№ 246
гр. Велико Търново, 22.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, ВТОРИ ГРАЖДАНСКИ
И ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на тридесети септември
през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ХРИСТИНА ДАСКАЛОВА
Членове:ГАЛЯ МАРИНОВА
МАЯ НЕДКОВА
при участието на секретаря ГАЛЯ М. РОМАНОВА
като разгледа докладваното от МАЯ НЕДКОВА Въззивно гражданско дело №
20254000500300 по описа за 2025 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.259 и сл. от ГПК и се развива след Решение №
292/03.06.2025г. по гр.дело № 2827/2024г. на ВКС , трето ГО , с което е ОТМЕНЕНО
Решение № 14/16.01.2024г. по в. гр.дело 454/2023г. по описа на ВТАС и делото е върнато за
ново разглеждане от друг състав на същия съд, като са дадени указания.
Производството е образувано по въззивна жалба вх. №36039/03.11.2021г. по описа на
СГС на Б. М. Х., ЕГН **********,чрез процесуални представители срещу Решение №
266006/ 06.10.2021г. по гр. дело № 5980/2019г. по описа на СГС, с което Е ОТХВЪРЛЕН
като неоснователен предявения от въззивника против Прокуратурата на Република
България, Специализирания наказателен съд / с правоприемник СГС / и Апелативния
специализиран наказателен съд/ с правоприемник САС/, иск с правно основание чл.2 ал.1 т.2
от ЗОДОВ вр. чл.5 пар.5 от КЗПЧОС/Конвенцията/, за осъждане на ответниците да заплатят
солидарно на ищеца сумата от 30 000 лева, представляваща обезщетение за претърпените от
него неимуществени вреди, вследствие нарушения на чл.5 пар.2. чл.5 пар.3 и чл.5 пар.4 от
КЗПЧОС при задържането му по досъдебно производство /ДП/ № 130/2018г. по описа на
СО- СП, НЧД № 2842/2018г., НЧД № 4072/2018г. и НЧД № 796/2019г. по описа на
Специализирания наказателен съд, в едно със законна лихва считано от подаване на
исковата молба в съда – 03.05.2019г. до окончателното изплащане на задължението.
Считайки обжалваното решение за частично недопустимо, постановено при
1
съществени нарушения на процесуалните правила, както и неправилно, претендира: да
бъде обезсилено и върнато на първоинстанционния съд за ново разглеждане;да бъде
отменено и върнато на първоинстанционния съд за ново разглеждане ; отмяната му и
постановяване на друго, с което предявения от въззивника иск да бъде уважен.
В жалбата са наведени оплаквания, че СГС се произнесъл по съществото само по един
от предявените искове- този по чл. 2 ал.1 т.2 от ЗОДОВ, във връзка с чл.5 пар.2 от
Конвенцията, а относно исковете по чл. 2 ал.1 т.2 от ЗОДОВ, във връзка с чл.5 пар.3 и чл.5
пар.4 от Конвенцията липсва произнасяне по съществото на спора. Излага, че по предявения
от него иск с правно основание чл. 2, ал.1, т.2 от ЗОДОВ, във връзка чл.5 пар.5 от
Конвенцията и чл.7 от Конституцията на Република България, ищецът е изложил твърдения
за допуснато нарушение на чл.5 пар.2, както и че потвърждаването на мярката за
неотклонение „задържане под стража" противоречи на чл.5 пар.3 и чл.5 пар.4, от
Конвенцията, като с това са му причинени неимуществени вреди,чиято справедлива
обезвреда оценява на 30 000 лева. Излага, че в исковата молба, ищецът не е твърдял, че
неговото задържане е изначално незаконно или противоречащо на чл. 5 пар.1 от
Конвенцията, поради което неправилно в обжалваното решение е прието, че предявените
искове са недопустими, тъй като гражданският съд не проверява правилността на влезлите в
сила съдебни актове на наказателния съд. Излага, че основанията на предявените от него
искове са оплаквания, свързани с продължаването на най- тежката мярка за неотклонение,
при разглеждането на които,съда следва да прецени съответствие с Конвенцията и по –
конкретно, дали мотивите на определенията на ответниците, с които са потвърждавали най-
тежката мярка за неотклонение, са съответни на стандартите на Конвенцията, доколкото
обосноваността на предположението на извършено престъпление само по себе си не е
достатъчно за продължаване на задържането. Излага , че в исковата си молба не е посочено
като основание за търсеното обезщетение допуснато нарушение на първата хипотеза на чл.5
пар.3 от Конвенцията, а именно задържаното лице да не е било изправено своевременно
пред съдия, който да разгледа законността на неговото задържане и не е заявявал, че
съдебните състави не са се произнесли в рамките на съответното съдебно заседание и не са
изслушали изявленията на страните, нито, че е препятстван за участва в съдебните
заседания. Наведените от него основания за ангажиране отговорността на ответниците е , че
потвърждаването на взетата спрямо него най-тежка мярка за неотклонение „задържане под
стража", след нейното първоначално определяне до момента на подаване на исковата молба,
противоречи на чл.5 пар.2, чл.5 пар.3 и чл.5 пар.4 от Конвенцията, в съответствие със
стандартите изведени от практиката на ЕСПЧ/цитира такава/. Твърди,че независимо,че
постановените от ответниците определения били подробни и обстоятелствени, същите не
отговарят на критериите на ЕСПЧ, т.к. по съдържание са еднотипни, възпроизвеждащи
изводи направени в актовете по първоначално взимане на най- тежката мярка за
неотклонение, прехвърлят върху ищеца тежестта да докаже нови обстоятелства, които да
разколебаят първоначалните изводи , игнорирана е възможността да бъде постановена друга,
пропорционална мярка за неотклонение. Излага, че в нарушаване на Конвенцията, нито
прокуратурата, нито съдът са посочили релевантни и достатъчни основания, които след
2
първоначалното му задържане, да обосновават продължение на най- тежката мярка. Не са
посочени факти, които да установяват, че рискът, който е представлявал ищецът в момента
на определяне на най- тежката мярка за неотклонение, не намалява за период от шест
месеца. Решението се оспорва като неправилно в частта, с която съдът се произнесъл по
иска, основан на нарушение на чл.5 пар.2 от Конвенцията.Твърди, че постановлението за
привличане на обвиняем от 06.09.2018г. било бланкетно и включвало единствено изброяване
на относимите текстове от НК, без посочване какви фактически действия и бездействия е
извършил ищецът, които да попадат под съответните състави на НК, поради което по
съдържание то не отговаря на изискванията за „подробност" на информацията, освен по
отношение на езика, който ищецът владее. Твърди, че мотивите на СГС, че ищецът е
грамотен български гражданин и обвиненията са му предявени на български език, не е
достатъчно, за да покрие стандартите на чл.5 пар. 2 от Конвенцията.
Претендира присъждане на разноски.
В срока по чл.263, ал.2 от ГПК от Прокуратурата на Р.България , чрез прокурор при
СГП е постъпил отговор на депозираната жалба, в който е изразено становище за
неоснователност на оплакванията срещу постановеното решение, което намира за правилно
и законосъобразно.
В срока по чл.263, ал.2 от ГПК от насрещните по жалбата страни – СГС и САС , не е
постъпил отговор на депозираната жалба.
В съдебно заседание по същество, въззивникът, редовно призован не се явява, чрез
процесуалния си представител, поддържа депозираната жалба, претендира уважаването й и
присъждане на сторените по делото разноски.Представя списък по чл.80 от ГПК.
В съдебно заседание по същество, въззиваемият ПРБ,чрез прокурор при Апелативна
прокуратура –Велико Търново, поддържа , депозирания отговор, оспорва жалбата,
претендира отхвърлянето й.
В съдебно заседание по същество, въззиваемият СГС,чрез процесуален представител,
с писмена молба оспорва жалбата, претендира отхвърлянето й и потвърждаване на
обжалваното решение. Представя писмени бележки.Претендира присъждане на разноски.
В съдебно заседание по същество, въззиваемият САС, редовно призован, не се явява и
не се представлява.
За да се произнесе по спора, съставът на ВТАС съобрази следното:
Производството пред С. е образувано по иск на Б. М. Х., ЕГН **********,чрез
процесуални представители срещу Прокуратурата на Република България,
Специализирания наказателен съд / с правоприемник СГС / и Апелативния специализиран
наказателен съд/ с правоприемник САС/, с правно основание чл.2 ал.1 т.2 от ЗОДОВ вр.
чл.5 пар.5 от КЗПЧОС, за осъждане на ответниците да заплатят солидарно на ищеца сумата
от 30 000 лева, представляваща обезщетение за претърпените от него неимуществени вреди,
вследствие нарушения на чл.5 пар.2. чл.5 пар.3 и чл.5 пар.4 от КЗПЧОС при задържането му
3
по досъдебно производство /ДП/ № 130/2018г. по описа на СО- СП, НЧД № 2842/2018г. ,
НЧД № 4072/2018г. и НЧД № 796/2019г. по описа на Специализирания наказателен съд.
В исковата молба ищецът твърди,че на 05.09.2018г. на основание чл.72 ал.1 т.1 от
ЗМВР, със заповед за задържане на полицай при РУ- Карнобат бил задържан за срок от 24
часа. Срещу него и други лица /общо 7 обвиняеми/ било образувано ДП №130/2018г. по
описа на СО- СП/ Специализираната прокуратура/за извършено престъпление по чл.321 от
НК.На следващия ден- 06.09.2018г. прокурор от СП привлякъл ищеца , в качеството му на
обвиняем за това, че в периода от месец януари 2009г. до 05.09.2018г. на територията на
страната и чужбина, е участвал в организирана престъпна група /ОПГ/ - „структурирано
трайно сдружение на повече от три лица, с цел да вършат съгласувано в страната
престъпления, за които е предвидено наказание лишаване от свобода" повече от три години,
а именно такива по чл. 234 от НК, по чл. 253 от НК, по чл. 255 от НК и по чл. 256 от НК,
като групата е създадена с користна цел престъпление по чл. 321 ал. 3 вр. ал.2 от НК. На
08.09.2018г. по искане на СП за вземане на постоянна мярка за неотклонение „задържане под
стража“ било образувано НЧД № 2842/2018г. по описа на Специализирания наказателен съд
/СпНС/. С определение от съдебно заседание, проведено на 08.09.2018г., съдът определил на
ищеца постоянна мярка за неотклонение „задържане под стража“. На 18.09.2018г.
определението било потвърдено от Апелативния специализиран наказателен съд /АСпНС/
по ВНЧД № 395/2018г.
По искания на ищеца с правно основание чл. 65 от НПК за изменение на мярката за
неотклонение в по-лека, били образувани както следва : НЧД № 4072/2018г. по описа на
СпНС, по което с Определение от 03.12.2018г. искането е оставено без уважение. Същото е
потвърдено с Определение от 20.12.2018г. от АСпНС по ВНЧД № 563 по описа за 2018г. ;
НЧД № 796/2019г. по описа на СпНС, по което с Определение от 28.02.2019г. искането е
оставено без уважение. Същото е потвърдено с Определение от 07.03.2019г. от АСпНС по
ВНЧД № 105 по описа за 2019г. ;С Постановление от 04.05.2019г. на прокурор при СП
мярката за неотклонение на ищеца е изменена в по- лека , а именно „подписка“.
В периода 22.11.2018г. - 08.01.2019г. Б. Х. пребивавал в Специализирана болница за
активно лечение на лишени от свобода с диагноза: Захарен диабет II тип, Артериална
хипертония II стадий. На 14.01.2019г. ищецът отново постъпил в болница - Медицински
институт на МВР, Клиника по ендокринология, за изследвания и консултации.
В исковата молба /уточнена с молба вх. № 78598/14.06.2019г. и молба вх.№
67230/09.07.2020г. /л. 30 – 33 и л.310 том 1 от делото на СГС/ , ищецът е обосновал иска си с
твърдения за нарушения на чл.5 от Конвенцията, както следва:
1. Нарушение на чл.5 пар.2 изразяващо се в нарушено изискване за съобщаване на
основанията за задържането , поради това,че Постановлението за привличане на обвиняем от
06.09.2018г. се отличава с изключителна бланкетност и включва единствено изброяване на
относимите текстове от НК, без посочване дори и кратко какви фактически действия и
бездействия е извършил ищецът, които да попадат под съответните състави на НК, поради
което по своето съдържание то не отговаря на изискванията да „подробност" на
4
информацията;
2. Нарушението на чл.5 пар.3 се изразява в нарушено изискване за „разумен срок“ на
задържането- от съдържанието на постановените съдебни актове, нито прокуратурата, нито
съдът са посочили релевантни и достатъчни основания, които след първоначалното
задържане на ищеца, да обосновават неговото продължение, че рискът, който е
представлявал ищецът в момента на определяне на най- тежката мярка за неотклонение не
намалява за период от шест месеца. В нарушение на правозащитните стандарти по
Конвенцията, за да промени първоначалното си становище, че само най- тежката мярка за
неотклонение е адекватна в настоящия случай, тежестта на доказване е изместена върху
ищеца, който следва да установи изменение на първоначално установените факти и
обстоятелства;
3. Нарушението на чл.5 пар.4 се изразява в нарушено изискване за „ефикасен съдебен
контрол“ на задържането: -относно обхвата на съдебния контрол върху продължаването на
задържането, който е бил ограничен в преценката дали е налице обосновано предположение
за извършено тежко умишлено престъпление -относно изискването за разглеждане на
молбите в кратък срок; забавяне при разглеждане на подадено на 16 ноември 2018г. от
защитата на Х. искане по чл.65, ал. от НК, което е разгледано от СпНС едва на 3 декември
2018г.- след 17 дни; следващото искане е подадено на 28 януари 2019г. и е разгледано от
СпНС след един месец- на 28 февруари 2019г., като подобни забавяния са несъвместими с
изискванията на чл.5 пар.4 от Конвенцията.
Твърди, че е налице съпричиняване на вредоносния резултат от тримата ответници, тъй
като техните актове, действия и бездействия са станали причина за необоснованото
продължаване на задържането под стража на ищеца, в противоречие с изискванията на чл. 5
пар.3 и чл. 5 пар. 4 от КЗПЧОС, доколкото представителите на прокуратурата са
поддържали становище за продължаване на мярката за неотклонение, а съдилищата са
оставяли без уважение исканията на защитата на ищеца за изменение на най-тежката мярка
за неотклонение в по-лека и че е неприложимо ТР № 5/2013г. от 15.06.2015г. по тълк. дело №
5/2013г. на ОСГК на ВКС, доколкото същото се отнася до приложението на ЗОДОВ преди
измененията в ДВ бр.38/18.05.2012г., респективно до тези обнародвани в ДВ, бр.98/2012г. в
сила от 15.12.2012г.
Твърди настъпили като пряка последица от изложеното в исковата молба нарушаване
на разпоредбите на Конвенцията на неимуществени вреди – значителен стрес от
постоянният отказ на властите да вземат предвид посочените от него обстоятелства и
липсата на каквато и да било хуманна переспектива по случая, чувство за безпомощност и
обреченост, придружено от липса на доверие в националните институции поради
механичните потвърждения на задържането без обсъждане на аргументите на ищеца , загуба
на самоувереност , безнадеждност, фрустрация и силен психологически стрес.
Претендира присъждане на разноски.
В срока по чл. 131 от ГПК ответниците - Прокуратура на Република България и
5
Специализиран наказателен съд, са депозирали подробни отговори на исковата молба, в
които я оспорват като недопустима и неоснователна.
В срока по чл. 131 от ГПК ответникът - АСпНС не е депозирал отговор на исковата
молба.
Настоящият състав на ВТАС, като съобрази предметните предели на въззивното
производство, очертано в жалбата, след съвкупния анализ на събраните по делото
доказателства приема за установено следното от фактическа и правна страна:
При извършената, съобразно разпоредбата на чл.269 ГПК, проверка по валидността на
обжалваното решение, съдът не открива пороци, водещи до неговата нищожност или
недопустимост.
