Решение по дело №23/2025 на Административен съд - Велико Търново

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК вр. чл. 285, ал. 1, изр. второ от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража /ЗИНЗС/.

Образувано е по касационна жалба от Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ [населено място], чрез юрисконсулт Хр. О., против Решение № 3559 от 15.11.2024г. по адм. дело № 438/2024г. по описа на Административен съд - Велико Търново, в осъдителната касатора част.

Касаторът счита, че решението в тази част е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Споделя изводът на съда, че с оглед предявяване на исковата молба пред Административен съд Велико Търново на 05.06.2024г., претендираният от В. период от 04.03.2019г. до 30.05.2019г. е преклудиран по давност. Изразява съгласие и с извода на съда, че на ответника по касация не е била осигурена минимална жилищна площ в килията, но възразява, че това нарушение не е било за целия период, а за твърде кратък срок от престоя на В.. Противопоставя се на изводите за липса на дневна светлина и чист въздух в килиите, в които е пребивавал В., като поддържа, че такива са осигурявани косвено. Споделя фактическите установявания, че не е осигуряван престой на открито, но застъпва тезата, че такъв е осъществяван в специални помещения поради обективна невъзможност за извършването му при други условия. Намира за неправилни изводите за липса на санитарен възел и течаща вода в спалните помещения, изтъквайки, че това изискване важи само за арестите в затворите. Поддържа и неправилност на изводите на съда за наличие на дървеници в помещенията. Оспорва и размера на присъденото обезщетение, като счита, че не е ясно по какъв критерий е определен. Моли за отмяна на решението в тази част, а алтернативно иска редуциране на размера на обезщетението. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. В съдебно заседание, чрез процесуалния си представител, поддържа касационната жалба. Моли същата да бъде уважена по съображенията, изложени в нея.

 

Ответникът по жалбата – лишения от свобода В. Н. В. оспорва жалбата като неоснователна в представено писмено становище от служебния защитник адв. П. И. и в съдебно заседание.

Представителят на Окръжна прокуратура – Велико Търново дава заключение за неоснователност на жалбата. Намира обжалваното решение за правилно и законосъобразно. Предлага същото да бъде оставено в сила.

Настоящата съдебна инстанция, след като прецени допустимостта на жалбата и обсъди направените в нея оплаквания, становището на ответника и прокурора в съдебно заседание, събраните по делото доказателства и извърши проверка на обжалваното решение съобразно разпоредбите на чл. 218 и чл. 220 от АПК, намира за установено следното:

 

Касационната жалба е процесуално допустима като подадена в законоустановения срок по чл. 211, ал. 1 от АПК, от легитимирано лице, имащо право и интерес да обжалва съдебния акт, съгласно разпоредбата на чл. 210, ал. 1 от АПК и при спазване на изискванията на чл. 212 от АПК.

 

Разгледана по същество жалбата се явява неоснователна, поради следните съображения:

 

Първоинстанционното производство пред Административен съд – В. Търново се е развило по реда на чл. 203 и сл. АПК, във вр. с чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС, по искова молба на В. Н. В., изтърпяващ наказание "лишаване от свобода" в Затвора Ловеч, срещу Главна дирекция "Изпълнение на наказанията", със седалище в [населено място], с която се претендира присъждане на парично обезщетение в размер на 10 000 лв., като обезвреда за причинени на ищеца неимуществени вреди при задържането му в Следствения арест-В.Търново „под стража“, за следните периоди: от 04.03.2019г. до 30.05.2019г.; от 07.08.2019 до 09.08.2019г.; от 03.09.2019г. до 04.09.2019г.; от 11.03.2022г. до 25.05.2022г.; от 08.06.2022г. до 13.06.2022г.; 20.06.2022г. до 23.06.2022г.; от 19.07.2022г. до 20.07.2022г.; от 15.08.2022г. до 17.08.2022г.; от 07.09.2022г. до 08.09.2022г.; от 07.04.2023г. до 10.04.2023г., ведно с лихва за забава от момента на увреждането 04.03.2019г. в размер на 2 000 лв. и законната лихва от датата на предявяване на исковата молба /03.06.2024г./. С обжалваното решение съдът е приел, че искът е частично основателен, като е осъдил Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" [населено място] да заплати на ищеца сума в размер на 1 077 лв., представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди при престоя му в следствения арест в [населено място] за периодите от 04.03.2019г. до 30.05.2019г.; от 07.08.2019 до 09.08.2019г.; от 03.09.2019г. до 04.09.2019г.; от 11.03.2022г. до 25.05.2022г.; от 08.06.2022г. до 13.06.2022г.; от 20.06.2022г. до 23.06.2022г.; от 19.07.2022г. до 20.07.2022г.; от 15.08.2022г. до 17.08.2022г.; от 07.09.2022г. до 08.09.2022г.; от 07.04.2023г. до 10.04.2023г., поради допуснати нарушения на забраната по чл. 3 от ЗИНЗС, изразяващи се в липса на минимално необходимата жилищна площ, на достъп до дневна светлина и свеж въздух в спалното помещение, липса на течаща и топла вода в килията, липса на постоянен достъп до тоалетна, лоши санитарно битови условия, наличие на дървеници, неосигурен престой на открито, ведно с лихва за забава в размер на 163,84 лв., изчислена върху сумата на обезщетението за периода от 11.04.2023г. до 02.06.2024 г., както и законната лихва върху сумата на обезщетението от датата на исковата молба (03.06.2024 г.) до окончателното й изплащане.

За да постанови решението си първоинстанционният съд подробно е обсъдил и анализирал събрания по делото доказателствен материал, като е приел, че макар от ищеца да се твърди, че задържането е за общо 186 дни, от доказателствата се установява, че периодът на задържането му в Следствения арест – [населено място] е общо 126 дни. В този смисъл е посочил, че макар в исковата молба да е посочен период на задържането от 04.03.2019г. до 30.05.2019г., доказателства за задържането на ищеца има само за периода от 04.05.2019г. насетне, но не и преди това. С оглед на това е приел, че не е налице задържане под стража на В. за периода от 04.03.2019г. до 03.05.2019г. вкл., поради което не са налице основания за обезщетение, а исковата молба в тази част е неоснователна. Извън горното е намерил, че заявеният в исковата молба период от 04.03.2019г. до 30.05.2019г. е покрит от давност, поради което искът в тази част следва да се отхвърли, а основателността на исковата претенция за предпоставките на отговорността следва да бъде разгледана за периодите след 30.05.2019г. Анализирайки представените по делото доказателства, съдът е приел, че в периода на задържане от 126 дни в Следствения арест в [населено място], ищецът е пребивавал при нарушение на минималните стандарти за жилищна площ през 16 дни, а през останалото време е бил само с още едно лице в килия. Помещенията се проветряват чрез прозорци над вратите и през самите врати към коридора. Всяка от килиите е с площ от 8 кв. м. и е оборудвана с 4 бр. легла на два етажа, маса, два стола и шкаф. Осветлението във всички спални помещения се осигурява от луминесцентни лампи, разположени над вратите, а пряк достъп на дневна светлина има от прозорците в арестния коридор, чрез отваряне на вратите на килиите. В спалните помещения няма тоалетна и течаща вода, но достъпът на задържаните до тях са осъществява денонощно, при спазване на съответните мерки за сигурност. Забава може да се получи при наличие на изведени вече лица в арестния коридор. Налице е един общ санитарен възел с течаща вода, ежедневно хигиенизиран и дезинфекциран. През 2012 г. са поставени допълнително тоалетна чиния и писоар. Извеждането до санитарния възел се извършва по сигнал на задържаните лица покилийно с цел запазване сигурността в ареста. Задържаните се извеждат до санитарен възел при заявено тяхно желание по всяко време на денонощието. В ареста се извършват ежедневно почистване и дезинфекционни мероприятия под надзора на медицинското лице. Дезинсекцията и дератизацията се извършва съгласно договор от фирма по график и извънредно при възникнала необходимост. Няма приложена медицинска документация, доказваща, че ищeцът е бил нахапан от дървеници. Присъствието им се сочи от св. Г., но предвид обстоятелството, че същият е имал съдебен спор с ГДИН на същите фактически и правни основания се счита за заинтересован. Независимо от това обаче, проблемът с наличието на дървеници е факт, служебно известен на съда, както и обстоятелството, че се налага допълнителна дезинсекция, извън графика. Мястото на престой на свеж въздух се намира на четвъртия етаж в ареста и представлява помещение с два прозореца с решетки за проветрение и достъп до естествена светлина, където задържаните се раздвижват и разхождат по график в рамките на работния ден. Там се провеждат и телефонните разговори. Ищецът е имал откази от престой на мястото за свеж въздух, за което са налице декларации. Няма данни В. да е провеждал телефонни разговори както със свои близки, така и с адвокат. Според показанията на св. П. редът за провеждането им е съгласно чл. 79 от ППЗИНЗС, като постовият застава максимално далеч, за да не чува разговорите, но да има визуален контрол с цел гарантиране на сигурността в ареста.

При тези факти съдът е приел, че в конкретния случай такива неблагоприятни условия на задържането на ищеца в Следствения ареста в гр. В. Търново са доказани, в преобладаващата им част, а именно, че не му е осигурена минималната жилищна площ в килиите, както и достъп до пряка слънчева светлина и до свеж въздух, неосигуряване на престой на открито, постоянен достъп до санитарен възел, течаща и топла вода, наличието на дървеници в килиите. В тази връзка съдът се е позовал на разпоредбите на чл. 43, ал.4 от ЗИНС, чл. 86, ал. 1, т. 1 вр. чл. 240 и чл. 256, ал. 1, т. 1 от ЗИНЗС, чл. 20, ал. 2 и 3 от ППЗИНЗС, както и на практиката на ЕСПЧ /решението по делото Н. и др. срещу България/.

На следващо място съдът е приел, че по делото не е доказано нарушение на неприкосновеността на разговорите между ищеца и адвокат, тъй като по делото не са представени доказателства за възпрепятстване на разговори на ищеца с адвокат, която комуникация следва да е защитена от подслушване и записване. Предвид твърденията на разпитания по делото св.П. за присъствие по време на провеждане на телефонните разговори на лице от надзорно-охранителния състав, съдът е изтъкнал, че присъствието на служители на ответника по време на провеждане на телефонни разговори не може да се приеме като неправомерно поведение, а е израз на задължението им за осигуряване на безопасността.

По отношение размера на обезщетението съдът е изложил мотиви, че исковата претенция е за период от 186 дни, а са доказани 126 дни, като 26 от тях са покрити по давност. През тези около четири месеца ищецът е бил с още един задържан в килия или сам, а случаите на пренаселеност в спалното помещение се отнасят само за 16 дни, когато в килията са били трима задържани. Най-продължителният непрекъснат период е от 59 дни през 2022г., като пренаселеността е за 12 от тези дни, или половината от периода е непрекъснат период на задържане при пренаселеност в 75% от периода. Липсата на престой на свеж въздух под открито небе с възможност за физическа активност е обстоятелство влияещо негативно както върху психиката, така и върху физическото здраве и самочувствие, т. е. нарушението е с висока интензивност. Съпоставимо като тежест е и нарушението, при което лицето няма свободен достъп до тоалетна и течаща вода, макар по делото да липсват данни за конкретно физическо или психическо увреждане на здравето. Съдът е съобразил и практиката на Европейския съд по правата на човека относно справедливото обезщетение на осъдени лица за лошите условия в затворите в Република България, които до голяма степен съвпадат и с условията в ареста в [населено място]. Предвид това съдът приел, че справедливото обезщетение, което следва да се присъди на ищеца за 100 дни, възлиза общо на 1 077 лв., а за разликата над тази сума до пълния предявен размер от 10 000 лв. искът е отхвърлен. За основателна е намерена и претенцията на ищеца за присъждане на законна лихва за забава върху сумата, но считано от 11.04.2024 г. /датата на прекратяване на бездействието/ до депозиране на исковата молба – 02.06.2024 г., възлизаща на 163,84 лв., като за горницата над тази сума до 2 000 лв. искът за заплащане на мораторната лихва е отхвърлен.

 

Настоящата инстанция намира, че така постановеното решение е валидно, допустимо и правилно, като същото не страда от пороци, представляващи касационни основания за отмяната му. В хода на съдебното следствие пред първата инстанция са събрани гласни и писмени доказателства, които заедно с възраженията на ответника – касатор в настоящото производство, съдът е разгледал и обсъдил всестранно и обективно, поради което на основание чл. 221, ал. 2, изр. второ от АПК, настоящият състав препраща към тези мотиви, без да е необходимо тяхното преповтаряне.

При правилна преценка на събраните в хода на съдебното производство доказателства, съдът е достигнал до правилен и обоснован извод, изведен от установената по делото фактическа обстановка, че в случая са доказани в по-голямата си част твърденията на ищеца по отношение на сочените в исковата молба нарушения.

Обратно на поддържаното от касатора решението в осъдителната му част е обосновано от доказателствата по делото. Същото е постановено при напълно изяснена фактическа обстановка. Фактическите констатации на съда са основани на годни доказателства, събрани по приложимия процесуален ред и обсъдени поотделно и в тяхната съвкупност с излагане на мотиви кои се кредитират и защо. Несъгласието на касатора с възприетите от съда факти не е белег за необоснованост на решението.

Съобразно установените от първата инстанция факти е безспорно, че в периодите от 07.08.2019 до 09.08.2019г.; от 03.09.2019г. до 04.09.2019г.; от 11.03.2022г. до 25.05.2022г.; от 08.06.2022г. до 13.06.2022г.; от 20.06.2022г. до 23.06.2022г.; от 19.07.2022г. до 20.07.2022г.; от 15.08.2022г. до 17.08.2022г.; от 07.09.2022г. до 08.09.2022г.; от 07.04.2023г. до 10.04.2023г. В. В. е поставен в описаните в обжалваното решение условия, изразяващи се в липса на минимална жилищна площ, на естествена светлина и чист въздух в спалното помещение, престой на открито, постоянен достъп до санитарен възел, течаща и топла вода и наличие на дървеници в килиите. Не се оправдават възраженията, че при постановяване на обжалваното решение не е съобразено, че неизпълнението на изискванията за минимална жилищна площ е само за част от периода на пребиваване на В.. Видно от посоченото решение е, че от съдебния състав изрично е отбелязано, че в периода на задържането си от 126 дни, В. е пребивавал при нарушение на минималните стандарти за жилищна площ само през 16 дни, като през останалото време е бил само с още един задържан в килия. Тоест, противно на твърденията на касатора, съдът е отчел периода, през който изискванията за минимална жилищна площ не са били изпълнени. По същество възражението касае размера на дължимото обезщетение, но и в този смисъл то е неоснователно.

Неоснователно се твърди, че на ищеца в първоинстанционното производство е осигуряван престой на открито с позоваване на представената в хода на първоинстанционното производство Заповед №Л-1321/10.03.2020 г. Визираната от касатора заповед, с която се приема, че в арестите, където няма възможност за изграждане на места за престой на открито, провеждането се извършва в изградени за целта закрити помещения с осигурен достъп на свеж въздух или вентилация. По аргумент от чл. 256, ал. 4 от ЗИНЗС вътрешният ред в арестите, броят на свижданията и времето за провеждане на открито се определят със заповед на главния директор на ГДИН и следователно този орган може само да предвиди времето за престой на открито, но не и да предвижда провежданото му при закрити врати в противоречие на закона.

Неоснователно се поддържа, че изискването за санитарен възел и течаща вода в спалните помещения касае само арестите в затворите, какъвто не е настоящият случай. Според чл. 41, ал. 2 от ЗИНЗС към затворите могат да се създават затворнически общежития от закрит и открит тип, поправителни домове за непълнолетни и арести. Разпоредбата на чл. 42, ал. 2 от ЗИНЗС конкретизира, че арестите са места за лишаване от свобода за настаняване на лица, задържани по реда на Наказателно-процесуалния кодекс. В чл. 43, ал. 2 от ЗИНЗС е регламентирано, че всяко място за лишаване от свобода трябва да разполага с необходимите жилищни, битови и други помещения за осъществяване на поправително въздействие, а арестите – за поддържане на физическото и психическото здраве и уважаване човешкото достойнство на задържаните лица. Налага се изводът, че арестите са един от видовете места за лишаване от свобода, че няма разграничителен критерий за видове арести според местоположението им /такива в затворите и такива в сградата на ОД на МВР примерно/. Като всички такива места и арестите трябва да отговарят на минимални хигиенно-санитарни изисквания, като според чл. 43, ал. 5 от ЗИНЗС достъпът до санитарни възли и течаща вода се определя с правилника за прилагане на закона. Съгласно чл. 20, ал. 3 от ППЗИНЗС в заведенията от закрит тип и арестите в затворите ползването на санитарен възел и течаща вода се осъществява в спалните помещения. Доколкото няма законова диференциация по отношение на арестите /такива в затворите и други/, а и видно от чл. 41, ал. 2 от ЗИНЗС арестите винаги се създават към затворите, то екзистенц-минимумът по отношение на санитарния възел и течащата вода касае всички арести.

Всички останали възражения на ГД "ИН" пред касационната инстанция, са били наведени пред решаващия съд и са обсъдени от него, изводите по всяко от тях са подробно мотивирани, споделят се от настоящия състав и е излишно да бъдат преповтаряни.

Следва еднозначният извод, че при правилно установена фактическа обстановка първоинстанционният съд обосновано е приел, че условията, при които е пребивавал В. са такива, които обуславят неблагоприятно въздействие върху него до степен на понасяне на неимуществени вреди, подлежащи на обезщетяване по реда на ЗИНЗС. Нормата на чл. 284, ал. 5, вр. с ал. 2 от ЗИНЗС презюмира, че щом са доказани нарушенията на забраната за нечовешко и унизително отношение, то неимуществените вреди са настъпили и са в причинна връзка с нарушението по чл. 3 от ЗИНЗС. Не се намира основание да се приеме, че размерът на обезщетението е неправилно определен, както се твърди в касационната жалба. Същият е определен по правилата за това и съобразно константната практика на касационните състави в Административен съд – Велико Търново. Обезщетението за претърпените неимуществени вреди подлежи на определяне от съда по справедливост на основание чл. 52 от ЗЗД съгласно препращащата разпоредба на чл. 284, ал. 2 от ЗИНЗС. Правилно съдът е съобразил съотношението на времето на неблагоприятно въздействие, което е понесъл В., както и интензитетът на това въздействие, характера и обема на вредите, които е причинило това въздействие. Определеният от съда размер на обезщетението отговаря на законовите изисквания, доколкото е справедливо определено, тъй като в съдебния акт е фиксиран паричен еквивалент, съответстващ на негативните преживявания.

Несъгласието с правилно установените факти и изведените от тях правни изводи, заявено от касатора, не опорочава постановения съдебен акт до степен необоснованост. Необосноваността като касационно основание по чл. 209, т. 3, предл. последно от АПК се проявява в погрешно формиране на вътрешното убеждение на съда относно спорните или релевантните за спора факти, поради което се е достигнало до погрешни изводи по съществото на спора, каквото в случая не е налице. Обстоятелството, че крайните изводи на първоинстанционния съд не съвпадат с тезите на касатора, не представлява и нарушение на съдопроизводствените правила.

В заключение касационният състав намира, че при постановяване на процесното решение законът е приложен правилно. Оплакванията, така както са формулирани и изложени в касационната жалба, са неоснователни, защото не се оправдават фактически и от гледище на закона. Касационната жалба на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ е неоснователна и следва да бъде отхвърлена. Като правилно постановено обжалваното решение в частта, в която е уважен предявеният иск, следва да бъде оставено в сила.

 

Предвид предявяването на исковата молба пред Административен съд Велико Търново на 05.06.2024г., претендираният от В. период от 04.03.2019г. до 30.05.2019г. правилно е приет за преклудиран по давност, поради което изписването му в диспозитива на съдебното решение представлява очевидна фактическа грешка. Този период очевидно не е взет предвид при формирането на присъдената сума. Тази очевидна фактическа грешка може да бъде поправена по реда на чл. 175 АПК служебно от съда или по искане на някоя от страните.

 

 

Мотивиран така и на основание чл. 221, ал.2 от АПК, във вр. с чл. 285, ал. 1, изр. второ от ЗИНЗС, Административен съд Велико Търново, първи касационен състав

Р Е Ш И:

 

ОСТАВЯ В С. Решение № 3559 от 15.11.2024г. по адм. дело № 438/2024г. по описа на Административен съд – Велико Търново, в обжалваната в настоящото производство част.

РЕШЕНИЕТО е окончателно.