Р Е Ш Е Н И Е
Гр. София, 09.12.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, І-17 състав, в открито съдебно заседание на двадесет
и шести ноември през две хиляди двадесет и първа година, в състав:
СЪДИЯ: СТИЛИЯНА ГРИГОРОВА
като
сложи за разглеждане докладваното от съдията гр.д. № 14105 по описа на съда за
2020 г., взе предвид следното:
Делото
е образувано по искова молба на А.А. М.Ф.Р. срещу П.на
РБ за осъждането й да му заплати обезщетение за неимуществени вреди в размер на
30 000 лева от повдигане и поддържане на обвинение в извършване на
престъпление, като наказателното производство приключило с влязла в сила
оправдателна присъда.
А.Р. твърди в исковата си молба, че на 24.04.2012 г. в
дома му в гр. София, кв. „Бухово“ се извършило претърсване и изземване от
служители на ГД „БОП“, но забранени вещи не се намерили. Не били открити такива
и при извършения на А.Р. личен обиск на същата дата. Въпреки това бил задържан
за 24 часа, като това се случило в присъствието на съпругата и децата му.
С постановление на разследващ полицай от 24.04.2012 г.
ищецът бил привлечен като обвиняем за извършено престъпление по чл. 321, ал. 3,
пр. 2, т. 2 вр. ал. 2 вр. ал. 1 от НК за съгласувано извършване на престъпление
по чл. 213а, чл. 214 и чл. 143 от НК.
Тези действия на П.били шумно оповестени в медиите,
като се споменавало и името на ищеца.
Последвало задържане за срок от 72 часа, до 26.04.2012
г., когато състав на СпНС отказал по отношение на А.Р. да бъде взета каквато и
да било мярка за неотклонение, поради липса на достатъчно доказателства за
извършено престъпление.
На 08.05.2012 г. ищецът отново бил привлечен като
обвиняем, при прецизирано от П.обвинение. Отказът на СпНС да вземе мярка за
неотклонение П.протестирала и състав на АСпНС взел по
отношение на А.Р. най-тежката мярка за неотклонение „задържане под стража“. В
продължение на 48 дни, до 02.07.2012 г. ищецът прекарал в Централния Софийски затвор,
където условията му причинили чувство на срам, унижение, дискомфорт и
безизходица. Там заболял от бронхит и след преглед в МВР болница му изписали
медикаменти и го върнали обратно в ареста.
С постановление на наблюдаващия прокурор от 02.07.2012
г. мярката за неотклонение на ищеца била изменена в „парична гаранция“ в размер
на 1 500 лева.
На 12.12.2012 г. А.Р. отново
бил привлечен като обвиняем, след което се провел разпит и му предявили 29 тома
с материали.
На 01.04.2013 г. П.внесла обвинителен акт в СпНС.
Съдът прекратил делото и го върнал за отстраняване на допуснати съществени
нарушения на процесуалните правила.
На 12.11.2013 г. бил внесен в съда нов обвинителен акт,
но образуваното наказателно дело отново било прекратено и върнато на П.за
отстраняване на нарушения в досъдебното производство.
За трети път, на 07.09.2015 г. П.внесла в съда
обвинителен акт, като делото отново било прекратено с указания за отстраняване
на съществени процесуални нарушения.
По четвъртия обвинителен акт, внесен в съда на
22.01.2016 г., се провели 30 съдебни заседания, от които 23 пред СпНС, 6 – пред
АСпНС и 1 – пред ВКС. По всички тях ищецът се явявал
лично, като някои от тях били с продължителност от над 8 часа.
Първата инстанция постановила оправдателна присъда на
15.11.2017 г., която представител на П.протестирал. Въззивната
инстанция потвърдила оправдателната присъда, оставена в сила с решение от
04.06.2020 г. по НД № 125/2020 г. по описа на ВКС.
По време на цялото наказателно производство, което
продължило 8 години, 1 месец и 10 дни, ищецът съдействал на държавните органи и
не ставал причина за продължителността на репресията срещу него.
С допуснатите в хода на производството нарушения от
страна на П.и неефективното изпълнение на задълженията на нейни представители на
ищеца били причинени неимуществени вреди, изразяващи се в несигурност за
бъдещето му, накърняване на доброто му име в обществото и проблеми в
отношенията с близките. През целия период на воденото наказателно производство
ищецът изпитвал стрес и чувство на разочарование и отчаяние. В продължение на
три години след освобождаването му от ареста останал без работа и изпитал
затруднения да погасява задълженията си по кредити, които непрекъснато нараствали.
Образували се изпълнителни дела. Успял да започне работа в България и в
чужбина, но работодателите го освобождавали поради наложилите се чести
отсъствия във връзка с явяването в съдебни заседания по наказателните дела.
Отношенията на ищеца със съпругата му се влошили и за
период от две години се разделили. Ограничил и социалните си контакти.
През 2015 г. кандидатствал за придобиване на българско
гражданство, но получил отказ, тъй като представлявал заплаха. Това му
причинило огромни разочарования.
Търпените неимуществени вреди ищецът оценява на сумата
от 30 000 лева, която моли ответникът да бъде осъден да му заплати, ведно
със законната лихва от 04.06.2020 г. до окончателното изплащане.
В срока по чл. 131 от ГПК ответникът е подал отговор,
в който оспорва иска като неоснователен. Счита претендираният размер на
обезщетението за завишен, несъответен на търпените от А.Р. вреди и на
икономическия стандарт в България.
Съдът, след като обсъди доводите
на страните и прецени събраните по делото доказателства, прие за установено
следното от фактическа и правна страна:
Предявен
е иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ.
Отговорността
на държавата по ЗОДОВ е специална деликтна отговорност в сравнение с общата
деликтна отговорност по чл. 45 и сл. от ЗЗД. Отговорността на държавата
произтича от общото задължение на нейните органи да зачитат правата и законните
интереси на гражданите и юридическите лица и има обективен характер. Тя
възниква при наличие на изрично предвидените в ЗОДОВ предпоставки (за разлика
от деликтната отговорност по чл. 45 от ЗЗД, породена от нарушеното задължение
да не се вреди другиму) и не е обусловена от наличието на вина на длъжностното
лице, причинило вредата (чл. 4 от ЗОДОВ).
В случая
отговорността на държавата е ангажирана за причинени на ищеца неимуществени
вреди от действия на органите на П.– повдигане и поддържане на обвинение за
извършване на престъпление по чл. 321, ал. 3, пр. 2 т. 2 вр. ал. 2 от НК.
Доказателствената
тежест за установяване на предпоставките за възникване на отговорността е на
ищеца.
Не се
спори между страните и от писмените доказателства по делото, включително от
материалите по НОХД № 171/2016 г. на СпНС (с което на страните е дадена
възможност да се запознаят, предвид прилагането му по гр.д. № 10666/2020 г. на
СГС, І-21 състав) се установява, че от 24.04.2012 г. до внасяне на четвърти по
ред обвинителен акт в съда през януари 2016 г. А.Р. е бил привличан към
наказателна отговорност за извършване на престъпление, прецизирано многократно
от представители на Прокуратурата. Извършвани са лични обиски и в дома му в гр.
София. Бил е задържан в продължение на около два месеца – първоначално от
24.04.2012 г. до 26.04.2012 г. и в периода от 08.05.2012 г. до 02.07.2012 г.
въз основа на взета мярка за неотклонение „задържане под стража“. Три пъти
делото е било прекратявано от съда и връщано за отстраняване на допуснати
съществени процесуални нарушения, което допълнително е удължило наказателното
производство.
След
даване ход на съдебното следствие се е явявал лично на всички 30 съдебни
заседания от 05.02.2016 г. до 15.05.2020 г. В нито един момент не е ставал
причина за забавяне на производството и е оказвал пълно съдействие на
държавните органи за своевременно разглеждане на повдигнатото срещу него
обвинение за тежко умишлено престъпление.
С
окончателно решение № 50/04.06.2020 г. по НД № 125/2020 г. ВКС е потвърдил постановената
оправдателна присъда.
Съдът
приема за доказано деянието, от което ищецът твърди да са му причинени вреди –
образуване на наказателно производство за извършено от ищеца престъпление, като
е признат за невиновен с влязла в сила оправдателна присъда.
Ищецът
следва да докаже и претърпяване на описаните в исковата молба вреди и наличието
на причинна връзка между тях и незаконно обвинение в извършване на престъпление.
Съгласно § 1 от ДР
на ЗОДОВ вр. чл. 52 от ЗЗД, обезщетението за неимуществени вреди се определя от
съда по справедливост. Приложимите критерии са свързани с продължителността на
наказателното преследване (досъдебната фаза и поддържането на обвинение в
съдебната), личността на увредения, настъпилите промени в обществения статус и
репутацията на лицето, негативното отражение в резултат на воденото наказателно
производство върху душевното състояние на обвинения, извън неизбежно следващите
се по човешка презумция вреди, свързани със страх от неоснователно осъждане,
засегната чест и достойнство, неизбежни ограничения в личния, обществения и
професионалния живот (решение № 281/21.06.2012 г., гр.д. № 1240/2011 г., ІV ГО
на ВКС).
Събраните
по делото гласни доказателства обосновават извод за настъпила съществена
промяна в начина на живот на ищеца.
Разпитаните
по делото свидетели М.и П. знаят, че А. е бил задържан за участие в
организирана престъпна група за рекет и принуда. След освобождаването му от
ареста и по време на наказателното производство, до неговото приключване,
поведението му се променило. Станал затворен и избягвал контакти с хората.
Привличането към наказателна отговорност се отразила и на личния му живот, и на
финансовото му състояние. Съпругата на ищеца го напуснала, а възможностите за
намиране на работа били значително ограничени. Работата като шофьор, която А.
периодично упражнявал, изисквала пътувания извън страната, а това се оказало
невъзможно поради задълженията му да се явява ежемесечно в открити съдебни
заседания. Свидетелят Д.знае и за трудностите, които Р. изпитвал да обслужва
кредитите си заради липса на трудови доходи. След приключване на наказателното
производство А. веднага и безпроблемно си намерил работа.
За
образуваните срещу ищеца изпълнителни дела са приети справки от ЧСИ, рег. № 856
на Камарата на ЧСИ.
С
протокол № 42/18.10.2016 г. на Съвета по гражданството е дадено мнение молбата
на А. А.за придобиване на българско гражданство да не бъде уважавана, на
основание чл. 19 от ЗБГ–поради причини, засягащи националната сигурност.
При
определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди следва да се
вземе предвид тежестта на обвинението. Престъплението по чл. 321, ал. 3, пр. 2,
т. 2 вр. ал. 2 от НК е тежко по смисъла на чл. 93, т. 7 от НК, тъй като за него
се предвижда наказание лишаване от свобода от три до десет години.
В
досъдебната фаза А.Р. е бил многократно разпитван, предявявани са му обвинения,
като тези действия са продължили 3 години и 9 месеца. В продължение на два
месеца е бил задържан под стража, което безспорно е довело до значително
ограничаване на гражданските му права, до качествена промяна в обичайния му
начин на живот; във възможностите за пълноценни социални контакти и развитие. Съгласно
т. 13 от ТР № 3/22.04.2005 г., тълк.д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС обезщетението
за неимуществени вреди от деликтите по чл. 2, т. 2, пр. 1 и пр. 2 ЗОДВПГ (сега
чл. 2, т. 3, пр. 1 и пр. 2 от ЗОДОВ) включва и обезщетението за вреди от
незаконно наложената мярка за неотклонение „задържане под стража“. Това
предполага съдът да определи общ размер на обезщетението за неимуществени
вреди, произтичащи от повдигане на обвинение и задържане за срок от 72 часа.
Дори и
след замяна на мярката за неотклонение „задържане под стража“ с „парична
гаранция“ ищецът е продължил да търпи последиците от наказателното преследване
срещу него. Задължителното явяване пред разследващите органи е ограничило
пълноценното упражняване на труд, от което А.Р. да реализира доходи, с които да
обезпечи финансово семейството си и да погасява паричните си задължения.
Това
положение се е запазило и в съдебната фаза на наказателното производство,
където в продължение на 4 години и 4 месеца почти ежемесечно подсъдимият Р. е
бил длъжен да се явява лично в съдебните заседания. Неминуемо това е съставлявало
пречка да работи като международен шофьор, освен че му е причинило притеснения
и страх от осъждане.
В
продължение на повече от осем години емоционалното състояние на ищеца е било
негативно повлияно и това се е отразило и на личния му живот. Въпреки че пряка
причинно-следствена връзка между обвинението и раздялата със съпругата му не се
доказа, разривът в личните отношения е допринесъл за психическия дискомфорт на А.Р.. Същото се отнася и до отказът да бъде
уважена молбата му да придобие българско гражданство. В този аспект вредните
последици не се отличават с особен интензитет. Р. е лице с постоянно
пребиваване в Р.Б.. След приключване на наказателното производство с влязла в
сила оправдателна присъда и при условие, че отговаря на всички условия по ЗБГ,
ищецът може да подаде нова молба за придобиване на българско гражданство.
В
приложение на нормата на чл. 52 от ЗЗД, за доказаните неблагоприятни последици
от незаконното повдигане и поддържане на обвинение за извършване на тежко
умишлено престъпление по смисъла на чл. 93, т. 7 от НК дължимият размер на
обезщетението за неимуществени вреди на ищеца е 12 000 лева. На
обвинението е дадена широка медийна гласност, като публикациите А. е поименно
посочен като лице, участвало в престъпна група за изнудване. Това е довело до
общественото му злепоставяне и съответно обуславя по-висок интензитет на
засягане на неимуществените блага на ищеца (така решение № 132/03.05.2016 г. по
гр. д. № 5861/2015 г. на ВКС, IV г. о.).
Съдът
съобразява и обстоятелството, че гореописаните вредни последици за качеството
на живот ищецът е търпял повече от осем години, както и че след приключване на
наказателното производство е успял трайно да се установи на работа. Това
потвърждава пряката връзка между финансовите затруднения, изпитани от А.Р. и
повдигнатото му обвинение, поддържано пред три съдебни инстанции.
Сумата от 12 000 лева
съдът намира за достатъчна, за да компенсира в най-пълна степен вредите от
неоправданата наказателна репресия, нанесена на пострадалия. Целта на
присъденото обезщетение е да се репарират действително претърпените
неимуществени вреди, без да се допуска обогатяване на увреденото лице. За
горницата до 30 000 лева претенцията следва да бъде отхвърлена.
Определеното
обезщетение от 12 000 лева се дължи със законната лихва от датата на
влизане в сила на оправдателната присъда – 04.06.2020 г. до окончателното
изплащане.
Съгласно чл. 10,
ал. 3, изр. 1 от ЗОДОВ ответникът дължи на ищеца разноските за производството и
да му възстанови заплатената държавна такса. По представения в съдебното
заседание на 26.11.2021 г. списък по чл. 80 от ГПК се претендират 110 лева
държавна такса и 5 лева за издаване на съдебно удостоверение. С протоколно
определение от 04.06.2021 г. на ищеца е наложена глоба по чл. 92а от ГПК – за
неоснователно причиняване отлагане на делото. Нормата предвижда, че причинилата
отлагането страна понася разноските за новото заседание, независимо от изхода
на делото. Затова и заплатената глоба по чл. 92а от ГПК следва да се понесе от
ищеца. А.Р. има право на разноски в размер на 15 лева, които ответникът дължи
да му заплати.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА, на
основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ, П.на Р.Б., с адрес гр. София, бул.
„*****да заплати на А.А. Мхд
Ф.Р., ЕГН **********, с адрес гр. София, кв. „*****сумата от 12 000 лева,
представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от повдигане и
поддържане на обвинение за извършване на престъпление по чл. 321, ал. 3, пр. 2,
т. 2 вр. ал. 2 от НК, за което е оправдан с влязла в сила на 04.06.2020 г. присъда
от 15.11.2017 г. по НОХД № 171/2016 г. по описа на СпНС, ХІІ състав, ведно със
законната лихва върху тази сума от 04.06.2020 г. до окончателното изплащане,
като отхвърля иска за горницата до пълния предявен размер от 30 000 лева;
на основание чл. 10, ал. 3 от ЗОДОВ - сумата от 15 лева разноски за
производството.
Решението
може да се обжалва пред САС в двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: