№ 13120
гр. София, 18.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 166 СЪСТАВ, в публично заседание на
осемнадесети октомври през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:М.С.Д.
при участието на секретаря Е.Е.Д.
като разгледа докладваното от М.С.Д. Гражданско дело № 20211110172573
по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 422 и сл. ГПК.
Предявени са от ищеца „ФИРМА” ЕАД обективно кумулативно
съединени установителни искове с правна квалификация чл. 422 ГПК вр. чл.
9 ЗПК вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 99 ЗЗД, чл. 240, ал. 2 ЗЗД и чл. 86, ал. 1
ЗЗД за установяване съществуването на вземане спрямо ответника Ц. С. С. за
сумата от 1400,00 лева – главница по Договор за паричен заем №
.../10.08.2018 г. сключен със „ФИРМА” ООД, ведно със законна лихва от
30.06.2021г. до изплащане на вземането, договорна лихва от 17.08.2018г. до
07.06.2019 г. в размер на 245,71 лева и мораторна лихва от 18.08.2018г. до
30.06.2021 г. в размер на 887,23 лева, за които суми е издадена Заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 26.08.2021 г. по
ч.гр.д. № 45212/2021 г. по описа на СРС, 166 състав.
Ищецът „ФИРМА” ЕАД твърди, че ответникът е сключил Договор за
паричен заем № .../10.08.2018 г. със „ФИРМА” ООД, по силата на който на
ответника е предоставен потребителски кредит в размер на 1400,00 лева,
срещу задължението да го върне ведно с възнаградителна лихва в размер на
267,53 лева на 43 равни седмични погасителни вноски всяка в размер на 38,78
лева с краен падеж на последната – 07.06.2019 г. Поддържа, че придобил
вземането по силата на Рамков договор за продажба и прехвърляне на
вземания от 24.09.2016 г. и Приложение № 1 към него от 24.09.2019 г., за
което длъжникът е надлежно уведомен чрез уведомление от ищеца, за което
бил упълномощен изрично от цедента. Сочи, че вземането не е погасено до
този момент. Моли съда да уважи предявените искове. Претендира
присъждане на разноски в заповедното и исковото производство.
1
Ответникът Ц. С. С. е депозирал писмен отговор в срока по чл. 131
ГПК. Твърди, че договорът е нищожен като сключен в противоречие на
добрите нрави и като внасящ неравновесие в отношенията между участниците
в търговския оборот и потребителите на техните услуги. Счита, че клаузата за
възнаградителна лихва е нищожна. Претендира присъждане на разноски.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото
относими доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно
правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа
страна:
По делото е представен Договор за паричен заем № .../10.08.2018 г.,
сключен между Ц. С. С. /заемател/ и „ФИРМА“ ООД /заемодател/ и общи
условия към него. По силата на договора заемодателят предал в собственост
на заемателя сумата от 1400,00 лева, която последният се задължил да върне
на 43 седмични вноски. Бил уговорен фиксиран годишен лихвен процент в
размер на 40,08 % и ГПР в размер на 49,66 %. Общата сума, която заемателят
следвало да върне била в размер на 1667,53 лева.
Приет като доказателство по делото е и Рамков договор за продажба и
прехвърляне на вземания /цесия/ от 24.09.2019 г. и Приложение № 1 към него
от същата дата, по силата на който договор заемодателят „ФИРМА“ ООД, в
качеството му на продавач, прехвърля на ищеца по делото – „ФИРМА“ ЕАД,
в качеството му на купувач, процесното вземане към ответника. По делото е
представено и пълномощно от цедента, по силата на което цесионерът
„ФИРМА“ ЕАД е упълномощен да уведомява на осн. чл. 99, ал. 3 ЗЗД всички
длъжници, по всички вземания, които са предмет на договора за цесия.
Приложено към исковата молба е уведомление за извършената цесия,
адресирано до ответника, за което няма данни да е връчено преди образуване
на делото.
По делото е прието заключение по допусната съдебно-счетоводна
експертиза изготвено от вещото лице В. Д. П., което не е оспорено от
страните и съдът възприема като обективно безпристрастно и компетентно
дадено. От същото се установява, че кредитополучателят е усвоил сумата по
договора на 10.08.2018 г., като е погасил суми в общ размер от 263,00 лева.
Посочено е, че размерът на непогасените задължения е както следва: 1400,00
лева – главница, 245,71 лева – възнаградителна лихва, 1144,29 лева –
неустойка. Посочено е, че размерът на лихвата за забава върху главницата за
процесния период, изчислена от датата на забава на съответната вноска до
датата на плащане, или съответно до подаването на заявлението е в размер на
сумата от 295,24 лева.
При така установеното от фактическа страна, съдът направи следните
правни изводи:
По исковете по чл. 422, ал. 1 ГПК вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл.
240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК ищецът следва да докаже при условията на
пълно и главно доказване правопораждащите факти, от които черпи изгодни
за себе си последици, a именно: че между „ФИРМА“ ООД и ответника е
възникнало облигационно отношение по договор за заем, по силата на което
2
за заемателя е възникнало задължението за връщане на заетата сума и
заплащане на възнаградителна лихва в претендирания размер; настъпилата
цесия между „ФИРМА“ ООД и „ФИРМА“ ЕАД за процесното вземане, за
която ответникът е надлежно уведомен.
От събрания по делото доказателствен материал безспорно се
установява, че е налице валидно възникнало правоотношение по договора за
заем, както и че заемодателят е изпълнил задължението си по договора като е
предал заемната сума в размер на 1400,00 лева. Налице е и извънсъдебно
признание на обстоятелството, че ответникът е получил сумата по заема, а
именно извършеното от същия частично плащане по договора. Тези факти се
установяват и от приетите по делото доказателства: двустранно подписан
договор за заем между ответника и „ФИРМА“ ООД с обективираното в него
съдържание; прието и неоспорено заключение по ССчЕ, от което се
установява размера на погасената по договора сума по пера.
Процесният договор представлява договор за потребителски кредит по
смисъла на чл. 9, ал. 1 ЗПК, тъй като с него ищецът се е задължил да
предостави на ответника заем, съгласно уговорените параметри и условия.
Като такъв за него важат допълнителните изисквания за действителност,
предвидени в ЗПК. Съгласно чл. 22 ЗПК когато не са спазени изискванията на
чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът
за потребителски кредит е недействителен.
Договорът за потребителски кредит е формален, като законът изисква
да бъде сключен в писмена форма на хартиен или друг траен носител (чл. 10,
ал. 1 ЗПК), която в настоящия случай е налице. Всяка страница от договора е
подписана от кредитополучателя, подписите не са оспорени в
законоустановения срок. Ето защо същите са поставени от ответника и
доказват сключването на договора между страните. Спазени са и
изискванията на чл. 11 ЗПК, като са посочени: дата и място на сключване,
вида на предоставения кредит, надлежно индивидуализирани са потребителя
и кредитора, посочен срок на договора, общ размер на кредита и условията за
погасяването му; размерът на лихвения процент /40,08 %/; размерът на ГПР
/49,66 %/. Предвидено е правото на потребителя да погаси предсрочно
кредита, право да получи погасителен план за извършени и предстоящи
плащания /чл. 7, ал. 1 и ал. 2 от ОУ към договора/. Липсват нарушения на
формата /външната страна на представения правопораждащ спорното право
документ/, съгласно специалния ЗПК. Представени са подписани от
потребителя общи условия. Предоставянето, респ. получаването на
предварителна информация е удостоверено с поставянето на подпис на
договора за кредит, доколкото кредитополучателят в чл. 4, ал. 2 от Договора е
посочил, че е получил стандартен европейски формуляр и е запознат с всички
условия на договора. Доколкото липсва формиране на лихвени процент на
база на променлива компонента (референтен лихвен процент), то е
невъзможно кредиторът да посочи индекс или референтен лихвен процент,
който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите,
условията и процедурите за промяна на лихвения процент, респ. методиката
за изчисляване на референтния лихвен процент съгласно чл. 33а ЗПК, тъй
3
като по договора е приложим фиксиран, изначално определен, непроменлив
лихвен процент. В този смисъл липсва нарушение на разпоредбата на чл. 11,
ал. 1, т. 9 ЗПК. Тъй като договорът е сключен при фиксиран лихвен процент
за целия му срок и за всички вземания по него, последното изискване на чл.
11, ал. 1, т. 11 ЗПК – за посочване последователността на разпределение на
вноските между различните неизплатени суми, дължими при различни
лихвени проценти за целите на погасяването, е неприложимо.
Предвид гореизложеното, че договорът за потребителски кредит е
сключен в писмена форма на хартиен носител по ясен и разбираем начин,
както и с оглед обстоятелството, че всички елементи на договора се
представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт, който според
настоящия състав е не по-малък от 12 и е предвидена възможност за отказ от
сключения договор, съдът счита, че сключеният договор е валиден и отговаря
на изискванията, които поставя ЗПК.
Съдът следва служебно да извърши преценка за действителността на
уговорените в договора клаузи. Съдът намира за неравноправни клаузите в
договора, установяващи задължение за кредитополучателя да заплати
неустойка за неизпълнение на договорна задължение, но такава не се
претендира в настоящия случай и не влече като последица нищожност на
целия договор.
Неоснователно е направеното от ответника възражение за нищожност
на клаузата за възнаградителна лихва поради противоречие на добрите нрави.
Съгласно разясненията, дадени в Тълкувателно решение № 1/2009 г. ОСТК,
ВКС, добрите нрави са неписани и несистематизирани морални правила без
конкретика, но които изхождайки от принципа за справедливост са
общоприети в обществото и субектите на правото следва да се ръководят от
тях. Въпреки тяхната абстрактност законът им е придал правно значение,
защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на
противоречието на договора със закона (чл. 26, ал. 1 ЗЗД). Следва да се има
предвид, че заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на
чл. 3, ал. 1, т. 3 ЗКИ, която е подчинена не на регистрационен режим в БНБ, а
на лицензионен. Върху небанковите институции не се упражнява постоянен
надзор, а тяхната дейност е уредена с подзаконов нормативен акт – Наредба
№ 26 от 23.04.2009 г. за финансовите институции. Основната им
характеристика, която предпоставя и посочените различия с банките е, че те
отпускат заеми със средства, които не са набрани чрез публично привличане
на влогове или други възстановими начини. Поради тази причина тяхната
дейност не би могла да бъде финансирана от друго място освен от
лихвоносни заемни средства поради което и лихвите по тях са в пъти по-
високи от тези предлагани от банките. От друга страна в случая се касае за
възнаградителна лихва, т. е. сумата, дължима за ползване на финансов ресурс
(капитал). Разпоредбата на чл. 10, ал. 2 ЗЗД определя, че лихви могат да се
уговарят до размер, определен от МС, но същевременно с § 1. от ПМС №
72/08.04.1994 г. е отменено ПМС № 1238/25.06.1951 г. за определяне
максималният процент на договорните лихви и след него все още не е издаден
друг подзаконов акт, поради което и принципно за страните не съществува
4
пречка да уговорят възнаградителна лихва над размера на законната лихва.
Отчитайки, че възнаградителната лихва е цена за предоставеното ползване на
заетата сума, която е следвало да бъде върната в сравнително кратък срок и
съобразявайки се с обстоятелството, че се касае за необезпечен кредит,
предоставен от финансова институция, която се издържа само и единствено
от това, на физическо лице, настоящият състав приема, че размерът на
годишния лихвен процент от 40,08 % при потребителски заем от 1400 лева,
със срок на ползване от 43 месеца не противоречи на добрите нрави, тъй като
е обясним с разходите, които прави заемодателя, както и с риска, който носи,
а също и с размера на добросъвестно очакваната от сделката печалба и при
отчитане на факта, че се касае за необезпечено вземане, с единствен длъжник
по него. Не е налице и нарушение на законовото изискване в чл. 19, ал. 4 ЗПК
– годишният процент на разходите да не надвишава петкратния размер на
законната лихва по просрочените задължения в левове, доколкото по
конкретния договор той е определен на 49,66 %, а размерът на законната
лихва е 10 %, което показва, че не надвишава петкратния размер на лихвата.
Уговореният ГПР не противоречи и на добрите нрави, тъй като уговореният
процент на „оскъпяване” на заетите парични вноски не злепоставя интереса
на икономически по-слабата страна в облигационното отношение.
С исковата молба цесионерът кредитор е представил уведомление,
адресирано до ответника, с което му се съобщава извършената цесия. Следва
да се посочи, че уведомление, изходящо от цедента, но приложено към
исковата молба на цесионера и достигнало до длъжника със същата,
съставлява надлежно съобщаване за цесията, съгласно чл. 99 ал.3 пр. първо
ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника, на
основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Същото следва да бъде съобразено като факт от
значение за спорното право, настъпил след предявяване на иска, на основание
чл. 235, ал. 3 ГПК. В случая уведомлението за извършената цесия изхожда от
цедента „ФИРМА“ ООД чрез неговия пълномощник – цесионера „ФИРМАта“
ЕАД, допколкото липсва забрана цедентът да упълномощи цесионера да
уведоми длъжника за извършеното прехвърляне на вземането. В случая по
делото е представено пълномощно, по силата на което цедентът е
упълномощил цесионера да уведоми от негово име всички длъжници по
всички вземания на дружеството, прехвърлени с договор за продажба и
прехвърляне на вземания /цесия/. Ето защо съдът следва да приеме, че
уведомяването е извършено от цесионера, който е изрично овластен от
цедента за това.
Предвид всичко изложено настоящият съд намира, че по
производството се установява, наличието на валидно облигационно
правоотношение по договор за заем, както и че вземанията по процесния
договор са цедирани на „ФИРМА“ ЕАД, за което прехвърляне ответникът е
надлежно уведомен.
Съгласно чл. 79, ал. 1 ЗЗД ако длъжникът не изпълни точно
задължението си на падежа, кредиторът има право да иска изпълнението
заедно с обезщетение за забавата или да иска обезщетение за неизпълнение.
Според разпоредбата на чл. 240, ал. 1 ЗЗД, с договора за заем заемодателят
5
предава в собственост на заемателя пари или други заместими вещи, а
заемателят се задължава да върне заетата сума или вещи от същия вид,
количество и качество. Договорът за заем е реален договор и предаването на
дадената в заем сума е елемент от фактическия състав на сделката - договорът
се смята сключен от момента на предаването на заемната сума, респективно
на заеманите вещи. За да е налице договор за заем между страните по делото,
не е достатъчно заемодателят да предаде на заемателя дължимата сума, а е
нужно и заемателят да се задължи да я върне.
Съдът приема, че от приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза
по безспорен начин се установява, че кредиторът е изпълнил задълженията си
по процесния договор за кредит, в срок и съобразно условията на договора.
Фактът на усвояване на сумата по договора за паричен заем не се оспорва от
ответника. От своя страна и при условие на точно и своевременно изпълнение
от ищеца, ответникът не е изпълнил насрещното си задължение за връщане на
сумата в пълен размер. До приключване на съдебното дирене ответникът не е
представил доказателства /вносна бележка, платежно нареждане и т.н./, от
които да се установи погасяване на дълга му. По изложените съображения,
съдът приема, че процесният договор установява възникнали задължения на
заемополучателя /ответника/ по предоставения паричен заем. Установява се и
изпълнение на задълженията по същия от страна на кредитора - предаването
на паричния кредит на заемополучателя, поради което може да се иска
изпълнение на насрещното задължение - връщане на паричния заем по
регламентиран от договора начин. Установи се от приетото заключение, че
непогасеният остатък от главницата е в размер на претендирания от ищцовото
дружество 1400,00 лева, поради което искът следва да бъде уважен изцяло,
ведно със законната лихва, считано от подаване от 30.06.2021 г. до погасяване
на задължението. От процесния договор за паричен заем се установява, че
страните са уговорили ответникът да заплаща годишен лихвен процент в
размер на 49,66 %, както и годишен процент на разходите в размер на 40,08
%. От заключението на приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза се
установява, че непогасеният размер на договорна лихва в посочения период е
в размер на сумата от 245,71 лв., поради което искът следва да бъде уважен в
пълен размер.
С оглед основателността на иска за главница, основателен се явява и
обективно съединеният иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за лихва за забава в
плащането на главницата. Уговореният между страните падеж за погасяване
на последната вноска като при неизпълнение на парично задължение в срок
длъжникът дължи обезщетение в размер на законната лихва от деня на
забавата. Изчисленият от вещото лице размер на лихва за забава върху
главницата за процесния период възлиза на сумата от 295,24 лева, до който
размер следва да бъде уважен искът, като за горницата до пълния предявен
размер следва да бъде отхвърлен като неоснователен.
При този изход на спора и двете страни имат право на разноски. В
съответствие със задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно
решение № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 12, съдът следва да се произнесе и
по разпределението на отговорността за разноски в заповедното и исковото
6
производство.
Предвид изрично направеното искане в тази насока в полза на ищеца
следва да се присъдят разноските съобразно представения списък по чл. 80
ГПК, в размер на 50,66 лева – платена държавна такса в заповедното
производство и юрисконсултско възнаграждение в размер на 50,00 лева –
определено от съда възнаграждение съгласно чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 37 ЗПП
вр. чл. 26 от Наредба за заплащане на правната помощ, при съобразяване
извършените действия, материалния интерес, фактическата и правна
сложност на делото. Съобразно уважената част от исковете в тежест на
ответника следва да се присъди сумата от 77,13 лева – разноски в
заповедното производство. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК заявителят (ищец)
има право на направените от него разноски в исковото производство в размер
на 50,66 лева – платена държавна такса в исковото производство, 200,00 лева
– депозит за ССчЕ и юрисконсултско възнаграждение определено от съда в
размер на 100 лева съгласно чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 37 ЗПП вр. чл. 25, ал. 1
от Наредба за заплащане на правната помощ, при съобразяване извършените
действия, материалния интерес, фактическата и правна сложност на делото.
Съобразно уважената част от исковете в тежест на ответника следва да се
присъди сумата от 268,71 лева – разноски в исковото производство.
Ответникът не представя доказателства за извършване на разноски,
поради което такива не следва да се присъждат.
На основание чл. 77 ГПК страните следва да бъдат осъдени съобразно
изхода на спора да заплатят дължимия депозит за експертиза в размер на
200,00 лева, който е останал неплатен.
Мотивиран от гореизложеното, настоящият състав на Софийски
районен съд
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 422 ГПК вр. чл. 9
ЗПК вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 99 ЗЗД, че Ц. С. С., ЕГН **********, с
адрес с. Н., ул. „И.” № 20 ДЪЛЖИ на „ФИРМА“ ЕАД, ЕИК ....., със
седалище и адрес на управление: /населено място/, ... сумата от сумата от
1400,00 лева – главница по Договор за паричен заем № .../10.08.2018 г.
сключен със „ФИРМА” ООД, ведно със законна лихва от 30.06.2021г. до
изплащане на вземането, договорна лихва от 17.08.2018г. до 07.06.2019 г. в
размер на 245,71 лева и мораторна лихва от 18.08.2018г. до 30.06.2021 г. в
размер на 295,24 лева, за които суми е издадена Заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК от 26.08.2021 г. по ч.гр.д. №
45212/2021 г. по описа на СРС, 166 състав като ОТХВЪРЛЯ предявения
иск за мораторна лихва за горницата над посочената сума до пълния предявен
размер от 887,23 лева като НЕОСНОВАТЕЛЕН.
ОСЪЖДА Ц. С. С., ЕГН **********, с адрес с. Н., ул. „И.” № 20 ДА
ЗАПЛАТИ на „ФИРМА“ ЕАД, ЕИК ....., със седалище и адрес на
управление: /населено място/, ... на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от
7
77,13 лева – разноски в заповедното производство и сумата от 268,71 лева –
разноски в исковото производство пред СРС.
ОСЪЖДА Ц. С. С., ЕГН **********, с адрес с. Н., ул. „И.” № 20 ДА
ЗАПЛАТИ в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на Софийски
районен съд на основание чл. 77 ГПК сумата от 153,26 лева – депозит за
ССчЕ.
ОСЪЖДА „ФИРМА“ ЕАД, ЕИК ....., със седалище и адрес на
управление: /населено място/, ... ДА ЗАПЛАТИ в полза на бюджета на
съдебната власт по сметка на Софийски районен съд на основание чл. 77
ГПК сумата от 46,74 лева – депозит за ССчЕ.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчване на препис на страните.
ПРЕПИС от решението да се връчи на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8