№ 3418
гр. София, 25.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-А СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и четвърти октомври през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Стела Кацарова
Членове:Галина Ташева
Виктория М. Станиславова
при участието на секретаря Виктория Ив. Тодорова
като разгледа докладваното от Галина Ташева Въззивно гражданско дело №
20211100510517 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 20144014 от 22.06.2021 г., постановено по гр. д. № 24487/2019 г. по
описа на СРС, I ГО, 171 с-в е осъдена Агенция „П.и.”, ЕИК ****, със седалище и адрес на
управление гр. София, бул. **** да заплати на С. Г. П. с ЕГН: ********** на основание чл.
49, вр. с чл. 45 от ЗЗД сумата от по 3238 лева, представляваща дължимо обезщетение за
причинени имуществени вреди върху автомобил с марка „Опел“, модел „Зафира“, с peг. №
****, собственост на ищеца от 25.11.2016г., около 20:40 часа на път от Републиканска пътна
мрежа № III- 863, км. 15+600, на около 400 м. след с. Виево, общ. Смолян, в посока с.
Славейно , вследствие ПТП при което МПС марка „Опел“, модел „Зафира“, с per. № ****,
управлявано от С. Г. П., поради наличието на заледен и не опесъчен пътен участък,
автомобилът поднася и променя траекторията си на движение, излиза в дясно по посоката
си на движение и се преобръща по стръмен склон като преустановява движението си на
терен с денивелация от 40 м.спрямо пътното платно, в резултат на бездействие на служители
на ответника по поддръжка на пътната инфраструктура, ведно със законната лихва върху
размера на обезщетенията от датата на деликта - 25.11.2016г. до окончателното плащане,
както и на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата в размер на 50лева - разноски. С решението
Агенция „П.и.“ е осъдена да заплати на адв. А. М. на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, вр. с чл.
38, ал. 2 от ЗАдв. адвокатско възнаграждение в размер на 456,66 лева, както и да заплати по
сметка на Софийски районен съд на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК сумата в размер 129,52
лева - държавна такса.
Срещу постановеното съдебно решение е депозирана въззивна жалба от ответника
Агенция „П.и.“, подадена чрез юрск. Светослав Бойков, в която се обжалва решението като
1
неправилно и незаконосъобразно, а също и като постановено в противоречие на
материалния закон и фактите по делото. В жалбата се навеждат доводи, че
първоинстанционният съд не е обсъдил събраните пред него доказателства поотделно и в
тяхната съвкупност, като в нарушение на процесуалния закон, неправилно е разпределил
доказателствената тежест между страните и е игнорирал обстоятелството, че водачът на
процесния автомобил е съпричинител на пътно-транспортното произшествие и е допринесъл
за настъпването на вредите.
Навеждат се доводи, че от събраните по делото доказателства и по-конкретно от
приетия от съда Протокол за ПТП се установява, че поведението на водача на автомобила е
една от причините за настъпване на пътното произшествие. Излагат се съображения, че в
случая, при определяне на размера на обезщетението, в контекста на разпоредбата на чл. 52
ЗЗД и отчитайки събраните по делото доказателства, първоинстанционният съд е следвало
да съобрази поведението на водача на автомобила, като допринасящо за настъпване на
произшествието и да намали претендираното обезщетение на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД.
Поддържа се, че преценени в съвкупност, събраните пред съда писмени и гласни
доказателства, относно посочените обстоятелства не установяват по категоричен начин
механизма на причиняване на вредата - настъпването й в резултат на преминаването на
увредения автомобил през необезопасен участък от път, стопанисван от Агенция „П.и.“
/АПИ/. В жалбата се излагат твърдения, че в разглежданият случай, от ищеца по делото не е
доказано при условията на пълно и главно доказване, че е налице фактическият състав на
чл. 49 ЗЗД, вр. чл. 45 ЗЗД за ангажиране отговорността на ответника АПИ. В тази връзка се
поддържа, че по делото не е доказано по категоричен начин, че АПИ, чрез специализирано
звено Областно пътно управление - Смолян, по някакъв начин е допринесла за възникването
на сочената вреда, нито, че нейни длъжностни лица имат вина за настъпването на пътното
произшествие. Навеждат се доводи, че в случай, че действително има такова, същото е само
и единствено по вина на водача, тъй като не е спазил задълженията си по чл. 20 от ЗДвП, да
се движи с безопасна скорост и да е в състояние да спре пред всяко предвидимо
препятствие.
Поради изложеното се отправя искане към въззивния съд за отмяна на
първоинстанционното решение, както и да постанови друго, с което да уважи подадената
въззивна жалба на посочените в нея основания. Претендира разноски по делото за двете
съдебни инстанции.
Въззиваемата страна С. Г. П. е депозирал отговор на въззивната жалба в
законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК, чрез процесуалния си представител адв. А.
М., в който оспорва жалбата като неоснователна и моли съда да я остави без уважение, а
първоинстанционното решение да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно.
Навеждат се доводи, че са необосновани и неправилни твърденията на въззивника, че е
действията си водачът е допринесъл за настъпване на вредоносния резултат като се излагат
съображения в тази насока. Поддържа се, че при определяне размерът на обезщетението за
претърпените от ищеца имуществени вреди, първоинстанционният съд правилно е приел, че
в процесния случай ищеца с действията си не е допринесъл за настъпване на вредоносния
резултат. Излагат се съображения, че е правилен и изводът на съда, че единствената причина
за настъпилото ПТП е състоянието на пътното платно, а именно - заледен и неопесъчен
участък от пътя. На следващо място се оспорват твърденията на въззивника, че по делото
няма достатъчно убедителни доказателства за обстоятелствата, при които е настъпило
процесното ПТП, както и относно неговия механизъм като се сочи, че по делото са
2
представени всички необходими, относими и допустими доказателства, включително и
свидетелските показания за установяване на посочените обстоятелства. Оспорва се като
бланкетно и недоказано и възражението на въззивника, че ищецът не е спазил изискванията
на чл. 20 ЗДвП, тъй като не се е движил със скорост, с която да може да спре пред всяко
предвидимо препятствие. С оглед на изложеното се поддържа, че първоинстанционният съд
правилно е присъдил в полза на ищеца по делото обезщетение в пълния предявен размер,
тъй като от доказателствата по делото безспорно се установява, че е налице противоправно
поведение от страна на стопанина на пътя или от фирмата отговорна за неговата поддръжка.
Във връзка с изложеното се отправя искане към въззивната инстанция да остави без
уважение въззивната жалба, а първоинстанционното решение да бъде потвърдено изцяло
като правилно и законосъобразно. Претендира разноски по делото.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на
страните, с оглед разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено от
фактическа и правна страна следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с предявен иск с правно основание чл. 49 ЗЗД,
вр. с чл. 45 от ЗЗД от С. Г. П., ЕГН ********** срещу Агенция „П.и.“ за заплащане на
сумата от 1000 лв., частичен иск от цялата претенция на стойност 7000 лв., представляваща
обезщетение за причинени имуществени вреди върху автомобил с марка „Опел“, модел
„Зафира“, с peг. № ****, собственост на ищеца, в резултат на бездействие на служители на
ответника по поддръжка на пътната инфраструктура. На основание чл. 214 от ГПК е било
допуснато изменение на иска, като същият се счита предявен за сумата от 3238 лева.
В исковата молба се твърди, че на 25.11.2016 г. около 20:40 часа на път от
Републиканска пътна мрежа № III- 863, км. 15+600, на около 400 м. след с. Виево, общ.
Смолян, в посока с. Славейно е настъпило ПТП, при което МПС марка „Опел“, модел
„Зафира“, с peг. № ****, управлявано от ищеца С. Г. П., поради наличието на заледен и
неопесъчен пътен участък, самокатастрофира в дясно от пътя, преобръщайки се многократно
в стръмно дере. Вследствие на ПТП-то, С. П. е претърпял имуществени вреди, изразяващи
се в тотални щета на автомобила му, който е дерегистриран и се намира разглобен да части в
двора на ищеца. Ищецът поддържа, че Агенция „П.и.“ като собственик не е положила
необходимите грижи да поддържа пътищата, като не е отстранила заледяването и не е
организирала движението по начин, осигуряващ безопасността му, поради което претендира
да му бъде заплатено от ответника сума в размер на 1000 лева, впоследствие, изменен на
основание чл. 214 ГПК в размер на сумата от 3238 лева - обезщетение за причинени
имуществени вреди в едно със законната лихва върху главницата от 25.11.2016 г. до
окончателното й изплащане.
Ответникът Агенция „П.и.“ в депозиран отговор на исковата молба оспорва иска по
основание и размер. Оспорва представените към исковата молба доказателства. Твърди, че
исковата претенция е неоснователна, поради това, че Агенция „П.и.“ - София, чрез
специализирано звено Областно пътно управление - Смолян, по никакъв начин не е
допринесла за възникването на сочената вреда, както и че нейни длъжностни лица нямат
вина за настъпването на вредоносното събитие. В случай, че се установи, че такова
действително има, се поддържа, че то е само и единствено по вина на водача, тъй като
същият не е спазил задълженията си по чл. 20 от ЗДвП, да се движи с безопасна скорост и да
е в състояние да спре пред всяко предвидимо препятствие.
При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна
3
следното:
Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 от ГПК, от
процесуално легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което
е процесуално допустима и следва да се разгледа по същество.
Разгледана по същество, същата е неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалвана му част, като по останалите
въпроси – по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на
въведените във въззивната жалба оплаквания.
При извършена служебна проверка, въззивният съд намира, че обжалваното
първоинстанционно решение е валидно и процесуално допустимо, като при постановяването
му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни
норми.
Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е и правилно, като
фактическите и правни констатации на въззивния съд съвпадат с направените от районния
съд в атакувания съдебен акт, поради което и на основание чл. 272 от ГПК, настоящият
състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Във връзка с изложените във въззивната
жалба доводи следва да се добави следното:
Предявен е за разглеждане иск с правно основание чл. 49, във вр. чл. 45 от ЗЗД.
Отговорността по чл. 49 от ЗЗД е особен вид безвиновна и обективна отговорност за
чужди противоправни и виновни действия, като тази отговорност има гаранционно-
обезпечителен характер. Според чл. 49 ЗЗД този, който е възложил на друго лице някаква
работа, отговаря за вредите, причинени от него при или по повод изпълнението на тази
работа. Касае се за уреден от закона случай на гаранционно-обезпечителна отговорност за
вреди, причинени виновно от другиго, за разлика от деликтната отговорност за лични
виновни действия по чл. 45 ЗЗД. Отговорността по чл. 49 ЗЗД е обективна в смисъл, че тя не
произтича от вината на възложителя на работата, а от тази на изпълнителя на същата.
За да бъде ангажирана отговорността на възложителя по чл. 49 ЗЗД е необходимо
наличието на следните предпоставки: 1) правоотношение по възлагане на работа, 2)
осъществен фактически състав по чл. 45 ЗЗД от физическото лице – пряк изпълнител на
работата с необходимите елементи /деяние, вреда – имуществена и/или неимуществена,
причинна връзка между деянието и вредата, противоправност и вина/, 3) вредите да са
причинени от изпълнителя при или по повод извършването на възложената му работа – чрез
действия, които пряко съставляват извършването на възложената работа, чрез бездействия за
изпълнение на задължения, които произтичат от закона, техническите и други правила или
характера на работата, или чрез действия, които не съставляват изпълнение на самата
работа, но са пряко свързани с него (така – ППВС № 9/1966 г.). Във всички случаи на
непозволено увреждане вината се предполага до доказване на противното (чл. 45, ал. 2 ЗЗД),
като в тежест на ответника е при оспорване да обори презумпцията, доказвайки по несъмнен
начин липсата на вина на прекия извършител.
Противоправността не подлежи на доказване, доколкото изводът за наличието й не е
фактически, а представлява правна преценка на деянието, вредата и причинната връзка
между тях от гледна точка на действащите разпоредби. Останалите елементи от фактическия
състав трябва да се докажат от претендиращия обезщетението, съобразно правилата за
4
разпределение на доказателствената тежест.
Въззивният съд намира, че при правилно разпределена доказателствена тежест
съобразно нормата на чл. 154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата
на чл. 146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства,
като е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото
и съобразно приложимия материален закон, поради което намира за неоснователни
наведените в тази насока от въззивника оплаквания в жалбата.
Когато се твърди, че вредите са причинени от бездействие, за да е противоправно
бездействието, то на деликвента трябва да е предписано нормативно задължение за
действие. Следователно, за да е противоправно бездействието на служители на Агенция
„П.и.“, то трябва да има правна норма, която да го задължава да извършва дейности по
поддържане на пътното платно по пътищата, които са част от републиканската пътна мрежа.
По делото не е спорно, че заледеният и неопесъчен участък от пътното платно, където
е възникнало процесното ПТП на 25.11.2016 г. е част от Републиканската пътна мрежа,
чието поддържане и ремонт се осъществяват от ответника Агенция „П.и.“. Съгласно
разпоредбата на чл. 8, ал. 2 от Закона за пътищата, Републиканските пътища са
изключителна държавна собственост, като собствеността се простира върху всички
елементи, включително и пътните съоръжения по аргумент от чл. 5, ал. 1, т. 2 от ЗП.
Съгласно чл. 30 и сл. от Закона за пътищата, ремонтът и поддържането на републиканските
пътища се осъществяват от Агенция „П.и.“. Следователно, ответникът има задължение да
извършва поддръжката на републиканските пътища и се явява пасивно легитимиран да
отговаря по искове за вреди, причинени от препятствия по пътната настилка.
При така очертаната правна рамка, с оглед установената по делото фактическа
обстановка и предвид оплакванията във въззивната жалба, настоящият състав намира, че по
делото се установени предпоставките за ангажиране отговорността на ответника по реда на
чл. 49 ЗЗД, вр. чл. 45 ЗЗД. В тази смисъл, задължение на ответника е да възложи на трети
лица да почистват и опесъчават улиците, като в конкретния случай метеорологичните
условия са предпоставили необходимостта от такова действие. В този смисъл в резултат на
бездействието на ответника и неизпълнението на задължението за почистване и опесъчаване
са настъпили и неблагоприятните последици за ищеца по делото, а именно същият е
претърпял имуществени вреди, изразяващи се в тотална щета на неговият автомобил.
Спорен пред въззивната инстанция е въпросът относно механизма на настъпване на
процесното ПТП, както и дали е налице съпричиняване на вредоносния резултат от страна
на водача на процесния автомобил марка „Опел“, модел „Зафира“, доколкото оплакването
във въззивната жалба е, че първоинстанционният съд е игнорирал обстоятелството, че
водачът на процесния автомобил е допринесъл за настъпването на вредите, както и че
поведението на водача е една от причините за настъпването на ПТП. По така очертания
спорен въпрос, въззивният съд намира следното:
Като доказателства в първоинстанционното производство са представени и приети
заверени копия от влезли в сила решения – решение № 48 от 14.01.2020 г., постановено по
гр.д. № 656/2019 г. по описа на Районен съд – Смолян, както и Решение № 151 от 24.06.2020
г., постановено по в.гр.д. № 126/2020 г. по описа на ОС – Смолян, от които се установява, че
делата са образувани между същите страни и на същото основание – предявени искове от С.
Г. П. против Агенция „П.и.“, с правно основание чл. 49 ЗЗД, във вр. чл. 45 ЗЗД за заплащане
на обезщетение за настъпили вреди от бездействие на служители на ответника за
5
осигуряване безопасността на движението при заледен участък, в резултат на което е
настъпило ПТП на 25.11.2016 г. - на път от Републиканската пътна мрежа № III-863, км.
15+600, на около 400 м. след с. Виево, общ. Смолян, в посока с. Славейно, при което лек
автомобил марка „Опел“, модел „Зафира“, с рег. № ****, управляван от ищеца по делото С.
Г. П., поради наличието на заледен и неопесъчен участък, поднася и променя траекторията
си на движение, излиза в дясно по посоката си на движение и се преобръща по стръмен
склон. По посочените дела, от ищеца е претендирано заплащане на обезщетение за различни
вреди, а именно за имуществени вреди – представляващи разходи за лечение и медикаменти
в размер на 371,10 лв., настъпили в резултат от процесното ПТП на 25.11.2016 г. Видно от
постановените решения, съдът е разгледал релевираното възражение за съпричиняване на
вредоносния резултат от страна на водача на процесния автомобил като е приел, че не е
налице съпричиняване. Прието е, че причина за настъпилото ПТП е заледения и неопесъчен
пътен участък, както и че скоростта, с която водачът е управлявал автомобила не е причина
за настъпилото ПТП, поради което не е налице съпричиняване от страна на водача за
настъпване на вредоносния резултат.
Съгласно разпоредбата на чл. 298, ал. 1 от ГПК, съдебното решение формира сила на
пресъдено нещо само между същите страни, за същото искане и на същото основание.
Въззивният съд намира, че при искове по чл. 49 от ЗЗД между едни и същи страни, когато с
тях се претендират обезщетения за различни по вид вреди, произтичащи от едно и също
виновно и противоправно поведение и настъпили в еднакъв период от време, съдът е
длъжен да зачете формираната сила на пресъдено нещо съгласно чл. 297 от ГПК.
Съгласно чл. 298, ал. 1 от ГПК, съдебното решение формира сила на пресъдено нещо
само между същите страни, за същото искане и на същото основание. В случая страните по
настоящото и горецитираните дела са едни и същи, но предметът на исковете е различен,
доколкото се търси обезвреда на различни по естеството си вреди. Основанието на
претенциите, обаче, е едно и също по двете дела по отношение на следните общи
правопораждащи спорното право факти: противоправното деяние и дееца, настъпили вреди,
причинно-следствената връзка между деянието и вредите. От изложеното следва, че
твърдяните имуществени вреди произтичат от общ правопораждащ факт. Настоящият състав
застъпва становището, че обективните предели на формираната по гр. дело № по гр.д. №
656/2019 г. по описа на Районен съд – Смолян, както и по в.гр.д. № 126/2020 г. по описа на
ОС – Смолян сила на пресъдено нещо обхващат въпросните правопораждащи факти. В тази
връзка, съдът намира, че с влязло в сила съдебно решение е установен и механизма на
настъпване на процесното ПТП. Същевременно възраженията за наличието на
съпричиняване от страна на водача на процесния автомобил не подлежи на разглеждане и
пререшаване по настоящото дело, тъй като същото касае правопораждащите спорното право
факти, за които силата на пресъдено нещо важи, и вече са били разгледани и приети за
неоснователни с влязъл в сила съдебен акт. Правоизключващото възражение за
съпричиняване е част от вече установения общ правопораждащ факт, поради което същият
не подлежи на разглеждане и пререшаване. В този смисъл, вече установеното с влязлото в
сила решение за извършването на деликта, за липсата на съпричиняване на вредите от
пострадалия се ползва със сила на присъдено нещо и не е предмет на установяване по
новото дело. Във връзка с изложените правни изводи, въззивният съд намира, че правилно от
първоинстанционния съд не е било разгледано релевираното от ответника възражение за
съпричиняване на вредоносния резултат.
На следващо място, въззивният съд споделя напълно изводите на
6
първоинстанционния съд, че от събраните доказателства по делото са доказани и
причинените имуществени вреди, както и наличието на причинна връзка между процесното
ПТП и настъпилите вреди, във връзка, с което счита за правилно формирани изводите на
районния съд за основателност на иска.
Според заключението на вещото лице по изготвената автотехническа експертиза,
което не е оспорено от страните по делото, щетите по процесния автомобил марка „Опел“,
модел „Зафира“, с рег. № с рег. № **** се намират в пряко причинно-следствена връзка с
настъпилото ПТП на 25.11.2016 г.
На следващо място, видно от заключението на експертизата е, че стойността,
необходима за възстановяване на процесния автомобил, изчислена на база средни пазарни
цени към датата на ПТП е 23 632,88 лв. От експертизата се установява, че действителната
стойност на процесния автомобил „Опел Зафира“, с рег. № ****, определена към датата на
настъпване на застрахователното събитие е 4318 лева. Съгласно заключението на експерта,
в случая е налице тотална щета по смисъла на чл. 390, ал. 2 от КЗ на процесния автомобил
„Опел Зафира“с рег. № ****, тъй като стойността, необходима за възстановяване на
процесното МПС надхвърля неговата действителна стойност.
По правило в хипотеза на "тотална щета" от действителна стойност на автомобила
следва да бъде приспадната остатъчната стойност на увреденото имущество, за да се получи
размера на дължимото обезщетение. Когато при тотална щета увреденото имущество има и
остатъчна стойност - запазени части на автомобила, от действителната стойност на вещта
следва да се приспадне стойността на запазените части, които съставляват имуществена
облага за застрахования. В противен случай наред с обезщетението, с което застрахованият
ще се постави в имущественото състояние преди настъпване на застрахователното събитие,
той би получил и имуществена полза, с което ще се наруши принципа обезщетението да
доведе до изравняване на имущественото състояние в сравнение с това преди увреждането.
В тази насока е и формираната съдебна практика - решение № 165/24.10.2013 г. по т.д. №
469/2012г. на ВКС, ІІ ТО.
Видно от неоспореното заключение на автотехническата експертиза, стойността на
уврежданията по процесния автомобил „Опел Зафира“, с рег. № ****, определена при
условията на тотална щета,след приспадане на запазените части възлиза на 3238 лева. В
тази връзка, въззивният съд намира, че законосъобразно претенцията е била уважена изцяло
от СРС в претендирания по делото размер от 3238 лв..
Предвид изложените правни изводи, поради съвпадането на крйните изводи на
настоящата въззивна инстанция с тези на първоинстанционния съд, въззивна жалба следва
да бъде оставена без уважение като неоснователна, а обжалваното с нея решение, като
правилно и законосъобразно, следва да бъде потвърдено изцяло.
По разноските:
При този изход на спора, разноски за въззивното производство се следват на
въззиваемата страна, която е заявила претенция за присъждане на разноски за адвокатско
възнаграждение, съгласно представен списък по чл. 80 ГПК, поради което и на основание
чл. 78, ал. 3 ГПК, въззивникът следва да бъде осъден да заплати на въззиваемата страна
разноски по делото в размер на 450 лева.
Водим от гореизложеното, съдът
7
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20144014 от 22.06.2021 г., постановено по гр. д. №
24487/2019 г. по описа на СРС, I ГО, 171 състав.
ОСЪЖДА Агенция „П.и.”, със седалище и адрес на управление гр. София, бул. ****
да заплати на С. Г. П., ЕГН **********, с адрес: с. Вишнево, общ. Баните, обл. Смолян на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 450 лева – разноски във въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване пред ВКС.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8