Неясните или противоречиви мотиви не могат да обусловят недопустимост на
съдебния акт- в случая СГС е обсъдил и е изразил мотиви по изложените от ищеца в
исковата молба твърдения, вкл. преценка на актовете за продължаващото задържане, но след
това е посочил, че същите не могат да са обект на проверка в производството по ЗОДОВ. Не
е налице процесуално нарушение и отказ на първоинстанционния съд да разгледа
претенциите на ищеца по същество. Такива не представляват Определение от 09.12.2019г. с
което производството по делото е прекратено, което като неправилното е отменено от по-
горната инстанция и съдопроизводствените действия са продължени, както и оставянето на
исковата молба без движение. Претенциите на ищеца са разгледани и е постановен съдебен
акт.
По отношение неправилността на първоинстанционния съдебен акт, съобразно
разпореждането на чл. 269 изр. второ ГПК, въззивният съд е ограничен от посочените в
жалбата оплаквания.
Предявен е иск с правно основание чл. 2 ал.1 т.2 от ЗОДОВ, във връзка с чл. 5 пар.5 от
Конвенцията . Същата е в сила за България от септември 1992 г., прилага се пряко във
вътрешното законодателство и е с преимущество пред вътрешните норми, които й
противоречат. Разпоредбата на член 5 пар. 5, предвижда право на обезщетение на
национално ниво за нарушение на конкретно право по Конвенцията, която поставя
специално изискване за съществуване на специфично вътрешноправно средство за защита и
компенсация, именно за нарушения на права по чл. 5. Конвенцията цели да се избегне
ограниченото прилагане на ЗОДОВ само в стриктно изброените в закона хипотези и да се
предостави възможност съдът да съобрази действията на националните власти с
Конвенцията и практиката на ЕСПЧ, тъй като хипотезите могат да бъдат много различни по
своя характер и естество. В постановените решения по дела С. К. с/у България и Ц. Ц.
срещу България и др., ЕСПЧ приема , че измененията на чл.2 ал.1 т.1 и т.2 от ЗОДОВ от
края на 2012г. са ефикасно вътрешноправно средство за защита при нарушения на чл.5. По
иска по чл. 2 ал.1 т.2 от ЗОДОВ вр. чл.5 от Конвенцията, гражданският съд не осъществява
контрол върху законосъобразността на задържането от гледна точка на вътрешното право,
респ.,не ревизира законността на постановени потвърдени /влезли в сила/ съдебни актове, а
6
извършва преценка дали същите, като и процедурата по постановяването им, съответстват
на стандартите заложени в чл. 5 от Конвенцията,които се извеждат от правните норми и от
практиката на ЕСПЧ.
За да бъде уважена предявената претенция, ищецът при условията на пълно и главно
доказване трябва да установи, че са нарушени негови права предоставени/гарантирани от
чл.5 пар.2,3 и 4 КЗПЧОС от изрично и изчерпателно посочените субекти в разпоредбата на
чл.2 ал.1 ЗОДОВ- разследващи органи, прокуратура или съд; че е претърпял твърдените
неимуществени вреди и е налице причинна връзка между поведението на посочените
субекти /разследващи органи, прокуратура и/или съд/ и претърпените вреди.
По делото няма спор по фактите , относно задържането под стража на ищеца за
периода от 06.09.2018г. до 04.05.2019г., първоначално за срок от 72 часа, а в последствие с
постоянна мярка за неотклонение по ДП 130/2018г. на СГП; по хронологията на
депозираните от ищеца искания за изменение на мярката му за неотклонение в по- лека ,
както и по актовете на съда , с които молбите на ищеца са оставяни без уважение и мярката
за неотклонение е потвърждавана. Същата е подробно описана в първоинстанционния
съдебен акт, поради което не е необходимо да бъде преповтаряна, като съдът препраща към
нея.
Няма спор и, че по време на задържането си, поради влошено здравословно състояние,
за периода 22.11.2018г. - 08.01.2019г. Б. Х. е пребивавал в Специализирана болница за
активно лечение на лишени от свобода с диагноза: Захарен диабет II тип, Артериална
хипертония II стадий, както и,че на 14.01.2019г. ищецът отново е постъпил в болница -
Медицински институт на МВР, Клиника по ендокринология, за изследвания и консултации.
Спорът е по правото и се свежда до преценка, дали актове на правораздавателните
органи – ответниците, за вземане и за потвърждаване на взетата по отношение на ищеца
мярка за неотклонение „ задържане под стража“ са мотивирани с оглед изискванията на чл.5
параграфи 2,3,4 от Конвенцията и практиката на ЕСПЧ по прилагането им, както и дали
Постановлението за привличане на обвиняем от 06.09.2018г. отговаря на критерия за
„подробност“ на информацията относно извършените от ищеца фактически действия и
бездействия , покриващи състава на престъплението , в извършването , на което е обвинен,
респективно дали е нарушено изискването за съобщаване на основанията за задържането.
Относно нарушение на чл.5 пар.2 от Конвенцията – „На всяко арестувано лице
трябва незабавно да бъдат съобщени на разбираем за него език основанията за арестуването
му и всички обвинения, които му се предявяват.“
С Постановление за привличане на обвиняем от 06.09.2028г. на прокурор от СП, Б. Х.
е привлечен в качеството му на обвиняем по ДП № 130/2018г. по описа на СО- СП, пр.пр.№
1140/2018г. на СП , за това, че в периода от месец януари 2009г. до 05.09.2018г. на
територията на страната и чужбина, е участвал в организирана престъпна група /ОПГ/-
структурирано трайно сдружение на повече от три лица, /описани в постановлението с трите
им имена и единните им граждански номера/ с цел да вършат съгласувано в страната
7
престъпления, за които е предвидено наказание „лишаване от свобода“ повече от три години,
а именно такива по чл.234 от НК, по чл.253 от НК, по чл.255 от НК и по чл.256 от НК, като
групата е създадена с користна цел- престъпление по чл.321 ал.3 вр. ал.2 от НК.
С постановление на прокурор при СП от същата дата, на ищеца е взета мярка за
неотклонение „задържане под стража“ за срок от 72 часа. В обстоятелствената част на
постановлението за задържане е посочено, че „ДП № 130/2018г. по описа на СО- СП, пр.пр.
№ 1140/2018г., образувано по реда на чл.212 ал.2 от НПК на 18.07.2018г., е водено за това, че
в периода от 2016г. до настоящия момент на територията на Република България, участвали
в организирана престъпна група по смисъла на чл.93 т.20 от НК, с цел да вършат съгласувано
в страната престъпления в отделните стопански отрасли- раздел втори- продажба и държане
на акцизни стоки без бандерол, когато такъв се изисква по закон в немаловажни случаи, за
което предвиденото наказание е повече от три години, като групата е създадена с користна
цел- престъпление по чл.321 ал.3 вр.ал.2 от НК“.Отразено е наличието на обосновано
предположение, че обвиняемият е извършител на деянията, за което е привлечен към
наказателна отговорност.
Целената от Конвенцията защита по пар.2 на чл.5 е да се постигне „незабавност“ и
„подробност“ на съобщаването на прост, неспециализиран език, разбираем за обвиненото
лице на основните правни и фактически основания за задържането му, причините и
обстоятелствата довели до повдигане на конкретното обвинение, за да може същото да
осъществи от най – ранен етап защитата си и да може максимално да се възползва от
процесуалните възможности да реализира същата, доколкото при липса на адекватно
уведомяване за причините поради които е лишен от свобода, това е невъзможно / в този
смисъл е Решение от 22.01.1990 г. по дело № 11509 - Ван Дер Леер срещу Нидерландия/.
Макар и тази информация да трябва да бъде предоставена "незабавно", не е необходимо това
да стане в пълни подробности от служителя, извършващ ареста, в самия момент на
арестуването. Дали информацията е достатъчна и своевременно предоставена, следва да се
преценява във всеки отделен случай в зависимост от специфичните му особености / Fox,
Campbell and Hartley v. the United Kingdom, решение от 30 август 1990 г., Series A no. 182,
стр. 19, § 40 и H. B. v. Switzerland, no. 26899/95, § 47, 5 април 2001 г./.
Ищецът не отрича и оспорва езика на който му е съобщено обвинението и са изготвени
цитираните по-горе постановления. Същият е грамотен български гражданин и в този
смисъл е разбрал написаното в тях. Възраженията му за липса на „подробност„ на
съдържащата се в същите информация относно конкретно извършените от него в ОПГ
престъпления / действия и бездействия/,водеща до невъзможност да разбере
причините поради което е задържан, съдът счита за неоснователни със следните аргументи.
Въззивникът не твърди, че не е разбрал повдигнатото му на 06.09.2018г. обвинение и
причината за ареста му, а поддържа, че в същото не са посочени в конкретика извършените
от него действия/бездействия изпълняващи състава на възведеното обвинение. Видно е от
цитираното постановление за привличане на обвиняем, такива не са посочени изчерпателно,
а в постановлението от същата дата, с което му е взета мярка задържане под стража за 72 ч.
8
е посочено , че се касае за продажба и държане на акцизни стоки без бандерол, когато такъв
се изисква по закон. Ищецът не твърди нарушаване на правата му по чл.219 ал.4 от НКП
„Разследващият орган предявява постановлението за привличане на обвиняемия и неговия
защитник, като им дава възможност да се запознаят с пълното му съдържание, а при нужда
дава допълнителни разяснения“.Следва да се има предвид , че се касае за първоначално
обвинение, както и ,че извършените по отношение на ищеца процесуално – следствени
действия на 06.09.20218г. са извършени в присъствието на упълномощен от него
адвокат.Съдът отчита,че информацията, която жалбоподателят е получил, е била достатъчна,
за да му позволи да подаде жалба срещу задържането му под стража в рамките на няколко
дни и да опита да оспори основанията и доказателствата, на които са се позовали властите
при постановяване на задържането му под стража. Ето защо,съдът приема, че властите са
спазили изискванията на чл.5 пар.2 от Конвенцията и са информирали ищеца на
разбираем/достъпен за него език за основните правни и фактически основания за неговия
арест. /делото Йорданов срещу България /№ 56856/00, § § 21-24, 10 август 2006 г., Данов
срещу България по жалба № 56796/2000 г./, поради което не е налице предпоставката за
определяне на обезщетение за ищеца при доказани от него вреди за нарушаване на правата
му по чл.5 пар.2 от Конвенцията.
Относно нарушение на чл.5 пар.3 от Конвенцията – „Всяко лице, арестувано или
лишено от свобода в съответствие с т.1/с/ на този член, трябва своевременно да бъде
изправено пред съдия или пред длъжностно лице , упълномощено от закона да изпълнява
съдебни функции, и има право на гледане на неговото дело в разумен срок или на
освобождаване преди гледането на неговото дело в съда. Освобождаването може да бъде
обусловено от даването на гаранции за явяване в съда.“
Безспорно, вземането на мярка за неотклонение „задържане под стража", предвидено в
националното законодателство, при наличие на обосновано предположение, че обвиняемият
е извършил престъпление, което се наказва с лишаване от свобода или друго по- тежко
наказание и при наличието на доказателства, че съществува реална опасност обвиняемият да
се укрие или да извърши престъпление /чл.63 от НПК/, осъществено съобразно установените
в закона процедури, не съставлява забранено от Конвенцията лишаване от право на свобода
и сигурност. Както беше посочено по – горе , преценката за спазване критериите на
Конвенцията при постановяване на актовете на съда, с които най-тежката мярка за
неотклонение е взета и потвърдена, не касае законосъобразността на задържането под
стража , а преценка на поведението на ответниците обективирано в мотивите на акта, с
които същата е потвърдена, респективно взети ли са предвид критерии, като изминал срок
на задържане и съобразяването му с възможността обвиняемия да се укрие ли извърши
друго престъпление, да попречи на разследването, възможно ли е целения резултат от
налагане на мярка за неотклонение да бъде постигнат с по- лека такава, как поддържащите
обвинението обосновават искането за продължаващо задържане към дадения момент и т. н.
Основният аргумент на въззивника за допуснато нарушение на чл.5 пар.3 от
Конвенцията е, че е нарушен "разумния срок" на задържането под стража, като властите не
9
са представили релевантни и достатъчни основания за продължаване на задържането;
недопустимо са прехвърляли доказателствената тежест върху него, като задържано лице и не
са демонстрирали „специална дължима грижа“ при воденето на производството.
В конкретната хипотеза предмет на преценка / съгласно уточнителната молба вх.№
67230/09.07.2020г./ са Определение от 03.12.2018г. по НЧД № 4072/2018г. на
Специализирания наказателен съд/СпНС/, потвърдено с Определение от 20.12.2018г. по
ВНЧД № 563/2018г. на Апелативния специализиран наказателен съд /АСпНС/ и с
Определение от 28.02.2019г. по НЧД № 796/2019г. на СпНС, потвърдено с определение от
07.03.2019г., постановено по ВНЧД № 105/2019г. на АСпНС.
От представените по делото заверени преписи от НЧД № 2842/2018г., НЧД №
4072/2018г. и НЧД № 796/2019 г. по описа на СпНС и приложените заверени преписи от
съответните ВНЧД № 395/2018г., ВНЧД № 563/2018г. и ВНЧД № 105/2019г. по описа на
АСпНС, се установява следното:
По искане от 08.09.2018г. на СП за вземане на постоянна мярка за неотклонение
„задържане под стража“ спрямо ищеца, е образувано НЧД № 2842/2018г. по описа на СпНС,
като с определение от 08.09.2018г. съдът е взел мярка за неотклонение „задържане под
стража“ спрямо него, поради наличието на обосновано предположение за извършено тежко
умишлено престъпление, както и опасност обвиняемият да извърши друго престъпление.
С Определение от 18.09.2018г. по ВНЧД № 395/2018г. по описа на АСпНС взетата по
отношение на ищеца мярка за неотклонение е потвърдена, а видно от приложеното към
писмения отговор на Прокуратурата на Р. България постановление от 12.09.2018г., преди
произнасяне по жалбата срещу определението на СпНС от въззивната инстанция, ищецът е
бил привлечен в качеството на обвиняем по посоченото по-горе досъдебно производство за
извършването освен на престъплението по чл. 321 ал.3 вр.ал.2 от НК и за извършването на
престъпление по чл.253 ал.2 вр.ал.1 от НК.
По подадено на 16.11.2018г. искане по чл.65 ал.1 от НПК за изменение на мярката за
неотклонение „задържане под стража“ в по-лека, е образувано ЧНД № 4072/2018г. по описа
на СпНС, като защитникът на обвиняемия Х. е уведомил съда за служебната си
ангажираност на 21.11.2018г. и невъзможността си да се яви, като е направил искане делото
да се насрочи за друга дата, а с молба от 22.11.2018г. е уведомил съда, че е узнал, че делото
се подготвя за изпращане във ВКС по жалба на друг обвиняем, което би забавило
разглеждането на искането по чл.65 от НПК. След изпращане на заверени преписи от
документите по ДП е образувано ЧНД № 4072/2018г. по описа на СпНС. В проведеното по
делото открито съдебно заседание на 03.12.2018г. процесуалният представител на Х. е
поискал назначаването на съдебномедицинска експертиза, но това негово искане, както и
искането за изменение на мярката за неотклонение в по-лека, са оставени без уважение. В
мотивите към определението си от същата дата, СпНС се е позовал на наличието на
обосновано предположение за извършено тежко умишлено престъпление от ищеца,
подкрепено от събраните по делото доказателства свидетелски показания и протоколи за
веществени доказателствени средства, от които се установява връзката между обвиняемите
10
лица към престъпната група и личната съпричастност на ищеца към инкриминираните
деяния по чл. 255 и чл. 256 от НК. Посочено е, че: По делото не са събрани нови
доказателства, които да разколебават първоначално наведения за това извод от съда…
напротив приложени са и нови доказателства в подкрепа на същия“. Съдът е приел, че не е
налице опасност да се укрие, поради наличието на постоянен адрес, но че съществува
опасност да извърши друго престъпление, независимо от настъпилата реабилитация,
предвид начина и характера на извършените деяния, както и засегнатите обществени
отношения, като извършеното при условията на взаимодействие и усложнена престъпна
дейност, както и установяването на съответна и конкретна съпричастност на всяко лице във
възведеното деяние, води до недвусмислен извод, че е налице висока степен на обществена
опасност на деянието и дееца, като със същото се засягат значими обществени отношения
засягащи държавния фиск. Прието е също, че „срокът на предварителното задържане е в
законоустановения и разумен такъв за разследването на такива видове престъпления“, както
и , че разследването по ДП е в напреднал етап от неговото приключване. Относно
наведените от защита на Х. доводи от личен и здравословен характер, съдът е приел, че по
делото не са представени медицински документи за влошено здравословно състояние.В
заключение е прието , че най-тежката мярка за неотклонение е адекватна и следва да бъде
потвърдена.
Определението на СпНС е обжалвано от ищеца, като въз основа на подадената от
защитника му на 05.12.2018г. частна жалба, е образувано ВНЧД № 563/2018г. по описа на
АСпНС, а с определение от съдебно заседание, проведено на 11.12.2018г., съдът е назначил
съдебно-медицинска експертиза. В съдебното заседание, проведено на 20.12.2018г., е приета
изготвената на 17.12.2018г. експертиза, като експертът е установил. че ищецът страда от
Захарен диабет тип 2 и Артериална хипертония. Въззивният съд е оставил в сила
определението на СпНС,приемайки, че е налице обосновано предположения обвиняемият да
е извършил престъпленията, предмет на повдигнатото му обвинение, като е посочено, че
опасността да извърши друго престъпление произтича от естеството на воденото
наказателно производство и спецификата на твърдяната за осъществяване престъпна
дейност. “Обосновано е становището на предходната съдебна инстанция, че след проведена
обща оценка на приобщената към настоящата фаза на развитие на наказателното
производство доказателствена съвкупност, се формира констатация за продължаващо
наличие на изискуемото от закона надлежно „състояние на подозрение“ за евентуална
възможност обв.Х. да извърши вменената му усложнена престъпна деятелност, субсумирана
под разпоредбите на посочените по-горе правни норми“. Зачел е правното действие на
настъпилата реабилитация, но е приел, че „релеватната опасност“ да извърши друго
престъпление се мотивира от естеството на воденето НП, спецификите на твърдяната за
осъществена престъпна деятелност, значителния брой, 8 членове, на разследваното
престъпно сдружение, значителния размер на паричните средства. По отношение
твърденията за влошено здравословно състояние, съдът е приел, че липсва негативна
промяна в състоянието на този обвиняем и е налице възможност лечението да се извърши в
11
условията на ареста.
По подадено на 28.01.2019г. от защитника на Х. искане до СпНС за изменение на
мярката му за неотклонение в по-лека, поради това, че липсва реална опасност той да
извърши други престъпления, както и поради обстоятелството, че повече от четири месеца
не са извършвани следствени действия с негово участие, като през това време
здравословното му състояние се е влошило вследствие на хроничното му заболяване диабет,
на 26.02.2019 г., веднага след изпращане на искането по чл. 65 от НПК от СП на СпНС,
е образувано ЧНД № 796/2019г. по описа на съда. С Определение от 28.02.2019г. по ЧНД №
796/2019г. на СпНС искането за изменение на най-тежката мярка за неотклонение е оставено
без уважение, поради наличие на кумулативните предпоставки на закона за вземане на
мярка „задържане под стража“ . „Обвиненията са за тежки умишлени престъпления, от
писмените и гласни доказателства е налице обосновано предположение, че обвиняемият е
извършил престъпленията , за които е привлечен в това му качество“. Съдът е приел, че не е
налице опасност обвиняемият да се укрие , но е налице опасност да извърши друго
престъпление, както и,че е установена връзката между обвиняемите лица по делото към
престъпната група и съпричастността на Х. към инкриминираните деяния по чл.321 ал. 3 вр.
ал.2 от НК, а опасността за обвиняемия да извърши други престъпления е обоснована с
наличието на данни, че взаимоотношенията между обвиняемия и част от свидетелите са
влошени, което дало основание на съда да счете, че обвиняемият би могъл да мотивира
свидетели да оттеглят или да променят показанията си и по този начин да въздейства
неправомерно върху хода на разследването. Посочено е , че „…събирането на доказателства
в рамките на ДП продължава, което и предполага възможност, при вземане на друга,по –
лека мярка за неотклонение, този обвиняем да направи опит да укрие доказателства“. По
отношение на изложеното от защитника на обвиняемия относно влошеното му здравословно
състояние съдът е посочил, че липсват данни за животозастрашаващо към момента
състояние, което да налага изменение на най-тежката мярка за неотклонение.
С Определение от 07.03.2019г., постановено по ВНЧД № 105/2019г. по описа на
АСпНС обжалваното от ищеца определение на СпНС е оставено в сила. Апелативният съд е
посочил, че и според въззивната инстанция „съвкупността от писмени, гласни и веществени
доказателства дават основание разумно да се предполага съпричастността на обв.Х. в
претендираното престъпно сдружение с посочените в обвинението цели“, като тази
„съвкупност от доказателства нито е оспорена , нито опровергана от нови доказателства към
настоящия момент, за да се твърди, че обоснованото предположение е разколебано“.
Посочил е , че липсва опасност от укриване от страна на обвиняемия, но е счел, че
опасността от извършване на престъпление продължава да е налична, независимо от
изтеклия срок, в който е изтърпявана най-тежката мярка за неотклонение, тъй като
дейността, която се разследва не е била инцидентна, а много внимателно планирана,
конспиративна и прикривана. Приел е, че действително срокът на задържане приближава
шестмесечния , но с оглед обема и сложността на производството същият е напълно
разумен, в съответствие с НПК и покрива европейските стандарти. Препотвърдени са
12
изводите на първоинстанционния съд във връзка със здравословното състояние на
въззивника , като съдът е заключил, че не са налице основания за промяна на действащата
към момента мярка за неотклонение “задържане под стража" по отношение на обв. Б. Х., тъй
като тя напълно отговаря на предвидените в чл. 57 НПК цели.
С Постановление от 04.05.2019г. на прокурор в СП, на основание чл. 60, чл.63 ал.4 и
чл. 199 от НПК, считано от 05.05.2019г. – един ден преди изтичане максимално допустимия
по закон - чл.63 ал.4 от НПК срок, взетата по отношение на обвиняемия Б. М. Х. мярка за
неотклонение по ДП № 130/2018г. по описа на СО-СП, пр. пр. № 1140/2018г. по описа на СП
от „задържане под стража“ е изменена в „подписка", като е разпоредено същият да бъде
освободен от следствения арест.
В заключение, от данните по делото, безспорно се установява, че ищецът е бил
задържан на 06.09.2018 г. за срок от 72 ч. , с постоянна мярка „ задържане под стража“
на 08.09.2018г. , като задържането е продължило до 04.05.2019г., когато мярката му за
неотклонение е изменена в „подписка“ или общо 8 месеца.
Настоящият съдебен състав приема , че цитираните от ищеца актове на съда, с които
мярката му за неотклонение е потвърдена, не са бланкетни и постановени при липса на
мотиви. Същите обаче не са достатъчно мотивирани с оглед изискванията на Конвенцията и
не са осъществили специалната дължима грижа, която разпоредбите на чл.5 пар. 3 изискват
за да бъде ограничено основно право, като това на свобода.
При преценка на „разумния срок „ на задържането на дадено лице, следва да се има
предвид , че същият не е определен нормативно и няма времеви измерения, но изисква да
бъде постигнат баланс/ динамичен/ между общественият интерес при осъществяване целите
на наказателното преследване – разкриване на престъпления и подвеждане под отговорност
на извършителите и основното право на свобода и неприкосновеност на индивида, което
същия нарушава. Докато при първоначалното вземане на мярка за неотклонение „задържане
под стража“ и при наличие на обосновано предположение, е даден превес на обществения
интерес, то във всеки следващ момент съдебните органи са длъжни в съответствие с
презумпцията за невинност да предоставят убедителни доказателства за съществуването на
„реална опасност обвиняемият да се укрие и да извърши друго престъпление“ – основание за
продължаване на задържането, като в същия случай не следва тежестта за доказване на
нови обстоятелства да се прехвърля върху задържания. Прехвърлянето на тежестта на
доказване върху задържания е равнозначно на отстъпване от гаранциите на чл.5 от
Конвенцията. / Letellier v.France, &&35-53;Clooth v.Belqium, Muller v Franse/. ЕСПЧ трайно и
еднозначно приема в актовете си,че мярката за неотклонение „задържане под стража „
следва да се прилага в краен случай, само когато всички други мерки не могат да изпълнят
целта, за която се определят, и във всеки един момент, в който се иска продължаване на
задържането / или то се потвърждава , държавното обвинение е това , което следва да
посочва нови обстоятелства, оправдаващи продължаващото лишаване от свобода. В тази
връзка са и цитираните от ищеца дела / Илийков с/у България, Янков с/у България,Запрянов
с/у България, Хамънов с/у България, Шишков с/у България, Петър Василев с/у България,
13
Бочев с/у България/ .
При производства с усложнена фактическа обстановка,организирана престъпност,
множество обвиняеми и престъпления, каквото е настоящото, по което обвиняем е
въззвиникът, ЕСПЧ / Стайков срещу България по жалба № 16282/2020г.,- т.83/ приема като
допустима възможността за по- продължителен период на задържане под стража. Както
беше посочено ищецът- въззивник е обвинен в извършване на тежко умишлено
престъпление по смисъла на чл.93 т.7 от НК, за организирана престъпна дейност с повече от
три лица, поради което едно по- продължително задържане не е в пряко противоречие на
стандартите на Конвенцията. В същото време наложилите се критерии при преценка
спазването на Конвенцията изискват, освен "основателното предположение", че обвиняемият
е извършил престъпление, и излагането на допълнителни причини /Стайков срещу България
по жалба № 16282/2020 г., - т. 86 и Buzadji, § 95/,които да обосноват по-продължително
задържане, без същите да предоставят на властите неограничени правомощия да удължават
тази мярка / Стайков срещу България - т. 90 и Qing, § 61/. В посочените решения ЕСПЧ
подчертава, при преценка дали да бъде потвърдено задържането на дадено лице, съдебните
органи винаги следва да изследват дали тези допълнителни причини с течение на времето
стават все по-малко относими. Прието е също, че е недопустим подход при който,
компетентните съдилища не представят последователни мотиви защо и до каква степен
съображенията, които обосновават задържането на обвиняемият остават непроменени за
толкова дълъг период от време .
В конкретния случай, "допълнителните причини" мотивирали продължителното
задържане под стража са аргументите,че от събраните в хода на производството
доказателства е налице обосновано предположение, че Х. е извършил престъпленията, за
които е привлечен в качеството му на обвиняем , „наличие на изискуемото от закона
надлежно „състояние на подозрение“ за евентуална възможност обв.Х. да извърши
вменената му усложнена престъпна деятелност, субсумирана под разпоредбите на
посочените по- горе правни норми“- С Определение от 07.03.2019г., постановено по ВНЧД
№ 105/2019г. по описа на АСпНС, „установена връзката между обвиняемите лица по делото
към престъпната група и съпричастността на Х. към инкриминираните деяния по чл.321 ал.
3 вр. ал.2 от НК“ както и „релеватната опасност“ да извърши друго престъпление и да
повлияе на свидетелите да променят показанията си, както и да укрие доказателства -
Определение от 28.02.2019г. по ЧНД № 796/2019г. на СпНС; „обективна възможност да
повлияе на разследването, включително чрез затрудняване провеждането на предстоящите
данъчни ревизии, насрещни проверки и проверки от ДФ“Земеделие“, необходими за
допълване на доказателствата по делото – Определение от 18.09.2018г. по ВНЧД №
359/2018г. на АСПНС.
В изложението вече беше посочено, че с течение на времето тази "допълнителна
причина" става все по-малко относима и същата следва да бъде обоснована с нови
доказателства и факти /убедително демонстрирани/, които съобразно стандартите на
Конвенцията не са в тежест на задържания, а на обвинението. В определенията, с които се
14
отхвърлят исканията за изменение на мярката за неотклонение, подадени от жалбоподателя,
компетентните съдилища не представят последователни мотиви защо и до каква степен
съображенията, които обосновават задържането на жалбоподателя остават непроменени за
толкова дълъг период от време. В Решение от 3.07.2008 г. на ЕСПЧ по делото Бочев срещу
България, по жалба № 73481/2001 г., станало окончателно на 13.02.2009 г. е прието, че
изтеклото време и етапът на производството са, сами по себе си, фактори, които подлагат на
съмнение и могат да отрекат нуждата от продължаване на задържането под стража на
обвиняемия.
Налице е и известно противоречие в мотивите към постановените актове, доколкото в
определението от 03.12.2018г. коментирайки, че „срокът на задържане е в законоустановения
и разумен такъв за разследване на такива видове престъпления“ , съдът е посочил , че
„Видно от материалите по делото , разследването по ДП е в напреднал етап на неговото
приключване“ , а в акта си от 07.03.2019г., месеци по–късно приемайки,че приближаващия
шестмесечния срок на задържане е напълно разумен и в съответствие с НПК и
европейските стандарти, не се отчита бездействие на разследващите органи, съдът е
посочил,че “… от материалите по делото е видно, че активно се разпитват свидетели,
извършва се оглед на иззетите доказателства и са назначени необходимите експертизи,
създаден е съвместен екип за разследване“.
Тук следва да бъде посочено, че въпреки безспорно сложността на разследването,
властите не са изпълнили задължението си да проявят "особено старание" за осигуряване на
напредъка на делото, което по отношение на Хазърбасонов по данни на явилия се в
съдебно заседание пред настоящата инстанция прокурор при Апелативна прокуратура
Велико Търново все още е висящо.
За нарушение стандартите на Конвенцията, в практиката си ЕСПЧ /Стайков срещу
България- т. 104/, приема както "стереотипния подход", при който различните инстанции
отказват да изменят мярката за неотклонение задържане под стража, въз основа на
повтарящи се по същество мотиви, които свързват настъпването на даден риск с общи и
абстрактни аргументи, без този общ риск да бъде свързан с конкретните факти по делото, т.
е. това е хипотези при която съдилищата не обосновават в достатъчна степен изводите си
според които има риск, в конкретната хипотеза, обвиняемият /да повлияе на свидетелите по
делото, да компрометира доказателства или да попречи на събирането им/, така и подход при
който, в определенията на съдилищата гледащи мярката за неотклонение, липсва
разглеждане на алтернативи способи, чрез които да се осигури явяването на обвиняемия по
делото - напр. изменение на мярката в домашен арест, доколкото в самите актове на
съдилищата еднозначно е посочено, че няма опасност същия да се укрие , има адрес на
територията на Република България.
В настоящия случай обсъждане на възможността по отношение на обвиняемия да бъде
взета друга мярка за неотклонение , изрично е направено само в Определението на СПНС от
28.02.2019г. „… което и предполага възможност , при вземане на друга , по – лека мярка за
неотклонение , този обвиняем да направи опит да укрие доказателства“. В останалите актове
15
, обобщено е посочено, че продължаването на действието на мярката за неотклонение ,
ограничаваща свободното придвижване е наложително с оглед опасността за бъдещо
неправомерно поведение на обвиняемия , както и , че така наложената мярка отговаря на
предвидените в чл.57 от НПК цели.
В заключение следва да се приеме, че със своите действия ответниците са нарушили
правото на ответника по чл. 5 пар. 3 от Конвенцията, доколкото: макар и да са били налице
достатъчни причини за прилагане на тази мярка за неотклонение, съдилищата са удължили
мярката за неотклонение въз основа на общи и абстрактни аргументи, без да се отчетат
конкретните факти по делото, без мотиви защо съображенията които обосновават
задържането продължават толкова дълго и без да разгледат алтернативни мерки за
неотклонение, които могат да осигурят участието на обвиняемия в наказателното
производство, обстоятелството, че част от актовете е нарушена презумпцията за
невиновност , както и , че с общия мотив, че по делото не са установени нови обстоятелства
от приобщените такива и нови доказателства, които да сочат изменение на фактите от
първоначално установените , същите са потвърждавали наложената на ищеца най – тежка
мярка за неотклонение „задържане под стража“, прехвърляйки тежестта на доказване на
нови факти и обстоятелства върху обвиняемия.
Относно нарушение на чл.5 пар.4 от Конвенцията - „Всяко арестувано или лишено
от свобода лице има право да обжалва законността на неговото задържане в съда , който е
задължен с кратък срок да се произнесе; в случай, че задържането е неправомерно, съдът е
длъжен да нареди незабавно освобождаване на задържаното лице.“
По делото Стайков с/у България – 111, ЕСПЧ е посочил , че след като е установил
нарушение на чл.5 пар.3 от Конвенцията не е необходимо да се произнася отделно по
въпроса дали гаранциите по чл.5 пар.4 са спазени в рамките на производствата за
разглеждане на исканията за изменение на мярката за неотклонение, подадени от
жалбоподателя /подобен подход М. С. срещу България, № 28143/10, § § 57-58, 13 октомври
2020 г./
В настоящата хипотеза , твърденията на ищеца са за осъществено от ответниците
нарушение на гарантираното от Конвенцията правото на бързо съдебно решение, относно
законността на задържането под стража и в конкретика, че направените от него искания за
изменение на мярката му за неотклонение в полека - от 16 ноември 2018г. , разгледана от
СпНС на 3 декември 2018г.- след 17 дни; от 28 януари 2019г. , разгледана от СпНС на 28
февруари 2019г.- след един месец.
Оспорва се и ефикасността на осъществения съдебен контрол на задържането.
Възраженията на ищеца – въззивник за липса на ефикасен съдебен контрол при
разглеждане на молбите му за промяна на МНО в по- лека,съдът счита за частично
основателни.
Видно от мотивите, с които ответниците са потвърждавали „задържането под стража „
на Х., в тях съдебните състави са обсъждали както наличието на реабилитация, постоянен
16
адрес, трудова заетост, малолетни деца, така и влошеното здравословно състояние на
обвиняемия, поради което не може да се приеме, че са игнорирали аргументите на защитата
в тази насока. Обсъждайки същите , съдебните състави са формирали извод , че не е налице
опасност Х. да се укрие, поради което и не с този мотив са аргументирали потвърждаване на
задържането.Изложили са мотиви и, че здравословното му състояние/ проблемите в
здравословното му състояние са такива, че могат да бъдат контролирани и в условията на
ареста , както и , че същите не са живото застрашаващи. Както многократно беше посочвано
в настоящото изложение, предмет на проверка в хипотезата на предявения иск не е
законосъобразността на наложената МНО, а мотивите за потвърждаването й, поради което
съдът приема, че по посочените критерий същите са мотивирани.
Частично е основателно възражението на въззивника за не отчитане на
фундаменталната разлика, между това да посочиш, че някой е заподозрян в извършването
на престъпление и декларирането при липса на окончателна присъда ,че заинтересованото
лице е извършило престъплението за което му е повдигнато обвинение. /така в Гуцанов с/у
България, Решение от 15.10.2013г. , Митияшевич с/у Сърбия № 23037/04, пар.48,ЕСПЧ 2006
Х/. Докато в актовете от 03.12.2018г. и 28.02.2019г. на СпНС е посочено, че е налице “лична
съпричастност“ на обв. Х. към инкриминираните деяния… „ и „ по несъмнен и
безпротиворечив начин се установява, от една страна връзката между обвиняемите лица към
престъпната група, а от друга личната съпричастност на Х. към инкриминираните деяния…“
, което може да се счете като декларация за вина на обвиняемия при липса на присъда, то в
актовете от 20.12.2018г. и 07.03.2019г. на АСпНС изказа е прецизиран и е посочено: „…се
формира констатация за продължаващо наличие на изискуемото от закона надлежно
„състояние на подозрение“ за евентуално възможност обв.Х. да е извършил вменената му
усложнена престъпна деятелност, както и , че след общата преценка на съвкупността от
доказателства „ дават основание разумно да се предполага съпричастността на обв.Х. в
претендираното престъпно сдружение с посочените в обвинението цели“,поради което, в
същите такава декларативност липсва и презумпцията за не виновност, стояща в основата
на основните човешки свободи не е накърнена.
Възраженията на въззивника за установено нарушение на правото му за произнасяне в
кратък срок, по отношение две от молбите за изменение на мярката му за неотклонение,
съдът счита за основателни, по следните съображения.
Видно от материалите по гр.дело № 5980/2019г. по описа на СГС/л. 645,646 от том I/, с
молба от 16.11.2018г. по описа на СпНС, въззивникът,чрез адвоката си е подал молба за
изменение на МНО в по-лека. Същата е последвана от молба от 22.11.2018г., с която
процесуалният представител на жалбоподателя е посочил на съда, че се бави разглеждането
й, едва след което същата е разгледана в о.с.з. на 03.12.2018г. Молба с входящ номер от
28.01.2019г. /л. 791- 792 от том II от гр.дело № 5980/2019г. по описа на СГС/на същата дата е
постъпила в СП. Изпратена е в СпНС на 26.02.2019г. , който я е разгледал в о.с. з. на
28.02.2019г. Посочените по- горе периоди от 17 дни и 30 дни са в нарушение на изискването
за произнасяне в кратък срок по чл. 5 пар. 4 от Конвенцията /решението Кадем с/у Малта от
17
9 януари 2003 г., § § 43-45, където е прието , че срок от седемнадесет дни за разглеждане на
жалба срещу задържане е прекалено дълъг; решението Ребок с/у Словения, ECHR 2000 XII,
§ § 82-86, където два такива периода от по двадесет и три дни са били счетени за
прекомерни, така и в решението Димитър Василев срещу България от 10.04.2012г. §35/.
В заключение, искът за нарушение правото на ищеца за произнасяне в кратък срок, по
смисъла на чл. 5, пар. 4 от Конвенцията, по отношение две от молбите му за изменение на
мярка за неотклонение, е доказан по своето основание.
Предвид изложеното, при установеност на извършено от ответниците нарушение на
правата на ищеца по чл.5 пар. 3 и 4 от Конвенцията, на доказване подлежат останалите
елементи от фактическия състав на деликта , а именно : претърпени от ищеца
неимуществени вреди в твърдения от него обем и вид и наличие на причинна връзка на
същите с поведението на ответниците.
Настоящия съдебен състав приема , че при условията на пълно и главно доказване, чрез
събраните по делото гласни доказателства чрез разпит на водените от него свидетели – Ж.
Х.а /съпруга/ и К. Р.- без дела и родство със страните, чиито показания съдът кредитира като
непосредствени , а по отношение на съпругата на ищеца и в условията на чл.172 от ГПК,
като безпротиворечиви и в унисон с останалия доказателствен материал, ищецът е
установил, че в резултата на нарушаване на правата му по чл.5 пар. 3 и 4 от Конвенцията,
същият е претърпял като пряка и непосредствена последица от поведението на ответниците
, неимуществени вреди характерни за всяка личност лишена от свобода, изразяващи се в
негативни изживявания: стрес от постоянният отказ на властите да вземат предвид
посочените от него обстоятелства и липсата на каквато и да било хуманна перспектива по
случая, чувство за безпомощност и обреченост, придружено от липса на доверие в
националните институции поради механичните потвърждения на задържането без
обсъждане на аргументите на ищеца, загуба на самоувереност, безнадеждност, фрустрация
и психологически стрес.
От показанията на св. Х.а - съпруга на ищеца, се установява, че след задържането му
на 05.09.2018г. от органите на полицията в гр. Карнобат, тя и съпругът й били разпитани в
полицейското управление в града. Той се почувствал зле, защото не се бил хранил, а страдал
от диабет, имал и високо кръвно. Свидетелката помолила полицаите да му занесат някаква
храна към 18,00 – 19,00 часа и тогава й казали, че ще го водят до гр. София, като също
тогава разбрала, че е задържан за 24 часа. След две седмици отишла на свиждане на съпруга
си в София в ГМ-то и й направило впечатление, че бил отпаднал, пребледнял, видимо бил
отслабнал и си личало, че не се чувства добре, макар да й казвал, че няма за какво да се
притеснява. От него разбрала, че не му били измервали захарта, но кръвното му било с
много висока горната граница - 240 мм. През цялото време ищецът я уверявал, че е невинен,
като обяснявал случилото се с грешка. През месец януари 2019г. ищецът бил настанен за три
дни в МВР болница за изследвания, защото не се чувствал добре, бил вдигнал много
кръвното и захарта, като имало съмнения за проблеми с щитовидната жлеза. На шестия
месец бил отслабнал с повече от 15 кг. Той не й се оплаквал, но му личало, че не се чувства
18
добре. За 20 дни бил настанен и в болницата на затвора. Поради лошото му здравословно
състояние няколко пъти адвокатът му искал изменение на мярката, но съдът отказвал да му
определи по-лека мярка за неотклонение с едни и същи мотиви - да не повлияе на съда и да
не се укрие. Осем месеца след задържането му ищецът бил освободен, но и до днес не се
бил възстановил, като задържането се отразило негативно както на него, така и на цялото
семейство. След като прибрал в дома им ищецът избягвал да контактува с хора извън
семейството си, живеел в изолация, приключил някои бизнес контакти, а това се отразило на
работата му. Отслабнал, продължавал да пие хапчета за кръвно и диабет, защото
показателите на захарта и кръвното му варирали и макар да не говорел много, свидетелката
знаела, че се притеснява, защото все още наказателното производство не било приключило.
От показанията на св. Райков приятел на ищеца от повече от 20 години, се установява,
че за задържането му на 5 или 6 септември през 2018г. разбрал от социалните мрежи, където
имало информация, че ищецът бил навързан в някаква организирана престъпна група ОПГ/
за измами. От съпругата му, на която се обадил по телефона, научил, че е задържан в
Карнобат и след това е откаран в София. На шестия месец от задържането на ищеца,
свидетелят отишъл на свиждане в ареста на ул. „Г. М. Димитров" в София. Видял, че той не
бил същия човек, бил отслабнал много - поне с 10кг, не му се говорело, споделил със
свидетеля, че не знае за какво е задържан. Преди задържането му ищецът бил весел,
постоянно се събирали като приятели на семейни тържества, а след освобождаването му от
ареста се променил бил по-притеснен и постоянно се тревожел, че може отново да го
задържат, отказал да присъства дори на именния ден на сина на свидетеля.
В исковата и уточняващата молба ищецът – въззивник не е претендирал обезщетение
за влошено здравословно състояние, като пряка и непосредствена последица от поведението
на ответниците в хипотезата на предявения иск. Съдът счита, че влошеното здравословно
състояние – доколкото за такова се съдържат данни в актовете на съдилищата разглеждали
мерките за неотклонение на Х. , както и между впрочем и описаните по- горе
неимуществени вреди – претендирани от ищеца, са в резултат като цяло от воденето против
него наказателно производство, а не единствено и само от установеното по делото
поведение на ответниците представляващо нарушение на критериите на чл.5 пар. 3 и пар.4
от Конвенцията.
Съблюдавайки критерия за справедливост, визиран в нормата на чл.52 от ЗЗД и
преценката на редица обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат
предвид /Постановление № 4/68 на Пленума на ВС/ при определяне размера на
справедливата обезвреда на претърпените от ищеца вреди, съдът съобразява, че
присъденото обезщетение не следва да се превръща в източник на неоснователно
обогатяване, поради което при определяне на размера му преценява общата икономическа
среда и стандартът на живот в страната към периода на увреждането / м.05.2019г./ и взема
предвид, че по данни на НСИ,през 2019 г. годишният общ доход средно на лице от
домакинство е 6 592 лв. , а минималната работна заплата за страната за 2019г. е 560.00 лева.
С изложените мотиви, на чл.52 от ЗЗД и с оглед събраните и обсъдени по делото
19
доказателства, характера и степента на доказаните преживени в резултат на поведението на
ответниците изразяващо се в нарушаване на права на обвиняемия визирани в нормата на
чл.5 пар.3 и пар. 4 от Конвенцията , негативни емоции, отчитайки социално-икономическите
условия и стандарта на живот в страната към дата на изменение на мярката на неотклонение
на ищеца от задържане под стража, в подписка, съдът счита, сумата от 10 000 лева
представлява справедлива обезвреда на претърпените от него вреди.
С оглед формирания извод за основателност на главния иск, основателен е и
акцесорния такъв за присъждане на законна лихва от дата на подаване на исковата молба в
съда – 03.05.2019г. до окончателното изплащане на задължението.
В заключение, поради установеност на елементите на фактическия състав на
визираната в пепитума на исковата молба правна норма, предявеният иск следва да бъде
уважен като основателен и доказан до посочения в мотивите размер.
Първоинстанционното решение следва да бъде частично отменено.
При този изход на спора, на основание чл.78 ал.1 от ГПК , съгласно направеното
искане, представените доказателства и списък по чл.80 от ГПК, в полза на ищеца следва да
се присъдят разноски: за първата инстанция включващи сумата от 13.50лева, заплатена
държавна такса /плюс преводна такса/,сумата 4000/с ДДС/ лева, представляваща заплатено
адвокатско възнаграждение на един адвокат, съобразно уважената част от иска; за
въззивното производство- сумата от 5.00 лева, представляваща заплатена държавна такса.
На основание чл.294 ал.2 от ГПК, сумата от 35.00 лева разноски по г.д.№ 2827/2024г. по
описа на ВКС.
Мотивиран от гореизложеното, ВТАС
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 266006/ 06.10.2021г. по гр. дело № 5980/2019г. по описа на
СГС, с което е отхвърлен предявения от Б. М. Х., ЕГН ********** срещу Прокуратурата на
Република България, Специализирания наказателен съд / с правоприемник СГС / и
Апелативния специализиран наказателен съд/ с правоприемник САС/, иск с правно
основание чл.2 ал.1 т.2 от ЗОДОВ вр. чл.5 пар.5 от КЗПЧОС, за осъждане на ответниците
да заплатят солидарно на ищеца сума до размер от 10 000 лева, представляваща обезщетение
за претърпените от него неимуществени вреди, вследствие нарушения на чл.5 пар.2. чл.5
пар.3 и чл.5 пар.4 от КЗПЧОС при задържането му по досъдебно производство /ДП/ №
130/2018г. по описа на СО- СП, НЧД № 2842/2018г. , НЧД № 4072/2018г. и НЧД №
796/2019г. по описа на Специализирания наказателен съд, КАТО ВМЕСТО НЕГО
ПОСТАНОВЯВА :
ОСЪЖДА Прокуратурата на Република България, С. /правоприемник на
Специализирания наказателен съд/ и С. /правоприемник на Апелативния специализиран
наказателен съд/ , ДА ЗАПЛАТЯТ солидарно на Б. М. Х., ЕГН ********** сумата от
20
10 000/десет хиляди/ лева, представляваща обезщетение за претърпените от него
неимуществени вреди, вследствие нарушения на чл.5 пар.3 и чл.5 пар.4 от КЗПЧОС при
задържането му по досъдебно производство /ДП/ № 130/2018г. по описа на СО- СП, НЧД №
2842/2018г. , НЧД № 4072/2018г. и НЧД № 796/2019г. по описа на Специализирания
наказателен съд, в едно със законна лихва считано от подаване на исковата молба в съда –
03.05.2019г. до окончателното изплащане на задължението, на основание чл.2 ал.1 т.2 от
ЗОДОВ вр. чл.5 пар.5 от КЗПЧОС.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 266006/06.10.2021г. по гр. дело № 5980/2019г. по описа
на СГС в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА на основание чл.78 ал.1 от ГПК, Прокуратурата на Република България, С.
/правоприемник на Специализирания наказателен съд / и С. /правоприемник на
Апелативния специализиран наказателен съд/, ДА ЗАПЛАТЯТ солидарно на Б. М. Х., ЕГН
********** , направените по делото разноски , както следва : 4013.50 лева , от които 13.50
държавна такса и 4 000 лв. /с ДДС/ заплатено възнаграждение на един адвокат , съобразно
уважената част от иска в производството по гр.дело № 5980/2019г. по описа на СГС ; 5.00
лв. държавна такса за въззивното производство ; на основание чл.294 ал.2 от ГПК, сумата от
35.00 лева разноски по г.д.№ 2827/2024г. по описа на ВКС .
Решението може да бъде обжалвано с касационна жалба пред ВКС в едномесечен
срок от съобщението му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
21