Р Е
Ш Е Н
И Е
гр. София, 4.06.2019
г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
ГК, ІV- Б въззивен състав, в публично съдебно
заседание на осми ноември през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Рени Коджабашева
ЧЛЕНОВЕ: Станимира Иванова
мл. съдия Андрей Г.
при участието на секретаря Капка Лозева, като
разгледа докладваното от съдия Коджабашева гр. дело № 3112 по описа за 2018 година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл.196 и сл. ГПК /отм./.
С
Решение от 13.09.2017 г., постановено по гр. дело № 10463/ 2007 г. на Софийски
районен съд, І ГО, 50 състав, са отхвърлени предявените от С.И.В. /ЕГН **********/,
Е.Х.Д. /ЕГН **********/, И.Т.В. /ЕГН **********/ и И.В.В.
/ЕГН **********/ срещу А.Х.Ч. /ЕГН **********/, М.К.К.
/ЕГН **********/, Х.М.Ч. /ЕГН **********/, Л.И.П. /ЕГН **********/ и Д.Д.П. /ЕГН **********/ положителни установителни искове по чл.97, ал.1 ГПК- 1952 г. /отм./ за
признаване за установено, че С.И.В., Е.Х.Д., И.Т.В. и И.В.В.
са собственици на недвижим имот: АПАРТАМЕНТ, находящ
се в гр. София, в сграда на бул. „********/сега № 51/, състоящ се от три стаи,
хол- салон, баня, кухня, клозет, стая за прислуга, три антрета и тераса, с обща
площ 199 кв.м., заедно със зимнично и таванско
помещения и 16/ 100 идеални части от общите части на сградата и от дворното
място, съставляващо парцел VIII, кв.437а по
плана на гр. София, който имот по действаща кадастрална карта съставлява
жилище- апартамент с кадастрален идентификатор
68134.105.159.1.1, с площ 188.62 кв.м., с прилежащи мазе № 4 и
таван № 1, с адрес на имота: гр. София, бул. „********. ********, заедно със
съответните идеални части от поземления имот, в който е построена сградата,
съставляващ имот с идентификатор 68134.105.159, с площ от 277 кв.м., с адрес:
гр. София, бул.„********. ********. Със същото решение са отхвърлени и предявените
от С.И.В. /ЕГН **********/, Е.Х.Д. /ЕГН **********/, И.Т.В. /ЕГН **********/ и И.В.В. /ЕГН **********/ срещу Л.И.П. /ЕГН **********/ и Д.Д.П. /ЕГН **********/ искове по чл.108
ЗС за признаване за установено, че С.И.В., Е.Х.Д., И.Т.В. и И.В.В. са собственици на гореописания недвижим имот: АПАРТАМЕНТ
в сградата на бул.“********/сега № 51/, състоящ се от три стаи, хол- салон,
баня, кухня, клозет, стая за прислуга, три антрета и тераса, с обща площ от 199
кв.м, ведно с принадлежности, и за осъждане на ответниците
да предадат на ищците владението върху същия имот. На основание чл.78, ал.3 ГПК
ищците С.В., Е.Д., И.В. и И.В. са осъдени да заплатят на ответника Л.П. сумата 400 лв.- разноски
по делото; на ответницата Д.П. сумата 1500
лв.- разноски; на ответника А.Ч. сумата 2 173.80 лв.- разноски; и на адв.
Б.Б. сумата 1 851.10 лв.- възнаграждение за адвокатска помощ по чл.38
ЗАдв.
Постъпила
е въззивна жалба от С.И.В., Е.Х.Д., И.Т.В. и И.В.В. /ищци по делото/, в която са изложени оплаквания за
неправилност и необоснованост на постановеното от СРС решение, с искане да бъде
постановена отмяната му и да бъде постановено решение за уважаване на
предявените искове за собственост, с присъждане на разноски за двете съдебни
инстанции.
Въззиваемите страни А.Х.Ч., М.К.К.
и Х.М.Ч. /ответници по делото/ оспорват жалбата и
молят постановеното от СРС решение като правилно да бъде потвърдено, като
претендират разноски за въззивното производство.
Въззиваемата страна Л.И.П. /ответник по делото/ оспорва
жалбата и моли постановеното от СРС решение да бъде потвърдено, като претендира
разноски за въззивното производство.
Въззиваемата страна Д.Д.П.
/ответница по делото/ не изразява становище по повод подадената от ищците въззивна жалба.
Предявени са установителни искове по чл.97, ал.1 ГПК /отм./ и ревандикационни искове по чл.108 ЗС.
Софийски градски съд, като обсъди
събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл.188, ал.1 ГПК /отм./, намира от фактическа и правна страна следното:
Жалбата,
с която е сезиран настоящият съд, е подадена в срока по чл.197 ГПК /отм./ и е
процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
По
предявените установителни искове за собственост по
чл.97, ал.1 ГПК /отм./ ищците дължат да установят чрез пълно и главно доказване
материално- правната си легитимация, т.е. че са собственици на процесния недвижим имот АПАРТАМЕНТ на ІІ етаж в сградата на
бул.“***** Г.”***, ведно с принадлежности, на твърдяното придобивно
основание- настъпила по силата на закона- чл.1 ЗВСОНИ, реституция на имота,
конфискуван от наследодателката им Ж.С.В.
/поч. 1999 г./
по реда на
Закона за конфискуване на придобитите чрез спекула и по незаконен начин имоти.
Л.2 на Реш. по гр.д.№ 3112/ 2018 г.- СГС, ГК, ІV- Б с-в
Основателността
на предявените по делото ревандикационни искове по
чл.108 ЗС е предпоставена от кумулативната наличност
на следните материално- правно предпоставки: 1/ ищците да са собственици на процесния имот; 2/ имотът да се владее или държи от ответниците /да се намира във фактическата им власт/; 3/ ответниците да владеят или държат имота без правно
основание.
Съвкупният
анализ на събрания по делото доказателствен материал
не може да обоснове извод на въззивния съд за притежавана
от ищците материално- правна легитимация на собственици на процесния
апартамент, поради което и предявените установителни
искове за собственост и исковете за ревандикация на същия
следва да бъдат отхвърлени като неоснователни и недоказани.
Според
фактическите твърдения на ищците легитимацията им на собственици на процесния апартамент в сградата на бул.„***** Г.”***
произтича от настъпила в тяхна полза реституция по Закона за възстановяване
собствеността върху одържавени недвижими имоти /ЗВСОНИ/- в сила от 25.02.1992
г., с измененията от 22.11.1997 г. /& 2, ал.1 от ПЗР на ЗОСОИ- обн. ДВ- бр.107 от 18.11.1997 г./. За да настъпи
реституционният ефект в посочената по- горе хипотеза, следва имотът да е
конфискуван по Закона за конфискуване на придобити чрез спекула и по незаконен
начин имоти /в сила от 1946 г., с изтекъл срок на действие/, да съществува
реално във вида, в който е отчужден, и към датата на влизане на реституционния
закон в сила /в случая- 22.11.1997 г./ да е бил в патримониума
на държавата, общините или техни предприятия или еднолични дружества.
Установява
се въз основа на събраните в процеса писмени доказателства, а и не е спорно между
страните, че процесният имот е принадлежал на наследодателката на ищците Ж.И.В. /починала 1999 г./-
съгласно Нотариален акт за продажба № 127, т.ХІ, рег.2187, н.д.№ 2012/ 1945
г.на I нотариус при Софийски областен съд и Договор за делба от 5.12.1945 г. с
нотариална заверка на подписите, от която е конфискуван с Присъда от 3.12.1946
г. на Пазарджишки окръжен съд по конфискационно дело
№ 2/ 1946 г., издадена на основание Закона за конфискуване на придобити чрез
спекула и по незаконен начин имоти /ЗКПСННИ- 1946 г./, като за придобиването му
от Държавата въз основа на така извършената конфискация е съставен Акт за
държавна собственост № 3910/ 16.02.1961 г., в който е посочено и че имотът е
отстъпен за правителствени нужди на УБО.
В
последствие, през 1973 г. процесният апартамент в
сградата на бул. ”***** Г.“***, е отреден като имотно обезщетение за отчужден
от Е.Ч./също през 1973 г./ недвижим имот на бул*********в
гр. София, представляващ дворно място с площ от 4 379 кв.м., съставляващо
парцели VI, VII и VIII от кв.189 по плана на гр. София, м.“Красно село,
Княжевско“, ведно със сграда от един етаж и тавански етаж, придобит от
последната по силата на извършена през 1963 г. покупка от СГНС /Договор за
продажба на държавен недвижим имот от 14.07.1963 г. и Протокол № 15/ 24.06.1963 г.- ст.43 на ИК на
СГНС/. Във връзка с извършената през 1973 г. процедура за отчуждаване и имотно
отреждане са представени по делото Решение по протокол № 5/ 17.04.1973 г. на ИК
на Кирковски РНС- за допускане предварително
обезщетение чрез замяна на ведомствен апартамент на бул. ”***** Г.“; Решение по
протокол № 11/ 18.05.1973 г. на Председателя на ИК на СГНС, с което е одобрено
решението на ИК на Кирковски РНС за обезщетяване на Е.
Д. Ч. с процесния имот срещу отчуждаването на
собствения й имот на бул.”9- ти септември” № 208; а също и дадено на 17.10.1972
г. от Началника на УБО- ДС съгласие за замяна на посочените имоти. След
приключване на процедурата по ЗПИНМ /отм./ за отчуждения от Е.Ч.недвижим имот е
съставен Акт за държавна собственост № 8246/ 2.08.1973 г. с посочено основание
за придобиването му: „за имотно обезщетение, считано от 19.07.1973 г.“, а за
придобития през 1973 г. от Е.Ч.недвижим имот на нейно име е съставен и
констативен Нотариален акт № 190/ 19.07.1973 г.- съобразно § 91, ал.7 ППЗПИНМ
/отм./.
Поддържа
се от ищците, че към 1997 г. /при влизане в сила на приложимата редакция на
ЗВСОНИ- с изм. & 2, ал.1 от ПЗР на ЗОСОИ- обн. ДВ-
бр.107 от 18.11.1997 г., в сила от 22.11.1997 г., обявен за
противоконституционен, считано от 21.03.1998 г./ процесният
апартамент бил в патримониума на държавата, тъй като
административните актове, въз основа на които наследодателката
и праводателка на ответниците-
Е. Д. Ч., е придобила същия, а именно решенията на ИК на Кирковски
РНС от 17.04.1973 г. и на ИК на СГНС от 18.05.1973 г. са нищожни. Нищожността
им- според ищците, произтича от обстоятелството, че не били издадени от
посочените в тях автори /оспорена е автентичността на актовете/, а също и тъй
като Е.Ч.не била собственик на отчуждения имот на бул.“9- ти септември” № 208 в
кв. Княжево- София, тъй като решението за продажбата му от 1963 г. било
нищожно, поради наличие на следните пороци: не било издадено от компетентен
административен орган; купувачката не била наемател на имота и не бил спазен
редът по чл.5, ал.2 и чл.6 НПЖДЖФ- 1957 г. /отм./; решението за продажба не
било утвърдено от Министъра на финансите; поради нищожността на решението за
продажба, нищожен бил и сключеният въз основа на него договор от 1963 г. Наведени
са доводи за нищожност на решенията от 1973 г. за обезщетяване на Е.Ч.с процесния имот и поради липсата на валидно дадено Началника
на УБО- ДС, на което същият бил отстъпен за правителствени нужди, съгласие за
имотното обезщетяване, а също и за нарушение на чл.4 ЗСГ /отм./.
Тъй
като в производството по иск за собственост или по иск за ревандикация
на имота реституираният собственик може да се позове на нищожност на акта за
обезщетяване /административен акт/, валидността на оспорените в настоящия
случай от ищците административни актове следва да бъде преценена
по реда на осъществявания от гражданския
Л.3 на Реш.
по гр.д.№ 3112/ 2018 г.- СГС, ГК, ІV- Б с-в
съд косвен съдебен контрол на административни
актове /в този смисъл: Решение № 61 от 8.07.2011 г. по гр.д.№ 669/ 2010 г. на
ВКС, ГК, ІІ ГО; Решение № 417 от 19.05.2009 г. по гр.д.№ 307/ 2008 г. на ВКС,
III ГО; Решение № 741/ 7.01.2011 г. по гр.д.№ 1971/ 2009 г. на ВКС, IV ГО;
Решение № 1235 от 5.01.2009 г. по гр.д.№ 5235/ 2007 г. на ВКС, V ГО; Решение №
679 от 13.01.2009 г. по гр.д. № 1496/ 2008 г. на ВКС, ГК, ІІ ГО; Решение
№ 405 от 1995 г. по гр.д.№ 1922/ 1994 г. на ВС, Четвърто ГО; Решение № 1688/ 1998
г. на ВКС, Четвърто ГО, и др./. Нищожността на административния акт може да
бъде релевирана в рамките на един гражданско- правен
спор и съответно констатирана от гражданския съд в рамките на задължението му
за преценка на правопораждащите факти, доколкото
конкретен административен акт има значение за конкретния материално- правен
спор. При осъществяването на косвен съдебен контрол за валидност на
административен акт следва да бъдат съобразени и съдебната практика по Тълкувателно
решение № 78/ 1973 г. на ОСГК на ВС, според която в рамките на задължителната
преценка на правопораждащите факти решаващият съд
може да констатира нищожността на един административен акт и с оглед на това,
без да го изменява или отменява, да приеме
съществуването или не на определено правоотношение, както и дадените с ТР № 1/
1991 г. на ВС- ОСГК разяснения, касаещи понятието нищожност на административния
акт, когато последният е издаден при компетентност на административния орган.
Недопустимо
е произнасянето на гражданския съд по реда на косвения съдебен контрол на административни
актове само в случай, че същите са били предмет на проведен пряк съдебно- административен
контрол, при който оспорващата ги страна е участвала, поради задължителната
сила на решението по административния спор за гражданския съд /в този смисъл:
мотиви към ТР № 5/ 2011 г. на ОСГК; Решение № 152/ 2.07.2013 г. по гр.д.№ 1872/
2013 г. на ВКС, ІІ ГО; Решение № 67/ 10.04.2014 г. по гр.д.№ 5615/ 2013 г. на ВКС,
І ГО/. Поради изложеното, когато такъв акт се противопоставя на страна, която
не е участвала в административното производство по издаването му, гражданският
съд инцидентно преценява валидността и законо-съобразността
му. Следва да се отбележи, че макар и неприложимо в настоящия случай
/производството се развива по ГПК- 1952 г. /отм.//, това правило е
законодателно закрепено в чл.17, ал.2 ГПК- 2008 г., според който обхватът на
проверката, която гражданският съд извършва при косвения съдебен контрол,
включва констатации за валидност и изводи за законосъобразност на
административния акт, като съдържанието на проверката за законосъобразност
изисква проверка за материално- правните предпоставки за издаването му.
Условие
за действителността на индивидуалния административен акт е да бъде издаден от
компетентен орган, в съответната форма и при спазване на процесуално- правните
разпоредби по издаването му и материално- правните норми относно съдържанието
му и да е съобразен с основната цел на закона. За да е законосъобразен
административният акт, следва на първо място да е постановен от компетентен орган,
т.е. от орган, оправомощен за това в пределите на
неговата компетентност. Компетентността на административния орган следва да бъде
преценена в две насоки: административна подведомственост при издаването на акта
/административният орган да не навлиза в предмета на дейност на други държавни
органи/ и административна компетентност /разпределението на правомощията по
издаване на административните актове вътре в сферата на административната
подведомственост/. Компетентността на административния орган следва да бъде
спазена в нейните три проявления: по материя, по място и по степен. В правната
теория и съдебната практика по безспорен и категоричен начин е възприет принципът,
че издаденият от държавен орган в нарушение на опредЕ.та
му компетентност административен акт е недействителен-опорочен под формата на
нищожност и не поражда целените с постановяването му правни последици /ТР № 2/
14.05.1991 г.- ОСГК на ВС/. Неспазването на изискванията за компетентност на
административния орган представлява съществено нарушение, което опорочава
неговото воле-изявление и води до нищожност на
издадения административен акт.
Инцидентният
косвен съдебен контрол на административни актове, който гражданският съд може
да осъществява- съгласно даденото в ТР № 6/ 10.05.2006 г. на ОСГК- ВКС
тълкувателно разрешение, има за предмет валидността и материалната
законосъобразност на административните актове с гражданскоправни
последици, в чието производство по издаване и обжалване оспорващият го не е
участвал като страна. Гражданският съд, обаче, не може да контролира
правилността на тези актове. Съгласно т.4 от Тълкувателно решение № 6 от 10.05.2006
г. по т.гр.д.№ 6/ 2005 г. на ВКС, ОСГК /в частта, в която разясненията запазват
действието си след постановеното ТР № 5 от 14.01.2013 г. по тълк.
д.№ 5/ 2011 г. на ВКС, ОСГК/ косвеният съдебен контрол върху индивидуални
административни актове, с които се възстановява собственост по реституционните
закони, се осъществява в исковото производство по спорове за собственост не
само по възражение за нищожност, но и по възражение за материална
незаконосъобразност на акта за реституция на имота.
В
случая оспорените от ищците две решения от 1973 г. са издадени от компетентен
орган- & 83, ал.3 и & 91, ал.1 ППЗПИНМ
/отм./, и в надлежната форма- подписани са от лицата, означени като техни
автори, поради което не са нищожни. Относно оспорванията на автентичността им са изслушани по делото
съдебно- графически експертизи, чиито експертни заключения са възприети от въззивния съд като компетентно и обективно дадени и
обосновават извод за правната им валидност- като издадени от лицата, посочени
като техни автори, имащи правомощия да издават такива административни актове.
Според даденото от вещото лице И. Илиев експертно заключение с дата 8.12.2010
г. решението по протокол № 5/ 17.04.1973 г. е подписано от посоченото като
Председател
Л.4 на Реш.
по гр.д.№ 3112/ 2018 г.- СГС, ГК, ІV- Б с-в
на ИК на Кирковски
РНС лице, а решението по протокол № 11/ 18.05.1973 г. от посочения в него
Председател на ИК на СГНС- И.П., поради което и оспорването се явява
недоказано, а документите автентични, респ. издадените административни актове
са породили валидни правни последици. Автентично е и даденото на 17.10.1972 г.
от Началника на УБО- ДС съгласие „за замяна“ на притежавания от Е.Ч.имот с
апартамента на бул.”***** Г.” № ***, предоставен за ползване на УБО.
Оспорването на този документ е също неоснователно, тъй като дадените в тази
връзка от вещите лица по допуснатите две тричленни експертизи заключения /от
11.09.2014 г. и 17.11.2014 г./ са в смисъл, че документът е автентичен, т.е. авторството
му е потвърдено. Правилно не е взето предвид от първоинстанционния
съд заключението на едноличната експертиза от 6.06.2012 г., според което
документът не е подписан от посочения в него автор- И. К., тъй като превес
следва да бъде даден на заключенията, дадени от мнозинството експерти, базирани
при това на анализ на по- голям обем сравнителен материал. Налице е
следователно и в този случай съгласие, дадено от компетентен орган в изискуемата
от закона форма.
Неоснователни, предвид горното, са
доводите на ищците за нищожност на посочените решения на ИК от 1973 г., поради
липса на съгласие.
Извършеното
през 1973 г. отчуждаване и имотно отреждане е извършено при спазване на
визираните в приложимите нормативни актове- Закон за планово изграждане на
населените места /ЗПИНМ- в сила от 3.01.1950 г., отм. със ЗТСУ /отм./, считано
от 1.06.1973 г./ и Правилник за
приложение на ЗПИНМ /ППЗПИНМ- в сила от 1960 г., отм. с ППЗТСУ /отм./- ДВ, бр.62
от 7.08.1973 г./, разпоредби.Според дадената в ППЗПИНМ /отм./ регламентация,
собствениците на недвижими имоти, засегнати от предвижданията на
градоустройствения план или отредени за мероприятия по уличнорегулационния
план, се обезщетяват предварително, без оглед на времето за осъществяване на
съответните мероприятия (с отстъпване на недвижим имот или с плащане в брой на
определеното парично обезщетение), когато това се налага, за да се задоволят
техни жилищни или други особено важни нужди- § 83, ал.2 ППЗПИНМ /отм./;
недвижимите имоти, които се отстъпват като обезщетение, се определят с решение
на изпълнителния комитет на районния народен съвет- за София, одобрено от
председателя на изпълнителния комитет на окръжния народен съвет- § 91, ал.1
/изм. ДВ- бр.64 от 1965 г./; нотариалните актове за отстъпените имоти се
издават по искане на общината въз основа само на обяснителна бележка и скица
след заплащане дължимата на държавата, съответно на обществената организация,
разлика между стойността на двата имота, освен ако за плащането й е даден срок;
правоимащият се въвежда във владение на имота по
негова молба от съдебния изпълнител въз основа само на нотариалния акт- § 91,
ал.7 ППЗПИНМ /отм./. Посочените нормативни изисквания в случая са спазени, като е издаден
и констативен нотариален акт на името на Е. Ч., който според нормата на § 91,
ал.7 ППЗПИНМ /отм./ се съставя по искане на общината, а не по искане на лицето,
на което е отредено имотното обезщетение.
Съгласно
чл.4 от Закона за собствеността на гражданите /ЗСГ- в сила от 30.03.1973 г., отм.- ДВ, бр.19/ 1.03.2005 г./
жилището или притежаваните идеални части от отделни жилища от лицата по
член 2 не могат да превишават 120 кв. метра застроена площ или площта по ал.2
на този член, освен ако: 1. жилището е заварено от този закон и не е образувано
от отделни жилища със самостоятелни сервизни помещения. 2. жилището е паметник
на културата- ал.1; когато жилищните, здравните и професионалните нужди на
собственика и на членовете на семейството му налагат притежаването на жилище с
по- голяма площ от опредЕ.та в ал.1, разрешава се
придобиването и притежаването й; разрешението се издава от изпълнителния
комитет на окръжния народен съвет, взето с мнозинство повече от половината от
неговите членове- ал.2. Дори да се приеме, че правилото на чл.4 ЗСГ /отм./ в
случая е приложимо, доколкото се касае за имотно отреждане по реда на ЗПИНМ
/отм./ и ППЗПИНМ /отм./, то даденото от Председателя на ИК на СГНС одобрение на
решението на ИК на РНС е в съответствие с това законово изискване. Наред с това
по делото е приложено писмо от 10.07.1973 г. /л.150 от делото на СРС/,
изпратено от СГНС до Кирковски РНС, според което е дадено
съгласие от МФ /с писмо от 25.06.1973 г./ за отстъпването на процесния апартамент срещу отчуждения от Е.Ч.недвижим имот.
Останалите
релевирани от ищците пороци на оспорените
административни актове не могат да обосноват извод за недействителността им и
наличието или липсата им не могат да бъдат разглеждани в рамките на
осъществявания от гражданския съд косвен съдебен контрол на административни
актове. Всякакви други пороци при издаването им могат да бъдат основание за
отмяна, но не и за тяхната нищожност. Правилен е приетият в тази насока от първоинстанционния съд извод, че обсъждането на доводите на
ищците за нищожност на решението на СГНС за продажбата от 1963 г. /тъй като:
липсва издадено от компетентен административен орган решение за това; купувачът
не е бил наемател на имота и не е спазен редът по чл.5, ал.2 и чл.6 НПЖДЖФ-
1957 г. /отм./; решението за продажба не е утвърдено от министъра на
финансите/, както и за нищожност на сключения въз основа на това решение
договор е безпредметно. Ирелевантно за извършваната
относно валидността на административните актове от 1973 г. преценка е
обстоятелството дали лицето, на което процесният имот
е отреден като имотно обезщетение, е било титуляр на правото на собственост
върху отчуждения недвижим имот. Вещноправният ефект
на обезщетяването е настъпил с влизане в сила на валидния административен акт,
с който е извършено имотното отреждане. Само в случай, че е поискана и
постановена отмяна на последния, за инициирането на каквато ищците не притежават материалноправна
легитимация, правото на собственост
Л.5 на Реш. по
гр.д.№ 3112/ 2018 г.- СГС, ГК, ІV- Б с-в
може да бъде изгубено от лицето, получило
имотното обезщетение /арг. чл.99 ЗС/.
Опорочаването
на сделката от 1963 г., ако е налице такова, не може да доведе до опорочаване и
на придобивното основание- имотно обезщетяване от
1973 г., тъй като последното е оригинерен, а не деривативен придобивен способ, и
нищожността на първото не обуславя извод за нищожност на последното.
Правилно
е прието от първоинстанционния съд, че изследването
на посочените в исковата им молба нарушения на нормативни актове, респ.
обосноваващите иска по чл.26 ЗЗД противоречия със закона, са извън обхвата на
дължимата от съда в настоящия случай преценка за валидността на процесното придобивно основание.
Посочените
по- горе нарушения на нормативни актове хипотетично биха могли да бъдат релевирани в производство по предявен специален установителен иск по чл.7 ЗВСОНИ /в сила от 25.02.1992 г./,
предвиждащ възможност за реституция на одържавени недвижими имоти, вкл.
конфискувани по Закона за конфискуване на придобитите чрез спекула и по
незаконен начин имоти /считано от 22.11.1997 г./, като резултат от прогласяване
недействителността на извършени в последствие от Държавата в полза на трети
лица разпореждания, поради нарушение на нормативни актове, но в случая от една
страна преклузивният срок за предявяването на такъв
иск е изтекъл /първоначално до 25.02.1993 г., а след възстановяването му с
& 2, ал.1 от ПЗР на ЗОСОИ- от 22.11.1997 г. до 21.03.1998 г./, и от друга
страна- атакуваният придобивен способ е извън
приложното поле на чл.7 ЗВСОНИ, тъй като предмет на установителния иск по чл.7 ЗВСОНИ е прогласяване
нищожността на придобивни гражданскоправни
сделки, с които имотите по чл.1 и 2 ЗВСОНИ са били прехвърлени от държавата на
трети лица. Тази законова възможност е предвидена за оспорване на сделки, не и на обезщетяване на трети
лица по благоустройствени закони /в този смисъл Решение № 1237 от 01.11.2001 г.
на ВКС, Четвърто ГО/.
Неприложима
в случая е и хипотеза за прогласяването на нищожност по чл.26, ал.1, изр.1 ЗЗД
/противоречие със закона/, тъй като придобиването на процесния
имот от Е.Ч.през 1973 г. не е в резултат на осъществена правна сделка между нея
и Държавата- в лицето на СГНС, а в резултат на реализирана административна
процедура по ЗПИНМ /отм./ и ППЗПИНМ /отм./, приключила с отреждането на имота
като имотно обезщетение за отчужден друг недвижим имот. Освен това, за да бъде
обоснован извод за абсолютна недействителност по смисъла на цитираната законова
норма, следва да е налице противоречие с норма от публичен ред, регламентираща
императивно установена забрана или императивно установени от законодателя
изисквания, касаещи сключването на договор или определянето на неговото
съдържание, какъвто не е настоящият случай. За разлика от случаите, при които е
осъществен сложен фактически състав, съдържащ административен
елемент- издадена от Председателя на ИК на ОбНС
заповед /за продажба или замяна на имот, респ. за определянето на купувачи или приобретатели по замяната/, и гражданско- правен елемент-
сключен въз основа на тази заповед договор за прехвърляне на имота, придобивното основание на Е.Ч.има само административно-
правен характер, макар и с гражданско- правни последици, в който случай нормите
на ЗЗД, касаещи сключването на правни сделки, са неприложими. Същевременно при
наличието на специален иск, какъвто е искът по чл.7 ЗВСОНИ, предявяването на
иск по чл.26 ЗЗД на предвидените в същия общи основания за нищожност, е
недопустимо. Ищците нямат правен интерес да предявят иск по чл.26, ал.1 ЗЗД
срещу физическите лица по придобивната сделка. Извън
хипотезата на чл.7 ЗВСОНИ бившите собственици не биха могли да атакуват сделки
на държавата с имоти, включени в приложното поле на чл.1 и чл.2 ЗВСОНИ, поради
което и иск по чл.26, ал.1 ЗЗД по отношение на тези сделки би бил недопустим /в
този смисъл Решение № 304 от 08.07.2011 г. по гр.д.№ 1576/ 2010 г. на ВКС, ГК,
І ГО/.
При
тези съображения предявените по делото установителни
искове за собственост по чл.97, ал.1 ГПК /отм./ като неоснователни следва да
бъдат отхвърлени. Поради липсата на активна материално- правна легитимация на
ищците, които не установяват при условията на пълно главно доказване да са
титуляри на правото на собственост върху процесния
имот, на отхвърляне подлежат и ревандикационните
искове по чл.108 ЗС, предявени срещу Д.П. и Л.П., легитимиращи се като
собственици и владелци на имота към настоящия момент.
Правилни- според въззивния
съд, са изводите на първо-инстанционния съд и относно
евентуално заявеното от ответниците по иска по чл.108 ЗС възражение за изтекла в тяхна полза придобивна
давност. И при приемането на извод за опорочено придобивно
основание на ответниците, въз основа на събраните
доказателства- писмени и гласни /св. показания на Ем. Д., И. Б.и Кр.Н./, се налага приемането на извод за придобиване по
давност на правото на собственост върху процесния
апартамент чрез непрекъснато добросъвестно владение, продължило повече от 5
години /чл.79, ал.2 ЗС/, считано до датата на подаване на исковата молба
/7.05.2007 г./. Дори придобивното
основание на Е. Ч.- отреждане
на имотно обезщетение, да се приеме за
нищожно, издаденият на нейно име констативен нотариален акт датира от 19.07.1973
г. /Нот. акт № 190/ 1973 г.- л.19 от делото на СРС/, от която дата може да се счита,
че същата е установила фактическа власт- с характер на владение, върху процесния имот. Това следва и от нормата на &
91, ал.7 ППЗПИНМ /отм./. След смъртта на Е.Ч.през 1974 г. имотът е бил предмет
на сключена от законните й наследници съдебна спогодба за делба /Протокол от
31.03.1975 г. по гр.д.№ 1327/ 1975 г. на Софийски районен съд/, по силата на
която е станал изключителна собственост на съпруга й В.В.Ч.,
а след неговата смърт през 1980 г. е преминал
Л.6 на Реш.
по гр.д.№ 3112/ 2018 г.- СГС, ГК, ІV- Б с-в
последователно в имуществените сфери на единствената
му законна наследница /дъщеря/ И. Ч. /по наследяване/, П.Ч. и А.Ч. /по силата
на три дарения, извършени от И. Ч. през 1981 г. и 1982 г./, чието добросъвестно
владение не е опровергано по чл.70, ал.2 ЗС. Приложим в случая- съгласно
даденото в Тълкувателно решение № 6/ 10.05.2006 г. на ВКС- ОСГК- т.3,
тълкувателно разрешение, е 5- годишният давностен
срок, чийто начален момент е 22.11.1997 г.- датата на твърдяната реституция в
полза на наследниците на Ж. В. /от която имотът е конфискуван през 1946 г. по
реда на Закона за конфискуване на придобитите чрез спекула и по незаконен начин
имоти/ по ЗВСОНИ, въведена с изм. на ЗВСОНИ- & 2, ал.1 от ПЗР на ЗОСОИ /обявен
за противоконституционен, считано от 21.03.1998 г./, и към датата на подаване
на исковата молба- 7.05.2007 г., е изтекъл. През периода до 1997 г. придобивна давност в полза на ответниците-
с оглед забраната на чл.86 ЗС, не е текла, тъй като имотът би следвало да се
счита част от патримониума на Държавата, по отношение
на която давност не е текла. Неприложим е общият давностен
срок по чл.79, ал.1 ЗС, тъй като владението е започнало като добросъвестно и
дори при заличаване ефекта на изтеклата давност по чл.5, ал.2 ЗВСОНИ /ТР № 10/ 05.12.2012
г. на ВКС- ОСГК/, след изтичане на 5- годишния давностен
срок, през който П.и А.Ч.са владяли имота
непрекъснато и несмущавано от никого, са станали негови собственици на
основание чл.79, ал.2 ЗС. При това положение ответниците
Д. и П.П.са придобили имота от собственик, т.е.
владеят същия на законно основание- в качеството си на титуляри на валидно
придобитото право на собственост върху него, което обосновава извод за
неоснователност на предявените срещу тях ревандикационни
искове.
При
тези съображения и поради съвпадане изводите на двете съдебни инстанции по
съществото на спора постановеното от СРС отхвърлително
решение като правилно следва изцяло да бъде оставено в сила.
При
този изход на спора на основание чл.211 вр. чл.64,
ал.2 ГПК /отм./ въззивниците дължат да заплатят на въззиваемите страни А.Ч. и Х.Ч. суми от по 720 лв. на
всеки, представляващи разноски за платени за въззивното
производство адвокатски възнаграждения. Не следва да бъдат присъдени на въззиваемия Л.П. разноски за платено за въззивното
производство адвокатско възнаграждение от 12 000 лв., тъй като липсва
представен както в първоинстанционното, така и във въззивното производство договор за правна помощ, предвиждащ
заплащането на такова възнаграждение от страната на адвокат- пълномощника й- адв. Г. М. /съдържанието на приложеното на л.70 от първоинстнационното дело пълномощно не обосновава извод в
този смисъл/. Не следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение и на адв. Б. Б. по реда на чл.38 ЗАдв,
тъй като липсва договор за правна помощ, сключен между него и въззиваемата страна М. К., според който предоставената от
адвоката на страната за въззивното производство правна
помощ да е безплатна /с конкретно посочено в ЗАдв
основание за това/.
Водим от
горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р Е
Ш И :
ОСТАВЯ
В СИЛА изцяло Решение
от 13.09.2017 г., постановено по гр. дело № 10463/ 2007 г. на Софийски районен
съд, І ГО, 50 състав.
ОСЪЖДА С.И.В. /ЕГН **********/,
Е.Х.Д. /ЕГН **********/, И.Т.В. /ЕГН **********/ и И.В.В.
/ЕГН **********/ да заплатят на А.Х.Ч.
/ЕГН **********/ общо сумата 720 лв. /седемстотин и двадесет лева/- разноски за въззивното
производство, на основание чл.211 вр. чл.64, ал.2 ГПК
/отм./.
ОСЪЖДА С.И.В. /ЕГН **********/,
Е.Х.Д. /ЕГН **********/, И.Т.В. /ЕГН **********/ и И.В.В.
/ЕГН **********/ да заплатят на Х.М.Ч.
/ЕГН **********/ общо сумата 720 лв. /седемстотин и двадесет лева/- разноски
за въззивното производство, на основание чл.211 вр. чл.64, ал.2 ГПК /отм./.
Решението
може да се обжалва с касационна жалба в 1- месечен срок от съобщаването му на
страните пред Върховния касационен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.