Решение по дело №1113/2020 на Окръжен съд - Пловдив

Р Е Ш Е Н И Е  №824

 

       ПЛОВДИВСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско въззивно отделение – девети състав, на тринадесети август две хиляди и двадесета година, след публично съдебно заседание на  двадесет и осми юли две хиляди и двадесета година, в състав:

 

                          ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА ШИПОКЛИЕВА

                 ЧЛЕНОВЕ: ФАНЯ РАБЧЕВА

                                                 КОСТАДИН ИВАНОВ 

 

при участието на секретар Пенка Георгиева, след като разгледа докладваното от председателя въззивно гр. дело № 1113 по описа за 2020 година, за да се произнесе, приема следното:

Производство по чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба  от ответника в първоинстанционото производство ГД“Гранична полиция“-МВР, с която се обжалва изцяло решение № 581  от 19.02.2020 г., по описа на Районен съд - Пловдив, І гр. с., с което са уважени изцяло обективно съединени искове, с правно основание чл. 178 ЗМВР и чл. 181 ЗМВР, вр. с чл. 150 от КТ и акцесорни такива по чл.86 от ЗЗД и са присъдени разноски, в полза на ищеца,  съобразно изхода от спора.

Заявява се, че решението на Районен съд – Пловдив  е неправилно,  поради неправилно прилагане на материалния закон. Моли се да бъде отменено и постановено друго, с което да  бъдат отхвърлени изцяло предявените срещу ГДПГ – МВР искове, с правно основание чл. 178, ал. 1, т. 3, вр. чл. 187, ал. 5, т. 2 от ЗМВР и чл. 86 от ЗЗД. 

Заявява се, във въззивната жалба, че нарушението е във връзка с това, че първоинстанционният съд не е взел предвид изложените в писмения отговор аргументи относно неприложимостта на Наредбата за структурата и организацията на работната заплата, която не следва да се прилага за служители на МВР, тъй като по отношение на тях, в процесния период е действала друга наредба, в която липсва изрична норма, която допуска превръщането на нощните часове положен труд в дневни, с определен коефициент. Сочи се, че е налице и специална нормативна уредба, по отношение отчитането и заплащането на нощния труд в МВР, и следователно се прави извод, че не може да намери приложение разпоредбата на чл. 9, ал. 1 от НСОРЗ, като се сочи, че тази разпоредба е непригодна за прилагането й към държавните служители в МВР, тъй като само при кумулативното падаше на четирите необходими предпоставки в нея.  Сочи се, че  в чл. 187, ал. 1 и 3 от ЗМВР дневното и нощното работно време са с една и съща продължителност от 8 часа и не е налице  работа по трудови норми за определяне размера на трудово възнаграждение по чл. 247 и чл. 250 от КТ. В тази връзка се заявява, че за да се твърди, че е налице положен извънреден труд, който не е заплатен от ответника, следва ищецът действително да е работил извън установеното за него работно време по график, а всеки положен от него час труд своевременно му е заплащан ежемесечно, видно от платежните бележки. Превръщането на нощните часове положен труд е коефициент 1,143 е установено с цел увеличаване заплащането за положен нощен труд с допълнително възнаграждение от 0,25 лв., а не за генериране и заплащане на извънреден труд, като се сочи, че в МВР е разрешено полагане на 8 часа нощен труд, за разлика от другите държавни служители, на които е разрешено полагането на 7 часа нощен труд, като се прави извод, че  това води до неприложимост на посочения коефициент, тъй като същият се получава от съотношението на 8 часа дневен труд към 7 часа нощен труд. В тази насока се правят разсъждения по същество.

Заявява се, че ЗМВР е специален нормативен акт, регламентиращ статута на служителите по чл. 142, ал. 1, т. 1 от ЗМВР, като обосновава различен метод на правно регулиране на работното време, трудовото възнаграждение и др.

С оглед специалния характер на акта, размерът на дължимото допълнително възнаграждение следва да се определи съобразно специалните правила, посочени в закона и в издадените наредби и заповеди на министъра на вътрешните работи, въз основа на призната от закона делегация. Сочи се и практика на съда. Обръща се внимание, че страните по делото са обвързани от служебно правоотношение, регламентирано от ЗМВР н подзаконовите нормативни актове по неговото приложение, а в закона няма препращаща норма, която да даде основание да се прилагат субсидиарно, нито разпоредбите на ЗДСл, нито разпоредбите на КТ и издадените въз основа на тях подзаконови нормативни актове, включително и НСОРЗ.

Обръща се и внимание, че в съдебното решение е допусната грешка, като в диспозитива е посочено, че исковата молба е подадена на 22.10.2017 г., като съответно е посочено, че ГДГП – МВР дължи законна лихва от тази дата, а всъщност исковата молба е подадена на 22.10.2019 г.

В тази насока се счита, че постановеното решение е неправилно и моли да бъде отменено, а вместо него да  се постанови друго, с което да  бъдат отхвърлени  изцяло предявените срещу ГДГП - МВР искове, с правно основание чл. 178, ал. 1, т. 3, вр. чл. 187, ал. 5, т. 2 от ЗМВР и чл. 86 от ЗЗД, като бъде осъден  В.А.Ф. да заплати направените в първата инстанция такси и разноски, както и моли да бъдат  присъдени направените разноски, включително юрисконсултско възнаграждение,  за двете съдебни инстанции.

В случай, че бъде потвърдено решението се моли направените от ответната страна разноски за адвокатско възнаграждение, на основание чл. 78, ал. 5 от ГПК да бъдат редуцирани до минимално определения размер, посочен в Наредбата по чл. 36 от Закона за адвокатурата, тъй като делото не се отличава с фактическа и правна сложност. Не се сочат нови доказателства.

С писмен отговор въззиваемият В.А.Ф., чрез пълномощник адв. Т.Н., оспорва въззивната жалба,  като неоснователна, излагайки доводи по направените в същата  подробни оплаквания. Моли се да бъде потвърдено решението на първоинстанционния съд, като правилно и законосъобразно. Няма искания за събиране на нови доказателства. Претендират се разноски, за настоящата инстанция. Допълнително е постъпила  писмена молба на 27.07.2020 г., от адв. Н., пълномощник на въззиваемия; със същата  отново се излагат доводи за неоснователност на подадената въззивна жалба и се поддържа  писмения отговор срещу нея; Заявява се, че няма да се сочат други доказателствени искания;прилага се пълномощно по въззивното дело и договор за правна защита и съдействие  и списък на разноските, както и писмена защита от адв. Т.Н., пълномощник  на въззиваемия В.А.Ф..

Въззивният състав на ПдОС след като констатира, че въззивната жалба е допустима – подадена от надлежна страна по делото, в законния срок по чл. 259 ал. 1 от ГПК, срещу подлежащо на обжалване валидно и допустимо решение на районния съд, разгледа въззивната жалба по същество.

Разгледана по същество въззивната жалба е неоснователна, поради следното:

Производството по делото е образувано по предявени от В.А.  Ф. *** обективно съединени искове по чл.178, ал.1,т.3 във връзка с чл.187, ал.5, т.2 ЗМВР и чл.86 ЗЗД за заплащане на възнаграждение от 1519.96 лв за положен извънреден труд  в размер на 219 часа след преобразуване на нощния към дневен такъв за периода 22.10.2016г. – 22.10.2019г.,  мораторната лихва за забава в размер на 211.21 лв за периода 01.01.2017г – 22.10.2019г., ведно със законната лихва върху главницата.

Не е спорно, че ищецът е със статут на държавен служител, съгласно ЗМВР, като е работил като мл. експерт в група Летищна сигурност при Гранично полицейско управление – Летище Пловдив към РД „Гранична полиция“-Аерогари, която е структурна подчинена към ГД „Гранична полиция“ –МВР – София,както и че за процесния период е работил на смени, всяка всяка с продължителност по 12 часа при режим: дневна, нощна и два дни почивка, като на месец е полагал 5 или 6 нощни смени.

       С обжалваното решение районният съд е уважил предявения иск за заплащане на допълнително възнаграждение за извънреден труд, изхождайки от разпоредбата на чл.187, ал.3 ЗМВР,/ в ред. Изм.-ДВ, бр. 14 от 2105г, изм. и доп., бр.81 от 2016г., относно изр. първо, в сила от 14.10.2016г., относно изр. второ, в сила от 1.02.2017г./ ; правната уредба относно регламентираните в разпоредбата на чл.142 КТ начини на отчитане на работното време подневно / в работни дни/ и сумирано / в часове-седмично, месечно или за календарен период, не повече от 6 месеца/; отчетена е целта на Закона при сумираното изчисление на работното време- създаване на по-гъвкава организация на работа; извършено е позоваване на т.23 от ТР №6/ 06.11.2013г. на ОСГТК на ВКС относно работещите в МВР служители, едни от които са на трудово правоотношение и друг по служебно правоотношение, при което и при вторите като държавни служители по смисъла на ЗДСл намира приложение общият Закон, тъй като в обратния случай  тези служители биха били поставени в неравностойно положение по отношение на останалите държавни служители, така и на работещите по трудово правоотношение в МВР. Така  с оглед разпоредбата на чл.67, ал.3 ЗДС е отчетено наличието на основание за прилагане правилата на Наредбата за структурата и организацията на работната заплата.

       Въззивният съд след като взе предвид оплакванията във въззивната жалба, становището на въззиваемата страна, както и след преценка на доводите на страните, приема, че даденото разрешение от първоинстанционния съд по предявените искове за заплащане на допълнително възнаграждение за извънреден труд е при правилно субсидиарно приложение на НСОРЗ. С разпоредбата на чл.176 ЗМВР брутното месечно възнаграждение на държавните служители в МВР се състои от основно месечно възнаграждение и допълнителни възнаграждения, сред които  съгласно чл.178, ал.1, т.3  от Закона е възнаграждението за извънреден труд. С разпоредбата на чл.187, ал.9 на ЗМВР се определя редът за организацията и разпределението на работното време, за неговото отчитане, за компенсирането на работата на държавните служители извън работното време, режимът на дежурство и др. През процесния период, за който се претендира възнаграждение за извънреден труд – м.10.2016г. – м.10.2019г. действат съответните Наредби №№ 81213-592 / 25.05.2015г. и 81213-776/ 29.07.2016г., в които не е уредена изрична регламентация относно преобразуването на часовете, положен нощен труд с определен коефициент, така както това изрично е уредено с разпоредбата на чл.31, ал.2 на отменената Наредба № 8121з-407 / 11.08.2014г.  При липса на изрична законова регламентация следователно се следва субсидиарно приложение на разпоредбите на чл.9, ал.3 НСОРЗ, която се явява подзаконов нормативен акт в приложение на Кодекса на труда, към който изрично препраща разпоредбата на чл.188, ал.2 ЗМВР относно ползващите се със специална закрила полагащи нощен труд за времето от 22.00 ч. до 06.00 ч. държавни служители.  Обратното на това тълкуване би довело до поставяне на държавните служители в системата на МВР в неравностойно положение спрямо останалите държавни служители, както и спрямо останалите работници и служители по трудово правоотношение, които получават допълнително възнаграждение за извънреден труд. В тази насока е налице също съдебна практика на ВКС относно субсидиарното приложение на друг закон при липса на изрично уредено заплащане в ЗМВР / Решение № 311/ 08.11.2019г. по гр.д.№ 1144/ 2018г. /, което се явява в съответствие с основен правен принцип за равенство и недопускане на дискриминация, закрепена в чл.6 от Конституцията и чл.14 ЕКЗПЧОС.  До нарушение на този правен принцип би се стигнало, ако се възприеме за основателен доводът на жалбоподателя, че в случая по отношение на служителите на МВР в процесния период действала друга наредба, в която липсвала изрична норма, която да допуска превръщането на нощните часове положен труд в дневни с определен коефициент, и като съществувала специална нормативна уредба по отношение отчитането и заплащането на нощния труд в МВР, не можело да се приложи разпоредбата на чл.9, ал.3 НСОРЗ.

                 Въззивният съд приема относно размера на исковете, че същите са уважени при съобразяване с установените по делото данни относно броя на часовете нощен труд, положени от ищеца за процесния период и следващото му се възнаграждение при приравняването на часовете нощен труд на дневен труд с коефициент 1,143, съобразно депозираното заключение на вещото лице по назначената по делото ССчЕ, неоспорено и от двете страни по делото. 

                   Предвид изложените съображения въззивната жалба се явява неоснователна, при което обжалваното решение  на първоинстанционния съд като правилно следва изцяло да бъде потвърдено от въззивния съд.

                   Поради неоснователност на въззивната жалба, на основание чл.78, ал.1 ГПК на въззиваемата страна се следва присъждане на адвокатско възнаграждение в размер, посочен в представения договор за правна защита и съдействие от 16.07.2020г. в размер на 300 лева, платими от жалбоподателя. Въззивният съд намира предвид възражението на жалбоподателя, че размерът на адв. възнаграждение на насрещната страна не се явява прекомерен поради обосноваността на отговора по въззивната жалба, както и допълнително представяне на писмена защита по въззивното дело.

              Решението на въззивния съд е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл. 280 ал. 3 от ГПК.

                   Водим от гореизложеното и на основание чл.271 ал.1 от  ГПК, Пловдивският окръжен съд

 

                                               Р     Е    Ш    И    :

 

                ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение № 581/19.02.2020г. постановено по гр.д.№ 17181/ 2019г на Пловдивски районен съд – I гр.с., с което  се ОСЪЖДА Главна дирекция „Гранична полиция“ МВР, представлявана от гл. комисар С. К. да заплати на В.А.Ф. с ЕГН ********** следните суми: сумата от 1519,96 лева, представляваща дължимо възнаграждение за положен извънреден труд от 219 часа, получен в резултат на преизчисляване на положения нощен труд с коефициент 1,143, за периода 22.10.2016 г. – 22.10.2019 г., както и сумата от 211,21 лева мораторна лихва за периода 01.01.2017 г. – 22.10.2019 г., ведно със законната лихва върху главницата от 1565,07 лева от датата на подаване на исковата молба – 22.10.2017г. до окончателното изплащане на дължимите суми, както и сумата от 350 лева разноски за адвокатско възнаграждение; и с което се ОСЪЖДА Главна дирекция „Гранична полиция“ МВР, представлявана от гл. комисар С. К. да заплати в полза на държавата, по бюджета на съдебната власт, по сметка на Пловдивския районен съд сумата от 110,80 лева, представляваща държавна такса върху уважените искове, и сумата от 100 лева разноски за съдебно-счетоводна експертиза от бюджета на съда.

      ОСЪЖДА Главна дирекция „Гранична полиция“ МВР, представлявана от гл. комисар С. К. да заплати на В.А.Ф. с ЕГН **********, сумата от 300 лева / триста лева/ - разноски за адв.възнаграждение за въззивната инстанция.

         Решението на въззивния съд е окончателно и не подлежи на обжалване.

          ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                ЧЛЕНОВЕ:1/

 

 

                                                                                           2/