РЕШЕНИЕ
Номер 260123, 16.12.2020
Година, Град ПЛОВДИВ
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Пловдивски Апелативен
съд І
търговски състав
На eдинадесети ноември през 2020 Година
В открито заседание в
следния състав:
Председател: НАДЕЖДА
ЖЕЛЯЗКОВА
Членове: СЛАВЕЙКА
КОСТАДИНОВА
КРАСИМИРА ВАНЧЕВА
Секретар: Цветелина
Диминова
като разгледа
докладваното от съдия Н. Желязкова
търговско дело
№ 578 по описа за 2020 година,
за да се произнесе,
намери за установено следното:
Производство
по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Обжалвано
е решение № 208 от 09.07.2020г., постановено по т.д. № 256 по описа за 2019г.
на Окръжен съд Стара Загора, с което ЗД «Б.и.» АД, ЕИК ********* със
седалище и адрес на управление ***«Д.Б.» № ** е осъдено да заплати на А.Х.А.
ЕГН ********** с адрес ***, представляван от адв. Р.М. сумата от 30 000 лв. и
на П.Х.Р. ЕГН ********** с адрес ***, представляван от адв. Р.М. сумата от 30
000 лв., представляващи обезщетения за претърпени неимуществени, изразяващи се
в болки, страдания и психически стрес в резултат на ПТП, настъпило на
21.12.2016г., при което е причинена смъртта на техния брат А.Х.К., ведно със
законната лихва върху обезщетенията, считано от 14.02.2019г. до окончателното
им заплащане и са отхвърлени исковете за разликата над уважените размери от 30
000 лв. до пълните предявени такива от по 50 000 лв., както и искането за
присъждане на законната лихва, считано от 21.12.2016г., а в полза на страните са присъдени разноски, съразмерно с уважената,
респ. отхвърлената част от исковете.
Решението е обжалвано в
осъдителната му част от ЗД
«Б.и.» АД, ЕИК ********* със седалище и адрес на управление ***«Д.Б.» №
**, представлявано от адв. П.П. с твърдения за
необоснованост и незаконосъобразност на обжалвания акт, а искането, отправено
до въззивния съд е решението да бъде отменено и предявените искове отхвърлени
изцяло, евентуално и в случай, че съдът намери исковете за доказани по
основание да намали присъдените размери на обезщетенията, като се съобрази с
принципа на справедливост и утвърдената съдебна практика. Заявено е искане за
присъждане на разноски.
Ответниците
– А.Х.А. ЕГН **********
с адрес *** и П.Х.Р. ЕГН ********** с адрес ***, представлявани от адв.
Р.М. са депозирали писмен отговор, с който
оспорват жалбата като неоснователна и настояват постановения съдебен акт да
бъде потвърден.
Съдът,
след преценка на събраните по делото доказателства – поотделно и в тяхната съвкупност
и като се съобрази с предметните предели на въззивното обжалване, намери за
установено следното:
Първоинстанционното
производство е било образувано по искове на А.Х.А. ЕГН ********** с адрес *** и П.Х.Р. ЕГН
********** с адрес ***, представлявани от адв. Р.М. ***» АД, ЕИК *********
със седалище и адрес на управление ***«Д.Б.» № ** с правно основание
чл. 432, ал.1 КЗ вр. с чл. 429, ал.3 КЗ. Твърденията в исковата молба се свеждат
до следното: на 21.12.2016г. на АМ Т. на км. ***+***м., водачът С.О.К. на лек
автомобил марка и модел „М.***С.“ с рег. № ** **** **при движение в посока от
запад на изток е нарушил правилата за движение и управлявайки автомобила с
несъобразена скорост е загубил контрол над превозното средство и е предприел
неконтролируемо завиване на ляво, при което се е ударил в предпазната мантинела
и е предизвикал ПТП. За станалото е съставен констативен протокол от
22.12.2016г. и е образувано досъдебно производство, което е приключило с
повдигане на обвинение по отношение на водача С.О.К., който с влязла в сила
присъда № 34 от 18.09.2918г., постановена по НОХД № 155/2018г. по описа на ОС
Стара Загора, изменена с Решение № 25 от 11.02.2019г., постановено по ВНОХД №
584/2018г. по описа на АС Пловдив и решение № 115 от 27.05.2019г. по КНД №
528/2019г. по описа на ВКС е признат за виновен за това, че по непредпазливост
и нарушавайки правилата за движение по ЗДВП е причинил смъртта на А.Х.К. и е
нанесъл телесни повреди на други две лица, за което му е наложеното съответното
наказание. Ищците твърдят, че брат им А.Х.К. е пострадал при станалия на
21.12.2016г. пътен инцидент, причинен по непредпазливост от С.К.. Уточняват, че
брат им е бил пътник в управлявания от С.К. автомобил и вследствие ПТП –то е
откаран до ЦСМП С. З. и приет за лечение в Клиниката по ортопедия и
травматология при УМБАЛ „П.д-р С.К.“ АД С. З., където, впоследствие е починал
от тежките травми. Сочат, че изключително тежко понасят смъртта на брат си, тъй
като са израснали в едно домакинство, в сплотено и задружно семейство, силно
привързани един към друг. Ищците твърдят, че имали изградена силна връзка
помежду си, обичали се, подкрепяли се и живеели в разбирателство, като сочат,
че брат им бил пример и опора за тях, свидетелство за което е, че те се
допитвали до него и търсели съвети от него. Уточняват, че ритъмът на
живота им е изцяло подчинен на скръбта от голямата загуба на техния брат, като
считат, че тази болка и скръб ще остане до живот, което ги е направило мрачни,
затворени и тревожни, страдащи от безапетитие и им е създало проблеми със съня.
Сочат, че към датата на ПТП-то гражданската отговорност на причинителя му е
била застрахована при ответното дружество с полица № BG/02/116002772825, поради което и на 14.02.2019г. ищците са сезирали
застрахователя на виновния причинител с молба вх. № 101372, по която обаче не
им е определено обезщетение, поради което и настояват съдът да постанови
решение, с което да осъди застрахователя да им присъди сума в размер на по
50 000 лв. за всеки един от тях, ведно със законната лихва, считано от
21.12.2016г. до окончателното й заплащане. Претендират определяне на
възнаграждение на адв. Р.М..***»
АД, ЕИК ********* със седалище и адрес на управление ***«Д.Б.» № ** е депозирал писмен отговор в срока по чл. 367 ГПК, с който оспорва иковете по
основание и размер. Твърди, че за ищците не е изпълнено изискването за
изключителност на отношенията с починалия А.К., техен брат, респ. налична
трайна и дълбока връзка между тях, която да е довела до сериозни по интензитет
и продължителност морални болки и страдания, които да подлежат на обезщетяване.
Оспорва деликта да е причинен от водача на автомобил марка «М.», модел «****
с.» С ДК № ** **** **, както и описания в исковата молба механизъм на ПТП и
причинната връзка между последното и настъпилата смърт на А.К.. Оспорва
твърденията за ищците да са настъпили вреди, които да подлежат на обезщетяване,
както и наличието на евентуални вреди, които да са в причинна връзка с ПТП-то.
Заявява възражение за изключителен принос на пострадалия, изразяващ се във
факта, че същия е пътувал без поставен предпазен колан, поради което и е налице
самоувреждане. Отделно твърди, че процесния автомобил е бил претоварен с
пътници и личен багаж, като доброволното качване и пътуване в
претоварен автомобил от пострадалия е поведение, допринесло за настъпилия
негативен резулат. Оспорва размера на претендираните обезщетения, като се
позовава на чл. 493а, ал.4 КЗ и § 96, ал.1 от ПЗР към ЗИД на КЗ. Оспорва претендираната
законна лихва и конкретно началния й момент, като твърди, че застрахователя
отговаря за забава от сезирането му на 14.02.2019г..
В
срока по чл. 372, ал.1 ГПК е постъпила допълнителна искова молба, с която
ищците считат за безспорно между страните обстоятелството, че гражданската
отговорност на причинителя на станалото на 21.12.2016г.
ПТП е била застрахована при ответното дружество и уточняват, че смъртта на
техния по – голям брат им се отразила изключително тежко, поради
което и вредите, вследствие това подлежат на обезщетяване. Оспорват твърденията
за липса на причинна връзка между станалото ПТП и настъпилата смърт на А.К.,
като се позовават на чл. 300 ГПК. Оспорват възраженията за съпричиняване, като
твърдят, че водачът на автомобила е длъжен да следи за евентуалното му
претоварване, а не пътниците в него, както и че А.К. е пътувал без предпазен
колан. Изразява несъгласие с твърденията, че претендираните от ищците
обезщетения са завишени по размер, както и че застрахователя не отговаря от
датата, на която е причинен деликта.
В срока по чл. 373, ал.1 ГПК е постъпил допълнителен отговор на допълнителната искова молба, с който
ответникът подържа наведените в отговора на исковата молба
възражения.
Съгласно чл. 498, ал.3 КЗ във
вр. с чл. 496 КЗ във
вр. с чл. 380 КЗ,
като допълнителна, специална предпоставка за допустимост на прекия иск на
пострадалия срещу дружеството, застраховало ГО на виновния водач на МПС е
изтичането на тримесечен рекламационен срок от сезиране на застрахователя по
реда на чл. 380 КЗ за
доброволно уреждане на отношенията между пострадалия и застрахователя по повод
плащане на застрахователно обезщетение. В конкретният случай застрахователят е
сезиран по реда на чл. 380 КЗ със
застрахователна претенция с молба вх. № ОИ-101372 от 14.02.2019г. /л.38-40/, по
която застрахователя с писма от 05.03.2019г. до всеки едни от увредените е
уведомил последните, че няма основание да изплати исканото обезщетение.
Съгласно чл. 498, ал.3 КЗ, увреденото лице може да предяви претенцията си за плащане пред съда само
ако застрахователят не е платил в срока по чл. 496 КЗ, откаже да плати
обезщетение или ако увреденото лице не е съгласно с размера на определеното или
изплатеното обезщетение. С постановения от застрахователя отказ да изплати
обезщетение на увредените лица е обосноваван извода за допустимост на прекия
иск по чл. 432 КЗ.
Няма
спор между страните, а последното се установява и от приложените към исковата
молба и приети като писмени доказателства, че с присъда № 34 от 18.09.2018г.,
постановена по НОХД № 155/2018г. по описа на ОС Стара Загора С.О.К. е признат
за виновен, че на 21.12.2016г. в района на км.***+*** на автомагистрала Т.,
обл. С.З. при управление на МПС – лек автомобил марка «М. -*** Д С.» с рег. №
** **** **в посока от запад на изток е нарушил правилата за движение и
конкретно чл. 20, ал.2, изр. 1-во от ЗДвП и чл. 101, ал.1, изр. 1 –во във вр. с
чл.101, ал.3, т.9 от ЗДП, чл. 133, ал.1 от ЗДвП, чл. 139, ал.1, т.1 ЗДвП и по
непредпазливост е причинил смъртта на едно лице – А.Х.К., както и е причинил
средни телесни повреди на повече от едно лица. Коментираната присъда и по реда
на проведения инстанционен контрол с решение № 25 от 11.02.2019г., постановено
по ВНОХД № 584/2018г. по описа на ПАС е отменена в частта, с която подсъдимия е
признат за виновен за престъпление по чл. 343а, ал.1, б. г вр. с чл. 343, ал.3,
б.б, пр.1 вр. ал.1, б.в вр. с ал.4 вр. чл. 342, ал.1 НК за причинена средна
телесна повреда на К. О. К. и е изменена в частта на наложеното
наказание.
Не
се спори и че гражданската отговорност на С.О.К. е била
застрахована към датата на станалото ПТП при ответното дружество, което
обстоятелство се установява и от приложената на л.43 проверка на сключена
застраховка «Гражданска отговорност».
Няма
спор и, че ищците са брат и сестра на починалия при ПТП - то на 21.12.2016г.
А.Х.К., което се установява от представените удостоверения за родствени връзки
– л. 24 - л.25.
Спорните
между страните във въззивното производство факти и обстоятелства са очертани от
посоченото във въззивната жалба, които се свеждат до това активно материално
правно легитимирани ли са ищците да получат обезщетение за неимуществени вреди
от смъртта на техния брат т.е. налице ли е изключителност в отношенията им,
изразяваща се в трайна и дълбока емоционална връзка с починалия, вследствие
която да са търпяли продължителни болки и страдания, които е справедливо да
бъдат обезщетени и до неправилно приложение на материалния закон и конкретно
чл. 52 ЗЗД при определяне дължимия размер на обезщетението на увредените, вкл.
и неприетото за налично съпричиняване на вредоносния резултат.
За
отговор на поставените спорни въпроси от значение са събраните гласни
доказателства и приетата автотехническа експертиза и съдебно
медицинска.
В
качеството на свидетел в проинстанционното производство е разпитан С. А. А.,
чиито показания съдът кредитира като преки, непосредствени и същевременно
незаинтерисовани от изхода на спора. Свидетелят твърди, че заедно пътували с
А.К. в микробуса, когато станала катастрофата и уточнява, че А. бил седнал до
него, като не си спомня да са ползвали предпазни колани. Сочи, че в буса имало
много багаж, тъй като се прибирали за празниците от Г. и всеки носел по нещо.
Уточнява, че след границата буса се препълнил с хора, но шофьора не предприел
нищо, както и че след като пътниците го уведомили, че се чува някакъв шум, той
отново не предприел никакви действия.
В
качеството на свидетел по делото е разпитан М. С. И., чиито
показания съдът кредитира като преки, непосредствени и незаинтерисовани, който
твърди, че познава ищците, както и техния брат «…от както се помни…», тъй като
са съседи. Сочи, че ищците и починалия им брат, заедно с техните семейства,
живеели заедно и задружно, като уточнява, че загубили баща си рано и А. като
по-голям брат, възприемали като баща. Свидетелят твърди, че след като дошли
демократичните промени А. заминал да работи в Г., а след това взел на работа и
своите брат и сестра, ищци в производството. Сочи, че след смъртта на А., А. и
П. «рухнали», загубили «онази жизнерадост», която имали когато батко им бил
жив. По отношение на П. свидетелят твърди, че след като разбрала за смъртта на
брат си припаднала и се наложило да й бият успокоително. Твърди, че братята и
сестрата били много силно привързани един към друг, свидетелство за което е, че
кръщавали децата си един на друг. Свидетеля сочи, че вижда П. почти всеки ден
да ходи до гробищата, а А. има малко кафене, в което е окачил портрет на брат
си. Обобщава, че след смъртта на брат им П. и А. са «…рухнали, без кураж»,
затворени са и няма на кой да разчитат.
В
аналогичен смисъл са и показанията на другия разпитан по делото свидетел Н.А.,
който твърди, че познава ищците от 35 години, както и че знае, че същите
живеели с по - големия си брат в един двор, като го имали за баща. Сочи, че
били много близки, помагали си и докато не вземат съвет от брат си, ищците не
предприемали нищо. Твърди, че заедно пътували на работа в Г., където живеели
заедно, както и че заедно седяли на масата без да си делят нищо, в т.ч. и
парите, а в знак на уважение кръщавали децата си един на друг. Свидетелят сочи,
че той уведомил П. и А. за катастрофата, както и че след смъртта на брат си те
не са същите – не ходят на събирания, нито на работа в Г., тъй като имат
спомени с брат си; постоянно говорят за него и плачат.
От
приетата СМЕ се установява, че описаните при извършената аутопсия травматични
увреждания при А.К. не съответстват на такива да са причинени от предпазен
колян, като същевременно кореспондират с установения механизъм на ПТП –
преобръщане на микробуса, като извода на д-р Т. П. е, че ако пострадалия е бил
с поставен предпазен колан неговите травматични увреждания биха били в по-малък
обем.
Пред
първоинстанционния съд е приета и автотехническа експертиза, изготвена от инж.
В. В., която въззивният съд кредитира, като взема предвид и направените от
вещото лице уточнения при разпита му в проведеното съдебно заседание и
доколкото същата не противоречи на останалите събрани доказателства. Така в.л.
инж. В. В. сочи, че от техническа гледна точка получените от А.К. телесни
увреждания, довели впоследствие и до неговата смърт кореспондират с механизма
на ПТП-то, станало на 21.12.2016г. без пострадалия да е бил с поставен
предпазен колан, като уточнява, че дори и да е бил с поставен предпазен колан
А.К. също би могъл да пострада с летален изход, тъй като при ПТП-то бусът се е
преобръщал, вкл. и по таван, при което е настъпила частична деформация на
същия. Експертът е посочил, че бусът, в който е пътувал пострадалия е бил
технически неизправен, тъй като задното дясно колело е с различен размер
/по-тесен/ и с намалена товаропоносимост. Твърди още, че претоварването на буса
е съществен фактор за настъпване на ПТП-то.
Въз
основа на коментираните доказателства, настоящия състав на съда приема за
установени описаните в исковата молба болки и страдания, силен емоционален
стрес и душевни мъки, и причинната връзка между тях и процесното ПТП.
С
ТР № 1/2016г. на ОСНГТК на ВКС се прие, че материално легитимирани да получат
обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са
лицата, посочени в Постановление № 4 от 25.V.1961 г. и Постановление № 5 от 24.ХІ.1969
г. на Пленума на Върховния съд, и по изключение всяко
друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и
търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай
е справедливо да бъдат обезщетени. Обезщетение се присъжда при доказани особено
близка връзка с починалия и действително претърпени от смъртта му вреди. В
мотивите на коментираното ТР е разяснено, че най-близките на починалия се
ползват с право на обезщетение, тъй като поради естеството на съществувалата
житейска връзка е логично да се предполага, че те търпят пряко, непосредствено
и за продължителен период от време значителни по степен морални болки и
страдания от загубата му. Правото на най-близките да получат обезщетение не е
абсолютно и не може да бъде реализирано, ако претендиращият обезщетение не
докаже, че действително е претърпял неимуществени вреди, които е справедливо да
бъдат обезщетени съгласно чл.52 ЗЗД. От гледна точка на чл.52 ЗЗД обаче е
справедливо и други лица, извън най-близкия семеен и родствен кръг, да могат да
получат обезщетение за неимуществени вреди, ако са създали с починалия
постоянна, трайна и дълбока емоционална връзка, заради съдържанието на която
търпят морални болки и страдания от смъртта му, сравними по интензитет и
продължителност с болките и страданията на най-близките. Отричането на
правото на обезщетение при реално проявени и доказани неимуществени
вреди от загубата на близък човек противоречи на принципа за справедливост по
чл.52 ЗЗД и на гарантираното с чл.6, ал.2 от Конституцията на Република
България и с чл.20 и чл.47 от Хартата за основните права в Европейския съюз
равенство на всеки пред закона. Възможността за обезщетяване на други лица,
извън изброените в Постановление № 4/61 г. и Постановление на 5/69 г., следва
да се допусне като изключение - само за случаите, когато житейски обстоятелства
и ситуации са станали причина между починалия и лицето да се породи особена
близост, оправдаваща получаването на обезщетение за действително претърпени
неимуществени вреди, наред с най-близките на починалия или вместо тях, в
случай, че те не докажат, че са претърпели вреди от неговата смърт. Особено
близка привързаност може да съществува между починалия и негови братя и сестри,
баби/дядовци и внуци. В традиционните за българското общество семейни
отношения братята и сестрите са част от най-близкия родствен и семеен кръг.
Връзките помежду им се характеризират с взаимна обич, морална подкрепа, духовна
и емоционална близост. Когато, поради конкретни житейски
обстоятелства, привързаността е станала толкова силна, че смъртта на единия от
родствениците е причинила на другия морални болки и страдания, надхвърлящи по
интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка,
справедливо е да се признае право на обезщетение за неимуществени вреди и на
преживелия родственик. В тези случаи за получаването на обезщетение няма да е
достатъчна само формалната връзка на родство, а ще е необходимо вследствие
смъртта на близкия човек преживелият родственик да е понесъл морални болки и
страдания, които в достатъчна степен обосновават основание да се направи
изключение от разрешението, залегнало в постановления № 4/61 г. и № 5/69г. на
Пленума на ВС - че в случай на смърт право на обезщетение имат само
най-близките на починалия. Наличието на особено близка житейска връзка, даваща
основание за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от смърт, следва
да се преценява от съда във всеки отделен случай въз основа на фактите и доказателствата
по делото. Обезщетение следва да се присъди само тогава, когато от
доказателствата може да се направи несъмнен извод, че лицето, което претендира
обезщетение, е провело пълно и главно доказване за съществуването на трайна и
дълбока емоционална връзка с починалия и за настъпили в резултат на неговата
смърт сериозни, като интензитет и продължителност, морални болки и страдания.
