№ 691
гр. Пловдив, 09.12.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VIII СЪСТАВ, в публично заседание на
десети ноември през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Екатерина Вл. Мандалиева
Членове:Недялка Д. Свиркова Петкова
Величка З. Запрянова
при участието на секретаря Елена П. Димова
като разгледа докладваното от Величка З. Запрянова Въззивно гражданско
дело № 20215300502100 по описа за 2021 година
Производство по реда на чл. 258 и следващите от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от Г. М. П., ЕГН **********, чрез
адвокат Д.Б., против Решение № 261646/07.06.2021 г., постановено по г. д. №
14835/2020 г. по описа на РС Пловдив, с което са отхвърлени предявените от
жалбоподателя против „Вива кредит“ООД, ЕИК *********, искове за
заплащане на 169,51 лева, представляващи недължимо платена неустойка по
нищожна клауза от договор за паричен заем „Вивакредит ПЛАН“№
5518987/03.04.2019 г. и 254,32 лева, представляващи недължимо платена
такса за експресно разглеждане на заявка за отпускане на паричен заем по
договор за паричен заем „Вивакредит ПЛАН“№ 5518987/03.04.2019 г., заедно
със законната лихва върху двете главници.
В жалбата се излагат подробни съображения за неправилност на
първоинстанционното решение, противоречието му с материалния закон и
постановяването му при допуснати нарушения на съдопроизводствените
правила. Сочи се, че първоинстанционният съд не се е произнесъл по
въведените с исковата молба възражения за недействителност на договора за
кредит. Съдържат се оплаквания за необоснованост на изводите, че клаузите
за неустойка и за заплащане на такса експресно разглеждане не са
недействителни, тъй като договорът е подписан доброволно. Поддържа се
недействителност на целия договор на основание чл. 22, вр. с чл. 11, ал. 1, т. 9
и т. 10 от ЗПК. Твърди се, че не е посочен размерът на възнаградителната
лихва и начинът на изчисляване на годишния процент на разходите, като не е
ясно по какъв начин е формиран последният. Клаузата за неустойка се сочи да
е нищожна като уговорена в нарушение на добрите нрави. Излагат се
1
съображения, че същата представлява скрито оскъпяване на кредита и като
заобикаляща изискванията на ЗКП е нищожна, включително
прекомерна.Таксата за експресно разглеждане на искането за отпускане на
потребителския кредит се твърди да е недължима на основание чл. 10а от
ЗПК. Моли се за отмяна на атакуваното решение и вместо това уважаване на
исковата претенция. Претендират се разноски по реда на чл. 38, ал. 2 от ЗА.
В срок не е постъпил отговор от насрещната страна „Вива кредит“ООД.
В писмено становище пред въззивната инстанция от процесуалния
представител на дружеството се излагат подробни съображения за
неоснователност на въззивната жалба и такива в подкрепа на атакуваното
решение. Моли се то да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно.
Въззивната жалба е подадена в срок, от легитимирана страна, против
подлежащ на инстанционен контрол съдебен акт, поради което е процесуално
допустима и подлежи на разглеждане.
Окръжен съд Пловдив, като обсъди доводите на страните и събраните
по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, приема за
установено следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с обективно кумулативно
съединени осъдителни искове с правна квалификация чл. 55, ал. 1, пр. 1 от
ЗЗД, предявени от Г. М. П. против „Вива кредит“ООД за заплащане на 169,51
лева, представляваща недължимо платена неустойка по нищожна клауза от
договор за паричен заем „Вивакредит ПЛАН“№ 5518987/03.04.2019 г. и
254,32 лева, представляваща недължимо платена такса за експресно
разглеждане на заявка за отпускане на паричен заем по договор за паричен
заем „Вивакредит ПЛАН“№ 5518987/03.04.2019 г., заедно със законната
лихва върху двете главници от датата на исковата молба до окончателното
изплащане.
В исковата молба се съдържат твърдения, че между ищеца и ответното
дружество е сключен договор за паричен заем от 03.04.2019 г., по силата на
който, ищецът получил в заем 800,00 лева за срок от 22 седмици, при
възнаградителна лихва от 40,32% и годишен процент на разходи (ГПР) от
49,38%, като ищецът следвало да заплати и 254,32 лева такса за допълнителна
услуга по експресно разглеждане на документи за отпускане на кредита, както
и неустойка от 169,51 лева, ако в тридневен срок от подписването му не
осигури обезпечение измежду поръчител или банкова гаранция. Твърди, че
посочените суми за експресно разглеждане на документи и неустойка били
заплатени от него в периода от 17.04.2019 г. до 04.09.2019 г., но били
недължими поради противоречие на договора като цяло, както и на
конкретните две клаузи от него, с императивни разпоредби на Закон за
потребителския кредит и Закон за задълженията и договорите, което
обуславяло тяхната недействителност. Поради това се претендира връщането
им, като недължимо платени по нищожни клаузи за неустойка и заплащане на
такси, ведно със законна лихва от датата на исковата молба до окончателното
плащане.
В подадения по реда на чл. 131 от ГПК отговор ответникът оспорва
2
претенциите по основание и размер. Не оспорва сключването на процесния
договор за кредит, като посочва, че същият е изтекъл и е изцяло погасен от
ищеца.
За да постанови обжалваното сега решение, районен съд е приел, че
размерът на договорената неустойка не е прекомерен, ГПР не надвишава
допустимите по закон 50%, като ищецът доброволно е избрал допълнителната
услуга за експресно разглеждане на заявката му, която услуга не е била
задължителна за сключването на договора и отпускане на заема. Предвид на
това е заключил, че както договорът, така и посочените му клаузи не са
нищожни, а платените на това основание суми, представляващи неустойка и
такса за експресно разглеждане са дължимо платени, респективно
предявените искове за връщането им неоснователни.
При извършена служебна проверка по чл. 269 от ГПК, в рамките на
дадените му правомощия, съдът намира така обжалваното решение за
валидно и допустимо. Не са налице нарушения на императивни
материалноправни норми, които въззивният съд е длъжен да отстрани без да
има изрично направено оплакване в тази насока, съгласно задължителните
указания, дадени с ТР № 1/2013 на ОСГТК на ВКС, поради което и по
отношение неправилността на първоинстанционния съдебен акт, съобразно
разпореждането на чл. 269, ал. 1, изр. второ ГПК, въззивният съд е ограничен
от посочените в жалбата оплаквания.
По посоченото в жалбата относно правилността на обжалваното
решение:
Първият фактически състав на чл. 55, ал. 1 от ЗЗД изисква предаване,
съответно получаване, на нещо при начална липса на основание. При иск с
тази правна квалификация в тежест на ищеца е да установи факта, че е дал
имуществено благо на ответника, като същото подлежи на връщане в случай,
че ответникът на свой ред не установи съществуването на правно призната
причина за разместването на благата, което му дава право да задържи
полученото.
Не се спори относно приетите за установени от първостепенния съд
факти, а и от представените по делото писмени доказателства се установява,
че между страните по спора е възникнало правоотношение по повод на
сключен Договор за паричен заем „Вивакредит ПЛАН“№ 5518987/03.04.2019
г., по силата на който на жалбоподателя е предоставена сума в размер от
800,00 лева. Отразеният в договора годишен фиксиран лихвен процент е 40,
32%, годишният процент на разходите е 49, 38%, а задължението следва да се
погаси на 22 вноски. Съгласно чл. 1, ал. 3 от договора, за предоставена услуга
по експресно разглеждане на заявката за паричен заем, заемателят дължи на
кредитора такса за експресно разглеждане на документи за отпускане на
паричен заем в размер от 254,32 лева. В чл. 4, ал. 1, т. 1 е уговорено
задължение на заемателя, в тридневен срок от усвояване на кредита да
предостави на кредитора обезпечение като осигури физическо лице -
поръчител, което да отговаря на посочени кумулативно поставени изисквания
или да представи банкова гаранция, издадена след усвояване на паричния
3
заем, в размер на цялото задължение. При неизпълнение в срок на посоченото
задължение, заемателят се е задължил да заплати на кредитора неустойка в
размер от 169,51 лева, която заемодателят е разсрочил и добавил към всяка
погасителна вноска, съгласно чл. 4, ал. 2 от договора, като размерът на
общото задължение в този случай е 1300,20 лева.
Безспорно е, доколкото в отговора на искова молба и допълнително
представена на л. 45 от делото на РС Справка, въззиваемият е признал, че в
изпълнение на процесния договор за заем жалбоподателят му е заплатил общо
1300,20 лева в периода от 17.04.2019 г. до 04.09.2019 г., като в тази обща сума
са включени 169,51 лева – неустойка и 254,32 лева – такса експресно
разглеждане.
При това положение се явява установен фактът на даване на процесните
суми от жалбоподателя, съответно получаването им от въззиваемия.
Следователно подлежи на преценка съществуването на правно призната
причина, която дава право на въззиваемия да задържи сумите, предмет на
осъдителната претенция. В този смисъл спорът пред настоящата инстанция е
концентриран именно върху това действителни ли са договорът за заем от
03.04.2019 г., евентуално конкретните негови клаузи за неустойка и такса
експресно разглеждане, в изпълнение на които жалбоподателят е платил
процесните суми.
С оглед характера на отделните възражения първо подлежат на
разглеждане тези, свързани с действителността на договора като цяло.
С оглед страните и неговия предмет процесният договор е такъв за
потребителски кредит по смисъла на чл. 9 от Закон за потребителския кредит
и към него са приложими разпоредбите на този закон.
Договорът за паричен заем е сключен в писмена форма, на хартиен
носител, по ясен и разбираем начин. Посочена е чистата стойност на кредита,
годишният процент на разходите, фиксираният годишен лихвен процент по
кредита, общият размер на всички плащания по договора, условията за
издължаване на кредита от потребителя, елементите на общата стойност на
кредита, падежите на отделните погасителни вноски, размерът на
погасителната вноска и срокът на договора. Предвидено е правото на отказ на
потребителя от договора и това да погаси предсрочно кредита.
С оглед на това изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т.
20 от ЗПК са спазени, договорът за потребителски кредит не е недействителен
на основание чл. 22 от ЗПК, а въведените с въззивната жалба доводи в тази
посока са неоснователни.
Основателни са обаче оплакванията за нищожност на уговорената в чл.
4, ал. 2 неустойка, дължима при неизпълнение на поетото задължение за
осигуряване на обезпечение, съгласно чл. 4, ал. 1 от договора. Така
посочената неустойка от 169,51 лева не цели репариране на вреди от
неизпълнението на главното задължение на заемателя. Представлява
уговорено изначално допълнително задължение, имащо за последица
оскъпяване на заема с посочената сума. Чрез нея заемодателят компенсира
риска от неплатежоспособност на длъжника, което противоречи на
4
изискването към търговеца, предоставящ финансовата услуга да оцени сам
платежоспособността на потребителя и то преди отпускане на кредита (чл. 16
от ЗПК), като предложи добросъвестно цена за ползване, съответна на
получените гаранции. В резултат се осъществява значително фактическо
оскъпяване, което по съществото си представлява действителната цена за
ползване на необезпечен кредит, която заемодателят се опитва да прикрие.
Достига се до нарушение на задължението на заемодателя за включване на
част от тази цена в годишния процент на разходите, както изисква чл. 19 от
ЗПК, който пък от своя страна е основен критерий, ориентиращ потребителя в
икономическата тежест от сключената сделка. По този начин се прави опит и
за заобикаляне на императивната норма на чл. 19, ал. 4 от ЗПК установяваща
допустимия размер на ГПР, с цел реализиране на допълнително скрито
възнаграждение за заемодателя. Това прави клаузата нищожна на основание
чл. 21, ал. 1 от ЗПК. Не на последно място посочената неустойка е уговорена
извън присъщите обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
Това е така доколкото същата не касае изпълнението на главното задължение
за връщане на заетата сума, уговорена е срещу изпълнение на непарично
задължение при неяснота за размера на вредите, които обезщетява и на
практика е дължима дори и при пълно и точно изпълнение на главното
парично задължение. Поради това и като се вземат предвид задължителните
указания, дадени в т. 2 от Тълкувателно решение № 1/15.06.2010г. по тълк.д.
№ 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, е налице накърняване на добрите нрави, което
обосновава нищожността на коментираната неустойка. По този начин се
налага извод за начална липса на основание заемодателят да задържи
получената на основание нищожната клауза за неустойка сума от 169,51 лева.
Претендираната такса за експресно разглеждане на заявката за
отпускане на кредита в размер на 254,32 лева също е платена при начална
липса на основание. Това е така доколкото без всякакво съмнение тя е
свързана с усвояване на кредита и е начислена в противоречие с разпоредбата
на чл. 10 а, ал. 2 от ЗПК, която установява забрана за начисляване на такси и
разноски, свързани с усвояване и управление на кредита.
С оглед на всичко изложено не е налице соченото от въззиваемото
дружество основание да задържи процесните суми. Това налага атакуваното
решение да бъде отменено, а предявените осъдителни искове уважени изцяло,
като сумите по тях се присъдят ведно с дължимата се законна лихва за забава
за времето от датата на исковата молба до окончателното плащане.
Предвид изхода на спора, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, разноски се
дължат за две инстанции единствено на жалбоподателя. Сторените такива са
за платена държавна такса от 100,00 лева пред РС Пловдив и 50,00 лева пред
ОС Пловдив и следва да му бъдат присъдени.
Направено е също така искане за определяне и присъждане на
адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 от ЗА в полза на
Адвокатско дружество „Гърбев“ за предоставена безплатна правна помощ по
договори за правна защита и съдействие, сключени с жалбоподателя.
Възнаграждението се претендира за две съдебни инстанции, ведно с
дължимия се върху него ДДС, съгласно справка за регистрация на л. 52 от
5
делото на РС. На основание чл. 38, ал. 2 от ЗА възнаграждение е дължимо.
Определено по чл. 7, ал. 2, т. 1, вр. с чл. 2, ал. 5 и §2а от Наредба
№1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения,
предвид единството на източника на неоснователно обогатяване и по двата
разгледани иска, същото е в размер от по 360,00 лева с включен ДДС за
производството пред РС и ОС. Допълнително възнаграждение от 100,00 лева
пред първата инстанция на основание чл. 7, ал. 9 от Наредбата не се дължи,
доколкото до отлагане на делото във второто заседание не би се достигнало
при проява на добра процесуалната дисциплина от страна на представителя
на ищеца, с оглед обстоятелството, че изисканата от насрещната страна
информация е постъпила по делото на 29.04.2021 г., а самото заседание
насрочено за 12.05.2021 г.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ изцяло решение № 261646/07.06.2021 г., постановено по г. д.
№ 14835/2020 г. по описа на Районен съд Пловдив, VIII-ми гр. състав, КАТО
ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА „Вива Кредит“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление гр.София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, АТЦ „Силвър
център“ ет.2, офис 73г да заплати на Г. М. П., ЕГН **********, с адрес: гр.
Пловдив, ул. „Звезда“ № 28, ет. 6, ап. 18 сумата от 169,51 лева (сто шестдесет
и девет лева и петдесет и една стотинки) - платена без основание неустойка за
неизпълнение на поето задължение за осигуряване на обезпечение по договор
за паричен заем „Вивакредит ПЛАН“№ 5518987/03.04.2019 г., ведно със
законната лихва от 09.11.2020 г. до окончателното изплащане, както и сумата
от 254,32 лева (двеста петдесет и четири лева и тридесет и две стотинки) –
платена без основание такса за експресно разглеждане на заявка за отпускане
на паричен заем по договор за паричен заем „Вивакредит ПЛАН“№
5518987/03.04.2019 г., ведно със законната лихва от 09.11.2020 г. до
окончателното изплащане.
ОСЪЖДА „Вива Кредит“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление гр.София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, АТЦ „Силвър
център“ ет.2, офис 73г да заплати на Г. М. П., ЕГН **********, с адрес: гр.
Пловдив, ул. „Звезда“ № 28, ет. 6, ап. 18, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК,
100 лева (сто лева) разноски за производството по г.д.№ 14835/2020 г. по
описа на РС Пловдив и 50,00 лева (петдесет лева) разноски за производството
по в.г.д.№ 2100/2021 г. по описа на ОС Пловдив.
ОСЪЖДА „Вива Кредит“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление гр.София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, АТЦ „Силвър
център“ ет.2, офис 73г, да заплати на Адвокатско дружество „Гърбев“, ЕИК
*********, с адрес: гр. Пловдив, ул. „Братя Пулиеви“№ 1, на основание чл.
38, ал. 2 от ЗА, сумата от 360,00 лева (триста и шестдесет лева) адвокатско
възнаграждение за оказана безплатна правна помощ с включен ДДС по г.д.№
6
14835/2020 г. по описа на РС Пловдив и 360,00 лева (триста и шестдесет лева)
адвокатско възнаграждение за оказаната безплатна правна помощ с включен
ДДС по в.г.д.№ 2100/2021 г. по описа на ОС Пловдив.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7