ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№
гр.Русе, 04.09.2020 г.
Административен
съд-Русе, I-ви
състав, в закрито
заседание на четвърти септември през две хиляди и двадесета година, в състав:
СЪДИЯ: Ивайло Йосифов
като разгледа докладваното от съдията
адм. д. № 506 по описа за 2020 г.,
за да се произнесе, съобрази следното:
Производството е по реда на чл. 163, ал.3 от АПК вр.чл.46, ал.5,
изр.2 от ЗОС.
Образувано
е по искане на К.М. *** за спиране на допуснатото по силата на закона
предварително изпълнение на оспорената заповед № РД-01-2191/17.08.2020 г. на кмета
на Община Русе, с която е прекратено наемното правоотношение с жалбоподателката
и пълнолетният й син К.Б. Г., за жилищен имот, частна общинска собственост,
находящ се на адрес гр.Русе, ж.к.“***“, бл.“***“ ***, състоящ се от две стаи, кухня и сервизни
помещения. В жалбата, в която е обективирано искането, са изложени съображения
в негова подкрепа. Посочено е, че преценката на материалното положение на
домакинството следва да се извършва поотделно за всеки от неговите членове, тъй
като за пълнолетния син на жалбоподателката не съществува задължение да
осигурява нейната издръжка. Последната поддържа,
че винаги е отговаряла на условията за настаняване и нейните доходи никога не
са превишавали границата по чл.3, ал.1, т.6 от Наредба № 6 за условията и реда
за установяване на жилищни нужди, настаняване под наем и разпореждане с жилища
– общинска собственост, приета с решение на Общински съвет – Русе (Наредба № 6).
Съдът
намира, че искането е направено от процесуално легитимирана страна, адресат на
акта, при образувано съдебно производство по оспорването му, при наличие на
правен интерес, поради което е допустимо. Разгледано по същество, то се явява
основателно.
Разпоредбата
на чл.46, ал.5, изр.2 от ЗОС предвижда, че жалбата
не спира изпълнението на заповедта, освен ако съдът разпореди друго.
Специалният закон не сочи критериите за спиране, поради което приложима е общата
разпоредба на чл.166, ал.4 вр.ал.2 от АПК, според която допуснатото
предварително изпълнение на административен акт по силата на отделен закон се
спира,
ако то би могло да причини на оспорващия значителна или трудно поправима вреда.
Целта на допуснатата от законодателя възможност да бъде спряно изпълнението на
обжалваната пред съда заповед е да се даде временна защита на твърдяното от
оспорващите право да ползват имота, което се засяга от оспорения административен
акт. Този вид защита е временна и има сила до решаване на въпроса за неговата
законосъобразност.
Съдът
намира, че в случая посочените предпоставки са налице. От представеното
удостоверение за брутен доход, издадено от „ДКЦ – 2 Русе“ ЕООД е видно, че за
периода от месец август 2019 г. до месец юли 2020 г. включително
средномесечното брутно трудово възнаграждение, получавано от жалбоподателката,
възлиза на 749,25 лева, т.е. то е под границата по чл.3, ал.1, т.6 от Наредба №
6 от една и половина минимална работна заплата месечно през последните
дванадесет месеца дори да се възприеме тезата на административния орган, че
предвиденият в тази норма доход е в брутен, а не в нетен размер. Очевидно е, че
с доходи в посочения размер жалбоподателката не би могла да се издържа и да си
осигури жилище при пазарен наем. Същата основателно сочи, че нейният пълнолетен
син няма правното задължение да осигурява издръжката й, макар двамата да живеят
в едно домакинство по смисъла на § 5 от ДР на Наредба № 6. Въпреки, че
предоставянето на такава издръжка и грижа би било в съответствие с обществения
морал, пълнолетното дете има правното, а не само морално, задължение да се
грижи и издържа своя родител, само когато последният е неработоспособен, стар
или болен и не може да се издържа от имуществото си – чл.141, ал.1, т.1,
пр.първо вр.чл.139 от СК и чл.124, ал.5 от СК.
При
тези обстоятелства съдът намира доказан личния интерес, противопоставим на
презумирания с допуснатото по силата на закона предварително изпълнение обществен
такъв. Правото на неприкосновеност на жилището, регламентирано в чл.8 § 1 от
ЕКПЧ, е от такава значимост за гражданите, че потенциалното му нарушаване чрез
лишаването от жилище безспорно покрива квалификацията на вредите по чл.166,
ал.2 от АПК. От друга страна трудността да бъдат поправени те е последица от
съдържанието на засегнатите от евентуалното предварително изпълнение права. В
случая, предвид временната закрила, която спирането му дава, не е налице и такъв
важен обществен интерес, който да следва да бъде защитен с предварителното
изпълнение на акта. Интересът, стоящ в основата на изключването от закона на
суспензивното действие на жалбата против заповедта по чл.46, ал.2 от ЗОС, едва
ли ще бъде съществено накърнен точно в периода до решаването на въпроса за
законосъобразността на нейната законосъобразност, респ. влизането й в сила.
Следва
обаче да се отбележи, че жалбата, съответно искането за спиране на
предварителното изпълнение на оспорения административен акт, са депозирани
единствено от жалбоподателката, но не и от нейния пълнолетен син К.Б. Г.. Жалбоподателката
не разполага с активна процесуална легитимация, за да брани чужди материални
права, засегнати от обжалваната заповед. За обосноваване на активната
процесуална легитимация, съгласно чл.147, ал.1 от АПК, е необходимо актът да
засяга неблагоприятно правната сфера на жалбоподателя, било чрез нарушаване или
застрашаване на субективно право или законен интерес, било чрез създаване на
задължения. Според чл.25, ал.3, изр.второ от Наредба № 6, настанителната
заповед има действие за всички членове на семейството или домакинството на
настанения. Следователно синът на жалбоподателката е разполагал със
самостоятелно право на жалба срещу оспорения административен акт, тъй като с
него се засягат и негови права. Жалбоподателката не е негов процесуален
субституент (същата би могла да бъде единствено представител по пълномощие –
чл.32, т.2, пр.1 от ГПК вр.чл. 18, ал.1 от АПК) и не разполага със
самостоятелно право на жалба в защита на чуждото материално право, който извод
следва и от текста на чл.26, ал.2 от ГПК, намиращ приложение по силата на
чл.144 от АПК. По изложените съображения спирането на допуснатото от закона
предварително изпълнение на обжалваната заповед следва да бъде постановено само
по отношение на М..
Според чл.46, ал.5, изр.трето от ЗОС,
решението на административния съд по жалбата срещу заповедта за прекратяване на
наемното правоотношение е окончателно. Това обосновава извод за едноинстанционност на главното производство, образувано
по жалба срещу заповед по чл.42, ал.2 от ЗОС, а искането за спиране на
допуснатото предварително изпълнение на тази заповед се явява акцесорно.
Допустимостта на главното производство обуславя допустимостта и на акцесорното.
Поради това едноинстанционно е и производството по акцесорното искане за
спиране на допуснатото по закон предварително изпълнение на заповедта, предмет
на съдебен контрол за законосъобразност по главното производство (в този смисъл
изрично определение № 11989 от 23.08.2019 г. на ВАС по адм. д. №
9387/2019 г., II о.). Затова в определението, на основание чл.254, ал.1, т.6 от ГПК вр.чл.144 от АПК, следва да бъде посочено, че то е окончателно.
Така
мотивиран и на основание чл.166, ал.4 вр.ал.2 от АПК, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
СПИРА допуснатото по силата на закона предварително
изпълнение на заповед № РД-01-2191/17.08.2020 г. на кмета на Община Русе, само в
частта, с която е прекратено наемното правоотношение с жалбоподателката К.М.М.,
с ЕГН **********, за жилищен имот, находящ се на адрес гр.Русе, ж.к.“***“, бл.“***“
***, състоящ се от две стаи, кухня и сервизни помещения, актуван с акт за
частна общинска собственост № 1339/26.05.1997 г.
Определението е окончателно.
СЪДИЯ: