Решение по дело №1403/2021 на Окръжен съд - Стара Загора

Номер на акта: 43
Дата: 23 февруари 2022 г. (в сила от 23 февруари 2022 г.)
Съдия: Иванела Атанасова Караджова
Дело: 20215501001403
Тип на делото: Въззивно търговско дело
Дата на образуване: 22 октомври 2021 г.

Съдържание на акта

РЕШЕНИЕ
№ 43
гр. С.З., 23.02.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – С.З., II ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и шести януари през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Румяна Б. Пенева
Членове:Иванела Ат. Караджова

Трифон Ив. Минчев
при участието на секретаря Стойка Ив. Нанева
като разгледа докладваното от Иванела Ат. Караджова Въззивно търговско
дело № 20215501001403 по описа за 2021 година
Обжалвано е решение №223 /19.07.2021 г. по гр.д.№3418/2020 г . по описа
на Районен съд-С.З.,в частта,с която се отхвърля предявения от „М.” ООД,
С., бул. ***, ЕИК ***, представлявано от И.Х.Г., против АШ. АС. АШ. от гр.
С.З., ул.*** иск за установяване съществуване на вземането по заповед за
изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК № 577/27.04.2020 г. по
ч.гр.д.№ 1334/2020 г. по описа на Старозагорския районен съд в останалата
част до претендирания размер 240,17 лева - възнаградителна лихва по договор
за финансов лизинг със задължително придобиване на собствеността върху
лизинговия актив №АG0006084 за периода 04.02.2019г. до 15.03.2019г., като
неоснователен.
Въззивникът „М.“ ООД чрез процесуалния си представител в
депозираната въззивна жалба излага съображения относно
незаконосъобразността на решението в обжалваната част. Моли решението на
районния съд да бъде отменено в обжалваната част и да се постанови друго
по същество на спора,с което да се уважи предявения иск.Претендира
присъждане на направените по делото разноски.
Въззиваемият АШ. АС. АШ. чрез назначения особен представител взема
1
становище,че въззивната жалба следва да се остави без уважение.Излага
аргументи.
Съдът като прецени събраните по делото доказателства по отделно и в
тяхната съвкупност намира за установено следното:
Жалбата е допустима.
Разгледана по същество е неоснователна.
Предявен е иск с правно основание чл.415, ал.1, т.2 ГПК.
Ищецът „М.” ООД, гр. С. твърди в исковата си молба, че на 04.01.2019г.
между „М." ЕООД (с вписана впоследствие промяна в правната форма в
ООД), ЕИК ***, в качеството на лизингодател, и АШ. АС. АШ., в качеството
на лизингополучател, бил сключен договор за финансов лизинг със
задължително придобиване на собствеността № AG0006084. В изпълнение на
задълженията си лизингодателят придобил собствеността върху посочения от
лизингополучателя лек автомобил марка „Mercedes-benz" модел „А 160",
идентификационен номер на рама WDD1690061J063442, pe^ № СТ5021ВХ и
предоставил ползването му на лизингополучателя, за което бил съставен
приемо-предавателен протокол от 07.01.2019г. Лизингополучателят заплатил
авансова вноска и първоначални разходи по смисъла на приложимите общи
условия, като размерът на финансирането бил 2125,00 лева. Всички
съществени условия били подробно описани в договора, приетите от клиента
общи условия и приложенията - неразделна част от договора.
Лизингополучателят поел задължение за заплащане на месечни вноски, както
и да използва вещта лично, по предназначение и с грижата на добър стопанин.
Договорен бил срок от 24 месеца, изтичащ на 04.01.2021 г. съгласно
приложения погасителен план - неразделна част от договора за финансов
лизинг. Договорен бил с фиксиран лихвен процент в размер на 41,16 %,
съответно размер на месечни анюитетни вноски от 193,17 лв. Твърди, че не
било постъпило нито едно плащане от лизингополучателя по договорения
погасителен план. Към 15.03.2019 г. били неплатени: вноска №1 по
погасителен план с падеж 04.02.2019 г. и вноска №2 по погасителен план с
падеж 04.03.2019 г. Предвид допуснатото неизпълнение на договорни
задължения лизингодателят отправил уведомление за разваляне на договора,
получено лично от лизингополучателя. Предвид допуснатото неизпълнение и
съгласно клаузите на договора за финансов лизинг, издирването и
2
изземването на лизинговия актив било възложено на външна агенция - „Ф."
ЕООД. На 15.03.2019 г. лизинговият актив бил иззет от наетия за целта
изпълнител. Съставен бил приемо - предавателен протокол.
Твърди се ,че лизингополучателят продължил да ползва лизинговия актив
до 15.03.2019 г., на която дата лизинговият актив бил върнат във владение на
собственика лизингодател. На основание чл. чл. 345 от ТЗ във вр. с чл. 8.1 от
приложимите към договора общи условия за периода, през който лизинговият
актив бил ползван от лизингополучателя, последният дължал заплащането на
договорените месечни вноски по погасителен план от първа /с падеж
04.02.2019 г./ до втора /с падеж 04.03.2019 г./ включително и част от трета
вноска /за период от 05.03.2019 г. до 15.03.2019г./ в общ размер от 447,74
лева, в това число главница в размер на 207,57 лева и възнаградителна лихва в
размер на 240,17лева. На основание чл. 15.1 от приложимите ОУ, предвид
допуснатата забава в плащанията на първа до втора вноска била начислена
неустойка в размер на 1,17лева към 15.03.2019 г. както следва: за забава в
плащането на вноска №1 по погасителен план с падеж 04.02.2019 г. - 0,91
лева; за забава в плащането на вноска №2 по погасителен план с падеж
04.03.2019 г. - 0,26 лева; на основание чл.15.5 от приложимите към договора
общи условия лизингополучателят дължал на лизингодателя неустойка за
прекратяване на договора по вина на лизингополучателя в трикратен размер
на договорената месечна вноска или общо 579,51 лева, дължима еднократно
към датата на прекратяване на договора, формирана като сбор от три месечни
вноска, всяка една в размер на 193,17 лева. На основание чл. 8.6. във вр. с чл.
8.7.4 от общите условия, лизингополучателят дължал да възстанови на
лизингодателя направените разходи за заплащане на данъци на основание чл.
чл.52- 61 от Закона за местните данъци и такси: за 2019 г. в размер на 9,03
лева. Данъците били заплатени по сметка на СО - район И. - по седалище на
данъчнозадълженото лице. На основание чл. 8.6. във вр. с чл. 8.7.5 от общите
условия, лизингополучателят дължал да възстанови на лизингодателя
направените разходи за заплащане на застрахователна премия по
задължителна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите" - по
полица BG/22/119001255747 на „Лев Инс“ АД, вноска №1. Премията била
заплатена от собственика на основание чл. 483 от КЗ по сметка на
застрахователния брокер „Б.“ ООД съгласно издадена сметка. На основание
чл. 14.4 във вр. с чл. 8.7.10 от общите условия, лизингополучателят дължал да
3
възстанови на лизингодателя направените разходи за възстановяване на
владението на лизинговия актив. За целта били ползвани услугите на трето
лице - „Ф." ЕООД. Съгласно рамков договор за поръчка от 29.05.2017 г.
между „М." ЕООД и „Ф." ЕООД дължимото възнаграждение възлизало на
540,00 лева с ДДС за издирване и изземване на автомобили до 3,5 тона.
Издадена била фактура №208/18.03.2020 г. за платеното комисионно
възнаграждение и допълнителни разходи по изпълнение на поръчката.
Ответникът АШ. АС. АШ. , чрез назначения му особен представител -
адв. В.Ц., завява, че оспорва предявения иск по основание и размер. Оспорва
твърдението, че между страните по спора е възникнало облигационно
правоотношение по договор за финансов лизинг със задължително
придобиване на собствеността върху лизинговия актив, като счита, че
договорът, ведно с неговите приложения, не носи подписа на лицето, от чието
име същият е подписан за лизингополучател. Оспорва твърдението, че е
получил уведомление за разваляне на договора. Също така оспорва
твърдението, че лизинговият актив е бил иззет от него чрез „Ф." ЕООД. В
нарушение на добрите нрави било задължението за заплащане на годишен
лихвен процент в размер, надвишаващ трикратния размер на законната лихва,
поради което в тази част намира договора за недействителен. Счита, че
неустойката за прекратяване на договора по вина на лизингополучателя била
определена в прекомерен размер, като същата не съответствала на евентуално
претърпените за лизингодателя вреди от развалянето на договора. Поради
противоречие със закона намира за недействителна договорката за заплащане
на публично задължение на лизингодателя от страна на лизингодателя поради
отсъствие на предвидените в ЗМДТ предпоставки за това. Поради същите
съображения намира за недействителна договорката за заплащане на
застрахователна премия върху предоставен по договор за лизинг автомобил,
поради това, че ползвателят не бил задължен по смисъла на КЗ субект.
Представеният с исковата молба приемо-предавателен протокол за
доброволно предаване на лизинговия актив опровергавал твърдението, че
същият е бил принудително иззет от лизингополучателя със съдействието на
трето лице. Моли съда да постанови съдебен акт съобразен със събраните по
делото доказателства.
Съдът като обсъди събраните по делото доказателства по отделно и в
тяхната съвкупност намери за установено следното:
4
Видно от приложеното ч. гр. д. № 1334/2020 г. по описа на Старозагорския
районен съд, съдът е издал заповед за изпълнение на парично задължение по
чл.410 ГПК № 577/27.04.2020 г. за сумата 207,57 лева за падежирали и
непогасени лизингови вноски по главница по договор за финансов лизинг със
задължително придобиване на собствеността върху лизинговия актив
№AG0006084 от 04.01.2019г., дължими за периода 04.02.2019г. до
15.03.2019г., с 240,17 лева за падежирали и непогасени лизингови вноски за
възнаградителна лихва по договор за финансов лизинг със задължително
придобиване на собствеността върху лизинговия актив №AG0006084
,дължими за периода 04.02.2019г. до 15.03.2019г., с 1,17 лева неустойка за
забава на плащане на лизингови вноски, дължима за периода от 04.02.2019 г.
до 15.03.2019 г., с 579,51 лева неустойка за прекратяване на договора по вина
на лизингополучателя, начислена еднократно към датата на прекратяване на
договора на основание чл.15.5 от общите условия; с 9,03 лева заплатен данък
по чл.52 и сл. от ЗМДТ за 2019г. на основание чл.8.6 от приложимите общи
условия във вр.с чл.345 /2/ от ТЗ; със 132,21 лева заплатени от лизингодателя
застрахователни премии на основание чл.8.6 от приложимите общи условия
във вр.чл.345 /2/ от ТЗ; с 914,40 лева разходи за възстановяване на лизинговия
актив на основание чл.14.4 във вр. чл.8.7.10 от приложимите общи условия и
законна лихва от 21.04.2020 г. до изплащане на вземането . Заповедният съд е
приел, че съобщението е връчено на длъжника при условията на чл.47, ал.5
ГПК и е дал указания за предявяване на установителен иск, като в срока по
чл.415, ал.4 от ГПК е подадена настоящата искова молба.
Не е спорно по делото,че е представен договор за финансов лизинг със
задължително придобиване на собствеността върху лизинговия актив
№AG0006084 от 04.01.2019г. по силата на който „М." ЕООД, гр.С., като
лизингодател, е предоставило на ответника ползването на лек автомобил
марка „Mercedes-benz" модел „А160", идентификационен № на МПС
WDD1690061J063442, pen № СТ5021ВХ срещу поето от лизингополучателя
задължение да заплати възнаграждение в размер на 4500 лв. и 1511,08 лв.
лихва, платимо както следва: 1375 лв. първоначална вноска, а останалата част
- в срок от 24 месеца съобразно погасителен план, предвиждащ заплащането
на 24погасителни вноски от 193,17 лв. всяка. Уговорена е възможност за
придобиване на собствеността върху вещта /чл.5 от договора/ като рискът от
5
случайното погиване или повреждане на вещта е за лизингополучателя /чл.5.5
от общите условия към договора/.
От представените по делото 2 бр. приемателно-предавателни протоколи е
видно, че ищецът е предал на ответника лекия автомобил, предмет на
лизинговия договор.
В хода на първоинстанционното производство е назначена съдебно-
икономическа експертиза като на осн.чл.272 ГПК настоящата инстанция
препраща към мотивите на първоинстанционното решение в тази част.
Съгласно чл. 9 ЗЗД ,страните могат свободно да определят съдържанието
на договора, доколкото то не противоречи на добрите нрави. Клаузата за
възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва
противоречи на добрите нрави.В конкретния случай уговорената между
страните годишна лихва в размер на 41,16 % надвишава повече от четири
пъти размера законната лихва за забава, поради което следва се приеме, че
уговорката за заплащането й се явява нищожна на основание чл.26, ал.1,
предл. 3 ЗЗД, вр. с чл.9 ЗЗД. Тази уговорка не поражда правни последици и на
ищеца следва да бъде присъден само размерът на законната лихва.
Настоящата инстанция споделя довода на районния съд,че
възнаградителната лихва следва да бъде начислена именно върху
действително ползвания от ответника паричен ресурс, представляващ
разликата между стойността на лизинга 4500 лв. и заплатената на 04.01.2019 г.
от лизингополучателя първоначална вноска в размер на 1375 лв.
С нормата на чл.19 ал.4 ЗПК е установена граница на свободата на
договоряне,чието превишение е нарушение на добрите нрави.Съгласно чл.19
ал.1 ЗПК в годишния процент на разходите се включват всички общи разходи
за потребителя-настоящи или бъдещи като лихви,други преки или косвени
разходи,комисиони,възнаграждения от всякакъв вид,в т.ч. тези,дължими на
посредниците за сключване на договор.
С оглед на изложеното следва да се приеме,че е налице противоречие на
постигнатата договореност за размера на възнаградителната лихва с
принципите на равнопоставеността и добрите нрави.Първоинстанционното
решение в обжалваната част като правилно и законосъобразно следва да се
потвърди.
6
Водим от горното,съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №223 /19.07.2021 г. по гр.д.№3418/2020 г . по
описа на Районен съд-С.З. в обжалваната част.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7