№ 236
гр. Смолян, 18.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – СМОЛЯН, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми юни през две хиляди
двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Тоничка Д. Кисьова
Членове:Мария Ан. Славчева
Зоя Ст. Шопова
при участието на секретаря Зорка Т. Янчева
като разгледа докладваното от Зоя Ст. Шопова Въззивно гражданско дело №
20225400500130 по описа за 2022 година
Производството е по чл. 258-273 ГПК.
С Решение № 25/21.02.2022 г. по гр.дело № 274/2021 г.
Маданският районен съд признава за установено в отношенията между АН.
СТ. ЮГ., действаща чрез пълномощника адв. М. В. М., и „Н.“ ООД-гр.
София, че клаузите на чл.4, ал.3 и чл.6 от Договор за потребителски кредит №
202103010957490070 от 01.03.2021 г., предвиждащи заплащането на
неустойка при непредоставяне на гаранция, са нищожни на осн. чл. 26, ал. 1,
предл. трето от ЗЗД и на осн. чл. 146, ал. 1 ЗЗП, вр. чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП.
С решението Маданският районен съд осъжда „Н.“ ООД-
гр.София, да заплати на АН. СТ. ЮГ., чрез пълномощника адв. М. В. М.,
сумата от 50 лева деловодни разноски за заплатена държавна такса; а в полза
на адв.М. В. М. - сумата от 300 лева адвокатско възнаграждение, определено
по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв., за осъществено процесуално представителство
по гр.д. № 274/2021 по описа на РС Мадан.
Срещу решението е постъпила допустима въззивна жалба
от „Н.“ ООД-гр.София, чрез пълномощника адв.Ем. Ц., с искане да бъде
1
отменено, исковете на А.Ю. – отхвърлени, както и да му се присъдят
разноските за двете инстанции.
Въззиваемият АН. СТ. ЮГ., чрез пълномощника си адв.М.
М., оспорва жалбата с отговор по чл.263, ал.1 ГПК и моли за присъждане на
възнаграждение на нейния адвокат-пълномощник по реда начл.38, ал.2 ЗАдв.
В съдебно заседание за дружеството-жалбоподател, редовно
призовано, не се явява представител. Постъпила е молба от другия му
пълномощник адвокат Г. М., в която сочи, че не може да се яви на
насроченото съдебно заседание, моли да се даде ход на делото и го счита за
изяснено, поддържа жалбата и претендира за разноските пред двете
инстанции. Прави възражение за прекомерност на възнаграждението на
насрещната страна.
Въззиваемата АН. СТ. ЮГ., редовно призована, не се явява
и не изпраща представител. От пълномощника и адв.М. М. отговорът се
поддържа чрез изпратено писмено становище.
Въззивният съд намира, че решението е правилно и следва
да се потвърди, като се имат предвид изложените от Маданския районен съд
мотиви на осн.чл.272 ГПК. По оплакванията в жалбата съобразява следното:
По договора от 01.03.2021 г. на кредитополучателката
А.Ю. са дадени в заем от настоящия жалбоподател „Н.“ ООД 1 200 лв.
Предвидената в чл.6 неустойка, която се дължи, ако кредитополучателят не
предостави на кредитора гаранцията по чл.4, ал.3 от договора в установения
срок съгласно ОУ, възлиза на 1 200 лв., т.е., е равна на сумата, предоставена
като кредит.
Според ал.3 на чл.4 от договора, в срок до края на
следващия ден от сключването на договора, кредитополучателят е длъжен да
предостави на кредитора гаранция по кредита по реда и условията,
предвидени в Общите условия. Заложено е в изр.второ и изискване банковата
гаранция или гаранцията, издадена от небанкова финансова институция, да
бъде за сума в размер на 1 476 лв. със срок на валидност до 03.03.2022 г.
Съгласно чл.3.2.6 от ОУ, дружеството приема предоставената от
кредитополучателя банкова гаранция или гаранция от небанкова финансова
институция, ако същата отговаря на изискванията на закона, на тези ОУ и на
2
договора за потребителски кредит. Според чл.3.2.7, след като
кредитополучателят получи уведомление от страна на дружеството, че е
одобрен за кредити, още преди да е потвърдил желанието си сключване на
договора за потребителски кредит, същият „има право“ да изпрати за
предварително одобрение от страна на дружеството гаранцията,
предоставена от банка или от небанкова финансова институция. Дружеството
е длъжно в срок до края на първия работен ден след получаване на последната
да уведоми кредитополучателя дали ще издаде предварително одобрение или
не.
На първо място, ако беше възможно да получи кредит от банка,
съответният кредитополучател не би сключвал договор за кредит с небанкова
кредитна институция като настоящия жалбоподател заради много по-
високите размери на възнаградителните лихви, при които тези институции
отпускат заеми. След като прибягва до вземане на заем от такава институция,
кредитополучателят, в случая А.Ю., очевидно не може да вземе кредит от
банка, а това означава че въобще не е в състояние да представи и банкова
гаранция; т.е., това условие е отнапред неизпълнимо. В подкрепа на тези
изводи е представеният от ответника и настоящ жалбоподател
Информационен отчет от Централния кредитен регистър към 28.02.2021 г. за
А.Ю.. От него е видно, че към банки тя има задължения от общо 78 067 лв.,
към финансови институции – 24 978 лв., при осигурителен доход от средно 1
960, 43 лв. на месец за периода декември 2019 г. – октомври 2020 г. Налице са
и подробно описани просрочия както за плащане на главници, така и за
лихви.
На следващо място, срокът за предоставяне на гаранция е
изключително кратък – до края на деня, следващ този на сключване на
договора. Също така, единствената причина да се иска гаранцията да се
предостави не преди, а след сключване на договора, макар и веднага на
следващия ден, е, че на гаранцията по този начин само е придаден вид на
обезпечение, а всъщност е възнаградителна лихва. При кредитиране, което не
цели допълнително обогатяване на кредитора чрез въвеждане на подобни
заблуждаващи потребителя уговорки, обезпечение се иска преди или
едновременно със сключване на договора за кредит; като, ако такова
обезпечение не се осигури, кредит просто не се отпуска. В настоящия случай
заемът се предоставя при тези условия именно за да се осигури допълнителна
3
печалба за кредитора, маскирана като неустойка за недадена гаранция.
Предвидената алтернативно гаранция от небанкова
финансова институция, каквато тук е дадена на бенефициера „Н.“ ООД от
„Кр. Г. БГ“ ООД-гр.София, подлежи на одобрение от кредитора, съгласно
чл.3.2.7 от ОУ. От справката в Търговския регистър се вижда, че лицата Ив.
Ат. Аш. и Б. Ц. Н., които са двамата съдружници в „Н.“ ООД, са и двамата
съдружници в „Кр. Г. БГ“ ООД. Т.е., кредитополучателят или заплаща
допълнителна възнаградителна лихва, наречена неустойка за недадена
гаранция, или заплаща съответно възнаграждение на гаранта, като и в двата
случая все някое от посочените две дружества, чиито съдружници са едни и
същи лица, се облагодетелства от сключения договор за кредит от 01.03.2021
г. с А.Ю..
Гаранцията по ал.3 на чл.4 от договора е съвкупност от
трудно изпълними условия, и е конструирана като такава именно за да не е
възможно изпълнението и от кредитополучателите в повечето случаи, което
осигурява получаване на неустойката по чл.6/ цялата или само за периода, за
който не е предоставена гаранция/, или, както се каза в предходния абзац,
получаване на възнаграждението на гаранта, който е дружество, явно
наложено от кредитодателя.
Съгласно чл.92, изр.1 ЗЗД, неустойката обезпечава
изпълнението на задължението и служи като обезщетение за вредите от
неизпълнението, без да е нужно те да се доказват. В случая неустойката е
предвидена не да обезпечи изпълнение на основното задължение на
кредитополучателя - да върне заетата сума с лихвите, а негово вторично
задължение – да обезпечи предоставяне на гаранцията по чл.4, ал.3 от
договора. Неизпълнението на това вторично задължение на
кредитополучателя няма за последица претърпяване от кредитора на вреди от
непогасяване на дълга, на опасност от които той не би бил изложен, ако
предварително си осигури съответното обезпечение за връщането му.
Кредиторът има установено от чл. 16 от ЗПК задължение да извърши оценка
на кредитоспособността на потребителя преди сключване на договора за
кредит и да прецени дали да му предостави кредит без обезпечение.
От друга страна, клаузата по чл.6 не само не обезпечава
вреди от невръщане на заетите суми с лихвите, а е средство да бъдат
4
заставени кредитополучателите да предоставят на кредитодателя гаранция,
осигурена от друго негово дружество, което по този начин генерира съвсем
сигурна печалба от възнагражденията за даване на такива гаранции. Така, в
обобщение, функцията на тази неустойка е двояка – ако не се предостави
гаранция, тя маскира получаването от кредитора на допълнителна
възнаградителна лихва; ако гаранция ще се предоставя – клаузата е средство
да бъде накаран кредитополучателят да плати гаранционно възнаграждение
на гаранта, който тук се явява дружество, собствено на същите лица, на които
принадлежи и дружеството-кредитодател. Това категорично обосновава
извода, че клаузата в чл.6 във вр. с чл.4, ал.3 от договора за неустойка е
нищожна поради накърняване на добрите нрави. Това е така, защото
единствената цел, за която е уговорена /получаване на пряка допълнителна -
като възнаградителна лихва, ако не се даде гаранция; или на косвена печалба,
ако се представи гаранция/ за собствениците и на двете дружества:
кредитодател и гарант/, излиза извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции, предвид т.3, изр.2 от ТР № 1 от
15.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 1/2009 г.
Наистина, както е посочено и в жалбата, възнаградителната
лихва и неустойката са два съвършено различни института на
облигационното право; но, посредством нищожните клаузи в договора от
01.03.2021 г., на възнаградителната лихва е придаден вид на неустойка – ако
не се предостави гаранция; и на сигурно средство за принуждаване на
заемателя да плати гаранционо възнаграждение – ако се представи гаранцията
от небанковата финансова институция, която е дружество, наложено от
кредитодателя.
Законът не предвижда даването на предварителна
информация на клиента да има за последица саниране на уговорката за
неустойка, която страда най-тежкия порок – нищожността. Ето защо
записването на условията в Стандартния европейски формуляр, запознаването
с него от страна на искащия кредит, наличието на време за преценка дали
може да изпълни задълженията и т.н., не може да заздрави този порок.
Възможността по чл.29 ЗПК и съответно по чл.4, ал.1, т.4 от
договора за отказ от него също няма подобна последица. Кредитополучателят
може да се откаже от договора в посочения 14-дневен срок, като не дължи
5
обезщетение и неустойка, но, съгласно ал.4 на чл.29 ЗПК, трябва да върне на
кредитодателя главницата и възнаградителната лихва, начислена за периода
от датата на усвояване на средства по кредита до датата на връщане на
главницата, без неоправдано забавяне и не по-късно от 30 календарни дни,
считано от изпращането на уведомлението до кредитора за упражняване
правото на отказ. В чл.4, ал.1, т.4 от договора дори е записано, че при отказ се
дължи не само главницата и начислената възнаградителна лихва, а и
„евентуално дължимата неустойка“, което пряко противоречи на чл.29, ал.1 и
ал.6 ЗПК и е поредното доказателство, че клаузата всъщност не урежда
неустойка. В тази връзка е напълно правилен изводът на РС-Мадан, че
спорната клауза попада в приложното поле на чл.143, ал.1, т.5 ЗПК, защото е
във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца/доставчика и потребителя, като задължава
последния да плати необосновано високо обезщетение - нуждата от парични
средства и невъзможността да ги набави от друг източник и т.н. се използва
от кредитодателя, за да застави кредитополучателя-потребител да търпи така
създаденото значително неравновесие и да плати и т.нар. неустойка или
гаранционно възнаграждение.
На осн.чл.78, ал.1 и чл.38, ал.2, във вр. с ал.1, т.2 ЗАдв
дружеството-жалбоподател следва да бъде осъдено да плати на адвокат М. М.
300 лв. възнаграждение за процесуално представителство на материално
затруднената въззиваема А.Ю. във въззивното производство.
По изложените съображения Смолянският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 25/21.02.2022 г.
по гр.дело № 274/2021 г. на Маданския районен съд.
ОСЪЖДА „Н.“ ООД-гр.София, ЕИК *********, да заплати
на осн.чл.38, ал.2 във вр. с ал.1, т.2 ЗАдв, на адвокат М. В. М., от АК-
6
Пловдив, ЕГН **********, адвокатско възнаграждение за въззивното
производство в размер на 300 лева /триста лева/.
Решението не подлежи на обжалване заради
ограничението по чл.280, ал.3, т.1, пр.1 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7