РЕШЕНИЕ
№ 281
гр. Сливен, 07.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – СЛИВЕН в публично заседание на двадесет и девети
октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Мария Ян. Блецова Калцова
Членове:Стефка Т. Михайлова Маринова
Светослава Б. Костова
при участието на секретаря Пенка М. Стоянова
като разгледа докладваното от Стефка Т. Михайлова Маринова Въззивно
гражданско дело № 20252200500327 по описа за 2025 година
Производството е въззивно. Движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК и по глава 25
от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба против първоинстанционно решение №
56/19.07.2025г. по гр.д. № 694/24г. на РС - К., с което е осъден М. М. Ч. по предявен
иск с правно основание чл. 233, ал.1, изр. 1 от ЗЗД, по реда на чл. 310, ал. 1,т. 2 от ГПК
да опразни и върне наетия от него имот, находящ се в гр. К., ********* на Сдружение
„Приятели, помагайте - Л. К.“. С Решението са присъдени разноски на ищцовото
сдружение в размер на 50лв.
Въззивната жалба е подадена от ответника в първоинстанционното
производство М. М. Ч. и с нея се обжалва първоинстанционното решение изцяло.
Във въззивната жалба и допълнението към нея, въззивникът Ч. чрез
пълномощника адв. М. Д. от ВАК посочва, че обжалваното изцяло решение е
публикувано в съботен (неприсъствен) ден, което поражда съмнения относно
законността на процеса и поради което счита решението за вероятно недопустимо,
евентуално недопустимо, евентуално очевидно неправилно, евентуално неправилно
поради допуснати съществени нарушения на правото на Европейския съюз, на
националното материално право, както и на съдопроизводствените правила, а също
1
така е и необосновано. Въззивникът моли обжалваното решение да бъде обезсилено,
като делото бъде върнато за ново разглеждане от друг състав, евентуално — да бъде
разгледано от Окръжен съд – С. с оглед осигуряване на правото на въззивника за
разглеждане на делото от независим и безпристрастен съд. На следващо място
посочва, че ако съдът прецени решението за допустимо, моли за неговата отмяна, като
очевидно неправилно, евентуално — като неправилно, поради нарушение на
материалния закон, правото на ЕС, съществени процесуални нарушения и
необоснованост. Според въззивника, по делото не е събрано нито едно доказателство,
че имотът е собственост на ищеца. Искът е уважен по реда на чл. 310 ГПК (за
опразване на помещения), но се касаело за поземлен имот – а в закона липсва уредба
за опразване на поземлен имот по този ред. Въззивникът твърди, че няма яснота какво
точно трябва да се опразни, тъй като не било посочено нито едно конкретно
помещение, а понятието „имот“ не е предмет на чл. 310 ГПК. Освен това, съдът не е
изискал доказателства за собственост от ищеца. Счита се, че е налице процесуална
пасивност от страна на съда, включително по отношение на важни обстоятелства като
липсата на питейна вода за малолетното дете, резултат от действия на представител на
ищеца. Счита, че е налице нарушение на правото на ЕС – по-конкретно на Хартата на
основните права, на Директива 93/13/ЕИО, както и нарушение на служебното начало
по чл. 7, ал. 3 от ГПК и чл. 146 от Закона за защита на потребителите. Въззивникът
твърди, че т. 4.2 от договора за наем съдържа неравноправна клауза, а дори и целият
договор е неравноправен и следователно – нищожен. Въззивникът излага, че
обитателите на имота (вкл. малолетната му внучка) са потребители на услугите на
благотворителната организация – ищец по делото. Следователно, следва да се
прилагат нормите за защита на потребителите, включително задължението на съда
служебно да се произнесе по неравноправните клаузи. Това, според въззивника, не е
сторено. На следващо място заявява, че съдът, по негово мнение, не е разгледал и не е
зачел най-същественото обстоятелство – интересът на малолетното дете, което обитава
имота. Въззивникът твърди, че детето е вписано сред ползвателите на имота и
интересът му следва да бъде с първостепенно значение, съгласно Конвенцията за
правата на детето и Конституцията на Република България. Въззивникът заявява, че
съдът е уважил иск без да установи активната легитимация на ищеца, без да докаже
собствеността и без да удостовери дали лицето, подало и поддържащо исковата молба,
има представителна власт. С допълнителната въззивна жалба, въззивникът доразвива
съображенията си, като прави аналогия с делото „Й. и др. срещу България“, решено от
ЕСПЧ, в което се приема, че правото на собственост следва да отстъпи пред правото
на неприкосновен личен и семеен живот, когато е засегнат домът на гражданите.
Твърди, че аналогично следва да бъде приложен принципът на пропорционалност,
като се вземе предвид, че имотът представлява дом на малолетно дете, за което е бил
закупен с дарения, събрани за благотворителна цел. Въззивникът сочи още, че в
2
случая е налице дискриминация по признак „лично положение“, тъй като
благотворителната организация — ищец предоставя услуги с по-ниско качество на
семейството му, включително спрямо малолетното дете. Счита това за нарушение на
чл. 37, ал. 1 от ЗЗДискр. С оглед изложеното, въззивникът моли за обезсилване,
евентуално — отмяна на обжалваното решение, като делото се върне за разглеждане
от друг състав или въззивният съд се произнесе по същество, като прекрати
производството поради нередовност на исковата молба, евентуално да отхвърли
изцяло исковата претенция, поради нарушаване на основни права на потребителя.
Претендира присъждане на разноски.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е подаден отговор на въззивната жалба от
насрещната страна Сдружение „Приятели, помагайте - Л. К.“ чрез пълномощника адв.
А. Б..
Въззиваемата страна счита атакуваното решение за правилно, законосъобразно,
мотивирано и съобразено с правния спор. Моли съда да остави без уважение
въззивната и допълнителната въззивна жалби и да потвърди атакуваното решение като
правилно. Въззиваемият заявява, че едно съдебно решение е недопустимо, когато е
постановено по непредявен иск – когато съдът не е разгледал релевантните за спора
обстоятелства така, както са заявени от страните, а в противоречие с диспозитивното
начало е основал решението си върху други, незаявени по надлежния ред факти. Съдът
е длъжен да даде защита на субективното право само в онези рамки и по онзи начин,
който е поискан от ищеца, като диспозитивното начало в процеса изисква от съда да не
излиза извън рамките на търсената защита. Доколкото ответникът изгражда защитата
си с оглед заявените в исковата молба обстоятелства и факти, съдът не би могъл по
своя преценка да ги променя, тъй като в противен случай би се стигнало до
самосезиране и възможност да се предизвика правна промяна в правната сфера на
различни правни субекти по почин на съда. Това било недопустимо. Такава хипотеза
не била налице в случая. Обжалвания съдебен акт бил валиден и допустим. На
следващо място посочва, че е предявен иск с правно основание чл. 310, ал. 1, т. 2 ГПК
– за опразване на наето помещение. Първоинстанционният съд правилно приел, че е
налице валидно сключен договор за наем, който е изтекъл и срокът му не е подновен.
Правилно била разпределена и доказателствената тежест. Според въззиваемия, ищецът
е доказал, че е собственик на процесния имот; че е сключил с ответника договор за
наем, който е прекратен поради изтичане на срока, а продължаването на държането на
имота от ответника било без договорно основание. Така заведеният иск изисквал
установяване единствено на тези обстоятелства. В допълнение, посочва, че
първоинстанционният съд разгледал и въпроса относно това дали процесният договор
за наем е нищожен и съвсем правилно и логично стигнал до извода, че ответникът
държи имота без правно основание, поради което дължи връщането му. Въззиваемият
посочва, че обхватът на действие на Закона за защита на потребителите изобщо не
3
обхваща приложното поле на договорните отношения, свързани с наемане на жилище.
Претендира присъждане на направените в производството разноски.
С определение по чл. 267 от ГПК въззивният съд не е допуснал събиране на
доказателства пред въззивната инстанция, поради неоснователност на искането. Такова
не е допуснато и в проведеното по делото открито съдебно заседание.
След извършена справка в Търговския регистър, съдът констатира, че
наименованието на въззиваемото сдружение е „Приятели, помагайте - Л. К.“.
В с.з., въззивникът М. М. Ч., редовно призован, не се явява. Представлява се от
процесуален представител по пълномощие адв. М. Д. от АК – В., която посочва, че
поддържа подадената въззивна жалба на изложените в нея основания и моли за
уважаването й. Посочва, че първоинстанционното решение е незаконосъобразно,
нарушило принципа на служебното начало, като съдът не се е произнесъл служебно
по неравноправните клаузи. Съдът не положил дължимите усилия да издири
обективната истина предвид, че се касае за интересите на беззащитно малко дете.
Посочва, че претендират като неравноправни клаузите в процесния договор за наем,
тези, съгласно които семейството се настанява да живее за една година в наетия имот и
другата неравноправна клауза, че договорът може да бъде продължен само при
взаимно писмено съгласието на двете страни. Счита, че това са класически
неравноправни клаузи, изготвени предварително без съгласието и без искането на
становището на страната, която подписва договора. В случая и детето, и клиента й,
както и останалите двама членове на семейството, фигурират като имена в договора за
наем като лица, които ще ползват под наем, плащан от клиента й, предоставената от
благотворителната организация къща, наречена „Дом за бебе“. На въззивника не била
дадена възможност да докаже, че той в действителност е плащал редовно,
включително и надписани, сметки. Посочва, че детето може да не е страна, но то
покрива белезите на заинтересована страна в процеса. Счита, че решението на
районния съд поддържа и подсилва дискриминация на беззащитни хора, по признак
лично положение. Заявява, че не претендира разноски. Прави възражение за
прекомерност на разноските на насрещната страна.
В с.з. въззиваемото сдружение, редовно призовано, не се представлява от
процесуален представител по закон или пълномощие. По делото е подадена молба от
пълномощника адв. А. Б. от АК – П., която оспорва въззивната жалба и моли съда да
остави същата без уважение като неоснователна по съображенията, изложени в
отговора на жалбата. Претендира присъждане на направените пред въззивната
инстанция разноски.
Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на
изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от
процесуално легитимиран субект, имащ правен интерес от обжалването, чрез
4
постановилия атакувания акт първоинстанционен съд.
При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата
инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, а с оглед пълния
обхват на обжалването – и допустимо.
Във връзка с възраженията за недопустимост на решението, изложени във
въззивната жалба, въззивният състав намира същите за изцяло неоснователни.
Твърдението за недопустимост е свързано с публикуването на решението в съботен
/неприсъствен/ ден. Времето на публикуване в сайта на съда на един съдебен акт няма
отношение към неговата валидност. Това касае чисто организационни въпроси и
извършени технически действия по обявяването на акта, но не опорочава
произнасянето на съда. Недопустимо е решението, което не отговаря на изискванията,
при които делото може да се реши по същество. Такъв порок на атакуваното съдебно
решение, въззивният състав не установи.
Твърдението, че съдът се е произнесъл по нередовна искова молба също е
неоснователно. Запознавайки се с исковата молба при подготовката на делото за
насрочване на открито съдебно заседание, така и при постановяването на съдебния си
акт, въззивната инстанция намира исковата молба за редовна и допустима. В нея точно
и ясно е посочен предмета на договора за наем, от там и на предявения иск.
Съдът намира обжалваното решение за допустимо.
При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху
първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата
инстанция, след преценка на събраните пред районния съд доказателства, намира, че
обжалваното решение е законосъобразно и правилно.
Този състав на въззивния съд счита, че формираната от първоинстанционния съд
фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна,
правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на
чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.
Въззивният състав СПОДЕЛЯ правните изводи на районния съд, които са
обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия
спор. Първоинстанционният съд, въз основа на изложените в обстоятелствената част
на исковата молба факти и обстоятелства, на които се основават ищцовите претенции,
правилно е дефинирал параметрите на спора и е дал съответстващата на твърдените от
ищеца накърнени права правна квалификация на предявените искове. Направил е
доклад по делото, по който страните не са направили възражения. Осигурил им е
пълна и равна възможност за защита в производството.
Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.
Първоинстанционния съд е бил сезиран с предявен иск за освобождаване и
5
връщане на наето помещение – къща на два етажа, находяща се в гр. К., ********, с
правно основание чл.233, ал.1, предл. 1 от ЗЗД.
Договорът за наем е неформален, двустранен, консенсуален и възмезден, като
от него възникват права и задължения за всяка страна. Процесуално задължение на
ищеца в производството е да установи по безспорен начин възникването и
съществуването на твърдяното наемно правоотношение и неговото прекратяване на
законовите, респ. уговорени предпоставки, за да възникне насрещното задължение на
наемателя за връщане на отдаденото под наем помещение.
Във връзка с възраженията на въззивника, че чл. 310 от ГПК говори за
опразване на помещение, а в случая се касае за имот, следва да се посочи, че
буквалното тълкуване на въззивника на законовата разпоредба е неправилно и не се
споделя от съда. Целта е ускорено разглеждане на спор, свързан с освобождаване на
нает недвижим имот, от типа на жилищен имот /къща, апартамент/ и магазини /т.нар.
„помещения“/ след прекратяване на наемното правоотношение, но неосвободен от
наемателя. Термина „помещение“ е използван в чл.310 от ГПК за уреждането на
специалния, ускорен ред за разглеждане на тези спорове, т.е. това е процесуалният ред,
но правното основание е всъщност в разпоредбата на чл.233, ал.1, изр. 1 от ЗЗД и то се
отнася за всяка вещ, която е отдадена под наем. В случая, предмет на иска е недвижим
жилищен имот – къща на два етажа, както е и описан в исковата молба и в процесния
договор за наем и попада в приложното поле на разпоредбата на чл.310, ал.1, т.2 от
ГПК.
В случая е безспорно установено сключването между ищцовото сдружение
„Приятели, помагайте - Л. К.“ и ответника в първоинстанционното производство - М.
М. Ч. на писмен договор за наем на недвижим имот, по силата на който сдружението е
предоставило на ответника за възмездно ползване недвижим имот, находящ се в гр. К.,
********, състоящ се от къща на 2 етажа /чл.1 от договора/. Договорът е подписан от
представителя на Сдружението – наемодател и от ответника М. Ч., като наемател.
Следва да се посочи, че другите лица, посочени в договора, не са подписали същия и
те не са страна по него. Договорът е сключен само с М. Ч., подписал същия в
качеството на наемател.
Съгласно разпоредбата на чл.4.1 от договора, същият е сключен за срок от 12
месеца, считано от 01.07.2023г. Предвидена е възможност след изтичане на срока,
договорът да може да бъде продължен при същите или други условия само с писмено
съгласие на страните /чл.4.2/.
Във връзка с възраженията във въззивната жалба относно продължителността на
действие на договора, следва да се посочи, че уговорки, свързани с друг срок на
действие на договора няма. Твърденията, че те са били до навършване на пълнолетие
на малолетния внук на ответника не се подкрепят от събраните по делото
6
доказателства. С оглед сключването на писмен договор и уреждането на всички
въпроси по наемното правоотношение в писмена форма, то и неговото съдържание се
установява с единствено допустимото доказателствено средство – писмения договор за
наем, подписан от страните. Различни от отразените в писмения договор уговорки
относно срока не се съдържат нито в сключения в писмена форма договор за наем,
нито в друго писмено съглашение, изменящо писмения наемен договор. Друг е
въпросът дали такива уговорки биха били действителни, с оглед разпоредбите на чл.
229, ал.1 - ал.3 от ЗЗД, ограничаващи срока на договора за наем.
Безспорно, срокът на договора за наем е изтекъл. По делото няма ангажирани
доказателства, а и няма наведени твърдения, че е договорено в писмена форма от
двете страни продължаване действието на договора.
Поради това, с оглед изтичане срока на договора, същият е прекратил
действието си и за наемателя е възникнало задължението за връщане на веща –
процесния жилищен имот.
Следва да се посочи, с оглед възраженията на пълномощника на въззивника в
съдебно заседание, че не му е дадена възможност да докаже редовното плащане на
наема и сметките за имота, че този въпрос не е предмет на производството. Договорът
за наем е прекратен с изтичане срока на същия, а не поради неизпълнение на
договорно задължение от страна на наемателя. Тези обстоятелства са ирелевантни.
Във връзка с възраженията на въззивника за недоказаност правото на
собственост на ищцовото дружество върху имота, следва да се отбележи, че правото
на собственост не е обуславящо сключването на договор за наем и правото на
собственост на ищеца не е предмет и не се изследва в това производство. Обуславящо
основателността на иска е установяването на наемно правоотношение между страните
по отношение на процесния имот, а не право на собственост на наемодателя;
прекратяване на правоотношението и невръщане на имота, т.е. неосвобождаването му
от наемателя. Активно легитимиран да предяви иска по чл. 233, ал.1, изр. първо от ЗЗД
е именно наемодателя по договора за наем, без значение чия собственост е имота.
По отношение на възражението на ответника – въззивник за нищожност на
клаузата на чл.4.2 от договора за наем, клаузата на чл.4.1 – въведено пред въззивния
съд, а от там и на целия договор за наем, поради тяхната неравноправност, на
основание чл.146 от ЗЗП, следва да се отбележи следното:
Съгласно чл. 143, ал.1 от Закона за защита на потребителите, неравноправна
клауза в договор, сключван с потребител, е уговорка във вреда на потребителя, която
не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие
между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, а съгласно
чл.146, ал.1 от ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни. В настоящия
случай обаче посочените норми са неприложими, тъй като не се касае за договор,
7
сключен с потребител. Въззивникът, като наемател, няма качеството на потребител по
смисъла на §13, т.1 ЗЗП. Според § 13, т.1 и т.2 от ЗЗП "потребител" е всяко физическо
лице, което придобива стоки или ползва услуги, които не са предназначени за
извършване на търговска или професионална дейност, и всяко физическо лице, което
като страна по договор по този закон действа извън рамките на своята търговска или
професионална дейност, а "търговец" е всяко физическо или юридическо лице, което
продава или предлага за продажба стоки, предоставя услуги или сключва договор с
потребител като част от своята търговска или професионална дейност в публичния или
в частния сектор, както и всяко лице, което действа от негово име и за негова сметка.
Съгласно § 13, т.14 ЗЗП "услуга" е всяка материална или интелектуална дейност, която
се извършва по независим начин, предназначена е за друго лице и не е с основен
предмет прехвърляне владение на вещ. Договорът за наем по смисъла на чл.228 -
чл.239 ЗЗД не е договор за потребителска услуга по смисъла на §13, т. 14 ЗЗП.
Договорът за наем е граждански такъв, при който страните са равнопоставени. Същият
попада под действието на Закона за задълженията и договорите и не се регулира от
нормите на ЗЗП. Наемателят няма качеството „потребител”, а наемодателят не е
търговец по смисъла на ЗЗП. Ответникът не се явява и потребител на благотворителни
услуги, предоставени от ищцовото сдружение, както счита пълномощникът му. ЗЗП е
неприложим в настоящия правен спор.
Поради това възражението за недействителност на клаузата на чл.4.1
/сключването на договора за срок от 12 месеца/ и на чл.4.2 от договора /касаеща
възможността за продължаване действието на договора само с писмено съгласие на
страните/, като неравноправни, е неоснователно. Друг е въпросът, че самата клауза на
чл.4.2 от договора урежда именно равнопоставеното положение на двете страни в това
гражданско правоотношение – уредена е възможност по съгласие именно и на двете
страни да се продължи действието на договора. Сама по себе си, тя категорично не е
неравноправна, точно обратното. Още по-малко неравноправна е клаузата, която
определя срока на договора. Страните свободно и равнопоставено са договорили този
елемент на договора за наем, в рамките на максимално предвидения по закон срок /3-
годишен, съгласно чл.229, ал.2 от ЗЗД, приложим в случая/.
Съдът не установи твърдяното от пълномощника на въззивника
дискриминационно отношение на въззиваемото сдружение спрямо него и семейството
му. Налице е сключен между страните, в качеството им на частноправни субекти,
наемен договор, в резултат на свободно изразена и отразена в договора воля,
съдържащ постигнатите между страните уговорки. Не се установи каквото и да е
дискриминационно отношение спрямо въззивника и семейството му, в т.ч.
малолетното му внуче. Фактът, че ищцовата страна е упражнила законоустановеното
си право на иск не е и не може да се третира като дискриминационно отношение. Още
по-малко е налице такова от страна на съда, разглеждащ спора между страните.
8
С оглед изложеното, съдът намира, че са налице всички горепосочени
предпоставки за уважаване на исковата претенция по чл. 233, ал.1, изр. първо от ЗЗД и
същата се явява изцяло основателна и доказана.
Като е стигнал до същите крайни правни изводи първоинстанционният съд е
постановил правилно и законосъобразно решение, което следва да бъде потвърдено.
Правилно и законосъобразно на ищеца в първоинстанционното производство са
присъдени разноски, на основание чл. 78, ал.1 от ГПК.
С оглед неоснователността на въззивната жалба, на въззивника не се следват
разноски в настоящото въззивно производство, а и такива не са претендирани.
Въззиваемата страна е претендирала разноски за адвокатско възнаграждение,
като е доказала такива в размер на 800лв. В тази насока е направено своевременно
възражение за прекомерност, което съдът намира за основателно. С оглед
действителната фактическа и правна сложност на спора, съдът намира уговорения и
заплатен размер на адвокатското възнаграждение за прекомерен. Съдът ще присъди
разноски за адвокатско възнаграждение в размера, определен по критериите на
Наредба №1/2004г. за възнаграждения за адвокатска работа – чл.7, ал.2, т.1, в размер
на 400лв.
Ръководен от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно Решение №56/19.07.2025г., постановено
по гр.д.№694/2024г. по описа на Районен съд - К..
ОСЪЖДА М. М. Ч. с ЕГН ********** от гр. К., ******** да заплати на
Сдружение „Приятели, помагайте – Л. К.“ ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление: гр. ***************** сумата от 400лв., представляваща разноски във
въззивното производство за адвокатско възнаграждение.
Решението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9