Р Е Ш Е Н И Е № 251
Гр.Пловдив,20.08.2020 г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ АПЕЛАТИВЕН СЪД,търговско отделение,първи търговски състав,в
открито заседание на двадесет и девети юли през две хиляди и двадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:НАДЕЖДА
ЖЕЛЯЗКОВА
ЧЛЕНОВЕ:СЛАВЕЙКА КОСТАДИНОВА
КРАСИМИРА
ВАНЧЕВА
при участието на секретаря ЦВЕТЕЛИНА ДИМИНОВА,като разгледа
докладваното от съдията Кр. Ванчева възз. т.д.№277 по описа за 2020 г.,за да се
произнесе взе предвид следното:
Производство по
чл.258 и сл. от ГПК.
С решение №58 от
20.02.2020 г.,постановено по т.д.№229/2019 г. по описа на Окръжен съд-Стара
Загора,е осъден ответника „З.К.Н.Н.“ АД, с ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление:***,
п.к. ****, район „Л.”, бул. „Ч.В.“ № *** да заплати на ищцата Р.С.Р., ЕГН **********,***,,Е.‘‘
№ * сумата от 100 000 лева /сто хиляди лева/, представляваща
застрахователно обезщетение за претърпените от нея неимуществени вреди в
резултат на причинената смърт на Н.И.Н. от ПТП, ведно със законната лихва от 19.07.2016 г. до окончателното
изплащане на главницата, като иска за законна лихва за периода от 06.11.2015 г.
до 18.07.2016 г. е отхвърлен като погасен по давност.Заедно с това
дружеството-ответник е осъдено да заплати на адв. С.С.А., ЕГН ********** сумата от 3530 лева разноски по
делото.
Решението
е постановено при участието на трети лица-помагачи-Р.
А. Р. и А.А.Р. на страната на ответника „З.К.Н.Н.“ АД.
От ответника „З.К.Н.Н.“ АД-гр.С.
с ЕИК: ********* е подадена въззивна жалба,с която горното решение е обжалвано
в осъдителната му част,с която дружеството-ответник е осъдено да заплати на
ищцата Р.С.Р. обезщетение за неимуществени вреди в размер на 100 000 лв.,ведно
със законна лихва от 19.07.2016 г. до окончателното изплащане на главницата,а
на адвокат С.А. е осъдено да заплати възнаграждение в размер на 3530 лв.
Жалбоподателят поддържа,че в
обжалваната част решението е неправилно и незаконосъобразно.Според
жалбоподателя,първоинстанционният съд неправилно е възприел,че ищцата има
качеството на пострадала и счита,че съдът не се е съобразил със задължителните
указания по тълкуване на закона,дадени в Тълкувателно решение №1/2016 от
21.06.2018 г. на ОСНГТК на ВКС.Счита още в тази насока,че в конкретния случай
събраните по делото гласни доказателства действително сочат между ищцата и
пострадалия Н.И.Н. да е имало родствена връзка,но не установяват същите да са
поддържали постоянен или редовен контекст,да са се подкрепяли взаимно в случай
на необходимост.Заявява,че по делото не са събрани доказателства,въз основа на
които да се счете,че по своето съдържание и интензитет връзката на ищцата с
пострадалия надхвърля обичайните предели на доверие,любов и подкрепа между дядо
и внучка.Според жалбоподателя не е установено още ищцата да е преживяла морални
болки и страдания,надхвърлящи по интензитет и времетраене присъщите за
съответната родствена връзка,поради което не е налице изключителен случай по
смисъла на цитираното тълкувателно решение.
Поради така поддържаните
съображения,дружеството-жалбоподател моли да бъде отменено осъдителното
първоинстанционно решение,постановено по т.д.№229/2019 г. по описа на ОС-Стара
Загора,1-ви състав,и да бъде постановено решение от настоящата инстанция,с
което да се отхвърли предявения иск за заплащане на обезщетение за
неимуществени вреди на Р.С.Р..Моли да му се присъдят направените пред двете
инстанции съдебни разноски.
Препис от жалбата е връчен на
въззиваемата Р.С.Р. /ищца в първоинстанционното производство/,но в законния
срок по чл.263,ал.1 от ГПК същата не е подала писмен отговор.В съдебно
заседание на 29.07.2020 г. въззиваемата е взела становище по жалбата чрез
пълномощника си адв. А.,която е заявила,че оспорва жалбата и я счита за
неоснователна.Поискала е заедно с това да й се присъдят „направените разноски
по чл.38,ал.2 от ЗАдв.“.
Препис от въззивната жалба е
връчен /при условията на чл.44,ал.1 от ГПК/ и на третите лица-помагачи Р. А. Р.
и А.А.Р.,но от тях също не е подаден писмен отговор на жалбата,а и не е взето
становище по същата.
С въззивната жалба не са представени писмени доказателства и в същата не
са заявени доказателствени искания.Не са направени доказателствени искания и от
страна на въззиваемата,както и от третите лица-помагачи.
Пловдивският
апелативен съд,като се запозна с акта,предмет на обжалване,както и с наведените
в жалбата оплаквания,а също и със събраните по делото доказателства и доводите
на страните,намира за установено следното:
Въззивната жалба
е процесуално допустима,тъй като е подадена от лице,имащо правен интерес да
обжалва първоинстанционното решение и при подаването й е спазен двуседмичния
срок по чл.259,ал.1 от ГПК.Ето защо въззивната жалба подлежи на разглеждане и
преценка по същество.
Извършвайки
служебно проверка за валидността на обжалваното решение по реда на чл.269 от ГПК,Пловдивският апелативен съд намира,че обжалваното решение е валидно.Същото
е постановено от съдия от ОС-Стара Загора в рамките на неговата компетентност и
в предвидената от закона форма,а изразената в съдебния акт воля на съда е ясна
и разбираема.
Извършвайки проверка по реда на
чл.269 от ГПК за процесуалната допустимост на обжалваното решение,Пловдивският
апелативен съд намира,че решението се явява процесуално допустимо.
Съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК,по въпросите относно законосъобразността и правилността на обжалваното
решение,въззивният съд е ограничен от изложеното в жалбата.В тази
връзка,преценявайки оплакванията във въззивната жалба и събраните по делото
доказателства,Пловдивският апелативен съд приема следното:
По
т.д.№229/2019 г. по описа на Старозагоркия окръжен съд е предявен осъдителен
иск от Р.С.Р., ЕГН **********
против „З.К.Н.Н.“ АД-гр.С.,с ЕИК: *********,основан
на разпоредбите на чл.226,ал.1 от КЗ /отм./ във вр. С чл.45 от ЗЗД,с който е
поискано ответното застрахователно дружество да бъде осъдено да заплати на
ищцата сумата от 100 000 лв. застрахователно обезщетение за претърпените от нея
неимуществени вреди в резултат на причинената смърт на Н.И.Н.-неин
дядо,настъпила на 06.11.2015 г. при ПТП,ведно със законната лихва върху
главницата от деня на увреждането-06.11.2015 г. до окончателното й
изплащане.Заявено е и искане за присъждане на направените по делото разноски.
Искът е основан на твърденията,че на
06.11.2015 г. около 23:20 часа по първокласен път I-6 в посока запад /пътя от с.Т.,общ. П.Б.-гр.К.,общ. К./ е настъпило
описаното в исковата молба ПТП,при което е починал на място дядото на ищцата- Н.И.Н.,управляващ
в момента на произшествието лек автомобил марка „Мерцедес” с peг. № *******,
собственост на И.С.Ч..Виновен за пътнотранспортното произшествие бил А.Р.О.
като водач на лек автомобил марка „Ауди 80” с peг. № *******,също починал
на място при катастрофата.Твърди се още,че по повод на описаното в исковата
молба ПТП е било образувано ДП № ******/2015г. по описа на РУ- К., по реда на
чл. 212, ал.2 от НПК и същото е водено срещу неизвестен извършител,като в хода на разследването бил направен безспорен
и категоричен извод, че смъртта на пострадалите и в частност-на водача на л.а.
„Мерцедес” е настъпила в резултат на виновното поведение на А.Р.О., който е
нарушил правилата за движение по ЗДВП,но поради наличието на хипотезата на чл. 24, ал.1, т.4 от НПК
наказателното производство, водено срещу неизвестен извършител /за престъпление
с посочената в ИМ правна квалификация/ е
било прекратено с влязло в законна сила с определение № 131/06.03.2017г. на
Пловдивски апелативен съд.
Ищцата
поддържа,че виновен за ПТП е водачът на лекия автомобил марка „Ауди 80” с peг.
№ *******- А.Р.О., който е управлявал същия след употреба на алкохол и наличие
на етилов алкохол в кръвта - 1,88 промила - установено по воденото ДП с
химическа експертиза и със скорост 109 км./ч., непосредствено преди
удара-установено с автотехническа експертиза по воденото ДП.
В исковата молба
са изложени и твърдения за съществувала между ищцата и починалия й дядо Н.Н.
дълбока духовна и емоционална връзка,датираща от най-ранната й детска
възраст,за разбирателство и взаимна обич,и за оказвани спрямо нея от дядо й
непрекъснати грижи и морална подкрепа до смъртта му,за отделяно й от него
специално внимание поради обстоятелството,че е била единствено момиче от
внуците му.Изложени са и твърдения за претърпени от ищцата изключителни /според
собствената й квалификация/ психически,морални болки и страдания в резултат
смъртта на дядо й Н.Н. и съществувалата помежду им трайна и дълбока емоционална
връзка,както и че тези болки и страдания продължават и ще бъдат търпени от нея
до края на живота й.Ищцата е оценила търпените от нея неимуществени вреди от
смъртта на дядо й на сумата от 100 000 лв.,колкото е й поискала да й заплати
ответника с предявения по делото осъдителен иск,ведно със законната лихва от
датата на увреждането-06.11.2015 г. до окончателното плащане на сумата.Насочила
е иска си срещу ответното застрахователно дружество предвид твърдението й,че
моторно-превозното средство на виновния водач-лекия автомобил марка „Ауди 80” с
peг. № *******,към момента на настъпилото ПТП, е имало валидна застраховка
„Гражданска отговорност” именно в ответното дружество ЗК „Л.И.”АД с полица № **************,
описана в констативен протокол за ПТП с пострадали лица.
В исковата молба
са изложени още и твърдения,че е проведена извънсъдебна процедура, инициирана
от нея чрез упълномощен процесуален представител, с която е предявила претенции
пред ЗК „Л.И.” АД- гр. С. по заявление с вх. № *****/22.10.2018 г., за което е
образувана щета № ************ по застраховка „Гражданска отговорност на
автомобилистите”,но с писмо изх. № 12824/21.11.2018г. тя била уведомена, че
според представителите на застрахователната компания не се установява основание
за определяне на застрахователно обезщетение.
Ищцата счита,че
такова обезщетение й се дължи,като в тази връзка се е позовала на Тълкувателно
решение №1/2016 от 21 юни 2018 год. по т.д. №1/2016г., ОСНГТК, на ВКС и е
заявила,че в конкретния случай между нея и починалият й при ПТП дядо е била
създадена трайна и дълбока емоционална връзка и тя търпи от неговата смърт
продължителни болки и страдания,поради което й се дължи претендираното
обезщетение.
Ответникът „З.К.Н.Н.“
АД-гр.С.,с ЕИК: ********* е подал отговор на исковата молба,с който е
оспорил предявения иск за неимуществени вреди по основание.В тази връзка
е оспорил активната материалноправна легитимация на ищцата за предявяване на
процесната искова претенция, като поддържа,че ищцата няма качеството на трето
увредено лице с право на обезвреда, както и няма материално притезание,
основано на собствени права.Най-общо казано,ответникът счита,че не са налице
твърдения за юридически факти, определящи връзката между ищцата и пострадалия,
които в достатъчна степен да обосновават да се направи изключение от общото
правило, че се дължи обезщетение за неимуществени вреди в случай на смърт само
на най- близките на починалия.Заявил е в отговора си на исковата молба,че в
случая не са налице обстоятелства,които по смисъла на Тълкувателно решение
№1/2016г., постановено от ОСНГТК на ВКС на 21.06.2018г.,да пораждат правото по
изключение друго лице,извън лицата,посочени в Постановление № 4 от 25.V.1961г.
и Постановление № 5 от 24.ХІ.1969г. на Пленума на Върховния съд,да получи
обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на негов близък.
С отговора на ИМ
ответникът е оспорил и описания в исковата молба механизъм на настъпване на
пътнотранспортното произшествие, както и твърдението за изключителна вина на
водача на лек автомобил „Ауди 80“ с peг. № *******- А.Р.О., за настъпването
му.Навел е и довод за съпричиняване на пътнотранспортното произшествие и на
вредоносния резултат от страна на Н.И.Н. понеже същият в нарушение на
разпоредбата на чл. 20, ал.1 от ЗДвП не контролирал непрекъснато пътното
превозно средство, което е управлявал и в нарушение на чл. 20, ал.2 от ЗДвП не
е намалил скоростта и не е спрял, когато е възникнала опасност за движението,а
и в нарушение на 137а, ал.1 от ЗДвП е пътувал без поставен предпазен
колан.Оспорил е по основание и размер и предявения акцесорен иск за присъждане
на лихва за забава, както и началната дата, от която същите се претендират.
На основание
чл.111, б.“в“ от ЗЗД ответникът е заявил в отговора си и възражение за изтекла
погасителна давност по отношение на претендираната лихва за забава за период
по-дълъг от три години преди датата на завеждане на исковата молба,тоест за
периода предхождащ 19.07.2016г.Оспорил е и твърдението за дължимост на законна
лихва от датата на увреждането-06.11.2015г., като поддържа,че на основание чл.
497, ал.1, т.2 от Кодекса за застраховането не се дължи лихва за забава, тъй
като увреденото лице не е представило доказателства, поискани от застрахователя
по реда на чл. 106, ал.3 от Кодекса за застраховането.
В
първоинстанционното производство ответникът на основание чл.219 от ГПК е
поискал да се допусне конституирането на наследниците на А.Р.О., ЕГН **********
като трети лица-помагачи на страната на ответника.Първоинстанционният съд
е уважил това искане и е конституирал
същите наследници,а именно-Р. А. Р., ЕГН ********** и А.А.Р.,с ЕГН **********
като трети лица-помагачи на страната на ответника.
За да постанови
обжалваното решение,Старозагорският окръжен съд е приел за доказано,че на 06.11.2015 г. е настъпило описаното в исковата молба ПТП,при което е
осъществен челен сблъсък на управляван от Н.И.Н. лек автомобил марка „Мерцедес” с peг. № *******, собственост на И.С.Ч.,и
лек автомобил марка „Ауди 80” с peг. № *******, собственост на С.К.Л. и управляван
от лицето А.Р.О. след употребен от него алкохол и установено впоследствие
наличие на алкохол в кръвта му от 1,88 промила.Приел е за доказано,че
вследствие на удара водачите и на двата автомобила /в които са пътували и други
лица/,са починали на място и по-специално,че смъртта на водача Н.И.Н.,който е
дядо на ищцата Р.С.Р.,е настъпила в резултат на станалото произшествие и то се
дължи на виновното и противоправно поведение на водача на лекия автомобил марка
„Ауди 80“ с рег. №*******-А.Р.О.,който след употреба на алкохол е загубил
контрол над управлявания от него автомобил и е
навлязъл в лентата за насрещно движение,където се е движел управлявания
от Н.Н. автомобил.И още е приел първоинстанционният съд,че за управлявания от А.О.
автомобил към датата на ПТП – 06.11.2015г. е имало действаща и валидна
застраховка „Гражданска отговорност” в ЗК „Л.И.”АД,сключена с полица № *********
и че делинквентът,причинил вредата,е обхванат от застрахователна закрила по
застраховката „Гражданска отговорност“,което обуславя правото на пострадалия да
предяви прекия иск по чл.226 от КЗ срещу дружеството-застраховател.И на
следващо място е приел,че в случая са налице предпоставките
за присъждане на обезщетение на лице от т.нар. „разширен семеен кръг“ /съгласно
разясненията,дадени в ТР № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС/,тъй като се е доказало
по делото наличието на трайна и дълбока емоционална връзка между ищцата и
починалия й дядо,заради съдържанието на която същата е търпяла морални болки и
страдания с висок интензитет.
Относно
размера на дължимото обезщетение за понесените от ищцата неимуществени вреди от
смъртта на нейния дядо,първоинстанционният съд е приел в обжалваното решение,че
справедливото по смисъла на чл.52 от ЗЗД обезщетение е в размер на пълната
претендирана сума от 100 000 лв.,поради което е уважил иска изцяло.Във връзка с
определянето на дължимия размер първоинстанционният съд е изложил и мотиви по
направеното от ответника възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от
страна на загиналия при ПТП Н.И.Н..Приел е,че такова съпричиняване не се
доказва и заявеното в тази насока възражение на ответника е неоснователно.
По
повод на акцесорната /и несамостоятелна/ претенция за присъждане на лихви за
забава върху претендираното обезщетение за неимуществени вреди,окръжният съд е
разгледал и е приел за частично основателно заявеното от ответника възражение
за изтекла погасителна давност на вземането за лихва.Счел е,че законната лихва
върху дължимото застрахователно обезщетение от 100 000 лв. следва да бъде
присъдена от датата 19.07.2016 г. до окончателното изплащане на главницата,а за
периода от 06.11.2015 г. до 18.07.2016 г. вземането за лихви е погасено по
давност,поради което за този период акцесорната претенция за лихви е отхвърлена
с решението като като погасена по давност,но въззивната жалба практически не
обхваща отхвърлителната част на първоинстанционното решение и затова преценка
по правилността на същата част от решението няма да се извършва от въззивната
инстанция.
В
крайна сметка,като се вземат предвид изложените във въззивната жалба оплаквания
срещу обжалваното решение,основният спор между страните,останал за разрешаване
във въззивната производство е свързан с материалноправната легитимация на
ищцата по предявения иск за заплащане на застрахователно обезщетение.В жалбата
не се съдържат оплаквания срещу приетата от първоинстанционния съд фактическа
обстановка относно настъпването на твърдяния в исковата молба деликт,срещу
приетото за доказано наличие на причинно-следствена връзка между деликта и
смъртта на дядото на ищцата-Н.И.Н.,както и срещу изложените в обжалваното
решение фактически обстоятелства и извод,че пътнотранспортното произшествие е
причинено от виновното и противоправно поведение на водача на лек автомобил
„Ауди 80“ с рег.№*******-А.Р.О..Не са изложени оплаквания и срещу направения от
първата инстанция извод за неоснователността на поддържаното в отговора на
ответника възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия Н.И.Н..
Оплакванията, съдържащи се
във въззивната жалба,касаят основно материалноправната легитимация на
ищцата,като в тази връзка жалбоподателят счита,че първоинстанционният съд
неправилно е приел ищцата за легитимирана да получи застрахователно обезщетение
за неимуществени вреди от смъртта на дядо й Н.Н.,защото по делото не са събрани
доказателства,въз основа на които да се счете,че по своето съдържание и
интензитет връзката на ищцата с пострадалия надхвърля обичайните предели на
доверие,любов и подкрепа между дядо и внучка.В жалбата се поддържа и довода,че
не е установено ищцата да е преживяла морални болки и страдания,надхвърлящи по
интензитет и времетраене присъщите за съответната родствена връзка,респективно
че е налице изключителен случай по смисъла на Тълкувателно решение №1/2016 от
21.06.2018 г. на ОСНГТК на ВКС,само при наличието на какъвто случай
лице,попадащо извън кръга лицата,очертан в Постановление №4/61 г. и Постановление
№5/69 г. на Пленума на ВС,може да получи обезщетение за вреди от смъртта на
свой близък.
Въззивният
съд счита за неоснователни поддържаните в процесната жалба оплаквания,като
съображенията му в тази насока са следните:
Вярно е,че според
тълкувателно решение 1/2016г. от 21.06.2018г. по тълк. д. 1/2016г. на ОС на
НГТК,имащо задължителен характер за съдилищата,материално легитимирани да
получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък
са лицата, посочени в Постановление № 4 от 25.V.1961 г. и Постановление № 5 от
24.ХІ.1969 г. на Пленума на Върховния съд, и само по изключение всяко друго
лице,извън най-близкия семеен и родствен кръг,което е създало с починалия
постоянна,трайна и дълбока емоционална връзка,заради съдържанието на която
търпи морални болки и страдания от смърттта му,сравними по интензитет и
продължителност с болките и страданията на най-близките.Вярно е още,че в
конкретния случай ищцата,предвид родствената й връзка с починалия при ПТП Н.Н.-неин
дядо по майчина линия,попада в категорията „друго лице“,извън лицата,изброени в
горепосочените две постановления,поради което тя /съгласно дадените с
тълкувателното решение разяснения/ има правото да получи обезщетение за вредите,причинени й от смъртта на починалия,само
ако докаже съществуването на трайна и особено близка емоционална връзка с
починалия,както и настъпили за нея в резултат на неговата смърт сериозни /като
интензитет и продължителност/ морални болки и страдания.
Във връзка с
гореизложеното и противно на твърденията във въззивната жалба,настоящият съд
счита,че по делото е установено наличието на трайна и особено силна и дълбока
емоционална връзка между ищцата и нейния дядо-починалия Н.И.Н..Този извод се
налага от обстоятелствата,установени въз основа на събраните гласни
доказателства-показанията на разпитаната в първоинстанционното производство
свидетелка З.И.,че ищцата от ранна детска възраст е живяла с пострадалия,че той
заедно с бабата на ищцата са отгледали
последната,тъй като тя е била изоставена от майка си /а за баща й свидетелката
нищо не е чувала/,както и че дядо й се е грижел
за нея докато е бил жив,купувал й е дрехи,поддържал я е финансово и
морално,отнасял се е с нея като баща и самата ищца го е чувствала като такъв,а
емоционалната им връзка е била много силна.При тези обстоятелства съдът
намира,че връзката между починалия и ищцата-негова внучка,е била по-дълбока от
обичайната привързаност между дядо и внучка,доближавайки се до и замествайки в
голяма степен връзката баща-дъщеря.
Освен това,от
показанията на св. З.И. /майка на приятел на ищцата/,се установява,че ищцата Р.
Р. е преживяла много тежко смъртта на дядо си и от това е настъпила доста голяма промяна у нея,като тя постоянно
е плачела,изпаднала е в депресия и дори се била натровила,тъй като мислела,че
вече няма подкрепа от никой.Преди смъртта на дядо й,ищцата била весела и
усмихната,а вследствие на смъртта му у нея се породил страх,тя станала
необщителна и постоянно натъжена,изпадала в панически кризи и е стигнала дори
до болница след натравянето,както свидетелства З.И..Последната дава показания и
за това,че ищцата продължава да страда за дядо си и да плаче винаги,щом се сети за него,като е плакала и
пред самата свидетелка.Изложените и установени по делото обстоятелства
обосновават извода,че ищцата е претърпяла в резултат на смъртта на нейния дядо
сериозни /като интензитет и продължителност/ морални болки и страдания.
Предвид доказаното
съществуване на трайна и особено близка емоционална връзка между ищцата и
нейния дядо и понесени от нея сериозни болки и страдания от смъртта му,настоящият
съд счита,че ищцата разполага с материалноправна легитимация по предявения от
нея иск и и спрямо нея са налице очертаните с ТР 1/2016г. от 21.06.2018г.
предпоставки,които дават основание по изключение да бъде присъдено обезщетение
за неимуществени вреди на лице,попадащо извън най-близкия семеен и родствен
кръг на починалия,т.е. на лице,което е извън кръга на лицата,посочени в Постановление № 4 от 25.V.1961 г. и
Постановление № 5 от 24.ХІ.1969 г. на Пленума на Върховния съд.До същият извод
е стигнал и първоинстанционният съд в обжалваното решение,предвид което и с
оглед установените в първоинстанционото производство и неоспорени с въззивната
жалба останали предпоставки от фактическия състав на предявения иск по
чл.226,ал.1 от КЗ /отм./ във вр. С чл.45 от ЗЗД,същият иск правилно е приет за
доказан по своето основание.
Относно размера на
дължимото на ищцата застрахователно обезщетение въззивният съд приема следното
:
Както е трайно
възприето в съдебната практика на ВКС и при съобразяване на Постановление
№4/23.12.1968 г. на Пленума на ВС,справедливостта като критерий за определяне
размера на обезщетението за неимуществени вреди при деликт,установен с
разпоредбата на чл.52 от ЗЗД,не е абстрактно понятие,а предпоставя винаги
мотивирана преценка на обективно съществуващи обстоятелства във всеки конкретен
случай,като характер на увреждането,начин на извършването му,интензитета и
продължителността на търпимите болки и страдания,допълнително влошаване
състоянието на здравето,причинените морални страдания,осакатявания,възрастта на
увредения и общественото му положение и т.н.На тази база и в случая следва да
се прецени размера на обезщетението за неимуществени вреди на ищцата от смъртта
на нейния дядо,настъпила вследствие причиненото на 06.11.2015 г. ПТП.
Предвид
гореизложеното,като изходи от обстоятелствата,при които е причинена смъртта на Н.И.Н.-при
ПТП,внезапността на смъртта му,установената силна и трайна емоционална връзка
между него и внучката му-ищцата Р.Р.,поддържаните помежду им изключително
близки отношения,факта,че дядо й практически е бил за нея като баща и се е
грижел за нея като такъв,установените обстоятелства,че ищцата е преживяла тежко
загубата на своя дядо,неговата възраст към момента на смъртта му и възрастта на
самата ищца,родствената връзка между двамата-дядо и внучка,а също и като
отчете конкретните икономически условия в
страната към момента на настъпване на застрахователното събитие,настоящата
инстанция намира,че в конкретния случай справедливото обезщетение смисъла на
чл.52 от ЗЗД следва да бъде определено на сумата от 80 000 лв.,а не в размер на
100 000 лв.,както е прието в първоинстанционното решение.
Ето защо,като краен
резултат,въззивният съд намира въззивната жалба за частично основателна,а
първоинстанционното решение за правилно и законосъобразно в частта,с която на
ищцата е присъдено застрахователно обезщетение до размера на сумата от 80 000
лв.,ведно със законната лихва върху тази сума,считано от датата 19.07.2016 г.
до окончателното й изплащане,поради което в тази част решението ще се
потвърди.За разликата над посочения размер до пълната присъдена сума от 100 000
лв. /съвпадаща с претендирания от ищцата размер на обезщетението/,ведно с
присъдената върху тази разлика законна лихва,считано от датата 19.07.2016
г.,първоинстанционното решение е неправилно и като такова следва да бъде
отменено в тази му част.Заедно с това за разликата над 80 000 лв. до пълния
предявен размер от 100 000 лв. искът по чл.226,ал.1 от КЗ /отм./ във вр. с
чл.45 от ЗЗД,както и акцесорната претенция за законна лихва върху същата
разлика за времето от 19.07.2016 г. до окончателното й изплащане,следва да
бъдат отхвърлени като неоснователни.
Съобразно с горния
резултат,присъденото с първоинстанционното решение на основание чл.38,ал.2 от
Закона за адвокатурата в полза на адв. С.С.А. адвокатско възнаграждение
/означено в диспозитива на решението като „разноски по делото“/,следва да бъде
намалено от 3530 лв. на 2930 лв.,като последният размер настоящата инстанция
определи като дължим съгласно чл.7,ал.2,т.4 от Наредба №1/2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения.Съответно на
изложеното,първоинстанционното решение ще се отмени и в частта,с която на адв.А.
е присъдено на основание чл.38,ал.2 от ЗАдв. възнаграждение за разликата над
сумата от 2930 лв. до пълния присъден размер от 3530 лв.,а до размера от 2930
лв. решението ще се потвърди като правилно.
По разноските пред
въззивната инстанция:
С оглед изхода на
делото пред въззивния съд,на дружеството-жалбоподател се следват съдебни
разноски съобразно на уважената част от жалбата и въззиваемата следва да бъде
осъдена да му заплати тези разноски,които възлизат на сумата от 400
лв.,представляваща платена ДТ по жалбата,редуцирана като размер съобразно с
уважената част от жалбата.Жалбоподателят е заявил и искане за присъждане на
адвокатско възнаграждение за защита от адвокат в настоящата инстанция,но по делото
липсват доказателства такова възнаграждение да е уговорено и реално заплатено
на някой от двамата представлявали жалбоподателя адвокати в настоящото въззивно
производство.
В депозирана по делото
молба с вх.№5270/23.07.2020 г.,подадена от пълномощника на дружеството-жалбоподател-адв.
В.Д.,е заявено възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на
другата страна,но по настоящото дело няма данни за уговорено възнаграждение на
процесуалния представител на въззиваемата-адв. А.,поради което и посоченото
възражение на жалбоподателя,основано на разпоредбата на чл.78,ал.5 от ГПК,няма
да бъде разглеждано и преценявано по същество.
Пълномощникът на
въззиваемата-адв. С.А.,е направила искане за присъждане на „направените
разноски по чл.38,ал.2 от ЗА“.Въззивният съд приема,че това по съществото си е
искане за присъждане на адвокатско възнаграждение на самия адвокат,основано на разпоредбата
на чл.38,ал.2 от ЗАдв.,а не искане за придъждане на съдебни разноски в полза на
представляваната от адвоката страна по делото.По същество същото искане е
основателно предвид представеният договор за правна защита и съдействие от
23.07.2020 г.,сключен между адв. А. и въззиваемата Р. Р.,в който е уговорено
оказването на безплатна правна защита по настоящото въззивно дело на основание
чл.38,ал.1,т.2 от Закона за адвокатурата.При така уговорената на посоченото
основание безплатна защита по настоящото дело,на адв. С.А. се дължи адвокатско
възнаграждение на основание чл.38,ал.2 от Задв.,което като размер следва да
бъде определено съобразно приложимата в случая норма на чл.7,ал.2,т.4 от
Наредба №1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения,като
се съобрази и частичната неоснователност на въззивната жалба.В крайна сметка,на
адв. А. следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение на основание
чл.38,ал.2 от ЗАдв. в размер на 2930 лв. за осъществената от нея правна защита
и процесуално представителство на въззиваемата в настоящата съдебна
инстанция.Посочената сума следва да бъде осъден да й заплати
дружество-жалбоподател с оглед частичната неоснователност на разгледаната
въззивна жалба.
С оглед крайния изход
на делото,водещ до частично отхвърляне на иска,на ответника /настоящ
жалбоподател/ следва да бъдат присъдени на основание чл.78,ал.3 от ГПК разноски
за първоинстанционното производство съобразно на отхвърлената част от иска.При
отчитане на това и на усановения размер на направените в първата инстанция
разноски от ответника /платени възнаграждения за вещо лице/,получава се така,че
дължимия размер на разноските съобразно на отхвърлената част от иска възлиза на
сумата от 144 лв.,която следва да бъде осъдена да му заплати ищцата /настоящата
въззиваема/.Освен това,на основание чл.78,ал.8 от ГПК,тъй като в първоинстанционното
производство ответникът е представляван от юрисконсулт,следва да му бъде
присъдено юрисконсултско възнаграждение,определено като размер съобразно чл.37
от Закона за правната помощ във вр. с 25,ал.1 от Наредба за правната
помощ.Предвид изложеното,на ответника ще се присъди юрисконсултско
възнаграждение в размер на 100 лв.,платимо от ищцата по предявения иск.
Мотивиран от
гореизложеното Пловдивският апелативен съд
Р
Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение №58 от 20.02.2020 г.,постановено по
т.д.№229/2019 г. по описа на Окръжен съд-Стара Загора,в частта,с която е осъден
ответника „З.К.Н.Н.“ АД, с ЕИК *********, със седалище
и адрес на управление:***, п.к. ****, район „Л.”, бул. „Ч.В.“ № *** да заплати
на ищцата Р.С.Р., ЕГН **********,***,,Е.‘‘ № * застрахователно обезщетение за
за претърпените от нея неимуществени вреди в резултат на причинената смърт на дядо
й Н.И.Н. от ПТП,за разликата над сумата от 80 000 лв. до пълния присъден размер
от 100 000 лв.,ведно със законната лихва върху тази разлика /20 000
лв./,считано от датата 19.07.2016 г. до окончателното й изплащане,като вместо
това ПОСТАНОВЯВА :
ОТХВЪРЛЯ иска на Р.С.Р., ЕГН ********** против „З.К.Н.Н.“
АД-гр.С.,с ЕИК *********,за заплащане на
застрахователно обезщетение за претърпените от нея неимуществени вреди в
резултат на причинената при ПТП смърт на дядо й Н.И.Н.,за разликата над 80 000
лв. до пълния претендиран размер от 100 000 лв.,ведно със законната лихва върху
тази разлика,считано от 19.07.2016 г. до окончателното й изплащане.
ОТМЕНЯ решение №58 от 20.02.2020 г.,постановено по т.д.№229/2019 г. по описа на Окръжен
съд-Стара Загора,и в частта,с която е осъден ответника „З.К.Н.Н.“ АД-гр.С.,с ЕИК *********,да заплати на адвокат
С.С.А., ЕГН ********** разноски по делото на основание чл.38,ал.2 от Закона за
адвокатурата за разликата над сумата от 2930 лв. до
пълния присъден размер от 3530 лв.
ПОТВЪРЖДАВА
решение №58 от 20.02.2020 г.,постановено по
т.д.№229/2019 г. по описа на Окръжен съд-Стара Загора,в частта,с която
ответникът „З.К.Н.Н.“ АД, с ЕИК *********, със седалище
и адрес на управление:***, п.к. ****, район „Л.”, бул. „Ч.В.“ № *** е осъден да
заплати на ищцата Р.С.Р., ЕГН **********,***,,Е.‘‘ № * застрахователно
обезщетение за претърпените от нея неимуществени вреди в резултат на
причинената от ПТП смърт на дядо й Н.И.Н.,до размера на сумата от 80 000 лв. /осемдесет хиляди лева/,ведно
със законната лихва върху тази сума,считано от датата 19.07.2016 г. до
окончателното й изплащане.
ПОТВЪРЖДАВА решение №58 от 20.02.2020 г.,постановено по т.д.№229/2019 г. по описа на Окръжен
съд-Стара Загора,и в частта,с която ответникът „З.К.Н.Н.“
АД-гр.С., с ЕИК *********,е осъден да заплати на адв. С.С.А., ЕГН **********
разноски по делото на основание чл.38,ал.2 от Закона за адвокатурата до
размера на сумата от 2930 лв.
ОСЪЖДА Р.С.Р., ЕГН **********,***,,Е.‘‘ № * да
заплати на „З.К.Н.Н.“ АД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:***,
п.к. ****, район „Л.”, бул. „Ч.В.“ № *** сумата от 400 лв. /четиристотин
лева/,представляваща съдебни разноски за въззивното производство съобразно на
отхвърлената част от иска,както и да му заплати сумата от 144 лв. /сто
четиридесет и четири лева/ съдебни разноски за производството пред първата
инстанция съобразно на отхвърлената част от иска,както и да му заплати сумата
от 100 лв. /сто лева/ юрисконсултско възнаграждение,дължимо на основание
чл.78,ал.8 от ГПК за осъществена защита и процесуално представителство от
юрисконсулт в първоинстанционното производство по т.д.№ 229/2019 г. по описа на Окръжен съд-Стара
Загора.
ОСЪЖДА „З.К.Н.Н.“ АД, с ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление:***, п.к. ****, район „Л.”, бул. „Ч.В.“ № ***
да заплати на адвокат С.С.А., ЕГН **********
сумата от 2930 лв. /две хиляди деветстотин и тридесет лева/,представляваща
дължимо на основание чл.38,ал.2 от ЗАдв. адвокатско възнаграждение за
осъществена от адвоката безплатна защита по смисъла на чл.38,ал.1,т.2 от ЗАдв.
на въззиваемата Р.С.Р., ЕГН ********** в
производството по възз. т.д.№277/2020 г. по описа на Апелативен съд-Пловдив.
Решението е постановено при
участието на трети лица-помагачи-Р. А. Р. и А.А.Р. на страната на ответника „З.К.Н.Н.“ АД-гр.С. /жалбоподател във
въззивното производство по настоящото дело/.
Решението подлежи на обжалване пред
ВКС в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.