Р Е
Ш Е Н
И Е
гр.София, 03.11.2020 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на шести октомври през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Димитринка
Костадинова-Младенова
при секретаря Н.Светославова, като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №2410 по описа за 2020 год.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 06.11.2019 год.,
постановено по гр.дело №34617/2019 год. по описа на СРС, ГО, 35 с-в, са
отхвърлени като погасени по давност предявените от „О.Ф.Б.“ ЕАД срещу В.Л.К.
искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 430, ал. 1 и 2 ТЗ
вр. с чл. 99 ЗЗД за сумата от 4 551.48 лв., представляваща неизплатена
главница по договор за кредит от 20.03.2007 год., сключен между ответницата и
„Банка ДСК“ ЕАД, вземането по който е прехвърлено на ищеца с договор за цесия
от 31.01.2013 год., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на
исковата молба до окончателното изплащане, сумата от 251.49 лв., представляваща
договорна лихва за периода от 20.05.2016 год. до 20.03.2017 год. и сумата от
441.53 лв., представляваща наказателна надбавка за периода от 20.05.2016 год.
до 13.06.2019 год., като ищецът „О.Ф.Б.“ ЕАД е осъден да заплати на ответницата
В.Л.К. на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените разноски по делото в размер
на 580 лв.
Срещу
решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна
жалба от ищеца „О.Ф.Б.“ ЕАД. Поддържа, че по делото било доказано възникването
на 20.03.2007 год. правоотношение между ответницата и „Банка ДСК“ ЕАД по
договор за кредит за текущо потребление, валидната промяна на страната на
кредитора с оглед договора за цесия от 31.01.2013 год., сключен между банката и
ищеца, както и уведомяването на ответницата за договора за цесия. От
заключението по допусната и изслушана в първоинстанционното производство съдебно-счетоводната
експертиза било установено наличието на неплатени суми за главница и договорна
лихва. Неправилно първоинстанционният съд бил приел, че с получаването на
препис от исковата молба по гр.дело №20270/2014 год. по описа на СРС, ГО, 57
с-в – на 08.05.2014 год. ищецът бил обявил на ответницата по надлежен начин
настъпването на предсрочната изискуемост на задълженията, произтичащи от процесния
договор за кредит. Обявяването на предсрочната изискуемост на едно вземане било
волеизявление с правопроменящ материалноправен характер – правомощие, с което
процесуалният представител, подписал исковата молба по горепосоченото дело, не
разполагал. По посоченото дело липсвало волеизявление за обявяване на
предсрочната изискуемост както от лицата, представляващи ищеца, така и от
лицата, които представлявали цедента /банката/. С решение от 01.06.2015 год. по
посоченото дело, потвърдено с решение от 11.04.2016 год. по в.гр.дело
№12220/2015 год. по описа на СГС, ГО, ІV-Г с-в, предявените от ищеца по реда на
чл. 422, ал. 1 ГПК искове били отхвърлени именно поради липсата на надлежно
обявена предсрочна изискумост. Следователно връчването на исковата молба не
можело да се счете за надлежно уведомяване за настъпила предсрочна изискуемост,
респ. за начален момент, от който започва да тече погасителна давност за
вземанията. На следващо място сочи, че действително ефектът на прекъсването на
давността с отхвърлянето на иска в производството по чл. 422 ГПК отпадало с
обратна сила по силата на изричната разпоредба на чл. 116, б. „б“ ЗЗД, но
ефектът на спиране на давността за процесните задължения оставал, тъй като по
отношение на него липсвала норма за отпадане с обратна сила, подобна на тази, предвидена
за прекъсване на давността. Аргументи за отпадането с обратна сила на ефекта на
спирането на погасителната давност не можело да бъдат черпени от разрешението,
дадено с т. 13 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 год. на ВКС по
тълк.дело № 4/2013 год., ОСГТК, тъй като в него не била упомената хипотеза на
отхвърлен допустим иск по чл. 422, ал. 1 ГПК, а отново се коментирало
заличаването с обратна сила на последиците, които законът свързва с
предявяването на иска по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК /включително прекъсването и
спирането на погасителната давност/ при прекратяване на производството по
делото като недопустимо. Ето защо моли решението на СРС да бъде отменено, а исковете
– уважени. Претендира и присъждането на направените разноски по делото и
юрисконсултско възнаграждение.
Ответницата
по жалбата В.Л.К. счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено. Поддържа,
че изводите на първоинстанционния съд съответствали на закона, константната
съдебна практика и събраните по делото доказателства. Претендира и присъждането
на направените разноски по делото.
Софийски градски съд, след като прецени
събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба
пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за
установено следното:
Предявени са за разглеждане обективно
кумулативно съединени искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с
чл. 430, ал. 1 и 2 ТЗ вр. с чл. 99 ЗЗД и с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД
вр. с чл. 99 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното
решение е валидно и допустимо, но е частично
неправилно.
Безспорно
е във въззивното производство, а и от съвкупната преценка на събраните писмени
доказателства по делото се установява, че на 20.03.2007 год. между „Банка ДСК“
ЕАД, от една страна и В.Л.К., от друга страна, като кредитополучател, е бил
сключен договор за кредит за текущо потребление, при Общи условия, по силата на
който банката предоставила на кредитополучателката кредит в размер на 12 000
лв., а последната се задължила да го върне в срок от 120 месеца, ведно с лихва,
формирана от базов лихвен процент за този вид кредит – 4.69 % и надбавка – 3.26
пункта, или при лихвен процент от общо 7.95 %, на месечни вноски, с падеж на
всяка вноска – 25-то число на месеца, съгласно погасителен план. Съгласно чл.
19.1 от Общите условия за предоставяне на кредити за текущо потребление, при
забава на плащането на месечната вноска за главница и/или лихва от 7-мия ден
след падежната дата, определена в договора, остатъкът от кредита се олихвявал с
договорна лихва, увеличена с наказателна надбавка от 10 процентни пункта, а
според чл. 19.2, при допусната забава в плащанията на главница и/или лихва над 90
дни целият остатък от кредита ставал предсрочно изискуем и се отнасял в
просрочие, като до предявяване на молбата за събирането му по съдебен ред
остатъкът от кредита се олихвявал с договорения лихвен процент, увеличен с
наказателна надбавка в размер на 10 процентни пункта.
На 31.01.2013
год. между „Банка ДСК“ ЕАД и ищеца „О.Ф.Б.“ ЕАД бил сключен договор за прехвърляне на вземания
/цесия/. Видно е от клаузите на § 1, т. 1.1 и т. 1.7, както и т. 2.1, че по
отношение на индивидуализацията на прехвърлените вземания договорът съдържа
изрично препращане към приемо-предавателен протокол, съставляващ негова
неразделна част /подписан от страните/, който е представен по делото, като в
същия фигурират вземанията по процесния договор, сключен с ответницата, а
именно: 10 483.19 лв. – главница, 7 972.97 лв. – договорната лихва,
932.85 лв. – законна лихва и 988.24 лв. – разноски. Следователно доказано е, че
по силата на твърдения договор за цесия на ищеца са били прехвърлени вземанията
по договора за кредит. Не се спори също така, че цесията има действие за
ответницата, тъй като същата е била надлежно уведомена за прехвърлянето на
вземанията по процесния договор от цедента /стария кредитор/, чрез неговия
пълномощник – новият кредитор /ищеца/.
Видно е от
заключението на вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза, което при
преценката му по реда на чл. 202 ГПК подлежи на кредитиране, че ответницата е
заплатила на кредитора сумата от общо 3 400.21 лв., в т.ч. главница –
1 576.81 лв., договорна лихва – 1 818.97 лв. и санкционираща лихва –
4.43 лв., като преустановила плащанията след 28.04.2009 год. Към 31.03.2013
год. /датата на сключване на договора за цесия/ неиздължените от ответницата
суми възлизали, както следва: 10 483.19 лв. – главница, 7 972.97 лв.
– договорната лихва, 932.85 лв. – наказателна лихва и 988.24 лв. – разходи
/такса управление/. Общият размер на неиздължената главница и договорна лихва,
включена в неиздължените анюитетни месечни вноски, за периода от 25.04.2014
год. до 17.06.2019 год. бил, както следва: 4 551.48 лв. – главница, 507.20
лв. – възнаградителна лихва и 441.53 лв. – наказателна лихва по т. 19.1 от
Общите условия. От 31.03.2013 год. до датата на подаване на исковата молба –
17.06.2019 год. нямало извършени плащания от ответницата за погасяване на дълга
по процесния договор.
Установено
е също така, че с решение от 01.06.2015 год., постановено по гр.дело
№20270/2014 год. по описа на СРС, ГО, 57 с-в, са били отхвърлени предявените по
реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „О.Ф.Б.“ ЕАД срещу В.Л.К. искове с правно
основание чл. 430, ал. 1 и 2 ТЗ и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за
сумата от 10 483.19 лв. – предсрочно изискуема главница по договор за
кредит за текущо потребление от 20.03.2007 год., 4 957.47 лв. – договорна
лихва за периода от 29.01.2009 год. до 02.04.2012 год. и 3 015.50 лв. –
санкционираща лихва за периода от 05.02.2009 год. до 02.04.2012 год. Препис от
исковата молба, по която е било образувано посоченото дело, е бил връчен на
ответницата В.К. на 08.05.2014 год. Така постановеният съдебен акт е бил
потвърден с решение от 11.04.2016 год., постановено по в.гр.дело №12220/2015
год. по описа на СГС, ГО, ІV-Г с-в /за което е посочено, че не подлежи на
касационно обжалване/.
Единствените
спорни между страните въпроси по същество във въззивното производство са
свързани с началния момент на изискуемост на процесните вземания и дали те са
погасени по давност с оглед своевременно релевираното от ответницата в писмения
отговор на исковата молба възражение /чл. 120 ЗЗД/.
Съгласно
разпоредбите на чл. 430 ТЗ и чл. 60, ал. 2 ЗКИ, срокът по договора за банков
кредит е този, с изтичането на който кредитополучателят е длъжен да се издължи
съобразно конкретно уговорените условия – в частност на отделни месечни вноски
на договорените дати на плащане. Ако междувременно не настъпи предсрочна
изискуемост на кредита /откогато започва да тече давностния срок/, то след
настъпването на падежа на всяка една от погасителните вноски вземането на
кредитора за нея става изискуемо – чл. 114, ал. 1 ЗЗД и започва да тече
приложимият в частност петгодишен давностен срок по чл. 110 ЗЗД – поотделно за
всяка вноска от датата, на която плащането е било дължимо /виж Решение № 261 от 12.07.2011 г. на
ВКС по гр. д. № 795/2010 г., IV г. о., ГК, Решение № 28 от 5.04.2012 г. на ВКС
по гр. д. № 523/2011 г., III г. о., ГК, Решение № 103 от 16.09.2013 г. на
ВКС по т. д. № 1200/2011 г., II т. о., ТК, виж и Решение № 90 от 31.03.2014 г. на ВКС по гр. д. № 6629/2013 г., IV г.
о., ГК и Решение № 161 от 8.02.2016 г. на
ВКС по т. д. № 1153/2014 г., II т. о., ТК/. Правната уредба на договора за кредит дава
възможност на страните да уговорят връщане на кредита на погасителни вноски до
пълното погасяване на задължението. Това обаче не превръща договора в такъв за
периодични плащания, нито определя по-кратък срок за неговото погасяване, тъй
като при периодичните плащания отделните задължения, въпреки техния общ
правопораждащ факт, имат характер на самостоятелни задължения /виж и
разясненията, дадени с Тълкувателно решение № 3/2011 г. на ВКС по тълк.дело №
3/2011 г., ОСГТК/, а при договора за кредит се поема задължение за едно цяло
задължение, като с уговорените погасителни вноски отделните плащания са начин
на разсрочено погасяване на едно общо задължение на отделни части.
Възнаградителната лихва представлява цената за ползването на парични средства
/предоставения кредит/, като задължението за заплащането й възниква заедно и
наред с главния дълг, от същия юридически факт и тъй като е била включена в
дължимите месечни погасителни вноски по процесния договор, същата се погасява
заедно с тях, т.е. с общата давност по чл. 110 ЗЗД.
Вземанията
за неустойки от неизпълнен договор, каквато неустойка за забава в частност е уговорена
в клаузата на чл. 19.1 от Общите условия за предоставяне на кредити за текущо
потребление, се погасяват с изтичането на тригодишна давност – чл. 111, б. “б“ ЗЗД.
Съгласно
т. 18 от Тълкувателно решение № 4/2013 год. на ВКС по тълк.дело № 4/2013 год.,
ОСГТК, в хипотезата на предявен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК за вземане,
произтичащо от договор за банков кредит с уговорка, че целият кредит става
предсрочно изискуем при неплащането на определен брой вноски или при други
обстоятелства, и кредиторът може да събере вземането си без да уведоми
длъжника, вземането става изискуемо с неплащането или настъпването на
обстоятелства, след като банката е упражнила правото си да направи кредита
предсрочно изискуем и е обявила на длъжника предсрочната изискуемост. В
хипотезата на предявен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК вземането, произтичащо от
договор за банков кредит, става изискуемо, ако кредиторът е упражнил правото си
да направи кредита предсрочно изискуем. Ако предсрочната изискуемост е
уговорена в договора при настъпване на определени обстоятелства или се обявява
по реда на чл. 60, ал. 2 от Закона за кредитните институции /ЗКИ/, правото на
кредитора следва да е упражнено преди подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение, като кредиторът трябва да е уведомил длъжника за
обявяване на предсрочната изискуемост на кредита. В мотивите на посоченото
Тълкувателно решение е посочено, че предмет на делото по установителния иск е
вземането, основано на представения документ – извлечението от счетоводните книги
на банката за вземане, произтичащо от договор за кредит, в който размерът и
изискуемостта са определени от страните при сключването му. Ако фактите,
относими към настъпване и обявяване на предсрочната изискуемост, не са се
осъществили преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение,
вземането не е изискуемо в заявения размер и не е възникнало на предявеното
основание.
Няма
съмнение, че предходното производство между страните по гр.дело №20270/2014
год. по описа на СРС, ГО, 57 с-в, е било основано на твърдения на кредитора –
ищцовото дружество за предсрочна изискуемост на вземанията по процесния договор
за кредит, която първоинстанционният съд и въззивният съд са счели, че не е
настъпила, а в частност ищецът се позовава на новонастъпили факти, свързани с
изискуемостта на вземанията по кредита – настъпването на падежа на всяка една
от погасителните вноски – сбор от главница и договорна лихва, дължими за
периода от 20.04.2014 год. до 20.03.2017 год. /а и в противен случай исковете
биха били недопустими/. Следователно процесните вземания не са станали
изискуеми на 08.05.2014 год., както твърди ответницата и е приел
първоинстанционният съд – макар да са съществували неплатени месечни вноски
кредиторът не е упражнил правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем /по
отношение на вноските с ненастъпил падеж/, тъй като с решението по гр.дело
№20270/2014 год. по описа на СРС, ГО, 57 с-в, е признато, че вземанията по
кредита не са изискуеми, поради което и погасителна давност не е започнала да
тече. Петгодишният давностен срок е започнал да тече от настъпването на падежа
на всяка една от месечните погасителни вноски, дължими за процесния период –
чл. 114, ал. 1 ЗЗД.
Несъмнено
е по делото, че ответницата е в забава по отношение на задълженията си за
заплащане на процесните месечни погасителни вноски. В този смисъл и доколкото исковата молба е
подадена на 17.06.2019 год., то въззивният съд приема, че вземанията за месечната
погасителна вноска за м.април 2014 год., с падеж 25.04.2014 год., от която
главница – 112.54 лв. и договорна лихва – 27.74 лв., и за месечната погасителна
вноска за м.май 2014 год., с падеж 25.05.2014 год., от която главница – 113.31
лв. и договорна лихва – 26.97 лв., са погасени по давност, като по правилото,
установено в разпоредбата на чл. 119 ЗЗД, погасена следва да се счита също и
дължимата върху тези вземания неустойка за забава по чл. 19.1 от Общите условия
в размер на 24.49 лв. /определен от СГС по реда на чл. 162 ГПК/.
Следователно ищецът се легитимира
като кредитор на вземания за главници за периода от м.юни 2014 год. до м.март
2017 год. в размер на 4 325.63 лв., за договорна лихва за периода от м.юни
2014 год. до м.март 2017 год. в размер на 196.78 лв. и неустойка за забава по
чл. 19.1 от Общите условия за периода от 20.05.2016 год. до 13.06.2019 год. в
размер на 417.04 лв. /определен по реда на чл. 162 ГПК/, до които и
релевираните претенции се явяват основателни, ведно със законната лихва върху
главницата, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното
изплащане.
Ето защо решението на СРС следва да
бъде отменено в частта му, в която са отхвърлени предявените искове за сумата
от 4 325.63 лв. – главница за периода от м.юни 2014 год. до м.март 2017
год., за сумата от 196.78 лв. – договорна лихва за периода от м.юни 2014 год.
до м.март 2017 год. и за сумата от 417.04 лв. – неустойка за забава за периода
от 20.05.2016 год. до 13.06.2019 год. Първоинстанционното решение трябва да
бъде отменено и в частта му, в която ищецът е осъден да заплати на ответницата
разноски за първоинстанционното решение за разликата над 33.74 лв.
В останалата обжалвана част
решението на СРС следва да бъде потвърдено, като правилно.
По отношение на разноските:
С оглед изхода от настоящия спор и
на основание чл. 78, ал. 1 и 8 ГПК ответницата следва да бъде осъдена да
заплати на жалбоподателя /ищеца/ направените разноски в първоинстанционното
производство за държавна такса, за възнаграждение за вещо лице и юрисконсултско
възнаграждение в общ размер на 621.40 лв., както и направените разноски във
въззивното производство за държавна такса в размер на 98.79 лв. и сумата от 94.18
лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение, съразмерно с уважената част
от въззивната жалба, респ. уважената част от исковете.
На основание чл. 78, ал. 3 ГПК
жалбоподателят /ищецът/ следва да бъде осъден да заплати на ответницата
направените разноски по делото за възнаграждение за един адвокат в размер на
17.45 лв., съразмерно с отхвърлената част от въззивната жалба, респ.
отхвърлената част от исковете.
На основание
чл. 280, ал. 3 ГПК настоящето решение не подлежи на касационно обжалване.
Предвид
изложените съображения, съдът
Р Е Ш
И :
ОТМЕНЯ решението от 06.11.2019 год., постановено по гр.дело
№34617/2019 год. по описа на СРС, ГО, 35 с-в, в частта му, в която са
отхвърлени предявените от „О.Ф.Б.“ ЕАД срещу В.Л.К. искове с правно основание
чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 430, ал. 1 и 2 ТЗ вр. с чл. 99 ЗЗД и с
правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД вр. с чл. 99 ЗЗД за сумата от 4 325.63
лв. – главница за периода от м.юни 2014 год. до м.март 2017 год., за сумата от 196.78
лв. – договорна лихва за периода от м.юни 2014 год. до м.март 2017 год. и за
сумата от 417.04 лв. – неустойка за забава за периода от 20.05.2016 год. до
13.06.2019 год., както и в частта му, в която ищецът „О.Ф.Б.“ ЕАД е
осъден да заплати на ответницата В.Л.К. разноски за първоинстанционното
решение за разликата над 33.74 лв., като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА В.Л.К. с ЕГН **********,
с адрес: ***, да заплати на „О.Ф.Б.“ ЕАД, ЕИК ******, със седалище и адрес на
управление:***, по искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл.
430, ал. 1 и 2 ТЗ вр. с чл. 99 ЗЗД и с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД вр. с
чл. 99 ЗЗД сумата от 4 325.63 лв. – главница за периода от м.юни
2014 год. до м.март 2017 год., сумата от 196.78 лв. – договорна лихва за
периода от м.юни 2014 год. до м.март 2017 год. и сумата от 417.04 лв. –
неустойка за забава по т. 19.1 от Общите условия за предоставяне на кредити за
текущо потребление за периода от 20.05.2016 год. до 13.06.2019 год., дължими по
договор за кредит от 20.03.2007 год., сключен между ответницата и „Банка ДСК“
ЕАД, вземанията по който са прехвърлени на ищеца с договор за цесия от
31.01.2013 год., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата
на подаване на исковата молба – 17.06.2019 год. до окончателното й изплащане.
ПОТВЪРЖДАВА решението от 06.11.2019 год., постановено по гр.дело
№34617/2019 год. по описа на СРС, ГО, 35 с-в, в останалата му обжалвана част.
ОСЪЖДА В.Л.К. с ЕГН **********,
с адрес: ***, да заплати на „О.Ф.Б.“ ЕАД, ЕИК ******, със седалище и адрес на
управление:***, на основание чл. 78, ал. 1 и 8 ГПК направените разноски в
първоинстанционното производство за държавна такса, за възнаграждение за вещо
лице и юрисконсултско възнаграждение в общ размер на 621.40 лв., както и
направените разноски във въззивното производство за държавна такса в размер на
98.79 лв. и сумата от 94.18 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение.
ОСЪЖДА „О.Ф.Б.“ ЕАД, ЕИК ******,
със седалище и адрес на управление:***, да заплати на В.Л.К. с ЕГН **********,
с адрес: ***, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените разноски по делото за
възнаграждение за един адвокат в размер на 17.45 лв.
Решението
не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/