№ 13793
гр. С, 01.12.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 128 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и втори ноември през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:С И
при участието на секретаря П Н. А.
като разгледа докладваното от С И Гражданско дело № 20221110136584 по
описа за 2022 година
Предявени са искове от “С К” ООД, ЕИК ..., със седалище и адрес на управление
гр.С, ул.”С” № 29, ет. 7, с които е поискано да бъде установено по отношение на ответника
Е. А. К., ЕГН **********, с адрес гр.С, ул.“И Д“ №..., че последният дължи на ищеца
следните суми: сумата от 1200 лв., представляваща главница по договор за потребителски
кредит №.../16.12.2020 г., сключен между страните, ведно със законна лихва от датата на
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по
чл.410 от ГПК - 25.03.2022 г., до изплащане на вземането, възнаградителна лихва в размер
на 268.08 лв. за периода от 16.12.2020 г. до 16.11.2021 г., договорна неустойка в размер на
717.50 лв. за периода от 16.12.2020 г. до 16.11.2021 г., обезщетение за забава в размер на
101.90 лв. за периода от 01.03.2021 г. до 01.03.2022 г., неустойка за забава в размер на 300
лв.
Претендира се присъждане на направените по делото разноски.
В исковата молба се твърди, че между “С К” ООД и ответника е сключен договор за
кредит за 1200.00 лв., която е следвало да бъде върната на 11 месечни погасителни вноски,
като падежът на последната е 16.11.2021 г. Годишният процент на разходите бил в размер
на 41,24 %, а фиксираният годишен лихвен процент бил в размер на 35.04 %. Твърди, че
вноската по кредита за първите 3 месеца била в размер на 35.04 лв, а за останалите 8 месеца
– по 130.46 лв., като поради неизпълнение на кредитополучателя за представяне на
обезпечение, същият дължал неустойка по чл. 6 от договора. Ето защо размерът на вноската
за всички 11 месеца бил равен на сумата от 222 лв. Ищецът признава, че ответникът до
момента е платил по процесния кредит сума в размер на 311 лв. В исковата молба ищецът се
позовава на настъпил падеж на задължението с изтичане на последната погасителна вноска.
В срока за отговор, ответникът по делото е депозирал такъв, в който изразява
становище по допустимостта и основателността на предявените искове. Оспорва да е налице
валидно облигационно отношение между страните, както и кредиторът да е предоставил
реално на кредитополучателя сумата по кредите. Навежда твърдения за нищожност на
клаузите, уреждащи лихвите по договора, доколкото същите противоречали на добрите
1
нрави – чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД и на чл. 11, т. 9 и т. 10 ЗПК, вр. чл. 22 ЗПК. Твърди също, че
процесният договор противоречал и на чл. 10 и чл. 11 ЗПК, поради което счита същият за
недействителен. Счита за нищожна и клаузата за неусойка по чл. 6 от договора, доколкото
същата представлявала скрита добавка към възнаградителната лихва и излизала извън
присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Релевира възражение за
изтекла погасителна давност на вземанията. Ето защо моли за отхвърляне на исковете, като
претендира и разноски по производството.
В съдебно заседание ответникът се представлява от упълномощен представител,
който оспорва исковете. Ищецът не изпраща представител, взема писмено становище по
съществото на спора.
По делото са ангажирани писмени доказателства.
Съдът, преценявайки събраните по делото доказателства по реда на чл.12 и
чл.235 от ГПК, приема за установено от фактическа страна и правна следното:
Предявените искове са с правно основание чл.422 вр.чл.415, ал.1 ГПК вр. чл.79 ЗЗД
вр. чл.430 от ТЗ, чл.92 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД и имат за предмет установяване
дължимостта на присъдени вземания в издадената по реда на чл.410 ГПК заповед за
изпълнение на парични задължения.
От приложеното към настоящето, ч.гр.д.№ 15899/2022 г. по описа на СРС е видно,
че въз основа на заявление по реда на чл.410 ГПК в полза на дружеството ищец е била
издадена заповед за изпълнение за следните суми: сумата от 1200.00 лв., представляваща
главница по договор за паричен заем №.../16.12.2020 г., ведно със законната лихва от
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по
чл.410 от ГПК – 25.03.2022 г., възнаградителна лихва в размер на 268.08 лв. за периода от
16.12.2020 г. до 16.11.2021 г., законна лихва в размер на 101.90 лв. за периода от 01.03.2021
г. до 01.03.2022 г., договорна неустойка за периода от 16.12.2020 г. до 16.11.2021 г. и
неустойка за забава в размер на 300.00 лв., начислена еднократно на 01.10.2021 г. С
възражение от 05.05.2022 г. ответникът е оспорил вземанията без мотив.
С оглед тези данни следва да се приеме, че ищецът е провел заповедно производство
по отношение на процесните вземания и исковете са предявени в срока по чл.415, ал.1 ГПК,
поради което и същите се явяват процесуално допустими.
По основателността на исковете, съдът намира следното:
По делото не е спорно, а и от представените писмени доказателства се установява, че
на 16.12.2020 г. Е. К. е сключила договор за потребителски кредит със „С К“ ООД за сумата
от 1200.00 лв. Страните са постиглани съгласие годишният лихвен процент да е 35.04%, а
годишният процент на разходите 41.24 %. В договора е посочена общата сума, подлежаща
на връщане, а именно 1468.08 лв.и срокът за това – 11 месеца, от които през първите три
месеца се дължат вноски от по 35.04 лв., а през останалите 7 – по 170.37 лв. В изготвения
погасителен план към договора е посочен размера на вноските и когато в тях е включена
неустойка.
Видно от представените по заповедното дело документи, на кредитополучателя преди
подписване на договора е предоставен и стандартен европейски формуляр с информация за
кредита. Страните са уговорили и заплащане на допълнителни такси за предоставени от
кредитора услуги, съобразно представената Тарифа, както и на неустойка за неизпълнение
на задължение на кредитополучателя да осигури поръчител или банкова гаранция. В същото
време, при забава на плащанията, съгласно чл.7 от процесния договор, се дължи
обезщетение за забава в размер на законната лихва.
Ответникът в о.с.з. не оспорва сключения договор с ищеца при посочените условия,
както и че предявените вземания съответстват метаматически на договореното и платеното
2
по договора, но с отговора на исковата молба навеждат възражения досежно неговата
действителност.
На първо място, с оглед възраженията в отговора на исковата молба и задължението
на съда по чл.7, ал.3 от ГПК, следва да се посочи, че процесният договор за кредит попада в
обхвата на регулация на Закона за потребителския кредит (след изм. с ДВ бр. 17 от
26.02.2019 г.), който урежда особени изисквания за предоставяне на потребителски кредит.
В случая договорът отговаря на изискванията за форма и съдържание, предвидени в чл.10 и
чл.11 от ЗПК, в редакцията към момента на сключването му. В него са означени дата и
място на сключването, вид на предоставения кредит, извършена е индивидуализация на
страните, посочен е срока на договора, общия размер на кредита и начина на усвояването
му, размера на ГЛП, информация относно размера, броя, периодичността и датите на
плащане на погасителните вноски. Посочен е годишният процент на разходите по кредита и
общата сума, дължима от потребителя, изчислена към момента на сключване на договора за
кредит както и останалите изискуеми реквизити. Бил е изготвен погасителен план,
неразделна част от договора с вписани 11 бр. месечни погасителни вноски с размер на всяка
падежна вноска, с точни дати за погасяване на отделните вноски. В случая в погасителния
план е направена разбивка какво точно включва всяка вноска, без това да е безусловно
необходимо, съобразно утвърдената съдебна практика. В същото време клаузите на
договора са написани ясно и разбираемо с четлив шрифт, който е с размер, съобразно
изискванията на чл.5, ал.4 от ЗПК. Извод в тази насока съдът прави без помощта на експерт,
притежаващ специални знания в оформлението на печатни текстве, доколкото шрифт с
размер 12 се използва ежедневно в съда при изготвяне на съдебни актове.
Като аргумент за нищожност на договора ответникът поддържа и липсата на
подробно описани допускания, които кредиторът е взел предвид при изчисляване на ГПР и
поради некалкулирането в същия на предвидената неустойка в договора.
В тази насока следва да се посочи, че от една страна съдебната практика приема, че е
достатъчно в договора да се отрази вярно и коретно ГПР, т.е. размерът на ГПР да
съответства на параметрите на договореното във връзка със задълженията на потребителя,
неговите преки и косвени разходи, оскъпяващи кредита. В противен случай е налице
заблуждаваща търговска практика и при надвишаване на ГПР над пределите, установени в
чл.19, ал.4 от ЗПК се пораждат последиците по чл.22 от ЗПК. В случая от съдържанието на
отделните графи на Стандартния европейски формуляр за предоставяне на информация за
потребителските кредити, е видно кои разходи са включени от кредитора при определяне на
ГПР, като съобразно приетото в определение № 50685 от 30.09.2022 г., постановено по гр.д.
№ 578/2022 г. по описа на ВКС, III г. о., ГК, не е необходимо да се отрази формулата
от Приложение № 1 към ЗПК и в нея да са нанесени взетите предвид общи положения и
допълнителни допускания от конкретния договор.
От друга страна обаче, следва да се има предвид, че предвидената в договора
договора неустойка не е компотент на ГПК. В чл.19, ал.1 от ЗПК са регламентирани
разходите, които се включват при изчисляване на ГПР, като в т.1 на ал.3, чл.19 ЗПК изрично
са изключени разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си
по договора за потребителски кредит, каквото се явява неустойката /в този смисъл решение
№ 3216 от 13.11.2022 г., постановено по в.гр.д.№ 7096/2021 г. по описа на СГС/.
Ето защо процесният договор за кредит не е нищожен и на това основание.
По отношение клаузата, определяща дължимата възнаградителна лихва и годишния
процент на разходите, следва да се посочи с оглед възраженията на ответника, че
действително съществува практика на ВКС, в която се приема, че уговорката за договорна
лихва е действителна само ако тя не надвишава с повече от три пъти законната лихва. Това
обаче е по-стара практика, отпреди приемането на ал.4 на чл.19 от ЗПК, в който се въвежда
ограничение на размера на годишния процент на разходите по потребителски кредити до
пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
3
определена с постановление на Министерския съвет на Република България. В случая съдът
намира, че следва да съобрази именно ограничението на чл.19, ал.4 от ЗПК, доколкото в
годишния процент на разходите се включват както дължимите лихви /вкл. и договорна
възнаградителна такава/, така и други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора. Идеята на законодателя е да ограничи общите разходи по кредита до определен
размер, без да се интересува от съотношението на всеки един от тях в общи им размер.
Именно при този подход се защитават в най-пълна степен интересите на потребителя,
доколкото в противен случай е възможно при ниска възнаградителна лихва, да бъдат
предвидени в договора други разходи, които да оскъпят повече кредита, отколкото ако
лихвата е в по-висок размер /в частност над три пъти законната лихва/.
В случая годишният процент на разходите по процесния кредит е 41.24 %, който е в
рамките на допустимия, съобразно чл.19, ал.4 от Закона за потребителския кредит /изм.с ДВ
бр. 35/2014 г., в сила от 23.07.2014 г./ и предвиденото в ПМС № 426/18.12.2014 г.
Ето защо съдът приема, че клаузата, с която е уговорена възнаградителната лихва по
кредита не е нищожна и кредитополучателят дължи уговорената с нея лихва.
По отношение за претенцията за неустойка следва да се посочи, че критериите дали
е налице нищожност поради противоречие с добрите нрави на неустойка, се съдържат в ТР
№ 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а именно - такава е неустойка,
която е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
Преценката за нищожност се извършва в зависимост от специфичните за всеки
конкретен случаи факти и обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени критерии,
като естеството и размер на обезпеченото с неустойката задължение, обезпечение на
поетото задължение с други, различни от неустойката правни способи, вида на самата
уговорена неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена, съотношението между
размера на неустойката и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението /в този симсъл
решение № 107/25.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 818/2009 г., II т. о./.
Освен обезпечителна и обезщетителна, по волята на страните неустойката може да
изпълнява и наказателна функция. В случая обаче страните са уговорили клауза /чл.6 и чл.8
от договора/ за задължаване на заемополучателя да осигури надлежно обезпечение на
кредитора в тридневен срок от сключването на договора, като при неизпълнение са
предвидели неустойка в размер на 952.40 лв. Така предвидената клауза за неустойка поради
неизпълнение на договорно задължение за представяне на обезпечение противоречи и на
чл.21, ал.1 ЗПК. Съгласно чл.21, ал.1 ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит,
имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона, е нищожна.
Така, както е уговорена, неустойката е предназначена да санкционира заемателя за
виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение.
Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и
неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на
договора за паричен заем, съобразно договора и общите условия. От съдържанието на чл.6 и
чл.8 от процесния договор е видно, че размерът на уговорената неустойка е приблизително
около 80% от заемната сума за срока на целия договор. Предвидено е още предварително, че
неустойката ще се заплаща разсрочено, заедно със всяка вноска по договора, както размера
на вноските нараства с 186.96 лв. за първите 3 вноски и с 51.63 лв. за останалите 8. Съдът
намира, че въведените в договора изисквания за вида обезпечение и срока за представянето
му създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, то изцяло
да се възпрепятства. Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди
за кредитора, който би следвало да прецени възможностите на заемодателя да предостави
обезпечение и риска по предоставянето на заем към датата на сключването на договора с
оглед на индивидуалното договаряне на договорните условия. Макар и да е уговорена като
санкционна, доколкото се дължи при неизпълнение на договорно задължение, неустойката е
предвидена да се кумулира към погасителните вноски, по който начин се отклонява от
4
обезпечителната и обезщетителната си функция.
Клаузата за неустойка изцяло противоречи на добрите нрави по смисъла на чл.26,
ал.1, предл.3 ЗЗД, тъй като драстично нарушава принципа на справедливост и излиза извън
обезпечителните и обезщетителните функции, които законодателят определя за неустойката.
Действително няма пречка размерът на неустойката да надхвърля вредите от
неизпълнението. В случая обаче няма адекватен критерий за преценка на това надвишение,
доколкото, както вече се посочи, процесната клауза обезпечава изпълнението на вторично
задължение, т.е. обезпечава изпълнението на задължението за обезпечение на главното
задължение. С оглед на това и санкционната функция на клаузата е вън от предмета на
задължението, тъй като само по себе си непредоставянето на обезпечение не води до
претърпяването на вреди. Основната цел на така уговорената неустоечна клауза е да дoведе
до неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя, до увеличаване
на подлежаща на връщане сума допълнително с още около 80% от предоставената главница.
Тъй като противоречието между клаузата за неустойка и добрите нрави е налице
още при сключването на договора, то следва извода, че в конкретния случай не е налице
валидно неустоечно съглашение и съобразно разпоредбата на чл.26, ал.1 във вр. с ал.4 ЗЗД, в
тази си част договорът изобщо не е породил правно действие, а нищожността на тази клауза
е пречка за възникване на задължение за неустойка.
Ето защо така предявеният иск за признаване за установено, че ответникът дължи
неустойка в размер на 717.50 лв., следва да се отхвърли.
Искът за установяване дължимостта на неустойка в размер на 300.00 лв., начислена
еднократно също следва да се отхвърли, доколкото клаузата, която предвижда това вземане
също е недействителна. Ищецът обосновава тази си претенция с допусната от страна на
кредитополучателя забава на плащанията и извършени в тази връзка от кредитора разходи
/чл.21, т.7 от ОУ във връзка с т.6 от Тарифата/. От една страна съдът приема, че по този
начин форумалирана, тази клауза санкционира два пъти заемополучателя за едно и също
неизпълнение – забава в плащанията, за която освен посочената неустойка, се дължи и лихва
за забава. От друга страна събирането на тази сума се обосновава с извършени от ищеца
разходи за предприети от него действия /изброени в Тарифата на ищеца/, за които не се
представиха доказателства, че реално са направени. По така изложените съображения, както
и отчитайки размера на процесната неустойка, а именно 25% от главницата, съдът приема,
че тя излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и наказателна функции и се
превръща единствено в средство за обогатяването на кредитора. Ето защо тя е нищожна.
Фактически не се касае за дължима неустойка, а за вземане, което представлява
допълнителна печалба за кредитора, освен лихвата. С оглед на това предявеният иск за
присъждане на неустойка от 300.00 лв. следва да бъде отхвърлен.
Доколкото по делото не се установи да е извършено плащане от страна на ответника
на суми по процесния договор за кредит над посочения в исковата молба размер от 311.00
лв. до пълното погасяване на вземанията за главница и възнаградителна лихва, то следва да
се приеме, че е налице основание за начисляване на лихва за забава.
Доколкото от извършените от ответника плащания, 285.72 лв. са отнесени за
погасяване на задължения за неустойка и обезщетение за забава /извод в тази насока се
следва от размера на всяко едно от предявените вземания, от които тези за главница и за
договорна лихва са в пълен размер, а за неустойка в по-нисък такъв от вписания в
погасителния план/, първото от които е установено с нищожна клауза, то със сумата за тях
следва да се приеме, че са закрити задълженията на ответника изцяло за първите 4 вноски, а
за 5-тата вноска изцяло е погасена лихвата и 4.42 лв. от дължимата главница.
С оглед на това остават дължими главница в размер на 1060.25 лв. и
възнаградителна лихва от 96.83 лв. за периода от 16.06.2021 г. до 16.11.2021 г. За разликата
до пълните предявени размери тези искове следва да се отхвърлят като неоснователни и
5
недоказани.
Като законна последица, върху приетия за основателен размер на иска за главница,
следва да се присъди законна лихва от подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК – 25.03.2022 г., до окончателното
плащане на дължимото.
Размерът на лихвата за забава следва да се определи от съда за периода от
18.05.2021 г. /деня, следващ падежа на 5-тата погасителна вноска, по която е останала
непогасена главница/ до посочения в исковата молба краен момент - 01.03.2022 г. по реда на
чл.162 от ГПК като 78.82% от предявения размер, т.е. 80.32 лв., каквото е съотношението на
уважената спрямо предявената част от главния иск. За разликата до пълния предявен размер
и за периода от 01.03.2021 г. до 17.05.2021 г. искът следва да се отхвърли като
неоснователен и недоказан.
Предвид изхода на спора, всяка от страните има право на разноски. В съответствие с
възприетото в т.12 на ТР 4/2014 г. на ОСГТКВКС, следва съдът в настоящето исково
производство да разпредели разноските и във воденото преди това заповедно такова. Съдът
констатира, че ищецът е заплатил държавна такса в общ размер на 250.00 лв. Ищецът
претендира и юрисконсултското възнаграждение в заповедното дело от 180.00 лв. и в
исковото от 350.00 лв., срещу което не е направено възражение за прекомерност. С оглед
изхода на спора, на ищеца следва да се присъдят 348.80 лв. от направените от него разходи в
общ размер на 780.00 лв.
От страна на ответницата се претендират разноски за адвокатско възнаграждение,
определено по реда на чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата в полза на адвокат Н. И. И. по
исковото дело и на адв.К И Б по заповедното дело. Срещу вписаните в списъците на
ответницата адвокатски взнаграждения /л.24 от исковото дело и л.21 от заповедното/ не е
направено възражение за прекомерност, поради което съобразно отхвърлената част от
исковете на адв.И. следва да се присъдят 214.65 лв., а на адв. Б 199.01 лв.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на Е. А. К., ЕГН **********, с
адрес гр.С, ул.“И Д“ №..., че дължи на “С К” ООД, ЕИК ..., със седалище и адрес на
управление гр.С, ул.”С” № 29, ..., следните суми, за които на 31.03.2022 г. е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д.№ 15899/2022 г.
по описа на СРС, а именно: сумата от 1060.25 лв., представляваща главница по договор за
потребителски кредит №.../16.12.2020 г., сключен между страните, ведно със законна лихва
от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 от ГПК - 25.03.2022 г., до изплащане на вземането, възнаградителна
лихва в размер на 96.83 лв. за периода от 16.06.2021 г. до 16.11.2021 г., законна лихва за
забава в размер на 80.32 лв. за периода от 18.05.2021 г. до 01.03.2022 г., като ОТХВЪРЛЯ
иска за главница за разликата над уважения размер до пълния предявен размер от 1200.00
лв., иска за възнаградителна лихва за разликата над уважения размер до пълния предявен от
268.08 лв. и за периода от 16.12.2020 г. до 15.06.2021 г., иска за законна лихва за забава за
разликата над уважения размер до пълния предявен от 101.90 лв. и за периода от 01.03.2021
г. до 17.05.2021 г.
ОТХВЪРЛЯ исковете на “С К” ООД, ЕИК ..., със седалище и адрес на управление
гр.С, ул.”С” № 29, ... за признаване за установено по отношение на Е. А. К., ЕГН
**********, с адрес гр.С, ул.“И Д“ №..., че му дължи следните суми по договор за
6
потребителски кредит №.../16.12.2020 г.: договорна неустойка в размер на 717.50 лв. за
периода от 16.12.2020 г. до 16.11.2021 г., и неустойка за забава в размер на 300 лв., за които
суми на 31.03.2022 г. е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от
ГПК по ч.гр.д.№ 15899/2022 г. по описа на СРС.
ОСЪЖДА Е. А. К., ЕГН **********, с адрес гр.С, ул.“И Д“ №..., да заплати на “С
К” ООД, ЕИК ..., със седалище и адрес на управление гр.С, ул.”С” № 29, ..., сумата от 348.80
лв., представляваща направени от ищеца разноски по настоящето дело и по ч.гр.д.№
15899/2022 г. по описа на СРС.
ОСЪЖДА “С К” ООД, ЕИК ..., със седалище и адрес на управление гр.С, ул.”С” №
29, ..., да заплати на адвокат Н. И. И., ЕГН **********, адрес гр.С, ул.“Г“ №.., ет.1, на
основание чл.38, ал.2 вр. чл.38, ал.1 т.2 от Закона за адвокатурата, сумата от 214.65 лв.,
представляваща адвокатско възнаграждение за процесуално представителство на
ответницата Е. А. К., ЕГН **********, по настоящето гр.д.№ 36584/2022 г. по описа на
Софийски районен съд, съобразно изхода по делото.
ОСЪЖДА “С К” ООД, ЕИК ..., със седалище и адрес на управление гр.С, ул.”С” №
29, ..., да заплати на адвокат К И Б, ЕГН **********, адрес гр.С, ул.“Г“ №.., ет.1, на
основание чл.38, ал.2 вр. чл.38, ал.1 т.2 от Закона за адвокатурата, сумата от 199.01 лв.,
представляваща адвокатско възнаграждение за процесуално представителство на
ответницата Е. А. К., ЕГН **********, по ч.гр.д.№ 15899/2022 г. по описа на Софийски
районен съд, съобразно изхода по делото.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
След влизане на решението в сила препис от същото да се докладва с ч.гр.д.№
15899/2022 г. по описа на СРС, за продължаване на съдопроизводствените действия по
последното.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7