№ 18192
гр. София, 09.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 56 СЪСТАВ, в публично заседание на
девети септември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:Н. Д. С. М.
при участието на секретаря ПЕТЯ Н. НИКОЛОВА
като разгледа докладваното от Н. Д. С. М. Гражданско дело №
20231110165763 по описа за 2023 година
Производството е образувано по предявени от „АПС Б. Б.“ ЕООД срещу Р. В.
Ш. по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК обективно кумулативно съединени установителни
искове с правна квалификация чл. 143 ЗЗД, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 6 от ЗПФУР, вр.
чл. 9 ЗПК, и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 2500 лева, представляваща главница по
Договор за потребителски кредит № 1078*** от 17.05.2018 г. сключен с К., сумата
739,76 лева, представляваща договорна лихва за периода 17.05.2018 г. до 31.05.2020 г.,
сумата 1103,65 лева, представляваща обезщетение за забава за периода от 17.05.2018 г.
до 22.05.2023 г., които вземания са платени от „А. Т.“ ЕООД, в качеството на
поръчител, и прехвърлени с договор за цесия в полза на ищеца, и за които суми е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение от 20.06.2023 г. по чл. 410
ГПК по частно гр. дело № 31701/2023 г. на СРС, 56 състав.
Ищецът твърди, че на 17.05.2018 г. ответникът кандидатствал онлайн за
отпускане на потребителски кредит от „К.“ ЕАД, вследствие на което на същата дата
между „К.“ ЕАД и ответника, под формата на електронен документ, е сключен
Договор за потребителски кредит № 1078*** по реда на Закона за предоставяне на
финансови услуги от разстояние, съгласно който на ответника е предоставен кредит в
размер на 2500 лв. срещу задължението му да го върне до 31.05.2020 г. Твърди, че
сумата била реално получена от ответната страна. Същата обезпечила кредита чрез
сключване на договор за предоставяне на поръчителство с „А. Т.“ ЕООД, въз основа на
който между „К.“ ЕАД и „А. Т.“ ЕООД бил сключен договор за поръчителство от
17.05.2018 г., според който поръчителят се задължил да отговаря солидарно със
заемополучателя за всички негови задължения по кредита. Твърди се още, че предвид
неизпълнение на задълженията на длъжника по договора за кредит и след изпратено
уведомление до ответника, на 23.02.2021 г. „А. Т.“ ЕООД погасил всички дължими от
кредитополучателя по процесния договор за кредит суми. С Договор за продажба и
прехвърляне на вземанията /цесия/ от 02.03.2021 г. „А. Т.“ ЕООД прехвърлила
1
вземанията си срещу ответника в настоящото производство, индивидуализирани в
Приложение № 1 към договора, в полза на „АПС Б. Б.“ ЕООД. Въз основа на
упълномощаване от цедента, ищецът като цесионер уведомил длъжника за
извършеното прехвърляне на вземанията. Въз основа на изложеното предявява
настоящите установителни искове. Претендира разноските по делото, както и
направените такива в хода на заповедното производство.
В срока по чл.131 ГПК от ответника е депозиран отговор на исковата молба, в
който исковете се оспорват по основание и размер. Навежда се довод, че фиксираният
лихвен процент и годишния процент на разходите по кредита надхвърлят допустимите
по закон максимални размери. Оспорва договорът да е сключен с ответника, както и
реалното получаване на сумата. Релевира евентуално възражение за погасяване по
давност на претенциите. Претендира разноски.
Съдът, като обсъди доводите и възраженията на страните и събраните по
делото доказателства, преценени поотделно и в тяхната съвкупност, намира за
установено от фактическа страна следното:
От приложеното ч. гр. д. № 31701/2023 г. по описа на СРС, 56 състав, е видно,
че на 20.06.2023 г. съдът е издал заповед за изпълнение на парично задължение по чл.
410 от ГПК, по силата на която е разпоредено Р. В. Ш., ответник в настоящото
производство, да заплати на „АПС Б. Б.“ ЕООД сумата 2500 лева, представляваща
главница по Договор за потребителски кредит № 1078*** от 17.05.2018 г. сключен с
К., сумата 739,76 лева, представляваща договорна лихва за периода 17.05.2018 г. до
31.05.2020 г., сумата 1117,94 лева, представляваща обезщетение за забава за периода от
17.05.2018 г. до 22.05.2023 г.
Предвид постъпилото в срока по чл. 414 ГПК възражение от длъжника на
заявителя са дадени указания да предяви иск в законоустановения срок. В предвидения
едномесечен срок „АПС Б. Б.“ ЕООД, ищец в настоящото производство, е предявил
установителни искове по чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1 от ГПК. Не е предявен
установителен иск само за разликата над сумата от 1103,65 лв. до сумата от 1117,94
лв., претедирана като обезщетение за забава за периода от 17.05.2018 г. до 22.05.2023
г., поради което с Определение № 40943/09.10.2024 г. заповедта за изпълнение е
обезсилена в тази част.
По делото е приложен Договор за потребителски кредит № 1078***/17.05.2018
г., сключен между „К.“ АД, в качеството на кредитодател, и Р. В. Ш., в качеството на
кредитополучател, и Приложение № 1 към същия, видно от които между страните е
уговорено предоставяне на кредит в общ размер от 2500 лв., погасяването на който да
се извърши на 24 месечни вноски в размер на 134,99 лв. всяка. Уговорен е фиксиран
лихвен процент по заема от 26,24 % и годишен процент на разходите – 50,00 %.
Посочен е общ размер на всички плащания от 3239,76 лв. В приложение № 1 към
договора за кредит е инкорпориран погасителен план.
Съгласно чл. 4, ал. 1 от договора за потребителски кредит, е уговорено
кредитополучателят да предостави едно от следните обезпечения: банкова гаранция в
10-дневен срок от подаване на заявлението за кандидатстване за кредит или да сключи
договор за предоставяне на поръчителство в срок от 48 часа от подаване на
заявлението. Според чл. 4, ал. 2 от договора, в случай че в посочения срок
кредитополучателят не предостави съответното обезпечение на кредита, ще се счита,
че заявлението не е одобрено.
Договорът е подписан при Общи условия/ОУ/, които са неразделна част от него.
Установява се и сключването на договор за предоставяне на поръчителство
между „Ай Т.“ ЕООД, като поръчител, и Р. В. Ш., сключен на същата дата, на която е
сключен и договорът за кредит – 17.05.2018 г. Видно от приложение № 1 към договора
2
за предоставяне на поръчителство за предоставянето на поръчителство се дължи
възнаграждение в размер на 117,51 лева на месец за периода на действие на договора
за кредит. В договора за кредит, нито в погасителния план към него не фигурира в
месечната вноска предвиденото с договора за предоставяне на поръчителство
възнаграждение за поръчителя в размер на 117,51 лв. на месец. Тази сума фигурира в
самия договор за предоставяне на поръчителство, като с възнаграждението за
поръчителя месечната вноска става 252,50 лв.
Представен е по делото и договор за поръчителство също от 17.05.2018 г.,
сключен между „К.“ ЕАД и „А. Т.“ ЕООД, като поръчител, въз основа на който
последният е поел обезпечение на задълженията на Р. В. Ш..
Не се спори между страните по делото, а и се установява от представен
Договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от 02.03.2021 г., сключен
между „К.“ ЕАД, „А. Т.“ ЕООД, заедно като продавачи, и „АПС Б. Б.“ ЕООД, ведно с
извлечение от Приложение № 1 към същия, от които се установява, че в полза на
ищеца са прехвърлени вземанията срещу Р. В. Ш. въз основа на договор за кредит №
1078***/17.05.2018 г.
От изготвено по делото заключение по съдебно-техническа експертиза,
изготвена от вещото лице Х., съдът приема за установено сключването по електронен
път на договор за кредит. Съгласно заключението на вещото лице в системата на „К.“
ЕАД е налице разгледана и одобрена заявка за кредит, по който е кандидатствала Р. Ш.
като кредитополучател по договор за потребитевски кредит № 1078***/17.05.2018 г., в
административния панел има регистрирано кандидатстване и сключване на договор от
тази дата. На посочения от лицето имейл са предоставени договора за кредит,
приложение № 1 към него и стандартен европейски формуляр. Съгласно отразените
данни е потвърдено получаване на процесните документи чрез натискане на бутон
съгласие. От анализираната система е изпратен SMS код, подтърждаването на който е
задължително условие за отпускане на кредита. Такъв SMS код е изпратила на телефон
за верификация на съответните процедури по искането за отпускане на кредит.
По делото е изслушано заключение по съдебно-счетоводна експертиза. В
отговора на първия поставен въпрос вещото лице е констатирало, че в полза на
ответника е отпуснат заем в размер на 2500 лв., от които 2192,86 лв. са отнесени за
погасяване на задължения по главница по предходен заем, а 307,14 лв., получени чрез
„Изи пей“ на 17.05.2018 г. По договора не са извършени никакви плащания. лв.
Размерът на непогасените вземания по договора за кредит са както следва: 2500 лв.
главница за периода от 30.06.2018 г. до 31.05.2020 г. и договорна лихва за периода от
30.06.2018 г. до 31.05.2020 г. в размер на 739,76 лв. Установено е още, че „А. Т.“ ЕООД
е заплатило на 23.02.2021 г. във връзка с процесния договор на „К.“ ЕАД сумите от
2500 лв., 739,76 лв. договорна лихва и 541,87 лв. мораторна лихва.
Според вещото лице размерът на годишният процент на разходите по процесния
договор, изчислен без да се включва възнаграждението за поръчителство, е 29,64 %, а
при включването му – 173,66 %.
При така установеното от фактическа страна, съдът намира от правна
страна следното:
По предявените главни искове по реда на чл. 422 ГПК:
Допустимостта на предявените искови претенции по установителните искове,
предвид релевирането им по реда на чл. 422 ГПК, се обуславя освен от наличието на
3
общите процесуални предпоставки, още и от подаването на възражение от длъжника в
срока по чл. 414 ГПК, предявяването на установителен иск в едномесечен срок от
уведомяването на кредитора, както и от тъждество между вземането по заповедта за
изпълнение и претендираното в исковото производство. Така посочените предпоставки
са налице, което обуславя разглеждане на исковите претенции по същество.
По иска с правно основание чл. 143 ЗЗД, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 6 от
ЗПФУР, вр. чл. 9 ЗПК, вр. чл. 99 ЗЗД:
Основателността на иска се обуславя от кумулативното наличие на следните
предпоставки: 1/ възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски
кредит с твърдяното съдържание, като ответникът е получил претендираната сума и се
е задължил да я върне, ведно с възнаградителна лихва в претендирания размер; 2/
изискуемост на задълженията на ответника; 3/ сключен договор за поръчителство
между „А. Т.“ ЕООД и „К.“ ЕАД, по силата на който първият е поел задължение срещу
възнаграждение да обезпечи вземанията на кредитора срещу длъжника, както и че в
качеството си на поръчител е изпълнил задълженията на ответника, като го е уведомил
за отправено към него от кредитора искане за плащане и за самото плащане; 4/
наличието на валиден договор за цесия, по силата на който ищецът е придобил
процесните вземания; 5/ съобщаването на цесията на ответника от първоначалния
кредитор или негов пълномощник. На основание чл. 154, ал. 1 ГПК установяването на
същите е в тежест на ищеца, който черпи от тях изгодни правни последици. При
установяване на горните предпоставки в тежест на ответника е да докаже погасяване
на задълженията си поради тяхното изпълнение.
В тежест на ответника е да докаже, че е платил задължението си на кредитора
преди да бъде уведомен от поръчителя, респ. че надлежно е погасил регресното
вземане на поръчителя.
От представените и анализирани по-горе писмени доказателства се установява
сключването между „К.“ ЕАД и ответника на процесния договор за потребителски
кредит с твърдяното в исковата молба съдържание.
Не се спори между страните, че трите договора – за кредит, за предоставяне на
поръчителство и за поръчителство, са сключени посредством използване на средства
за комуникация от разстояние, което обуславя приложимост спрямо тях на
разпоредбите на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние /ЗПФУР/.
Процесният договор за потребителски кредит е сключен при действието на
Закона за потребителския кредит (Обн., ДВ, бр. 18 от 05.03.2010 г., в сила от
12.05.2010 г.). Съгласно разпоредбата на чл. 9, ал. 1 ЗПК договорът за потребителски
кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да
предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка
друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за
предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за
продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на
услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия
период на тяхното предоставяне. Следователно въз основа на сочената разпоредба и в
4
отклонение от правилото на чл. 240 ЗЗД, установяващ реален характер на договора за
заем, по отношение на договора за потребителски кредит законодателят е предоставил
възможност същият да се сключи както като реален, така и като консенсуален договор.
Във втория случай договорът е двустранен, като пораждащ от една страна
задължението на кредитодателя да предостави договорената сума, а от друга –
задължението на кредитополучателя да я върне.
Съдът намира, че въз основа на анализираните доказателства при условията на
пълно и главно доказване е установено предоставянето в полза на ответника на кредит
в размер от 2500 лв. въз основа на процесния договор.
По доводите за недействителност на договора за паричен заем и съобразно
вмененото от закона правомощие на съда да проверява валидността на договора и
противоречието на същия с императивни правни норми и добрите нрави, съдът намира
следното:
По отношение действителността на процесния договор, приложение намират
разпоредбите на Закон за потребителския кредит и на Закон за защита на
потребителите. В чл. 22 от Закон за потребителския кредит ЗПК) са изброени
хипотезите, в които договорът за потребителски кредит е нищожен, а именно при
неспазване на изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12,
ал. 1, т. 7 - 9 ЗПК. Процесният договор е сключен в писмена форма съгласно чл. 10, ал.
1 ЗПК. Същият съдържа информация за общия размер на кредита и условията за
усвояването му, разходите по кредита, лихвения процент, като настоящият състав
намира, че са удовлетворени и изискванията за представяне на погасителен план,
съответно – че договорът съответства на условията за действителност, регламентирани
в чл. 11, ал. 1, т. 7, 8, 11 и 12 и чл. 12, ал. 1, т. 7-9 ЗПК. Нито в договора за кредит,
нито в общите условия обаче има уговорени условия за промяна на лихвения процент
в насока намаляване, като такива има единствено такива за увеличаване – чл. VIII, т.
2.3 от Общите условия, което прави клаузата неравноправна. Отделно от това липсва и
методика за изчисляване на референтния лихвен процент съгласно чл. 33а.
Отделно от гореизложеното, изследваната фактическа обстановка обуславя
извод за нарушаване на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, поставяща
забрана годишният процент на разходите да е по-висок от петкратния размер на
законната лихва в левове или във валута, определена с постановление на Министерски
съвет на Република България (основен лихвен процент – 0,1 % плюс 10 пункта), което
означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата
сума. За да стигне до това заключение, настоящата инстанция взе предвид
установеното от служебно извършената справка в Търговски регистър по партида на
кредитора и поръчителя, от която се установява, че същите са свързани дружества по
смисъла на § 1, т. 5 от ДР на ТЗ, предвид обстоятелството, че едноличен собственик на
5
капитала на поръчителя „А. Т.“ ЕООД е кредитодателят „К.“ ЕАД. Това обстоятелство
навежда на извода, че възнаграждението за поръчителство е уговорено с цел
обогатяване в крайна сметка на кредитодателя. Възнаграждението по договора за
поръчителство не е включено при изчисляване на посочения в договора годишен
процент на разходите. При сумиране на уговореното месечно възнаграждение по
договора за предоставяне на поръчителство (117,51 лв.) за срока на договора за кредит
(24 месеца) се получава общ размер на възнаграждението, който пресметнат съвкупно
с останалите разходи по кредита надвишава максимално допустимия по закона предел
на годишния процент на разходите. По аргумент от чл. 19, ал. 5 ЗПК клаузите,
уговорени в нарушение на чл. 19, ал. 4 ЗПК са нищожни.
Наред с горните съображения, като взе предвид, че отпускането на кредита е
поставено в зависимост от предоставянето на обезпечение, трите договора са
сключени на една и съща дата и фактът, че поръчителят и кредитодателят са свързани
лица, съдът намира, че изследването на действителността на сключените договори
предполага съобразяване на връзката между тях. Възнаграждението за
поръчителството представлява още един разход по кредита, който обаче не е включен
в упоменатите такива в договора, което води до противоречие с императивната
разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Обуславя се следователно извод, че предвид
неудовлетворяване на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и 9а и т. 10 ЗПК, процесният
договор за кредит е нищожен на основание чл. 20 ЗПК.
В разглеждания случай е несъмнено, че получаването на кредита е било
обусловено от сключването на договор за поръчителство от страна на
кредотополучателят, с който е било уговорено последният да заплати възнаграждение,
а поръчителят се е задължил спрямо кредитора да отговаря за изпълнението на
задълженията по договора за кредит. Процесният договор за поръчителство е лично
обезпечение – съгласието на кредитора да бъде обезпечен е било изрично заявено. По
правило договорът за поръчителство е едностранен и безвъзмезден – т. е. по него
задължения възникват само за поръчителя. Възможно е обаче договорът да има
двустранен и възмезден характер – както е в частност, тъй като кредитополучателят се
е задължил да заплаща възнаграждение на поръчителя /или на кредитора/.
Следователно договорът за поръчителство, който е сключен от на основание
нищожен договор за потребителски кредит, също се явява нищожен – чл. 26, ал. 1,
предл. 1 ЗЗД.
За разлика от хипотезите, при които кредитополучателят дължи на кредитора
чистата стойност по кредита, макар договорът да е признат за нищожен, в случая
поръчителят не се легитимира като носител на права, тъй като нищожният договор за
поръчителство не произвежда действие, като на основание чл. 138, ал. 2 ЗЗД
поръчителство може да съществува само за действително задължение. Поради това
6
поръчителят не е платил на валидно правно основание, в негова полза не е възникнало
правото по чл. 143 ЗЗД, не е имал и правен интерес да изпълни чуждото задължение.
Предвид извода за нищожност на договора за кредит и сключения въз основа на
него договор за поръчителство, то с представения договор за цесия ищецът не
установява да е активно материално легитимиран да получи претендираните вземания.
Предвид изложеното исковете подлежат на отхвърляне като неоснователни. В този
смисъл например Решение № 54 от 9.01.2023 г. на СГС по в. гр. д. № 7254/2022 г.,
Решение № 1338 от 16.03.2023 г. на СГС по в. гр. д. № 9940/2022 г.
За пълнота следва да се посочи, че в случая искът е неоснователен и поради
съображението, че цесията не е редовно съобщена на длъжника, поради което и на
това основание ищецът не доказва активната си материална легитимация. По делото
не е приложено нито уведомление от предишния кредитор за извършената цесия, нито
пълномощно, с което цедента упълномощава цесионера да уведоми длъжника за
извършеното прехвърляне на вземанията в изпълнение на закона и § 5, ал. 4 от
Договора за цесия. Няма специална предвидена в закона форма за уведомяването, като
то може да бъде извършено и с исковата молба, включително когато тя е предявена от
цесионера. За да произвежда действие това уведомяване обаче е необходимо
цесионерът да е бил упълномощен да съобщи цесията на длъжниците, както е
предвидено и в процесния договор за прехвърляне на вземания. Същевременно съдът
не е дължал даване на указания по чл. 146, ал. 2 ГПК до ищеца, в които да му посочи,
че от представените към исковата молба писмени доказателства не се установява
фактът на прехвърлянето. Такова задължение възниква за съда, когато страната
изобщо не представя доказателства, но не и когато е представила такива, но от тях не
се установява твърденият факт. Обратното би представлявало недопустимо
подпомагане на една от двете страни в процеса в нарушение на принципа за равенство
на страните, още повече при съобразяване в случая, че ищецът е търговец, който по
занятие придобива вземания и води множество еднотипни производства за
установяването им, поради което и липсва основание за засилено служебно начало.
По разноските:
При този изход на делото право на разноски има ответникът, като същият е
претендирал такива и е представил доказателства за платено адвокатско
възнаграждение в размер на 400 лв., поради което в негова полза следва да бъдат
присъдени разноски в този размер.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
7
ОТХВЪРЛЯ предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „АПС Б. Б.“ ЕООД,
ЕИК ******** срещу Р. В. Ш., ЕГН ********** по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК
обективно кумулативно съединени установителни искове с правна квалификация чл.
143 ЗЗД, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 6 от ЗПФУР, вр. чл. 9 ЗПК, и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за
сумата 2500 лева, представляваща главница по Договор за потребителски кредит №
1078*** от 17.05.2018 г. сключен с К., сумата 739,76 лева, представляваща договорна
лихва за периода 17.05.2018 г. до 31.05.2020 г., сумата 1103,65 лева, представляваща
обезщетение за забава за периода от 17.05.2018 г. до 22.05.2023 г., които вземания са
платени от „А. Т.“ ЕООД, в качеството на поръчител, и прехвърлени с договор за
цесия в полза на ищеца, и за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение от 20.06.2023 г. по чл. 410 ГПК по частно гр. дело № 31701/2023 г. на
СРС, 56 състав, като неоснователни.
ОСЪЖДА Р. В. Ш., ЕГН ********** да заплати на „АПС Б. Б.“ ЕООД, ЕИК
******** сумата от 400 лв., представляваща разноски по делото.
Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Софийски градски съд
в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8