№ 16312
гр. С., 31.08.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 44 СЪСТАВ, в публично заседание на
трети декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:ПОЛИНА АНД.
ХАДЖИМАРИНСКА
при участието на секретаря ТЕОДОРА СТ. ВЕЛЧЕВА
като разгледа докладваното от ПОЛИНА АНД. ХАДЖИМАРИНСКА
Гражданско дело № 20231110147127 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.
Образувано е по искова молба, подадена от М. В. В. срещу Б. А. И., с която са
предявени осъдителни искове с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД за осъждане на
ответника да върне на ищеца дадени в заем суми по четири сключени между страните
неформални договора за заем, евентуално съединени с искове с правно основание чл.
55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за връщане на сумите като получени при начална липса на
основание.
В исковата молба ищецът излага, че в периода от 28.12.2022г. до 02.01.2023г. е
сключил с ответника четири неформални договора за заем, по които му е предоставил
суми в общ размер от 5000 лв., по три от договорите 1000 лв. и по един от тях 2000
лв., преведени по банков път, с уговорен срок за връщане на заетите средства до
8.01.2023г. Поддържа, че след изтичане на срока и въпреки отправените му покани
ответникът не върнал дадените му в заем суми. При условия на евентуалност ищецът
претендира вземанията си на извъндоговорно основание – неоснователно обогатяване,
като твърди липса на основание за наредените преводи.
В отговор на исковата молба ответникът оспорва предявените искове. Твърди,
че страните не са сключвали договори за заем, а между тях е имало търговски
отношения по повод общ бизнес проект за организиране на събитие в зала „Арена С.“,
планирано на 25.12.2022г., във връзка с което били наредени сумите. Поради това
счита, че в полза на ищеца не са възникнали вземания на соченото от него основание.
Съдът, като прецени становищата на страните и като обсъди събраните по
1
делото доказателства, формира следните изводи от фактическа и правна страна:
Съдебно предявените вземания се основават на твърдения на ищеца за
сключени между страните неформални договори за заем в периода от 28.12.2022г. до
2.01.2023г., по които е предал на ответника общата сума от 5000 лв. срещу поето от
него задължение да върне заетите средства. Съобразно чл. 240, ал. 1 ЗЗД с договора за
заем заемодателят предава в собственост на заемателя пари или други заместими
вещи, а заемателят се задължава да върне заетата сума или вещи от същия вид,
количество и качество. Основателността на предявена искова претенция с правна
квалификация чл. 240, ал. 1 ЗЗД се предпоставя от установяване наличието на валидно
възникнало облигационно правоотношение между страните, чийто правопораждащ
фактически състав с оглед реалния характер на договора за заем включва постигнато
съгласие ищецът да предостави парични средства в сочения от него размер на
ответника, които последният да върне при определени условия, както и извършено от
ищеца предаване на заетата сума на ответника. Отделно от това, уважаването на иска
се обуславя и от настъпила изискуемост на вземането на заемодателя за връщане на
предоставената заемна сума съобразно уговорените условия и неизпълнение на
кореспондиращото парично задължение на заемателя. Съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК
установяването на положителните релевантни за разрешаване на правния спор факти е
в доказателствена тежест на ищеца, като при оспорване на иска ответникът следва да
проведе насрещно доказване, като установи възраженията си – че средствата са
предадени на друго основание, че задължението е изпълнено, съответно че
договорната връзка страда от определен порок и т.н. /в този смисъл Решение №
546/2010г. по гр. д. № 856/2009г. на ВКС, IV г.о., Решение № 20/2011г. по гр. д. №
620/2010г. на ВКС, IV г.о., Решение № 317/2015г. по гр. д. № 1238/2014г. на ВКС, IV
г.о., Решение № 160 от 02.11.2018г. по гр. д. № 5077/2017г. на ВКС, III г.о., Решение №
240 от 26.10.2016г. по гр. д. № 922/2016г. на ВКС, IV г.о., Решение № 108/25.02.2025г.
по гр. д. № 5275/2023г. на ВКС, III г.о./.
От представените по делото писмени доказателства – 4 броя платежни
нареждания за вътрешнобанков превод между банкови сметки в „Първа инвестиционна
банка“ се установяват четири парични превода с наредител М. В. В. и получател Б. А.
И., извършени както следва:
- с платежно нареждане № .. от 28.12.2022г. са преведени 1 000,00 лв.
- с платежно нареждане № . от 28.12.2022г. са преведени 1 000,00 лв.
- с платежно нареждане № . от 31.12.2022г. са преведени 1 000,00 лв.
- с платежно нареждане № . от 2.01.2023г. са преведени 2 000,00 лв.
Предаването на процесните суми от ищеца в полза на ответника е обстоятелство,
по отношение на което страните не спорят, поради което и в проведеното открито
съдебно заседание от 31.10.2024г. то е отделено като безспорно и ненуждаещо се от
доказване, като правният спор се концентрира върху естеството на възникналите
между страните облигационни правоотношения. Съобразно съдебната практика,
обективирана в Решение № 192 от 07.11.2014г. по гр. д. № 2519/2014г. на ВКС, III г.о,
Решение № 274 от 19.12.2013г. по гр. д. № 12852/2012г. на ВКС, IV г.о., Решение № 52
от 22.05.2009г. по т.д. № 695/2008г. на ВКС, I т.о., Определение № 521 от
2
18.02.2025г. по к.т. д. № 1485/2024г. на ВКС, II т.о. и др., когато предаването на
парична сума е установено, но липсват данни на какво основание е осъществено, то не
може да се презюмира, че задължението е възникнало от заемен договор, доколкото
при многообразието на гражданските отношения и прокламираната в чл. 9 ЗЗД
свобода на договарянето житейски е възможно предаването на сумата да произтича от
всякакъв друг договорен или извъндоговорен източник на задължения, дори и да
представлява изпълнение на нравствен дълг. В тази връзка, установяването на
обстоятелството, че дадени парични средства са предадени, не освобождава ищеца от
задължението да проведе доказване на основанието, на което са предадени, в
настоящия случай че същите са предоставени на ответника със задължението да ги
върне обратно.
Предвид липсата на писмени договори между насрещните страни, преценката за
естеството на облигационните правоотношения следва да се извърши на основата на
събраните в хода на производството доказателства. От представените с исковата молба
платежни нареждания се установява, че паричните суми от 28.12.2022г. и от 2.01.2023г.
са преведени по банковата сметка на ответника с основание „краткосрочен заем“, а
тези от 31.12.2022г. – с основание „заем“. По същността си платежното нареждане
представлява едностранно волеизявление на ползвателя на платежни услуги,
адресирано до неговия доставчик на платежни услуги, направено въз основа на
сключен помежду им рамков договор. Това едностранно волеизявление поражда
задължение в тежест на доставчика на платежните услуги да задължи платежната
сметка на ползвателя със съответната сума и да завери другата сметка. Тъй като
волеизявлението е едностранно, посоченото в платежното нареждане зависи
единствено и само от волята на ползвателя на платежната услуга. /в този смисъл
Решение № 260293 от 14.05.2024г. по в.гр. д. № 1155/2021г. по описа на СГС/. Поради
изложените съображения при изричното оспорване, че са сключени заемни договори,
то платежните нареждания сами по себе си не биха могли да послужат за пълното и
главното доказване на обстоятелството, че процесните суми са били превеждани
именно по договори за заем. Посочените в платежните нареждания основания обаче са
индиция за основанието на преводите, в частност че извършените извънкасови
плащания представляват изпълнение на задълженията на заемодателя да прехвърли
собствеността върху паричните средства в полза на заемателя. Същевременно по
делото не се установява при усвояването на получените суми ответникът да е
релевирал възражения по отношение на основанието на преводите както пред ищеца,
така и пред банката. Такова оспорване е извършено едва с отговора на исковата молба.
От друга страна, противоречи на житейската и правна логика при предоставяне на
парични средства, свързано с реализацията на общ бизнес проект, в платежното
нареждане да бъде вписано „краткосрочен заем” или „заем”. От изложените
съображения следва и логическият извод, че паричните средства са предадени срещу
3
насрещното задължение да бъдат върнати.
По делото е приложена и електронна кореспонденция чрез мобилното
приложение „Вайбър“, за която ищецът навежда твърдения, че е водена между него и
ответника. Мобилното приложение „Вайбър“ се използва като средство за електронна
кореспонденция, при което всеки неин потребител регистрира свой профил чрез
посочване на телефонен номер. Изпратеният по нея в електронен вид документ има
характера на електронен документ по смисъла на § 1, т. 3 от ДР на ГПК във вр. с чл. 3,
§ 35 от Регламент № 910/2014г. на ЕП и Съвета, независимо че същият не съдържа
електронен подпис, като същият представлява неподписан документ. /в този смисъл
Решение № 116 от 22.02.2024г. по гр. д. № 790/2023г. на ВКС, III г.о., Определение №
2396 от 16.05.2024г. по гр. д. № 4043/2023г. на ВКС, III г.о./. От процесуалната теория
и съдебната практика е известно, че подписът служи като доказателство за
авторството на инкорпорираното в документа изявление. В случаите, при които по
делото бъде представен неподписан документ и същият бъде оспорен от насрещната
страна, то авторството на обективираните в него изявления следва да бъде установено
с помощта на други доказателствени средства. В настоящия случай кореспонденцията
по „Вайбър“ е възпроизведена на хартиен носител, заверена от процесуалния
представител на ищеца. Съобразно чл. 184, ал. 1 изр. 1 ГПК електронният документ
може да бъде представен на хартиен носител като препис, заверен от страната. Когато
оспорване на документа не е направено, нито е поискано по реда на чл. 184, ал. 1, изр.
2 ГПК да бъде представен документа на електронен носител, за представилата го
страна не възниква задължение да ангажира други доказателства, а документът се
ползва с доказателствена стойност. В настоящето производство такова оспорване не е
осъществено, доколкото с отговора на исковата молба ответникът абстрактно е
възразил, че представените писмени доказателства „не представляват годен
юридически факт“, а не че не е автор на обективираните в документите изявления.
За пълнота на изложението, настоящият състав намира за необходимо да се
отбележи още, че доказателственото искане на ответника да бъде задължен ищеца да
представи в оригинал договорите за заем намира правното си основание в чл. 190, ал. 1
ГПК, което искане е оставено без уважение, доколкото ищецът извежда съдебно
претендираните права с твърдения за неформални сделки между страните. Последното
е различно от вече посоченото доказателствено искане по чл. 184, ал. 1, изр. 2 ГПК,
което страната не е направила. В допълнение, процесуалният закон не поставя като
изискване за приемането на документа по чл. 184 ГПК като доказателство по делото,
всеки път съдържащите се в този документ данни да бъдат проверявани, чрез
заключение на съдебно-техническа експертиза, поради което липсата на такава не
може сама по себе си да бъде приета като обстоятелство, оборващо съдържанието на
документа. С оглед изложеното следва да се приеме, че представената на хартиен
носител кореспонденция, обективиращи разменените по електронен път изявления на
4
страните, представлява годно доказателство и на общо основание следва да бъде
съобразена от съда.
По отношение на самото съдържание на кореспонденцията настоящият състав
намира следното: в периода от 28.12.2022г. до 2.01.2023г. разговорите между страните
са свързани с отправена до ищеца молба за „малко помощ от приятел до 8 януари”,
потвърждения от страна на ответника за получени по банков път суми – „ 2 к вече
влязоха”, както и въпроси от страна на ответника дали са извършени банкови преводи
– „пускал ли си днес”, като при неосъществяването на такива са отправени молби за
извършването им – „моля те да опитаме“. От тези изявления на страните е видно, че в
настоящия случай се касае за предоставянето на финансова помощ. По същество може
да се направи обоснован извод, че изявлението с искане за такава помощ от
28.12.2022г. представлява предложение за сключване на договор по смисъла на чл. 13,
ал. 1 ЗЗД. Използваният от ответника словесен израз „помощ” сочи за възникнало
облигационно заемно отношение, тъй като в него имплицитно се съдържа задължение
за връщане. Значението на думата „помощ“ се свързва с оказването на съдействие,
поддръжка, като същата следва да се счита употребена в нейния общоприет смисъл,
доколкото не са въведени твърдения ответникът да е влагал в нейното съдържание
различно значение. Словесният израз е използван в единствено число, а не в
множествено – „помощи“, където би могло да се разсъждава за безвъзмезден характер.
Този извод се подкрепя и от обстоятелството, че след заверяването на банковата му
сметка с въпросните парични средства, насрещните страни са продължили
кореспонденцията, като ответникът не се е противопоставил на вписаното основание
на преводите. Нещо повече, от последващите разменени съобщения между страните е
видно, че ответникът настоятелно кани ищеца да нареди процесните суми, което
индикира, че по отношение на тези суми е налице обещание за даване на заем по
смисъла на чл. 241 ЗЗД. С получаването на паричните средства по банков път
договорите за заем следва да се считат за сключени, доколкото се е осъществил и
вторият елемент от фактическия им състав – предаването в собственост на заемните
суми. Съгласието на ответника да получи въпросните суми със задължение за тяхното
връщане може да бъде изведено и от неговите изявления „ще ги върна по сметката“
/лист 19 от делото/ и „другата седмица ти връщам“ /лист 21 от делото/, които по
съществото си съдържат белезите на признание на спорните факти. В тази връзка,
съдържанието на проведените разговори кореспондира с останалите ангажирани
писмени доказателства, а оттам и с наведената с исковата молба правна теза. Поради
изложеното настоящият състав счита, че водената кореспонденция се явява косвено
доказателство за наличието на договори за заем. Последната, преценена в съвкупност с
останалия доказателствен материал, сочи на възникнали заемни правоотношения, по
силата на които са предоставени на ответника суми в общ размер от 5000 лв. със
задължение за тяхното връщане.
5
Както вече беше отбелязано, при оспорване на основанието, на което са
предадени процесните суми, ответникът следва да проведе насрещно доказване на
твърденията си. От представените с отговора на исковата молба писмени
доказателства – справка за актуално състояние на „Х.“ ООД от ТРРЮЛНЦ и копие от
електронната страница на събитие, организирано от посоченото дружество в
социалната мрежа „Фейсбук“, не може да се направи еднозначен извод за наличието на
търговски отношения между страните по повод общ бизнес проект. На първо място,
ответникът няма качеството на съдружник в дружеството, нито са ангажирани
доказателства, от които да се изведе индиция за неговото участие в дейността му, а
оттам и за наличието на бизнес отношения с ищеца. Нещо повече, наведените
твърдения за такива отношения не се подкрепят и от приложената електронна
кореспонденция между страните, в която се коментира единствено предоставянето на
исканата от ответника помощ, без да се обсъждат съвместни търговски проекти.
Твърденията не съответстват и с правилата на житейската и правна логика, доколкото
не става ясно защо при евентуални търговски отношения и наличие на общ бизнес
план ответникът е направил изявления, че ще върне паричните суми. Не се установи и
с каква цел в рамките на твърдените търговски отношения са предадени процесните
парични средства – като например за наемане на зала за събитието, за реклама, за
авансиране на ангажираните музикални изпълнители и т.н. Не се установиха и
твърденията за свързаност на ответника с другия съдружник в търговското дружество
– Любомир Георгиев, който евентуално да е възложил на ответника осъществяването
на фактически или правни действия във връзка с реализирането на планираното
събитие.
Отделно от това, само по себе си от съвпадението в предмета на дейност на „Х.“
ООД с характера на въпросното събитие, не може да се установи с категоричност и
обстоятелството, че именно ищецът и неговият съдружник като собственици на
капитала на „Х.“ ООД са организатори на въпросното мероприятие. Това твърдение не
се доказва и от сходството в наименованието на търговското дружество и
наименованието на страницата във „Фейсбук”, от която е публикувано събитието. На
последно място, наведените твърдения, че предаването на процесните суми касае общ
бизнес проект не се подкрепят от останалия доказателствен материал. Поради това
съдът намира, че ответникът не провежда успешно насрещно доказване на своите
възражения, че отношенията между страните, по повод на които са извършени
процесните банкови преводи, са свързани със съвместен бизнес.
Както вече беше посочено, за основателността на исковата претенция в
доказателствената тежест на ищеца е да установи и настъпила изискуемост на
вземането за връщане на предоставената заемна сума съобразно уговорените условия.
При анализа на представените доказателства не се установява с категоричност, че
страните са постигнали съгласие за сочения от ищеца падеж на задълженията –
6
8.01.2023г. Затова съдът приема да е приложима правната норма на чл. 240, ал. 4 ЗЗД,
че ако не е уговорено друго, заемателят трябва да върне заетите пари или вещи в
течение на един месец от поканата. Изявлението на ищеца в електронната
кореспонденция, съдържащо молба до ответника за връщане на парични средства /лист
19 от делото/ не може да се приравни на покана по смисъла на чл. 84, ал. 2 ЗЗД, тъй
като не съдържа в достатъчна степен яснота за кое задължение кредиторът кани
длъжника си, поради което значението на такава покана има исковата молба, препис от
която е връчен на ответника на 22.02.2024г.
Въз основа на изложеното съдът намира от събраните по делото доказателства,
ценени поотделно и в съвкупност, да се установяват правопораждащите фактически
състави на сключени между страните договори за заем, от които са възникнали
изискуеми вземания на ищеца за исковите суми. Следва да се отбележи, в тази връзка,
че неоснователни са доводите на ответника, че за сключване на договор за заем следва
да се установят и други елементи на договора, като падеж, уговорка за лихва, условия
за връщане и т.н. Посочените елементи не са част от изискуемото и задължително
съществено съдържание на договора за заем – по аргумент от чл. 240, ал. 1 ЗЗД. За
сключването на такава сделка е достатъчно да се установят насрещни съвпадащи
волеизявления между страните по договора – за поемане на задължение от
заемодателя за предаване на сумата и за поемане на задължение от заемателя за
връщането й, както и реалното предаване на заемната сума.
На основание чл. 235, ал. 3 ГПК при постановяване на решението си съдът взема
предвид и фактите, настъпили след предявяване на иска, които са от значение за
спорното право. След депозиране на исковата молба страните не са въвеждали
твърдения за извършено плащане в погашение на дълга, нито ответникът, чиято е
тежестта на доказване, е ангажирал доказателства в тази насока, поради което
предявените искове с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД се явяват основателни и
следва да бъдат уважени. При този извод не подлежат на разглеждане по същество
предявените в условията на евентуалност искове с правно основание чл. 55, ал. 1,
предл. 1 ЗЗД.
По разноските: С оглед изхода на спора, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, право
на разноски възниква в полза на ищеца. В представения от него в срок списък по чл. 80
ГПК са посочени разноски за държавна такса от 40 лв. в производство по чл. 390 ГПК
за обезпечаване на бъдещите искове и държавна такса от 200 лв. за разглеждане на
исковете в настоящото производство, които като доказани, следва да му се присъдят.
Под № 3 в списъка е вписано адвокатско възнаграждение за представителство в
обезпечителното и исковото производство по реда на чл. 38, ал. 1, т. 3, предл. 2 ЗАдв.
Същевременно от представения по делото договор за правна защита и съдействие, т. 7
се установява, че в полза на ищеца не е предоставена безплатна правна помощ, а
7
същият е получил такава в производството по чл. 390 ГПК срещу заплащане на
възнаграждение в размер от 526 лв. Следователно разноските за адвокатска защита
следва да бъдат присъдени в негова полза. По отношение на представителството в
исковия процес в договора липсва клауза за уговорено възнаграждение или такава за
предоставяне на безплатна правна помощ. Съобразно съдебната практика,
обективирана в Определение № 515 от 02.10.2015г. по ч.т.д. № 2340/2015г. на ВКС, I
г.о., Определение № 213/31.05.2021г. по ч.т.д. № 997/2021г. на ВКС, I г.о. и
Определение № 60488 от 22.12.2021г. по ч.т.д. № 2391/2021г. на ВКС, II г.о.,
отсъствието на материализиран в писмен вид договор с уговорено в него безплатно
предоставяне на правна помощ не препятства упражняването на правото по чл. 38, ал.
2 ЗАдв., тъй като принципът на чл. 36, ал. 1 ЗАдв. е, че адвокатът има право на
възнаграждение. Argumentum a fortiori, този принцип е приложим и при липса на
изрична клауза за предоставяне на безплатна правна защита и съдействие при иначе
сключен между страните договор. Достатъчно за уважаване на искането по чл. 38, ал.
2 ЗАдв. е правната помощ по делото да е осъществена без данни за договорен в тежест
на доверителя размер на възнаграждението по чл. 36, ал. 2 ЗАдв., заявление, че
предоставянето на правната помощ е безвъзмездно и липса на данни, които да го
опровергават, както и да е възникнала отговорност на насрещната страна за разноски.
В настоящия случай тези предпоставки са налице и в полза на довереника следва да се
присъди адвокатско възнаграждение. Отчитайки фактическата и правна сложност на
исковото производство, както и обемът на извършените от страна на адвоката
действия, и съобразявайки Решение по С-438/2022г. на СЕС и Определение №
50015/16.02.2024г. по т.д. № 1908/2022г. на I т.о. на ВКС, настоящият състав намира за
справедлив размер на възнаграждението сумата от 800 лв.
Мотивиран от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА Б. А. И., ЕГН **********, с адрес: гр. С., ул. „К. п.“ № 21, ап. 4, да
заплати на М. В. В., ЕГН **********, с адрес: гр. С., ж.к. „Н. II“, бл. ., вх. В, ет. 2, ап.
51, по искове с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД, сумата от 2000 лв., предоставена
му по сключени между страните два неформални договора за заем от 28.12.2022г.,
подлежаща на връщане, ведно със законната лихва считано от датата на подаване на
исковата молба – 23.08.2023г. до окончателното плащане.
ОСЪЖДА Б. А. И., ЕГН **********, с адрес: гр. С., ул. „К. п.“ № 21, ап. 4, да
заплати на М. В. В., ЕГН **********, с адрес: гр. С., ж.к. „Н. II“, бл. ., вх. В, ет. 2, ап.
51, по иск с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД, сумата от 1000 лв., предоставена му
по сключен между страните неформален договор за заем от 31.12.2022г., подлежаща на
връщане, ведно със законната лихва считано от датата на подаване на исковата молба –
8
23.08.2023г. до окончателното плащане.
ОСЪЖДА Б. А. И., ЕГН **********, с адрес: гр. С., ул. „К. п.“ № 21, ап. 4, да
заплати на М. В. В., ЕГН **********, с адрес: гр. С., ж.к. „Н. II“, бл. ., вх. В, ет. 2, ап.
51, по иск с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД, сумата от 2000 лв., предоставена му
по сключен между страните неформален договор за заем от 2.01.2023г., подлежаща на
връщане, ведно със законната лихва считано от датата на подаване на исковата молба –
23.08.2023г. до окончателното плащане.
ОСЪЖДА Б. А. И., ЕГН **********, с адрес: гр. С., ул. „К. п.“ № 21, ап. 4, да
заплати на М. В. В., ЕГН **********, с адрес: гр. С., ж.к. „Н. II“, бл. ., вх. В, ет. 2, ап.
51, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 240 лв. за извършени деловодни
разноски, и сумата от 526 лв., представляваща разноски за адвокатско възнаграждение.
ОСЪЖДА Б. А. И., ЕГН **********, с адрес: гр. С., ул. „К. п.“ № 21, ап. 4, да
заплати на Адвокатско дружество „Ел-Тал & Димитров“, вписано в регистър БУЛСТАТ
под № *********, на основание чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1, т. 3, предл. 2 ЗАдв., сумата от
800 лв. – адвокатско възнаграждение за предоставена безплатна правна помощ на
ищеца.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Софийски градски съд в 2-
седмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
9