Р Е Ш
Е Н И Е
гр. София, 27.03.2020
г.
В И
М Е Т
О Н
А Н
А Р О
Д А
Софийският окръжен съд, гражданско
отделение, втори въззивен състав в публичното
заседание на двадесет и девети януари две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИРИНА СЛАВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: И. Г.
ВАНЯ и.ОВА
при секретаря Цветанка Павлова, като разгледа
докладваното от съдия и.ова гр. д. № 747 по описа за
Производството е по чл.258 и сл. от ГПК.
С решение № 214 от 16.08.2019 г. по гр. д. №
687/2018 г. Районен съд – гр. б. е признал за установено по отношение на В.В.В., че Д.К.В. е собственик на лек автомобил марка „Хонда”, модел „Акорд”, с рег. № СО8520ВН, с рама №
SHHCH7740YU001138, сив металик, като е отхвърлил претенцията на Д.К.В. за
предаване на владението на описания автомобил на основание чл. 108 от ЗС;
осъдил е В.В.В. да заплати на Д.К.В. на основание чл.
57, ал. 2 от ЗЗД сумата 2193 лв., представляваща стойността на гореописания
автомобил, с която неоснователно се е обогатил, ведно със законната лихва от
предявяване на иска на 16.04.2018 г. до окончателното й изплащане, както и на
основание чл. 59, ал. 1 от ЗЗД сумата 1120 лв., представляваща обезщетение за
лишаването на Д.К.В. от ползване на собствения му лек автомобил за времето от
27.09.2016 г. до 16.04.2019 г., ведно със законната лихва от 16.04.2019 г. до
окончателното изплащане. С решението е отхвърлен предявения от В.В.В. срещу Д.К.В. насрещен иск с правна квалификация чл.
55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД за заплащане на сумата
1100 лв. като получена без основание.
Решението е обжалвано от ответника В. В. В. в частите му,
с които е осъден да заплати на ищеца сумата 2193 лв. на основание чл. 57, ал. 2
от ЗЗД, сумата 1120 лв. на основание чл. 59, ал. 1 от ЗЗД, както и в частта, с
която е отхвърлен предявения от него насрещен иск за заплащане на сумата 1100
лв. на основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД. В жалбата се излагат възражения срещу доказателствените изводи на районния съд относно
твърденията на ищеца, че ответникът не му е върнал процесния
автомобил, както и срещу извода за недоказаност от ангажираните гласни
доказателства на неговото твърдение, че е дал на ищеца сумата от 110 лв. с
оглед бъдеща продажба на автомобила. Изложено е и възражение, че определената
от вещото лице оценка на процесния автомобил не
отговаря на пазарната стойност на автомобили с дясна кормилна уредба при
настоящите условия на автомобилния пазар.
С писмения си отговор ответникът по въззивната
жалба оспорва същата.
За да се произнесе, въззивният съд взе предвид следното:
Производството пред б.ски районен съд е образувано по
искова молба на Д.К.В., в която същият твърди, че е собственик на лек автомобил
„Хонда Акорд” с рег. № СО8520ВН. Ищецът твърди, че на
27.09.2016 г. – София бил спрян от служители на ОДМВР на автомагистрала
„Хемус”, които констатирали, че е употребил алкохол, поради което се обадил на
ответника В.В. с молба да транспортира автомобила му
до гр. б., където ищецът живеел. Предоставил на ответника ключовете и
документите на автомобила и същият откарал колата в дома си в гр. б., ул. „и. В.”
№ 76. Ищецът твърди, че на следващия ден отишъл в дома на ответника, за да си
вземе автомобила, но той отказал да му го върне под претекст, че ищецът му
дължи пари, като го заплашил, че ще разглоби автомобила и ще продаде частите
му. Твърди, че впоследствие многократно правел безуспешни опити да върне колата
си. Ответникът и до настоящия момент държи автомобила, без да има право на
това, с което е лишил ищеца от ползването му.
Въз основа на тези твърдения до съда са отправени следните искания: да
се признае за установено, че ищецът е собственик на гореописания автомобил и да
се осъди ответникът да му предаде владението върху него, а при условията на
евентуалност – в случай, че автомобилът не се намери при ответника, да му се
заплати неговата стойност в размер на 2000 лв., както и обезщетение за
неоснователното ползване на автомобила от ответника в периода от 27.09.2016 г.
до подаването на исковата молба на 16.04.2019 г., в общ размер 1120 лв., ведно
със законната лихва върху горепосочените суми от подаване на исковата молба до
окончателното им изплащане. С протоколно определение от 16.04.2019 г. е
допуснато увеличение на размера на предявения иск за заплащане на
равностойността на автомобила от първоначално предявения размер от 2000 лв. на
2193 лв.
