Р Е Ш Е Н И Е
№ .........
03.05.2019г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на двадесет и седми февруари две хиляди и деветнадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛИН МИХАЙЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА ТОНЕВА
Мл. съдия ГАБРИЕЛА ЛАЗАРОВА
при секретаря
Антоанета Луканова, като разгледа докладваното от съдия Тонева гр.дело № 4139 по
описа за 2018 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 278456 от 27.11.2017г. по гр.д. № 6929/2017г.
Софийски районен съд, 49 състав отхвърлил предявените от „Т.С.” ЕАД, ЕИК ********,
срещу М.Г.П., ЕГН **********, и В.М.П., ЕГН **********, искове с правно
основание чл. 422 ГПК за признаване за установено, че М.Г.П. дължи на ищеца
сумата 1 462.22 лв. - главница, представляваща стойност на незаплатената
топлинна енергия за периода м. 07.2013г. - м. 04.2015г., 233.14 лв. - лихва за
забава за периода 31.08.2013г. - 22.08.2016г., 4.42 лв. – сума за дялово
разпределение, и 0.67 лв. - лихва за забава върху главницата за дялово
разпределение; Че В.М.П. дължи на ищеца сумата 4 386.66 лв. - главница,
представляваща стойност на незаплатена топлинна енергия за периода м. 08.2013г.
- м. 04.2016г., 699.41 лв. - лихва за забава за периода 30.09.2013г. -
20.09.2016г., 13.26 лв. - сума за дялово разпределение, и 2.01 лв. - законна
лихва. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът е осъден да заплати на ответниците
сумата 932.95 лв. - разноски по делото. Решението е постановено при участието
на трето лице помагач на страната на ищеца – „Т.с.“ ЕООД.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищеца „Т.С.” ЕАД, който го
обжалва изцяло с оплаквания за неправилност – нарушение на материалния закон и
съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Неправилно и в
противоречие с действителното фактическо и правно положение СРС приел, че ответниците
не са собственици на имота. По смисъла на разпоредлата на § 1, т. 42 ДР ЗЕ,
действаща в процесния период, потребител на топлинна енергия за битови нужди
било физическо лице – собственик или ползвател на имота, което използва
топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация
и горещо водоснабдяване за домакинството си. От представените по делото документи
се установявало, че същите /ответниците/ са собственици на топлоснабден имот.
Съгласно оспорванията и твърденията в отговора на исковата молба, че лицата не
са в облигационно правоотношение с останалите съсобственици на процесния имот,
и само те и единствено са клиенти на топлинна енергия, то същото формирано у
съда убеждение противоречало на закона. Чл. 153, ал. 1 ЗЕ визирал собственик и
титуляр на вещно право на ползване. Лицата, които фактически ползват имота на
основание облигационно отношение, притежавали качеството държател, а не
ползвател по смисъла на ЗС. За възникване на същото било необходимо да бъде
спазена определената в закона форма – чл. 18 ЗЗД. По делото ответникът не
представил нотариален акт, от който да е видно, че е учредено право на ползване
по смисъла на ЗС. Освен това законът
изрично давал легална дефиниция на понятието „потребител на топлинна енергия”,
като без значение бил фактът дали лицето е обитавало процесния имот, респ. дали
същото е консумирало топлинна енергия в имота лично. Правомощията, които
формират състава на едно субективно право били типизираните възможности, които
то дава на своя носител, и в този
смисъл § 1, т. 42 ДР ЗЕ говорел именно за тези възможности, а не за реалното им
упражняване. Погрешно СРС приел, че в случай на учредено вещно право на
ползване би следвало да се приеме, че именно лицето – носител на качеството
„ползвател” е лицето, обитавало, съответно консумирало топлинната енергия. Поради
това моли съда да отмени атакуваното решение, вкл. в частта за разноските и
вместо него да постанови друго, с което да уважи предявените искове. Претендира
разноски и юрисконсултско възнаграждение. Прави евентуално възражение за
прекомерност на претендирано от насрещните страни адвокатско възнаграждение.
Въззиваемите страни М.Г.П. и В.М.П. не са депозирали отговори на жалбата по
реда на чл. 263, ал. 1 ГПК. В открито съдебно заседание чрез процесуален
представител оспорват жалбата и молят съда
да потвърди атакуваното решение като правилно. Претендират разноски за
въззивното производство по списък по чл. 80 ГПК. Съображения излагат в писмена
защита от 06.03.2019г.
Третото лице помагач на ищеца – „Т.С.“ ЕООД, не взема становище по жалбата.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна,
в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу обжалваем съдебен акт.
За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като
въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 235,
ал. 2 и 3 и чл. 12 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира
следното:
Съдът е сезиран с обективно кумулативно и субективно пасивно съединени
положителни установителни искове, както следва:
Срещу М.Г.П.:
иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД за сумата 1 462.22
лв. - главница, представляваща цена на доставена топлинна енергия в периода м.
07.2013г. - м. 04.2015г. в топлоснабден имот на адрес: гр. София, ул. ********4,
аб. № 265187;
иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата
233.14 лв. - лихва за забава за периода 31.08.2013г. - 22.08.2016г.;
иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД за сумата
4.42 лв. – сума за дялово разпределение, и
иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата
0.67 лв. - лихва за забава върху главницата за дялово разпределение;
Срещу В.М.П.:
иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД за сумата 4 386.66
лв. - главница, представляваща цена на доставена топлинна енергия в периода м.
08.2013г. - м. 04.2016г. в топлоснабден имот на адрес: гр. София, ул. ********4,
аб. № 265187;
иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 699.41
лв. - лихва за забава за периода 30.09.2013г. - 20.09.2016г.;
иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД за сумата
13.26 лв. – сума за дялово разпределение, и
иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата
2.01 лв. - лихва за забава върху главницата за дялово разпределение.
Претендирана е и законната лихва върху главниците от датата на подаване на
заявление по чл. 410 ГПК - 30.08.2016г., до окончателното плащане. За
вземанията била издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 16.09.2016г. по гр.д. № 49397/2016г. на
СРС, 49 състав.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния
закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г.,
ОСГТК на ВКС).
Атакуваното решение е валидно, но въззивният съд го намира за недопустимо в
частите, с които СРС се е произнесъл по претенции срещу ответницата В.П. за
главница за периода м. 05.2015г. – м. 04.2016г., и за лихви за забава за
периода 23.08.2016г. – 20.09.2016г. За вземания за тези периоди няма издадена
заповед за изпълнение /заповедта и срещу длъжника В.П. е издадена за вземания
за главница за периода м. 07.2013г. - м. 04.2015г., и за лихви за забава – за периода
31.08.2013г. - 22.08.2016г./. Предмет на предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК установителен иск може да бъде само същото вземане, което е предмет на
заповедта за изпълнение – същото по основание, размер и период /респ. за
по-малък размер и период/. Липсва правен интерес от установителен иск за
вземане, за което няма издадена заповед за изпълнение. Поради това, като
постановено по частично недопустими искове, на основание чл. 270, ал. 3 ГПК
първоинстанционното решение следва да бъде обезсилено за посочените периоди, и
производството в тези части – прекратено.
В останалата част атакуваното решение е допустимо. Възраженията на длъжниците
срещу издадената заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК за
исковите суми са постъпили в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, а установителните
искове по чл. 422, ал. 1 ГПК са предявени в срока по чл. 415, ал. 1 (сега ал.
4) ГПК и същите са допустими. С оглед оплакванията в жалбата решението ще
следва да бъде потвърдено по следните съображения:
За да отхвърли предявените искове районният съд е приел, че при
доказателствена тежест за ищеца, от същия не са ангажирани доказателства както
за твърдението му ответниците да са собственици на процесния имот, така и относно
твърдените квоти на всяка от ответниците в собствеността – ¼ за М.П. и
¾ за В.П..
Противно на поддържаното от въззивника, по делото не са представени никакви
доказателства, от които да се направи извод, че ответниците са собственици на
топлоснабдения имот. Няма доказателства и във връзка с твърдените квоти в
съсобствеността, съобразно които от ответниците се претендират съответно
¼ и ¾ от сумите.
В останалата част въззивната жалба не съдържа доводи във връзка с
правилността на изводите в атакуваното решение. Районният съд не е приемал нито
че имотът се ползва от трети лица на облигационно основание, нито е обсъждал
дали на трети лица е учредено вещно право на ползване върху имота, а и
твърдения за последното не са наведени от ответниците. В този смисъл жалбата в
тези части е бланкетна - в нея не са релевирани оплаквания за неправилност на
изводите на районния съд. Наведени са доводи за неправилност, нямащи никаква
връзка с мотивите на СРС за отхвърляне на исковете, както и напълно неотносими
към установената по делото фактическа обстановка. Въззивният съд намира, че при
постановяване на първоинстанционното решение не са нарушени императивни
материалноправни норми, поради което и съобразно чл. 269 ГПК няма правомощието
да провери правилността на решението, а следва да го потвърди в допустимата му
част на основание чл. 171, ал. 1 и чл. 172 ГПК.
При този изход и изричната претенция, разноски за
настоящата инстанция се следват на въззиваемите. Доказано направените от тях
разноски са в размер на 1 000 лв. – адвокатско възнаграждение, което
заплатено в брой съгласно удостовереното с представения договор за правна
защита и съдействие. Съобразно обжалваемия интерес от 1 700.45 лв. по
исковете срещу М.П., минималното възнаграждение, определеното по реда на чл. 7,
ал. 2 от Наредба № 1/2004г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения възлиза на 394.03 лв., а съобразно обжалваемия интерес от
5 101.34 лв. по исковете срещу В.П., минималното възнаграждение възлиза на
585.67 лв., или общо минимално възнаграждение в размер на 934.70 лв.
Заплатеното адвокатско възнаграждение от общо 1 000 лв. не надвишава
значително този размер, поради което въззивният съд намира възражението на
въззивника за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК за неоснователно.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ОБЕЗСИЛВА решение № 278456 от 27.11.2017г., постановено по гр.д. № 6929/2017г. на
Софийски районен съд, 49 състав в частта,
с която са отхвърлени предявените от „Т.С.” ЕАД, ЕИК ********, срещу В.М.П.,
ЕГН **********, искове с правно основание чл. 422 ГПК за признаване за установено, че В.М.П. дължи на ищеца
вземания за главница за периода м. 05.2015г. – м. 04.2016г., както и вземания
за лихва за забава за периода 23.08.2016г. – 20.09.2016г., и ПРЕКРАТЯВА производството по делото в
същите части, като недопустимо.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 278456 от 27.11.2017г., постановено по гр.д. № 6929/2017г. на
Софийски районен съд, 49 състав в останалите части.
ОСЪЖДА „Т.С.” ЕАД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на М.Г.П., ЕГН **********, и
В.М.П., ЕГН **********, на основание чл. 78 ГПК сумата 1 000 лв. /хиляда
лева/, представляваща разноски за въззивното производство.
Настоящото въззивно решение е постановено при участието на „Т.С.“ ЕООД,
като трето лице помагач на страната на въззивника „Т.С.” ЕАД.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл.
280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.