиви, съдът
Р Е
Ш И :
ОТХВЪРЛЯ
предявените
искове от И.Г.М., ЕГН **********, с
адрес *** против „Р.“ ООД, ЕИК ***,
със седалище и адрес на управление в гр. С.З., ул. *** за заплащане на сумата
от 206 000 лв., представляваща дължима главница по сключен между страните
Договор за цесия от 16.06.2015г., ведно със дължимата законна лихва за забава
върху главницата, считано от 25.09.2016г. до окончателното изплащане, като
неоснователни и недоказани.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с
въззивна жалба в двуседмичен срок от връчването му на страните пред Апелативен
съд П.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: