Р Е Ш
Е Н И Е
№
гр. София, 12.04.2019 г.
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІІ-а въззивен състав, в открито съдебно заседание
на осемнадесети март през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛЮБОМИР ЛУКАНОВ
БОРЯНА ПЕТРОВА
като разгледа докладваното от съдия Луканов въззивно гр. дело № 2977 по
описа за 2018г. на Софийски градски съд, за да се произнесе взе предвид
следното:
Производството
по реда на Част втора, Дял втори, Глава двадесета от Гражданския процесуален
кодекс (ГПК).
Образувано е
по въззивна жалба от Министерството на младежта и спорта (ММС), действащо чрез
представител по пълномощие, срещу съдебно решение № 183601 от 31.07.2017г.,
постановено по гр.д. № 55442/2016г. по описа на Софийския районен съд, ІІІ ГО, 113
състав, с което е осъдено ММС да заплати на „П.А.“ ЕООД, ЕИК ******, на
основание чл. 266, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 258 от ЗЗД сумата от 1 313.03 лв.,
представляваща неизплатено и дължимо възнаграждение по договор за възлагане на
обществена поръчка № 23-00-116/12.09.2014 г. с предмет „Ремонт на сграда за
подготовка и почивка и метални халета за лодки в „Гребна база” с. Николово,
община Русе” и сумата от 6 565.17 лв., представляваща дължима и невъзстановена
гаранция, предоставена от дружеството съобразно уговореното в чл.11 от
сключения договор, ведно със законната лихва от 03.10.2016 г. до окончателното
изплащане на сумата, а на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК и сумата от 1 527.13
лв., представляваща разноски по делото.
Жалбоподателят
поддържа, че обжалваното решение е неправилно. Твърди, че в хода на проведеното
съдебно производство са представени доказателства, че не съществува задължение
за ММС да заплати посочените суми, тъй като ищцовото дружество (изпълнител по
договора) е завършило изпълнението на дейностите по договора след уговорения
срок - т.е. налице е забава на изпълнението. Твърди също, че дейностите по
договора е следвало да бъдат приключени на 06.12.2014 г., а изпълнението на
строително-монтажните работи (СМР) на обекта е приключило с подписването на
Констативен акт за установяване годността за приемане на строежа от 15.12.2014
г., към която дата срокът за изпълнение на дейностите по договора е изтекъл.
Твърди, че на 16.12.2014 г. между представител на възложителя, представител на
изпълнителя и на строителния надзор е подписан приемо-предавателен протокол, с
който изпълнителят е предал строежа на възложителя, т.е. налице е забава от
страна на ищеца по договора с 10 дни. Поддържа, че в противоречие със събраните
доказателства в обжалваното решение съдът е приел, че не е налице забава, като
се е основал единствено на показанията на разпитания свидетел - служител на
ищцовото дружество, като изобщо не е взел предвид очевидната заинтересованост
на свидетеля. Твърди още, че не са представени никакви доказателства за опит на
ищцовото дружество да предприеме действия за своевременно съставяне на
строителните книжа, и по-конкретно на Констативния акт за установяване
годността за приемане на строежа, който акт е съставен на 15.12.2014 г. и преди
тази дата ищецът не е отправял покана до ответника да участва със свой
представител в съставянето на документа. Позовава се и на представения от ищеца
Протокол обр. 19 № 2 от 09.12.2014 г., като поддържа, че от този документ
следва, че датата на съставяне на протокола е 09.12.2014 г. - т. е. 5 (пет) дни
след изтичане на срока за изпълнение на СМР по договора. Според въззивника забавата
на изпълнението се дължи на поведението на ищеца и е основание за налагане на
санкцията, предвидена в чл. 19, ал. 1 от договора между страните - поради
забава на изпълнението с 10 дни, на изпълнителя е наложена неустойка за забава
в размер на 1 313.03 лв., а обжалваното решение е постановено без съдът да
се съобрази с правилата на Наредба № 3 за съставяне на актове и протоколи по
време на строителството.
С въззивната
жалба се оспорва решението и в частта, в която се приема, че се дължи
възстановяване на гаранцията за изпълнение на договора в размер на 6 565.17 лв.
Жалбоподателят твърди, че недостатъците на изпълнението са констатирани от
общината в рамките на гаранционния срок, като са изброени множеството дефекти,
установени при оглед на място, като с известие за дефект - писмо с изх. №
08-00-183/1/25.05.2015 г., изпратено от министерството до „П.А.“ ЕООД и „ЛР
Консултанти“ ДЗЗД, дружествата са уведомени за сигнала от община Русе.
Поддържа, че ищцовото дружество е предприело действия за отстраняване на
констатираните недостатъци, което представлява признание, че недостатъците,
появили се в рамките на гаранционния срок, се дължат на работата на
изпълнителя-ищец и следва да бъдат отстранени за негова сметка. Оспорва като неправилен
изводът на съда, че ответникът е следвало да докаже, че ищецът е изпълнил с
недостатъци, тъй като доказателствената тежест за факта на точното изпълнение е
върху ищеца, който претендира изгодни за себе си правни последици, а от
доказателствата по делото следва, че ищецът признава наличието на недостатъци и
причинната връзка между появата им и качеството на извършената от него работа.
Позовава се на чл. 20, ал. 1 от договора, че при некачествено извършване на
строителството освен задължението за отстраняване на дефектите, изпълнителят
дължи и неустойка в размер до 5% от стойността на договора. Според чл. 11, ал.
3 от договора възложителят може да задържи цялата или част от гаранцията за
изпълнение на договора при неточно изпълнение на задълженията по него. Твърди,
че след като е налице некачествено изпълнение на СМР, то е основание за
задържане на посочената гаранция за изпълнение в размер на 6 565.17 лв.
представляващи 3% от стойността на договора. Иска от съда да отмени обжалваното
решение като неправилно и вместо него да постановите решение, с което
отхвърлите изцяло предявените от ищеца искове с правно основание чл. 266, ал.1
от ЗЗД, вр. чл. 258 от ЗЗД, ал.1 и чл. 55 от ЗЗД и чл. 61 от ЗЗД, както и иска
с правно основание чл. 86 от ЗЗД, като неоснователни и недоказани. Претендира
разноски по въззивното производство. Не сочи доказателства.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК не е
постъпил писмен отговор от насрещната страна. Преди първото съдебно заседание е
постъпило писмено становище от адв. П.В.П. ***, действащ като представител на въззиваемата
страна „П.А.“ ЕООД, с което оспорва въззивната жалба като неоснователна. Поддържа,
че дружеството не е изпаднало в забава при предаването на обекта с 10 дни, т.е.
липсват основание за начисляването на неустойка в размер на 1 313.03 лева.
Поддържа, че дори и да е налице основание за начисляване на неустойка за забавено
изпълнение в размер на 1 313.03 лева, то това не дава право на ММС
автоматично и по свое усмотрение да откаже плащането на стойността на
изпълнението СМР и задържаната гаранция, а и не е направило нито уведомление за
прихващане, нито е предявил насрещен иск или възражение за прихващане, в
резултат на които исковата претенция да бъде компенсирана с посочената сума.
Оспорва и твърдението на въззивника, че част от СМР са извършени некачествено,
тъй като работата е изпълнена и приета без възражения. Иска от съда да остави в
сила обжалваното решение на СPC, като правилно и обосновано. Не сочи
доказателства и не претендира разноски.
В открито съдебно заседание, чрез
представителя си по пълномощие, въззивникът поддържа въззивната жалба. Изразява
становище по съществото на спора, като поддържа изцяло доводите по въззивната
жалба. Не представя списък по чл. 80 от ГПК.
В открито съдебно заседание въззиваемата
страна - „П.А.“ ЕООД, редовно призована, не изпраща представител.
Страните не сочат доказателства и във
въззивното производство не са събрани нови доказателства.
Софийският градски съд, в настоящия
си състав, като взе предвид подадената въззивна жалба и съдържащите се в нея
оплаквания, съобразявайки събраните по делото доказателства, основавайки се на
релевантните към спора правни норми и вътрешното си убеждение, намира следното
от фактическа и правна страна:
Въззивната жалба е депозирана в срока
по чл. 259, ал. 1 от ГПК от легитимирана и с правен интерес от обжалването
страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата е допустима
и следва да бъде разгледана по същество.
Съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата. Съгласно чл.269, изр.2 от ГПК по отношение на
правилността на първоинстанционното решение въззивният съд е обвързан от
посоченото от страната във въззивната жалба, като служебно правомощие има да
провери спазването на императивните материалноправни разпоредби, приложими към
процесното правоотношение. В този смисъл са и дадените указания по тълкуването
и прилагането на закона с т.1 от Тълкувателно решение № 1/2013г. по тълк. д. №
1/2013г. на ОСГТК на ВКС.
І. По валидността на обжалваното
решение.
Обжалваното решение е валидно,
доколкото е постановено от надлежен съдебен състав, в писмен вид и е подписано
от разгледалия делото съдия.
ІІ. По допустимостта на обжалваното
решение.
Решението е допустимо, тъй като са
били налице положителните предпоставки и са липсвали отрицателните за
предявяване на исковете, а съдът се е произнесъл именно по предявените
осъдителни искове, с които е бил сезиран, поради което няма произнасяне в
повече от поисканото.
ІІІ. По съществото на спора съдът
приема следното:
Въззивната жалба е неоснователна.
Софийски градски съд, като обсъди
доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната
съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така както е
изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата въззивна инстанция не са
ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят
така приетата за установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка. В
тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят изцяло
събраните в първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно, като
са преценени релевантните за спора факти и обстоятелства.
От представения по делото договор за
възлагане на обществена поръчка № 23-00-116/12.09.2014 г. с предмет „Ремонт на
сграда за подготовка и почивка и метални халета за лодки в „Гребна база” с.
Николово, община Русе (лист 7-15 по делото на СРС), се установява, че между
страните е възникнало облигационно правоотношение, по силата на което „П.А.“
ЕООД е поело задължението да изпълни строително монтажни работи на обект
„Ремонт на сграда за подготовка и почивка и метални халета за лодки в „Гребна
база” с. Николово, община Русе, съобразно количествени сметки и техническа
оферта и линеен график, които представляват съответно Приложение №1 и
Приложение №2 към договора. Срокът за изпълнението е 85 календарни дни от
подписване на договора (а именно до 06.12.2014 г.). Възложителят - ММС е поел
задължение да заплати възнаграждение на изпълнителя в размер на 262 606.76 лв.
без ДДС. Съгласно договореното в чл. 5 от договора страните са постигнали
съгласие възнаграждението да се заплаща ежемесечно, до десето число на
следващия месец, като сумите се определят на основание представени заверени от
надзора и подписани от представители на възложителя месечни отчети, във формата
на протоколи обр. 19, за действително извършените през периода видове и
количества ремонтни и строително монтажни работи, съгласно ценовото предложение
на изпълнителя и представената фактура – оригинал. Не е спорно между страните, че
във връзка с горепосочения договор въззивникът е изплатил на въззиваемата
страна възнаграждение в общ размер от 258 484.86 с ДДС. Не се спори също, че
изпълнителят „П.А.“ ЕООД е изплатил на възложителя на 11.09.2014 г. сумата от 6
565.17 лв., представляваща гаранция, предоставена съобразно уговореното в чл.11
от сключения договор.
Съгласно неоспорените от страните,
приети от първата съдебна инстанция писмени доказателства: констативен протокол
№ СП-Т6-7/09.12.2014 г. (лист 58 от делото на СРС), акт №1/14.11.2014 г. за
изплащане на изпълнени СМР за периода от 12.09.2014 г. до 14.11.2014 г. (лист
83 от делото на СРС), протокол обр.19 №1/14.11.2014 г. (лист 84-114 от делото
на СРС), акт № 2/09.12.2014 г. за изплащане на изпълнени СМР за периода от
14.11.2014 г. до 09.12.2014 г. (лист 116 от делото на СРС) и протокол обр.19
№2/09.12.2014 г. (лист 125-143 от делото на СРС), подписани от представители на
двете страни се установява, че възложителят ММС е приел изпълнената от
изпълнителя „П.А.“ ЕООД работа за обект – „Ремонт на сграда за подготовка и
почивка и метални халета за лодки в „Гребна база” с. Николово, община Русе без
възражения по отношение на срок, количество и качество.
От неоспорените и приети като писмени
доказателства по делото два Констативни акта за установяване годността за
приемане на строеж, съответно от 15.12.2014 г. и от 14.07.2015 г. (лист 59-63 и
лист 21-25 от делото на СРС), подписани от представители на двете страни се
установява, че възложителят е приел изпълнената от изпълнителя работа за обект
– „Ремонт на сграда за подготовка и почивка и метални халета за лодки в „Гребна
база” с. Николово, община Русе, след като са констатирали, че строежът е
изпълнен в съответствие с одобрения
инвестиционен проект и сключен договор.
В т. 2 от тези актове изрично е посочено,
че няма недовършени или не добре извършени работи, а изпълнените СМР са в
съответствие с одобрения технически проект.
Първоинстанционният съд е събрал и
гласни доказателства чрез разпита на св. Ю.И.Г.– посочен от ищеца, от които се
установява, че извършените от изпълнителя СМР на обекта в с. Николово са били
приключени преди 06.12.2014 г., но протоколите - за приемане на извършената
работа и обр. № 19, били съставени няколко дни по-късно по причини, дължащи се
на забавяне от страна на възложителя, тъй като в ММС само един служител
отговарял за дейността по приемането работата на много изпълнители. Установява
се, че забавянето при документалното оформяне на приемането на работата е
обичайна практика. От показанията на свидетеля се установява също, че
констатираните през зимата на 2015г. дефекти на обекта в с. Николово са се
появили поради недобра експлоатация от страна на общината, тъй като обекта не е
бил отоплен и вентилиран. Съдът кредитира показанията на свидетеля, след като
извърши преценката съобразно критериите по чл. 172 от ГПК и ги намира за
обективни и кореспондиращи с писмените доказателства по делото.
Предвид възприемането на установената
от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните
правни изводи:
Съгласно нормата на чл. 258 от ЗЗД с
договора за изработка изпълнителят се задължава на свой риск да изработи нещо,
съгласно поръчката на другата страна, а последната - да заплати възнаграждение.
Договорът за изработка по своята
правна същност представлява неформален, консенсуален, двустранен, комутативен,
възмезден договор, като при учреденото от него материално правоотношение за
изпълнителя-ищец са породени две основни облигаторни задължения – да извърши
съобразно поръчката в срок и без отклонение от нея и без недостатъци процесните
услуги, както и да предаде работата на възложителя, а за възложителя – да
приеме (одобри) извършената работа и да заплати уговореното възнаграждение на
изпълнителя - арг. чл. 258 от ЗЗД и чл. 266, ал. 1, изр. 1 от ЗЗД.
За да възникне претендираното главно
субективно право – за заплащане на уговореното възнаграждение за възложената
работа, следва да се установи наличието на предвидените в закона материални
предпоставки (юридически факта), а именно: 1) действително възникнало
облигационно отношение по договор за изработка; 2) престиране от страна на
изпълнителя, съобразно уговореното по вид, обем и срок; 3) приемане на надлежно
престираното (във времево, качествено и количествено отношение) от възложителя.
Т. е. законът задължава поръчващият да приеме изработеното – чл. 264, ал. 1 от ЗЗД.
Приемането като правно действие представлява: 1.) фактическо получаване на
изработеното и 2.) признанието, че то съответства на поръчаното. Следователно,
приемане е налице, когато реалното получаване на изработеното се придружава от
изричното или мълчаливо изразено изявление на поръчващия, че счита работата
съобразна с договора. Приемане означава одобряване. Именно за да може да се
даде на приемането значението на одобряването, законът предписва на поръчващия
да прегледа работата и да направи всички възражения за неправилно, неточно
изпълнение – чл. 264, ал. 2 от ЗЗД. И ако не направи такива възражения,
работата се счита за приета, т. е. за одобрена, както разпорежда уредената в
чл. 264, ал. 3 от ЗЗД необорима презумпция. Следователно, едва при предаването
на работата изпълнителят е изпълнил своите основни правни задължения, породени
от договора за изработка, като правното задължение на възложителя за заплащане
на уговореното възнаграждение е станало изискуемо.
Жалбоподателят релевира доводи, че
ищецът не е изпълнил точно (времево и качествено) поетите договорни задължения.
Настоящият съдебен състав приема за неоснователни направените от въззивника
възражения.
Подписаните протоколи обр.19 са
актове, с които съгласно уговореното се установява обемът, вида и стойността на
извършените в хода на строителството отделни СМР и са основание за заплащането
на цената им – съгласно чл.17, ал.2 от договора. Констативните актове за
установяване годността за приемане на строежа (обр.15 по смисъла на чл.7, ал.3,
т.15 от Наредба № 3 от 31.07.2003г. за съставяне на актове и протоколи по време
на строителството акт) се съставят на основание чл.176, ал.1 от ЗУТ и с тях се извършва предаването на строежа и
строителната документация от строителя на възложителя. Не е допуснато нарушение
на императивни норми от ЗУТ и Наредба № 3 от 31.07.2003г., тъй като протоколите
обр.19 са съставени преди констативните протокол за установяване годността за
приемане на строежа. Съдът приема, че дори протоколите обр.19 да са съставени
след констативните актове, то те не са от категорията актове, които
задължително се съставят в хода на строителството съгласно Наредба № 3 от
31.07.2003г., поради което не би се стигнало до нарушение на нормативната
уредба относно правилата, уреждащи поредността при съставянето на актовете в
строителството – чл.7, ал.1 от цитираната Наредба. Съставените актове обр.19 е
задължение, което произтича от уговореното между страните. Съгласно уговореното
той има значение на акт, в който страните по договора констатират действително
извършените СМР и с тях се установява размера на задължението по договора
(действително изпълнените и подлежащи на заплащане СМР – чл. 17, ал. 2 от
договора).
Неоснователно е възражението за
неизпълнение в срок на задължението от изпълнителя. В нормата на чл. 264, ал.1
от ЗЗД е регламентирано, че поръчващият е
длъжен да приеме извършената съгласно договора работа. Приемането на
извършена работа по договор за изработка обхваща фактическото действие,
свързано с реалното получаване от възложителя на уговорената работа, както и
правно действие - признание, че то съответства на възложеното с договора, което
е израз на одобряването му. Т.е. за приемането по смисъла на чл.264, ал. 1 от ЗЗД
е релевантно изявлението на възложителя, че счита изработено за съобразено с
договора, или извършването на конклудентни действия, придружаващи получаването
на изработеното, от които недвусмислено следва, че е налице мълчаливо изразено
съгласие от страна на възложителя за такова пълно одобряване. В конкретния
случай липсват обективирани възражения от възложителя в рамките на уговорения в
чл.20, ал. 2 от договора срок за преглед на работата – при приемането или в
гаранционния срок. Последното формира извод, че работата е приета от
възложителя посредством конклудентни действия преди 16.12.2014 г., макар да не
е подписан приемо – предавателен протокол в срок до 06.12.2014г. (чл. 17, ал. 5
от договора).
От приетите писмени доказателства се
установи, че между страните е възникнало и съществувало валидно облигационно
отношение, произтичащо от договор за изработка, по които изпълнителят е
изпълнил задълженията си, съобразно уговорено, а възложителят - въззивник е
приел без възражения извършената работа. Последният извод следва от установеното,
че ММС не се е противопоставило веднага на съставените два протокола обр.19, в
които е отразено, че е приел изпълнената от изпълнителя работа за обект –
„Ремонт на сграда за подготовка и почивка и метални халета за лодки в „Гребна
база” с. Николово, община Русе без възражения, а с подписването на приемо –
предавателен протокол от 16.12.2014 г. повторно и този път изрично е приел
точното изпълнение от страна на изпълнителя на възложената му работа (вкл. по
отношение на срок и качество). Последното се установи и от неоспорените гласни
доказателства, че изпълнителят е изпълнил в срок задължението си по договора
(85 календарни дни от подписване на договора, т.е. до 06.12.2014 г.), но само
поради забавяне от страна на възложителя не са били съставени до 06.12.2014 г. протоколите
за приемане на извършената работа. За оборването на това доказателство,
въззивникът не е провел успешно насрещно доказване, а съдът не намира причини
да не кредитира свидетелските показания, които счита за обективни и съответстващи
със събраните по делото писмени доказателства.
Неоснователно е и възражението, че
въззивникът не дължи възстановяване на гаранцията за изпълнение на договора в
размер на 6 565.17 лв., тъй като от общината, в рамките на гаранционния срок са
констатирани, недостатъци на изпълнението. След като се установи, че
възложителят с конклудентни действия е приел точното изпълнение от страна на
изпълнителя на възложената му работа, то следва, че възложителят дължи и
изпълнение на задължението си, съобразно уговореното в сключения договор – да
върне на изпълнителя сумата от 6 565.17 лв., представляваща внесена гаранция,
предоставена от изпълнителя съобразно уговореното в чл.11 от сключения договор.
Този извод на съда не се опровергава от писмо с изх. № 08-00-183/1/25.05.2015
г., изпратено от ММС до „П.А.“ ЕООД и „ЛР Консултанти“ ДЗЗД, за постъпил сигнал
от община Русе за констатирани недостатъци в рамките на гаранционния срок.
Видно от изложеното в писмо с вх. № 08-00-183/18.05.2015 г., изпратено от
община Русе до ММС (лист 64 от делото на СРС), огледът на обекта „Гребна база” с.
Николово, община Русе е осъществен от работната група на 28.04.2015г., т.е. преди
да са изтекли минималните гаранционни срокове на изпълнените строителни и
монтажни работи, съгласно договореното в чл. 13 от договора и сроковете по чл.
20, ал. 4 от Наредба № 2 от 31.07.2003 г.
за въвеждане в експлоатация на строежите в Република България и минимални
гаранционни срокове за изпълнени строителни и монтажни работи, съоръжения и
строителни обекти. Но от събраните доказателства не се установи недостатъците
да са в резултат на некачествено изпълнение от страна на изпълнителя. Обратно,
от показанията на разпитания пред първата инстанция свидетел се установи, че констатираните
през зимата на 2015г. дефекти на обекта в с. Николово са се появили поради
недобра експлоатация от страна на общината, тъй като обектът не е бил отоплен и
вентилиран. Следва, че констатираните недостатъци, посочени в цитираното писмо,
не се дължат на неточно (некачествено) изпълнение от страна на възложителя.
Приемането на работата без възражения
от възложителя поражда насрещното му задължение да заплати изцяло уговорената
цена, на основание чл.266, ал.1 от ЗЗД. В случая се установи, че е останала незаплатена
от възложителя на изпълнителя сума в размер на 1 313.03 лв., поради което
предявения иск е изцяло основателен.
Основателен е и иска за връщане на
сумата от 6 565.17 лв., представляваща дължима и невъзстановена гаранция,
предоставена от ищеца съобразно уговореното в чл.11 от сключения договор. От
клаузата на чл.11, ал. 1 – 3 от договора се установява, че срокът на действие на гаранцията надвишава с един месец срока на
действие на договора, като възложителят има право да задържи изцяло или
част от гаранцията за изпълнение на договора при неточно изпълнение на
задълженията по договора от страна на изпълнителя. В настоящия случай не се
установи да е изпълнена някоя от предпоставките за задържане от възложителя
изцяло или на част от гаранцията, тъй като работата е приета без възражения, а до
изтичането на един месец от срока на договора (т.е. до 06.01.2015 г.) не е постъпило
възражение от възложителя относно точното изпълнение на поетите договорни
задължения. Т.е. срокът за възстановяване на гаранцията е изтекъл преди датата
на писмо с вх. № 08-00-183/18.05.2015 г., както и преди завеждането на иска
пред съда.
Други възражения във въззивната жалба
не се излагат, а въззивният съд не установи да е допуснато нарушение на
императивна материалноправна норма при постановяване на оспореното
първоинстанционно решение.
При така изложените съображения и
поради съвпадане на приетите от двете инстанции правни изводи, обжалваното
решение, като правилно и законосъобразно, следва да бъде потвърдено на
основание чл.271, ал.1 от ГПК.
ІV. По разноските:
При този изход на спора на въззивника
не се дължат разноски, а въззиваемата страна не претендира разноски и съдът не
дължи произнасяне.
Така мотивиран и на основание чл.
271, ал. 1 от ГПК, Софийски градски съд, ГО, ІІ-А въззивен състав
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА съдебно решение № 183601 от 31.07.2017г., постановено по гр.д. № 55442/2016г. по описа на Софийския районен съд, ІІІ ГО, 113 състав.
Решението, в частта за сумата от 6 565.17 лева, може да се обжалва пред Върховния касационен съд на Република България с касационна жалба в едномесечен срок от връчване препис на страните при условията на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК, а в останалата част е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.