№ 589
гр. Благоевград, 11.12.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН
ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на трети декември през две
хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:Лилия Масева
Членове:Анета Илинска
Крум Динев
при участието на секретаря Здравка Янева
като разгледа докладваното от Крум Динев Въззивно гражданско дело №
20241200501129 по описа за 2024 година
Производството е образувано по въззивна жалба с вх. № 4357/26.04.2024 г.,
подадена от Е. Г. П., с адрес за призоваване в гр. Р., действаща чрез адв. И. П.,
с адрес за кореспонденция в гр. Р., насочена против Решение № 109/15.04.2024
г., постановено по гр. д. № 1414/2021 г. по описа на РС – Р.. С атакуваното
решение на основание чл. 108 от ЗС по отношение на Е. Г. П., ЕГН
**********, гр. Р., е признато за установено, че ищцата С. Б. К., ЕГН:
**********, адрес в гр. Б., е собственик по наследство на ¾ ид.ч. от поземлен
имот с идентификатор * по КККР на гр. Р., одобрени със Заповед №РД-18-
33/15.05.2006 г. на ИД на АК, адрес на поземления имот – гр. Р., площ – 624
кв.м., трайно предназначение на територията – урбанизирана, начин на трайно
ползване – ниско застрояване /до 10 м./, номер по предходен план – 164, кв. 39,
парцел VII, съседи: *; както и на ½ ид.ч. от самостоятелен обект в сграда с
идентификатор * по КККР на гр. Р., одобрени със Заповед №РД-18-
33/15.05.2006г. на ИД на АК, адрес на имота – гр. Р., който обект се намира в
сграда с идентификатор *.1, предназначение – жилищна, еднофамилна;
посочена площ по документ – 107 кв.м., брой нива на обекта – 1, съседни
самостоятелни обекти в сградата – на същия етаж – няма, под обекта – няма,
1
над обекта – няма, като Е. Г. П., ЕГН ********** е осъдена да предаде на С. Б.
К., ЕГН ********** владението върху процесните ¾ ид.ч. от поземлен имот с
идентификатор * и ½ ид.ч. от самостоятелен обект в сграда с идентификатор *
по КККР на гр. Р.. На основание чл. 537, ал. 2 от ГПК е отменен нотариален
акт за констатиране на собственост върху недвижим имот, придобит по
наследство и давност, с № 17, том 5, дело № 5691/2021 г. по описа на Служба
по вписванията - Р., в частта, с която Е. Г. П., ЕГН ********** е призната за
собственик на поземлен имот с идентификатор * по КККР на гр. Р. над ¼ ид.ч.
до признатата ½ ид.ч., както и в частта, в която е призната за собственик на ½
ид.ч. от самостоятелен обект в сграда с идентификатор * по КККР на гр. Р.,
одобрени със Заповед №РД-18-33/15.05.2006 г. на ИД на АК. С решението още
е отхвърлен като неоснователен предявеният от С. Б. К., ЕГН **********
против Е. Г. П., ЕГН ********** иск с правно основание по чл. 108 от ЗС, с
който се иска да бъде признато за установено, че С. Б. К., ЕГН ********** е
собственик по наследство на самостоятелен обект в сграда с идентификатор *
по КККР на гр. Р. над признатата ½ ид.ч. до претендирания размер от ¾ ид.ч. и
за осъждане на Е. Г. П., ЕГН ********** да предаде владението по отношение
на разликата над ½ ид.ч. до претендираните ¾ ид.ч. Решението на
първоинстанционния съд се обжалва като неправилно и необосновано, като се
възразява, че е допуснато нарушение, свързано с обсъждане на
доказателствата по делото и по-конкретно - съдът кредитирал едни
свидетелски показания за сметка на други, без да е посочено защо това се
прави, като не били обсъдени и всички доводи и възражения на ответницата.
Според тази страна по делото било категорично доказано, че общите
наследодатели - Г. и М.К. предали владението на Е. П. на 1/2 ид. ч. от
поземления имот, ведно с първия жилищен етаж на построена в имота сграда
с идентификатор *, а ищцата сама признала, че владението върху
недвижимите имоти й било отнето, поради което фактическият състав на
оригинерния придобивен способ бил осъществен изцяло. Акцентира се, че св.
Бащинска е заинтересована от изхода на спора, като показанията й били
нелогични и хронологически неиздържани, дадени в противоречие на
останалите доказателствени източници. Процесуално нарушение съставлявало
и това че първата инстанция не отчела наличието и на втори ответник по
делото, по отношение на който липсвало произнасяне в съдебния акт. Прави се
искане за отмяна на решението на РС - Р. и постановяване на друг съдебен акт,
2
с който исковете да бъдат отхвърлени като неоснователни, в условията на
евентуалност - връщане на делото за ново разглеждане. В жалбата не са
формулирани доказателствени искания. Препис от въззивната жалба е връчен
на насрещната страна, като в срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК не е постъпил
писмен отговор.
Окръжен съд - Благоевград, съобразявайки исканията и възраженията на
страните, както и при прегледа на приетите по делото писмени
доказателства и извършените от страна на първоинстанционния съд
процесуални действия, обективирани в съответните за това актове,
установява следното:
Пред Районен съд - Р. е представена искова молба на С. Б. К., ЕГН:
**********, с адрес в град Б., насочена против Е. Г. П., ЕГН: ********** от
гр. Р. В обстоятелствената част на молбата се твърди, че с нотариален акт за
удостоверяване на право на собственост № 154, том 2, дело №667/1961 г. на
Разложки районен съд Г.Б.К. /дядо на ищцата С. Б. К./ е признат за собственик
на парцел VII, кв.74 по плана на гр. Р. и с нотариален акт за дарение на
недвижим имот № 23, том 1, дело №44/1979 г. Г.Б.К. и неговата съпруга М. Й.
К. дарили на Б.Г. К. - баща на ищцата, ½ ид.ч. от този парцел. Г.Б.К. и М. Й. К.
оставили двама наследници – Е. Г. П. /тяхна дъщеря и леля на ищцата/ и Б.Г.
К. /техен син и баща на ищцата/, като последният починал на 01.01.2020 г. По
този начин ищцата станала собственик по наследство от своя баща на ¾ ид.ч.
от имота, а останалата ¼ ид. принадлежала на ответницата. Сочи се, че
понастоящем гореописаният парцел представлява поземлен имот с
идентификатор * по КККР на гр. Р., с адрес на поземления имот в гр. Р., площ
– 624 кв.м., трайно предназначение на територията – урбанизирана, начин на
трайно ползване – ниско застрояване /до 10 м/. Твърди се, че в имота били
построени следните сгради: 1. сграда с идентификатор *.1 по КККР на гр. Р.,
застроена площ – 118 кв.м., брой етажи - 2, предназначение – жилищна сграда
– еднофамилна; 2. сграда с идентификатор *.2 по КККР на гр. Р., застроена
площ – 81 кв.м., брой етажи-1, предназначение – селскостопанска сграда;
3.сграда с идентификатор *.3 по КККР на гр. Р., застроена площ – 65 кв.м.,
брой етажи- 1, предназначение – селскостопанска сграда; 4. сграда с
идентификатор *.4 по КККР на гр. Р., застроена площ – 30 кв.м., брой етажи-1,
предназначение – хангар, депо, гараж; 5. сграда с идентификатор *.5 по КККР
на гр. Р., застроена площ – 22 кв.м., брой етажи-1, предназначение – хангар,
3
депо, гараж. Жилищната сграда била построена от дядото и бащата на ищцата,
но за нея, както и за другите сгради, не били издавани строителни книжа,
както и не били налице документи за собственост, ето защо същите по
приращение били притежание на собствениците на земята. Ищцата
установила, че ответницата се е снабдила с констативен нотариален акт № 17,
том 5, дело №5691/2021г. на Служба по вписванията-Р., с който е призната за
собственик по наследство и давност на следните имоти – на ½ ид.ч. от
поземлен имот с идентификатор * по КККР на гр. Р., както и на самостоятелен
обект с идентификатор *, разположен в сграда с идентификатор *.1,
предназначение – жилище, апартамент, посочена площ – 107 кв.м., с адрес гр.
Р., а тези права представлявали обем, който надхвърлял квотата на
ответницата от ¼ ид.ч. Настоява се, че страните по делото не постигали устна
или писмена уговорка за разделяне на наследствените имоти. Твърди се още,
че владението на ищцата върху имотите е било отнето, същите били
заключени и тя нямала достъп до тях. Ето защо на основание чл.108 от ЗС се
иска от съда да бъде признато за установено по отношение на ответницата, че
ищцата е собственик по наследство на ¾ ид.ч. от поземлен имот с
идентификатор * и на ¾ ид.ч. от самостоятелен обект в сграда с
идентификатор *, разположен в сграда с идентификатор *.1 по КККР на гр.
Р., както и да осъди ответницата да предаде на ищцата владението върху ¾
ид.ч. от така описаните имоти, както и на основание чл. 537,ал. 2 ГПК съдът
да отмени нотариален акт, вписан като акт №17, том 5, дело №5691/2021 г. на
Служба по вписванията-Р., в частта му над ¼ ид.ч. от горепосочените имоти. В
отговора на исковата молба ответницата оспорва собственическите права на
ищцата върху процесните имоти при посочените квоти. Навежда се
твърдение, че още преди ищцата да навърши една годинка нейната майка
напуснала семейното жилище, като през 1981/1982г. бил постановен развод
между нея и съпруга й Б.Г. К.. След като ищцата навършила пълнолетие не
посетила нито веднъж родния дом, като това се случило за първи път през
месец декември 2003 г., когато М. и Г.К., в присъствието на С., нейния съпруг
и баща, заявили ясно и категорично, че първият етаж от къщата и половината
от парцела ще бъдат за ответницата. Братът на ответницата – Б.Г. К., за който
Е. П. също се грижила, заявил, че ще й прехвърли и неговата собственост,
дарена от баща му, но поради влошаване на здравословното му състояние това
не се осъществило. Възразява се в отговора, че единствено ответницата се
4
грижила за дома, като поела текущите задължения за заплащане на комунални
услуги, извършила цялостен ремонт на къщата. Навежда се възражение за
придобивна давност, а именно след като получила владението върху ½ ид.ч.
от ПИ с идентификатор *, ведно с първи жилищен етаж с идентификатор *,
както и ½ ид.ч. от сградите върху имота, през месец декември 2003 г.
въззивницата започнала да осъществява фактическа власт върху същите,
продължило повече от 10 години, при това явно и несмущавано.
С атакуваното в настоящото производство решение на Районен съд - Р. така
предявеният иск с правно основание по чл. 108 ЗС е уважен за 3/4 идеални
части от поземления имот, а за самостоятелния обект на първи жилищен етаж
за 1/2 идеална част, като за горницата до претендираните с исковата молба 3/4
идеални части от този обект искът е отхвърлен като неоснователен, като
срещу това произнасяне на съда въззивна жалба в срок не е постъпвала,
поради което то не е предмет на въззивен контрол като влязло в сила. В
решаващите мотиви първоинстанционният съд приел, че ответницата не
успяла да докаже наведеното от нея придобивно основание върху чуждата
идеална част, тъй като от ангажираните свидетелски показания не се
доказвало в рамките на период от десет години ответницата да е упражнявала
чуждите правомощия на собственост - владение, ползване и разпореждане във
фактически аспект. Разпитаните свидетели били единодушни, че от
четиридесет години Е. П. живее на друго място, както и че в къщата живели Г.
и М.К. и синът им Б.К., а посещенията й били с епизодичен характер,
единствено за да полага грижи за болните си родители. По делото не било
категорично доказано общите на страните наследодатели да са предали своето
владение върху вещта на своята дъщеря, отделно от това последната не
доказала твърденията си да е демонстрирала владение спрямо своя
съсобственик.
Въззивната инстанция, с оглед своите правомощия, залегнали в нормата на чл.
269 ГПК, намира жалбата на Е. Г. П. да е допустима и редовна, а атакуваното с
нея решение валидно и допустимо. Спорно е, с оглед предметния обхват на
въззивната жалба, от която съдът се ръководи при установяване на
фактическите положения в това производство, дали жалбоподателят е
осъществил всички признаци на владение върху идеалната част от процесните
обекти в изискуемия за това срок.
5
На първо време следва да бъде посочено, че не е спорно между страните и се
установява от приложените по делото писмени доказателства, че Г.К. и М. К.
на 07.02.1979 г. дарили в полза на своя син Б.К. една втора идеална част от
дворно място, представляващо парцел VII, пл. № 2665, намиращ се в квартал
№ 74 по плана на град Р., целият с площ от 601 кв. м., като дарителите се
легитимирали с нотариален акт № 154, том II, рег. № 667 от 1961 г., издаден по
реда на чл. 483, ал. 3 ГПК (отм.) в полза на Г.К. (стр. 10 от делото).
Посоченото в нотариалния акт дворно място е идентично на УПИ - VII, пл. №
164 в кв. 39 по плана на град Р., представляващ поземлен имот с
идентификатор * по КККР на град Р. (така изрично удостоверение за
идентичност от 11.11.2021 г.). Освен син в лицето на надарения Б.К., Г.К. и М.
К. от общия си брак имат и дъщеря, а именно ответницата Е. Г. П.. На
01.01.2020 г. Б.Г. К. починал и като наследник оставил още своята низходяща
С. Б. К. (удостоверение за наследници от 24.08.2020 г.). Между страните не е
спорно още, че върху този поземлен имот е построена и еднофамилна
жилищна сграда с идентификатор *.1, в която се намира и спорният
самостоятелен обект, представляващ апартамент, с площ от 107 кв.м., с
идентификатор *.1, по отношение на който не е налице титул за собственост,
като по делото се съдържа нарочно удостоверение от Община Р., в което е
посочено, че тази къща била построена през 1962 г. Ищцата претендира да е
придобила по силата на наследствено правоприемство от своя баща Б. К. общо
3/4 ид. ч. от поземления имот и апартамента, от които 1/2 ид. ч. К. придобил
по силата на посоченото по-горе дарение, а останалите 1/4 ид. ч. в качеството
му на наследник на Г. и М.К., починали съответно на 07.04.2018 г. и 10.06.2017
г. В тази връзка обаче на 19.03.2021 г. ответницата се снабдила с констативен
нотариален акт, издаден по реда на чл. 587, ал. 2 ГПК, приет като
доказателство във въззивното производство, съгласно който тя била призната
за собственик по силата на наследствено правоприемство и осъществено
давностно владение на 1/2 ид. ч. от поземления имот, както и на целия първи
жилищен етаж с идентификатор * Видно е от този нотариален акт, както и от
твърденията в отговора към исковата молба, с който е наведено възражение за
придобивна давност на 1/2 ид. ч. от дворното място и целия първи етаж,
упражнявана от м. декември 2003 г. до настоящия момент (неправилно е
докладвано от първата инстанция, че ответникът претендира право на
собственост само на 1/2 ид. ч. от апартамента), че спорът по делото се
6
съсредоточава върху 1/4 идеална част от поземлен имот с идентификатор *,
заедно с целия първи жилищен етаж с идентификатор *.
По делото са разпитани и свидетели, като този състав на съда ще изключи
напълно от своето внимание показанията на св. Б., не заради това, че тя е
сестра по майчина линия на ищцата, а тъй като тя твърди спорната къща да е
необитаема, без в тази връзка да има достатъчно преки впечатления за
направата на този извод (”не спирам, не слизам и не проверявам”), като сама
признава, че показанията й са с производен характер (”..сега вече никой не
живее там. Това го знам от сестра ми”), отделно от това думите й категорично
се опровергават от останалите изслушани свидетели, които потвърждават, че
къщата не е необитаема - св. Я. К. Г., които имат непосредствени впечатления
за случващото се с имота. На следващо място, св. Б. твърди да е водила своята
сестра до имота, без обаче да конкретизира кога точно това се е случвало (”не
мога да кажа кога последно съм я карала там”, “не мога да кажа преди колко
години го посети”, “не знам дали е полагала грижи”), а накрая директно
признава, че показанията й, свързани с посещението на имота от ищцата,
отново са почерпени само от думите на тази страна в процеса - “знам от нея,
че тя ходи в имота.”. И тези твърдения за регулярни посещения на ищцата се
опровергават от другите разпитани свидетели. Св. К. Я. Г. са категорични, че
Е. и към момента не живее в процесния имот, но е полагала ежедневни грижи
за болните си родители, извършвала ремонтни дейности по къщата и плащала
битовите сметки, като св. К. твърди да е чула от М. К., че първият етаж
следвало да бъде за тяхната дъщеря Е., а горният за сина им Б., но последният
бил с по-особен характер, поради което и не се решили да прехвърлят
жилището на Е.. Св. Я. пък е категоричен, че в периода 2003 г. - 2005 г. лично
видял как К.и дали ключ от спорния етаж на ответницата със заръката, че
същият “остава за нея”, като в тази връзка св. Г. добавя, че това обстоятелство
се е знаело от всички, в това число и от Б., тъй като бай Г. казвал на
всеослушание, че първият етаж е предназначен за Е., както и че Б. живял до
последно на този първи етаж, заедно с болните си родители. Тримата
свидетели са категорични, че никога не са виждали ищцата да посещава
процесния недвижим обект. На база на тези доказателства въззивната
инстанция приема, в противоречие с крайния правен извод на първата
инстанция, че възражението на Е. П. с правно основание по чл. 79, ал. 1 ЗС по
отношение на недвижим имот с идентификатор * е основателно.
7
Съгласно Решение № 20 от 23.07.2018 г. по гр. д. № 1377 от 2017г. на ВКС, ГК,
II г.о., Решение № 32 от 08.02.2016 г. по гр. д. № 4591 от 2015 г. на ВКС, ГК, I
г.о. и Решение № 3 от 25.01.2016 г. по гр. д.№ 3973 от 2015 г. на ВКС, ГК, I г.о.
ако наследодателят приживе е изразил воля да предаде владението на свой
родственик, който след смъртта му има качеството на негов наследник по
закон, следва да се приеме, че още от момента на предаване на владението
този наследник е установил самостоятелна фактическа власт с намерение за
придобиване на собствеността. Когато владението е установено по този начин
/чрез предаване от предишния собственик/, действа презумпцията на чл.69 ЗС
и на чл.83 ЗС, тоест следва да се приеме, че имотът се владее от владелеца за
себе си и без прекъсване. Владението на това лице е установено на основание,
различно от наследяването, поради което съгласно чл.69 ЗС следва да се счита,
че това лице продължава да владее имота само за себе си и не е нужно да
извършва действия, с които да демонстрира пред наследниците намерението
си за своене. В правната теория (”Владението” на В. Таджер, Част четвърта,
1991 г., стр. 27) още е разяснено, че ако една вещ се намира във владение на
едно лице то може да предаде владението на друго лице с просто съгласие,
като за да започне новият владелец да владее е необходимо предишният
владелец да изостави владението. Въз основа на постигнатото съгласие новият
владелец трябва да може да започне да държи вещта за себе си, но не е
необходимо вещта да се предаде на новия владелец непосредствено, да му се
връчи, ако е движима вещ, или да влезе в имота, ако е недвижима. Достатъчно
е простото съгласие, преустановяване на старото владение - с отпадане на
един от неговите елементи, а именно animus, и възможност да се започне
веднага новото владение. Така например е при предаване ключа на
недвижимия имот. Този начин на придобиване на владение е известен като
traditio (според римското право). Това е така, защото законът поставя
изисквания единствено във връзка с конкретните способи на придобиване на
вещните права (чл. 77 ЗС), не и на владението като фактическо състояние.
Така и в случая по делото, чрез разпита на тримата горепосочени свидетели,
се установява, че в периода 2003 г. - 2005 г., непосредствено след като
заболели, общите на страните наследодатели изразили воля, обективирана и
чрез предаване на ключ от първия жилищен етаж, че последният остава за Е.
Г. П., като начинът на изразяване на тази воля (в присъствието на свидетели) е
знак за ясното установяване на новото владение, поради което по отношение
8
на него съмнение не може да има. Вярно е, че ответницата не се нанесла
фактически да живее в къщата, но както се посочи по-горе, при такава
уговорка с наследодателя, то това не е и необходимо, доколкото същата
започнала да го владее чрез своите родители (чл. 68, пр. второ ЗС - constitutum
possessorium) - по отношение на тях ежедневните грижи били извършвани от
Е. П., като последната ремонтирала и поддържала жилището, заплащала
сметките във връзка с него. Без значение е също така дали Б.К. е знаел за
намерението на своята сестра и волята на неговите родители, тъй като законът
не установява подобно изискване като предпоставка за установяването на
самостоятелна фактическа власт от лицето, на което собственикът я предава,
нито задължава собственика да уведомява който и да е друг правен субект за
намеренията си за бъдещото упражняване на правомощията, свързани с
притежаването на правото на собственост върху недвижим имот (Решение №
60 от 07.06.2018 г. по гр. д. № 2420 по описа за 2017 г. на ВКС), но отделно от
това св. Г. и св. К. твърдят, че и Б. е знаел за съществуващата уговорка. Така в
Определение № 58 от 2009 г. по гр. д. № 1129/2009 г. на Върховен касационен
съд също е разгледана хипотеза на придобиване на владение чрез превръщане
на досегашния владелец в държател, като е разяснено, че по силата на съгласие
между досегашния и новия владелец, досегашният владелец може да се лиши
от владението и да остане държател, т.е. у него отпада намерението да държи
вещта като своя и започва да я държи за неговия владелец. Предаването на
владението става само с постигнатото съгласие, без да се извършва каквото и
да е предаване на фактическата власт. По мнение на този съд в случая не е
било необходимо Е. П. да обективира намерението си за своене чрез действия,
надхвърлящи тези на обикновеното ползване, предвид презумпциите на чл. 69
ЗС и чл. 83 ЗС. По делото на стр. 89 е приложена декларация, изходяща от
представители на Община Р., в която се посочва, че двуетажната жилищна
сграда с идентификатор *.1. е построена през 1962 г., което доказателство не е
оспорено от страните, като договорът за дарение на идеална част от дворното
място в полза на Б.К. е сключен през 1979 г., поради което не може да бъде
споделен доводът на ищцата, че по силата на приращение (чл. 92 ЗС) нейният
баща е придобил 1/2 идеална част от жилището. В тази връзка е и Решение №
216 от 25.12.1984 г. на Районен съд - Р., като в мотивите на същото е прието, че
първият етаж от сградата е собственост на бащата на Б.К., който го построил.
По отношение на дворното място следва да се посочи, че възражението за
9
придобивна давност е неоснователно. Съгласно Решение № 498 от 15.II.1968 г.
по гр. д. № 2391/67 г., I г. о. на ВС етажна собственост възниква тогава, когато
най-малко две жилища от една сграда принадлежат на различни лица, а
общите части принадлежат и се ползуват от всички собственици на отделни
жилищни етажи или част от етажи. Законът има предвид една сграда с общи
части, които по естеството и предназначението си обслужват отделните
жилища в нея - земята, върху която е построена, двора, входовете, стълбищата,
външните стени, плочите, покрива, трегерите и пр. В Решение № 124 от
20.10.2014 г. по гр. д. № 2054/2014 г. на Върховен касационен съд е
препотвърдена практиката, според която дворното място е обща част по
естеството си по смисъла на чл. 38, ал.1 ЗС само в случай, че е налице пълна
идентичност между етажните собственици и собствениците на земята, като
тази хипотеза не е налице тогава когато в поземления имот е налице сграда в
индивидуална собственост, независимо дали нейният притежател е етажен
собственик или не, като специалните правила по управлението, ползването и
разпореждането със земята като обща част не могат да намерят приложение,
тъй като мястото обслужва не само сградата в режим на етажна собственост,
но и друг обект, чийто собственик не може да бъде подчинен на този режим
при незачитане на правата му. В случая се доказва, че в жилищната сграда са
налице два самостоятелни обекта, като този намиращ се на първия етаж е
индивидуална собственост на ответницата, с оглед уваженото възражение за
придобивна давност, а по отношение на другите постройки в имота - две
селскостопански сгради и два гаража, в това число и втория етаж от
жилищната сграда, които не са предмет на делото, е налице съсобственост
между страните по делото с оглед настъпилите наследствени правоприемства
от общите наследодатели, като в тази връзка са и твърденията в отговора на
искова молба, като по делото не се съдържат доказателства някой от гаражите
да е индивидуална собственост на трето лице, още повече че и в исковата
молба се признава, че постройки в имота са били изграждани от Г. и Б.К.и. Ето
защо дворното място е обща част, в която хипотеза съдът отново следва да се
произнесе по същество по предявения по реда на чл. 108 ЗС иск (Решение №
36 от 22.03.2022 г. по гр. д. № 4313 / 2019 г. на Върховен касационен съд, 1-во
гр. отделение). Такъв иск за предаване на дял от общата част е допустим,
макар тази част да не е самостоятелна вещ, тъй като в случая се защитава
приспадащата се идеална част, формирана към момента на учредяване на
10
хоризонталната етажната собственост, но по същество същата не може да
бъде предмет на самостоятелна сделка, респективно да представлява обект,
върху който да може да се осъществява давностно владение (Решение № 103
от 20.01.2021 г. на ВКС по гр. д. № 4703/2019 г., I г. о. на ВКС). Но и при
възприемане на обратната теза, то не може да се достигне до друг резултат.
Видно от приложения констативен нотариален акт от 19.03.2021 г., както и от
твърденията в отговора на исковата молба, че ответницата претендира да е
собственик на 1/2 идеална част от терена, като признава, че другата 1/2
идеална част е собственост на ищцата по силата на наследствено
правоприемство, тоест твърди се да е придобила по силата на давностно
владение 1/4 ид. ч. от имота (Б. и Е. К.и си поделили наследената от
родителите им 1/2 ид. ч., след като техният син се легитимирал като
собственик на останалата 1/2 по силата на посочения по-горе договор за
дарение). Частта от дворното място не се доказа да е била предмет на
волеизявлението на общите наследодатели, коментирано по-горе, поради
което за тази конкретна идеална част ответницата е следвало да отблъсне
владението на своя брат, за което доказателства по делото не са приобщени, а
единствено се твърди от св. Г., при това без никаква конкретика по отношение
на периода, че ползването на имота било разделено, но в тази хипотеза тези
действия съставляват такива на обикновеното ползване по смисъла на чл. 31,
ал. 1 ЗС, а не на своене, които по категоричен начин да отричат правата на
Б.К., затова и с неговата смърт в патримониума на дъщеря му преминали
общо 3/4 ид. ч. от поземления имот. В тази връзка, в т. 2А от ТР № 4 от 2014 г.
по т. д. № 4 по описа за 2014 г. на ВКС е прието, че ако в хода на делото се
установи, че ищецът по ревандикационния иск е собственик на процесния
имот, но ответникът не владее този имот или го владее на правно основание,
противопоставимо на собственика, съдът следва да уважи първото искане за
правна защита като признае с установителен диспозитив, че ищецът е
собственик на имота, а с отделен диспозитив да отхвърли второто искане за
правна защита- за предаване на владението на имота. Съгласно Тълкувателно
решение № 3 от 05.01.2022 г. по тълк. д. № 3/2020 г. на Върховен касационен
съд интерес от иск по чл. 108 ЗС ще е налице както когато ответникът
упражнява фактическа власт върху цялата съсобствена вещ и не допуска
ищеца също да упражнява фактическа власт съобразно правата му, така и
когато владението на ищеца не е отнето напълно, но е нарушено поради
11
надхвърляне правата на ответника, доколкото основанието да се владее един
имот е обусловено от обема на притежаваното право. В своите показания св. Г.
посочва, че едната част от поземления имот е била във владението на Б. К., а
другата на Е. П., като към настоящия момент св. Я. и св. Г. твърдят в имота да
се намира семейството на дъщерята на Е. П., тоест последната го владее чрез
трети за спора лица. В тази връзка са и твърденията в отговора на исковата
молба, където ясно се казва, че до ден днешен Е. П. осъществява всякакви
действия и разпореждания с имота. Вярно е, че издаденият констативен
нотариален акт касае само част от исковата претенция на ищеца, като и с
отговора на иска претендираният обем от права се оспорва частично, но след
като е установено, че вещта се владее от ответника, то интересът от така
заявения осъдителен иск е налице (така и Ж. Сталев, БГПП, стр. 185, десето
издание, 2020 г.) Ето защо искът по отношение на процесния самостоятелен
обект от къщата следва да бъде отхвърлен изцяло като неоснователен, поради
уважаването от съда на предявеното възражение за придобивна давност, а в
останалата част досежно поземления имот решението ще бъде потвърдено.
По отношение на възражението за неконституиран ответник по делото, следва
да се посочи, че съгласно ТР № 3 от 2016 г. по т. д. № 3 по описа за 2016 г. на
ВКС по предявени исковете за собственост на вещи, придобити от съпрузи
като съпружеска имуществена общност, съпрузите са необходими, но не са
задължителни другари, като нормата на чл. 265, ал. 2 ГПК се прилага само за
другари на жалбоподателя, които са били конституирани вече в хода на
първоинстанционното производство, какъвто не е процесният случай, като
решението обвързва неучаствалия другар и при евентуален негов
неблагоприятен изход същият разполага с право на отмяна по реда на чл. 304
ГПК, ако сам не е избрал да участва за първи път в хода на въззивното
производство.
С оглед на този изход на спора, право на разноски се следва и на двете страни,
като жалбоподателят претендира 700 лева заплатено адвокатско
възнаграждение (договор за правна защита и съдействие на стр. 18 от
въззивното дело), а въззиваемата страна 800 лева (договор на стр. 19). По
съразмерност в полза на жалбоподателя се дължат разноски за двете съдебни
инстанции в размер на 712.50 лева, а на въззиваемия 450 лева.
Така мотивиран и на основание чл. 271, ал. 1 ГПК, Окръжен съд - Благоевград
12
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 109 от 15.04.2024 г. по гр. д. № 1414 по описа за 2021 г.
на Районен съд - Р. в частта, с която искът с правно основание по чл. 108 ЗС
по отношение на самостоятелен обект в сграда с идентификатор * по КККР на
гр. Р., одобрени със Заповед №РД-18- 33/15.05.2006г. на ИД на АК, предявен
от С. Б. К., ЕГН ********** срещу Е. Г. П., ЕГН **********, е уважен за 1/2
идеална част, като за частта до претендираните с исковата молба 3/4 идеални
части решението, с което претенция е отхвърлена, е влязло в сила като
необжалвано; в частта, с която на основание чл. 537, ал.2 от ГПК е отменен
по отношение на този обект нотариален акт за констатиране на собственост
върху недвижим имот, придобит по наследство и давност №17, том 5, дело
№5691/2021г. на Служба по вписванията-Р. в частта му, с която в полза на Е.
П. е призната 1/2 ид. ч., както и в частта за разноските, КАТО ВМЕСТО
ТОВА:
ОТХВЪРЛЯ като неоснователен предявеният от С. Б. К., ЕГН **********, гр.
Б. срещу Е. Г. П., ЕГН **********, гр. Р., иск с правно основание по чл. 108
ЗС, с който е поискано да бъде признато за установено по отношение на
ответницата Е. П., че ищцата С. К. притежава право на собственост върху
обжалваната част от 1/2 идеална част от самостоятелен обект в сграда с
идентификатор * по КККР на гр. Р., одобрени със Заповед №РД-18-
33/15.05.2006г. на ИД на АК, адрес на имота – гр. Р., с посочена площ по
документ – 107 кв.м., както и е поискано посочената идеална част да бъде
предадена в полза на С. К..
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 109 от 15.04.2024 г. по гр. д. № 1414 по описа
за 2021 г. на Районен съд - Р. в останалата обжалвана част по отношение на иск
с правно основание по чл. 108 ЗС, имащ за предмет право на собственост на
3/4 идеални части от поземлен имот с идентификатор * по КККР на гр. Р.,
адрес на поземления имот – гр. Р., площ – 624 кв.м., трайно предназначение на
територията – урбанизирана, начин на трайно ползване – ниско застрояване
/до 10 м./, при съседи: *, както и в частта, с която на основание чл. 537, ал. 2
ГПК е отменен по отношение на този недвижим обект нотариален акт за
констатиране на собственост върху недвижим имот, придобит по наследство и
давност №17, том 5, дело №5691/2021г. на Служба по вписванията-Р., в частта
13
над действително притежаваната от Е. П. 1/4 ид. ч. до признатите й с акта 1/2
ид. ч.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК Е. Г. П., ЕГН **********, гр. Р. да
ЗАПЛАТИ на С. Б. К., ЕГН **********, гр. Б. съдебно-деловодни разноски за
две съдебни инстанции в общ размер на 450 (четиристотин и петдесет) лева.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК С. Б. К., ЕГН **********, гр. Б. да
ЗАПЛАТИ на Е. Г. П., ЕГН **********, гр. Р. съдебно-деловодни разноски за
две съдебни инстанции в общ размер на 712.50 лева (седемстотин и
дванадесет лева и петдесет стотинки).
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване в едномесечен срок, считано от
връчването му на страните, пред Върховен касационен съд, при условията на
чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
14