Т.Х.Т. е внесъл
частна тъжба срещу В.Д.Н., за това че на 19.11.2018 г. по друг начин –
чрез социалната мрежа „I see you KAT“, е казал в негово присъствие нещо
унизително за честта и достойнството на Т.Х.Т. в качеството му на длъжностно
лице – ******* *********, към Сектор „Пътна полиция“ към ОД на МВР – Пловдив по повод изпълнение
на службата му, както следва: „джендър“ и „прост служител“- престъпление по чл. 148, ал. 1, т. 2 и т. 3, вр. чл.
146, ал. 1 от НК
Със същата тъжба е повдигнато обвинение и за това, че
В.Д.Н. на 19.11.2018 г. по друг начин – чрез социалната мрежа „I see you KAT“,
е разгласил позорни обстоятелства за Т.Х.Т. в качеството му на длъжностно лице
– ******* *********, към Сектор „Пътна полиция“
към ОД на МВР – Пловдив по повод изпълнение на службата му, чрез думите:
- „Т.Т. е
един селски тарикат, който се представя за полицай, ама законите малко не ги
знае“;
- „че ме
заплашваше“;
- „доста
нагъл служител“- престъпление по чл. 148, ал. 2, вр.ал.1 т. 2 и т. 3, вр. чл. 147, ал.
1 от НК
Производството е протекло по общия ред с разпит на
свидетели, прочитане и приемане на писмени доказателства.
В хода на съдебните прения повереникът на частния
тъжител поддържа повдигнатото обвинение. Счита, че извършването на деянието,
предмет на тъжбата, е доказано по несъмнен начин от ангажираните по делото
доказателства, като същото е съставомерно от обективна и субективна страна като
нанесена обида и разпространена клевета. Моли подсъдимия да бъде признат за
виновен, като му се наложи справедлив размер на глобата, съразмерен с
повишената обществена опасност на деянието, насочено срещу полицейски орган.
Претендира разноски.
Частният тъжител поддържа заявеното от своя повереник.
Защитникът намира, че повдигнатото обвинение не се
доказва от събраните по делото доказателства. На първо място намира, че не е
установено по несъмнен начин, че именно подсъдимият В.Н., е лицето стоящо зад
профила V.N., от чието име са написани инкриминираните
фрази в мрежата „I see you KAT“. На
следващо място счита, че по делото е останало недоказано отправянето именно на
думите и фразите, така както са индивидуализирани в тъжбата. Сочи, че изразите,
за които е повдигнато обвинение за обида нямат еднозначно унизителен за честта
и достойнството характер, както и че не е доказано достигането им до техния
адресат. Относно думите и фразите, за които е повдигнато обвинение за клевета
намира, че деянието е несъставомерно, доколкото представляват лични оценки на
автора на изявлението, а не конкретни факти от действителността. Моли за
оправдателна присъда и присъждане на разноски.
В обясненията и правото си на лична защита подсъдимият
не се признава за виновен. Отрича профилът, от който е писано в мрежата „I see
you KAT да е негов, както и някога въобще да го е ползвал. Заявява, че никога
не е виждал процесната публикация, съдържаща инкриминираните думи и изрази,
както и че никога не е имал конфликт с тъжителя и не е подавал сигнали срещу
него.
В последната си дума моли да бъде оправдан.
Съдът, след като обсъди
събраните по делото доказателства и взе предвид доводите на страните, намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
ОТ ФАКТИЧЕСКА СТРАНА:
Подсъдимият В.Д.Н. е роден на *** г. в ******, живущ ***, ******, б.г., с
висше образование, несемеен, работещ, неосъждан, ЕГН **********.
Тъжителят Т.Х.Т. работел на
длъжност ******* ********* към Сектор „Пътна полиция“ към ОД на МВР – Пловдив, като бил назначен на
тази длъжност със Заповед № 317-1633/20.04.2015г.
На 19.11.2018г. съгласно
изготвен график същият бил наряд, заедно с колегата си А.К., като задачата му
била да осъществява контрол на движението по пътищата на колелото на
Асеновградско шосе, гр. Пловдив
На същата дата тъжителят
управлявал МПС в зоната контролирана от тъжителя и св. А.К.. Същият бил спрян
за проверка, като след констатация за извършено от него нарушение на правилата
на ЗДвП, а именно движение през деня без включени светлини му бил издаден акт
за установяване на административно нарушение. При издаване на АУАН тъжителят Т.
се легитимирал пред подсъдимия.
Издаването на акта афектирало
подсъдимия, който започнал да снима с телефона си служебния автомобил на
тъжителя и св. К. и да се заканва с думите „вие ще видите сега“
По-късно същия ден подсъдимият
влезнал в мрежата „I see you KAT“ от профила си V.N. и публикувал заснетата от него снимка на патрулния
автомобил на тъжителя и св. К..
Под снимката отново от профила
V.N., подсъдимият направил и следните коментари:
„Джендъри на колелото на
Асеновградско. Единия е меко казано джендър, полицая Т.“
„Т.Т.,***, който се представя
за полицай, ама законите малко не ги знае, ама... простено му е затова, но не и
за това, че ме заплашваше…“
„… той даже е в групата, нека
гледа сладура му със сладура, дано не се засичаме в кабинета ми… иначе силно се
надявам да се видим в съдебна зала с него, доста нагъл и прост служител…“
Още същият ден публикацията
била забелязана от свидетелите Г., Д., К., Р., С. които своевременно информирали тъжителя по
телефона за написаното по негов адрес. След получените обаждания от колегите си
Т.Т. лично прочел процесната публикация, съдържаща инкриминираните изрази, като
се почувствал силно унизен, огорчен и
обезчестен от тях.
Колегите на тъжителя, реагирали
подигравателно на публикуваното по негов адрес, като започнали закачки и
подмятания.
На 19.12.2018г. подсъдимият
входирал в Министерство на вътрешните работи, дирекция вътрешна сигурност
сигнал за извършени корупционни деяния или други престъпления от служители на
МВР № 010000000361 от 19.12.2018г. В сигнала като подател бил посочен В.Н.,***
и email *******@*****.***. Сигналът
бил подаден срещу Т.Т. за поискан на
19.11.2018г подкуп.
Точния текст на сигнала бил: „
При проверка от въпросния инспектор и при установено нарушение от моя страна ,
въпросния служител, каза че може да мина и с „почерпка“. Държа се доста
високомерно и нагло. Срам за пагона!
Отказах подкупа и ми беше съставен акт!“
По случаят бил издаден акт за
констатиране на проява на дребно хулиганство № 44/ 91.03.2019г., въз основа на
който било образувано АНД № 1386/2019 по описа на ПРС, 26 н.с.
В рамките на производството по
УБДХ подсъдимият, признал написването на инкриминираните фрази и изразил
желание да се извини на полицейския служител. С влязло в сила решение на ПРС,
изменено досежно наложеното наказание с решение на ПОС, деецът Н. бил признат
за виновен в написване на всички инкриминирани фрази и му било наложено
административно наказание глоба за извършения от него акт на дребно
хулиганство.
След подаване на частната тъжба
по настоящото производство с решение на Апелативен съд Пловдив от 18.11.2019г.
по НОХД/в/ 477/2019г. производството по АНД № 1386/2019 по описа на ПРС, 26
н.с. е възобновено и прекратено поради нарушаване на принципа non bis in idem.
ПО
ДОКАЗАТЕЛСТВАТА:
Гореизложената фактическа обстановка се установява по
несъмнен начин от събраните по делото доказателства и доказателствени средства
и по конкретно
-
свидетелски показания на З.Г., А.К., Д.Р., А.С., Г.Д.
- писмени
доказателства: справка за съдимост, характеристична справка, сигнал за извършени корупционни деяния или
други престъпления от служители на МВР № 010000000361 от 19.12.2018г., типова
длъжностна характеристика, Заповед № 317-1633/20.04.2015г,
-приложеното за послужване АНД 1386/2019 по описа на ПРС, 26 н.с
Показанията на петимата
разпитани свидетели съдът кредитира изцяло доколкото намира за последователни, взаимоподкрепящи
и взаимодопълващи се. В същите не са налице съществени противоречия, които да
се отразяват на приетото за установено от фактическа страна. От подсъдимия не
са ангажирани гласни доказателствени средства за разколебаване
доказателствената сила на заявеното от свидетелите на тъжителя, поради което и
съдът базира върху изложеното от тях фактическите си изводи.
В тази връзка следва да се
отбележи, че в по-голямата си част петимата свидетели възпроизвеждат свои
непосредствени възприятия, което е допълнителен аргумент за тяхното
кредитиране. Действително в частта досежно разигралото се на колелото на
Асеновградско шосе на 19.12.2018г. св.
С., Р. и Д. не пресъздават свои собствени наблюдения, а това което им е
разказано от тъжителя и св. К., като в този смисъл показанията им в тази част
се явяват производни. Съгласно трайната съдебна практика обаче, производните доказателства са годно
доказателствено средство, когато се използват за разкриване на първични
доказателства, за проверка на
първичните и когато първичните са недостъпни. В случай, че производните
доказателства се използват за проверка на първичните, наличието на съответствие между първични и производни доказателства
може да бъде аргумент за кредитиране с доверие като достоверни на първичните
доказателства. Така изрично Решение №113/23.06.2015 по дело №93/2015 на
ВКС, Решение №92/05.07.2018 по дело №298/2018 на ВКС, Решение 323/ 9.2.2016г.
наказателно дело № 169/2015 г. на ВКС, Решение №62/02.08.2019 по дело №138/2019
на ВКС, Решение № 298 от 06.06.2013 г. по нак. д. № 115 / 2013 г. на Върховен
касационен съд, Решение № 182 от 04.08.2014 г. по нак. д. № 179 / 2014 г. на
Върховен касационен съд.
