№ 615
гр. Варна, 16.05.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, V СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и пети януари през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Деспина Г. Г.а
Членове:Златина Ив. Кавърджикова
Невин Р. Шакирова
при участието на секретаря Доника Здр. Христова
като разгледа докладваното от Деспина Г. Г.а Въззивно гражданско дело №
20213100502485 по описа за 2021 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството по делото е въззивно, образувано по жалбата вх.рег.№
296569/19.08.2021 на адв.Б.Жеков като процесуален представител на П. Д. ЕНЧ. срещу
решението на ВРС-XLVIIIс-в № 262176/06.07.2021г по гр.д.№ 3661/ 2021г, с което е
допуснат до делба имот, находящ се в гр.Варна, район „Приморски" С.О.“Траката" м-ст
„Траката", представляващ ВИЛНА СГРАДА с идентиф.№ 10135.2520.4232.2 със застроена
площ 203кв.м, брой етажи - 3, и предназначение по КК: вилна сграда-еднофамилна,
построена в поземлен имот с идентиф.№ 10135.2520.4232 по КККР, одобрени със Заповед
РД-18-92/14.10.2008г на ИД на АГКК, находящ се в гр.Варна, район „Приморски" С.О.
„Траката" м-ст„Траката", целият с площ 1036кв.м, трайно предназначение на територията-
урбанизирана, начин на трайно ползване-ниско застрояване, номер по предходен план
5204232, при описаните в решението граници, при следните квоти :
Д. Н. Д. ЕГН ********** - 1/9ид.ч.,
Д. Н. Д. ЕГН ********** - 1/9ид.ч.,
СТ. К. СТ. ЕГН ********** - 1/6ид.ч.,
Д. К. СТ. ЕГН ********** - 1/6ид.ч.,
С. СТ. АВ. ЕГН ********** - 1/6ид.ч.,
1
З. ИВ. АВ. ЕГН ********** - 1/6ид.ч. и
П. Д. ЕНЧ. ЕГН ********** - 1/9ид.ч.,
на осн.чл.34 ЗС.
По отношение на вилната сграда в жалбата се поддържа, правоизключващото
възражение за придобивна давност, изтекла в полза на въззивницата П.Е., което е било
заявено още пред първата инстанция. Затова счита, че следва да бъде изключена от делбата,
тъй като липсва съсобственост.
Счита решението за незаконосъобразно в тази част и затова моли за неговата отмяна,
като вместо него бъде постановено друго за отхвърлянето на иска за делба на вилната сграда
като излага следните доводи:
Неоснователно съдът не е възприел възражението й за придобиването на сградата въз
основа на издаденото разрешение за строеж, строителство и давност, тъй като от събраните
писмени и гласни доказателства по делото е установено следното:
През периода от м.август 2004г до м.декември 2008г П.Е. е построила гореописаната
хотелска сграда и басейн.
С Разрешение за строеж № 353/19.08.2004г, на осн.чл.148 ал.1, 2 и 4 вр.чл.37 ал.1 от
ЗУТ й е било разрешено изграждането на семеен хотел на два етажа, терасовиден етаж и
ресторант с бар в сутерена в УПИ XII-1973,1974 в кв.127 м-ст „Траката" със ЗП 197кв.м. и
РЗП 490кв.м.
Съгласно Разрешение за строеж № 648/01.11.2007г, на осн.чл.148 ал.1 т.4 и чл.47 ал.2
от ЗУТ й е било разрешено да изгради басейн с обща кубатура 100кв.м. в УПИ XII-1973,
1974 в кв.127 по плана на СО„Траката".
По делото са приложени като доказателства редица строителни книжа - протокол за
определяне на строителната линия и ниво на строежа от 15.08.2005г, протокол за откриване
на строителната площадка от 15.08.2005г, Акт обр № 14 за грубия строеж на хотела и др.
Въззивницата владее процесната сграда от момента на започването на строежа до
настоящия момент. Демонстрирала е владението явно, непрекъснато, спокойно и несъмнено,
въпреки че ищците са имали достъп до сградата, по никакъв начин през годините то не е
било смущавано. Средствата, които е вложила в имота са 532 299.07лв, а стойността на
имота се е увеличила чрез строежа на сградата до 804 321лв.
В тази връзка счита, че същата има качеството на добросъвестен владелец, тъй като,
съгл.чл.70 ал.1 ЗС владелецът е добросъвестен, когато владее вещта на правно основание,
годно да го направи собственик, без да знае, че праводателят му не е собственик или че
предписаната от закона форма е била опорочена. Достатъчно е добросъвестността да е
съществувала при възникване на правното основание.
Както е описано по-горе, П.Е. е придобила имота на правно основание, годно да я
направи собственик. Това е била причината да изгради описаната хотелска постройка и
басейн, които владее и до този момент и са нейна индивидуална собственост.
2
Това се доказало несъмнено и от свидетелските показания на разпитаните в хода на
производството свидетели - ИЛ.П.ИВ. и Г.ВЛ.Г..
Съгл.чл.79 ЗС правото на собственост по давност върху недвижим имот се придобива
с непрекъснато владение в продължение на 10 години, а ако владението е добросъвестно - с
непрекъснато владение в продължение на 5 години. От своя страна нормата на чл.68 ЗС дава
и легално определение на термина "владение" - това е упражняване на фактическа власт
върху вещ, която владелецът държи лично или чрез другиго, като своя. Елементите на
фактическия състав на чл.79 ЗС следва да се установят по делото при условията на пълно и
главно доказване.
В конкретния случай е безспорно, че по делото са събрани множество писмени
доказателства и гласни такива, които доказват по несъмнен начин добросъвестното владение
на ответницата Е.. Установено е било от кога е започнало владението, на какво основание
владее имота и на кого е противопоставено. В тази връзка всички елементи от фактическия
състав на придобивната давност са безспорно установени и доказани в производството, но
не са отчетени от страна на ВРС.
Не може да бъде споделен изводът му, че с предявената искова претенция по чл.108
ЗС и образуваното гр.д.№ 2835/2006г на ВРС била прекъсната давността. ВРС не е взел под
внимание обстоятелството, че предявеният иск не води нито до спиране, нито до прекъсване
на придобивната давност, текла в полза на ответницата Е., тъй като посоченото дело е
образувано за предаване на владението на ПИ № 1973 по КП от 1989г на м. „Траката", а не
за ВИЛНА СГРАДА с идентиф.№ 10135.2520.4232.2 , което прави постановеното решение в
тази си част незаконосъобразно и неправилно.
Претендират се сторените за въззивното производство разноски.
В о.с.з. страната чрез процесуалния си представител заявява,че поддържа жалбата си
само по отношение на ВИЛНАТА СГРАДА, като се признава, че в имота има и басейн,
който не е свързан със сградата.
Поддържат се доводите, че съгласно закона сградата е единствената вещ, която може
да съществува в чужд имот и може да се притежава от лице, което не е собственик на имота.
Следователно, воденото дело за имота /земята/ не прекъсва давностното владение по
отношение на сградата. Съдебният изпълнител не би могъл да въведе във владение
взискателя в сградата, когато лицето е взискател по ИЛ само за поземления имот, без в него
да е била посочена сградата. По тази причина давността относно вилната сграда никога не е
била прекъсвана от ищците и затова тя е изтекла.
От момента, в който носителят на правото на строеж започне да строи, упражнява
владение на вещното право. За придобиването по давност се зачита, както периода, в който
се извършва строежа до завършване на грубия строеж, така и посочения период след това.
В тази връзка изводът на ВРС, че се упражнява от м.12.2015г. не е правилен - то се
упражнява от датата на издаване на разрешението за строеж. При завършена вече 5г. давност
и добросъвестно владение, което не е опровергано от тази презумпция, тази давност е
3
изтекла.
Никакво отношение нямат наведените в процеса възражения за прекъсване на някаква
давност, след изтичането на давностния срок, т.к. са безпредметни.
Придобитото право на собственост може да бъде изгубено ако собственикът се
откаже по съответния ред с нот.заверено изявление, вписано в имотния регистър.
Освен това, са изтекли всички други давности в този период, които са възможни и
никога не са били прекъсвани.
Иск по отношение на сградата няма предявяван.
Никога искът на ищеца не може да прекъсне неговата давност, такъв ефект на иска не
е предвиден в закона и той не следва; нито искът за заплащане на подобрения има някакво
отношение към това, че се прекъсва владението или се превръща в държание. Ако ищецът
владее имота, тогава за него би било добре да предяви иск, за да прекъсне давността, но
настаящите ищци това никога не са го сторили, защото са били заблудени относно правния
ефект на решението за давността върху ПИ, че се простира и върху сградата, в какъвто
смисъл са техните доводи, което, обаче, не отговоря на действителното правно положение.
В срока по чл.263 ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор вх.№ 299407/04.10.2021г от
адв.Ф.Д. като процесуален представител на Д. Н. Д.; Д. Н. Д., СТ. К. СТ., Д. К. СТ., С. СТ.
АВ., З. ИВ. АВ.а, в който оспорват въззивната жалба като неоснователна. Считат
постановеното решение за правилно и законосъобразно и затова молят за неговото
потвърждаването му.
Считат претенциите на въззивницата, че е изключителен собственик на сградата-
семеен хотел въз основа издадено разрешение за строеж, строителство и давност за изцяло
неоснователни, като се излагат следните доводи:
Придобивните основания на въззиваемите по отношение на ПИ са реституция по
ЗСПЗЗ с решение № 503/13.05.1998г на ПК - Варна, и наследяване по закон.
Процесният ПИ с ид.№ 10135.2520.4232 попада изцяло в границите на възстановения
имот с Решение № 503/13.05.1998г.
Придобивното основание на въззиваемите по отношение на построената в имота
сграда с ид.10135.2520.4232.2 е приращение /чл.92 ЗС/ на сградата към собствения им ПИ.
В настоящото производство не са наведени основателни твърдения и не са събрани
данни, установяващи „друго" по смисъла на чл.92 ЗС, т.е.- презумпцията по чл.92 ЗС не е
опровергана.
Въззивницата П. Д.Е. е придобила правото на собственост върху 1/9ид.ч. от ПИ и
толкова ид.ч. от вилната сграда по силата на Постановаление за възлагане на недв.имот от
1.08.2019г по изп.д.№ 20137180400068, влязло в сила на 28.08.2019г и вписано в СлВп-
Варна под № 45 т.LXVI н.д.№ 2624 вх.рег. № 23585/10.09.2019г.
4
Изп.дело е образувано от П. Д. ЕНЧ. като взискател срещу К. Д. Д..
След смъртта на К. Д. нейните синове и наследници по закон - въззиваемите Д.Д. и
Д.Д. са констиитуирани като длъжници по посоченото изп.дело.
При публичната продан П. Д. ЕНЧ. е направила наддавателно предложение и е
придобила правото на собственост върху 1/9ид.ч. от ПИ и 1/9 ид.ч. от подробно описаната
от ЧСИ сграда: търговски обект–семеен хотел, означен по кадастрална схема като ВИЛНА
СГРАДА-ЕДНОФАМИЛНА с идентиф.№ 10135.2520.4232.2.
В отговора на ИМ П. Д.Е. не оспорва, че с ищците са съсобственици на процесния
ПИ, но прави искане вилната сграда да бъде изключена от делбата, тъй като е нейна
индивидуална собственост. Поддържа, че еднолично е построила хотелската сграда и
басейна в периода от м.08.2004г до м.12.2008г, и ги владее от началото на строителството до
настоящия момент като добросъвестен владелец.
Поддържа, че е достатъчно добросъвестността да е съществувала при възникване на
правното основание.
Във въззивната жалба също се навеждат твърдения за придобито от въззивницата
право на собственост по давност върху целия процесен имот: ПИ и вилна сграда, които
обаче не съответстват на формулирания петитум само досежно вилната сграда.
Извън настъпилата преклузия досежно възражението за придобиване по давност на
ПИ, което е било заявено в първоинстанционното производство след сроковете по чл.133 и
чл. 342 ГПК, възраженията на П.Е. за придобиване на процесния имот по давност са изцяло
неоснователни по следните съображения:
1. На основание възстановеното с Решение №503/13.05.1998 г. на ПК-Варна право на
собственост върху процесния имот в полза на наследниците на Д.Д. Д., с влезли в сила
съдебни решения, постановени в производството по гр.д.№ 2835/2006г на ВРС, П. Д.Е. е
осъдена да предаде владението върху целия процесен имот на съсобственицата К. Д. Д.,
чиито наследници по закон са доверителите ни Д. Н. Д. и Д. Н. Д..
Искът срещу П. Д. ЕНЧ. с правно осн.чл.108 ЗС и обект - процесния имот, е предявен
на 26.04.2006г и вписан на 11.09.2006г.
След като разгледа подадените касационни жалби от двете страни срещу решението
по в.гр.д.№1734/2008г на ВОС, ВКС се е произнесъл окончателно по спора с Решение №
840/10 от 15.08.2011г, по силата на което П. Д. ЕНЧ. е осъдена да предаде на ищцата К. Д.
владението върху целия ПИ № 4232 по ПНИ с площ 1000кв.м., включващ ПИ №№1973 и
1974 по КП на м-ст „Траката" от 1989г, идентичен с ПИ с идентиф.№ 10135.2520.4232 по
действащата КК.
В мотивите към решението на ВКС е обсъдено възражението на касаторката П.Е. за
придобивна давност, направено за първи път с касационната жалба и е приел, че такова
възражение е недопустимо и не може да се преценява в касационното производство,
доколкото в инстанциите по съществото на спора касаторът не се е позовал на това
5
оригинерно основание за придобиване на собствеността.
В настоящото производство въззивницата Е. не може да се позовава на придобивна
давност в периода 2004г-15.08.2011г /датата на постановяване и влизане в сила на решение
№ 840/2010 по кас.гр.д.№1355/2009г на ВКС - I ГО, тъй като е следвало да изчерпи
възраженията си за придобити права върху обекта на спора в производството по чл.108 ЗС.
При уважаване на ревандикационния иск непредявените от ответника възражения се
обхващат от силата на присъдено нещо на постановеното решение и е недопустимо да се
предявяват в друг процес между същите страни, доколкото влязлото в сила решение не
подлежи на преразглеждане и е задължително в отношенията между страните.
Освен СПН на постановеното съдебно решение по иска с правно основание чл.108
ЗС, която преклудира непредявените възражения за придобити права от ответника по
уважения иск, молят да се има предвид, че давността се прекъсва с предявяване на иск, не
тече докато трае съдебният процес относно вземането, а от момента на влизане в сила на
съдебното решение, с което е уважен искът, започва да тече нова давност /чл.116 б.Б, чл.115
ал.1 б.Ж и чл.117 ал.1 ЗЗД/, съответно приложими относно придобивната давност съгласно
чл.84 ЗС.
Дори да се приеме, че след 15.08.2011г П.Е. е била владелец на имота, до завеждането
на настоящото дело на 18.03.2020г не е изтекъл 10-годишният срок на придобивната давност
по чл.79, ал. 1 от ЗС.
В съдебната практика е трайно наложено становището, че след предявяване на
основателен иск за собственост в различните му форми, както и на иск за делба /защото в
предмета му е включено установяване на правото на собствености/, владелецът престава да
се счита за добросъвестен и не може да се ползва от кратката придобивна давност по чл.79,
ал.2 ЗС.
2. Упражняваната от въззивницата фактическа власт върху мястото и сградата в
периода след 15.08.2011г представлява държане, а не владение по смисъла на чл.68 ЗС по
следните съображения:
Видно от представените в с.з. на 3.02.2021г писмени доказателства, заведеното от К.
Д. изп.д.№ 20097160400500 за предаване владението на имота е спряно на основание
допуснато от съда обезпечение на бъдещия иск на П.Е. срещу К. Д. за заплащане на сумата
60000 лева за подобрения, изразяващи се в съграждане на „Семеен хотел на два етажа,
терасовиден етаж и ресторант с бар в сутерена в УПИ XII-1973, 1974, кв-127 по плана на
м."Траката" и басейн от 100 куб.м. в същия имот.
С влязло в сила решение по гр.д.№ 894/2010г на ВОС е признато правото на П.Е. да
задържи имота до заплащане на присъдената сума, ведно със законната лихва. Т.е.
въззивницата не държи имота като свой, а на основание допуснато от съда обезпечение на
иск и признато право на задържане. С оглед исканото и признато право на задържане върху
поземления имот и построената в него сграда, упражняваното от Е. задържане на имота не
изразява намерение за своене, а е насочено към удовлетворяване на претенцията й за
6
получаване на обезщетение за извършени в имота подобрения, което изключва
презумпцията за владение по чл.69 от ЗС.
От друга страна, докато признатото право на задържане в полза на П.Е.
възпрепятства провеждането на принудителното изпълнение на ревандикацията на
въззиваемите, давност в нейна полза не тече и поради утвърдения принцип в правото, че
срещу този, който не може да защити правата си, не тече давност.
3. По искане на въззивниците РС е изискал и приложил към настоящото дело гр.д.№
894/2010г на ВОС, гр.д.№ 2122/2013г и гр.д.№ 1601/2016г на ВОС-6-ти с-в.
Всеки от предявените искове с правно основание чл.72 ЗС по посочените три
граждански дела, две от които са заведени от П.Е. срещу К. Д. Д., а третото- срещу всички
наследници на Д.Д. Д., е за осъждане на ответниците да заплатят на П.Е. увеличената
стойност на процесния поземлен имот вследствие изградените от нея в имота хотелска
сграда и басейн.
Доколкото по дефиниция отговорността за подобрения се носи от собственика на
подобрения имот, дори въззивницата да беше владелец, а не държател на процесния имот,
всеки от предявените искове по чл.72 ЗС обективира нейното признание, че въззиваемите са
собственици на хотелската сграда, чиято стойност тя претендира да й бъде присъдена,
поради което на осн.чл.116 б.“А“ ЗЗД вр.чл.84 ЗС, всеки иск прекъсва давностния срок.
Прекъсващо давностния срок признание за правото на собственост на въззиваемите
върху процесната сграда съставлява и посоченият от П.Е. изп.способ в производството по
изп.д.№ 20137180400068, образувано за принудително събиране на присъдената й в
производството по гр.д.№ 894/2010г сума 60 000лв, ведно със законната лихва. Тъй като,
съгл.чл.426 ал.2 ГПК начинът на изпълнението се посочва от взискателя, именно П. Д. ЕНЧ.
е посочила като изп.способ публичната продан на 1/9 ид.ч. от поземления имот с ид.
10135.2520.4232 и 1/9 от сградата с ид.10135.2520.4232.2 с твърдения, че са собственост на
К. Д..
По изложените съображения молят за потвърждаване обжалваното решение с
присъждане на сторените разноски.
В о.с.. процесуалният представител на въззиваемите заявява, че не са твърдели, че
предявените от П.Е. искове прекъсват давността. Но, предявените от нея претенции за
подобренията, основно от които е хотелът, са признание на правата на въззиваемите
доверители. Първият иск, който е бил частичен, е за сумата 60 000лв с твърдение, че
пълната сума на увеличената стойност е била 830 000лв. Този иск е бил предявен през 2010г
и следователно, от 2010г П.Е. била преценила, че няма интерес да е собственик на хотела, а
да търси парите, които е вложила. В резултат на някои процесуални пропуски, за които тя
няма вина, но защитата е била такава, повечето от исковете са били отхвърлени като
погасени по давност и след това е решила да претендира собствеността върху хотела.
С влязлото в сила решение от 2010г по гр.д.№ 894 счита, че със СПН е разрешен
7
спорът относно собствеността на хотела. Този спор не стои между страните вече, т.к., ако
имало такъв относно собствеността, нито тя би могла да претендира стойността на хотела
като подобрения, нито съдът да й присъди тази стойност.
Другото възражение е, че очевидно няма учредено право на строеж, разрешението за
строеж е от м.август 2004г. Вероятно ВРС е приел, че строежът е започнал 2005г, но
разликата в периодите не е толкова голяма. Изявленията на П.Е. по делата, че един вид не е
собственик на хотела, означава, че нейното владение е лишено от субективния елемент, че
тя не е имала намерение да свои този хотел и затова била признала собствеността на
въззиваемите моите доверители и давностен срок в нейна полза не е изтекъл. Има спор
относно строежа на сградата. Строежът е през периода 2004-2008г и е приключил 2008г; по
делото има представени документи в тази връзка.
В репликата си адв.Б.Жеков поддържа, че има документи за груб строеж от 2005г.
Давността е започнала да тече от започване на строежа. Когато става въпрос за признание
като способ за прекъсване на давност, следва да се съобразят всички особености, които
отличават придобивната давност и погасителната давност. При придобивната давност не е
свързано с това аз да казвам, че друго лице е собственик; това е така, докато не изтече
давностният срок в моя ползва, което е нормално. Докато тече давностният срок, другото
лице си е собственик, а аз владея с цел да придобия в бъдеще, но изявлението следва да
касае вече правото, което при придобиване на собственост по давност, няма никаква
стойност.
В дупликата си адв.Ф.Д. поддържа становището, че изявлението на П.Е. и
претенциите за подобрения опровергават презумпцията, че тя била своила имота за себе си.
ВЪЗЗИВНИЯТ СЪД, с оглед пределите на въззивното обжалване, които се
изчерпват с допускането до делба на процесната ВИЛНА СГРАДА /СЕМЕЕН ХОТЕЛ/,
представляваща ПИ с идентиф.№ 10135.2520.4232.2 със застроена площ 203кв.м, брой етажи
- 3, за което процесуалният представител на възивницата е направил изрично изявление в
о.с.з., че жалбата се поддържа само в тази част.
По отношение на ДВОРНОТО МЯСТО с идентиф.№ 10135.2520.4232 по КККР,
одобрени със Заповед РД-18-92/ 14.10.2008г на ИД на АГКК, находящ се в гр.Варна, район
„Приморски", С.О.„Траката", м-ст „Траката", целият с площ 1036кв.м, трайно
предназначение на територията-урбанизирана, начин на трайно ползване - ниско
застрояване, номер по предходен план 5204232, с решението на ВРС е прието, че е
съсобствено и затова е допуснато до делба межу посочените съделители и при посочените
квоти.
Същото не обжалвано в тази част и е влязло в законна сила.
По отношение на БАСЕЙНА в о.с.з. се признава от процесуалния представител на
8
въззивницата, че не е свързан със сградата и за него жалбата не се поддържа. Освен това, с
първоинстанционното решение липсва изрично произнасяне за него, а от данните по делото
/СТЕ и снимковия материал към него/ е видно, че е изграден в дворното място.
Следователно, няма характера на самостоятелна вещ, а представлява принадлежност към
главната – дворното място и затова ще следва нейния статут.
Предвид изложеното следва да бъдат обсъдени заявените от страните фактически
твърдения, събраните доказателства и наведени правни доводи, касаещи само ВИЛНАТА
СГРАДА-СЕМЕЕН ХОТЕЛ.
В исковата си молба СТ. К. СТ., Д. К. СТ., Д. Н. Д., Д. Н. Д., С. СТ. АВ. и З. ИВ.
АВ., предявена срещу П. Д. ЕНЧ., са поискали да бъдат допуснати до делба както
ДВОРНОТО МЯСТО - ПИ с ид.№ 10135.2520.4232 така и посторената в него ВИЛНА
СГРАДА, еднофамилна, изградена на етап „груб строеж", като се твърди, че всички
съделители са съсобственици при посочените в ИМ квоти : по 1/9ид.ч. за Д. Н.Д. и Д. Н.Д. и
по 1/6ид.ч. за СТ. Кост.С., Д. Кост.С., С. Ст. А. и З. Ив.А., а за отв.П. Д. ЕНЧ. - 1/9 ид.ч.
Излагат, че са наследници по закон на Д.Д. Д., б.ж. на гр.Варна, поч.18.01.1980г и
затова придобивните им основания по отношение на ДВОРНОТО МЯСТО - ПИ с ид.№
10135.2520.4232 са реституция по ЗСПЗЗ с решение № 503/13.05.1998г на ПК-Варна и
наследяване по закон, като процесният ПИ ид.№ 10135.2520.4232 попада изцяло в
границите на възстановения имот с Решение № 503/13.05.1998г на ПК-Варна.
По отношение на ВИЛНАТА СГРАДА, изградена в него, се позовават на придобивно
основание по приращение - чл.92 ЗС.
В срока за писмен отговор по чл.131 ГПК ответницата П. Д. Е. /л.99-I/ признава
наличието на съсобственост по отношение на ДВОРНОТО МЯСТО и нейния дял от него в
размер на 1/9ид.ч.
По отношение на ВИЛНАТА СГРАДА възразява, че е едноличен собственик по
силата на упражнявано давностно владение, като през периода от м.08.2004 до м.12.2008г е
реализирала строителството на процесната сграда и след това до завеждането на настоящото
дело за делба е осъществявала фактическата власт върху нея необез покоявано, явно,
непрекъснато, спокойно и несъмнено, въпреки. Макар ищците да са имали достъп до нея, по
никакъв начин през годините владението й не е било смущавано.
Позовава се на качеството си на добросъвестен владелец, съгласно чл.70 ал.1 ЗС, тъй
като е осъществявала владението си на правно основание, годно да я направи собственик,
без да знае, че праводателите й не са собственици.
Поради това моли за изключването от делбената маса на процесната вилна сграда,
тъй като е индивидуална нейна собственост.
9
СЪДЪТ, като съобрази предметните предели на въззивното производство, очертани с
въззивната жалба и възраженията на страните, всички събрани по делото доказателства,
приема от фактическа страна:
По делото е установено и че процесният ПИ ид.№ 10135.2520.4232 попада изцяло в
границите на възстановения имот с Решение № 503/13.05.1998г на ПК-Варна на общия
наследодател на настоящите ищци-Д.Д. Д. – НИВА от 6,690дка в м-ст “Узун алан“ на
кв.“Виница“–гр.Варна, попадаща в терен по §4 ЗСПЗЗ и представляваща имот пл.№ 1333 по
КП от 1956г /л.8-I/
Универсалното правоприемство на ищците по силата на наследяване на ищците се
установява от представеното удостоверение за наследници № 1205/2020г /л.10-12-I/, от което
е видно, че Д.Д. Д. е починал на 18.01.1980г и е оставил за свои наследници
- СТ. Д., съпруга, поч.12.06.1984г;
- З.Д.К., дъщеря, поч.21.02.1997г., чиито наслед ници са :
ИВ.АВ., поч.11.12.2019г,
С. СТ. АВ., съпруга, и
З. ИВ. АВ., дъщеря.
- Н.Д. Д., син, поч.12.05.1991г, чиито наследници са:
К. Д. Д.,съпруга, поч.29.07.2018г,
Д. Н. Д., син
Д. Н. Д., син
- К.Д.Г., дъщеря, поч.01.03.2003г, чиито наслед ници са:
К. С. Г., съпруг, поч.04.06.2008г,
СТ. К. СТ., син
Д. К. СТ., син
Между страните няма спор относно индивидуализацията на ПИ с идентиф.№
10135.2520.4232 с площ от 1000кв.м., за който още в първоинстанционното производство е
установено, че включва в себе си два имота - УПИ № ХIII-1973 и УПИ № ХII-1974 по КП от
1989г на м-ст"Траката", всеки с площ от по 500кв.м., обединени в общ парцел УПИ № ХII-
1773, 1974, а по сега действащ ПНИ съставляващ имот № 4232 с площ от 1000кв.м.,
установено още с решението на ВОС № 1263/25.06.2012г по гр.д.№ 894/2010г
Правото на собственост върху дворното място за отв.П.Е. е произтичало от две
възмездни сделки, обективирани в два нот.акта:
- по силата на първия НА № 43 т.XV н.д.№ 4077 от 14.05.1996г е придобила правото
на собственост от Т.В.АТ. и Н.П.АТ. върху ЛОЗЕ-ОВОЩНА ГРАДИНА, находяща се в
землището на гр.Варна, съставляващо парцел № XII-1974 с пространство от 500кв.м. в
10
кв.127 по Проектоплана на вилна зона „Траката"/л.117-I/.
- по силата на втория НА № 135 т.I per.№ 932 н.д.№ 74 от 2003г е придобила правото
на собственост от Д.Д.СТ. върху ЛОЗЕ-ОВОЩНА ГРАДИНА в землището на гр.Варна,
съставляващо парцел № XIII-1973 с пространство от 500кв.м. в кв.127 по Проектоплана на
вилна зона „Траката".
По двете сделки нейните праводатели са били съсобственици по силата на проведена
между тях доброволна делба /л.115-I/, вписана в СлВп под № 170 том II вх.per.№
3957/14.05.1996г, като първите Т.В.АТ. и Н.П.АТ. са получили в дял и изключителна
собственост лозето-овощна градина, съставляващо парцел № XII-1974 с площ от 500кв.м., а
Д.Д.СТ. - парцел № XIII-1973 с площ от 500кв.м. Те от своя страна са се легитимирали като
собственици по силата на наследяване и давност, удостоверено с КНА № 176/19.02.1993
/л.116-I/.
Със Заповед № Г-661/18.03.2004г на Община Варна, район Приморски, двата парцела
под №№ XIII-1973 и XII-1974 са били обединени в един имот.
През 2004г, след обединяването на двата парцела в един общ, на отв.П.Е., в
качеството й на собственик на земята към него момент, е било издадено разрешение за
строеж № 353/ 19.08.2004, на осн.чл.148 ал.1, 2 и 4 вр. чл.37 ал.1 от ЗУТ за изграждането на
СЕМЕЕН ХОТЕЛ на два етажа, терасовиден етаж и ресторант с бар в сутерена в обединения
парцел УПИ XII-1973, 1974 в кв.127 м-ст „Траката" със ЗП -197кв.м. и РЗП 490кв.м., въз
основа на одобрени инвестиционни проекти на 30.07.2004г. /л.103-I/
От заключението по СТЕ, прието от съда и неоспорено от страните, се установява,
че в ПИ с ид.№ 10135.2520.4232 е построен семеен хотел, на два етажа с терасовиден етаж и
ресторант с бар в сутерена, със ЗП 197кв.м. и РЗП 490кв.м, а РЗП със сутерен -823кв.м.
Сградата е изградена в груб строеж и е нанесена в КККР на гр.Варна с идентиф.№
10135.2520.4232.2. Има съставен Акт обр.14 от 20.12.2005г за приемане конструкцията
на строеж: Семеен хотел на два етажа, терасовиден етаж и ресторант с бар в сутерена.
Изпълнен е покривът на сградата. Изпълнени са водопроводната и канализационна
инсталации; положена е ел.инсталация; изпълнена е вентилационната инсталация на
ресторанта; изпълнени са частично облицовките с гипсокартон; изпълнена е вертикалната
планировка, като е положена настилка от гнайс. Изградени са и подпорните стени за
оформяне на английски двор към ресторанта. В района няма канализация и затова е
изградена септична яма. Има издадено разрешение за строеж № 224/29.04.2008г. на ограда.
В момента оградата е от метални колове и въжета.
Общо изпълнените СМР на сградата–71,50%; остават за изпълнение още 28,50%, за
да се подготви сградата за въвеждане в експлоатация.
На 26.04.2006г К. Д.Д. е подала искова молба, вписана в СлВп на 18.09.2006г /л.34
от приложеното гр.д.№ 2835/2006 на ВРС/ срещу П.Е. с правно осн.чл.108 ЗС за
ревандикация на имот пл.№ 4232 по ПНИ на м-ст“Траката“ с площ от 1000кв.м.,
11
впоследствие индивидуализиран като два ПИ № 1973 и № 1974 по КП от 1989г,
съответстващи на ПИ с идентиф.№ 10135.2520.4232, която идентичност, както се посочи по-
горе вече е установена и затова посоченото дворно място е допуснато до делба при
посочените съделители и квоти и вече е влязло в законна сила.
С постановеното от ВРС-35с-в решение по образуваното гр.д.№ 2835/2006г искът на
К. Д. за реституиране на ПИ е изцяло отхвърлен. С решението на ВОС по в.гр.д.№
1734/2008г първоинстанционното решение в неговата отхвърлителна част за ПИ № 1974 по
КП от 1989г е потвърдено, а по отношение на ПИ № 1973 е отменено и искът по чл.108 ЗС –
уважен.
Срещу двете части на въззивното решение са подадени две касационни жалби от
насрещните страни, като ВКС с решение № 640/10 от 15.08.2011г по к.гр.д.№ 1355/2009г е
постановил осъждането на ответницата за предаване владението на ПИ № 1973 и с решение
№ 8/19.01.2016г е допуснал поправка по реда на чл.247 ГПК, като е оставил в сила
въззивното решение в останалата част, касаеща ПИ № 1974, чието предаване на владението
е постановено с решението на ВОС.
Между П.Е. и настоящите ищци са били водени и дела с правно основание чл.72 ЗС с
постановени различни резултати:
1/ С решение № 1263/25.06.2012г по гр.д.№ 894/2010г на ВОС К. Д. е осъдена да
заплати на П. Д. ЕНЧ. сумата от 60 000лв, предявена като частичен иск от общата претенция
за 804 321лв, с която се е увеличила стойността на имота в резултат от извършените
подобрения в качеството й на добросъвестен владелец, на осн.чл.72 ал.1 ЗС и е признато
право на задържане до заплащане на подобренията. Решението е потвърдено от АС №
11/17.01.2013г по в.гр.д.№ 551/2012г на АС-Врана и недопуснато до касация от ВКС с
Определение № 347/20.06.2013г
2/ Впоследствие, по заведеното под гр.д.№ 2122/2013 от П.Е. срещу К. Д. иска за
останалата част от претенцията по чл.72 ЗС в размер на 460 571лв, с която се е увеличила
пазарната стойност на недв.имот в резултат на извършените от ищцата подорбения в него,
позитивното решение на ВОС, е отменено от АС-Варна с решение № 56/23.04.2015 по в.гр.д.
№ 129/2015, като в мотивите е прието, че първоначално присъдената сума от 60 000лв по
предходното дело изчерпва обема на задължението на ответницата К.Д., доколкото същата
притежава 1/9ид.ч. от дворното място. Същото не е допуснато до касация с Определение на
ВКС № 252/22.04.20016 по гр.д.№ 560/2015г.
3/ С решение № 1615/3.11.2017 по гр.д.№ 1601/2016г на ВОС исковете на П. Д.Е. за
заплащане на сумата от 126 510,54лв, на осн.чл.72 ЗС, насочени срещу останалите
съсобственици на ПИ с ид.№ …..4232, а именно: ИВ.АВ., Д.Д. и Д.Д., С.С. и Д.С.,
съразмерно на дяловете им, са отхвърлени поради погасяването на вземането по давност.
Потвърдено е с решение на АС-Варна № 49/24.04.2016 по в.гр.д.№ 132/2018г.
По делото е прието като доказателство Постановление за възлагане от 1.08.2019г
/л.36-I/ на ЧСИ Ст.Данова, рег.№ 718, по изп.дело № 68/2013г, с което на отв.П. Д.Е., след
12
като е била обявена за купувач на ПП, й е възложена собствеността върху 1/9ид.ч. от
процесния ПИ с ид.№ 10135.2520.4232, ведно с 1/9ид.ч. от разположен в него търговски
обект /СЕМЕЕН ХОТЕЛ/, изграден на етап „груб строеж“ с РЗП 490кв.м., а по кадастрални
схеми, означен като ВИЛНА СГРАДА-ЕДНОФАМИЛНА с ид.№ 10135.2520.4232.2, като е
посочено, че са собственост на Д. Н. Д. и Д. Н. Д..
От изложеното от въззиваемите в писмения отговор, за което не се спори от
въззивницата, става ясно, че изп.производство е било образувано през 2013г за вземането на
П. Д.Е. срещу К. Д. за присъдената й сума от 60 000лв, на осн.чл.72 ЗС. Понеже последната
е починала през 2018г, то в изп.производство са встъпили нейните наследници - двамата й
синове, участващи в делбата и на лично основание. Така полагащата се на К. Д. 1/9ид.ч. от
дворното място е преминала в патримониума на П.Е..
По делото са събрани и гласни доказателства чрез разпита на свидетелите ИЛ.ИВ. и
Г. Г.а, сочени от ответницата.
Свид.Ил.ИВ. се установява, че е изпълнявал техническото ръководство по строежа
на хотела, който започнал през есента на 2004г и през април-май 2005г завършили грубата
част. Той отговарял за конструктивната част и затова оставил обекта завършен с последна
плоча. Доколкото си спомня, сградата била с плосък покрив. Оставил сградата груб строеж -
вътре нямало ел.инсталация и нямало довършителни работи. Работниците, които строили
сградата, останали и да довършват архитектурната част. Заявява, че имало всички
необходими документи за строителството. Докато бил там, никой /освен П./, не бил имал
претенции. След това не е посещавал имота. За басейна казва, че по-късно решили да го
правят. Знае, че впоследствие възникнали проблеми със земята, след 2007г. Свидетелят
последно посетил имота през 2005г.
Свид.Г.Г.а била виждала работниците, които правили грубия строеж. Тогава още
нямало басейн. Сочи за начало на строежа същия период от време както и първия свидетел.
След едно голямо наводнение, което свидетелката свързва с пороя в кв.“Аспарухово“ /през
м.юни 2014г-бел. от с.-докл./, ресторантът бил наводнен и тогава ходила да помага на П. за
изнасянето на вещи. Последния път било преди 2-3 години /т.е. най-рано 2018г/ хотелът
отвън изглеждал завършен, но отвътре не бил. Когато ходели там, П. винаги отключвала и
изключвала, защото имало СОТ.
Горната фактическа установеност обуславя следните правни изводи
Преди да се произнесе по въпроса за наличието на съсобственост по отношение на
спорната ВИЛНА СГРАДА, съдът следва да вземе отношение по наведеното от ответницата
правоизключващо възражение на ответницата за липсата на такава поради изтеклата в нейна
полза придобивна давност.
1/ По допустимостта на възражението за изтекла придобивна давност в полза на
отв.П.Е.
13
Неоснователно е възражението на ищцовата страна за несвоевременното му заявяване.
Същото е наведено още с ПО по подадената срещу П.Е. ИМ за делба, който писмен
отговор е депозиран в срока по чл.131 ГПК, прието от РС още в проекто-доклада, обявен
впоследствие за окончателен с протоколното определение от о.с.з. на 3.02.2021г. В същото
с.з. процесуалният представител на отв.П.Е. е направил единствено уточнението по фактите,
че строежът е бил реализиран изключително със средствата на доверителката му още по
времето, когато тя е била изключителен собственик на земята, преди възстановяване правото
на собственост на ищците и реституирането на имота в тяхна полза по реда на чл.108 ЗС.
2/ По основателността на възражението за изтекла придобивна давност.
Твърдението на ответницата е, че като носител на правото на строеж от момента,
когато е започнала да строи, упражнява владение върху ограниченото вещно право на
строеж /суперфиция/. Затова за придобиването по давност следва да се зачете както
периодът, през който е осъществявано стоителството до завършването на грубия строеж,
така и след това. При завършена вече 5г давност и добросъвестно владение, което не е
опровергано от тази презумпция, давностният срок е изтекъл.
В случая разрешението за строеж е било издадено от м.08.2004г и строителството на
сградата е започнало през есента на същата година, като сградата е била завършена в „груб
строеж“ още през пролетта на 2005г. Това се твърди от ответницата още пред първата
инстанция и това се установява от гласните доказателства. На този факт сочи и издаденият
Акт обр.14 от 20.12.2005г за приемане конструкцията на строеж. Същият като официален
свидетелстващ документ, издаден по реда на Наредба № 3/31.07.2003г за съставяне на
актове и протоколи по време на строителството, изд. от М-ра на РРБ /обн.ДВ
бр.72/15.08.2003г, с посл.изм-я от 2017г/ касае приемането /изпълнението/ конструктивната
част от строежа и удостоверява, че сградата е достигнала етап „груб строеж”. От този
момент /съобразно трайната съдебна практика/ правото на строеж е реализирано и е налице
самостоятелна вещ, годна да бъде обект на разпоредителни сделки.
Позоваването за приключване строителството през 2008г може да бъде отнесено само
към изграждането на басейна, за който разрешението е било издадено по-късно през 2007г,
както сочат и свидетелските показания, и се твърди от самата въззивница.
Поради неподдържането на жалбата в тази част, не следва да бъдат излагани мотиви в
тази насока.
По възражението на въззиваемите, че с подадената искова молба по чл.108 ЗС срещу
П.Е., се прекъсва течението на давностния срок.
По ИМ на К.Димирова срещу П.Е. с правно основание чл.108 ЗС е образувано гр.д.№
2835/2006 на ВРС-26с-в. ИМ е била подадена на 26.04.2006г и вписана в СлВп по късно-на
18.09.2006г. От петитума й е видно, че се претендира предаване владението върху
земеделска земя- имот пл.№ 4232 по ПНИ на м-ст“Траката“ с площ от 1000кв.м.,
индивидуализиран впоследствие съобразно действащия план като имоти ПИ № 1973 и ПИ
14
№ 1974. С окончателното решение на ВКС № 640/10 от 15.08.2011г по к.гр.д.№ 1355/2009г,
след допусната поправка по реда на чл.247 ГПК, е постановено осъждането на ответницата
П.Е. за предаване владението и на двата имота.
В тази връзка съдът намира за уместно да посочи следното: решението по чл.108 ЗС е
постановено при съобразяване старата съдебна практика, според която предявяването на
ревандикационен иск като действие на управление на съсобствената вещ предполага
защитата на цялата вещ дори и само от един от нейните съсобственици, като съдът се
произнася единствено с осъдителен диспозитив. С ТР № 4/14.03.2016г по тълк.д.№ 4/2014,
т.2а, тази практика бе изоставена, като задължителните указания са за произнасяне с отделен
установителен диспозитив за принадлежността на правото на собственост към
патримониума на ищеца, тъй като само диспозитивът формира СПН на решението. При това
положение, всеки от съсобствениците може да търси защита само в обема на своите
собствени права.
В настоящия случай, обаче, СПН на решението по чл.108 ЗС на ВКС от 2011г се
разпростира за цялото дворно място, независимо, че искът е бил подаден само от К. Д..
При това положение следва да се мисли, че щом като към датата на вписването на ИМ
през м.09.2006г сградата вече е съществувала и е представлявала самостоятелна вещ, по
отношение на която липсва заявена претенция за ревандикация, то същата е изключена от
пределите на исковото производство. Още повече, че на ищцата в качеството на
правоприемник на един от наследниците на общия праводател е била реституирана само
земеделската земя. Затова по отношение на сградата следва да се приеме, че решението няма
формирана СПН.
Така давностният срок по отношение на процесната сграда е започнал да тече от
издаване разрешението за строеж. А дори това да не се възприеме за начало на срока, то
начална дата е достоверната такава на издадения Акт обр.14 от 20.12.2005г. От него момент
нататък, както краткият 5-годишен /до 20.12.2010г/, така и дъгият 10-годишен /до
20.12.2015г/ срокове са изтекли, без да са били прекъсвани.
Установяването на добросъвестното владение от П.Е. е предпоставило признаването
основателността на първия от предявените от нея срещу К. Д. иск по чл.72 ал.1 ЗС, т.е.
признато й е било качеството на добросъвестен владелец, щом като е придобила владението
върху дворното място въз основа на нот.актове от 1996г и 2003г, т.е. на правно основание,
годно да я направи собственик, без да знае, че праводателите й не са били собственици.
Това е прието и в производството спрямо останалите въззиваеми, макар искът да е
бил отхвърлен поради погасяване на вземането по давност.
Така по наведените от въззиваемата страна доводи, свързани с постановеното от ВКС
решение по чл.108 ЗС, следва да се посочи :
Решението по чл.108 ЗС не се ползва с обратно действие и има такова само занапред-
от влизането му в сила; в случая от 15.08.2011г.
Мотивите на решението не се ползват със СПН, за което ВКС се е произнесъл
15
изрично с ТР от 4.01.2001 по тълк.д.№ 1/2000г на ОСГТК, т.18, по повод въззивно
производство, извършвано по реда на новоприетия ГПК, влязъл в сила от 1.03.2007г.
Дотогава с такава се ползваха само решаващите такива. Но дори и в този случай,
изложеното в мотивите на ВКС не може да послужи за основание за прекъсване давностния
срок поради следното: в мотивите на решението е даден отрицателен отговор по
процесуалния въпрос дали е допустимо заявяване на възражение за придобиване по давност
едва пред касационната инстанция, щом като касаторката П.Е. не го е сторила пред първата
или втората инстанции. Посочено е още, че е недопустимо съдът служебно да прилага
давността, а е необходимо нарочно волеизявление за това /позоваване/, изискуемо от чл.120
ЗЗД във вр.чл.84 ЗС /в този смисъл е и ТР № 4/17.12.2012г по тълк.д.№ 4/2012г на ВКС,
ОСГК/, каквото възражение би било допустимо да бъде направено за първи път и пред
въззивната инстанция съгл.ТР № 1/2000, т.6 абз.3-ти, което становище бе изоставено с
приетото в ТР 1/2013 по тъл.к.№ 1/2013, т.4, че “възраженията на ответника срещу
предявения иск поначало се преклудират с изтичане на срока за отговор на исковата молба
по чл.131 ал.1 ГПК и затова не могат да се направят за първи път пред въззивния съд. Това
се отнася и за възраженията за погасителна и придобивна давност“.
На първо място. Следва да се има предвид, че коментарът касае дворното място,
доколкото само то е било предмет на спора.
На следващо място. Изразено е принципно становище кога е допустимо да се прави
възражение за давност. При това е направен коментар, че нито в първа, нито във въззивна
инстанция, П.Е. се е позовала на придобиването на имота по давност за времето, след
21.11.1997г поради забраната на чл.5 ал.2 ЗВСОНИ за незачитане на изтеклия период до
влизането на изменението в сила.
На трето място. Макар да е обсъдено като неоснователно възражението на П.Е., че в
процесния имот бил извършен строеж, същото е коментирано от ВКС доколкото
строителство, осъществено в земеделски земи, при това след 1.03.1991г, не може да бъде
пречка за реституирането на имота.
Поради всичко изложено следва да се даде отрицателен отговор на възражението на
въззиваемите, че П.Е. не може да се позовава на придобивна давност за периода 2004г-
15.08.2011г, тъй като следвало да изчерпи всичките си възражения за придобити права
върху обекта на спора в производството по чл.108 ЗС.
Това би било вярно, ако имаше касателство към предмета на спора, който се изчерпва
с дворното място. Процесната сграда е останала извън него и затова е без значение дали са
били наведени всички възражения относно нея и дали това е направено своевременно.
Въз основа на изложеното може да се направи дори обратният извод, че заявеното от
П.Е. пред касационната инстанция следва да се възприема като изрично манифестирано
намерение за своене на сградата, започнало още отпреди завеждането на делото, което
изявление е обективирано пред държавен орган и направено в присъствието на другата
страна.
16
В обобщение, давността, започнала още от 2005г по отношение на сградата, не е била
прекъсната със завеждането на иска по чл.108 ЗС за предаване владението на дворното
място.
На сл.място, не се установява през течението на давностния срок някой от
настоящите ищци да е препятствал осъществяваната от П.Е. фактическа власт върху
сградата. На обратен извод сочат гласните доказателства на разпитаните по искане на
отв.П.Е. свидетели, чието опровергаване не е проведено успешно от страна на ищците.
Така, реализираното право на строеж се е трансформирало в ограниченото вещно
право на собственост върху сграда, която да се държи в чужд имот, което право
въззивницата е придобила с изтичането на краткия 5-годишен давностен срок /до
20.12.2010г/. Това е така предвид влезлите в сила решения по чл.72 ЗС, с което й е било
признато качеството на добросъвестен владелец, след като още преди да й бъде отречено
качеството на собственик върху земята, се е снабдила с разрешението за строеж на сградата
и същото е било реализирано преди подаването на ИМ срещу нея по чл.108 ЗС. Дори и след
това, в продължение на следващите 5 години, т.е. до 20.12.2015г, както и към датата на
подаване на първата ИМ от П.Е. по чл.72 ЗС, а и след това липсват категорични данни
владението й да е било смущавано по някакъв начин от настоящите въззиваеми.
Що се отнася до доводите на въззиваемите за прекъсване на давността, произтичащо
от производствата по чл.72 ЗС.
Вземането на владелеца за подобрения са облигационни по своя характер и
представляват частен случай на неоснователното обогатяване. Затова упражняването на това
притезателно право се погасява с изтичане на 5-годишна давност, съгл.чл.110 ЗЗД, както се е
случило с последния предявен от П.Е. иск. Затова предявяването на такава претенция не
може да засегне вещните права върху сградата като се счита за признаване правото на
собственост върху върху нея в полза на настоящите ищци. Ето защо не води и до
прекъсване течението на давностния срок.
Като последица от това, че отв.П.Е. е получила частично парично удовлетворяване на
вземането си по чл.72 ЗС /на което сочи Постановлението за възлагане/, при зачитане
правата й на изключителен собственик върху спорната сграда, би могло да бъде единствено
предявяването на претенция за връщането на присъдените в нейна полза суми, с които би се
обогатила неоснователно.
По довода на въззиваемите, че посоченият от П.Е. изпълнителен способ в
производството по изп.д.№ 68/2013 на ЧСИ Ст.Данова, рег.№ 718, образувано за
принудителното събиране на присъдената й по гр.д.№ 894/2010г сума 60 000лв,
представлява признаване правото на собственост на въззиваемите върху процесната сграда,
прекъсващо давностния срок.
На първо място. Към него момент давностният срок вече е бил изтекъл.
На сл.място. Не може да става реч за признаване правата на собственост на останалите
въззиваеми, след като субективните предели на СПН на постановеното решение по чл.72 ЗС,
17
чието изпълнение се иска, обхващат само посочените в него лица, т.е. К.Д. и П.Е., и затова
първата е била осъдена да заплати посочената сума, съответна на нейния дял в
съсобствеността. По тази причина е бил отхвърлен и предявеният втори иск от П.Е. срещу
същата ответница. Затова и на публична продан е изнесена само 1/9ид.ч. от дворното място.
Аналогични са съображенията и по отношение 1/9ид.ч. от сградата, описана в
Постановлението за възлагане от 2019г.
В допълнение може да се посочи и това, че Постановлението за възлагане от 2019г не е
произвело вещно-транслативното си действие за сградата, след като правото на собственост
върху въпросната част от нея не е съществувало в патримониума на праводателката К.Д.
към него момент.
Постановлението за възлагане като едностранен властнически акт удостоверява, че
посоченият недв.имот се възлага на купувача при определена цена. Съгласно чл.486 ал.2
ГПК от деня на възлагането купувачът придобива всички права, които е имал длъжникът
върху имота. Така от него момент купувачът от публична продан става собственик на вещта,
което говори, че Постановлението като деривативен способ за придобиване правото на
собственост има вещно-прехвърлително действие. Публичната продан, обаче, не може да
валидира пороците на правото на собственост на длъжника. Когато е продаден чужд имот,
то спрямо действителния собственик проданта е недействителна и затова не може да му
бъде противопоставена.
В настоящия случай се установява, че фактическата власт върху сградата е била у
самата взискателка П.Е. от 2005г насам, като с изтичането на краткия 5-годишен давностен
срок още преди образуването на изп.дело, правото на собственост е било в нейния
патримониум. Казано с други думи, с Постановлението на ЧСИ на П.Е. е била възложена
ид.част от сградата, която й е принадлежала още отпреди образуването на изп.дело, по което
самата тя е взискател.
Крайният извод е за основателност на заявеното правоизключващо възражение на
ответницата П.Е. за придобиване на процесната сграда поради изтекла в нейна полза
придобивна давност и затова по отношение на нея предявеният иск следва да .
Достигането до крайни правни изводи, различни от тези на ВРС, налагат отмяната на
първоинстанционното решение и вместо него за постановяване на друго за отхвърляне иска
за делба на процесната ВИЛНА СГРАДА – СЕМЕЕН ХОТЕЛ, намираща се в ПИ с ид.№
….4232.
С оглед изхода на спора във въззивната инстанция и липсата на искане и доказателства
за разноски в полза на въззивницата, такива не следва да бъдат присъждани.
Воден от горното, СЪДЪТ
РЕШИ:
18
ОТМЕНЯ решението на ВРС-XLVIIIс-в № 262176/ 06.07.2021г по гр.д.№
3661/2021г в ЧАСТТА МУ, с която е допуснат до делба имот, находящ се в гр.Варна, район
„Приморски" С.О.“Траката" м-ст „Траката", представляващ ВИЛНА СГРАДА с идентиф.№
10135.2520.4232.2 със застроена площ 203кв.м, брой етажи - 3, и предназначение по КК:
вилна сграда-еднофамилна, построена в ПИ с идентиф.№ 10135.2520.4232 по КККР,
одобрени със Заповед РД-18-92/14.10.2008г на ИД на АГКК, находящ се в гр.Варна, район
„Приморски" С.О.„Траката" м-ст„Траката", целият с площ 1036кв.м, трайно предназначение
на територията-урбанизирана, начин на трайно ползване-ниско застрояване, номер по
предходен план 5204232, при описаните в решението граници, между съделителите и при
квоти, както следва :
Д. Н. Д. ЕГН ********** - 1/9ид.ч.,
Д. Н. Д. ЕГН ********** - 1/9ид.ч.,
СТ. К. СТ. ЕГН ********** - 1/6ид.ч.,
Д. К. СТ. ЕГН ********** - 1/6ид.ч.,
С. СТ. АВ. ЕГН ********** - 1/6ид.ч.,
З. ИВ. АВ. ЕГН ********** - 1/6ид.ч. и
П. Д. ЕНЧ. ЕГН ********** - 1/9ид.ч., на осн.чл.34 ЗС, като вместо него ПОСТАНОВЯВА
ОТХВРЪЛЯ предявеният от Д. Н. Д. ЕГН **********, Д. Н. Д. ЕГН **********, СТ.
К. СТ. ЕГН **********, Д. К. СТ. ЕГН **********, С. СТ. АВ. ЕГН ********** и З. ИВ.
АВ. ЕГН ********** срещу П. Д. ЕНЧ. ЕГН ********** иск за делба на ВИЛНА СГРАДА
с идентиф.№ 10135.2520.4232.2 със застроена площ 203кв.м, брой етажи - 3, и
предназначение по КК: вилна сграда-еднофамилна, построена в ПИ с идентиф.№
10135.2520.4232 по КККР, одобрени със Заповед РД-18-92/14.10.2008г на ИД на АГКК,
находящ се в гр.Варна, район „Приморски" С.О.„Траката" м-ст„Траката", целият с площ
1036кв.м, трайно предназначение на територията-урбанизирана, начин на трайно ползване-
ниско застрояване, номер по предходен план 5204232, поради липсата на съсобственост,
на осн.чл.34 ЗН.
Решението на ВРС не е обжалвано и е влязло в законна сила в частта, с която е
допуснат до делба ПИ с идентиф.№ 10135.2520.4232 по КККР, одобрени със Заповед РД-18-
92/14.10.2008г на ИД на АГКК, находящ се в гр.Варна, район „Приморски" С.О.„Траката" м-
ст„Траката", целият с площ 1036кв.м, трайно предназначение на територията-урбанизирана,
начин на трайно ползване-ниско застрояване, номер по предходен план 5204232.
Разноски не се присъждат.
Решението може да се обжалва пред ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД едномесечен
срок от получаване на съобщението от страните, на осн.чл.280 ГПК.
19
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
20