Р Е Ш Е Н И Е
№………/…………..
Гр. София, ……….2020г.
Софийски градски съд, Търговско отделение, VІ-18-ти състав
в публично заседание на десети март през две хиляди и двадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИРОСЛАВА КАЦАРСКА
При участието на секретаря ТАНЯ
СТОЯНОВА като разгледа т.д.№ 1097
по описа за 2019г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявен е
иск с правно основание чл. 422 от ГПК във връзка с чл. 415 от ГПК.
Ищецът
Министерство на енергетиката твърди, че с ответника „С.П.“ ЕАД въз основа на
описаното решение на МС под № 507/27.07.2007г., има сключен на 28.08.2007г.
договор за предоставяне на концесия за добив на подземни богатства
–скалнооблицовъчни материали – варовици от находище „Р.“, общ. Луковит, обл.
Ловеч. Твърди, че концесионният договор е влязъл в сила на 23.04.1999г., като е
за срок от 25 години и съгласно чл. 6, т.1 от същия се регламентира задължение
за заплащане на концесионно възнаграждение, определяемо по реда на чл. 24 от
договора. Твърди, че е сключено допълнително споразумение № 1/19.02.2008г.
относно концесионното възнаграждение. Твърди, че от 2010г. ответникът не е
заплащал възнаграждението, като са дължими конкретните описани суми, с начална
дата -01.07.2010г. до 31.03.2017г. в общ размер на 93 062,50лв. Сочи, че
за вземането му е издадена заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК от СРС по
ч.гр.д.№28419/2017г., като на 14.05.2019г. му било връчено съобщение с
указанията за предявяване на иска. Предвид горното претендира за признаване за
установено съществуването на вземането му по издадената заповед. В
допълнителната искова молба от 27.08.2019г. относно заявеното възражение за
погасяване по давност, изтъква, че заявлението по чл. 417 от ГПК е депозирано
на 04.05.2017г. и с него е прекъсната давността. Счита, че с описаните писма от 10.06.2013г.,
25.09.2013г., 16.10.2014г. и 26.01.2015г. ответникът многократно е признавал
задълженията за концесионни вноски и е искал разсрочването им, поради което е
налице прекъсване на давността по смисъла на чл. 116, б.“а“ от ЗЗД. Предвид
горното счита, че давностния срок не е изтекъл. Относно възражението за
недължимост на концесионно възнаграждение за второто полугодие на 2014г.,
2015г. и 2016г. предвид спиране на концесионния договор, твърди, че е неоснователно,
тъй като в чл. 61, ал.6 от ЗПБ са предвидени само две хипотези, при които
концесионерът може да бъде освободен от задължение за заплащане на концесионно
възнаграждение или да бъде намалено същото, а те не са налице в случая. Твърди,
че спирането на действието на концесията е санкционна последица, но това
ограничава само някой права по договора, без да освобождава концесионерът от
задълженията му. Твърди, че договорът за концесия е бил действащ до
23.04.2019г., когато е изтекъл срокът му и след тази дата се счита прекратен по
право. В хода на производството е представляван от юриск. Й..
Ответникът „С.П.“
ЕАД е подал писмен отговор от 25.07.2019г., с който оспорва претенциите като
неоснователни. Твърди, че исковете са погасени по давност. Счита, че
концесионното възнаграждение е периодично плащане и се погасява в кратката
тригодишна давност и тя е изтекла за вноските с падеж до 30.07.2014г. По
отношение на задълженията за последващия период – второто полугодие на 2014г.
до края на 2016г., счита, че са недължими, тъй като с описаното писмо на
Министъра на икономиката и енергетиката от 16.09.2014г. концесията за кариерата
„Р.“ е спряна, поради което според него договорът за концесия е развален,
считано от 19.10.2014г. Допълнителен писмен отговор не е подал и не изразява
становище в хода на производството.
Съдът като
обсъди доводите на страните и събраните по делото писмени доказателства, поотделно
и в тяхната съвкупност намира за установено следното:
Съгласно
представеното решение № 507/27.07.2007 г. Министерският съвет на Република България предоставя концесия за
добив на подземни богатства от находище „Р.”, разположено в землището на с.
Петревене, община Луковит, област Ловеч. Въз основа на решението с ответника е
сключен представения с исковата молба договор от 28.08.2007г. за предоставяне
на концесия за добив на подземни богатства –скално облицовъчни материали –
варовици от находище „Р.“, който е влязъл в сила на 23.04.1999 г. Към
консеционния договор е сключено Допълнително споразумение № 1/19.02.2008 г.,
касаещо концесионното възнаграждение, въз основа на Методика - Приложение № 4 към чл. 11 от Наредбата за
принципите и методиката за определяне размера на концесионното възнаграждение. В
чл. 24, ал.1 от договора е посочено, че концесионното възнаграждение се дължи
на периодични парични възнаграждения, дължими на шестмесечни вноски, като
срокът на плащане е 30-то число на месеца, следващ отчетния период, а отчетните
периоди са от 01 януари до 30 юни и от 01 юли до 31 декември. В чл. 16 са
регламентирани гаранциите, които следва да представи концесионера. В чл. 39 е
уговорено, че при системно неизпълнение на концесионния договор и след като неизправната страна е била
поканена за доброволно изпълнение, изправната има право да го прекрати с
едностранно писмено предизвестие. В чл.44 също са уговорени хипотези на
прекратяване на договора с тримесечно предизвестие, а в чл.45, че страните
могат да спрат по взаимно съгласие действието на договора или да договорят
намаляване на концесионното възнаграждение. В чл.50 е уговорено, че при
прекратяване на договора, концесионерът предава държането на находището, което
се установява с двустранен констативен протокол.
На стр. 40 и
следващите са представени справки за размера на концесионното възнаграждение за
процесните периоди, като първата е от 26.01.2011г. и последващи до края на
процесния период и всички те са с печат и подписани от изпълнителния директор
на ответника. Придружени са с писма, с които са представени отчети за процесните
периоди, също с подпис и печат от ответника. На стр. 141 и следващите са
представени с писма отчетите за 2017г. и 2018г.
На стр. 87
от делото е представено писмо от ответника от 10.06.2013г., с която сочи, че е
започнал погасяване на задълженията за описаните находища, включително и
процесното, но предвид сложната икономическа обстановка претендира отсрочване
на задължението.
На стр. 88
от делото е представено писмо с изх.№63/24.09.2013г., с което ответникът сочи,
че общата сума на задължението му е в размер на 48 655,50 лв. и е
предложил плащането й на погасителни вноски в посочените размери.
С писмо от
16.09.2014г. Министъра на икономиката и енергетиката е посочил, че са
установени описаните задължения на ответника, включително за находището „Р.“,
като писмото е връчено с известие-обратна разписка, а с писмо с
изх.№73/16.10.2014г. в отговор на горното писмо, ответникът е поискал
разсрочване, посочил е, че е в преговори с чуждестранни инвеститори и ще
изпълни задълженията си в срок. С писмо изх.№Е-91-00-154/16.09.2014г. на
министъра на икономиката подробно по находища са описани неплатените задължения
на ответника, като за находище „Р.“ са описани тези да периодите от второ
шестмесечие на 2010г. до първо шестмесечие на 2014г. и се определя едномесечен
срок за изпълнение на задълженията, като е постановено на основание чл. 68,
ал.1 от ЗПБ спиране на действието на концесията. В писмото е посочено, че ако
след изтичане на едномесечния срок не са изпълнени задълженията, концесионните
договори ще бъдат прекратени.
С
представеното на стр. 96 от делото писмо с изх.№4/26.01.2016г., което е и с
входящ № в МЕ, ответникът е поискал отмяна на постановеното спиране на
описаните концесионни договори, като е изразил искане за двумесечен гратисен
период и че ще погаси всички свои задължения в периода от март 2015г. до април
2016г.
На стр. 98 е
представен констативен протокол за изпълнението и задълженията на ответника по
договора за находище Р..
Представени
са фактури за дължащите концесионни възнаграждения, приложени към делото на
стр. 103 до 118 стр.
Не се спори
по делото и се установява от представената заповед за изпълнение на парично
задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК, издадена на 18.08.2017г.
от СРС, 37 състав по ч.гр.д.№28419/2017г., и изпълнителен лист от същата дата,
че в полза на ищеца е присъдена сумата от 93062,50 лв., представляваща
концесионно възнаграждение, ведно със законната лихва от 04.05.2017г. до
окончателното изплащане, както и описаните разноски. От представеното с писмо
от 20.09.2019г. заповедно производство се установява, че заповедта е издадена
по заявление, подадено на 04.05.2017г., като след връчване на ПДИ и постъпилото
възражение по чл. 414 от ГПК с разпореждане от 27.04.2019г. на заявителя е
указано предявяване на иск по чл. 415 от ГПК, което е съобщено с приложеното
съобщение, връчено на 14.05.2019г., а
настоящата искова молба е заведена на 14.06.2019г.
По делото е
изслушано заключение на съдебно-икономическа експертиза изготвено от вещото
лице Р.Г., което се кредитира от съда като дадено обективно, безпристрастно и
компетентно и не се оспорва от страните. От експертизата се установява, че по
сключеният договор са издадени процесните фактури, които експертът е представил
в Приложение № 1 с номерата на фактурите, датата на издаване на фактурата,
падежа, шестмесечния период за който се отнасят, сума с ДДС, данъчна основа и
ДДС, с обща стойност 93062,50 лв. Вещото лице е посочило, че е посетило счетоводната къща „В.К.”
ЕООД, която е сключила договор за счетоводно обслужване на „С.П.” ЕАД от 01.01.2015 г. и му била
предоставена следната информация от счетоводните регистри на „С.П.” ЕАД: Справка по аналитична партида за
сметка 401 Доставчици с аналитичност Министерство на енергетиката за периода от
01.01.2015 г. до 31.12.2015 г., като в Приложение № 3 – в справката са отразени
началните салда, на начислените и
неплатени фактури за периода от 2011 до 2014 г. и начисляването на издадените
от МЕ фактури за 2015 г. В справката е отразено извършено плащане от „С.П.” ЕАД
към Министерство на енергетиката по фактура №**********/16.02.2015 г. на
стойност 1500 лв. – в платежното нареждане не е посочено, коя фактура се
погасява с него; както и фактура с №**********/31.01.2011 г. на стойност
1528,92 лв., като в платежното нареждане е отразено, че със тази сума се
погасяват задължение за обект - кариера
Нановица. На вещото лице е предоставена и справка по аналитична партида за
сметка 401 Доставчици с аналитичност Министерство на енергетиката за периода от
01.01.2016 г. до 31.12.2016 г. ,Приложение № 3.1., за отписване на фактури с
изтекъл давностен срок. Приложено е и писмо на Министерството на енергетиката,
относно проверка на разчетите, в което е показано крайно салдо на задълженията на „С.П.” ЕАД към
Министерство на енергетиката в размер на 147407.61 към 31.12.2016 г. От
приложената справка за крайни салда към 31.12.2016 г. на „С.п.” ЕАД, е видно,
че крайното салдо към министерството на енергетиката е 254711,85 лв., което е
довело до отписване на задължения в размер на 107304,24 лв., отразени в
Приложение № 3.1. Съгласно предоставената Справка по аналитична партида за
сметка 401 Доставчици с аналитичност Министерство на енергетиката за периода от
01.01.2016 г. до 31.12.2016 г. Приложение № 3.1.1., в която са отразени
начисляването на издадените от МЕ фактури1000002138/29.01.2016 г. на стойност
6301,99 лв. и **********/29.07. 2016 г. на стойност 6294,22 лв. Експертът сочи, че е отразено
извършено прихващане за фактури с изтекъл давностен срок, според „С.П.” ЕАД към
Министерство на енергетиката по фактури, както следва: **********/16.02.2015 г.
на стойност 4864,84 лв.; **********/31.07.2015
г. на стойност 6301,99 лв.; **********/29.01.2016
г. на стойност 6301,99 лв.; **********/29.07.2016
г. на стойност 6294,22 лв.; **********/31.01.2011
г. на стойност 10669,04 лв.; **********/29.07.2011 г. на стойност 6724,31лв.; **********/31.07.2014 г. на
стойност 6444,92 лв.; Вещото лице сочи,
че съгласно справка по аналитична партида за сметка 401 Доставчици с
аналитичност Министерство на енергетиката за периода от 01.01.2019 г. до
30.06.2019 г., в която са отразени
издадените от МЕ фактури, по които не са постъпили плащания, т.е.
дължимите от „С.П.” ЕАД към Министерство на енергетиката суми по процесните
фактури отразени в следната таблица:
|
Фактури по искова молба |
|
Задълж. на "С.п."ЕАД |
|
|
|
фактура |
сума |
плащане |
|
неплатени |
|
№/дата |
с ДДС |
дата |
сума |
суми |
|
**********/31.01.2011 |
12197,96 |
|
|
|
|
частично
погасяване 26.01.2015 г. |
17.9.2015 |
1528,92 |
|
|
|
дължими суми |
|
|
|
|
|
**********/31.01.2011 |
10657,63 |
31.12.2016 |
10669,04 |
|
|
**********/29.07.2011 |
6724,31 |
31.12.2016 |
6724,31 |
|
|
**********/31.01.2012 |
6114,9 |
|
|
6114,9 |
|
**********/06.08.2012 |
6107,12 |
|
|
6107,12 |
|
**********/31.01.2013 |
6107,12 |
|
|
6107,12 |
|
**********/31.07.2013 |
9872,1 |
|
|
9872,1 |
|
**********/31.01.2014 |
9477,14 |
|
|
9477,14 |
|
**********/31.07.2014 |
6444,92 |
31.12.2016 |
6444,92 |
0 |
|
**********/16.02.2015 |
6364,84 |
26.1.2015 |
1500 |
|
|
|
|
31.12.2016 |
4864,84 |
|
|
**********/31.07.2015 |
6301,99 |
31.12.2016 |
,99 |
0 |
|
**********/29,01.2016 |
6301,99 |
31.12.2016 |
6301,99 |
0 |
|
**********/29.07.2016 |
6294,22 |
31.12.2016 |
6294,22 |
0 |
|
**********/31.01.2017 |
6294,22 |
|
|
6294,22 |
|
Всичко: |
94562,50 |
|
49101,31 |
43972,6 |
|
Частично погасяване |
-1500 |
|||
|
Дължими: |
93062,50 |
Вещото лице сочи, че в колона 1 и 2 са отразени
процесните фактури, а в колона 3 са описани датите на извършени от „С.П.” ЕАД
плащания и прихващания през 2015 и 2016 години, в колона 4 размера на платените
суми.В колона 5 са отразени
„Задълженията” на „С.П.” ЕАД към Министерство на енергетиката към датата на
подаване на исковата молба и към датата на изготвяне на експертизата в размер
на 43 972,60 лв. по концесия за добив на
подземни богатства от находище „Р.”, разположено в землището на с. Петревене,
община Луковит, област Ловеч. Вещото лице сочи, че в Приложение № 3 са
приложени фотокопия на платежните нареждания за извършени плащания, посочени в
колона 4 на Таблица № 1 на дата
26.01.2015 г и на 17.9.2015 г. Вещото лице е проверило дневниците за покупки за
2015 и 2016 г. и установява, че процесните фактури са включени. На експерта от Министерството
на икономиката е предоставена хронология на сметка 4331 „Вземания от концесии с
аналитичност „С.п.” ЕАД за находище „Р.” за периода 2015 – 2016 г., в която са
отразени начални салда, прехвърлени от Министерството на икономиката и
енергетиката за периода, когато
контролните правомощия по предоставените концесии за добив на подземни
богатства се осъществяват от министъра на икономиката и енергетиката за периода
2011 -2014 г. на стойност 63 005,24
лв., в т. ч.:47 792,25 лв. и 15 212,99 лв. Отразени са и издадените
през 2015, 2016 и 2017 г. фактури от Министерство на енергетиката. От така
предоставената информация от счетоводните регистри на ищеца и ответника, вещото
лице е съставило Приложение № 1.1 в два раздела. При направената съпоставка на
счетоводната информация на ищеца и ответника е видно, че процесните фактури
описани в исковата молба са осчетоводени и при ищеца, и при ответника. В
счетоводните регистри на министерството на икономиката е осчетоводено едно
плащане извършено на 26.01.2015 г. в размер на 1500 лв. с ДДС. Салдото на
„Вземането” е в размер на 93062,50 лв. с ДДС. В счетоводните регистри на „С.п.” ЕАД за
находище „Р.” са отразени две плащания, в т. ч. на 26.01.2015 г. за 1500 лв. с ДДС и на 17.09.2015 г за
1528.92 лв. с ДДС. Отразени са прихващания на фактури с изтекъл давностен срок
в размер на 47 601.31 лв. показани в колона 5 на Приложение № 1.1Салдото
на задълженията на „С.п.” ЕАД към Министерството на икономиката е в размер на 43972,60 лв.
При
така установената фактическа обстановка съдът достигна до следните правни
изводи:
За да е допустим специалния
установителен иск по чл. 422 от ГПК за признаване за установено на вземането на
ищеца спрямо ответника, следва да се установи, че за същото вземане на ищеца е издадена
заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК и че искът е предявен в
законоустановения едномесечен срок по чл. 415 от ГПК, считано от съобщението до
ищеца – заявител в заповедното производство. В настоящия случай искът е
допустим, тъй като на ищеца е издадена заповед по чл. 417 от ГПК за процесните
суми, а с разпореждане на заповедния съд, връчено на ищеца на 14.05.2019г., му е указана възможността за
предявяване на иска, поради което заведената на 14.06.2019г. искова молба е в законоустановения едномесечен
срок и е процесуално допустима.
По делото е безспорно,
че ответникът е определен за концесионер по решение на МС и съгласно сключения на 28.08.2007г. договор за
концесия за добив на подземни богатства от находище „Р.”, разположено в
землището на с. Петревене, община Луковит, област Ловеч, като се е задължил да
заплаща концесионно възнаграждение, дължимо за шестмесечен период, определен в
договора. Безспорно се установи, че са издадени описаните фактури за
концесионно възнаграждение, по които общата дължима сума за периода от
01.07.2010г. до 31.03.2017г. е в размер на 93062,50 лв., която сума е изчислена
и от вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза.
Ответникът оспорва, че не дължи възнаграждение
поради изтекла погасителна давност, а за периода от 16.10.2014г. поради това,
че договорът за концесия е прекратен. Съдът намира, че по делото не се установи
да е прекратен сключения договор за концесия. В писмото от 16.09.2014г., с
което се претендират сумите от ответника действително е посочено, че същото съставлява
покана и че ако не се изпълнят задълженията в едномесечен срок, концесионните
договори ще бъдат прекратени на основание чл. 69 от Закона за подземните
богатства, но в отговор на това писмо ответникът е поискал разсрочване на
задълженията и не се установи да е налице последващо изявление на концедента, с
което да се упражнява правото на прекратяване на договора. Следва да се има
предвид и разпоредбата на чл.69, ал.1 от ЗПБ, съгласно която разрешението
или концесията могат да бъдат прекратени само с решение на органа, който ги е
предоставил, в
описаните хипотези. Такъв акт не е представен по делото и не се установява да е
взето такова решение. Изявленията на ищеца в
писмата от 2014г. представляват
предупреждение до концесионера, че ще бъде предприета процедура по прекратяване
на договора в случай на неизпълнение на паричните задължения на ответника, но няма
данни
конкретни и реални действия по прекратяване на договора да са
предприемани. В
самото писмо не се сочи същото да е едностранно предизвестие за прекратяване,
напротив, то се позовава на чл. 69 от ЗПБ, който изисква решението за
прекратяване на концесията да бъде взето от предоставилия я е орган. И в
разпоредбата на чл. 46 от самия договор е предвидено, че може същият да бъде
прекратен с решение на концедента, но това се визира като самостоятелен акт
след спирането и даването на срок, поради което не може да се приеме, че
писмото от 16.09.2014г. съдържа решение за прекратяване на концесионния договор
и е породило именно това действие. Нещо повече, твърдението на ответника, че
счита, че концесионният договор е прекратен от дата 16.10.2014г. се опровергава
от изходящите от същия документи, а именно писма, с които е представял отчети и
справки за размера на концесионното възнаграждение за процесното находище и то
за период включително и за 2018г. Ответникът системно и редовно е осчетоводявал
задълженията по процесния договор, както се установи от заключението на
съдебно-счетоводната експертиза и след октомври 2014г., което е още един
аргумент, че не е счел същия за прекратен. Предвид горното съдът намира, че
доводът на ответника, че въпросният концесионен договор е прекратен на
16.10.2014г. и след тази дата са недължими концесионни възнаграждения, е
неоснователен и в противоречие с доказателствата по делото. По отношение на
постановеното с писмото от 16.09.2014г. спиране на концесията по чл. 68 от ЗПБ,
съдът намира, че в закона са посочени предпоставките и действието на спирането
по този ред и съгласно ал.3 концесионер, чиито дейности са спрени по ал. 1,
няма право да упражнява правата си по съответния договор, както и да търси
обезщетения за пропуснати ползи за съответния период на спиране, а
по силата на ал. 5, спирането по ал. 1 не удължава срока на
съответния договор и този на разрешението или на концесията.
Горното, обаче не води до отпадане на задължението за заплащане на концесионно
възнаграждение, тъй като както се посочва изрично в чл.
61, ал. 5 от ЗПБ, концесионното плащане се дължи независимо от крайния финансов
резултат от дейността на концесионера. Именно поради това в самия договор е
предвиден минимален размер на концесионното възнаграждение, който се дължи
независимо от добитите количества материали. В закона чл. 61, ал.6 от ЗПБ и в самия
договор е уговорена възможност страните да договорят намаляване на
концесионното възнаграждение при спиране на договора до възстановяването на
фактическата обстановка /чл.45,т.2 от договора/, но няма данни това да е
направено, а по аргумент на противното и с оглед разпоредбата на чл.61, ал.5 от
ЗПБ, че концесионно възнаграждение се дължи независимо от финансовия резултат,
а именно осъществяван ли е реален добив от конкретното находище и в какъв
размер, съдът намира, че се дължи концесионно възнаграждение и за периода след
септември 2014г. Предвид горното съдът намира, че доколкото не се установи
твърдението на ответника, че действието на концесионния договор е прекратено и
с оглед на това, че възнаграждение се дължи, независимо от реалния добив и
конкретните финансови резултати, ответникът дължи заплащане на концесионно
възнаграждение.
Във
връзка с направеното възражение за изтекла погасителна давност, съдът намира
следното:
Според
задължителното тълкуване на закона, дадено с ТР № 3/18.05.2013 г. по т.д. №
3/2011 г. на ОСГТК ВКС, понятието "периодични плащания" по смисъла на
чл. 111, б. "в" от Закона за задълженията и договорите се
характеризира с изпълнение на повтарящи се задължения за предаване на пари или
други заместими вещи, имащи единен правопораждащ факт, чиито падеж настъпва
през предварително определени интервали от време, а размерите на плащанията са
изначално определени или определяеми без да е необходимо периодите да са равни
и плащанията да са еднакви. Предвид горното съдът намира, че концесионното
възнаграждение безспорно
се явява периодично плащане по смисъла
на
чл. 111 б. "в" от ЗЗД и следователно претенцията за присъждането му
се погасява с кратката тригодишна давност. В
случая, предвид факта, че искът е по чл. 422 от ГПК следва да се съобрази
разпоредбата на чл. 422, ал.1 от ГПК, съгласно която искът за съществуване на
вземането се счита предявен от момента на подаване на заявлението, който момент
се установява от представената заповед по чл. 417 от ГПК и това е датата
04.05.2017г. Съгласно кратката тригодишна давност биха били погасени всички вземания
на ищеца по договора, чиято изискуемост е настъпила до 04.05.2014г., т.е.
претенциите за концесионни възнаграждения за периода до 31.12.2013г., тъй като
концесионното възнаграждение за първото полугодие на 2014г. е с падеж
30.07.2014г., т. С писмо с изх.№63/24.09.2013г., обаче, ответникът е признал
наличие на задължение към този момент в общ размер на 48 655,50лв., което
както е посочил е концесионно задължение по процесния договор и е посочил
погасителен план за заплащането му. Съдът споделя доводите на ищеца, че горното
писмо представлява признаване на задължението от ответника и съгласно чл. 116,
ал.1 б.“а“ от ЗЗД прекъсва давността. Съгласно трайно установената съдебна практика,
по правната си същност признаване на вземането от длъжника е едностранното му
волеизявление, с което той пряко и недвусмислено заявява, че е задължен към
кредитора. Признаването на вземането по чл. 116, б. „а“ от ЗЗД трябва да е
направено в рамките на давностния срок и да се отнася до съществуването на
самото задължение. Съгласно практиката на съдилищата, обективирана в
решение № 100/11 г. на ВКС, ІІ т.о., признание с последиците на чл. 116,
б."а" ЗЗД не съставляват частичните плащания на дълга спрямо
непогасената му част, нито тези относно признание за възникване на задължението
или за произхода му. Съдът намира, че такова прекъсване на давността е
осъществено и с последващите писма, а именно с изх.№73/16.10.2014г. и изх.№
4/26.01.2015г. Съгласно правната теория и трайно установената съдебна практика,
„признаване” на вземането по смисъла на чл. 116, т. „а” от ЗЗД представлява
винаги волеизявление на правно задълженото лице, адресирано до носителя на
вземането или до негов представител, с което 1. или пряко се признава
съществуването на вземането, или 2. се излагат фактически твърдения, искания,
питания, предложения, които в контекста на обстоятелствата, при които те са
отправени, манифестират имплицитно признанието от страна на правно задълженото
лице, че задължението съществува (хипотеза на т. нар. „конклудентно”/”имплицитно”
признаване на дълга). Според съдебната практика, конклудентно (имплицитно)
признаване на дълга би могло да бъде искане от длъжника до кредитора за
удължаване срока за изпълнение на задължението или неговото разсрочване,
предложение от длъжника до кредитора за учредяване на вещно или лично
обезпечение на задължението, предложение от длъжника до кредитора за новиране
на дълга или за сключване на договор за даване вместо изпълнение, и други
такива. Независимо от това, дали е направено изрично или конклудентно,
съществен и иманентен правен белег на признанието на задължението по смисъла на
чл. 116, т. „а” ЗЗД е това, че то съставлява винаги акт на манифестиране
(демонстрация) по отношение на правоимащото лице на воля на длъжника да признае
дълга. Не съставлява признание по смисъла на т. „а” на чл. 116 ЗЗД такова
действие на задълженото лице, което макар да свидетелства само по себе си за
съществуването на дълга и да го доказва за целите на исковия процес, не е
адресирано до кредитора или до негов представител и не манифестира по отношение
на него воля да се признае дълга (Решение № 100/20.06.2011 г. по т. д. 194/2010
г. на II т. о. на ВКС, Решение № 255/26.03.2013 г. по т. д. 145/2012 г. на II
т. о. на ВКС и Решение№ 98/26.07.2013 г. по т. д. 851/2012 г. на I т. о. на
ВКС, в което в частност е посочено, че осчетоводяване на фактура не съставлява
„признание” по смисъла на чл. 116 от ЗЗД в отношенията между страните по
търговска сделка и не прекъсва течението на погасителната давност за вземането,
което произтича от фактурираната стопанска операция, тъй като не е действие,
адресирано до кредитора); 2. съдържа в себе си признание единствено на
правопораждащия фактически състав на вземането, но не съдържа признание за
съществуването на правните му последици, тъй като правопораждащият фактически
състав може да се е осъществил невалидно или произтичащото от него
материалноправно задължение да е престанало да съществува поради
междувременното настъпване на юридически факти с правоизключващ,
правоунищожаващ или правопогасяващ ефект спрямо него (Решение № 100/20.06.2011
г. по т. д. 194/2010 г. на II т. о. на ВКС). Също така с Решение №
255/26.03.2013 г. по т. д. 145/2012 г. на II т. о. на ВКС, в е прието, че
плащането на помесечно дължимо възнаграждение/периодично задължение или за
определен период/периоди от съществуването на облигационното правоотношение, не
съставлява признание по смисъла на чл. 116 от ЗЗД за дължимостта му и за останалите периоди от
същото, предхождащи или следващи периода на платеното повтарящо се задължение,
съответно не съставлява основание за прекъсване погасителната давност за същите
на основание чл.116, т. ”а” ЗЗД, Признаването на вземането трябва да е
направено в рамките на давностния срок и да се отнася до съществуването на
самото задължение, а не до наличието на фактите, от които задължението
произхожда. Признаването на дълга може да бъде изразено и с конклудентни
действия, когато те изразяват по ясен начин волята на длъжника да потвърди
съществуването на конкретно задължение към кредитора. За да прекъсне давността,
длъжникът трябва да е да направил недвусмислено волеизявление, че задължението
му към кредитора съществува към момента, в който е направено волеизявлението,
без значение дали с признанието си длъжникът цели да прекъсне давността и кога
и по какъв начин кредиторът е узнал за направеното признание. Без значение е и
по какъв повод е направено признанието на дълга и пред кого, както и до кого е
адресирано. Достатъчно е волеизявлението на длъжника за това да е еднозначно -
писмено или устно, обективирано пред свидетели или пред държавен орган, който
може да го е удостоверил и в официален документ или да е изразено чрез
недвусмислени конклудентни действия - решение № 131 от 23.06.2016 г. гр. д. №
5140/2015 г. IV г. о. ВКС, постановено по реда на чл. 290 от ГПК; Решение № 49
от 4.04.2017 г. на ВКС по гр. д. № 50236/2016 г., IV г. о., ГК и др.
Признаването на дълга може да бъде изразено и с конклудентни действия, стига
същите да манифестират в достатъчна степен волята на длъжника да потвърди
съществуването на конкретния дълг към кредитора. Ответното дружество е
изпратило освен писмото от 24.09.2013г., което съставлява признание на дълга и писмо
с изх.№73/16.10.2014 г. (вх.№Е-91-00-154/16.10.2014 г.), в което е изтъкнало,
че именно във връзка с полученото на писмо с изх.№ Е-91-00-154/16.09.2014 г.
моли за проява на разбиране от страна на ищеца и за разсрочване задълженията за
дванадесет месеца. С това писмо ответникът с конклудентни действия и предвид
обстоятелствата, при които е направено волеизявлението, а именно в отговор на
уведомлението на Министерство на енергетиката за просрочените задължения, е
направил признание на дълга, с което е прекъсната давността и от този момент е
започнал да тече нов 3-годишен давностен срок, предвид безспорно установения
периодичен характер на плащанията за концесионно възнаграждение. Предвид
горните прекъсвания на давността, а именно към 24.09.2013г. и към 16.10.2014г.,
до датата на подаване на заявлението по чл. 417 от ГПК – 04.05.2017г.
тригодишната погасителна давност не е изтекла за нито едно от процесните
вземания за концесионно възнаграждение. Предвид горното, независимо от това
дали ответникът счетоводно е предприел действия, както се сочи от експерта въз
основа на описаната и приложена документация, за отписване на погасени по
давност вземания, такива не са налице и не е било налице основание за
отписването им. Неправилно извършената от ответника счетоводна операция не може
да бъде основание за приемане на доводите му за погасяване по давност на
вземанията, предвид факта, че са налице признания на дълга, с които давността е
прекъсната и не се установи по делото безспорно да е изтекла погасителната
давност за търсените вземания. Предвид горното съдът намира, че предявеният иск
се явява основателен и доказан и следва да бъде уважен за пълния предявен
размер.
С оглед изхода на спора следва да бъдат присъдени и направените по делото
разноски, които включват сумата от 1861,25 държавна такса, 400лв. – депозит за
вещо лице, както и юрисконсултско възнаграждение в размер на 450 лв., или общо
разноски в размер на сумата от 2711,25 лв. Следва да бъдат присъдени с изричен
диспозитив и разноските по заповедното производство.
Воден от горното съдът
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по иска с
правно основание чл. 422 от ГПК, предявен от Министерство на енергетиката, ЕИК *******,
със съдебен адрес ***, срещу „С.П.“ ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление ***, че „С.п.“ ЕАД дължи на ищеца сумата 93 062,50лв. /
деветдесет и три хиляди и шестдесет и два лева и петдесет стотинки,
представляваща неизплатено концесионно възнаграждение за периода 01.07.2010г.
до 31.03.2017г. по договор от 28.08.2007г. за предоставяне на концесия за добив
на подземни богатства –скалнооблицовъчни материали – варовици от находище „Р.“,
общ. Луковит, обл. Ловеч и допълнително споразумение № 1/19.02.2008г. към него,
за което вземане е издадена заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК от
18.08.2017г. от СРС по ч.гр.д.№28419/2017г.
ОСЪЖДА на основание чл. 78 от ГПК „С.П.“ ЕАД, ЕИК *******, със
седалище и адрес на управление ***, да заплати на Министерство на енергетиката,
ЕИК *******, със съдебен адрес ***, сумата от 2711,25 лв. / две хиляди
седемстотин и единадесет лева и двадесет и пет стотинки/, представляваща
съдебно-деловодни разноски за настоящата инстанция, както и сумата от 1911,25
лв., представляваща разноски за заповедното
производство, които са включени по заповед
за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК от
18.08.2017г. по ч.гр.д.№28419/2017г. на СРС.
Решението
подлежи на въззивно обжалване пред Софийски апелативен съд в двуседмичен срок
от съобщаването му на страните. Да се връчат преписи от решението на страните.
СЪДИЯ: