Р Е Ш
Е Н И Е
Номер: …109…………………. Година 2020г. Град Пазарджик, обл. Пазарджишка
В ИМЕТО
НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ГР. ПАЗАРДЖИК ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ
На 14.04. 2020 година
В публично( закрито) заседание , в следния
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР НЕНЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ : АРЛБЕНА ПАЛОВА
МАРИАНА Д.
СЕКРЕТАР : ГАЛИНА МЛАДЕНОВА
ПРОКУРОР: ………………………
като разгледа докладваното от съдията КРАСИМИР НЕНЧЕВ в. гр. д. № 127 по
описа за 2020 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е
по чл.258 и сл.от ГПК – въззивно
обжалване .
Районен съд Пазарджик
е сезиран с искова молба, подадена от „Агенция
за събиране на вземанията“ ЕАД , ЕИК *********, със седалище и адрес на управление на
дейността, гр. София , бул. „д-р Петър
Дертлиев“ № 25, офис сграда Лабиринт , ет. 2, офис 4 , против Р.Г.Д. , ЕГН **********, с постоянен адрес ***.
С исковата молба е
предявен установителен иск по чл. 422 от ГПК. При условията на евентуалност ( с молба вх. № 21274/10. 09.
2019г. ) ищеца предявява и осъдителен иск за сумите, посочени в исковата молба .
С Решение № 1348/ 11. 10 .2019г. на районен съд Пазарджик , постановено по гр. д. № 15/2019г. по описа
на същия съд, иска е отхвърлен изцяло,
като неоснователен.
Решението на
районния съд се обжалва с въззивна жалба от
ищеца в първоинстанционното производство Агенция за събиране на
вземанията“ ЕАД , ЕИК ********* ,подадена
чрез процесуалния представител на страната . Във въззивната жалба се излагат съображения за
неправилност на обжалването решение, поради
нарушение на материалния закон, необоснованост
и съществено нарушение на съдопроизводствените правила . Искането е да се отмени
решението на районния съд в и се
постанови ново решение от въззивната
инстанция по съществото на спора, с
което се уважи предявения иск . Прави се искане за присъждане на
сторените съдебно-деловодни разноски пред двете инстанции.
В срока по чл. 263
ал. 1 от ГПК е постъпил писмен отговор
от противната страна, чрез назначения особен представител. В отговора се оспорва въззивната жалба. Прави се искане решението на районния съд , като правилно и законосъобразно да се потвърди .
В открито съдебно
заседание страните чрез пълномощниците си поддържат становищата си.
Пазарджишкият
окръжен съд , след като обсъди основанията за неправилност на съдебното решение
, които са посочени във въззивната жалба
, като взе предвид становището на страните и събраните доказателства пред първата
инстанция , при спазване разпоредбата на чл.
235 от ГПК ,прие за установено следното :
Въззивната жалба е
процесуално допустима .
Жалбата е подадена
от активно легитимирана страна ( ищец в производството пред районния съд ).
Жалбата е
подадена в преклузивния двуседмичен срок по чл.259 ал. 1 от ГПК.
В текста на чл.
269 от ГПК са посочени правомощията на въззивния съд при проверка на
обжалваното съдебно решение. Посочено е ,че съдът служебно се произнася по валидността на
решението . По допустимостта на
решението в обжалваната му част . По
останалите въпроси въззивната инстанция е ограничена от посоченото в жалбата . Във въззивната жалба не се съдържат оплаквания за нищожност на
обжалваното съдебно решение или за неговата процесуална недопустимост.
Възраженията , които се правят са
свързани с правилността на съдебното решение .
Разгледана по
същество въззивната жалба е частично основателна .
|.По
въпроса за уведомяването на длъжника по реда на чл. 99 ал.3 от ЗЗД и действието
на уведомяването по отношение на длъжника и на третите лица( чл.99 ал. 4 от ЗЗД)
За да отхвърли
иска районния съд е приел, че цесията не
е съобщена надлежно на длъжника, каквото е изискването на чл. 99 ал. 3 от ЗЗД.
Приел е ,че при това положение прехвърленото вземане не е породило правно
действие за длъжника, поради което ищеца няма качеството на “кредитор“ по
отношение на длъжника. Приел е ,че липсва активна процесуална и материална легитимация на ищеца да предяви вземането съдебно
.
Този извод на
районния съд е неправилен, тъй като не е съобразен със задължителната практика
на ВКС по този въпрос, постановена по реда на чл. 290 от ГПК (виж Р. № 137/02.06. 2015г.по гр. д. № 5759/ 2014г. на 3-то гр. отд. на
ВКС; Р. № 156/30.11. 2015г.по т. д.
№ 2639/ 2014г. на 2-ро т. отд. на ВКС;
Р. № 123/24.06. 2009г. по т. д. №
12/ 2009г. на 2-ро т. отд. на
ВКС; Р. № 3/16.04. 2014г. по т. д. №
1711/ 2013г. на 1-во т. отд. на
ВКС; Определение № 504/ 18. 10. 2016г. по ч. т. д. № 1819/2016г. на ІІ-ро т.
отд. на ВКС; Р. № 78/09.07. 2014г.по т. д. № 2352/ 2013г. на 2-ро т. отд. на ВКС; Определение № 291/ 11. 05.
2018г. по т. д. № 2055/2017г. на ІІ-ро т. отд. на ВКС; Определение № 973/ 22.
12. 2016г. по т. д. № 1524/2016г. на І-во т. отд. на ВКС; )
В тази съдебна
практика се приема следното :
1/ Правно
релевантно за действието на цесия е уведомяването
,което е извършено от стария кредитор ( цедента ), но не и това , което е извършено от новия кредитор ( цесионера);
2/ Няма законова
пречка съобщаването за цесията да се
извърши от трето лице по пълномощие на цедента ,тъй като
задължението за уведомяване не е нито лично , нито незаместимо правно действие
. Съобщаването
може да се извърши по пълномощие и от цесионера;
3/Съобщаването може да се извърши и в рамките на съдебното производство по предявен иск от цесионера
за прехвърленото вземане . Законът не поставя специални
изисквания за формата и начина на уведомяването. Уведомление ,изходящо от цедента ,приложено към исковата
молба на цесионера и достигнало до длъжника следва да се приеме за надлежно съобщаване на цесия
по реда на чл. 99 а.3 от ЗЗД. Такъв вид
уведомление следва да бъде съобразено при хипотезата на чл. 235 ал. 3 от ГПК ;
4/ Съобщаването на
цесията в хода на съдебното производство
,чрез връчване на уведомлението по чл. 99 ал. 3 от ЗЗД ,
като приложение към преписа от исковата молба и приложенията към нея на особения представител на ответника, назначен по реда на чл.47 ал.
6 от ГПК , представлява редовно връчване .
Въззивната инстанция намира за неоснователно становището на районния
съд за това ,че връчването на съобщението по чл. 99 ал. 3 от ГПК ,на особения представител на ответника
не представлява редовно съобщаване за
цесията. Становището се мотивира с обстоятелството ,че особения представител ,
назначен по реда на чл. 47 ал. 6 от ГПК , няма връзка с длъжника ,поради което
няма как обективно да доведе до неговото знание съобщаването за цесията .
Особеният представител е назначен да извършва само процесуално
представителство на ответника в
рамките на съдебното производство , но не и да
приема материални изявление от кредитора до длъжника или да прави такива изявления.
В Решение №
198/18. 01. 2019г. по т. д. 193/20128г.
на І-во т. отд. на ВКС, постановено по реда на чл. 290 от ГПК , се приема ,че връчването на всички книжа по делото на
ответника е надлежно , ако е направено на особения представител и от този момент се пораждат свързаните с факта на връчването
правни последици.
Този извод се
мотивира с факта ,че особения
представител е назначен да охранява интересите на ответника. Особеният
представител се назначава по реда на чл. 47 ал. 5 от ГПК поради това ,че
ответника не може да бъде намерен на посочения от ищеца адрес и обективно е
невъзможно книжата по делото да се връчат лично на ответника. При положение ,че кредитора-ищец се намира в
обективна невъзможност да връчи
лично на ответника книжата по делото ,няма как да връчи на
ответника лично и уведомлението по чл. 99 ал.3 от ГПК. Именно поради невъзможността
да се връчат на ответника лично книжата по делото , съдът му назначава особен
представител на разноски на ищеца .При
положение ,че на особения представител
се връчват всички книжа по делото
( препис от исковата молба и приложенията към нея) , които не могат да бъдат
връчени лично на ответника по обективни причини, няма законова пречка
уведомлението по чл. 99 ал. 3 от ЗЗД, като част от книжата по делото , да се
връчи на особения представител. Като лице, което е назначено да
защитава интересите на ответника особения представител не може да откаже
получаването на книжата по делото ,включително
и уведомлението по чл. 99 ал. 3 от ЗЗД. Това е така, тъй като всички действия по процесуално
представителство , които особения представител извършва по делото са от името на представлявания. Приемането на
уведомлението по чл. 99 ал. 3 от ЗЗД е процесуално действие , което особения
представител извършва също от името на представлявания. Това му дава
процесуалното право и задължението да
получи уведомлението по чл. 99 ал. 3 от ЗЗД от името на ответника.
В исковата молба
ищеца е направил изрично искане, уведомлението по чл. 99 ал. 3 от ЗЗД да се връчи на ответника заедно с
връчването на преписа от исковата молба
и приложенията към нея.
В т. 7 на
Условията по договора страните са приели ,че всички
съобщения и изявления на Кредитора към Кредитополучателя се считат за получени
и узнати от Кредитополучателя ,ако са изпратени на адреса ,който е посочен в
договора, на електронна поща или съобщени по телефон, предоставени от Кредитополучателя( фингирано връчване на съобщението ).
От данните по
делото се установява ,че на 27.07. 2017г. между „ БНП Париба Пърсънъл
Файненс“ ЕАД и „Агенция за събиране на
вземания“ЕАД е сключен Рамков договор за покупко- продажба на вземания (цесия ).
По силата на договора финансовата институция е прехвърлила на Агенцията всички просрочени
вземания по предоставени кредити на
физически лица ,посочени в Приложение №1 , неразделна част от договора,
актуализирано месечно в нов списък.
На 23. 10.
2017г. страните са подписали актуализирано Приложение №1 към договора за
цесия, в което под № 224 фигурира
вземането на финансовата институция против
ответника.
По делото са
представени писмени доказателства, от които се установява ,че цедента , на
основание чл. 99 ал. 3 от ЗЗД, е потвърдила
на цесионера извършеното прехвърляне ,както и че е упълномощил цесионера от негово име име да уведоми длъжниците за извършеното
прехвърляне( Пълномощно № 3196/2017г. и № 3230/2018г. с нот.
заверка на подписа на упълномощителя)
Установява се също
така, че цесионера , от името на цедента
, е изпратил
Уведомително писмо до длъжника за прехвърляне на вземането . Уведомителното
писмо носи дата 21. 09. 2018г. Писмото е изпратено на адреса на длъжника, който е посочен в договора за потребителски
кредит,
по пощата с обратна разписка за
доставянето. Обратната разписка е
върната на подателя на 17. 10. 2018г. с отбелязване ,че пратката е „Непотърсена
„.
На 13. 12.
2018г. цесионера , от името на цедента , е изпратил
ново Уведомително писмо до
длъжника за прехвърляне на вземането. Писмото е изпратено на адреса
на длъжника, който е посочен в договора за потребителски кредит,
по пощата с обратна разписка за
доставянето. Обратната разписка е
върната на подателя с отбелязване ,че
пратката е „Непотърсена „.
При
тези данни въззивната инстанция счита
,че уведомлението по чл. 99 ал. 3 от ЗЗД следва да се счита за връчено
, тъй като кредитора е положил „дължимата грижа“ за връчване на уведомлението
.
По въпроса за
уведомяването на длъжника от кредитора има формирана трайна съдебна практика на ВКС по отношение
уведомяването за предсрочната изискуемост на вземането при договора за банков кредит. Тази съдебна
практика следва да се приложи по аналогия
и в конкретния казус (виж Р. № 148/02. 12. 2016г. по т.
д. № 2072/2015г. на 1-во т. отд. на ВКС;
Р. № 40/17. 06. 2015г. по т. д. №
601/2014г. на 1-во т. отд. на ВКС; Р. № 41/29. 05. 2017г. по т. д. № 60106/2016г. на 2-ро гр. отд. на
ВКС; Определение № 555/ 02. 10. 2009г. по ч. т. д. № 505/2009г.на 2-ро т. отд.
на ВКС; Р. № 229/03. 04. 2014г. по т. д.
№ 956/2012г. на 2-ро т. отд. на ВКС; Р. № 35/07. 05. 2012г. по гр. д. № 1877/2010г. на 4-то гр. отд. на
ВКС; Определение № 656/ 14. 07. 2016г.
по ч. т. д. № 2609/2015г.на 1-во т. отд. на ВКС; Определение № 810/ 29. 11.
2011г. по ч. т. д. № 753/2011г.на 1-во т. отд. на ВКС; ).
Какво се приема в
цитираната практика на ВКС :
1/ Когато се
преценява редовността на връчването на изявлението на кредитора за обявяване на предсрочната изискуемост на
вземането следва да се изходи на първо
място от способите за връчване , които са посочени в договора ;
2/
Когато в договора страните не са
посочили способ за връчване на книжата редовността на връчването следва да се
преценява според избрания от кредитора способ за връчване .
В случай, че
кредитора е избрал да връчи уведомлението чрез пощенска пратка, редовността на
връчването трябва да се преценява според разпоредбите на чл. 37- 49
от ГПК и тези на чл. 36 ал. 2 от
Закона за пощенските услуги /ЗПУ/ във връзка с
Общите правила за условията за
доставяне на пощенските пратки и пощенските колети.
3/При преценка на
редовността на връчването съдът следва да прецени дали кредитора е положил всички необходими усилия , изисквани от
принципите на „дължимата грижа и
добросъвестност“ ,за откриване на
длъжника , с оглед на обстоятелствата за всеки конкретен случай .
В случая
връчването на уведомлението е извършено „по
пощата с писмо с обратна разписка“.
При това положение редовността на
връчването ще следва да се преценява
според разпоредбите на Закона за пощенските услуги /ЗПУ/ във връзка
с Общите правила за условията за доставяне на пощенските пратки и
пощенските колети.
Съдът счита, че при връчването връчителя е спазил разпоредбите
на чл. 36 от Закона за пощенските услуги
/ЗПУ/ и тези на чл. 5 от Общите
правила за доставяне на пощенски услуги . Текстът на чл. 36 ал. 2 от ЗПУ
препраща към разпоредбата на чл. 5
от Общите правила . Тази правна
норма се покрива по съдържание с връчването , уредено в чл.
44,чл.45 и чл.46 ГПК . Посочено е ,че препоръчаните пощенски пратки се доставят лично на получателя срещу подпис
на адреса на получателя . Посочено е , че препоръчаните пощенски
пратки могат да се доставят и на
пълнолетен член от домакинството на получателя ,който живее на адреса ,посочен
в пратката .
Посочено е , че пратката се доставя срещу подпис
и документ за самоличност на получателя , като се вписват трите имена на лицето
, което е получило пратката . В чл. 5 ал 3 на Общите правила е уредена хипотезата при отсъствие на лица по ал. 1 и ал. 2 за
връчване на пощенската пратка . Посочено е ,че в този
случай в пощенската кутия се оставя
писмено служебно известие за
получаване на пратката в пощенската
служба , в срок не по – малък от 20 дни и не по-дълъг от 30 дни .Броят на служебните
известия не може да бъде по – малък от две.
Както бе посочено по-горе
, кредитора два пъти, в продължение на два месеца , е изпращал
уведомителни писма до длъжника за прехвърляне на вземанията .
Уведомителните писма са връщани от
връчителя с отбелязване ,че пратката не е потърсена от получателя .
Следва да
се приеме, че ,че кредитора е положил всички
необходими усилия , изисквани от принципите на
дължимата грижа и добросъвестност за откриване на длъжника , за връчване на
уведомлението по чл. 99 ал. 3 от ЗЗД. Уведомленията не са връчени на длъжника
поради неговото бездействие да ги получи , а не поради бездействието на
кредитора .
Съдът счита ,че Уведомлението по чл. 99 ал. 3 от ЗЗД е връчено редовно на длъжника
чрез назначения му особен представител.
Съображенията на
съда за този извод бяха изложени по – горе , поради което не е необходимо да се
повтарят.
||.
По основателността на претенцията .
От доказателствата
по делото се установява ,че на 19. 12. 2016г. страните са сключили Договор за
потребителски кредит/ДПК/ по смисъла на чл. 9 ал. 1 от ЗПК, „Профи
кредит стандарт“. Договорът за
потребителски кредит е сключен при следните параметри :
-
Размер на кредита 1499 лв. ;
-
Срок на кредита – 36
месеца – 20. 12. 2019г. ;
-
Размер на вноската по кредита – 64,78лв. ;
-
ГПР- 23,33%; ГЛП- 21,15% ;
-
Договорна лихва – 617,22лв. ;
-
Застрахователна
премия-215,86лв.
-
Общо дължима сума – 2332,08лв;
Към договора е
приложен погасителен план, подписан на
същата дата. Според погасителния план задължението по кредита следва да се
изплати на 36 равни погасителни вноски, като първата вноска е на 20.01.
2017г. , а последната вноска на 20. 12. 2019г.
В исковата молба и
в заповедното производство ищеца се е позовал на предсрочна изискуемост на вземането . Посочил е, че предсрочната изискуемост е настъпила при условията на чл. 3 от
договора ,поради просрочие на повече от две месечни погасителни вноски. . Посочено е в исковата молба, че предсрочната изискуемост е настъпила на 20. 05. 2017г. , когато
е падежа на 5-та погасителна вноска. .
Посочено е ,че предсрочната изискуемост е обявена на длъжника чрез изпратено до него уведомително писмо
.
Въззивната инстанция споделя извода
на районния съд за това ,че разрешенията,
дадени в т.18 от ТР № 4/18. 06.2014г. на
ОСГТК на ВКС относно предпоставките за настъпване на предсрочната
изискуемост при договора за банков
кредит по чл. 430 ал. 1 от ТЗ следва да се прилагат и при договора за потребителски кредит по чл. 9
ал.1 от ЗПК.
В мотивите на т.
18 от ТР № 4/18. 06.2014г. на ОСГТК на ВКС( както и в други решения на ВКС , постановени
по реда на чл. 290 от ГПК ) е посочено,че предсрочната изискуемост на
вземането при договора за банков кредит настъпва при наличието на две
предпоставки:
-обективна предпоставка ( условията за настъпване на предсрочната
изискуемост , които са посочени в договора за банков кредит ) и
-субективна предпоставка ( волеизявлението на кредитора до длъжника за това ,че счита кредита за
предсрочна изискуем.) Предсрочната изискуемост се счита за настъпила от момента на „обявяването й“ от
кредитора(чл. 60 ал. 2
от ЗКИ) , т. е . от
момента , когато волеизявлението
на кредитора за това, че счита кредита за предсрочно изискуем е достигнало до длъжника.
В конкретния казус, тъй като не се касае за договор
за банков кредит ,правното основание на
предсрочната изискуемост не е текста на чл. 432 от
ТЗ , а текста на чл. 71 от ЗЗД. Това е така, тъй
като по своята правна природа договора
за потребителски кредит по чл. 9 ал. 1 от ЗПК е разновидна форма на договора за заем за потребление по
чл. 240 ал. 1 от ЗЗД( виж определението на договора за потребителски кредит , което е дадено в чл. 9
ал. 1 от ЗПК). В този смисъл е и разрешението , което е дадено в
Решение № 114/ 07. 09. 2016г. по т. д. № 362/2015г. на ІІ-ро т. отд. на ВКС.
Въззивната инстанция споделя извода на районния съд за това ,че и при договора за
потребителски кредит, както и при
банковия кредит ,условията за настъпване на предсрочната изискуемост , които
са посочени в договора , както и
волеизявлението на кредитора за обявяване на предсрочната изискуемост трябва да
са осъществени преди подаване на
заявлението по чл. 410 или по чл. 418 от ГПК за издаване на заповед за
изпълнение.
Това изискване на
т. 18 от ТР № 4/18. 06.2014г. на ОСГТК на ВКС е съвсем логично , като се има
предвид характера на установителния иск по чл. 422 от ГПК .Този иск няма
самостоятелно съществуване . Съществуването на този иск( правото на иск ) е поставено в зависимост от развило се предходно
заповедно производство , което е приключило с издаването на заповед за
изпълнение или на заповед за незабавно
изпълнение. Искът за съществуване на
вземането се смята за предявен от момента на подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение, когато е спазен срока по чл. 415 ал. 4 от ГПК. Ето защо преди подаване на заявлението(преди подаването на иска ) трябва да са осъществени всички предпоставки
на предсрочната изискуемост,които бяха посочени по-горе. След като в исковата молба, респективно
в заявлението за издаване на заповед за изпълнение ищеца се позовава на
предсрочна изискуемост на вземането предпоставките на предсрочната изискуемост
трябва да са осъществени преди подаване
на исковата молба в съда .
Спорният
въпрос по делото е относно правните последици от волеизявлението на кредитора
за обявяване на предсрочната изискуемост , когато това волеизявление не е достигнало до длъжника преди подаване на
заявлението, а е достигнало до длъжника след това - с връчване на препис от исковата молба и
приложенията към нея или по друг начин.
По делото е
установено ,че волеизявлението на кредитора за обявяване на кредита за
предсрочо изискуем не е достигнало до длъжника преди подаване на
заявлението по чл. 410 от ГПК
(По делото не е
представено посоченото в исковата молба Уведомително писмо на кредитора до
длъжника за предсрочната изискуемост на вземането. ). Волеизявлението на кредитора
за предсрочната изискуемост е достигнало до длъжника с връчването на преписа от исковата молба и приложенията към нея на назначения особен представител на
длъжника.
В съдебната
практика на ВКС са застъпени две становища по този въпрос.
Първото становище ( виж Р. №
139/05. 11. 2014г. по т. д. № 57/2012г.
на І-во т. отд. на ВКС; Р. № 161/08. 02. 2016г.
по т. д. № 1153/2014г. на ІІ-ро т. отд. на ВКС; Р. № 77/10. 05.
2016г. по т. д. № 32472014г. та ІІ-ро т.
отд. на ВКС; Р. № 114/07. 09. 2016г. по
т. д. № 362/2015г. на ІІ-ро т. отд. на ВКС;) приема следното: Няма законова пречка волеизявлението на кредитора за предсрочната
изискуемост да бъде връчено на длъжника след подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение или след подаване на исковата молба по чл.
422 от ГПК. Това има за правна
последица настъпване на предсрочната изискуемост към този момент( което действително е така). Това обаче променя
основанието , от което произтича
вземането на кредитора по издадената заповед за изпълнение. Вземането на
кредитора не се основава вече на издадената заповед за изпълнение , а на
облигационните отношения между страните. Това дава основание на кредитора
да предяви нов осъдителен иск или да подаде ново заявление за издаване на
заповед за изпълнение. Предявеният установителен иск по чл.422
от ГПК ще следва да се отхвърли , като неоснователен.Разпоредбата
на чл. 235 ал. 3 от ГПК не може да бъде
приложена по аналогия, тъй като е променено основанието ,от което
произтича вземането по издадената заповед за изпълнение. Цитира се
разрешението , което е дадено в т 11б на ТР № 4/18. 06.2014г. на ОСГТК на
ВКС,според което в производството по чл. 422 от ГПК е недопустимо да се променя
основанието, от което произтича вземането на кредитора по издадената заповед за
изпълнение, при хипотезите на чл. 214 ал. 1 от ГПК. Това е допустимо само чрез
предявяване на осъдителен иск , съединен с
установителния иск при условията на евентуалност. Това се отнася и за
хипотезата , когато вземането на кредитора е предявено частично в заповедното производство. В установителното
производство разликата до пълния размер на вземането може да бъде предявена
чрез осъдителен иск, съединен с установителния иск при хипотезата на чл. 210
ал.1 от ГПК.
Приема се ,че длъжника не може да бъде уведомен за
предсрочната изискуемост чрез подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение ,тъй като препис от заявлението не се връчва на длъжника. Приема се
,че длъжника не може да бъде уведомен за предсрочната изискуемост чрез връчване
на препис от заповедта за изпълнение,тъй като тя не изхожда от кредитора и в нея не се съдържа волеизявление
на кредитора за предсрочната изискуемост.
Второто становище (виж Р. № 15/09. 05. 2017г. по т. д. № 60034/2016г. на І-во гр. отд. на
ВКС; Р. № 7/19. 05. 2017г. по т. д. №
60053/2016г. на ІІ-ро гр. отд. на ВКС;) приема следното :
В установителното
производство по чл. 422 от ГПК е
допустимо да се приложи разпоредбата на чл. 235 ал. 3 от ГПК. Настъпилата
предсрочна изискуемост след подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение, респективно след подаване на исковата молба в съда следва да бъде взета предвид от съда, като факт с правно значение.
При това положение изискуеми и подлежащи на принудително изпълнение са
просрочените вноски с настъпил падеж към
момента на приключване на устните състезания във въззивната инстанция .
Въззивната
инстанция счита, че в конкретния казус
следва да намери приложение задължителната практика на ВКС, постановена
в ТР № 8/ 2017г. от 02. 04. 2019г. на ОСГТК на ВКС ,
която уеднакви посочената по –горе противоречива съдебна практика на ВКС .
В мотивите на ТР
се приема ,че предсрочната изискуемост на вземането по договор за кредит(банков или потребителски кредит ) променя изискуемостта на вземането
по отношение на вноските с ненастъпил падеж ,но няма отношение към основанието на
вземането. Основанието на вземането
,както в заповедното производство,така и в
производството по чл. 422 от ГПК е едно и също – договора за кредит.
Приема се ,че предсрочната изискуемост не може да приложена
по отношение на падежиралите вноски ,а само спрямо тези , чиято
изискуемост не е настъпила към момента
на обявяване на предсрочната изискуемост. Приема се ,че в производството
по чл. 422 от ГПК е приложима на общо
основание нормата на чл. 235 ал. 3 от ГПК , като следва да се вземе предвид
настъпването на падежа на определени вноски
след предявяване на иска по чл. 422 от ГПК. Приема се ,че специфичните особености на производството по чл. 422 от ГПК не налагат извода ,че съществуване
на вземането следва задължително да се установи към момента на подаване на
заявлението по чл. 410 от ГПК или чл. 417 от ГПК , което да е задължителна
предпоставка за уважаване на иска и да препятства приложението на нормата на
чл. 235 ал. 3 от ГПК.
Изводите на ВКС
са, че при предявен иск по чл. 422
от ГПК , когато предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди
подаване на заявлението , иска следва да бъде уважен за вноските с настъпил
падеж към датата на формиране на СПН . Разграничението на вноските с настъпил и
ненастъпил падеж в заявлението за издаване на заповед за
изпълнение и в исковата молба по чл.
422ал. 1 от ГПК не е условие за
редовност на исковата молба и за уважаване на иска по чл. 422 от ГПК , когато предсрочната
изискуемост не е обявена на длъжника преди подаване на заявлението .
При това положение
иска по чл. 422 ал. 1 от ГПК следва да се уважи за вноските с настъпил падеж
към датата на приключване на устните
състезания във въззивната инстанция ,а
именно към 12. 03. 2020г. Към тази дата е
изтекъл крайния срок на договора( крайния срок на договора според клаузите на договора е
20. 12. 2019г., която е дата и на последната погасителна вноска. ).
От съдържанието на
представеното по делото Справка за
задълженията на длъжника и от заключението на приетата по делото СИЕ се
установява, че последната вноска по кредита е направена на 28. 03. 2018г.
в размер на 200лв. С тази вноска са покрити задълженията по 10-та месечна
погасителна вноска с падеж 20. 10. 2017г. Към датата на подаване на заявлението по чл.
410 от ГПК ,01. 10.2018г., задълженията на длъжника по ДПК са следните:
-
Главница 1341,82лв.;
-
Договорна(възнаградителна) лихва за периода 20. 10.
2017г. – 20. 09. 2018г. – 218,13лв. ;
-
Мораторна лихва за забава, за периода 21. 05. 2017г.
– 01.10. 2018г. – 53,28лв.
Общо задължение 1559, 95лв.
Въззивната
инстанция счита ,че в полза на кредитора не следва да се присъжда вземане за договорна ( възнаградителна )
лихва и вземането за мораторна лихва за забава.
Съображенията на
съда за този извод са следните:
В текста на чл. 10
ал.1 от ЗПК са посочени общите основания за валидност ( действителност) на ДПК, а именно- договорът следва да се сключи
в писмена форма , на хартиен или на друг траен носител ,по ясен и разбираем
начин ,при размер на шрифта не по –малък от 12, в два екземпляра – по един за
всяка от страните по договора. От
съдържанието на ДПК съдът
прави извода ,че ДПК не отговаря на
общите условия за действителност на
такъв вид договор.
Договорът е
сключен в писмена форма , клаузите на
договора са написани граматически по
ясен и разбираем за потребителя начин ,
договора е сключен в два
екземпляра – по един за всяка страна . Подписан е от страните по договора.
Не е спазено
изискването на закона шрифта на договора да не е по-малък от 12. От
заключението на приетата по делото СТЕ
се установява ,че шрифта на договора в различните полета на договора е
от 10,6 до 11,3 pt.
ДПК не
отговаря също така и на специалните изисквания на ЗПК за
действителността на договора .
1. По въпроса
за нищожност на клаузата за
ГПР.
В текста на чл. 19
ал. 1 от ЗПК е дадена легална дефиниция на понятието ГПР. Посочено е ,че ГПР представлява общите разходи на потребителя по ДПК ,настоящи и бъдещи
( лихви , други преки или косвени разходи ,комисионни възнаграждения от всякакъв вид), изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит.
В текста на чл. 19
ал. 2 от ЗПК е посочено ,че ГПР се изчислява по формула , съгласно Приложение №1 .
В текста на чл.
19 ал. 4 и ал. 5 от ЗПК е посочено ,че ГПР не може да бъде по-висок от 5-пъти размера на законната
лихва по просрочени задължения в левове
и валута , определена с Постановление на МС на РБ. Клаузи в договора , надвишаващи определения
размер се считат за нищожни.
В текста на чл.
11 ал.1 т.10 от ЗПК е посочено ,че ДПК трябва да съдържа данни
за ГПР и общата сума , дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора за кредит.
В текста на чл.
10а ал. 4 от ЗПК е посочено ,че видът размера и действието ,за
което се събират такси и/ или комисионни, трябва да бъдат ясно и точно определени в договора .
От
посочените правни норми може да се направи общия извод, че не е достатъчно в
ДПК да бъде посочен общия размер на ГПР в процентно съотношение от общия размер на предоставения кредит. Нужно е освен общия размер на ГПР в договора
да се посочат всички разходи по вид и размер ,от които се формира ГПР ,така
както те са описани в текста на чл. 19 ал. 1
от ЗПК и Приложение № 1 към закона. Освен разбивка на всички
разходи по вид и размер в ДПК трябва да е посочена и общата сума , която е дължима от потребителя
,представляваща ГПР.
При положение ,че
в процесния ДПК , ГПР е посочен само
общо , като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, без да бъдат посочени отделните разходи по вид и размер и без да се посочи
общата стойност на разходите , които потребителя ще дължи в края на срока на
договора ,не може да се приеме ,че са спазени изискванията на закона.
В случая годишния
процент на разходите не надхвърля 5-пъти размера на законната лихва за забава( при допустима норма 50% , ГПР е
определен на 23,33%) ,но само това
не е достатъчно ,за да се приеме, че уговорката не противоречи на закона .
Следва
да се приеме ,че уговорката относно ГПР е недействителна до степен на
нищожност, поради противоречие със закона, на основание чл. 22 от ЗПК във вр.
с чл. 11 ал. 1 т.10 от ЗПК, чл. 19 ал. 1
от ЗПК и чл. 10а ал. 4 от ЗПК.
2. По въпроса за
нищожност на клаузата за ГЛП.
Горепосоченото за
ГПР важи и за ГЛП.