Изводът
е, че с коментираното ТР е изоставена досегашната практика на ограничаване на
кръга на лицата с право на обезщетение за неимуществени вреди, но това не
означава, че е предоставена неограничена възможност за присъждане на
обезщетения за неимуществени вреди винаги и на всички близки на починалия,
които страдат от смъртта. Дадените разяснения в мотивната част на ТР сочат, че
е изрично поставеното изискването за изключение, породило връзка, трайна и
дълбоко емоционална, отличаваща се от обичайната.
В
конкретният случаи са предявени искове от брат и сестра на починалия, по
отношение на които категорично може да се приеме, че е установено наличието на
трайна и дълбока емоционална връзка, отличаваща се от обичайната връзка
брат/брат, съответно сестра/брат. От събраните гласни доказателства се
установи, че ищците, заедно с техните семейства са живяли заедно със своя брат,
както в Б., така и в Г., където работили. Установи се още, че отношенията им
били като в едно семейство – хранили се заедно и посрещали присъщите разходи на
домакинството отново заедно, като по – големия си брат К. ищците възприемали
като свой баща. В знак на уважение един към друг кръщавали децата си на
починалия по – голям брат А.К.; допитвали се за всичко до него. Изложеното до
тук налага да се приеме, че отношенията ищци – починал, по – голям техен брат,
разкриват белезите на отношения ищци – баща, който последните са загубили по –
рано, и в този смисъл покриват изискването за изключителност по смисъла
обоснован в ТР № 1/2016г.. Неоснователни са възраженията на жалбоподателя, че
след като ищците са в зряла възраст, създали са семейства и са трудово ангажирани,
без данни за изоставане в интелектуално си и физическо развитие, то последните
не се нуждаят при предприемане на съответните действия от съвет на свой близък.
Според настоящия състав на съда, без значение възрастта и съответното
интелектуално и физическо развитие, всеки човек в определени ситуации се нуждае
и търси съвет от свой по-възрастен роднина и след като бащата в семейството е
починал, то тези съвети са търсени и давани от по- големия брат, в който смисъл
са подложените на съмнение и определени като недостоверни показания на св. И.,
които съдът преценява като изцяло достоверни и съобразени с установената
традиция в българското семейство. Неоснователни са и възраженията на
жалбоподателя за това, че почти 100% от сънародниците ни, които отиват на работа
в чужбина живеят заедно, поради което и този установен факт не може да разкрие
отношения, характеризиращи се с изключителност. Подобен категоричен извод,
направен и в процентно отношение, съдът счита, че нито е установен, нито е
присъщ на българската народопсихология, поради което и няма как да бъде
възприет. Без значение е и обстоятелството, че след смъртта на своя брат ищците
не са останали без работа и доходи, т.е. не се е влошило качеството им на
живот, тъй като от една страна качеството на живот не е единствено функция на
материалното благополучие на съответния индивид, а и на емоционолно -
психическия баланс на личността, който очевидно в случая е нарушен.
Въз
основа на изложеното въззивният съд приема, че са установени наличието на
особена близост, дълбока, трайна и емоционална връзка между ищците и
техния по - голям брат, която надхвърля обичайните отношения брат – сестра,
както и търпяните от ищците, вследствие неговата смърт продължителни
болки и страдания.
До
същия правен извод е стигнал и първостепенния съд, поради което и няма
основание за корекция, въпреки изложените в жалбата възражения – налице са
вреди за ищците, които подлежат на обезщетяване, а размера на дължимото за обезвреда обезщетение се
определя от съда, който се ръководи от критерия за справедливост, съобразявайки
разпоредбата на чл.52 от ЗЗД и като взема предвид, че понятието справедливост
не е абстрактно, а е свързано с преценката на конкретни обективно съществуващи
обстоятелства, които следва да се зачетат. Такива обективни обстоятелства в
конкретният случай и по отношение на ищците са, че със смъртта на техния по –
голям брат са загубили свой близък, който са възприемали като баща и на чиято
подкрепа са разчитали във всяка ситуация. Преценявайки от една страна зрялата
възраст на увредените, чийто начин на живот се е променил завинаги и отчитайки,
че за същите не се установиха психологични увреди, извън състоянието на
преживян и преживяван и понастоящем стрес, съдът счита, че справедливия размер
на обезщетението за претърпените от тях неимуществени вреди по
смисъла на чл. 52 ЗЗД е равностойно на сумата от по 30 000 лв.. С посочените размери, според настоящия състав на съда, ще
се постигне целта на института за репарация на търпените от ищците неимуществени вреди, като се съобразят
икономическите условия в страната към момента на настъпване на ПТП-то и
същевременно се спази общественото разбиране за справедливост, ориентир за
което са нормативно определените лимити по застраховка „Гражданска отговорност“
на автомобилистите.
Вторият спорен момент,
въведен от ответното застрахователно дружество в първоинстанционното
производство, касае размера на обезщетението за неимуществени вреди,
по-конкретно приложението на разпоредбата на § 96 ал. 1 от ПЗР на ЗИДКЗ / ДВ
бр. 101/2018 година/. Тази разпоредба предвижда, че до влизането в сила на
наредбата за утвърждаване на методиката по чл. 493а, ал. 2, обезщетението за
претърпените неимуществени вреди на лицата по чл. 493а, ал. 4 / разширения кръг
лица/ се определя в размер до 5000 лева, като е придадено обратно
действие на разпоредбата за съдебните искове, предявени
след 21.06.2018 г.
Настоящият състав
намира, че не е ограничен от предвидения в § 96, ал. 1 от ПЗР на
ЗИДКЗ максимален размер на обезщетението. В член 3, параграф 1 от
Директива 72/166/ЕИО и чл. 1, параграф 2 от втората Директива
84/5/ЕИО, кодифицирана с Директива 2009/103/ЕО на Европейския парламент и на
Съвета от 16.09.2009 година относно застраховката „Гражданска
отговорност“ при използването на моторни превозни средства и за
контрол върху задължението за сключване на такава застраховка, са посочени
минималните застрахователни суми по задължителната застраховка „Гражданска
отговорност“. В чл. 9 ал. 1 от Директива 2009/103/ЕО са
предвидени минимални застрахователни суми в случай на телесно
увреждане в размер на 1 000 000 евро за
един пострадал или 5 000 000 евро за събитие, независимо
от броя на пострадалите. Същите са и лимитите, посочени в чл. 1
параграф 2 от предходната директива – 84/5/ЕИО. Посочените
в директивите лимити за минималните застрахователни суми за
неимуществени и имуществени вреди вследствие на телесно увреждане или смърт са
транспонирани в националното ни право – чл. 266 от КЗ / отм./ и чл. 492 от сега
действащия КЗ.
Доколкото в
цитираните директиви не е предвидена възможност за установяване на максимален
размер на обезщетението за неимуществени вреди на пострадало лице и не е
установен такъв размер, съдът счита, че разпоредбата на § 96, ал. 1 от ПЗР на
ЗИДКЗ/ДВ бр. 101/2018 година/ не е в съответствие с общностното
право. Вярно е, че директивите нямат пряко приложение във вътрешните отношения
и не съдържат пряка уредба на правните отношения, а техни адресати са
държавите-членки, които трябва да ги транспонират. При определени предпоставки
обаче е допустимо изключение от този принцип. Тези предпоставки са посочени в
практиката на СЕС /дело С-188/89/, а именно: директивата да не е
транспонирана или да е транспонирана неточно, частично или неправилно;
съответните й разпоредби, подлежащи на пряко прилагане, да са повелителни, ясни
и точни и да предоставят права на отделни субекти, противопоставими на
държавата-членка, неин орган или организация, намираща се под юрисдикцията или
контрола на тази държава или притежаващи особени правомощия, които надхвърлят
правомощията, характерни за отношенията между частни
лица. Уредбата на лимитите на застрахователните
суми по застраховка „Гражданска отговорност“, съдържаща се
в цитираните по-горе разпоредби на Директива 84/5/ЕИО, кодифицирана
с Директива 2009/103/ЕО отговоря на всички посочени изисквания. Те са
повелителни, достатъчно ясни и точни и се отнасят до права на частни лица,
респ. на лица, пострадали от ПТП и според съда те по изключение имат
пряко действие. По тази причина съдът счита, че не
следва да съобразява размера на обезщетението по § 96 ал. 1 от ПЗР
на ЗИДКЗ /ДВ бр. 101/2018 год./.
По изложените
съображения съдът счита, че размерът на обезщетението за неимуществени вреди
на ищците от „разширения кръг“ по настоящото дело следва
да бъде определен не в границите, установени с § 96, ал. 1 от ПЗР на
ЗИДКЗ / ДВ бр. 101/2018 година/, а по справедливост съобразно
принципа на справедливост по чл. 52 от ЗЗД, при отчитане на
установените обективни факти и обстоятелства по конкретното
дело, икономическото положение в страната и нормативно определените
нива на застрахователно покритие към момента на настъпване на ПТП, обсъдени
по-горе.
Неоснователно е
заявеното и подържано от ответника възражение за съпричиняване на вредоносния
резултат, изразяващо се в неизползване на предпазен колан от пострадалия К.. В
този смисъл следва изцяло да се съобрази уточнението, направено от в.л. инж. В.
при разпита му, проведен в открито съдебно заседание на 08.06.2020г., че дори и
пострадалия да е бил с поставен предпазен колан, то това не би предотвратило
леталния изход. В този смисъл без никакво значение са изводите направени от
експерта, изготвил СМЕ, че уврежданията на пострадалия ако беше с поставен
предпазен колан биха били в сравнително по-малък обем, тъй като този извод не
изключва автоматично настъпването на летален изход.
Неоснователно е и
следващото наведено възражение от ответника, че пострадалия се е самоувредил
като се е съгласил да съгласил да пътува в претоварен бус. Следва да се има
предвид от една страна установения факт, че пострадалия се е качил в микробуса
в Г., а претоварването е настъпило след границата, а от друга, че задължение на
управляващия МПС е да следи за това колко пътници превозва, съгласно
определения брой в свидетелството за регистрация на управлявания от него бус -
чл. 133 ЗДвП. Това задължение няма как да бъде вменено за изпълнение на друг
субект, вкл. и пътниците, още повече, че са налице данни по делото, че същите
са предупредили шофьора за наличието на по – голям брой пътници. Решението на
А.К. да продължи да пътува в претоварения бус не е способствало настъпването на
негативния за него резултат, тъй като основна причина за станалото ПТП е
техническа неизправност на буса, а претоварването на същия е само допълнителен
фактор за настъпването на процесното
ПТП.
До
същите правни изводи е достигнал и решаващия първоинстанционен съд, поради
което и постановеното от него решение като законосъобразен отговор на
повдигнатия спор следва да бъде потвърдено.
С
оглед изхода на спора пред въззивната инстанция на адв. Р.М., в качеството й на
процесуален представител на ищците се дължи определяне на адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция при уловията на чл.
38, ал.1, т.2 ЗА, което съдът констатира да е в размер на по 1461.20 лв. за всеки
едни от ищците. За сумата от 2922.40 лв., представляваща определено
възнаграждение за осъществена от нея безплатна адвокатска помощ на А.Х.А. ЕГН
********** и П.Х.Р. ЕГН ********** ще бъде ангажирана отговорността
на жалбоподателя.
Мотивиран
от изложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 208 от 09.07.2020г.,
постановено по т.д. № 256/2019г. по описа на Окръжен съд Стара Загора.
ОСЪЖДА ЗД „Б.и.“ АД, ЕИК ********* със
седалище и адрес на управление ***«Д.Б.» № ** да заплати на адв. Р.М., с личен
№ ********** и адрес *** сума в размер на 2922.40
лв., представляваща определено възнаграждение за осъществена от нея безплатна
адвокатска помощ на А.Х.А.
ЕГН ********** и П.Х.Р. ЕГН **********.
Решението подлежи на
касационно обжалване при условията на чл.280, ал.1 ГПК пред ВКС в едномесечен
срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: