№ 80
гр. Монтана, 04.04.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – МОНТАНА в публично заседание на четиринадесети
март през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Аделина Троева
Членове:Елизабета Кралева
Таня Живкова
при участието на секретаря Мадлена Н. Митова
като разгледа докладваното от Аделина Троева Въззивно гражданско дело №
20221600500031 по описа за 2022 година
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК, образувано по въззивна
жалба на на А.А. и Н. К. Г. против решение на Л.ския районен съд от 22
ноември 2021 г. по гр. д. № 1280/2020 г., с което е уважен установителен иск
за собственост, предявен от Г.С. С. (заместен в хода на процеса от Н. М. С., С.
Г. С. и Ц.С.), В.Т., Г.С. и И.Я. и е отменен на основание чл. 537, ал. 2 от ГПК
нотариален акт № 4/25.04.2019г. на нотариус С.С..
Възивниците А.А. и Н. К. Г. чрез пълномощника си адв. Р.Б. твърдят, че
решението на ЛРС е неправилно и незаконосъобразно, затова молят да бъде
отменено и вместо него МОС да постаново ново, с което да отхвърли иска.
Въвеждат възражение за допуснато процесуално нарушение при събирането
на доказателста – приложена е преписка на ОСЗ Л. за възстановяване на
земеделски земи, но тя не се отнася до процесния имот, въпреки това
доказателствата по нея са били обсъждани от първоинстанционния съд и са
послужили той да направи правни изводи. На второ място изтъкват, че съдът
не е разгледал възражението им за нищожност на решение № 1/1998 г. на ОСЗ
Л..
Въззиваемите Н. М. С., С. Г. С. и Ц.С., В.Т., Г.С. и И.Я. в писмен
отговор вземат становище за неоснователност на въззивната жалба и молят да
1
бъде оставена без уважение. Поддържат, че правото им на собственост е
установено с влязъл в сила индивидуален административен акт, като
производството по реституиране на имота е напълно завършено с издаване на
скица и провеждане на въвод във владение на имота. Установено е и правото
на собственост на праводателя на въззиваемите. Опровергано е възражението
за придобиване на имота по давност от въззивниците, тъй като преди 1998 г.
те са били само държатели, но не и владелци, а от свидетелските показания е
установено, че те не са превърнали държането във владение, нещо повече –
изоставили са имота, поради което законосъобразно ЛРС е приел, че не са
могли да го придобият по давност. Въззиваемите претендират присъждане
на деловодни разноски за въззивното производство.
При въззивното разглеждане на делото не са събрани нови
доказателства. МОС провери обжалвания съдебен акт като обсъди събраните
в производството доказателства във връзка с доводите на страните и приема
за установено следното:
Въззивната жалба е подадена от легитимирани да обжалват лица в срока
по чл. 259, ал.1 от ГПК, поради което е процесуално допустима.
Въззиваемите са предявили пред Л.ския районен съд установителен иск
за собственост с правно основание чл. 124 от ГПК по отношение овощна
градина от 5848 кв.м, представляваща имот с идентификатор 44238.279.7 в
местността С. в землището на гр. Л..
За да уважи иска, ЛРС е приел, че ищците се легитимират като
собственици на спорния имот с решение на ОСЗ Л. № 01/29.06.1998 г., с което
правото на собственост върху овощната градина е възстановено на
наследниците на Г.В.. Административната процедура по възстановяването на
процесната земя е завършена и решение № 01/1998 г. поражда предвидения в
чл. 14, ал. 1, т.
1 от ЗСПЗЗ конститутивен и легитимиращ ефект за правото на собственост.
ЛРС е упражнил косвен съдебен контрол за законосъборазност на
административния акт поради направено възражение от ответниците по иска,
които не са били страна в административното производство по издаването на
решението. Изследвал е правото на собственост на наследодателя Г.В. и е
направил извод за законосъборазност на решението за възстановяване
правото на собственост.
2
Ответниците по иска са се позовали на придобивна давност, но от
събраните доказателства е установено, че наследодателят на А.А. е бил
държател на имота. До възстановяването на имота през 1998 г. давност не е
могла да тече, тъй като имотът не е имал характера на частна собственост, а
след тази дата не са събрани доказателства ответниците по иска да са
трансформирали държането във владение чрез добавяне на субективно
намерение на собственици.
От показанията на разпитаните пред ЛРС свидетели не може да се
изведе по убедителен начин упражняване на фактическа власт с намерение на
собственици в продължение на повече от 10 години, затова съдът е достигнал
до извод, че А.А. и Н.Г. не са собственици на спорния имот. Като последица
от установяване правото на собственост на ищците съдът е отменил
нотариален акт № 4/2019 г., легитимиращ ответниците като собственици на
същия имот на основание давностно владение.
Въззивният съд намира решението за правилно и законосъобразно,
постановено след обстоен анализ на събраните доказателства и при правилно
прилагане на материалния закон, поради което на основание чл. 272 от ГПК
го потвърждава като препраща към мотивите на първоинстанционния съд.
Доколкото въззивният съд е обвързан от изложеното в жалбата (чл. 269,
изр. ІІ от ГПК), то предмет на настоящото производство е упражняването на
косвен съдебен контрол върху решение № 01/1998 г. на ОСЗ Л. като
административен акт.
Ищците, въззиваеми в настоящото производство, твърдят, че са
собственици на овощна градина от 5484 кв. м в м. С., възстановена им в
качеството на наследници на Г.В. по реда на ЗСПЗЗ с решение №
01/29.06.1998 г. От писмените доказателства, намиращи се в преписката по
възстановяване правото на собственост, се установява, че имотът е бил внесен
в ТКЗС през 1956 г. от Г.С.. Като земеделска земя овощната градина подлежи
на възстановяване по административен ред и за установяване правото на
възстановяване ЗСПЗЗ предвижда заявлението-декларация за членство в
ТКЗС и опис-декларация към него като достатъчни доказателства за правото
на собственост. Именно въз основа на допустими по ЗСПЗЗ писмени
доказателства се е произнесъл и административният орган и е постановил
решение за възстановяване. Фактическият състав по възстановяване правото
3
на собственост е изпълнен с последващото издаване на скица и провеждането
на въвод във владение. Решението се ползва с конститутивно действие и
легитимира наследниците на Г.В. като собственици на възстановената
земеделска земя.
Във въззивната жалба се навежда основен довод, че решение №
01/29.06.1998 г. на ОСЗ Л. не се отнася до наследствените имоти на
наследодателя на въззиваемите, то е постановено по друга преписка, която не
е приложена и изследвана по делото. Въззивният съд намира това възражение
за неоснователно. Приложената преписка е била образувана по заявение вх.
№ 1989/25.02.1992 г., подадено от С.С., син на общия наследодател Г.В., за
възстановяване право на собственост върху общо 7,4 дка земеделски земи в м.
С. в землището на гр. Л.. Решението, легитимиращо въззиваемите като
собственици, е издадено след разглеждане на преписка, образувана по същото
заявление (както е посочено в самото решение).
Посочването на различни дати на образуване на преписката и на
подаване на заявлението не може да обоснове нищожност на решението, това
е въпрос на вътрешната организация на работата в административния орган.
Решението би било нищожно, ако е постановено от орган без компетност или
от незаконен състав на комисията, ако е абсолютно неразбираемо или ако не е
спазена изискуемата от закона писмена форма. Никой от тези пороци не е
налице, поради което МОС намира решението за валидно, а възражението за
неговото нищожност за неоснователно.
С отговора на исковата молба А.А. и Н.Г. са заявили искане съдът да
упражни контрол за валидността на решението на ОСЗ по реда на чл. 17, ал. 2
от ГПК и изрично са направили искане тази нищожност да бъде прогласена.
Първоинстанционният съд още в съдебно заседание по обявяване на проекта
за доклад за окончателен е приел, че се касае до искане за косвен съдебен
контрол по чл. 17, ал. 2 от ГПК и с решението си е осъществил такава
проверка. В мотивите е развил разсъждения по принцип, че инцидентен
установителен иск за нищожност на административния акт е недопустим, но
не е разглеждал такъв иск, както се твърди във въззивната жалба. Не е
постановен и диспозитив по такъв иск. Мотивите относно допустимостта на
инцидентния установителен иск за нищожност на решението на ОСЗ са
изложени, за да се отграничи упражняването на косвен съдебен контрол от
4
произнасянето по самостоятелен иск и не са довели до нарушение на
процесуалните правила, нито до неправилност на обжалваното решение.
По отношение упражняването на давностно владение въззивниците
въвеждат довод за неправилност на извода на ЛРС, че не били показвали
спрямо въззиваемите намерението си на собственици. Поддържат, че тъй като
наследниците на Г.С. въобще не са собственици, защото и наслеодателят им
не е бил такъв, то няма как въззивниците да демострират субективното си
намерение спрямо тях. Този довод е неоснователен.
От показанията на свидетелката Н.П. се усатновява, че след
възстановяването на процесния имот през 1998 г. всички лица, на които са
били предоставени части от него за лично ползване, са го освободили, защото
им е станало известно, че земята е рестиутирана. Същото потвърждава и
свидетелят Е.И., който е ползвал имот в близост и споделя лични
наблюдения. Свидетелят З. А., брат на въззивника А.А., излага данни, че
техният баща е построил вилата в имота окол 1980 г., но го е освободил около
1990 г., защото е знаел, че подлежи на възстановяване. Общувал е с Г.С., един
от наследниците на Г.В. и е знаел, че имотът е принадлежал на Г.В.. След
като били предупредени от Г.С., напуснали имота.
Всички тези свидетели посочват, че вилната сграда е изоставена, с
изпочупени прозорци, необитаема, а теренът е обрасъл с диви орехи и не се
обработва.
От свидетелските показания се налага изводът, че въззивниците не само
не са демонстрирали явно намерението си на собственции, но и въобще не са
упражнявали фактическа власт върху градината.
Показанията на свидетелите Р.Р. и Т.В. се отнасят за периода преди
възстановяване на имота, когато е бил предоставен за ползване на бащата на
възизвника и е била построена вилна сграда, но не и за периода след 1998 г.,
поради което от тях не могат да се изведат сведения за демостриране на
намерение на собственици от страна на А.А. и Н.Г..
МОС намира въззивната жалба за неоснователна, поради което я оставя
без уважение, а решението на ЛРС – потвърждава като правилно
изаконосъобразно.
На основание чл. 78 от ГПК на въззиваемата Н.С. се дължат разноските,
направени във въззивното производство, в размер на 900 лв –хонорар на
5
упълномощения от нея адвокат.
На основание горното МОС
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение на Л.ския районен съд от 22 ноември 2021 г.
по гр. д. № 1280/2020 г.
ОСЪЖДА А.А. и Н. К. Г. да платят на Н. М. С. 900 лв разноски,
направени във въззивното производство.
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС в едномесечен
срок от съобщаването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6