В текста на
чл.11 ал. 1 т. 9 от ЗПК е посочено
,че в ДПК трябва да се посочи лихвения процент по кредита, условията за
прилагането му , както и условията и
процедурите за промяна на лихвения
процент.
В ДПР лихвения процент е посочен общо на годишна база ,като
процентна величина. Това обаче не достатъчно ,за да се приеме ,че
уговорката за лихвения процент съответства на закона. В ДПК не е посочен текущия(месечния )
лихвен процент , с който ще се
олихвява кредита . Не са посочени условията за прилагането на лихвения процент
по кредита , което означава да се посочат показателите , по които се формира
ГЛП ,като основен лихвен процент ,
който кредитора прилага в случая и съответните надбавки над него. Не са посочени
също така условията и процедурите за промяната на лихвения процент
по кредита .
Следва
да се приеме ,че уговорката относно лихвения процент по кредита
е недействителна до степен на нищожност, поради противоречие със закона,
на основание чл. 22 от ЗПК във вр. с чл.
11 ал. 1 т.9 от ЗПК и чл. 10а ал. 4 от ЗПК.
В текста на чл. 23
от ЗПК е посочено ,че когато
договора за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителя връща само чистата стойност на кредита ,но не дължи
лихва или други разходи по кредита .
В случая чистата
стойност на кредита, която се дължи от ответника е сумата
1341,82лв. , представляваща незаплатена главница по кредита
.
На основание чл.
271 ал. 1 от ГПК ще следва да се отмени
решението на районния съд в частта , в която е отхвърлен установителния иск за главницата по договора над посочения
размер, като се уважи иска в тази му част. В останалата обжалвана част решението на
районния съд ще следва да се потвърди ,
като правилно и законосъобразно.
С оглед изхода на
спора пред въззивната инстанция и на основание чл. 78 ал. 1 от ГПК , чл. 78
ал.8 от ГПК във връзка с чл. 25 ал. 1 от
Наредбата за заплащане на правната помощ
и т. 12 от ТР № 4/ 18. 06. 2014г.
на ОСГТК на ВКС ,ще следва да се осъди
ответника да заплати в полза на ищеца сумата
1044,98лв. , представляваща част от сторените разноски в заповедното
производство и в двете инстанции на исковото производство, съразмерно с
уважената част на иска (
112, 20лв. разноски в заповедното производство , от които 75лв. юриск.
възнаграждение + 970 лв. разноски в производството пред РС , от които
100лв. юриск. възнаграждение + 366,31лв. разноски във въззивното производство , от които 100лв.
юриск. възнаграждение = 1448,51лв. Съобразно уважената част от иска
разноските са в размер на 1044,98лв. ).
Предвид на
гореизложеното и на основание чл. 235 от ГПК и чл. 271 ал.1
от ГПК Пазарджишкия Окръжен съд
Р Е
Ш И
ОТМЕНЯВА Решение №
1348/ 11. 10 .2019г. на районен съд Пазарджик , постановено по гр. д. № 15/2019г. по описа
на същия съд, В ЧАСТТА , в която е отхвърлен иска за главницата до размера 1341,82лв. , вместо което
постановява:
По иска предявен
от търговското дружество „Агенция за
събиране на вземанията“ ЕАД , ЕИК
*********, със
седалище и адрес на управление на дейността,
гр. София , бул. „д-р Петър Дертлиев“ № 25, офис сграда Лабиринт , ет.
2, офис 4 , против Р.Г.Д. , ЕГН **********, с постоянен адрес ***,
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на ответника ,че по договор за потребителски
кредит от 19. 12. 2016г., ответника дължи на ищцовото дружество към
датата на подаване на заявлението по чл.
410 от ГПК следните суми :
-
непогасена главница в размер на 1341,82лв.;
За вземането на кредитора има издадена
Заповед № 2206/ 08. 10. 2018г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410
от ГПК , на РС Пазарджик.
В останалата обжалвана част ПОТВЪРЖДАВА решението на районния съд.
ОСЪЖДА Р.Г.Д.
, ЕГН **********, с постоянен адрес ***, да заплати в полза на „Агенция за
събиране на вземанията“ ЕАД , ЕИК
*********, със седалище и адрес
на управление на дейността, гр. София ,
бул. „д-р Петър Дертлиев“ № 25, офис сграда Лабиринт , ет. 2, офис 4, сумата
1044,98лв. , представляваща част от сторените разноски в заповедното
производство и в двете инстанции на исковото производство, съразмерно с
уважената част на иска .
На основание чл. 280 ал. 3 т. 1 от ГПК( търговско дело с
цена на иска под 20 000 лв. ) решението на
въззивната инстанция не подлежи на касационно обжалване .
ПРЕДСЕДАТЕЛ
:
ЧЛЕНОВЕ
: