Р Е Ш
Е Н И Е
гр.София, 24.04.2020 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в
публично съдебно заседание на десети март през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме
Мъгърдичян
Десислава Йорданова
при секретаря Н.Светославова, като
разгледа докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №11944
по описа за 2019
год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 02.05.2019 год., постановено по гр.дело №30564/2018 год. по
описа на СРС, ГО, 124 с-в, е признато за установено по предявените по реда на
чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т.С.“ ЕАД срещу К.Л.К. искове с правно основание чл. 79,
ал. 1, пр.1 ЗЗД вр. с чл. 149 ЗЕ и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че
ответницата дължи на ищеца сумата от 843.13 лв. – главница, представляваща стойност на доставена топлинна
енергия за периода от 01.05.2014 год. до 30.04.2015 год. за топлоснабден имот с
абонатен №188249, сумата от 145.15 лв. – обезщетение за забава в размер на законната лихва за
периода от 15.10.2015 год. до 18.08.2016 год., сумата от 10.86 лв. – главница, представляваща стойност
на услугата дялово разпределение за периода от 01.05.2014 год. до 30.04.2015 год. и сумата от
1.22 лв. – обезщетение за
забава в размер на законната лихва за периода от 15.10.2015 год. до 18.08.2016
год., ведно със законната лихва върху главниците, считано от 08.09.2016 год. до
окончателното им изплащане, за които суми е била издадена заповед за изпълнение
на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №50663/2016 год. по описа на
СРС, ГО, 124 с-в, като ответницата е осъдена да заплати на ищеца на основание
чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски по делото в размер на 550 лв., както и
направените разноски в заповедното производство в размер на 50 лв.
Горепосоченото
решение е постановени при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач „Б.Б.“
ООД.
Срещу решението е
подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от
ответницата К.Л.К..
Жалбоподателката поддържа, че предявените искове са недопустими, тъй като се
отнасяли до имот, находящ се в гр.София, ж.к.“*******, а заповедта за
изпълнение била издадена за друг имот – находящ се в гр.София, ж.к.“*******и за
друг период на вземанията – 01.05.2014 год. до 30.04.2015 год. Предявените
искове били предявени в условията на разделност, което било основание за
отхвърленото им, тъй като съпрузи, каквито били съсобствениците К. и К.К.и, не
следвало да отговарят при условията на разделност. Ищецът не бил представил
доказателства за дължимостта на стойността на услугата дялово разпределение.
Представеният по делото договор между ищеца и третото лице-помагач бил сключен за
срок от една година и в него нямало данни да се отнася до имота, описан в
исковата молба. Към 2014 год. между посочените дружества нямало договор за
измерване на потреблението и вътрешното разпределение на разходите за топлинна
енергия, включително издаването на обща и индивидуални сметки за процесния
период. Липсвал и договор между етажните собственици на процесната сграда и
третото лице-помагач. През исковия период ответницата не била обитавала
процесния апартамент и в този смисъл между страните не било налице валидно
облигационно правоотношение. В случая следвало да се има предвид клаузата на
чл. 61 от Общите условия на ищеца. Искане за откриване на партида било подадено
до ищеца на 07.01.2011 год. само от единия съсобственик К.К., поради което и
само той било отговорен за плащането на дължимите към ищеца суми. В издадените
фактури също било посочено само името на К.К.. Първоинстанционният съд не бил
обсъдил своевременно направеното в отговора на исковата молба възражение за
погасителна давност. По делото не били
доказани доставянето на топлинна енергия, нейното количество, както и че е била
извършена услугата дялово разпределение. Ето защо моли обжалваното решение да
бъде отменено, а исковете – отхвърлени.
Ответникът по
жалбата „Т.С.” ЕАД счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено.
Третото
лице-помагач „Б.Б.“ ООД не изразява становище по въззивната жалба.
Софийският градски съд,
като прецени събраните по делото доказателства и
взе предвид наведените във въззивната жалба
пороци на атакувания съдебен акт, намира за установено следното:
Предявени са за
разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр.1 ЗЗД вр. с
чл. 149 ЗЕ и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно.
Неоснователно е възражението
на жалбоподателката за недопустимост на решението на СРС, поради следните
съображения:
Предмет на
установителния иск, предявен по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, е вземането по
смисъла на чл. 410 ГПК, респ. чл. 417 ГПК, според изричната норма на чл. 415,
ал. 1 ГПК – установява се дължимостта на сумата, за която е издадена заповедта
за изпълнение, на основанието, на което е претендирана със заявлението и на
което заповедта за изпълнение е издадена /неизпълнение на договорно задължение,
непозволено увреждане, неоснователно обогатяване и др./. В този смисъл следва
да има идентитет между страните и предмета на заповедта за изпълнение и
установителния иск, какъвто в разглеждания случай е налице /като няма пречка
заявителят да предяви по исков ред вземане, което е в по-малък размер от това,
за което е получил заповед за изпълнение/ – видно от изложеното в т. 12 от заявлението
за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №50663/2016
год. по описа на СРС, ГО, 124 с-в и изложеното в обстоятелствената част и
петитума на исковата молба, с която са били предявени исковете за съществуване
на вземанията /в т.ч. по отношение на период и топлоснабден имот/ – виж задължителните
за съдилищата разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 4/2013 год. на ВКС по
тълк.дело № 4/2013 год., ОСГТК.
Същевременно при
осъществената дължима служебна проверка въззивният съд приема, че решението в
обжалваната му част, в която е признато за установено, че ответницата дължи на
ищеца разликата над 72.57 лв. до размера от 145.15 лв. – обезщетение за забава
в размер на законната лихва върху главницата, представляваща стойност на
доставена топлинна енергия, за периода от 15.10.2015 год. до 18.08.2016 год., е
недопустимо, тъй като съдът не е бил сезиран с такава претенция. Според
изложеното в заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №50663/2016 год. по описа на СРС, ГО,
124 с-в /виж т. 12 и 13/, респективно съответно изложеното в исковата молба и
формулирания в нея петитум ищецът цели да установи съществуването на вземания срещу
ответницата за обезщетение за забава в размер на законната лихва върху
главницата представляваща стойност на доставена топлинна енергия, за
горепосочения период в размер на 72.57 лв., представляващи 1/2 част от
145.15 лв. /за която сума му е била издадена и процесната заповед за
изпълнение, срещу която ответницата своевременно е възразила/. Следователно
доколкото първоинстанционният съд се е произнесъл по непредявени искове – свръхпетитум, решението в тази му част следва
да бъде обезсилено на основание чл. 270, ал. 3 ГПК.
В останалата
обжалвана част решението на СРС е допустимо и правилно. Във връзка с доводите във въззивната
жалба е необходимо да се посочи следното:
Установено е по делото, че
процесният имот е бил топлофициран и че сградата – етажна собственост /в която
се намира процесния имот/ е била присъединена към топлопреносната мрежа. Безспорно е във въззивното производство, че ответницата
е съсобственик на процесния апартамент №85, закупен по време на брака й с К.Г.К.,
поради което въззивният съд приема за установено, че ответницата се явява потребител
на енергия за битови нужди по смисъла на § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ /приложима
редакция, Изм. - ДВ, бр. 74 от 2006 год./, респ. има качеството на битов
клиент по смисъла на § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ /нова – ДВ, бр. 54 от 2012 год., в
сила от 17.07.2012 год./.
Неоснователно е
възражението на жалбоподателката, че не следва да отговаря за процесните задължения.
След като процесният имот е бил придобит в режим на съпружеска имуществена
общност /бездялова съсобственост, която не се твърди да е била прекратена/, то според
нормата на чл.25, ал.2 СК
/отм./, респ. чл. 32, ал. 2 СК, за задължения, които единият или двамата съпрузи са поели за задоволяване
нужди на семейството, те отговарят солидарно. А
щом е така, то кредиторът /ищецът/ може да иска изпълнение на цялото задължение
от когото и да е от длъжниците – арг. чл. 122, ал. 1 ЗЗД. По аргумент за
по-силното основание кредиторът може да иска от съпрузите изпълнение при
условията на разделност – виж и задължителните за съдилищата разяснения, дадени
с т. 1 от Тълкувателно решение № 2/2017 год. на ВКС по тълк.дело № 2/2017 год.,
ОСГК.
Съгласно чл. 150,
ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на
потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично
известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от
ДКЕР /писмена форма на договора не е предвидена/. Тези общи условия се
публикуват най-малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете
с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им публикуване,
без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите /чл. 150, ал. 2
от закона/. В случая несъмнено е, че Общите условия на ищцовото дружество са
влезли в сила, доколкото са били публикувани. По делото не са релевирани нито
твърдения, нито има данни, че ответницата е упражнила правото си на възражение
срещу Общите условия в срока по чл. 150, ал. 3 ЗЕ. Поради изложеното,
настоящият съдебен състав приема, че през исковия период между страните по
делото са били налице договорни отношения по продажба на топлинна енергия за
битови нужди с включените в него права и задължения на страните, съгласно ЗЕ и Общите
условия.
Съгласно
разпоредбата на чл. 139, ал. 1 ЗЕ разпределението на топлинната енергия в
сграда - етажна собственост, се извършва по система за дялово разпределение. Начинът
за извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ /чл. 139 – чл.
148/ и в действалата към процесния период Наредба №16-334 от 06.04.2007 год. за
топлоснабдяването /Обн. ДВ, бр.34 от 24.04.2007 год./.
СГС приема, че всички дейности и
обществени отношения, свързани с топлоснабдяването, са регулирани от секторното
законодателство в областта на енергетиката, което обуславя и особеностите на
възникването и осъществяването на услугата по
дялово разпределение на топлинната енергия. Разпоредбата на чл.
139, ал. 2 ЗЕ /редакция, изм., ДВ, бр. 74 от 2006 год., бр. 54 от 2012 год., в
сила от 17.07.2012 год./ възлага отговорността за извършването на дялово
разпределение на топлинна енергия само на топлопреносните предприятия, като те
могат да извършват дейностите по дялово разпределение самостоятелно или чрез
възлагане на търговците, вписани в публичния регистър по чл.
139а ЗЕ. Начинът на определяне на цената за услугата "дялово
разпределение на топлинната енергия" е точно определен в ЗЕ
– съгласно чл. 139в, когато топлопреносното предприятие или доставчикът на
топлинна енергия не са регистрирани по реда на чл. 139а, те сключват писмен
договор за извършване на услугата дялово разпределение с лицето, избрано от
клиентите по реда на чл. 139б /при Общи условия/, в който се уреждат цените за
извършване на услугата дялово разпределение на топлинна енергия, които се
заплащат от страна на потребителите към топлопреносното предприятие, а след
това – от топлопреносното предприятие към търговеца,
осъществяващ дялово разпределение на топлинна енергия,
а съгласно чл. 140, ал. 5 – лицето по чл. 139б, ал. 1 предлага на клиентите в
сграда – етажна собственост, самостоятелно или чрез упълномощено лице, да
сключат писмен договор, в който се уреждат условията и начинът на плащане на
услугата дялово разпределение /виж и чл. 112г от ЗЕЕЕ /отм./.
Съгласно чл. 36, ал. 1 и 2 от Общите
условия на ищеца за продажба на топлинна енергия за битови нужди, клиентите
заплащат цена за услугата дялово разпределение, извършвана от избран от тях
търговец, като стойността й се формира от: 1/ цена за обслужване на партидата
на клиента, включваща изготвяне на изравнителна сметка; 2/ цена за отчитане на
един уред за дялово разпределение и броя на уредите в имота на клиента и 3/ за
отчитане на уредите за дялово разпределение, извън обявените от търговеца дати
се заплаща допълнителна цена по ценоразпис, определен от продавача. Редът и
начинът на заплащане на услугата дялово разпределение се определя от продавача,
съгласувано с търговците, извършващи услугата дялово разпределение и се обявява
по подходящ начин на клиентите.
В разглеждания случай въз основа на съвкупната
преценка на писмените доказателства по делото и заключението на вещото лице по
допусната и изслушана в първоинстанционното производство съдебно-счетоводна
експертиза, което при преценката му по реда на чл. 202 ГПК следва да бъде
кредитирано, въззивният съд приема, че услугата дялово разпределение е била
реално осъществена /издадени са били изравнителна сметка/, като нейната
стойност възлиза на 10.86 лв. /1/2 част от 21.72 лв./, като няма пречка ищецът
сам да извършва тази услуга.
Количеството доставена топлинна
енергия за битово горещо водоснабдяване през периода от м.май 2014 год. до
м.април 2015 год. не е спорно във въззивното производство /в имота не е била
доставяна топлинна енергия за отопление и за сградна инсталация/, а от
заключението по съдебно-счетоводната експертиза е установено, че нейната
стойност възлиза на 867.04 лв. /която е в по-висок размер от претендирания от
ищеца – 843.13 лв./. Установено е също така, че
обезщетението за забава в размер на законната лихва за периода от 15.10.2015
год. до 18.08.2016 год. възлиза, както следва: върху главницата, представляваща
стойност на доставена топлинна енергия – на 130.72 лв. /което е в по-висок от
претендирания от ищеца – 72.57 лв./, а върху главницата, представляваща
стойност на услугата дялово разпределение – на 1.22 лв.
Своевременно направеното от ответницата
възражение за погасителна давност /чл. 131 ГПК и чл. 120 ЗЗД/ се явява
неоснователно, поради следните съображения:
Според задължителните разяснения,
дадени с ТР №3/2011 год. по тълк.дело №3/2011 год. на ОСГКТК на ВКС, понятието
„периодични плащания” по смисъла на чл.111, б.”в” ЗЗД се характеризира с
изпълнение на повтарящи се задължения за предаване на пари или други заместими
вещи, имащи един правопораждащ факт, чието падеж настъпва през предварително
определени интервали от време, а размерите на плащанията са изначално
определени или определяеми без да е необходимо периодите да са равни и
плащанията да са еднакви. В този смисъл и по аргумент от чл. 155 и чл. 156 ЗЕ
вземанията на топлофикационното дружество съдържат всички гореизброени
признаци, поради което са периодични плащания по смисъла на чл. 111, б. ”в” ЗЗД.
Съответно вземанията за лихви се
погасяват с изтичането на същия срок за погасяване на главницата, когато те са
капитализирани, когато са присъдени със съдебно решение и когато главното
вземане е погасено по давност – арг. от чл. 119 ЗЗД. Вън от тези случаи
вземанията за лихви се погасяват с изтичането на тригодишна давност по силата на
чл. 111, б. ”в” ГПК.
Съгласно разпоредбата на чл. 114, ал.
1 ЗЗД давността започва да тече от момента на изискуемостта на вземането, като
при срочните задължения /каквито са процесните за главница/, давността тече от
деня на падежа /тъй като срокът е уговорен в полза на длъжника и кредиторът не
може да иска предсрочно изпълнение/. Ако е уговорено, че вземането става
изискуемо след покана, давността започва да тече от деня, в който задължението
е възникнало – чл. 114, ал. 2 ЗЗД.
По отношение на задълженията за
заплащане на стойността на доставената топлинна енергия и на услугата дялово
разпределение за исковия период въззивният съд приема, че е приложимо правилото
на чл. 114, ал. 2 ЗЗД. И това е така, тъй като страните по правоотношението не
са определили срок за изпълнение, поради което длъжникът изпада в забава, след
като бъде поканен от кредитора /чл. 84, ал. 2 ЗЗД/, но давността започва да
тече от деня, в който задължението е възникнало, поради следните съображения:
Действащата през
процесния период нормативна уредба – чл. 155, ал. 1 ЗЕ
/изм., ДВ, бр. 54 от 2012 год., в сила от 17.07.2012 год./, предвижда, че
потребителите на топлинна енергия в сграда – етажна собственост заплащат
доставената топлинна енергия по един от следните начини: 1/ на 11 равни месечни
вноски и една изравнителна вноска; 2/
на месечни вноски, определени по прогнозна консумация за
сградата, и една изравнителна вноска и 3/ по реална месечна
консумация. Правилата за определяне на прогнозната консумация и изравняването
на сумите за действително консумираното количество топлинна енергия за всеки
отделен потребител са уредени в действалата през процесния
период Наредба за топлоснабдяването.
Анализът на цитираната нормативна уредба
води до извод, че в случаите на чл. 155, ал.
1, т. 1 или т.
2 ЗЕ задълженията на потребителите за заплащане на месечни
вноски /равни или прогнозни/ не са в зависимост от изравнителния резултат в
края на съответния отчетен период, а имат самостоятелен характер.
Изравнителният резултат не влияе на дължимостта на месечните вноски в
установените за тях срокове, а до възникване на ново вземане в полза на една от страните по облигационното отношение в
размер на разликата между начислената суми по прогнозните вноски и
стойността на действително доставеното количество топлинна енергия, отчетено в
края на периода. В зависимост от това дали начислените прогнозни месечни вноски
са в по-голям или по-малък размер от стойността на действително доставеното
количество топлинна енергия, отчетено в края на периода, то това ново вземане
възниква в полза на потребителя или в полза на топлопреносното предприятие. При
всички случаи, обаче, това “изравнително”
вземане е самостоятелно и различно от вземанията на топлопреносното предприятие
за месечни вноски /равни или прогнозни/, а не се касае до корекция на тези
вноски със задна дата. Т.е., задължението за заплащане на
изравнителната сметка не влияе на дължимостта на месечните вноски.
Съгласно действалите през
горепосочения период Общи условия на ищеца, в сила от 12.03.2014 год.,
месечната дължима сума за доставена топлинна енергия на клиента се формира въз
основа на определения за него дял от топлинната енергия за разпределение в СЕС
и обявената за периода цена, за която сума се издава ежемесечно фактура от
продавача – чл. 32, ал. 1, а след отчитане на средствата за дялово
разпределение и изготвяне на изравнителните сметки от търговеца, продавачът
издава за отчетния период кредитни известия на стойността на фактурите по ал. 1
и фактура за потребеното количество топлинна енергия за отчетния период,
определено на база изравнителните сметки – чл. 32, ал. 2. Клиентите са длъжни
да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия по чл. 32, ал. 1 в
30-дневен срок от датата на публикуването им на интернет страницата на
продавача – чл. 33, ал. 1 от горепосочените Общи условия. Изравнителният
резултат води до възникване на ново вземане в полза на топлопреносното
предприятие, когато начислените прогнозни месечни вноски са в по-малък
размер от стойността на действително доставеното количество топлинна енергия –
в този случай според чл. 33, ал. 2 от Общите условия, клиентите са длъжни да
заплащат стойността на фактурата по чл. 32, ал. 2 за потребено количество
топлинна енергия за отчетния период, в 30-дневен срок от датата на
публикуването на интернет страницата на продавача.
Публикуването на месечните дължими
суми за топлинна енергия по чл. 32, ал. 1 от Общите условия и на стойността на
фактурата по чл. 32, ал. 2, представлява по своето естество уговорен между
страните начин, по който кредиторът отправя искането си /поканата си/ за
изпълнение. Следователно изпълнението на задълженията зависи от волята на
кредитора, т.е. той решава кога да поиска изпълнение. И тъй като правото на иск
в случая зависи от волята му, законодателят пренася началото на погасителната
давност към възникване на задълженията, защото поканата за изпълнение може да
се отправи от възникването на правото.
В този смисъл настоящият съдебен
състав счита, че задълженията за месечни вноски /прогнозни или равни/ възникват
след изтичането на съответния месец, пред който е доставена топлинна енергия –
всяка доставка поражда вземане за месечна вноска, респ. задължението за
заплащане на цената на услугата дялово разпределение – след нейното
осъществяване /изготвянето на индивидуалната справка за отопление и топла
вода/. От 01.06.2014 год. – когато изтича срокът за заплащане на стойността на
доставената топлинна енергия за първия месец от исковия период /м.май 2014
год./, респ. от м.май 2015 год. – когато е изискуемо задължението за стойността
на услугата дялово разпределение за отоплителния сезон м.май 2014 год. до
м.април 2015 год., до датата на подаване на заявлението за издаване на заповед
за изпълнение по чл. 410 ГПК /виж чл. 422, ал. 1 ГПК/ – 08.09.2016 год., не са
изтекли 3 години, поради което и следва да се приеме, че вземанията на ищеца не
са погасени по давност.
В този смисъл при установеното
облигационно правоотношение между страните, при съобразяване на действащата през
процесния период нормативна уредба, регламентираща
начина и сроковете за заплащане на стойността на доставената топлинна
енергия и на услугата дялово разпределение,
както и предвид липсата на самостоятелни оплаквания във въззивната жалба срещу
първоинстанционното решение в частта му по акцесорните искове по чл. 86, ал. 1 ЗЗД
и установените в тази връзка от СРС фактически положения, следва да се приеме,
че главните и ацесорните искове се явяват основателни в претендираните размери,
ведно със законната лихва върху главниците, считано от датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК до
окончателното им изплащане – чл. 422, ал. 1 ГПК.
Ето защото въззивната жалба срещу
решението на СРС в допустимата му част следва да бъде оставена без уважение, а
съдебният акт – потвърден, като правилен /няма основание за отмяна на
първоинстанционното решение в частта му за разноските, тъй като отговорността
на ответника е ангажирана по реда на чл. 78, ал. 1 и 8 ГПК в обем, който
съответства на резултата от въззивното производство/.
При този изход на спора
жалбоподателката няма право на разноски.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК
настоящето решение не подлежи на касационно обжалване.
Предвид
изложените съображения, съдът
Р
Е Ш И
:
ОБЕЗСИЛВА решението от 02.05.2019 год.,
постановено по гр.дело №30564/2018 год. по описа на СРС, ГО, 124 с-в, в
частта му, в която е признато за установено, че К.Л.К. дължи на „Т.С.“ ЕАД
разликата над 72.57 лв. до размера от 145.15 лв. – обезщетение за забава в
размер на законната лихва върху главницата, представляваща стойност на
доставена топлинна енергия, за периода от 15.10.2015 год. до 18.08.2016 год.
ПОТВЪРЖДАВА решението от
02.05.2019 год., постановено по гр.дело №30564/2018 год. по описа на СРС, ГО,
124 с-в, в останалата му обжалвана част.
Решението е постановено при участието на привлечено от
ищеца трето лице-помагач „Б.Б.“ ООД.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/