Р Е Ш Е Н И Е
№………./……….2019 г.
гр. ****
В И М Е Т
О Н А
Н А Р О Д А
ВАРНЕНСКИ ОКРЪЖЕН
СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ в открито съдебно заседание,
проведено на седемнадесети септември две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДЕСПИНА ГЕОРГИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТИНА КАВЪРДЖИКОВА
ИВАНКА ДРИНГОВА
при секретар Димитричка Георгиева,
като разгледа докладваното от съдията
Кавърджикова
въззивно гражданско дело № 942 по описа за
2019 г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството по делото е
образувано по въззивната жалба на П.Н.К., ЕГН ********** ***, чрез адв. Д.Я., против
решение № 1331/01.04.2019г. по гр.д. № 5239/2018г. на 49-ти състав на ВРС, с което е признато за установено по
иска, предявен от И.М.Л., ЕГН: **********, с
адрес: *** срещу него, че дължи сумата от 14900
(четиринадесет хиляди и деветстотин) лева, представляваща сума по договор
за правна помощ и съдействие от 18.05.2009г. с предмет защита и процесуално
представителство по Дознание № 296/2004г. по описа на Пето РПУ ****, НОХД №
5236/2005г. на Районен съд - ***,
ВНОХД № 736/2007г. на Окръжен съд ****, Наказателно отделение и НОХД №
3087/2007г. по описа на Районен съд ****, Наказателна колегия, 23 състав във
връзка с повдигнато от Районна прокуратура **** обвинение срещу К. в престъпление от
общ характер включително за дадените множество устни консултации във връзка с
гореописаното обвинение, ведно със законната лихва от датата на подаване на
заявлението по чл. 410 ГПК - 09.02.2018 г. до окончателното й изплащане, за която
сума е издадена заповед за изпълнение № 1017/12.02.2018 г. по ч.гр.д.№
2021/2018 г. на ВРС, осъден е да
заплати на И.М.Л., ЕГН: **********, с адрес: *** направените по ч.гр.д.№
2021/2018 г. на ВРС разноски в размер на 1278лв.
и направените пред първата инстанция разноски в размер на 1298 лв.
Поддържа, че неправилни и необосновани са изводите на ВРС с които е приключил откритата
проверка за неистинност на процесния договор за правна помощ, като е следвало да бъде
изключен от доказателствата по делото, на осн. чл. 194, ал. 2 предл. 2 от ГПК,
но не е. Неправилно е възприет и разрешен от съда възражението за нищожност на
договора поради липса на предмет и основание при подписването му. Неправилно
съдът е разрешил въпроса за прекомерността на претендираното адвокатско възнаграждение.
Неправилно най-сетне ВРС не е възприел доводите за
изтекла погасителна давност на претендираното от ищеца вземане по процесния
договор.
Моли се да бъде отменено обжалваното решение и вместо него да бъде
постановено друго, с което да бъде отхвърлен предявения иск, като недопустим,
евентуално да бъде отхвърлен изцяло депозирания иск, като неоснователен,
евентуално да бъде отхвърлен иска в частта, в която претендираното
възнаграждение за адвокатски услуги надхвърля справедливия/доказания размер.
В срока
по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил писмен отговор от И.М.Л., ЕГН ********** ***,
чрез адв. П.Г., в който оспорва въззивната жалба, като неоснователна. Моли се
обжалваното решение да бъде потвърдено, като правилно, законосъобразно и
мотивирано.
В с.з. на 17.09.2019г.
П.Н.К., чрез процесуалния си представител поддържа въззивната си жалба, а И.М.Л.,
чрез своя процесуален представител я оспорва, становище поддържано и в представените
по делото писмени защити.
За да се произнесе по спора, съдът
съобрази следното:
В исковата си молба ищецът И.М.Л., чрез
адв. **** излага, че е адвокат от Адвокатска
колегия - **** и е защитавал ответника П.Н.К. по Дознание №
296/2004г. по описа на Пето РПУ *****, НОХД № 5236/2005г.
на Районен съд - *****, ВНОХД № 736/2007г.
на Окръжен съд *****, Наказателно
отделение и НОХД № 3087/2007г. по описа на Районен съд ****,
Наказателна колегия, 23 състав, във връзка с повдигнато от Районна прокуратура ****
обвинение срещу К. в престъпление от общ характер, включително. даване на
множество устни консултации във връзка с гореописаното обвинение. На 18.05.2009г.
сключил с ответника, тогава подсъдим П.К., договор за правна помощ и
съдействие, с предмет защитата /процесуално представителство/ по гореописаните
дела. Договорено било адвокатско възнаграждение в размер на 15 000 /петнадесет
хиляди/ лева, от което сумата от 14 900 лева следвало да бъде платено по банков
път в срок до 18.05.2015г. Обяснява
високия размер на уговореното адвокатско възнаграждение с обстоятелството, че
на ответника П.К. е било повдигнато обвинение за тежко умишлено престъпление от
общ характер, с изключително негативен отзвук в обществеността, включително международната, тъй като в отнетия от П.К.
автомобил /според обвинителния акт/ се е намирало петгодишно малолетно момиче,
гражданин на Република *****. Оправдалите се
очакванията за тежко и продължително наказателно производство, приключило все
пак с оправдателна присъда. Делото било
водено на две инстанции и върнато от ВОС на ВРС за ново разглеждане. Проведени
били множество съдебни зседания. Същевременно се налагало пътувания от **** до ****
за всяко заседание ,съпроводени с допълнителни разходи и загуба на време от страна
на адвоката. Още в досъдебната фаза ищецът твърди, че е осъществявал множество
устни консултации. По време на делото от 2004г. до 2009г. П.К. нямал възможност
да заплати сумата от 14900.00лв., поради което адв. Л. осъществявал процесуално
представителство, без да изисква незабавно плащане на дължимата сума, а
отсрочил плащането с идеята, че все пак ще я получи. Сумата останала дължима
към датата на подаване на заявлението по реда на чл. 410 от ГПК, по което е
било образувано ч.гр.д. № 2021/2018г. на 39-ти състав на ВРС като изискуемостта
е настъпила на 19.05.2015г. Не е заплатена от П.К. и до момента. Моли се да бъде установено, че ответникт му
дължи сумата от 14900.00лв., представляваща дължима такава по договор за правна
защита и съдействие от 18.05.2009г., с предмет защита и процесуално
представителство по Дознание № 296/2004г. по описа на Пето РПУ-****,
НОХД № 5236/2005г. на ВРС, ВНОХД № 736/2007г. на ВОС и НОХД № 3087/2007г. на
ВРС, всички те във връзка с повдигнатото от ВРП обвинение срещу К. в
пппредстъпление от общ характер, включително даваните многобройни устни
консултации с оглед посоченото обвинение, ведно със законната лихва, считано от
датата на подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК-09.02.2018г. до
окончателното изплащане на задължението, за което вземане е издадена заповед
хза изпълнение на парично задължение по реда на чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 2021/2018г. на 39-ти състав на
ВРС.
В отговора на
исковата молба П.Н.К., действащ чрез адв. Д.Я. поддържа становище за недопустимост
на иска, евентуално за неоснователност. Не оспорва факта, че адв. Л. е
осигурявал правна защита по описаните досъдебни и съдебни производства. Оспорва
останалите факти и обстоятелства, наведени в исковата молба - размера на
дължимото възнаграждение, падежа за неговото плащане, валидността на
представения договор за правна защита и съдействие и неговото съдържание.
Недопустимостта на иска мотивира с намерението си да установи, чее договорът за
правна защита и съдействие е неистински докуммент по отношение дописания
ръкописен текст, поради което за ищеца не би бил налице правен интерес,
съответно активна процесуална легитимация да води иска. На следващо място прави
възражение за нищожност на процесния договор за правна защита и съдействие,
поради противоречие със (алтернативно - заобикаляне на закона). Адвокатското
възнаграждение по наказателни дела се дължи и заплаща авансово. Единствено чл.
36, ал. 4 от ЗА допуска отлагане на плащането, но в случаите, когато е уговорен
резултатвен хонорар, но по наказателни дела законът не допуска такава
възможност. Договорите за правна защита и съдействие, подписани след
извършването й и такива, в които е уговорено отлагане на плащането, противоречат
хна закона, съответно го заобикалят. Процесният договор противоречи на чл. 14,
ал. 3 от ЕКА. Адвокатът е поел защитата на подсъдимия, без предварително да му
е съобщил размера на дължимото адвокатско възнаграждение, като в последствие,
след приключване на съдебните производства, е претендирал такова, в размер
надхвърлящ многократно минималния размер, определен съгласно Наредба №
1/09.07.2004г. към момента на осъществяване на правната помощ. На същото
основание договорът е унищожаем и поради измама. Ищецът ее въвел ответника в
заблуждение досежно дължимия хонорар. Сумата в договора е дописана в
последствие. Едва при предявяване на иска ответникът е разбрал за дължимия
размер, то това е и моментът, в който е разкрил измамата и от тогава тече
давността по чл. 32, ал. 2 от ЗЗД.
Сключеният договор за
правна защита и съдействие, според ответника, има своето значение за страните,
но не обвързва съда в преценката му за неговата законосъобразност и
справедливост, което следва от разпоредбите на чл. 36, ал. 2 и 4 от ЗА.
Размерът следва де е справедлив и обоснован, съгласно фактическата и правна
сложност на делото. Следващото наведено от ответника оплакване е, че процесният
договор не отговаря на стандартите за първичен счетводен документ, очертани в
чл. 6, ал. 1 от ЗС и при забраната на чл. 9 от същия закон, при предвидената в
чл. 68 от същия закон административно-наказателна отговорност. Съдът не може да
се дезинтересира, според страната, от решаване на въпроса доколко
претендираният размер на адвокатското възнаграждение е доказан, обоснован и справедлив, и относно
наказателните дела. Позовава се и на
практиката на ЕСПЧ, цитирайки определени решения, спред които „правилата за
разноскте следва да избягват налагането на прекомерен товар върху страните”, че
те „не следва да съставляват неразумно ограничение на правото на достъп до съд”
и разходите и разноските се възстановяват само дотолква, доколкото е доказано,
че са били действително направени и необходими и са били разумни по размер”. В
случая мнималното възнаграждение за една инстанция е в размер на 300.00лв.,
съгласно чл. 13, ал. 1, т. 3 от Наредба № 1. За три инстанции ив досъдебното производство възнаграждението
би следвало да е в размер на 1200.00лв. За едната инстанция възнагражеднието
обачеп е заплатено. Възнаграждението би
следвало да се приеме, че е в размер на 900.00лв. Необосновано и прекомерно е
претендираното такова от 14900.00лв.
Прави се възражение и
за изтекла погасителна давност. Плащането на дължимото възнаграждение по
наказателни дела не може да се отлага и по тази причина ответникът счита, че
предявената претенция е погасена по давност, изтекла най-късно на 19.05.2014г.,
дори и да се прееме, че представеният договор за правна защита и съдействие е
валиден. Освен това „разсрочено” се свързва с раздробяване на плащането, а
ищецът не е ангажирал доказателства на колко вноски и с какъв падеж е
разсрочено плащането.
Не се дължи
възнаграждение по процесния договор и на още едно основание. Договорът е
сключен с двама адвокати-адв. **** и адв. Л.. Неясно е
на кой от двамата адвокати и в какъв размер възлиза задължението за заплащане
на адвокатско възнаграждение. Договорът е и неистински, сключен при крайна
нужда. Ответникът е бил принуден да подпише бланков вариант, предложен му от
адв. ****. Ищецт, без съгласието му е добавил името си и размера на
адвоокатското възнаграждение. Адв. Л. е многократно наказван от ВАС по
дисциплинарен ред адвокат.
Моли за отхвърлянето на
иска, като недопустим и изцяло неоснователен. Евентуално се моли да бъде отхвърлен
за горницата над справедливия и/или доказан размер. Претендира присъждане на направените деловодни разноски.
Съставът на ВОС има предвид, че постъпилата въззивна
жалба е допустима за разглеждане. Тя е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК, изхожда от надлежно легитимирано лице-ответник по делото, насочена е срещу
подлежащ на обжалване съдебен акт и при наличието на правен интерес.
Следва произнасяне на съда по същество.
Съдът, след
съвкупна преценка на представените по делото доказателства, както и предвид
становищата на страните пред въззивната инстанция приема за установено от
фактическа страна следното:
Между страните не
се спори, а и от ч.гр.д. № 2021/2018г. на 39-ти
състав на ВРС се установява, че
производството се развива след проведено
заповедно такова по реда на чл.410 от ГПК, като в полза на заявителя-ищец И.М.Л.
е издадена срещу ответника П.Н.К. Заповед № 1017 от 12.02.2018г. за изпълнение
на парично задължение по чл.410 ГПК за сумата от 14 900 лева / четиринадесет
хиляди и деветстотин лева/, представляваща дължимо възнаграждение по договор за
правна защита и съдействие от 18.05.2009г. с предмет защита и процесуално
представителство по Дознание № 296/2004г. по описа на Пето РПУ - ****, НОХД №
5236/2005г. на Районен съд - ****, ВНОХД № 736/2007г. на Окръжен съд - ****,
Наказателно отделение и НОХД № 3087/2007г. по описа на Районен съд - ****,
Наказателно отделение 23 състав, ведно със законна лихва, считано от датата на
депозиране на заявлението в съда 09.02.2018г. до окончателното изплащане на
задължението, както и сумата 1278 лева /хиляда двеста седемдесет и осем лева/
разноски по делото от които: 298 лева платена държавна такса и 980 лева адвокатско възнаграждение. Видно,
на 28.02.2018г. е връчено на П.Н.К. съобщение за издадената заповед за
изпълнение и в срока по чл. 413 от ГПК, на 12.03.2018г. е постъпило възражение
по чл. 414 от ГПК. На 20.03.2018г. е
съобщено на И.М.Л. постъпилото възражение. В предвидения в закона едномесечен
срок, още на 11.04.2018г. е постъъпила в регистратерата на ВРС исоквата молба с
правно осн. чл. 422 от ГПК.
По първоинстанционното дело са приети
пълномощно от 19.03.2006г. по НОХД № 5236/2005г. на ВРС, видно от което ****и П.Н.К.
са упълномощили адв. И.Л. да ги представлява по НОХД до окончателното му
свършване във всички инстанции и договор за правна защита и съдействие от
същата дата, видно от който ****и П.Н.К. са заплатили на адв. И.Л. адвокатско
възнаграждение в размер на 100.00лв. за оказаната им правна защита и съдействие
по гр.д. № 5236/2005г. на ВРС-22-ри състав. Оригиналът на цитираните документи
се намира по приетото и приложено по първоинстанционното дело НОХД № 5236/2005г.
на 22-ри състав на ВРС. От приетите и приложени ВНОХД № 736/2007г. на ВОС и
НОХД № 3087/2007г. на 23-ти състав на врс, АДВ. И.Л. е представлявал и
защитавал подсъдимите, сред които П.Н.К.. По дознание № 296/2004г. по описа на
Пето РПУ пълномощник на Последния е бил адв. ****. Няма оспорване на
твърдението в исковата молба, че адв. И.Л. е консултирал по време на
досъдебното производство П.Н.К..
Съгласно договор за
правна защита и съдействие от 18.05.2009 г., П.Н.К. е договорил с адв. ********
от ВАК и И.М.Л. от САК за оказаната правна защита и съдействие, изразяващи се в
консултации по дознание № 296/2005г., НОХД № 3087/2007г. на 23-ти състав на
ВРС, процесуална защита по НОХД № 5236/2005г. на ВДРС и ВНОХД № 736/2007г. на
ВОС адвокатско възнаграждение от 5000.00лв., от което в брой 100.00лв. и
14900.00лв. разсрочено по банков път до 18.05.2015г. Видно договорът е подписан
от клиента К. и адвокат Ив. Л., за което не се спори.
НОХД № 3087/2007г. по
описа на 23-ти състав на ВРС е било образувано срещу подсъдимия П.Н.К., след
отмяна по ВНОХ № 736/2007г. на ВОС, на оправдателната
присъда № 68/07.02.2007г. по НОХД № 5236/2005г. на 22-ри състав на ВРС, по
протест на ВРП. Последното НОХД № 5236/2005г. на 22-ри състав на ВРС е било образувано
по обвинителния акт на ВРП по пр.преписка № 8427/2004г. и дознание № 296/2004г.
по описа на Пето РПУ-****, с който на П.Н.К. е било повдигнато и поддържано обвинение
за извършено от него престъпление както следва: 1/ по чл.346, ал.2, т.1,
вр.чл.20, ал.2 от НК и 2/ по чл.194, ал.1, вр.чл.20, ал.2 от НК. С Присъда № 406/22.06.2009г. по НОХД № 3088/2007г.
на 23-ти състав на ВРС, подсъдимият К. отново е бил признат за невиновен в
извършването на престъпленията, за които е бил обвиняем.
Пред ВРС са изслушани
показанията на водения от ищеца И.Л. свидетел-адв. ********. Свидетелят е
обяснил пред съда, че неговият колега от **** – ищецът адв. И.Л. го помолил да
се включи в защитата и представлява подсъдимите по воденото наказателно
производство. Не си спомня кого точно е представлявал. Заявява, че той лично се
е явявал в досъдебното производство, както и 2-3 пъъти по делото в 23-ти състав
на ВРС. Адв. Л. го уведомил, че е договорил адвокатско възнаграждзение от
15000.00лв. Докато делото било висящо дал на колегата си Л. бланка от
адвокатския си кочан, но не е присъствал на подписване на договора. Получил от
колегата си само хонорар от 100.00лв., с обещанието, че ще получи и още, но не
е получил друга сума.
Отново пред ВРС са
били изслушани заключенията по допуснатата СПЕ и допълнителна такава. Вещото лице ****поддържа,
че ръкописните текстове в договор за правна защита и съдействие от 18.05.2009г.-
-„ ..и адв И.М.Л. САК", „15000 лв., петнадесет хиляди лева" и „14900
лв. - разсрочено по банка до 18.05.2015г."
не са изпълнени от П.Н.К., И.М.Л. или ****. Посочените текстове и
останалия ръкописен такст са изпълнени от едно и също лице, с един и същ пишещ
прибор-химикалка, като от изследването не са установяват признаци, от които да
може да се нправи извод, че не са изписани едновременно с останалата ръкописна
част върху договора. Целият ръкописен текст е изписан преди повече от 1, 2 или
3 години от датата на изследване, в зависимост от условията на съхранение. В
с.з. на 20.11.2018г. вещото лице обяснява, че не е възможно да установи
максимума години, преди които е изпълнен изследвания текст. След 1, 2 или 3
години, както беше посочно, според условията на съхранение на документа, в
следствие на химическите процеси не настъпват видими промени, така, че да е
възможннно да се установи точния период от време, преди който е изписан текста.
След третата година и след двадесетата година няма разлика в химикалната паста.
Този период може да бъде намален на 1 или 2 години спорд условията на
съхранение. В случаая, изследваният документ е съхраняван по най-добрия начин.
Няма пожълтяване на хартията, не се е изпарила част от хмикалната паста и не е
изгубен блясъка й. Вещото лице смята, че документът е подписан преди много
години, съдейки по нормалния начин, по
който е изсъхнало мастилото. Вещото лице В.Вангелов потвърждава, че не е възможно
да се определи има ли разлика във времето когато е изписан ръкописния текст и
са положени подписите и кога, поради липсата на методика относно стареенето на
химикалните пасти. Сочи, че с една химикална паста е изписан ръкописният текст,
с друга е положен подписът за клиент и с трета-подписът в реквизита „адвокат”.
Смята, че поради пресичане на положения подпис от името на адв. И.Л. и цифрата
„5” от датата на документа, най-напред е положен подписът и след това е
изписана цифрата. Не може да се установи обаче, в какъв период от време е
положен подписът и изписана цифрата, според обясненията на вещото лице в с.з.
на 12.03.2019г.
Гореустановената фактическа обстановка
обуславя следните правни изводи:
Настоящият
състав приема, че исковата претенция намира правното си основание в
разпоредбата на чл. 422 от ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, вр. чл. 286 от ЗЗД.
Напълно
споделя мотивите на първоинстанционния съд, изложени в обжалваното решение, че
страните са били валидно обвързани от подписания договор за правна защита и
съдействие от 18.05.2009г. и на осн. чл. 272 от ГПК препраща към тях. Независимо
от това решаващият състав ще изложи и собствени мотиви.
Видно,
уговорено е адвокатско възнаграждение от 15000.00лв. Не се твърди и не се
установява да е заплатена от П.Н.К. на адв. И.Л. дължимата сума от 14900.00лв.
Искът е основателен. Обжалваното решение, с което е признато за установено по
отношение на П.Н.К., че дължи на И.М.Л. сумата от 14900.00лв., ведно със
законната лихва, считано от 09.02.2018г. до окончателното изплащане на
задължението, за което е издадена по реда на чл. 410 от ГПК заповед за
изпълнение на парично вземане № 1017/12.02.2018г. по ч.гр.д. № 2021/2018г. на
39-ти състав на ВРС, следва да бъде потвърдено.
Неоснователни
в тази връзка са всички наведени от ответника по иска, настоящ въззивник
възражения в писмения отговор на исковата молба и оплаквания във въззивната
жалба.
Неоснователно
е възражението за нищожност на договора поради липса на предмет, съответно
липса на основание, понеже договорът за
правна защита и съдействие от
18.05.2009г. е сключен след приключване на
досъдебното производство и трите наказателни дела. Това твърдение е
невярно само по себе си. Видно от приложените досъдебно производство и
наказателни дела-НОХД № 5236/2005г. на 22-ри състав на ВРС, по ВНОХ № 736/2007г. на ВОС и НОХД № 3087/2007г.
по описа на 23-ти състав на ВРС, договорът е сключен преди последното о.с.з. по
НОХД № 3087/2007г. по описа на 23-ти състав на ВРС, състояло се на 22.06.2009г.
Да, по-голямата част от действията на адвоката за които е договорено
адвокатското възнаграждение по силата на спорния договор за правна защита и
съдействие вече са били извършени, но наказателното производство срещу П.К. още
не е било приключило, поради което е немислимо да се поддържа липсата на
предмет или основание на договора. Неоснователно е позоваването на разпоредбите
на чл. 36 от ЗА и Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските
възнаграждения и извода, че адвокатското
възнаграждение по наказателни дела се заплащат само авансово. Правилото, че заплащането на възнагражденията
по Наредба № 1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения е авансово платимо към датата на сключване на договора за правна
помощ и, че може да бъде разсрочено на няколко вноски е въведено за пръв път с
изм. на Наредбата, обн. ДВ бр. 28/2014г., т.е. далеч след датата на сключване
на процесния договор на 18.05.2009г. Последно
цитираният договор не противоречи и на разпоредбите на чл. 36, ал. 4 от ЗА в
ред. ДВ бр. 55/2004г. и чл. 17 от Наредба № 1/09.07.2004г. в ред. ДВ бр.
2/2009г. след като адвокатското възнаграждение е уговорено в абсолютна сума и
не касае до уговорката за резултативен
хонорар.
Неоснователно
е и второто наведено възражение, че договорът от 18.05.2009г. е нищожен поради
противоречие с/заобикаляне на чл. 14, ал. 1 от ЕКА, по силата на която норма адвокатът е длъжен предварително да
уведоми клиента си за пълния размер на искания от него хонорар. Още веднъж ще
бъде посочено, че съдебните производства срещу П.Н.К. не са били
приключили към 18.05.2009г. От друга страна, както по-долу ще бъде коментирано,
очевидно П.К. се е съгласил с посочения в договора размер на дължимото от него
в полза на процесуалния му представител адв. И.Л. адвокатско възнаграждение,
полагайки подписа си. Вярно, че с договор за правна защита и съдействие от
19.03.2006г. П.К., заедно с лицето ****са договорили и платили на адв. И.Л.
адвокатско възнаграждение по НОХД № 5236/2005г. на 22-ри състав на ВРС в размер
на 100.00лв. От една страна този размер е уговорен само за работата на адвоката
по НОХД № 5236/2005г. на ВРС, но не и за въззивното дело и повторното
разглеждане на делото от ВРС. От друга страна, ако това е договореното
адвокатско възнаграждение в пълен размер, този уговорен и заплатен размер е далеч
под минимума, определен по реда на раздел IV от Наредба № 1/09.07.2004г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, в редакцията на ДВ бр.
2/2009г., действала към 18.05.2009г., като се вземе предвид, че разпоредбата на
чл. 346, ал.2 от НК предвижда наказание „лишаване от свобода за срок от 1 до 10
години“, а разпоредбата на чл. 194, ал.1 от НК предвижда налагане на наказание
„лишаване от свобода за срок до 8 години“.
Следва да се има предвид и това, че честа практика е адвокатско възнаграждение
да се уговаря между клиента и адвоката
поетапно, в зависимост от положения адвокатски труд. Следователно няма основание да бъде прието за незаконосъобразно сключването
на втория договор за правна защита и съдействие от 18.05.2009г., след подписания
вече договор за правна защита и съдействие от 19.03.2006г.
Недоказано
остава и възражението на П.К. за унищожаемостта на договора от 18.09.2009г.,
като сключен при измама. Навел е
твърдения за това, че адв. И.Л. го е въвел в заблуждение досежно дължимия
хонорар за осъществената адвокатска защита. Той сключил договора за правна защита и съдействие
по НОХД № 2536/2005г. на ВРС и в последствие е дописана дължимата сума по процесния
договор. Недоказано
остава, че не е знаел, че подписва договора от 18.05.2009г. Не спори, че е
положил сам подписа. Не твърди и не доказва, че е подписал бланка при друго уговорено
адвокатско възнаграждение, доколкото не го сочи, а в последствие е изненадан с
дописаната сумата от 15000.00лв.
Вярно, че съгласно разпоредбата на
чл. 36, ал. 2 от ЗА размерът на адвокатското възнаграждение се уговаря в
договор между адвоката и клиента и трябва да бъде справедлив и обоснован. Не
може да бъде по-нисък от предвидения в наредба на Висшия адвокатски
съвет размер за
съответния вид работа. Това което е уговорено между страните в договора, следва
да се приеме, че е и справедливо и обосновано. Този текст от закона има предвид
минимума на уговаряното възнаграждение, но не го ограничава с максимум. Неоснователно
е позоваването на приетото от ОСГТК на ВКС в т. 1 и т. 3 от решение №
6/06.11.2013г. по т.д. № 6/2012г., доколкото това тълкувателно решение в
цитираните си части дава разрешение на въпроси, които възникват пред
съдилищата, когато съдът следва да определи отговорността на страните за
поемането на разноските по реда на чл. 78 от ГПК, в зависимост от изхода на
спора, съответно как следва да процедира съдът при искане за намаляване на подлежащо на присъждане адвокатско възнаграждение
поради прекомерност по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК, които въпроси нямат
касателство с настоящия спор. Инак, вярно е, че при намаляване на адвокатското
възнаграждение по реда на чл. 78, ал. 5 от ГПК съдът следва да има предвид в
преценката си действителната фактическа и правна сложност на гражданското дело.
Цитираното решение по тълкувателното дело не подкрепя тезата на ответника,
настоящ въззивник, но тъкмо там е посочено, че страните по договора за правна защита могат да
постигнат съгласие по всякакви, допустими от закона условия, като тази свобода в
договарянето се свързва единствено с отношенията между клиент и адвокат. В конкретния казус е договорено между клиента
и адвоката адвокатско възнаграждение в размер на 15000.00лв., платимо до
18.05.2015г. Тези уговорки не противоречат на закона, както е възразил П.К.
по-горе. На това място съдът намира за уместно да посочи, че адвокатско възнаграждение се дължи от
обвиняемия, съответно подсъдим П.К. за консултациите, които е извършвал адв. И.Л.
в досъдебното производство, по първоинстанционното НОХД, въззивното такова и за
повторно разгледаното от ВРС наказателно дело, като по НОХД № 5236/2005г. са
проведени 5 съдебни заседания, по ВНОХД №
736/2007г.-2 с.з и по НОХД № 3087/2007г.-9. Той е обвинен и за тежко наказуеми
престъпления по
чл. 346, ал.2 от НК и чл. 194, ал.1 от НК .
Неоснователно
е и следващото наведено възражение, че при издаване на заповедта за изпълнение
на парично задължение по реда на чл. 410, ал. 1 от ГПК е следвало да бъде
доказано задължението, съгласно изискването на чл. 128, ал. 2 от ГПК, като
документът е следвало да отговаря на стандартите за първичен счетоводен
документ, очертани в чл. 6, ал. 1 от ЗС и при забраната на чл. 9 от същия закон,
за което се носи отговорност по чл. 658 от ЗС, съобразено и в разпоредбата
на чл. 9, ал. 2 от ЗДДФЛ и др., при
неизпълнението на които е предвидена отговорност по чл. 80б от ЗДДФЛ. Общо
взето представеният договор от 18.05.2009г. отговаря на изискванията на
цитираните правни норми. Той представлява доказателство за уговореното
адвокатско възнаграждение, за което клиентът П.К. е останал задължени и за
което е издадена от съда заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК. Той е и документ за разноски, по смисъла на чл. 128,
ал. 2 от ГПК, както се приема в цитираното от ответника по спора ,настоящ
въззивник тълкувателно решение № 6/06.11.2013г. по т.д. № 6/2012г. на ОСГТК на
ВКС. Изискванията
за издаването на заповед за изпълнение по реда на чл. 410 от ГПК са посочени в
разпоредбите на чл. 410 и чл. 411 от ГПК и не се свързват с преценката на съда
за това даден документ отговаря ли на нормите на закона, доколкото по този ред-чл.
410 от ГПК, не се иска издаването на заповед за изпълнение въз основа на
документ. Още по-малко от значение за спора е дали са налице основанията за
търсене на отговорност от страна на административния или данъчния орган.
Несъстоятелни
са възраженията на П.К., основани на цитираната от него практика на ЕСПЧ,
доколкото посочените цитати са извлечени от контекста на актовете и дадените от
съда разрешения не касаят идентични казуси. Отнасят се до спорове, свързани с
възлагането на разноските в тежест на насрещната страна по граждански спорове.
Не следва да
бъде уважено и възражението на П.К. за изтекла погасителна давност. Вярно, че
договорът е сключен на 18.05.2009г., но неговото изпълнение е отсрочено до 18.05.205г., с
което са се съгласили страните. Една такава уговорка е израз на договорната
свобода, с която разполагат страните, след като не противоречи на закона. Съдът
приема, че тази уговорка обезпечава
изпълнението и е получаване на плащане от кредитора, когато е възможно на
длъжника, но до определен срок, както твърди адв. И.Л., защото не се установява
друго. „Разсрочено в срок до…“, означава тъкмо отсрочване на задължението, като
е определен падежа-18.05.2015г., както е
приел и ВРС. Волята на страните в това отношение е ясна и няма съмнение относно
уговорката. След като заявлението по чл. 410 от ГПК е постъпило в съда на 09.02.2018г., то
вземането на И.Л. с падеж 18.05.2015г. не е погасено по давност.
На следващо
място П.К. навежда възражения за недължимост на възнаграждение по процесния
договор, щом договорът е сключен от адв. **** и адв. Л., а ищец е само адв. Л., но в договора не е
посочен размера на възнаграждението, уговорено в негова полза. Неоснователно е.
Действително договорът сочи адвокатите ******** от ВАК и адв. И.М.Л. от САК, но
видно носи единствено подписа на адв. И.Л., за което не се спори. Следва да се
приеме, че е сключен между клиента П.К.
и адв. И.Л. и уговореното възнаграждение в размер на 15000.00лв., а и
претендираната сума от 14900.00лв. се дължи на последния. Това следва да бъде
прието за установено и от показанията на разпитания пред ВРС свидетел адв. ********,
който е обяснил, че е предоставил на колегата си от ****-адв. И.Л. бланка на
договор за правна защита и съдействие, като е бил уведомен за постигнатата
между адв. И.Л. и клиента му уговорка за дължимостта на адвокатско
възнаграждение от 15000.00лв., от която сума по вътрешна уговорка между колегите е следвало да получи и той
възнаграждение.
Неоснователно
е и възражението на въззивника, че в момент на крайна нужда е бил принуден да
подпише бланков договор за правна защита и съдействие, в който били изписани
само имената му и положил подпис. От една страна следва да се има предвид, че
правото да се иска унищожаване на
договор, сключен поради крайна нужда се погасява в едногодишен срок от
сключване на договора и П.К. не е възразил в този преклузивен срок По-важното
е, че не доказва, че е подписал бланкет и текстът, който му вменява в
задължение заплащането на претендираната сума от 14900.00лв. е дописан в
последствие.
Съдът прави
този извод, като взема предвид това, че твърдението на К. е следвало да бъде
установено по пътя на пълното и главно доказване, нещо с което той не се е
справил успешно.
Изслушани са
били заключения по допуснатата СПЕ и допълнителната такава. Вещите лица са
поддържали, че при изследване на химикалните пасти по метода на стареене е
невъзможно да се установи кога точно са изписани изследваните текстове и
останалите ръкописни такива, при положение, че са изпълнени преди повече от 1, 2 или 3 години, в зависимост от условията
на съхранение на документа. Установяват, че ръкописният текст в договора е
изпълнен от едно и също лице, различно от страните по договора и адв.
Кр.Тодоров, с една и съща химикална паста, а подписът за клиент и подписът за
адвокат-с други две различни химикални пасти. Установено е още, че ръкописният
текст е изпълнен след печатния и подписът за адвокат е изпълнен преди ръкописния
текст и по-специално датата на документа, видно от пресичането на химикалната
паста и тонера и пресичането на двете химикални пасти. Установеното от вещите
лица доказва, че адв. И.Л. е подписал документа преди изписания ръкописен текст
и нищо повече. Възможен вариант е подписване на договора от адвокат И.Л., след
представяне на бланката от адв. ********, изписване на ръкописния текст от
третото за спора лице, доколкото е изпълнен от едно и също лице, различно от
страните и след всичко това-представянето му за подпис на клиента. Щом е
възможно действията по подписване на договора да са извършени в тази
последователност, то не следва да бъде прието за доказано, че П.К. е подписал само
бланката на договора, едновременно с адвоката. Такъв извод е невъзможен дори и
да се отчетат всичките косвени доказателства, на които се позовава ответникът,
настоящ въззивник, изказвайки своите съмнения и
предположения в писмения отговор и във въззивната жалба.
Неоснователно
е оплакването във въззивната жалба, че свидетелят ******** е посочил, че е
предоставил бланката от договора на адв. И.Л. преди 2-3 години, а това, по
твърденията на ищеца-адвокат би следвало да се е случило преди близо 10 години,
което представлява драстично разминаване. Видно, свидетелят е отговорил на
въпрос на съда кога е дал бланка на колегата си, че са минали повече от 2-3
години, но не помни точно колко. Противоречие с твърденията и представените
доказателства, че това се е случило през 2009г., няма.
Без значение
по спора е дали и колко пъти и за какви
злоупотреби е бил наказван дисциплинарно адв. И.Л..
Исковата
претенция е основателна и следва да бъде уважена. Следва да бъде прието за
установено в отношенията между страните дължимостта на сумата от 14900.00лв.
,ведно със законната лихва, считано от
датата на заявлението по чл. 410 от ГПК-09.02.2018г. до окончателното изплащане
на задължението.
Първоинстанционното
решение следва да бъде потвърдено.
Предвид
изхода на спора, П.К. следва да бъде осъден да заплати на осн. чл. 78, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 38, ал. 2 от ЗА на адв. П.Ч.Г. разноски за въззивното производство в размер
на 977.00лв., който размер е определен от съда по реда на чл. 7, ал. 2 ,т. 4 от
Наредба № 1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения,
с оглед това, че предоставя безплатна правна помощ на колега, на осн. чл. 38,
ал. 1 от ЗА.
Воден от горното, съдът
Р Е Ш
И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 1331/01.04.2019г. по гр.д. №
5239/2018г. на 49-ти състав на ВРС.
ОСЪЖДА П.Н.К.,
ЕГН ********** *** да заплати на адв. П.Ч.Г., ЕГН ********** с адрес ***-партер
сумата от 977.00лв., представляваща
определено от въззивния съд адвокатско възнаграждение, на осн. чл. 78, ал. 1,
от ГПК, вр. чл. 38, ал. 2 от ЗА.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от датата на връчване на
препис на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: