ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№1803
гр. Пловдив, 17.09.2019 г.
ОКРЪЖЕН
СЪД ПЛОВДИВ, ГО, V състав в закрито заседание на седемнадесети септември две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛАНА ИЗЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
РАДОСТИНА СТЕФАНОВА
ЗОРНИЦА ТУХЧИЕВА
като разгледа докладваното от младши
съдия Тухчиева въззивно ч. гр. д. № 1047 по описа за 2019 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.274, ал.1, т.2 вр. чл. 130 от ГПК.
Образувано е по частна жалба с
вх. № 4463/20.03.2019 г. на „Профи Кредит
България“ ЕООД, ЕИК: *********, действащо чрез юрк. К. А., против Определение №
301 от 27.02.2019 г., постановено по гр. д. № 1204/2018г. по описа на РС-
Асеновград, IV- ти състав, с което частично е
прекратено производството с аргумент за недопустимост на същото поради липса на
идентитет на претенциите, заявени със заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК, въз основа на което е издадена заповед за
изпълнение, и тези по иска с правна квалификация чл. 422 ГПК за установяване съществуването на
вземането.
Прави се искане определението да бъде отменено.
Насрещната страна
по делото- П.А.П. не взема становище по жалбата.
Настоящият съдебен
състав на Пловдивски окръжен съд, след като обсъди доводите на жалбоподателя и
взе предвид данните по делото, намира следното:
Жалбата е подадена
в срок, от надлежна страна и срещу обжалваем съдебен акт, поради което се явява
процесуално допустима.
Разгледана по същество, същата е неоснователна. Съображенията в тази насока
са следните:
Видно от приложеното ч.гр. дело № 811 по описа за 2018 год. на РС- Асеновград, същото е било образувано
по заявление на „Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК *********, представлявано от
юрк. К. А.- пълномощник за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 410
от ГПК против П.А.П., ЕГН ********** и И. В. П. ЕГН **********.
По проведеното заповедно производство била издадена Заповед № 375 от
11.04.2018 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, като в
полза на дружеството- заявител е присъдена сумата от 4509,42 лева, дължима по
Договор за потребителски кредит № ********** от 13.06.2017 г. Посочено е, че паричното
вземане включва сумата от 4467,36 лева, представляваща главница, сумата от
30,00 лева – такса по Тарифа за извънсъдебно събиране на вземането, начислена
за периода от 06.08.2017 г. до 10.10.2017 г., сумата от 12,06 лева- законна
лихва за забава за периода от 06.08.2017 г. до 10.10.2017 г., както и законната
лихва от датата на подаване на заявлението в съда -10.04.2018 г. до
окончателното изплащане на вземането. Присъдени са и разноски в размер на
240,19 лева, включващи 90,19 лева- държавна такса и 150,00 лева –
юрисконсултско възнаграждение.
В срока по чл. 414, ал.2 ГПК били подадени възражения и от двамата
длъжници.
В изпълнение на дадените от първостепенния съд указания и в срока по чл.
415, ал. 1 от ГПК „Профи Кредит България“ ЕООД предявил срещу П.А.П. иск с
правно основание чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415, ал. 1 от ГПК.
С определение от 10.10.2018 г. на РС- Асеновград /л.61/ исковата молба е
оставена без движение до отстраняване на констатирани нередовности, като е
дадено указание да се посочи какъв е размерът на претенцията и как е формулиран.
С уточнителна молба вх. № 14358/ 30.10.2018 г. /л. 65/ ищцовото дружество е
посочило, че общото неизплатено задължение по договора е в размер на 4467,36
лева, което включва отделни неизплатени задължения, както следва: главница,
представляваща отпусната сума по заема в размер на 2000 лева; договорно
възнаграждение в размер на 967,36 лева; възнаграждение за закупен пакет от
допълнителни услуги в размер на 1500 лева. В т. 6 е посочено, че всички претендирани
задължения произтичат от договор за потребителски кредит № **********.
Със следващо определение от 12.11.2018 г. на РС- Асеновград /л.73/,
исковата молба отново е оставена без движение, като на ищеца е указано да мотивира
интерес от предявяване на установителен иск по отношение претенциите за
договорно възнаграждение в размер на 967,36 лева и възнаграждение за закупен
пакет от допълнителни услуги в размер на 1500 лева.
С уточнителна молба вх. № 16120/ 30.11.2018 г. /л.75/, ищцовото дружество е
мотивирало наличието на правен интерес от предявяване на установителен иск с
аргумент, че договорното задължение в размер на 967,36 лева се дължи на
основание чл. 4 от ОУ към договор №
********** и е предварително определено в погасителния план. Както в
предходните уточнителни молби, така и в настоящата, относно сключеното между
страните споразумение за предоставяне на пакет за допълнителни услуги ищецът
посочва, че длъжникът дължи посоченото възнаграждение в размер на 1500 лева,
тъй като същият е закупил пакета от допълнителни услуги по собствено желание, с
цел гарантиране приоритетно разглеждане и отпускане на поискания кредит, както
и предоставяне на услуги, които не били свързани с дейността на кредитора по
кредитиране, а били свързани с необходимостта на потребителя и неговото
конкретно житейско положение. Конкретизирано е, че възнаграждението не е цената
на услугите, а е дължимо за наличието им, за възможността /опцията/ длъжникът
да поиска промяна в договора му за
кредит, предвид което споразумението за предоставяне на допълнителни услуги
не било пряко свързано с договора за кредит, тъй като такъв можело да
съществува в правния мир и без договорените допълнителни услуги, а било
сключено по повод на същия.
С разпореждане от 03.12.2018 г. исковата молба отново е оставена без
движение като повторно е дадено указанието да се посочи как е формиран размерът
на претендираната сума от 4467,36 лева.
С уточняваща молба вх. № 17150 от 20.12.2018 г. /л. 82/ ищцовото дружество
е посочило, че ответната страна дължи главница в размер на 2000,00 лева;
1500,00 лева – възнаграждение съгласно сключено между страните Споразумение за
предоставяне на пакет за допълнителни услуги и чл. 15 от ОУ към ДПК; сумата от
967,36 лева – договорно възнаграждение за изтегления кредит. Формулирано е
искане в условията на евентуалност относно претендираните договорно
възнаграждение и възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги да бъде
дадена възможност на ищеца същите да бъдат претендирани на основание чл. 124,
ал.4 ГПК.
С определение от 02.01.2019 г. исковата молба отново е оставена без
движение с указание да бъде посочен интереса от предявяване на установителния
иск, с оглед липсата на издадена заповед за изпълнение за претендираните с
уточняващата молба договорно възнаграждение в размер на 967,36 лева,
възнаграждение по споразумение за предоставяне на пакет за допълнителни услуги
в размер на 1500,00 лева. Указано е също така да бъде посочен период на
претенцията за договорно възнаграждение.
С уточняваща молба с вх. № 1057/23.01.2019 г. ищецът е заявил, че относно неизплатеното
договорно възнаграждение в размер на 967,36 лева предявява осъдителна
претенция. По отношение на вземането в размер на 1500,00 лева поддържа предявения иск по чл. 422, ал.1 вр.
чл. 415 ал.1 от ГПК.
С определение от 04.02.2019 г.
исковата молба е оставена без движение, като РС- Асеновград е дал
указания да се внесе държавна такса в
размер на 110 лева, както и да се посочи период на претенцията за договорно
възнаграждение в размер на 967,36 лева.
С молба вх. № 2825/20.02.2019 г. е представено платежно нареждане, видно от
което държавната такса в размер на 110 лева била внесена по сметка на РС-
Асеновград.
С обжалваното пред настоящата инстанция определение районният съд е приел,
че от приложеното по делото ч. гр. дело № 811/2018 г. се установява, че е
издадена заповед за изпълнение за сумата от
4467,36 лева главница, такси по Тарифа за извънсъдебно събиране на
вземането в размер на 30,00 лева, начислени за периода 04.08.2017г. –
21.11.2017 г., лихва за забава в размер на 4,80 лева от 06.08.2017 г. до
10.10.2017г., както и 12,06 лв. лихва за забава от 06.08.2017г. до 10.10.2017г.
С оглед изложеното първостепенният съд е приел, че е налице липса на издадена
заповед за изпълнение за сумата от 1500,00 лева, представляваща неизплатено
възнаграждение по споразумение за закупен пакет от допълнителни услуги, поради
което е счел, че предявеният иск за установяване съществуване на вземането му в
тази част е недопустим, поради което прекратил производството.
От сравнителния преглед между подаденото заявление по чл. 410 от ГПК и
депозираната искова молба, с която е предявен иск с правно основание чл. 422 от ГПК, ведно с приложените по делото уточнителни молби, неразделна част от
исковата молба, според настоящия въззивен състав се констатира явно
несъответствие. Същото се изразява в това, че в заявлението по чл. 410 от ГПК в
т. 9 и т. 12 е посочено, че се претендира общо сумата от 4509,42 лева, дължима но основание Договор за потребителски кредит
№ ********** от 10.10.2017 г., включваща главница в размер на 4467,36 лева, такси по тарифа за
извънсъдебно събиране на вземането в размер на 30,00 лева за периода 06.08.2017
г. до 10.10.2017 г., законна лихва за забава в размер на 12,06 лева, която
впрочем не се претендира с исковата молба.
В исковото производство пред първостепенния съд се уточнява, че сумата от
4467,36 лева, посочена в заявлението като главница, всъщност включвала сумата
от 2000,00 лева- непогасена главница по договора за потребителски кредит, сумата
от 1500,00 лева, дължима за закупен пакет „допълнителни услуги“, както и сумата
от 967,36 лева - възнаградителна лихва, част от анюитетните месечни вноски.
Изложеното обуславя липсата на идентитет между заповедното производство и
образуваното пред районния съд исково производство, което се явява продължение.
Прави впечатление, че т. нар. пакет за допълнителни услуги е предмет на отделно
споразумение, което не е неразделна част от договора за потребителски кредит, посочен като основание в заявлението
за издаване на заповед за изпълнение. По отношение на коментираното
допълнително споразумение самия ищец посочва, че то се сключва отделно от
договора за потребителски кредит и се явява опционално, самостоятелно
съглашение.
В теорията и практиката се приема категорично, че за
допустимостта на установителния иск по чл. 422 ГПК е необходимо да е
налице пълен
идентитет на претенциите, заявени в двете производства – по основание, размер и период,
доколкото в исковото производство се установява дължимостта именно на тези
вземания, за които е образувано заповедното такова и за които е издадена
заповед за изпълнение.
Производството по чл. 422 ГПК, вр. с чл. 415, ал. 1 ГПК е специално и е
пряко обвързано със заповедното такова по чл. 410 и сл. ГПК. Тази пряка
обвързаност е свързана с обстоятелството, че искът по чл. 422 ГПК се счита за
предявен от подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, като
целта на исковото производство е да се установи вземането на ищеца от ответника
- длъжник, така, както същото е заявено в заявлението и съответно в
издадената заповед за изпълнение. Изложеното е
основание да се приеме, че искът по чл. 422 ГПК трябва да има
за предмет съдебното установяване на вземане, идентично със заявения
в заповедното производство дълг. Сочената идентичност е изискване,
процесуална предпоставка, както за редовността на иска, респективно за
надлежното сезиране на съда, така и за допустимостта на предявената претенция.
Следва да се отчита и обстоятелството, че с иска по
реда на чл. 422 ГПК кредиторът
продължава защитата си по повод направени възражения на длъжника в
заповедното производство, поради което не може да променя материалноправната
характеристика на вземането, внасяйки нещо различно от предявеното в
заповедното производство.
В настоящия случай, не е налице идентитет на
претенциите заявени в двете производства по основание и размер. Ищецът
претендира сумата от 1500,00 лева, посочвайки, че същата е включена в общия
размер от 4467,36 лева, като едва след оставяне на исковата молба без движение
уточнява, че я претендира съгласно Споразумение за предоставяне на пакет от
допълнителни услуги, сключено по повод договора за потребителски кредит № ********** от 10.10.2017 г. Никъде в заявлението
процесното споразумение не е посочено, като основание за възникване на
вземането от 1500,00 лева, включено в сумата от 4467,36 лева. Впрочем
несъответствие се наблюдава и относно посочените суми като главници в
заявлението и в иска по чл. 422 ГПК- съответно
4467,36 лева и 2000,00 лева.
При липса на идентичност в произнасянето на съда по
заповедното и исковото производство, би се стигнало до недопустимо разминаване
в претенциите. Отделен е въпросът, че правото на защита на длъжника би било
сериозно накърнено.
По изложените съображения частната жалба се
явява неоснователна и следва да се остави без уважение, а обжалваното
определение като правилно следва да бъде потвърдено.
Така мотивиран, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
ПОТВЪРЖДАВА Определение № 301 от 27.02.2019 г., постановено по
гр. д. № 1204 /2018г. по описа на РС- Асеновград, IV- ти състав.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: