№ 799
гр. Пловдив, 14.06.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и девети май през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:Стефка Т. Михова
Членове:Борис Д. Илиев
Николай К. Стоянов
при участието на секретаря Ангелинка Ил. Костадинова
като разгледа докладваното от Николай К. Стоянов Въззивно гражданско
дело № 20235300501065 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Делото е образувано по въззивна жалба на „Профи Кредит България“ ЕООД,
ЕИК: *********, чрез юрисконсулт Петрова против решение № 162/12.01.2023 г.,
постановено по гр. д. № 547/2022 г. по описа на РС -Пловдив, в частта, с която е
отхвърлен предявения от жалбоподателя против Х. Т. Т., ЕГН: **********, иск за
признаване за установено в отношенията между страните, че въззиваемата страна
дължи на жалбоподателя сумата от 1275,80 лева – възнаградителна лихва за периода от
15.08.2020 г. до 03.09.2021 г., за която сума е издадена Заповед № 8279/04.10.2021 г. за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 15388/2021 г. на
Районен съд Пловдив, XХII гр. с-в.
В жалбата са релевирани доводи за неправилност и необоснованост на
първоинстнационното решение в посочената част, като се отправя искане до въззивния
съд за неговата отмяна и постановяване на ново, с което исковата претенция за
възнаградителна лиха да бъде уважена в цялост. Претендира разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от
въззиваемата страна Х. Т. Т., с който оспорват въззивната жалба като неоснователна.
Моли се първоинстанционното решение да бъде оставено в сила. Претендира разноски.
Пловдивският окръжен съд, след като провери обжалваното решение
съобразно правомощията си по чл.269 от ГПК, прецени събраните по делото
доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК и обсъди възраженията,
доводите и исканията на страните, намери за установено от фактическа и правна страна
следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от легитимирана
страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално
1
допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Първоинстанционното производство е образувано по искова молба на „Профи
Кредит България“ ЕООД срещу Х. Т. Т., с която се предявяват обективно кумулативно
съединени установителни искове с правна квалификация чл. 422, ал.1 ГПК, чл.79, ал.1
ЗЗД, чл. 240, ал. 1 ЗЗД и ал. 2 ЗЗД и чл. 86, ал.1 ЗЗД за признаване на установено в
отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца сумата от 3789,50 лева -
главница, дължима по договор за потребителски кредит № 30042668652/20.02.2020 г.,
сумата от 1275,80 лева – възнаградителна лихва за периода от 15.08.2020 г. до
03.09.2021 г., и сумата от 573,35 лева – обезщетение за забава от 16.03.2020 г. до
29.09.2021 г., ведно със законната лихва за забава върху главницата, считано от датата
на депозиране на заявлението в съда – 29.09.2021 г. до окончателното й изплащане, за
които суми е издадена Заповед № 8279/04.10.2021 г. за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 15388/2021 г. на Районен съд Пловдив, XХII
гр. с-в.
От фактическа страна по делото се установява, че на 20.02.2020 г. между
ищцовото дружество, като кредитодател, и ответника, в качеството му на
кредитополучател, е бил сключен договор за потребителски кредит „Профи Кредит
Стандарт“ № 30042668652/20.02.2020 г., съгласно който ищецът е предоставил на
ответника сумата от 4500 лв. за срок от 24 месеца, при посочени в договора годишен
лихвен процент41,00%, годишен процент на разходите- 48,81%, дължима сума по
кредита 6585,89 лв. и възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги 4140
лв. Допълнителните услуги са както следва: Фаст – предоставяне право на приоритетно
разглеждане и изплащане на потребителския кредит, за която се дължала сумата в
размер на 1350 лева, и Флекси – предоставяне право на промяна на погасителния план
на потребителския кредит, за която се дължала сумата в размер на 2790 лева.
С обжалваното решение районният съд е приел, че договорът за кредит е
недействителен на основание чл. 22 ЗПК, вр. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Поради това е
присъдил чистата стойност на кредита, съобразно разпоредбата на чл. 23 ЗПК.
При извършената служебна проверка на обжалваното решение съобразно
правомощията си по чл. 269, изр. 1 ГПК съдът намери, че същото е валидно и
допустимо, поради което на основание чл. 269, изр. 2 ГПК следва да бъде проверена
неговата правилност съобразно посоченото в жалбата, като се следи служебно и за
спазването на императивните материалноправни норми – т. 1 от ТР № 1/9.12.2013 г. на
ОСГТК, ВКС.
Пред настоящата инстанция не са събрани нови доказателства по същество на
спора, поради което съдът постановява акта си на базата на събраните такива пред
първоинстанционния съд. След преценка им, въззивният съд изцяло възприема
фактическата обстановка установена от районният съд, която се подкрепя от събраните
по делото писмени доказателства. Споделят се и изводите на районният съд за начина,
по който следва да се ценят събраните по делото доказателства, както и правните
изводи, които те обосновават, поради което същите не следва повторно да бъдат
анализирани, а на основание чл.272 ГПК да се препрати към мотивите на
първоинстанционния акт.
По направените оплаквания във въззивната жалба и доводи в отговора на
въззивната жалба, въззивният съд намира следното:
Съгласно задължителните указания, дадени в Тълкувателно решение №1/2020
от 27.04.2022г. на ОСГТК на ВКС съдът е длъжен да се произнесе в мотивите на
2
решението по нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са
от значение за решаване на правния спор, и без да е направено възражение от
заинтересованата страна, ако нищожността произтича пряко от сделката или от
събраните по делото доказателства. В отговора на исковата молба са наведени доводи
за наличието на неравноправни и нищожни клаузи в процесния договор за кредит, а и
доколкото съгласно разпоредбата на чл.7, ал.3 от ГПК съдът следи служебно за такива
в договор, сключен с потребител, то следва да се извърши проверка за съответствието
му с императивните разпоредби на ЗПК. Съгласно разпоредбата на чл.22 от ЗПК когато
не са спазени изискванията на посочените в нормата разпоредби, сред които са и тези
на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК за посочване на годишния процент на разходите по кредита,
договорът за потребителски кредит е недействителен. В случая, видно от договора, в
него е посочен годишен процент на разходите /ГПР/- 48,81%, като в чл.5.2 от общите
условия към договора, подписани от страните, са посочени взетите предвид
допускания при изчисляването му, поради което договорът формално отговаря на
изискването на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Размерът на посочения в договора ГПР обаче
не съответства на действителния такъв съобразно поетите от потребителя задължения.
Съгласно разпоредбата на чл.19, ал.1 от ЗПК годишният процент на разходите по
кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
(лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид,
в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а съгласно §1, т.1 от ДР на
ЗПК "общ разход по кредита за потребителя " са всички разходи по кредита,
включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и
всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит,
които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит. Видно от
представения по делото договор за кредит, кредитополучателят се е задължил да
заплати възнаграждение за пакет допълнителни услуги /приоритетно разглеждане и
изплащане на кредита, възможност за отлагане или намаляване на определен брой
погасителни вноски и за смяна на дата на падеж, улеснена процедура за получаване на
допълнителни парични средства/, което се начислява и заплаща заедно с месечните
вноски по кредита. По делото се установява от съдържанието на договора, а и по това
няма спор между страните, че размерът на посоченото възнаграждение не е включен в
посочения в договора годишен процент на разходите по кредита, въпреки че разходите
за заплащането му са пряко свързани с договора за кредит и съобразно императивните
разпоредби на чл.19, ал.1 от ЗПК и §1, т.1 от ДР на ЗПК е следвало да бъдат включени
при изчисляването му. Предвид горното посоченият в договора годишен процент на
разходите не съответства на действителния такъв, определен съгласно чл.19, ал.1 от
ЗПК и изразяващ общите разходи по кредита. Налага се изводът, че в договора за
кредит е налице неточно посочване на ГПР по кредита, в резултат на което
потребителят е въведен в заблуждение относно действителната му цена, което следва
да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика по смисъла на член
6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО. Според настоящия състав на съда посочването
в договора за кредит на годишен процент на разходите, различен от действителния
такъв, противоречи на разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, поради което следва да
се приеме, че договорът за кредит не съдържа посочване на годишния процент на
разходите по кредита и не отговаря на изискванията на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, което
съгласно разпоредбата на чл.22 от ЗПК води до неговата недействителност. В този
смисъл е налице и формирана съдебна практика- Определение № 50685 от 30.09.2022 г.
3
на ВКС по гр. д. № 578/2022 г., III г. о.
Съгласно разпоредбата на чл.23 от ЗПК при недействителност на договора за
потребителски кредит потребителят следва да върне само чистата стойност на кредита,
но не дължи лихва или други разходи по кредита. Предвид горното ищецът има право
да претендира от ответницата връщане само на предоставената главница по кредита, а
не и на възнаградителна лихва.
По изложените съображения настоящият съдебен състав намира въззивната
жалба за неоснователна, поради което първоинстанционното решение като правилно и
законосъобразно следва да се потвърди.
С оглед изхода на спора направените от жалбоподателя разноски следва да
останат в негова тежест. Същият следва да бъде осъден на основание чл. 38, ал. 2, вр.
чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА да заплати в полза на процесуалния представител на въззиваемия –
адвокат К. К., адвокатско възнаграждение в размер на 427,58 лв., изчислено съобразно
правилото на чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери
на адвокатските възнаграждения.
По изложените съображения съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 162 от 12.01.2023 г. постановено по гр.д.№ 547
по описа за 2022 г. на Районен съд - Пловдив, VII гр.с., в частта, с която e отхвърлен
предявения от „Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК: ********* против Х. Т. Т., ЕГН:
**********, иск за признаване за установено в отношенията между страните, че
ответникът дължи на ищеца сумата от 1275,80 лева – възнаградителна лихва за
периода от 15.08.2020 г. до 03.09.2021 г. дължима по договор за потребителски кредит
№ 30042668652/20.02.2020 г., за която сума е издадена Заповед № 8279/04.10.2021 г. за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 15388/2021 г. на
Районен съд Пловдив, XХII гр. с-в.
ОСЪЖДА „Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК: *********, да заплати на
адвокат К. Й. К., АК – гр. Пловдив, личен номер **********, със съдебен адрес: гр.
Пловдив, бул. „Райко Даскалов“ № 68, ет.3, офис 4, сумата от 427,58 лв. – адвокатско
възнаграждение за въззивната инстанция.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4