№ 146
гр. Бургас, 18.02.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, VI ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети януари през две хиляди
двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Веселка Г. Узунова
Членове:Таня Д. Евтимова
Димитър П. Стоянов
при участието на секретаря Жана Авр. Кметска
като разгледа докладваното от Веселка Г. Узунова Въззивно гражданско дело
№ 20212100502113 по описа за 2021 година
Производството по делото е по реда на чл.258 и сл ГПК.
Делото е образувано по повод подадена въззивна жалба от ищеца „Кредит Инс“ АД с
ЕИК ********* ,представлявано от изпълнителния директор М А,чрез пълномощника
адв.Р.Д. против съдебно решение № 261097 от 17.09.2021г.,постановено по гр.д.
№1319/2021г.по описа на БРС,в ЧАСТТА,с която БРС е ОТХВЪРЛИЛ ИСКА на въззивното
дружество за приемане за установено по отношение на ответника ИВ. Н. М. с ЕГН-
**********,че дължи на „Кредит Инс“АД сумите 540 лв.договорна лихва за периода от
27.07.2019г.до 27.06.2020г.,2160 лв.договорна такса „Гарант“ за периода от 27.07.2019г.до
27.06.2020г.и 303.96 лв.законна лихва за забава за периода от 28.07.2019г.до 10.08.2020г.,за
които е издадена Заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№4619/2020г.по описа на
БРС.
Във въззивната жалба са наведени оплаквания за неправилност и
незаконосъобразност на постановеното съдебно решение в отхвърлителната му
част.Въззивникът счита за неправилен и в резултат на повърхностно тълкуване на
приобщените по делото доказателства изводът на БРС за противоречие с чл.11 ал.1 т.9 ЗПК
,тъй като не е посочен „реалният лихвен процент“.Не се споделя изводът на БРС,за това,че
определената такса „Гарант“ се явява договорна лихва ,представляваща допълнителна
печалба на кредитора и следва да се включи в ГПР по кредита. Изложени са твърдения по
установените по делото факти,като се сочи,че ответникът сам е избрал възможността да
получи заем с осигурен гарант. Изложени са доводи и по отношение същността на банковата
гаранция ,позовава се на практика на САС.Въззивникът счита,че при прилагане по аналогия
на правилата за банковата гаранция към такава,предоставена от дружеството
гарант,възнаграждението,дължимо от наредителя по нея не следва да се включва към
разходите по потребителския кредит.Същата представлява възнаграждение,дължимо за
предоставената услуга от дружеството гарант за обезпечаване на вземанията по договора за
1
потребителски кредит.Прави се довод,че дори да се приеме,че с включването на процесната
такса „Гарант“ се надвишава посоченият в ал.4 чл.19 ЗПК размер на ГПР,то нищожни са
само клаузите,надвишаващи същия,а не целия договор.Според въззивника,правата на
потребителя са допълнително защитени и с предвидената в чл.12 на ЗПФУР възможност
същият да се откаже от договора в 14-дневен срок от сключването му.В заключение се
посочва,че няма противоречие,нито заобикаляне на закона,защото съдържанието на
разпоредбите ,уреждащи таксата „Гарант“ в процесния договор е съобразено с нормите на
ЗПК и ЗПФУР,още повече,че потребителят е имал възможност да се откаже от целия
договор,ако е считал,че е поставен в заблуждение с тези клаузи или че те неправомерно го
санкционират финансово.Ответникът е разполагал и с възможност да сезира Помирителна
комисия,създадена по силата на ЗЗП.Отправеното до въззивната инстанция искане е за
отмяна на решението на БРС в обжалваната част и уважаване на иска в пълния му
размер.Няма доказателствени искания,претендира разноски.
В депозирания писмен отговор от особения представител адв.Ангелова-Жилкова се
изразява становище за неоснователност на въззивната жалба,като се споделят изводите на
съда относно недействителността на договора по смисъла на ЗПК и последиците от нея.
Няма доказателствени искания.
В съдебно заседание въззивното дружество ,редовно уведомено,не се представлява.
Представено е писмено становище от пълномощника му,с което се поддържа въззивната
жалба,няма доказателствени искания,претендира разноски.
В съдебно заседание въззиваемият М.,редовно уведомен чрез особения си
представител,не се явява.Представлява се от особения представител адв.Ангелова-
Жилкова,която оспорва въззивната жалба и моли решението на БРС да бъде потвърдено в
обжалваната част.Няма доказателствени искания,претендира разноски.
При служебната проверка на обжалваното съдебно решение по реда на чл.269 ГПК,
въззивният съд го намери за валидно и допустимо в обжалваната част.
По основателността на въззивната жалба съдът намери следното:
Ищецът е предявил срещу ответника искове с правно основание чл.422 вр.с чл.415
ГПК вр.чл.79 ал.1 ЗЗД,чл.86 ЗЗД,като е претендирал да бъде установено по отношение на
ответника М.,че дължи на ищеца“Кредит Инс“ АД дължими по договор за потребителски
кредит суми,за които е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д.№4619/2020г.по описа на
БРС.
Районният съд е приел,че договорът за потребителски кредит е недействителен
поради противоречие с императивни норми на ЗПК- чл.11 ал.1 т.9 и т.10 и на основание
чл.23 ЗПК потребителят следва да върне само чистата стойност на кредита,която в случая е
3000 лева.Искът е уважен само за главницата от 3 000 лева и е отхвърлен по отношение
претендираните договорна и законна лихви,както и по отношение на таксата „Гарант“.
Настоящият въззивен съдебен състав споделя изложените от БРС мотиви,довели до
извода му за недействителност на процесния договор за потребителски кредит,сключен с
ответника,като препраща към тях на основание чл.272 ГПК. В отговор на оплакванията във
въззивната жалба БОС посочва,че включването в договор на клаузи, които са неизпълними
или изключително трудно изпълними изначално, сочи и на противоречието им с добрите
нрави, доколкото това неизпълнение води до крайно неблагоприятни последици за
кредитополучателя. В случая, според въззивния съд,правилно БРС е приел,че поставеното
от кредитодателя условие по т.8.1,т.8.2 и т.8.3 от договора за потребителски кредит е
изключително трудно изпълнимо,тъй като от потребителя се изисква в 3-дневен срок след
одобрението му, да представи лично или по пощата с препоръчано писмо оригинал на
банкова гаранция,покриваща пълния размер на дължимата по кредита сума. Свободата на
договарянето не може да бъде използвана за неоснователно обогатяване на едната страна по
правоотношението за сметка на другата или да води до нарушаване на други правни
2
принципи, в т. ч. този на добрите нрави. Договорите следва да се сключват при спазване на
общоприетите и неписани правила на добросъвестност,като до нарушаване на този принцип
се стига, когато икономически по-силната страна упражнява репресия спрямо икономически
по-слабата страна, поставяйки "допълнителни условия" за сключване на договора, на които
придава привидно доброволен характер и привидно право на избор. Така, чрез поставяне на
практически неизпълнимо условие за обезпечаване на вземането чрез представяне на
банкова гаранция в размер,съответстващ на размера на кредита, в изключително кратък
срок, длъжникът на практика бива задължен да избере втората възможност- да заплаща
такса „Гарант“, предвидена в т.8.4 от ОУ,поради което уговорената клауза влиза и в
противоречие с добрите нрави.По този начин се постига и скрито увеличаване на
възнаграждението на търговеца, предоставил кредит на потребителя,както е приел БРС,
което е забранено от разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК и би довело до заобикаляне на
императивните разпоредби на ЗПК за максималния размер на дължимата от заемателите
лихва. В подкрепа на този извод следва да се посочи,че макар таксата да е уговорена като
дължима на трето лице – търговско дружество,посочено от кредитора, потребителят не е
сключил договор с това дружество,с уговорени права и задължения,а таксата „Гарант“ е
включена като част от месечната вноска по кредита и е била дължима от потребителя на
кредитора,а не на дружеството гарант. Въззивният съд намира, че горепосочените клаузи не
отговарят и на изискването за добросъвестност,като водят до значително неравновесие
между правата и задълженията на търговеца и потребителя, което обуславя неравноправност
по смисъла на чл. 143 от ЗЗП. Чрез поемане на задължение за заплащане на ежемесечна
такса „Гарант“, кредитополучателят на практика бива задължен да заплаща суми в
размер,почти равен на месечната му вноска по кредита,в резултат на което договореният
ГПР по договора надхвърля максималният размер от 50% и води до заобикаляне на
императивните разпоредби на ЗПК за максималния размер на ГПР. По гореизложените
съображения БОС намира, че в действителност ГПР надхвърля максималния размер,както е
приел и БРС,като не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя, обуславя
неравноправност по смисъла на чл. 143 от ЗЗП, а съгласно чл.19 ал.5 ЗПК клаузи в
договор,надвишаващи определените размери по чл.19 ал.4 ЗПК се считат за нищожни.
От съдържанието на договора е видно също така,че в договора няма ясно разписана
методика на формиране на ГПР досежно компонентите му. Съгласно чл.11 ал.1 т.10 ЗПК
договорът за потребителски кредит следва да съдържа „годишния процент на разходите по
кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на
договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.“Следователно,ГПР
представлява величина,която се формира по методика,императивно заложена в ЗПК относно
възможните компоненти,поради което кредиторът следва да посочи в договора съставните
елементи,които участват във формирането на ГПР и е без значение дали ГЛП е фиксиран
или променлив.Това не е било сторено,поради което и клаузата,с която е уговорен ГПР 49.7
% не съответства и на законовото изискване на чл.11, ал.1,т.10 ЗПК. При това положение
въззивният съд намира,че правилно и в съответствие със закона БРС е приел,че договорът за
кредит се явява недействителен на основание чл.22 ЗПК поради неспазване на
императивните изисквания на чл.11 ал.1 т.9 и т.10 ЗПК.
По изложените мотиви и при споделяне на мотивите на БРС в обжалваното решение,
БОС намери въззивната жалба на ищеца за неоснователна,а обжалваното решение- за
правилно,законосъобразно и обосновано,поради което същото следва да бъде потвърдено в
обжалваната отхвърлителна част.
С оглед изхода от въззивното обжалване,направените от въззивното дружество
разноски,включително и за възнаграждението на особения представител на въззиваемия
следва да бъдат понесени от въззивника „Кредит инс“АД,поради което съдът не присъжда
3
разноски.
Водим от горните мотиви,Бургаският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 261097 от 17.09.2021г.,постановено по гр.д.№1319/2021г.по
описа на БРС в обжалваната част.
Решението не подлежи на обжалване и е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4