В случая е налице пълно
съвпадение между първичните показания на св. К. и производните на св. С., Р. и
Д. досежно случилото са на кръговото на Асеновградско шосе на инкриминираната
дата, като това е допълнителен аргумент да се кредитира изложеното от всички
свидетели.
Приложеният по делото сигнал
010000000361 от 19.12.2018г. до Дирекция вътрешна сигурност на МВР съдът
кредитира, като изискан и представен по надлежния официален ред от
институцията, до която е подаден. В тази
връзка не може да се приеме твърдението на защитата, че не съществуват
гаранции, че сигналът е подаден именно от подсъдимия, доколкото в забележка под
сигнала изрично е отбелязано, че
въпреки заявеното желание за това, запазването на самоличността на подателя
в тайна би попречило на изясняване на цялата фактическа обстановка, поради
което и е отказано. По тази причина в попълнения формуляр на
сигнала са събрани данни за личността на подателя и неговия адрес, като същите
са напълно идентични с тези на подсъдимия, установени при снемане на
самоличността му.
Относно материалите
по приложеното за послужване АНД № 1386/2019 по описа на ПРС, 26 н.с. съдът намира, че доказателствена стойност по
настоящото дело имат само част от намиращите се в него доказателствени
материали.
Съгласно трайната
съдебна практика не могат да се ползват в настоящото производство протоколите
за дадени показания/снети обяснения от свидетелите по административната
преписка, доколкото би се явил непоправимо нарушен принципът за устност и
непосредственост при събиране от съда на доказателствата по делото /чл. 18 и 19
от НПК/. Така изрично Решение
№214/22.01.2020 по дело №922/2019 на ВКС, Решение № 307 от 06.07.2015 г. по н.
д. № 749 / 2015 г. на Върховен касационен съд, 1-во нак. отделение, Решение №
108 от 28.02.2011 г. по н.д. № 1/2011 г. на Върховен касационен съд, Решение №
591 от 13.01.2014 г. по нак. д. № 1902 / 2013 г. на Върховен касационен съд.
Лишена от
доказателствена стойност е и приложената по административната преписка Молба,
описваща случилото се от гледна точка на тъжителя. Подобно на тъжбата по
настоящото дело, тази молба представлява законен повод за образуване на
производството, като изложените в нея обстоятелства подлежат на установяване
със всички доказателствени средства, но
самата молба, подобно на тъжбата не може да бъде доказателство за изложеното в
нея. Така изрично Решение № 342 от 02.10.2008 г.по н.д. № 333/2008 г.,
III н.о. на ВКС, Решение № 78/ 14 юни 2016 г., Трето наказателно отделение,
наказателно дело № 271/2016г.
Съгласно трайната
съдебна практика докладните записки представляват годно доказателствено
средство в производството по УБДХ, но
не и в общия наказателен процес. Поради и това и съдът не цени като
годни доказателства, приложените по АНД № 1386/2019 по описа на ПРС, 26
н.с. докладни записки.
Така изрично Решение
№93/29.05.2019 по дело №382/2019 на ВКС, Решение № 149/ 16 октомври 2017 год., трето
наказателно отделение, наказателно дело № 688/2017 год. на ВКС, Решение № 153
от 17.11.2017 г. по н. д. № 589 / 2017 г. на Върховен касационен съд, 3-то нак.
отделение, Решение № 493/15 юни 2015 година, трето наказателно отделение, н.
дело № 1559/2014 година. на ВКС, Решение №261/22.01.2020 по дело
№1055/2019 на ВКС.
Съгласно трайната
съдебна практика обаче не съществува пречка след прочитане и приемането им по
надлежния ред да се ползват и по настоящото дело приложените по АНД № 1386/2019
по описа на ПРС, 26 н.с писмени доказателства- сред които месечен график, акт
за констатиране на дребно хулиганство, протоколи от съдебно заседание,
постановени актове на съда. Поради това и съдът базира въз основа на тях
фактическите си изводи.
Така изрично Решение
№93/20.05.2019 по дело №354/2019 на ВКС, Решение №4/20.02.2020 по дело
№1209/2019 на ВКС.
Относно
доказателствената стойност на хартиената разпечатка на електронно съдържание,
находяща се на л.5 от делото съдът съобразява разпоредбата на чл. 32 от Закона за адвокатурата,
съгласно която адвокатът или
адвокатът от Европейския съюз в кръга на работата си има право да заверява преписи от документи, които са му
предоставени във връзка или по повод защитата на правата и законните интереси на
негов клиент. Пред съда и органите на досъдебното производство, както и пред
всички други органи те имат силата на
официално заверени документи.
В нормативната
разпоредба липсва уточнение, че удостоверителните
правомощия на адвоката се отнасят само за документи на хартиен носител,
поради което и настоящият състав приема, че те се разпростират и върху електронно съдържание, което е
представено от клиента на адвоката във връзка с поетата защита и хартиен препис, от което снет за нуждите на делото.
Това тълкуване,
кореспондира на динамиката на обществените отношения, която във все повече
случаи изисква за нуждите на наказателното производство /включително и в
производствата от частен характер, в които субектите на разполагат с целия
технически арсенал, достъпен на държавното обвинение/ да се прилагат като доказателства електронни изявления,
поради извършване на престъпленията във виртуална среда. Това тълкуване
кореспондира и на реда за приобщаване на електронни данни, уреден в различните
процесуални закони- чл. 165, ал.7 НПК
и чл. 184, ал.1 ГПК.
В тази връзка следва
да се съобрази, че естеството на виртуалната
среда е такова, че нейното
съдържание би могло да бъде променяно във всеки един момент
/включително и чрез изтриване и подмяна на съдържание/, поради което и е
напълно възможно, особено при престъпления от частен характер, към момента на
провеждане на съдебното следствие и назначаване на съответна
компютърно-информационна експертиза съдържанието
на дадено електронно- информационно пространство да е различно от това, което е
имало към момента на извършване на престъпното деяние. Поради това и
прогласените в чл. 6, ал.1 и чл. 13 от ЕКЗПЧОС право на справедлив процес
и право на ефикасни средства
за защита на накърнените права, следва да се разбират, освен друго, и
като задължение за страните по конвенцията, да създадат такава процесуална
уредба, която позволява и гарантира, че във всеки един момент страните в производството
/особеното когато става въпрос за подсъдим или за жертва на престъпления/ ще могат да доказват без особени
затруднения, създадени от формалността на процедурата, своите твърдения
относно правно релевантни факти. В противен случай би се касаело за отказан
достъп до правосъдие.
Мотивиран от всичко
гореизложено и тълкувайки разпоредбата на чл. 32 от Закона за адвокатурата
систематично с разпоредбите на чл. 165, ал.7 НПК, чл. 184, ал.1 ГПК и чл. 6,
ал.1, чл. 13 ЕКЗПЧОС настоящият състав
намира, че представената по делото
хартиена разпечатка, носеща печат и подпис „Вярно с оригинала“ на
адвокат Д., представлява годно
писмено доказателство удостоверяващо, че представената на адвоката електронна
страница е имала съдържанието отразено в хартиената разпечатката, към
момента на извършване на заверката.
В случая,
действително в заверката не е посочена дата на извършването й, но това не се
отразява на установяването на обективната истина по делото, доколкото след като
разпечатката бе предявена на свидетелите по делото, всички без изключение
потвърдиха, че са възприели информацията
в електронен вариант с напълно идентично съдържание именно към датата,
която се сочи като такава на
извършване на престъплението. В
случая това е напълно допустим процесуален похват, доколкото съгласно трайната
съдебна практика на свидетелите по време на разпита им могат да се предявяват
от съда всякакви писмени материали /независимо дали са годно доказателство по
смисъла на НПК или не/ и те да потвърждават идентичността на възприетото. Така
изрично Решение №261/22.01.2020 по дело №1055/2019 на ВКС.
Мотивиран
от горното съдът приема въз основа на приложената на л.5 от делото хартиена
разпечатка и въз основа на показанията на разпитаните по делото свидетели,
които при предявяване на разпечатката изрично заявиха, че непосредствено са я
възприели в електронен вариант и че към инкриминираната дата тя е имала напълно
идентично съдържание, че всички посочени в тъжбата думи и фрази са били
публикувани в мрежата „I see you KAT на дата 19.11.2018г. от профила V.N.
, респективно намира изричното възражение на защитата в този смисъл за
неоснователно.
Досежно възражението на защитата, че по делото е
останало недоказано , че именно подсъдимия е лицето, което използвайки профила
V.N. е публикувало инкриминираните изрази следва да се отбележи, че по делото действително няма нито едно пряко
доказателство, което да установява това обстоятелство.
Съгласно трайната съдебна практика обаче постановяването на осъдителна присъда може да
се базира и само върху косвени
доказателства, ако те образуват една
стройна и последователна логическа верига, която по несъмнен начин установява
авторството на престъпното деяние. Така изрично Решение №244/05.02.2020
по дело №970/2019 на ВКС, Решение № 494 от 02.12.2008 г. по н. д. № 470 / 2008
г., I н. о. на ВКС, Решение № 516 от 16.12.2009 г. по н. д. № 539 / 2009 г. на
Върховен касационен съд, Решение № 298 от 06.06.2013 г. по нак. д. № 115 / 2013
г. на Върховен касационен съд, Решение № 415 от 21.10.2008 г. по нак. д. № 320
/ 2008 г. на Върховен касационен съд, Решение № 93 от 21.05.2014 г. по нак. д. №
161 / 2014 г. на Върховен касационен съд.
В процесния случай като такива косвени доказателства
/индиции/ следва да се ценят:
-
обстоятелството,
че профилът, от който са публикувани инкриминираните фрази V.N. е идентичен с
името и фамилията на подсъдимия, но изписани на латиница.
-
обстоятелството,
че видно от коментарите на останалите участници в процесната публикация, на
лицето стоящо зад профила V.N. му е съставен акт от полицейския служител Т.Т.
-
обстоятелството, че
видно от заглавието на процесната публикация на профила V.N. същата се отнася
за събития, разиграли се на колелото на Асеновградско шосе.
-
обстоятелството,
че на инкриминираната дата 19.11.2018г. на подсъдимия В.Н. бил съставен Акт за
установяване на нарушение по ЗДвП от тъжителя Т.Т., като мястото на
установяване на нарушението и съставяне на АУАН било колелото на Асеновградско
шосе. / свид. К., Р., С./
-
обстоятелството,
че видно от коментарите на лицето стоящо зад профила V.N. същия има „кабинет“
-
обстоятелството,
че видно от приложената по настоящото дело и по АНД № 1386/2019 по описа на
ПРС, 26 н.с хартиена разпечатка на процесната публикация профила V.N. използва
икона на човече *******.
-
обстоятелството,
че подсъдимият е ******* по професия, видно от снетата му самоличност и
приложената по делото характеристична справка
-
обстоятелството,
че в публикацията в мрежата I see you KAT над инкриминираните изрази е била
разположена снимка на служебния автомобил на Т.Т., находящ се на кръговото на
Асеновградско шосе. / З.Г., А.К. /
-
обстоятелството,
че след издаването на АУАН подсъдимият започнал да снима служебния автомобил на
тъжителя, спрян на кръговото на Асеновградско шосе /свид. К., Р./
-
обстоятелството,
че издаването на АУАН афектирало подсъдимия и същият отправил закани към
полицейските служители: „Вие ще видите сега“ /св. К., Р./
-
обстоятелството,
че в публикацията от профила V.N. изрично се споменава името на полицейския
служител Т.Т..
-
обстоятелството
че при съставяне на АУАН, тъжителят Т. се легитимирал на подсъдимия /според
изричните признания на подсъдимия/
-
обстоятелството,
че подсъдимият подал сигнал № 010000000361 от 19.12.2018г. до дирекция
„вътрешна сигурност“ на МВР срещу тъжителя, в който се сочело за извършено от
него престъпление по служба на датата на инкриминираното деяние-19.11.2018г.
-
обстоятелството,
че в посочения сигнал № 010000000361 от 19.12.2018г авторът В.Н. е посочил и
своя имейл *******@*****.***,
който е почти идентичен като начин на изписване с профила, от който са
направена процесната публикация- V.N.
-
обстоятелството,
че в посочения сигнал № 010000000361 от 19.12.2018г се излагат по съдържание
твърдения, сходни като тези в процесната публикация, като някои от употребените
квалификации са идентични- „нагъл“,
„нагло“
-
деецът е признал
написването на инкриминираните фрази и е изразил съжаление за стореното в
производството по УБДХ, предхождащо настоящото наказателно производство.
Действително нито едно от посочените обстоятелства,
взети сами по себе си, не е достатъчно, за да докаже авторството на деянието по
един несъмнен начин.
Тълкувани съвкупно, в тяхната взаимовръзка, а не
изолирано едно от друго, обаче те
навеждат на единствения възможен извод, че именно подсъдимият е автор на
инкриминираните фрази, доколкото не
само е имал обективната възможност, но и интереса и мотива да стори това.
В тази връзка следва да се отбележи, че както правилно
отбелязва повереника на тъжителя, естеството на престъпленията във виртуалната
среда е такова, че при тях са изключителни редки случаите, при които са налице
свидетели очевидци на самото изписване на инкриминираните фрази в електронната
среда от дееца, в който случай би се явило установено по несъмнен начин с преки
доказателства авторството на деянието. Нещо повече дори и такива свидетели
реално да са налични, в повечето случаи те са лица близки до подсъдимия и в
този смисъл се явяват недостъпни за използване от тъжителя по дела от частен
характер за нуждите на доказването.
В този смисъл да се поставя пред тъжителя изискването
да доказва авторството на престъпления във виртуалната среда само посредством
преки доказателства, би поставило пред него непреодолими пречки, което
съществено би накърнило справедливостта на процеса и правата му като жертва на престъпление на ефикасни мерки за защита
по смисъла на чл. 13 от ЕКЗПЧОС. В този смисъл според настоящия състав
не бива да се подценяват възможностите на доказването с косвени доказателства
/индиции/, още повече в случай като настоящия, когато посредством тях се
установява авторството на деянието със степен на сигурност, отговаряща на
стандартите на чл. 303, ал.1 НПК.
Действително горния извод на съда се намира в директно
противоречие със заявеното от подсъдимия в неговите обяснения, че профилът, от
който е писано в мрежата „I see you KAT не е
негов, че никога не го е ползвал, че никога не е виждал процесната публикация, съдържаща
инкриминираните думи и изрази, че не се е афектирал от съставения му АУАН, че
не е снимал полицейския автомобил както и че никога не е имал конфликт с
тъжителя и не е подавал сигнали срещу него.
Досежно
констатираното противоречие съдът съобрази трайно установеното в
съдебната практика положение, че обясненията на подсъдимия имат
двойствена правна природа- като те са едновременно средство за защита и годно
доказателствено средство, чиято доказателствена стойност не може да бъде
априори игнорирана при формиране фактическите изводи на съда. Решаващият състав
следва да ги подложи на внимателна преценка с оглед тяхната логичност,
последователност, вътрешна безпротиворечивост и
житейска издържаност, както и да ги съпостави с целия събран по делото
доказателствен материал. Едва след извършването на всички тези процесуални
действия съдът следва да реши дали да ги
кредитира или не. Така изрично Решение №92/05.07.2018 по дело №298/2018 на ВКС,
Решение №110/18.07.2019 по дело №472/2019,Решение № 218 от 16.01.2018 г. по н.
д. № 1060 / 2017 г. на Върховен касационен съд, 3-то нак. отделение, Решение №
69 от 28.04.2014 г. по нак. д. № 1392 / 2013 г. на Върховен касационен съд,
Решение №173/18.12.2019 по дело №735/2019, Решение № 15 от 8.03.2012 г. на ВКС
по н. д. № 2983/2011 г., I н. о, Решение № 619 от 26.01.2009 г. на ВКС по н. д.
№ 622/2008 г., I н. о, Решение № 453 от 14.12.2009 г. по н.д. № 462/ 2009 г. на
Върховен касационен съд и много други.
С оглед изложените
принципни постановки настоящият състав намира, че обясненията на подсъдимия не следва да бъдат кредитирани в
гореизложената част , доколкото се опровергават не само от съвкупния анализ на цитираните
косвени доказателства, но и се явяват изолирани и противоречащи на целия събран
по делото доказателствен материал. Така твърдението, че подсъдимият не е имал
конфликт с тъжителя при съставянето на АУАН на дата 19.11.2018г. се опровергава
от изричните показания в обратния смисъл на кредитирания от съда св. К..
Заявеното пък, че не е подавал сигнали срещу дейността на тъжителя се
опровергава от представения на л. 80 от делото сигнал за извършени корупционни
деяния или други престъпления от служители на МВР № 010000000361 от
19.12.2018г, за който вече по-горе бяха изложени съображения, защо съдът
приема, че е подаден от подсъдимия. В частта им, че не се афектирал от
съставения АУАН и че не е снимал полицейския автомобил, обясненията на
подсъдимия се опровергават от категоричните показания в обратна насока на
свидетелите свид. К. и Р.. По изложените съображение съдът намира обясненията
на подсъдимия в гореизложената им част за проявна форма на неговата защитна позиция
и не базира върху тях фактическите си изводи.
Досежно останалите
заявени от подсъдимия обстоятелства, а именно, че е спрян за проверка от
тъжителя на колелото на Асеновградско шосе за извършено нарушение на правилата на
ЗДвП, че му е съставен АУАН, че тъжителят му се е легитимирал, съдът кредитира
обясненията на подсъдимия като годно доказателствено средство, доколкото
кореспондират на целия събран по делото доказателствен материал.
Досежно изричното възражение на защитата относно
начина на повдигане на обвинението в тъжбата, следва да се отбележи, че в
същата действително е налице известна непрецизност, поради избрания от тъжителя
подход при излагане на правно релевантните обстоятелства. Забелязва се, че в
тъжбата при посочване на инкриминираните фрази тъжителят ги излага не във вида,
в който се твърди да са произнесени в мрежата „I see you KAT, а като ги е преформулирал от първо лице
единствено число. Така например изразът „… който се представя за
полицай, ама законите малко не ги знае“ в тъжбата е преформулиран като: „ че се
представям за полицай“, „че не познавам законите“. Видно е , че се касае за идентични по съдържание фрази,
но с различно граматическото и
синтактично спрежение. Според настоящия състав допуснатата
непрецизност, по никакъв начин не може да се отчете като допуснато съществено
процесуално нарушение, нито да се отрази на извода за доказаност на
обвинението. В тази връзка следва да се съобрази, че тъжителят е
непрофесионален участник в процеса и от него не може да се очаква да има
познания досежно начина на формулиране и повдигане на обвинение, аналогични на
тези на държавното обвинение. Поради това и към тъжбата не може да се прилагат
същите строги изисквания към съдържание, както към обвинителните актове. В този
смисъл е и трайната съдебна практика, която приема, че съдът не е обвързан от
правната квалификация и формулировките в тъжбата, а за него съществува служебно
задължение при надлежно изложени фактически обстоятелства сам да определи
приложимата правна норма и да преформулира петитума съгласно изискванията на
съответния престъпен състав.
Така Решение № 9 от 28.01.2015
г. по нак. д. № 1805 / 2014 г. на Върховен касационен съд, Решение № 93 от
16.II.1973 г. по н. д. № 28/73 г., I. н. о. на ВС, Определение № 61 от
19.04.2017 г. по ч. н. д. № 370 / 2017 г. на Върховен касационен съд, 1-во нак.
отделение.
В настоящия случай по мнение на
съда фактическите обстоятелства по
делото са достатъчно ясно изложени, поради което и следва да се приеме,
че надлежно е очертан предмета на делото и предмета на доказване в процеса,
респективно тъжбата не се явява нередовна. В този смисъл са и изявленията на
подсъдимия и защитника, които при докладване на делото са заявили, че са
запознати с обвинението и по същото не са налице неясноти.
В същото време предвид изложените по-горе принципни
съображения за делата от частен характер,
за съда съществува не само правомощие, но и служебно задължение да
преформулира юридически прецизно иначе ясните фактически твърдения на
тъжителя. В този смисъл не
съществува пречка за съда да осъди дееца за думите и фразите, които се
установяват от доказателствата по делото и които са напълно идентични по
съдържание и лексика с тези изложени в тъжбата, но са с различно граматическо
спрежение.
В случая не се касае за приложение на същото наказуемо
престъпление по смисъла на чл. 337, т.2 НПК, вр. чл. 287 НПК , доколкото се
касае за същото обвинение, при същите факти, но при извършена от съда съобразно
характера на производството юридическа преформулировка.
Неоснователно е и възражението на защитата, че
деянието обида е останало недовършено,
доколкото по делото липсвали доказателства, че инкриминираните изрази
реално достигнали до техния адресат. На първо място подобно твърдение се
опровергава от показанията на всички разпитани по делото свидетели, които не
само с категоричност са посочили, че тъжителят лично е прочел процесната
публикация, но и подробно са описали как тя е станала негово достояние ( след
обаждания от колеги, които първо я били възприели), каква е била реакцията му
на прочетеното (чувство на срам, унижение и огорчение) и каква е била реакцията
на колегите на тъжителя ( подигравки, подмятания и закачки по негов адрес).
ОТ ПРАВНА СТРАНА ОТНОСНО
ОБВИНЕИЕТО ЗА ОБИДА
С оглед установеното по делото
от фактическа страна, съдът намира, че се доказа по несъмнен начин, че от
правна страна, че на 19.11.2018 г. В.Д.Н.
по друг начин – чрез социалната мрежа „I see you KAT“, е казал в негово
присъствие нещо унизително за честта и достойнството на Т.Х.Т. в качеството му
на длъжностно лице – ******* *********, към Сектор „Пътна полиция“ към ОД на МВР – Пловдив по повод изпълнение
на службата му, както следва: „джендър“
, „прост служител“, и „ един селски тарикат”
Досежно посочените по-горе фрази
са налице всички съставомерни белези на престъпния състав на чл.
148, ал. 1, т. 2 и т. 3, вр. чл. 146, ал. 1 от НК
Съгласно трайно утвърденото
разбиране както в теорията, така и в практиката при обидата деецът дава своя негативна оценка
за личността на пострадалия под формата на епитети, квалификации, сравнения,
жестове, които по своето съдържание засягат
честта и достойнството на адресата и се обективират с такава цел. Така изрично Решение № 22 от
31.01.1995 г. по нохд N: 558/94 г., III н.о. на ВС, Решение № 426 от 07.01.2016
г. по н. д. № 1183 / 2015 г. на Върховен касационен съд, 1-во нак. отделение,
Решение №232/ 11 януари 2017 година,
първо наказателно отделение, дело № 851/2016 година, Решение № 93 от 22.05.2013
г. по н. д. № 163/2013 г. на ВКС, III н. о, Решение №183/31 октомври 2016 година, първо
наказателно отделение, дело № 597 по описа за 2016г., Решение № 40/ 11 април
2018 година, първо наказателно отделение, дело № 1308 по описа за 2017 г.
Пак съгласно трайно установената
съдебна практика преценката дали епитети, квалификации, сравнения, жестове са
унизителни се прави въз основа на общоприетите
в обществото критерии за морално и етично поведение. При всички случаи
критерият е обективен и не зависи от
чисто личностните възприятия и интерпретации
на техния адресат. За да се приеме, че е налице обида, следва да се
установи, че поведението на извършителя или употребените от него изрази,
словосъчетания, епитети противоречат на общоприетите норми за етично поведение
и нормално човешко общуване. При словесната обида думите и изразите или имат изначално унизително значение или обидната им
насоченост се извежда от контекста, в който са употребени. При всички
случаи обаче става въпрос за елемент от живата реч, за словосъчетания, които са
навлезли в езика и са част от него, поради което не е необходимо да бъдат
подлагани на каквото и да било професионално езиково тълкуване или оценка. Така Решение №
159 от 19.06.2015 г. по н. д. № 300 / 2015 г. на Върховен касационен съд, 1-во
нак. отделение, Решение № 453/03.02.2015 г., Второ наказателно
отделение, наказателно дело № 1615 по
описа за 2014 г. Решение № 79 от
10.05.2016 г. по н. д. № 302 / 2016 г. на Върховен касационен съд, 3-то нак.
отделение, Решение № 40/ 11 април 2018 година, първо наказателно отделение,
дело № 1308 по описа за 2017 г.
Настоящият състав изцяло споделя
посочените по-горе критерии за съставомерност на деянието като обида, изведени
в практиката на Върховната съдебна инстанция и по конкретно, че от значение са не чисто личностните, субективни
възприятия на адресата, а
противоречието на инкриминираните думи и изрази с дадени обективни критерии на нормално човешко общуване.
Изискването за общоприетост,
общовалидност, еднозначност на тези критерии, обаче следва да бъде разгледано
през призмата на етапа на обществено развитие, на който се намира страната и
принципните положение , прогласени в
ЕКЗПЧОС.
В едно общество, което не почива на принципите на демокрацията, плурализма,
свободата на мнението, убежденията и съвестта е напълно нормално и
резонно да има „господстващ морал”
или „общовалидни” за всички
членове на обществото ценности. В такова общество е също така възможно и
обичайно философските, лексикалните и социални категории да се възприемат
еднозначно и да бъдат недвусмислено категоризирани като „добро” и „лошо”,
обществено приемливо и обидно.
С утвърждаването обаче на
ценностите на демократичното гражданско общество, каквито са хуманизма,
свободата (във всичките и проявни форми), равенството, търпимостта, забраната
за дискриминация и защитата на правата на личността, нейното
достойнство и сигурност ( Преамбюл на Конституцията на РБ) става възможно навлизането в обществения
живот на нови социални, философски,
антропологични, природонаучни и икономически възгледи, системи от разбирания и
идеологии, които са продиктувани от бурното всестранно развитие на човечеството
през 20 и 21 век.
Всички тези „нови” системи от възгледи несъмнено на основание
принципите за свобода на мисълта,
съвестта и убежденията (чл. 9 и чл. 10 от ЕКЗПЧОС) и забраната за
дискриминация (чл. 14 от ЕКЗПЧОС) следва да се ползват със социална и
наказателно правна закрила, стига да не се достига до злоупотреба с
права по смисъла на чл. 17 от Конвенцията.
Ноторно известно е обаче, че
тези „нови” идеологии не намират еднозначен прием
включително и в Българското общество. Част от социума приема тях и характерния
им понятиен и терминологичен апарат радушно и се присъединяват към системите им
от възгледи. Друга по консервативна , традиционалистка част от обществата по
света обаче оказва сериозен социален,
психологически и емоционален отпор на навлизането и налагането на тези
идеологии и възприемат тях и част от
понятийния им апарат като обидни, унизителни за тяхната лична чест и
достойнство.
В случая е важно да се отбележи,
че стриктното прилагане на принципите за свобода (във всичките и проявления),
търпимост и забрана за дискриминация налага
в равна степен защита както на правата и
възгледите на привържениците на „по-новите” идеологии, така и ценностите на
консервативните, традиционалистки групи от обществото, които намират
тези идеи за обидни.
В случая се достига до едно „относително положение”, което е напълно съвместимо с
принципите на демокрацията и плурализма, които по дефиниция изключват абсолютните
категории и еднозначността. В този
смисъл е напълно възможно в едно
демократично общество дадена идея или понятие да са приемливи за една социална
група и в този смисъл да се ползват от защитата на чл. 9 и 10 от
ЕКЗПЧОС и в същото време да са напълно
неприемливи и несъвместими с възгледите и ценностите на друга обществена група,
като нейните членове следва също да могат да се ползват включително и от
наказателно правна защита, ако тяхната чест и достойнство се накърнява от
тези иначе приемливи за другата социална
група идеи или понятия.
От всичко гореизложено следва,
че в съвременните демократични държави изискванията
за общовалидност и еднозначност на
обективните критерии не следва да се абсолютизират и да се съотнасят към цялото общество,
а следва да се преценяват с оглед
възгледите, принципите и разбиранията на дадената социална група, към
която принадлежи адресата, стига разбиранията на тази социална група да се
ползват от закрилата на чл. 9 и 10 от ЕКЗПЧОС. В противен случай би се
достигнало до недопустимо дискриминиране възгледите и ценностите на една част
от обществото за сметка на друго, което би се явило в крещящо противоречие с
принципите прогласени в чл. 13 и 14 от ЕКЗПЧОС.
На следващо място, за да е
съставомерна обидата същата следва да е била възприета от адресата й. Съгласно трайната съдебна
практика, изискването „обидата да е
нанесена в присъствието“ на адресата, следва да се разбира като
изискване тя да е произнесена по време и по начин, позволяващ същият
да има обективна възможност да я
възприеме, като деецът цели именно това.
Така Решение № 266 от 17.06.2015
г. по н. д. № 633 / 2015 г. на Върховен касационен съд, 1-во нак. отделение,
Решение № 664 от 30.XII.1972 г. по н. д. № 652/72 г., I н. о., Решение № 583 от
28.ХI.1975 г. по н. д. № 576/75 г., Решение № 426 от 07.01.2016 г. по н. д. № 1183 /
2015 г. на Върховен касационен съд, 1-во нак. отделение, Решение N: 22 от
31.01.1995 г. по нохд N: 558/94 г., III н.о., Решение №232/ 11 януари 2017 година, първо наказателно
отделение, дело № 851/2016 година, Решение № 159 от 19.06.2015 г. по н. д. №
300 / 2015 г. на Върховен касационен съд, 1-во нак. отделение
В противовес на „присъствената
обида“ е т.нар задочна обида. При
нея обидните изрази са произнесени при липса на обективна възможност на
пострадалото лице да ги възприеме. За този вид деяние съдебната практика е
категорична, че е несъставомерна. Така Решение № 296 от 21.07.2014 г. по нак.
д. № 791/2014 г. на Върховен касационен съд
Пострадал от престъплението може
да бъде само физическо лице, което има формирано в съзнанието си чувство за
лична чест и достойнство и което е в състояние да възприеме обидните изрази или
действия.. Така Решение № 132/ 24 юли 2017 година, първо наказателно отделение,
касационно дело № 462 / 2017 година.
От субективна страна деецът
следва да съзнава негативната обществена оценка, с която са натоварени използваните епитети, квалификации,
сравнения, жестове; да съзнава че те ще бъдат възприети от адресата, както и че
по този начин те ще засегнат неговата чест и достойнство и пряко да цели това. Така Решение № 93 от 22.05.2013 г. по
нак. д. № 163/2013 г. на Върховен касационен съд
В конкретния случай се
установява, че всички елементи от обективна и субективна страна на
престъплението обида са налице, досежно изразите „прост служител” и „ един
селски тарикат” и „джендър“.
Изразите „прост служител” и „
един селски тарикат” безспорно са се утвърдили като унизителни за честта и
достойнството на техния адресат, съгласно общоприетите в обществото критерии за
морално и етично поведение.
Това е видно и от значението на
тези понятия според речник на българския език, издание на БАН, а именно:
-прост (използвано за човек)- Необразован, неграмотен,
невъзпитан, недодялан, глупав, слабоумен, елементарен, примитивен
- селски тарикат- безцеремонен,
хитър и нахален човек, използвач.
Действително за израза селски
тарикат с тъжбата е повдигнато обвинение за клевета, а не за обида,
като за възможността и необходимостта за преквалификация на деянието досежно
този израз ще бъдат изложени нарочни съображения по-долу при разглеждане на
обвинението за клевета.
Действително, както правилно
изтъква защитата понятието „джендър“ няма общовалидно и еднозначно прието в
цялото общество негативно значение. Предвид изложените по-горе принципни съображения
обаче в едно демократично общество
основано на свобода ( във всичките и проявления), търпимост и липса на
дискриминация, това не е и необходимо. Достатъчно
е това понятие да е приемано като унизително за честта и достойнството от
социалната група, към която принадлежи адресата.
В този смисъл се споделят като
ноторно известни твърденията на защитата, че терминът джендър придоби широка гражданственост в
страната във връзка с подписването на т.нар Истанбулска конвенция на Съвета на
Европа за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие, като по
смисъла на конвенцията под джендър се
разбира пол, който обаче е обусловен не от генетични и биологични белези, а от
социалната роля, която изпълнява индивида. Тоест според принципните
положения , залегнали в конвенцията,
напълно възможно е по генетични и биологични белези ( на английски sex) лицето
да е мъж, а по социалната си роля ( на английски gender )
да е жена и
обратно.
Ноторно известно е също така,
обаче че тези идеи на Конвенцията поляризираха
българското общество. Част от политическите сили и обществени организации ги
възприеха като прогресивни, но за
друга по консервативна и традиционалистка част от обществото идеята за разминаване между „биологичния” и
„социален” пол бе напълно неприемлива, като по тази причина сред тази
част от социума думата джендър придоби подчертано негативен заряд и се приема
за особено унизителна за честта и достойнството на адресата, особено ако той е
мъжки биологичен пол. Именно този обществен отпор от страна традиционалистките
и консервативни групи в страната стана причина и Истанбулската конвенция да не бъде ратифицирана от република
България.
В този смисъл следва да се
приеме, че макар понятието джендър
да произтича от идеология, която
безспорно се ползва със закрилата на чл. 9 и 10 от ЕКЗПЧОС и която
идеология е имплементирана в Конвенция на Съвета на Европа, в случаите когато то е отправено спрямо
лице принадлежащо към традиционалистка, консервативна група от българското
общество, за която тази идеология е напълно неприемлива, това понятие има
унизителен за честта и достойнството характер и е съставомерно като
обида. В противен случай би се достигнало до неоправдано дискриминиране на
възгледите и ценностите на тази обществена група и до насилственото принуждаване
на членовете й да възприемат една идеология, чужда за техния мироглед, което е
напълно несъвместимо с принципите на демокрацията, плурализма и свободата на
мнение, съвест и убеждения.
В тази връзка следва да се
отбележи, че от свидетелските показания по делото се установява, че не само
тъжителят, но и неговите колеги принадлежат към тази обществена група, която
възприема понятието джендър като обида с особен интензитет. Нещо повече от
цялостния контекст на установения конфликт между тъжителя и подсъдимия и от
пълния текст на инкриминираната
публикация е видно, че и самият деец спада към същата обществена група,
възприемаща думата джендър като уронваща честта и достойнството и я е употребил именно с тази цел, за да
урони честта и достойнството на тъжителя
Всички инкриминирани изрази са написани в
интернет пространство, до което тъжителят обективно е имал достъп и реално е
осъществил такъв, като непосредствено ги е прочел, поради което и е налице
изискването обидата да е „присъствена“.
По делото не са изложени твърдения, не са и представени
доказателства за отклонение в нормалното психическо развитие на тъжителя,
поради което и с оглед неговата възраст и житейски опит следва да се приеме, че
същия е годен адресат на престъплението обида. Същият е имал формирани
представи за личната си чест и достойнство, реално е възприел отправените
обидни изрази, като видно от събраните
по делото гласни доказателствени средства
честта и достойнството му реално са засегнати от публикациите на
подсъдимия.
От цялостния контекст на
развитие на конфликтната ситуация между подсъдимия и тъжителя е видно, че
деецът е имал ясна представа за съдържанието на използваните от него
изрази, доколкото те са отразявали
персоналната му оценка за личността на
адресата. В същото време с публикуването
им в интернет пространството, до което е имал достъп и тъжителят, подсъдимият е
манифестирал непосредствената си цел те да достигнат и да бъдат възприети от
него и по този начин да засегнат личната му чест и достойнство. Категорична
индиция в тази насока е и фразата в процесната публикация: „… той даже е в групата, нека гледа сладура му със сладура,
дано не се засичаме в кабинета ми…“
Тоест налице са условията
подсъдимият да бъде признат за виновен в извършване на престъпление по основания
състав на обидата по чл. 146, ал.1 НК, досежно изразите джендър“ „прост
служител” и „един селски тарикат“.
Налице са и квалифициращите обстоятелства, за които е
повдигнато обвинение с тъжбата.
Безспорно разпространяването на
процесните обидни изрази по интернет изпълва квалифициращия белег по смисъла на
чл. 148, ал.1, т.2 НК „по друг начин“, различен от печатно произведение, доколкото се касае до обективирането им в
едно пространство, което се явява общодостъпно за неограничен кръг лица, които
биха могли безпрепятствено да възприемат обидните изрази по удобно за тях време
и на избрано от тях място. Този начин на отправяне на инкриминираните изрази значително повишава
степента на обществена опасност на деянието, доколкото негативната оценка, която
дееца дава за личността на пострадалия става достояние не само на адресата, а и
на неограничен кръг странични лица.
Съгласно задължителните указания
на ППВС 3/1970, ППВС 3/1958, ППВС 9/1975 и ТР 73/1974 ОСНК на ВС качеството
длъжностно лице по смисъла на чл. 93, т.1, б.“а“ НК е налице, когато лицето е натоварено или му е
възложено да изпълнява служба в държавно учреждение, която не е
свързана с чисто материално изпълнение. Няма значение дали лицето, което
изпълнява службата, е предвидено в щатното разписание или не, обаче самата
дейност, самата функция на служителя
трябва да е определена в закона или в друга нормативна разпоредба, като част от
правомощията на учреждението към което работи лицето. Поради тази причина няма
значение формата, с която е възложена работата - тя може да бъде устна или
писмена, временна или постоянна, със заплата или без заплата. Възлагането обаче следва да извършено
съгласно установения или допустим от закон, правилник, устав, наредба и др.
ред. Възлагането може да бъде с назначение, с избор, с трудов договор, чрез
овластяване от надлежен орган, по силата на разпореждане на властта и др.
Безусловно необходимо е обаче работникът или служителят да са включени в
организационната структура на предприятието или учреждението.
Пак според посочените задължителни указания дейност
"само на материално изпълнение" е тази, която не е непосредствено
свързана и чрез нея не се изразяват служебни функции, възложени на държавното
учреждение по съответния нормативен ред.
От приложената по делото
длъжностна характеристика се установява, че в качеството му на *******
********* на тъжителя са му били възложени функции
по провеждане на държавната политика в
областта на осигуряване безопасността и законосъобразното осъществяване
на движението по пътищата в страната, която дейност и функция по силата
на ЗДвП е от правомощията на органите на КАТ и МВР. Тези особености на
изпълняваната от тъжителя трудова функция и обстоятелството, че по силата на
Заповед № 317-1633/20.04.2015г. същият е бил зачислен по служебно
правоотношение в структурата на
Сектор Пътна полиция към ОДМВР-Пловдив му придават качеството
длъжностно лице по смисъла на чл. 93, т.1, б.“а“ НК. В този изричен смисъл и
Решение № 181 от 12.05.2011 г. по н.д. № 49/2011 г. на Върховен касационен съд.
Съгласно ТР 56/61 ОСНК
обществено опасно деяние е извършено при
изпълнение на службата на пострадалото лице, когато е по време и на
мястото на осъществяване на служебните му задължения. Деянието е извършено по повод на службата, когато не
е по време и на мястото на упражняване функцията на пострадалия, но е пряко
мотивирана, във връзка с нея.
От гореизложеното е видно, че
процесните обидни изрази са отправени по
повод изпълняваната от тъжителя функция на длъжностно лице-******* *********
при ОДМВР-Пловдив. Инкриминираните изрази не са отправени по времето и
мястото където тъжителят е упражнявал служебните си функции на 19.11.2018г. на
колелото на Асеновградско шосе. Написването на публикацията е било
непосредствено мотивирано обаче и във връзка с упражнените от тъжителя спрямо
подсъдимия служебни правомощия, изразили се в спиране за проверка по реда на
ЗДвП и издаване на акт за установяване на административно нарушение.
ОТ ПРАВНА СТРАНА ОТНОСНО
ОБВИНЕИЕТО ЗА КЛЕВЕТА
От фактическия
и доказателствен анализ е видно, че на 19.11.2018 г. подсъдимият чрез профила V.N. е разпространил чрез интернет
мрежата „I see you KAT“, следните думи изрази по отношение на тъжителя Т.:
- Т.Т. е един селски тарикат, който се представя за
полицай, ама законите малко не ги знае“;
- „че ме
заплашваше“;
- „доста
нагъл служител“.
Въпреки това, обаче настоящият
състав намира, че извършеното от дееца е несъставомерно като престъпление
чл. 148, ал. 2, вр.ал.1 т. 2 и т. 3, вр. чл. 147, ал. 1 от НК, каквото
обвинение е повдигнато с тъжбата, досежно тези думи и изрази.
При клеветата деецът разгласява
за другиго неистински позорни обстоятелства или му приписва престъпление, което
не е извършено. Обект на защита са обществените отношения, осигуряващи ненакърняване
на доброто име на личността в обществото, на положителната обществена оценка за
него. Така Решение № 244 от
05.07.2012 г. по нак. д. № 568/2012 г. на Върховен касационен съд.
Съгласно трайната съдебна
практика първият елемент от обективна страна на престъплението клевета е разгласяването на позорни
обстоятелства. „Разгласяването”
като форма на изпълнителното деяние изисква деецът да е съобщил свои твърдения,
зад които застава, като претендира, че тези обстоятелства са обективен факт.
/Решение № 426 от 07.01.2016 г. по н. д. № 1183 / 2015 г. на Върховен
касационен съд, 1-во нак. отделение./
На следващо място под разгласяване по смисъла
на чл. 147, ал. 1 НК следва да се разбира довеждане
до знанието на поне още едно трето лице на приписваните неистински
позорни обстоятелства. Това е така, защото с разпространяване на клеветата до
знанието и на по-широк кръг хора се осъществява вече друг - квалифицираният,
състав на клеветата, по чл. 148, ал. 1, т. 1 и 2 НК./Решение № 51 от 19.II.1980
г. по н. д. № 26/80 г., II н. о./
Следващият съставомерен признак от
обективна страна е разгласеното
обстоятелство да е позорно. Безспорно е в доктрината и съдебната
практика, че позорното обстоятелство по смисъла на чл.147 от НК е твърдение за съществуването на конкретен факт от действителността, свързан от
дееца с личността на пострадалия.
Този факт следва да е достатъчно конкретизиран по съдържание, по времеви и пространствени параметри,
както и по отношение на лицата, които са негов адресат, така че да може да се извърши проверка за неговата истинност.
Във всички случаи обаче се касае до прояви от миналия или настоящия живот на
пострадалия – до конкретни факти, осъществени или случващи се в
действителността. Фактите са обективни дадености, съществуващи извън и независимо от съзнанието на
познаващия субект. Те са конкретни,
реално настъпили, определени по време и място събития, състояния,
предмети на външния мир и на човешкия душевен живот. Така изрично Решение № 17
от 17.02.2011 г. по нак. д. № 641/2010 г. на Върховен касационен съд,
Решение № 60/27.05.2016 г., второ
наказателно отделение, наказателно дело № 106/2016 г. по описа на ВКС, Решение
№ 69/ 24.03.2017 година, второ наказателно отделение, КНОХД № 83/17 год., Решение № 79 от
10.05.2016 г. по н. д. № 302 / 2016 г. на Върховен касационен съд, 3-то н.о.
Логическо следствие от това е
заключението, че предположенията;
създаването на различни версии и аналогии; изводите,
интерпретациите и други проявления на субективна психическа и интелектуална
дейност, които се правят от прочетеното или чутото; както и изказаните мнения, съждения, оценки,
умозаключения и внушения, не консумират
престъпния състав на клеветата.
Изведено е правилото, че дадено обстоятелство е достатъчно
конкретизирано, ако проверката за неговата истинност като конкретен
реален факт, определен по време, място и съдържание не
е „непреодолима“ или „прекомерно затруднена“ поради неясните му фактически
граници и параметри.
Така изрично Решение № 167/26
септември 2016г., трето наказателно отделение, н. д. № 742/ 2016 година на ВКС,
Решение № 210 от 24.06.2013 г. по нак. д. № 572/2013 г. на Върховен касационен
съд., Решение № 85 от 10.02.2014 г. по нак. д. № 2383/2013 г. на Върховен
касационен съд , Решение № 347 от 26.11.2015 г. по н. д. № 1049 / 2015 г. на
Върховен касационен съд, 3-то нак. о. Решение № 272 от 28.08.2015 г. по н. д. №
596 / 2015 г. на Върховен касационен съд, 3-то нак. отделение, Решение №68/19
април 2013 година, трето наказателно отделение, н. дело № 1790/2012 година на
ВКС, Решение № 429/25 февруари 2016 г., трето наказателно отделение,
наказателно дело № 1452/2015 г на ВКС, Решение
№29/13 февруари 2017 г., ПЪРВО наказателно отделение, наказателно дело №
1325/2016 година.
Във връзка с изискванията за
конкретност следва да се посочи, че за да са съставомерни позорящите
обстоятелства следва да са такива сами по себе си, а не пречупени през
субективната оценка на самия тъжител, който може да вложи допълнително и
различно съдържание от написаното, или да го изопачи. В този смисъл отговорност
се носи само за това, което изрично е
написано при буквалния му прочит, а не затова което тъжителят възприема,
че произтича от написаното или за това, което тъжителят възприема, че деецът е
искал да внуши. Така изрично Решение № 9 от 28.01.2015 г. по нак. д. №
1805/2014 г. на Върховен касационен съд, Решение № 75 от 20.02.2012 г. по нак.
д. № 3142/2011 г. на Върховен касационен съд, Решение № 80 от 09.03.1998 г. по
н.д. N:766/97 г., II н.о
Във връзка с изискванията за конкретност в случаите, когато се приписва престъпление
е необходимо да се сочи връзка на адресата с обществено опасно деяние, достатъчно конкретно по време, място,
начин и обща характеристика на извършване. Така Решение № 17 от 17.02.2011
г. по нак. д. № 641/2010 г. на Върховен касационен съд, Решение № 85 от
10.02.2014 г. по нак. д. № 2383/2013 г. на Върховен касационен съд, Решение №
305 от 16.07.2009 г. по к.д. № 293/2009 г. на ВКС, Наказателно отделение.
Действително от доказателствата по делото се доказа, че
инкриминираните думи и изрази реално са доведени до знанието на неограничен
кръг адресати, поради което и следва да се приеме, че белега „разпространи“ е
налице.
Нито една от инкриминираните думи и изрази обаче не отговаря на критерия да представлява достатъчно конкретизиран по
своето съдържание факт от обективната действителност, проверим за
своето съществувание и независим от съзнанието на познаващия субект, за да се
приеме, че представлява позорно обстоятелство по смисъла на чл. 147 НК.
Изразът „…един селски тарикат“ по своето съдържание представлява не
обективен проверим факт от обективната действителност, а едно съждение, субективна оценка от страна на подсъдимия за
личността на тъжителя. В този смисъл този израз е несъставомерен като
клевета.
По-горе вече бе обосновано, обаче, че
в конкретния случай са налице всички условия от обективна и субективна страна този израз да бъде квалифициран като
отправена обида по смисъла на чл. 146, ал.1 НК. Доколкото, както вече
се спомена, при престъпления от частен характер съдът не е обвързан от правната
квалификация сочена от тъжителя и като
взе предвид обстоятелството, че престъплението
по чл. 146 НК е по-леко наказуемо от това по чл. 147 НК и като намери че се касае за правна квалификация на едни
и същи факти, които остават непроменени, настоящият състав счита, че не
съществува пречка за съда да преквалифицира извършеното от дееца досежно израза
„един селски тарикат“ от клевета в обида. При установеното вече по-горе наличие
на квалифициращите белези по чл. 148, ал.1, т.2 и 3 НК деецът следва да бъде
признат за виновен за това, че чрез обективиране на думите „ един селски
тарикат“ е извършил престъпление по чл. чл. 148, ал. 1, т. 2 и т. 3, вр. чл.
146, ал. 1 от НК и да бъде оправдан по първоначално повдигнатото с тъжбата
обвинение за този израз по чл. 148, ал. 2, вр.ал.1 т. 2 и т. 3, вр. чл. 147,
ал. 1 от НК.
Относно израза „че ме заплашваше“ съдът намира, че заплашването на
гражданин от страна на служител на МВР действително е обществено неприемливо
явление. Доколкото обаче в процесната публикация липсва каквото и да било
уточнение кога е извършено твърдяното заплашване, къде и най-вече какво е било неговото съдържание, то съдът
намира, че този израз е твърде общ и неконкретизиран, за да може без значителни
затруднения да се провери дали твърдяното обстоятелство наистина се е
осъществило в действителността или представлява просто едно съждение на
познаващия субект. В този смисъл не може да се приеме, че инкриминираното
словосъчетание представлява позорно обстоятелство, разбирано както конкретен
факт от действителността и деецът следва да бъде оправдан по обвинението да е
извършил престъплението клевета чрез обективирането му.
По мнение на настоящия състав изразите:
- „…който се представя за
полицай, ама законите малко не ги знае“;
- „доста нагъл служител“
точно както и израза един селски тарикат представляват
по своята правна същност едно съждение, субективна оценка от страна на
подсъдимия за личността на тъжителя и в този смисъл са несъставомерни като
клевета.
За тях
обаче не може да се приеме, че осъществяват състава на обидата по смисъла на
чл. 146 НК, доколкото според попадат под защитата на правото на мнение, слово
и критика към публични личности.
В тази връзка следва да се съобрази
трайната практика на ВКС, базирана на дългогодишна практика на ЕСПЧ, че
деянието е несъставомерно както като обида, така и като клевета, когато е израз
на правото на свободно изразяване на мнение по смисъла на чл. 39, 40, 41 от Конституцията на РБ и чл. 10 от ЕКЗПОС.
С фундаментално значение при тълкуване на понятието
свобода на изразяване на мнение е Решение
№ 7 от 04.06.1996 г. по к.д.№ 1/96 г. на Конституционния съд, в което се
казва, че с разпоредбите на чл. 39, 40, 41 от КРБ се "гарантира и защитава
свободата да се отстоява мнение и то да се прави достояние на останалите както
като лично поведение, така и като социален процес, независимо от съдържанието
на мнението", при многообразие на средствата за изразяване и разпространяването
му, като присъщо на всяко демократично и плуралистично общество, даващо право
за реализация на индивида или съответната общност като равнопоставен участник в
обществената дискусия и възможността да се създава информирано обществено
мнение у останалите. Следва обаче да се разлика между информация,
важна за политически дискусии и за дискусии по други въпроси от обществен
интерес, и информацията, равнозначна на любопитство към
обособената интимна сфера на човека, за навлизането в която
трябва да съществува преграда, съобразена с морала и манталитета на
разумно мислещите хора.
В
този изричен смисъл са и дадените тълкувания по делата разгледани пред ЕСПЧ- Thorgeir Thorgeison
срещу Исландия, RINGIER AXEL SPRINGER SLOVAKIA, A.S. срещу СЛОВАКИЯ, КЪРЖЕВ
СРЕЩУ БЪЛГАРИЯ, "РАЙЧИНОВ СРЕЩУ БЪЛГАРИЯ","ЧОЛАКОВ СРЕЩУ
БЪЛГАРИЯ", ДЕЛО ШАХЪНОВ И ПОЛФРИЙМАН СРЕЩУ БЪЛГАРИЯ, ДЕЛО „ЯНКОВ срещу
БЪЛГАРИЯ”, ДЕЛО МАРИНОВА И ДРУГИ срещу БЪЛГАРИЯ, Лингенс срещу Австрия, Дело SAARISTO и други
срещу Финландия, Тома срещу Люксембург
В цитираните дела на ЕСПЧ са изложени и следните
принципни постановки, които изцяло се възприемат от настоящия състав:
- свободата на словото включва също така възможно
прибягване до определена степен на преувеличение или дори провокация;
- свободата на словото важи в еднаква степен, както
за политически въпроси, така и за всички други въпроси от обществен
интерес;
-що се отнася до границите на приемливата
критика, те са по-широки по отношение на държавни, общински служители и длъжностни лица, отколкото
по отношение на частно лице. Държавният служител безспорно има право на
защита на репутацията, но изискванията за тази защита трябва да бъдат оценени
спрямо интересите на открито обсъждане на политически и социални въпроси,
тъй като изключенията от свободата на изразяване трябва да се тълкуват тясно.
На длъжностното лице следва да се гарантира спокойствие на работното
място, без излишна външна намеса.
Задължително следва да се вземе под внимание, обаче обстоятелството, че в
качеството си на публично лице, адресатът неизбежно и осведомено сам се е
открил за обществен контрол що се касае до неговата служебна дейност.
Следователно, той трябва да проявява по-висока степен на толерантност..
- доминиращата позиция на властимащите ги задължава да
се въздържат от образуване на наказателни производства, особено когато
са налични други средства, чрез които да се отговори на несправедливите критики
на техните противници
-когато изразите употребени от граждани са насочени
към борба с обществено неприемливи явления и са част от
дебат по въпроси от значителен обществен интерес е допустимо и
употребата на „твърд“, „агресивен“, „неприятен език“. Такъв език
и язвителни коментари обаче са напълно недопустими, когато се засяга
личната интимна сфера на длъжностното лице, към която обществото няма легитимен
интерес.
-при всеки конкретен случай следва да се прави
преценка на интензитета на
негативното въздействие, ако въобще е имало такова, от думите на
дееца върху репутацията на пострадалото лице с оглед широтата на аудиторията,
пред която са произнесени инкриминираните фрази
Стъпвайки на принципните съображения на
Конституционния и Европейския съд, практиката на ВКС е извела правилото, че
един от критериите дали се касае за упражняване на правото за свободно изразяване
на мнение или противоправно засягане
честта и достойнството на другиго е преценката доколко конкретното
изразяване на факти и мнение е обществено значимо и необходимо в контекста на
съществуващия обществен дебат по конкретен значим за обществото въпрос.
В тази връзка се разширяват границите на приемливата критика по
отношение на политиците, на държавните и общински служители, магистратите и другите
длъжностни лица относно твърдения, които могат да се счетат, че
се отнасят до тяхната служебна сфера,
при спазване на справедлив баланс
между интересите на общността и интересите на индивида. В този смисъл
критичните мнения и факти, които биха могли да имат негативно влияние за
авторитета на дадена публична личност, не бива да бъдат априори изключвани.
Недопустимо е ограничаването свободата на изразяване в случай, че отправената
към публичната фигура критика разкрива слабости и недостатъци в нейната
служебна дейност или касае аспекти от обществената дейност на съответното лице.
Защита по смисъла на чл. 9 и 10 от Конвенцията
категорично следва да бъде
отказвана обаче на изрази и информация, които засягат личната, интимна сфера на
адресата по един язвитилен и унизителен
начин.
В този изричен смисъл Решение № 85 от 10.02.2014 г.
по нак. д. № 2383/2013 г. на Върховен касационен съд, Решение № 354/20.10.2014
г., второ, наказателно отделение, наказателно дело № 1178/2014 г., Решение
№ 167/26 септември 2016г., трето наказателно отделение, н. д. № 742/
2016 година, Решение № 426 от 07.01.2016 г. по н. д. № 1183 / 2015 г. на
Върховен касационен съд, 1-во нак. отделение, Решение № 17 от 17.02.2011 г. по
нак. д. № 641/2010 г. на Върховен касационен съд, Решение № 272 от 28.08.2015
г. по н. д. № 596 / 2015 г. на Върховен касационен съд, 3-то нак. отделение, Решение
№ 159 от 19.06.2015 г. по н. д. № 300 / 2015 г. на Върховен касационен съд,
1-во нак. отделение
Съобразявайки гореизложените принципни съображения
и доколкото са насочени спрямо длъжностно
лице /полицейски служител/ по повод службата му и доколкото по
съдържанието си представляват една оценка за начина, по който това
длъжностно лице изпълнява служебните си функции по опазване на
обществения ред и законосъобразността на движението по пътищата, настоящият
състав намира, че изразите
- „…който се представя за
полицай, ама законите малко не ги знае“;
- „доста нагъл служител“
следва да се ползват от
закрилата на чл. 9 и 10 от ЕКЗПЧОС и деецът не би могъл да носи отговорност за
тях. Тези изрази, по начина по който са отправени безспорно спомагат за
обществения дебат по въпроса за начина по-който органите на МВР изпълняват
служебните си задължения. От друга страна позорящия характер на изразената чрез
тях оценка не е прекомерна по интензитет, поради което и при преценка на
баланса на интересите в конкретния случай следва да се отдаде приоритет на
публичния интерес.
По изложените съображения деецът
следва да бъде оправдан и за тези инкриминирани изрази.
Само за пълнота на изложението
следва да се посочи, че изразите, за които съдът счете, че дееца следва да носи
отговорност за обида, а именно „джендър“
, „прост служител“, и „един селски тарикат” не могат да се
ползват от закрилата на чл. 9 и 10 от ЕКЗПЧОС. По своето съдържание, което бе вече изяснено по-горе, те представляват една оценка не за
начина по-който тъжителят изпълнява служебните си задължения, а за неговата
личност. Доколкото тези изрази се отнасят не до публичната, а до
личната, интимната сфера от битието на длъжностното лице, спрямо тях задължение
за проявяване на търпимост не съществува. Точно обратно, важи изискването за дължимо уважение към
неприкосновеността на личния живот на субект, ангажиран с осъществяване на
публични функции.
С оглед всичко гореизложено и
предвид особено язвителния характер на отправените оценки, съдът намира, че
досежно тях при преценка баланса на интересите, защита заслужава личния интерес
на длъжностното лице от ненакърняване на неговата чест и достойнство.
ПО ВИДА НА ОТГОВОРНОСТТА
Доколкото предвижданото за
престъплението по на чл. 148, ал. 1, т.
2 и т. 3, вр. чл. 146, ал. 1 от НК наказание е глоба и обществено порицание;
подсъдимият не е осъждан и не е
освобождаван от наказателна отговорност по реда на 78а; от деянието не са
причинени съставомерни имуществени вреди,
то са налице условията за освобождаването му от наказателна отговорност
по реда на чл. 78 А НК за престъплението за което бе признат за виновен.
Само за пълнота на изложението
следва да се посочи и че с оправдаването на дееца за повдигнатото с тъжбата
обвинение за извършена от него клевета, отпада забраната по смисъла на чл. 78а,
ал.7, а именно при множество от престъпления.
Също за пълнота на изложението
следва да се отбележи, че в случая не намира приложение забраната за
освобождаване от наказателна отговорност на лице, което е извършило
престъпление спрямо „орган на власт“.
Действително, в конкретния
случай престъпното посегателство е насочено спрямо полицейски служител. Вярно е
също така, че предвид качеството му на
служител на Министерство на вътрешните работи, същият се явява орган на власт
по смисъла на чл. 93, т.2 НК, доколкото упражнява правомощия, присъщи на
изпълнителната власт.
Съгласно задължителните
указания, дадени с ТР 1/2017 ОСНК на ВКС, обаче качеството „орган на власт“ на лицето, срещу което е
насочено престъплението изключва
приложението на чл. 78а НК, само когато
това качество е съставомерен белег от основния или квалифицирания
престъпен състав. В конкретния случай
съставомерен квалифициращ белег е качеството „длъжностно лице“, като двете
понятия, видно от дадените им в чл. 93 НК легални дефиниции не са идентични, а
имат свое собствено съдържание и не могат да се приравняват. Нещо повече трайно
утвърдено е в практиката разбирането, че понятието „длъжностно лице“ е с много
по-широко съдържание от понятието „орган на власт“, като са налице редица
категории длъжностни лица, които не се явяват органи на власт. В конкретния
случай обстоятелството, че полицейските органи се явяват, както длъжностни лица
по смисъла на чл. чл. 93, т.1, б „а“ НК, така и
и орган на власт по смисъла чл. 93, т.2 НК не може да обуслови забрана
за приложение на чл. 78а НК, доколкото, както вече се посочи качеството „орган
на власт“ не се явява съставомерен белег, без наличието на който престъплението
или квалифициран негов състав не би било осъществено.
ПО РАЗМЕРА НА АМИНИСТРАТИВНОТО НАКАЗАНИЕ
При преценка на смекчаващите и
отегчаващите обстоятелства по делото съдът намира, че на подсъдимия следва да
се наложи административно наказание глоба в размер на 1800 лв.
При определяне размера на административната
санкция съдът съобрази:
-вида и характера на засегнатите
обществени отношения, а именно обществените отношения осигуряващи личната чест
и достойнство на гражданите
-степента на засягане на
обществените отношения, намиращ
проявление в броя и интензитета на унизителност за честта и достойнството на
изразите, за които дееца бе признат за виновен и начина на тяхното
разпространение по интернет, тоест по начин който ги прави общодостъпни за
неограничен кръг от адресати.
- данните за личността на подсъдимия
- неосъждан, без данни за извършени други противообществени прояви, с добри
характеристични данни, трудово ангажиран, с добросъвестно процесуално поведение
Като обстоятелство, което
значително завишава степента на обществена опасност на извършеното настоящия
състав цени длъжностното качество на пострадалия и факта, че обидните изрази са
отправени по повод службата му. По този начин се разширява кръга от обществени
отношения които се засягат, както се накърнява не само личната чест и
достойнство на тъжителя, но и авторитета и престижа на полицейската институция,
призвана да брани законността и в този смисъл заслужаваща особено уважение.
При преценка на гореизложените
обстоятелства настоящият състав споделя трайната практика на ВКС, че при
индивидуализацията на отговорността няма
място за механичен формален подход при съпоставката между смекчаващите и
отегчаващи обстоятелства, тъй като не става въпрос за математически величини, а
за различни фактически констатации, които следва да бъдат съотнесени към
конкретната степен на обществена опасност на деянието и дееца. В този смисъл
при отчитане съотношението между тях следва се съобразява не само техният брой,
но и тяхната специфика и относителна тежест. В този изричен смисъл Решение
№144/20.02.2019 по дело №598/2018 на ВКС, Решение №75/21.08.2018 по дело
№327/2018 на ВКС, Решение № 37 от 28.03.2017 г. по н. д. № 93 / 2017 г. на
Върховен касационен съд, 3-то нак. отделение, Решение №90/18.09.2018 по дело
№329/2018 на ВКС, Решение № 208/29 ноември 2018 г., I НО, наказателно дело №
600 по описа за 2018г.
Поради гореизложеното съдът
намира, че така определеният размер на административната санкция в максимална
степен кореспондира на степента на обществена опасност на деянието и дееца.
Този размер ще съдейства за постигане
целите, както на генералната, така и на специалната превенция, без същевременно
прекомерно и непропорционално да се засягат правата на подсъдимия
ПО РАЗНОСКИТЕ:
На основание чл. 189, ал. 3 НПК подсъдимият следва да бъде осъден да заплати на частния тъжител Т.Х.Т.
сумата от 817 лева, представляваща,
доказан размер на направените разноски
по делото за заплатен адвокатски хонорар и държавна такса за образуване на
делото.
Само за пълнота на изложението
следва да се посочи, че в случая е неприложимо правилото на чл. 189, ал.4 НПК
въпреки, че деецът е оправдан по повдигнатото с тъжбата обвинение с правна
квалификация чл. 148, ал. 2, вр.ал.1 т. 2 и т. 3, вр. чл. 147, ал. 1 от НК и за
част от инкриминираните изрази.
Както вече нееднократно бе
отбелязано по дела от частен характер съдът не е обвързан от дадената от
тъжителя правна квалификация. В случая въпреки, че с тъжбата е повдигнато
обвинение за извършени обида и клевета в условията на съвкупност, реално инкриминираното деяние е едно
единно, доколкото всички
процесни фрази са публикувани по едно и също време, на едно и също място в една
и съща обстановка в резултат от едно решение.
В същото време според трайната съдебна
практика нормата на чл. 189, ал.4 НК намира приложение само ако дееца е оправдан изцяло за някое от деянията, за които му е повдигнато обвинение, и
то само ако се касае за самостоятелно деяние, а не такова включено в състава на
единно продължавано престъпление. Извън
приложното поле на тази норма са обаче случаите на прилагане на закон за същото, еднакво, или по-леко
наказуемо престъпление /при които формално има оправдателен диспозитив
за първоначално повдигнатото обвинение/, както и случаите на оправдаване за част от предмета на престъплението, извършено с едно
деяние.
В този изричен смисъл Решение
№ 93 от 22.04.2016 г. по н. д. № 346 / 2016 г. на Върховен касационен съд, 3-то
нак. отделение, Решение № 209 от 18.11.2016 г. по н. д. № 864 / 2016 г. на
Върховен касационен съд, 1-во нак. отделение, Решение № 228 от 14.12.2016 г. по
н. д. № 722 / 2016 г. на Върховен касационен съд, 3-то нак. отделение.
В този смисъл са и редица
други решения на ВКС, в които макар и изрично да не е разсъждавано по този
въпрос, резултатът по делото подкрепя изводите на настоящия състав. Така
-Решение № 82 от 01.07.2015 г.
по н. д. № 2025 / 2014 г. на Върховен касационен съд, 3-то нак. отделение,
Решение № 44 от
23.04.2018 г. по н. д. № 72 / 2018 г. на Върховен касационен съд, 3-то нак.
отделение, Решение № 75 от 28.04.2016 г.
по н. д. № 203 / 2016 г. на Върховен касационен съд, 1-во нак. отделение,
Решение № 466 от 22.01.2014 г. по нак. д. № 1867/2013 г. на Върховен касационен
съд, от които става ясно, че правилото
на чл. 189, ал.4 НК е неприложимо при преквалификация по по-леко наказуем
състав на престъпление и оправдаване
по първоначалното по-тежко обвинение.
- Решение № 110 от 24.04.2015 г. по н. д. № 175 / 2015
г. на Върховен касационен съд, 3-то нак. отделение , Решение
№ 326 от 02.07.2010 г. по н.д. № 198/2010 г. на Върховен касационен съд,
Наказателна колегия, III н. о, Решение № 156 от 01.07.2015 г. по н. д. № 355 /
2015 г. на Върховен касационен съд, 3-то нак. отделение, Решение № 123 от
06.04.2010 г. по нак. д. № 78/2010 г. на Върховен касационен съд, от които става ясно, че правилото на чл. 189, ал.4 НК е неприложимо при оправдаване за част
от премета на престъплението, ако обвинението е за извършено едно деяние.
В настоящия случай, доколкото предмет на обвинението е едно единно
деяние, като съдът е признал
дееца за виновен за част от обективираните с това деяние инкриминирани изрази,
а за друга част от изразите е оправдал / тоест оправдал е за част от предмета
на престъплението/ и доколкото с присъдата съдът е прецизирал правната
квалификация на единното деяние като обида, а не като клевета и доколкото
деецът в крайна сметка е признат за виновен в извършване на единното деяние, то
върху него следва да бъдат възложени всички разноски по делото/.
По изложените съображения съдът постанови присъдата си.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ:
......................................
Вярно с оригинала.
С.Д.