В срока по чл. 131 от ГПК ответникът е
представил писмен отговор, с който оспорва исковете. Не оспорва, че на
27.09.2016 г. по молба на ищеца е транспортирал лекия му автомобил от
магистрала „Хемус” до дома си поради посочените от ищеца причини. Ответникът
твърди, че на следващия ден ищецът дошъл в дома му, където в този момент се
намирали В. Г., Й. А. и П. Г., и в тяхно присъствие казал, че му трябват пари
за адвокат, и предложил на ответника да му продаде лекия автомобил, а
последният му предложил да му даде 1100 лв. за закупуването на автомобила, като
ищецът се съгласил с предложената цена. Тъй като в този момент ответникът не
разполагал с цялата сума, той поискал пари в заем от присъстващите лица
/посочени по-горе/ и с тяхна помощ събрал сумата от 1100 лв., която веднага
предал на ищеца. При предаване на сумата ищецът заявил, че ще подготви
необходимите документи за сключването на договор за покупко-продажба, но му
трябват няколко дни, за да си вземе документите на автомобила от полицията.
Ответникът изчакал около две седмици, но не получил обаждане от ищеца. След
като го потърсил във връзка със сделката, ищецът му отговорил, че се отказва от
сделката, тъй като е намерил друг купувач, който му предложил по-добра цена,
както и че след като продаде автомобила на новия купувач, ще му върне
заплатената сума. Ответникът твърди, че в деня след този разговор ищецът отишъл
в дома му, където той му предал автомобила и ключовете от него. След няколко
дни ответникът позвънил на ищеца и го попитал кога ще му върне парите, а той му
казал да не му звъни повече, като в противен случай ще пусне жалба в полицията
и ще го обвини, че е откраднал автомобила.
В срока за отговор на исковата молба ответникът е
предявил срещу ищеца насрещен иск за заплащане на сумата 1100 лв.,
представляваща получена на неосъществено основание – сключване на договор за
покупко-продажба на процесния лек автомобил, ведно
със законната лихва от предявяване на насрещния иск на 23.05.2019 г. до
окончателното й изплащане.
В писмения си отговор ответникът по насрещния иск Д.В.
излага становище за неоснователност на иска. Оспорва всички изложени в
насрещната искова молба твърдения, като твърди, че те не отговарят на истината
и са съчинени от насрещната страна, за да се оправдае обсебването на
автомобила..
Съдът, след като прецени събраните по делото
доказателства и доводите на страните, приема за установено от фактическа страна следното:
Не се спори от страните, че вечерта на 27.09.2016 г.,
след като ищецът е бил спрян от служители на МВР при управление на собствения му
лек автомобил „Хонда Акорд” с рег. № СО8520НВ на
автомагистрала „Хемус” след употреба на алкохол, по негова молба ответникът е
транспортирал автомобила му от там до дома му в гр. б.. Няма спор, че по
съгласие на страните автомобилът е бил оставен в дома на ответника, и че на
следващия ден ищецът е отишъл в дома на ответника във връзка с автомобила.
Според показанията на св. В. П., ищецът имал лек
автомобил „Хонда”, сив на цвят, който бил докарал от
Англия. Твърди, че на 27.09.2017 г. през деня е ползвал автомобила на ищеца,
като същият бил в добро техническо състояние и нямал проблеми. След това свидетелят
научил от ищеца, че В. му е прибрал автомобила в двора си в гр. б. след някаква
случка на магистралата, след което ищецът не си го е взел. Свидетелят е
придружавал ищеца няколко пъти до дома на ответника, за да си търси автомобила,
който се намирал в двора му до оградата, но не намирали ответника. Свидетелят е
виждал автомобила в двора на ответника в продължение на 3-4 месеца, като
последно го е виждал в края на
В показанията си св. В. Ц. разказва за случай,
при който той, П. Г. и Д. А. се били събрали пред двора на В. ***, когато дошъл
ищеца Д. и си говорели нещо с В. настрани. След малко при тях дошъл В. и
попитал свидетеля и другите му приятели дали имат някакви пари. Свидетелят му
дал 100 лева, другите приятели също му дали пари, които В. дал на Д.. По това
време горе на терасата била съпругата на В.. Впоследствие свидетелят разбрал от
В., че на Д. му трябвали пари и уговорката им била да заложи колата, а след
като я продаде, да върне парите на В.. Въпросната кола била марка „Хонда” и същата се намирала в двора на В. по време на
срещата, за която разказва. Свидетелят е виждал автомобила в двора още около
месец след това и не знае какво се е случило впоследствие с него.
Свидетелката
А. В., живееща на съпружески начала с ответника, твърди в показанията си, че й
е известно, че В. и П. са дали пари на В.,
който той дал на Д., както и че парите били дадени за лек автомобил „Хонда”. Уговорката между В. и Д. била, че „един вид” ще купува автомобила.
Автомобилът бил в техния двор до оградата, като престоял там „може би месец,
два, три”. Д. се обаждал на В. и искал
да му върне автомобила и го заплашвал, а В. му казвал да върне парите.
Свидетелката не знае дали В. е върнал автомобила на Д. и не знае какво се е
случило с него.
Според
показанията на св. П. Г., преди около 2-3 години пред В. се били събрали той, В.
и Д., и по това време дошъл Д. и двамата си говорили нещо с В.. След разговора
им В. дошъл при тях и им казал, че му трябват пари, като свидетелят му дал 200
лв., другите също дали пари. След това
свидетелят научил от В., че парите били,
за да купи сива кола „Хонда”, която била вътре в
двора. Свидетелят не знае колко време автомобилът е престоял в двора на В.
и какво се е случило с този автомобил
след това.
Според
показанията на св. С. П., през м. септември
Според
приетото заключение на съдебно-оценителната експертиза на в.л. В. Пенев,
пазарната стойност на процесния лек автомобил към
27.09.2016 г. възлиза на 2193 лв., а пазарният наем за ползването на същия за
периода от 27.09.2016 г. до 16.04.2019 г. възлиза на сумата 1120 лв. При
разпита му в съдебно заседание вещото лице разяснява, че обстоятелството, че процесният автомобил е с дясна кормилна уредба, не оказва
особено влияние върху цената на автомобила, тъй като автомобилът е доста стар.
С
оглед на така приетото за установено от фактическа страна и като съобрази
предмета на обжалване, съдът направи
следните правни изводи:
Предявени са обективно съединени искове с правно основание чл. 57, ал.
2 от ЗЗД – за заплащане на стойността на подлежащия на връщане лек автомобил, и
чл. 59, ал. 1 от ЗЗД – за заплащане на обезщетение за лишаването на ищеца от
ползването му в исковия период от 27.09.2016 г. до 16.04.2018 г.
Ответникът е предявил насрещен иск с
правно основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД – за връщане на получената от ищеца сума,
представляваща уговорена цена на процесния автомобил
за бъдещо сключване на договор за продажба на същия.
Разпоредбата на чл. 57 от ЗЗД
предвижда възможността да се иска връщане на определена вещ, ако не е налице
основание същата да се държи от ответника. Когато вещта не е налице, се дължи
равностойността й при условията на чл. 57, ал. 2 от ЗЗД.
В случая с влязлата в сила
част от обжалваното решение е установено между страните, че ищецът е собственик
на процесния лек автомобил. Установено е, че този
автомобил е бил предаден на ответника на 27.09.2016 г., когато последният по
молба на ищеца е транспортирал автомобила до дома си. От доказателствата се
установява, че ответникът е държал
автомобила в двора на къщата си известно време след това, като впоследствие
автомобилът е изчезнал от там и няма данни какво се е случило с него. В
подкрепа на противопоставеното от ответника твърдение, че е върнал автомобила
на ищеца, не са налице никакви доказателства по делото, поради което следва да
се приеме, че държаният от ответника автомобил не е бил върнат на ищеца. Не са
налице и доказателства ищецът да е установил фактическа власт върху собствения
си автомобил по какъвто и да било друг начин след 27.09.2016 г., когато е бил
предоставен на ответника, за да го закара до гр. б.. Не са налице доказателства
за наличие на валидно основание за задържане на автомобила от ответника след
изпълнение на уговорката им за транспортиране на автомобила до посоченото
място. Макар държането на автомобила да е получено правомерно от ответника, при
отправеното от ищеца искане за връщането на този автомобил, то последващото му държане от ответника е без правно
основание. Отправянето на искане от ищеца за връщане на автомобила му от
ответника се установява непротиворечиво от показанията на свидетелите на ищеца,
така и от показанията на св. А. В.. Твърдението на ответника за постигнато с
ищеца съгласие за бъдещо закупуване на автомобила не се доказва от събраните по
делото доказателства. Между страните няма сключен предварителен договор за
продажба на автомобила в изискуемата за това писмена форма, поради което не е
било налице правно основание за задържането на автомобила. Дори и да се приеме,
че между страните е била постигната устна уговорка за бъдеща продажба на
автомобила, видно от твърденията на ответника, тя е отпаднала впоследствие
/същият твърди, че ищецът се е отказал да му продава колата и е поискал да му я
върне, поемайки задължение да му върне получената цена/. Ответникът твърди, че
е върнал автомобила, което обстоятелство е недоказано по делото. С оглед на
това и предвид неустановяването, че към настоящия момент спорният автомобил се
намира във фактическата власт на ответника, евентуално предявеният иск по чл.
57, ал. 2 от ЗЗД за заплащане на неговата равностойност е основателен. При присъждане на парична
равностойност в настоящата хипотеза, тази равностойност се определя към момента
на предявяване на иска. Към този момент, видно от приетото в първоинстанционното производство заключение на
съдебно-оценителната експертиза, стойността му е в размер на 2193 лв.
Неоснователно е направеното с въззивната жалба
възражение срещу дадената със заключението пазарна оценка на автомобила,
основано на твърдението, че изготвената експертна оценка не е съобразена с
обстоятелството, че същият е с дясна кормилна уредба, което според
жалбоподателя, обуславя по-ниска пазарна стойност на автомобила. Експертното заключение е изготвено на база общоизползвани специализирани стандарти за определяне на
цената на лек автомобил към датата на първоначалната му регистрация, данните за
продажбата на автомобили със същите марка и модел и технически характеристики,
и при съобразяване на остатъчната му стойност на база годините на овехтяване.
Оглед на автомобила не е извършен предвид липсата на сведения за
местонахождението му. Няма данни по делото за наличие на повреди на автомобила,
които да се отразят на стойността му. Обстоятелството, че същият е с дясна
кормилна уредба, не се отразява на стойността му предвид изтеклия срок от първоначалната
му регистрация /
С оглед на горното, предявеният иск по чл. 57, ал. 2 от ЗЗД е
основателен в пълния му предявен размер.
По иска по чл. 59 от ЗЗД в
хипотезата, когато се претендира заплащане на обезщетение за лишаване от
ползване на собствената на ищеца вещ, в негова тежест е да докаже при условията на
пълно главно доказване не само правото си на собственост и фактическото
ползване от страна на ответника без основание за това, за исковия период, както
и размера на сумата, с която е обеднял поради невъзможност да реализира
евентуална наемна цена от вещта и размера на обогатяването.
В случая е установено, че
собственият на ищеца лек автомобил е бил предаден на ответника на 27.09.2016 г.
с цел да го транспортира до дома си в гр. б., и че ответникът не е върнал на
ищеца този автомобил след като е извършил уговорената услуга. Както бе посочено
по-горе, ответникът не е имал основание да държи автомобила след 27.09.2016 г.,
след като връщането му е било поискано от ищеца. В хипотезата, когато една
движима вещ е била предадена в държане на ответника по силата на уговорка със
собственика и не е върната на последния, за де се присъди в полза на
собственика обезщетение за ползата, от която е лишен, същият следва да докаже,
че вещта съществува за процесния исков период и във
вид, годен да бъде ползвана според предназначението й. В хипотезата на доказано
съществуване на процесната движима вещ и задържане от
страна на владелеца без годно правно основание за това, самото задържане
съставлява неправомерно препятствие за ползването и от собственика и не
съществува задължение същият да доказва, че вещта реално се ползва.
Собственикът, лишен от фактическото държане на вещта, следва да установи, че
същата съществува за времето на заявената претенция за обезщетение. В случая,
ответникът е противопоставил на претенцията на ищеца за заплащане на
обезщетение за лишаване от ползване на процесиня
автомобил единствено насрещно твърдение, че е върнал автомобила на ищеца, което
твърдение, както бе посочено по-горе, не се установява от доказателствата по
делото. Ответникът не твърди, че вещта е погинала и не съществува, поради което
ищецът не дължи доказване на съществуването на вещта във вид годен за нейното
предназначение в исковия период на претендираното
обезщетение. Самият факт на неоснователното задържане на автомобила и
невръщането му на собственика е достатъчен за доказването на основанието на
заявената претенция. Само за пълнота следва да се посочи, че от съвкупната
преценка на гласните доказателства може да се направи извод, че процесният автомобил се е намирал в двора на ответника в
рамките на целия период на претендираното обезщетение
по чл. 59 от ЗЗД, т.е. ответникът е имал фактическата власт върху него в този
период. Както бе посочено, дали вещта била реално ползвана от ответника, не е
част фактическия състав на претенцията за обезщетение.
С оглед на горното
налице са предпоставките за уважаване на предявения по чл. 59 от ЗЗД иск за
заплащане на обезщетение за лишаването на ищеца от ползване на процесната движима вещ в процесния
период. Обезщетението се равнява на
средния пазарен наем за вещта в процесния период,
който се съизмерява със спестените разходи за
ползването на вещта, респ. стойността на ползите, които собственикът би могъл
да извлича от нея, било чрез личното й ползване, било чрез отдаването й под
наем на трето лице. От приетото в първоинстанционното
производство заключение на съдебно-оценителна експертиза, размерът на пазарния наем
за процесния лек автомобил
за исковия период от 27.09.2016 г. до 16.04.2018 г. възлиза на сумата
1120 лв., равна на исковата сума.
С оглед на горното, предявените
главни искове с правно основание чл. 57, ал. 2 и чл. 59, ал. 1 от ЗЗД следва да
бъдат изцяло уважени. Ответникът дължи и законна лихва за забава върху сумите
по главните искове, считано от датата на предявяването на исковете, имаща
значение на покана, до окончателното им изплащане.
По предявения насрещен иск.
Видно от изложените в насрещната
искова молба твърдения, предмет на предявената насрещна претенция е връщане на
сумата от 1100 лв., която сума се твърди, че получена от ответника като
уговорена цена на процесния автомобил с оглед поето
от последния задължение да прехвърли на ищеца по насрещния иск собствеността
върху него с договор за покупко-продажба, т. е. обещание за продажба. Ищецът
претендира връщането на тази сума като получена при неосъществено основание –
сключване на договор за покупко-продажба на процесния
автомобил. Доколкото между страните не е сключен валиден предварителен договор
за продажба на автомобила в изискуемата по чл. 19, ал. 1 от ЗЗД форма за
действителност, претенцията за връщане на процесната
попада във фактическия състав на чл. 55, ал. 1, т. 1 от ЗЗД – при липса на
основание на престацията, в предметът на която се
включва получаване на имуществена облага въз основа на нищожен акт. При този
иск в тежест на ищеца е да докаже при условията на пълно и главно доказване
плащането на исковата сума, както и липсата на основание за това. В случая
ангажираните от ищеца по насрещния иск доказателства не установяват при
условията на пълно и главно доказване твърдяното от него обстоятелство, че е
предал на ответника сума в размер на 1100 лв., което обстоятелство е оспорено
от последния. Единствените ангажирани от ищеца доказателства в подкрепа на това
обстоятелство са показанията на водените от него свидетели В. Ц., П. Г. и А. В..
Първите двама свидетели сочат, че /на неуточнена дата/ се били събрали в дома
на ищеца, когато дошъл ответникът, и по молба на ищеца му дали парични суми
/първият – 100 лв., а вторият – 200 лв./, които суми последният е дал на ответника,
като впоследствие от ищеца научили, че парите били дадени във връзка с лекия
автомобил, намиращ се в двора му. Никой от тези свидетели не е бил пряк
свидетел на твърдения от тях разговор между ищеца и ответника, нито на
предаването на парите. Свидетелката А. В. по това време се намирала на балкона
на къщата, но не е възприела лично конкретни обстоятелства във връзка със
срещата на ищеца и ответника, както и между ищеца и горепосочените свидетели, а
твърденията й, че ищецът е дал пари на ответника за лек автомобил „Хонда” са основани изцяло на казаното й от ищеца. Всички тези свидетелски показания, преценени в тяхната съвкупност
като косвени доказателства, не могат по несъмнен начин да обосноват извод за
правно релевантния за насрещната претенция факт на предаване от ищеца В.В. на ответника Д.В. на исковата сума от 1100 лв. на
твърдяното от ищеца основание – постигнато съгласие за закупуване на процесния лек автомобил. Други доказателства за този факт не са налице по делото.
С оглед на горното, предявеният
насрещен иск по чл. 55, ал. 1 , предл. 1 от ЗЗД за
заплащане на сумата 1100 лв., като получена без основание, е неоснователен и
следва да се отхвърли.
Поради пълното съвпадане на изводите на
настоящата инстанция с тези на първоинстанционния съд
в обжалваната част на решението, същото следва да бъде потвърдено при условията
на чл. 272 от
ГПК.
Независимо от изхода на делото
пред настоящата инстанция и направеното от ответника по жалба искане за
разноски, такива не следва да се присъждат поради липсата на доказателства за
направени от същия разноски във въззивното проиводство.
По изложените съображения Софийски
окръжен съд
Р Е
Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 214 от 16.08.2019
г., постановено по гр.д. № 687/2018 г. на Районен съд – гр. б., в обжалваните
му части.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.