№ 655
гр. София, 09.02.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично
заседание на седми декември през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Николай Димов
Членове:Велина Пейчинова
Теодора Иванова
при участието на секретаря Юлия С. Д. Асенова
като разгледа докладваното от Велина Пейчинова Въззивно гражданско дело
№ 20221100504292 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
С решение №20168465 от 05.08.2021г., постановено по гр.дело
№48069/2020г. по описа на СРС, І Г.О., 44-ти състав, е отхвърлен предявеният
от В. Д. К., с ЕГН **********, иск с правно основание чл.233, ал.1, изр.1 от
ЗЗД да осъждане на А. Л. Т., с ЕГН **********, да опразни и да предаде
държането на предоставен му за ползване съгласно договор за наем недвижим
имот, съставляващ апартамент №4, находящ се в гр.София, СО р-н
„Възраждане“, ж.к.„*******, с площ от 46.46 кв.м., състоящ се от дневна,
кухня и обслужващи помещения, представляващ самостоятелен обект в
сграда с идентификатор 68134.305.84.1.4 по КККР, одобрени със заповед
№РД-18-32/01.04.2016г. на изпълнителния директор на АГКК, заедно с
прилежащото му избено помещение №7, с площ от 3.22 кв.м..
Постъпила е въззивна жалба от ищцата - В. Д. К., с ЕГН **********, чрез
адв.Е. Й., с която се обжалва изцяло решение №20168465 от 05.08.2021г.,
постановено по гр.дело №48069/2020г. по описа на СРС, І Г.О., 44-ти състав, с
което е отхвърлен предявения срещу А. Л. Т. иск с правно основание чл.233,
ал.1, изр.1 от ЗЗД. Инвокирани са доводи за неправилност и необоснованост
на обжалвания съдебен акт, като постановен в нарушение на материалния
закон. Твърди се, че ответникът е взел становище, с което признава
предявения иск, при която хипотеза съдът е бил длъжен да постанови
решение при условията на чл.237 от ГПК, което в случая не е направил, което
1
обуславя незаконосъобразност на обжалваното решение. Излага се още, че
ответникът като наемател не е изпълнявал поетите от него договорни
задължения по сключения договор за наем да заплаща на ищцата като
наемодател уговорената наемна цена, което е послужило като основание от
нейна страна да изпрати уведомление за прекратяване на наемния договор
преди подаване на исковата молба в съда. По изложените съображения моли
съда да постанови съдебен акт, с който да отмени изцяло
първоинстанционното съдебно решение и да постанови друго решение, с
което да уважи предявения иск като основателен и доказан. Претендира
присъждане на разноски, направени пред двете съдебни инстанции.
Въззиваемата страна - А. Л. Т., с ЕГН **********, чрез процесуален
представител адв.И. В., депозира писмен отговор, в който взема становище
относно неоснователността на подадената въззивна жалба. Твърди се, че
постановеното съдебно решение е законосъобразно, съдът е обсъдил всички
релевантни по делото факти и обстоятелства и въз основа на тях е обосновал
правилен извод, че след като наемателят е освободил процесния недвижим
имот, предмет на сключения договор за наем, след неговото прекратяване
/факт по отношение на който между страните не е налице спор/, то в тази
хипотеза предявеният иск с правно основание чл.233, ал.1, изр.1 от ЗЗД се
явява неоснователен и като такъв е отхвърлен. Поддържа се още, че в случай
на уважаване на иска постановеното решение не би могло да произведе
търсеното правно действие – да бъде използвано срещу ответника за
принудителното му извеждане от имота, след като същият вече го е
освободил и ищцата упражнява свободно и необезпокоявано цялата
фактическа власт върху него. По изложените аргументи моли съда да
постанови съдебен акт, с който да потвърди обжалваното решение като
правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на направени във
въззивното производство разноски за адвокатско възнаграждение.
Предявен е от В. Д. К., с ЕГН **********, срещу А. Л. Т., с ЕГН
**********, иск с правно основание чл.233, ал.1, изр.1 от ЗЗД за осъждане на
ответника да опразни и да предаде държането на предоставен му за ползване
съгласно договор за наем недвижим имот, съставляващ апартамент №4,
находящ се в гр.София, СО р-н „Възраждане“, ж.к.„*******, с площ от 46.46
кв.м., състоящ се от дневна, кухня и обслужващи помещения, представляващ
самостоятелен обект в сграда с идентификатор 68134.305.84.1.4 по КККР,
одобрени със заповед №РД-18-32/01.04.2016г. на изпълнителния директор на
АГКК, заедно с прилежащото му избено помещение №7, с площ от 3.22 кв.м..
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД , като обсъди доводите на страните и
събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност,
намира, че фактическата обстановка се установява така, както е изложена
подробно от първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са
ангажирани доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят
установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка. В тази
връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят
2
отново събраните в първата инстанция доказателства, които са правилно
обсъдени и преценени към релевантните за спора факти и обстоятелства.
Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд
фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:
Въззивната жалба, с която съдът е сезиран, е допустима - подадена е в
срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса срещу
първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване,
поради което следва да се разгледа по същество.
Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост
на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на
материалния закон (т.1 - ТР№1/09.12.2013г. по тълк.д. №1/2013г. ОСГТК на
ВКС).
Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като
при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни
материалноправни и процесуалноправни норми. Решението е и правилно,
като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите
изложени от СРС, обосноваващи окончателен извод за неоснователност на
предявения от В. Д. К. срещу А. Л. Т. иск с правно основание чл.233, ал.1,
изр.1 от ЗЗД за осъждане на ответника да опразни и да предаде държането на
предоставен му за ползване съгласно договор за наем недвижим имот,
съставляващ апартамент №4, находящ се в гр.София, СО р-н „Възраждане“,
ж.к.„*******, с площ от 46.46 кв.м., състоящ се от дневна, кухня и
обслужващи помещения, представляващ самостоятелен обект в сграда с
идентификатор 68134.305.84.1.4 по КККР, одобрени със заповед №РД-18-
32/01.04.2016г. на изпълнителния директор на АГКК, заедно с прилежащото
му избено помещение №7, с площ от 3.22 кв.м.. Прието е от първостепенния
съд, че съществувалото между страните наемно правоотношение досежно
процесния имот е било трансформирано от срочно в безсрочно такова и е
било прекратено с получаването от ответника на препис от исковата молба, в
която се съдържа изявление за преустановяване действието на договора. В
тази хипотеза ответникът като е освободил имота и го е върнал във
фактическата власт на ищцата в хода на процеса представлява факт, с който
съдът следва да се съобрази с оглед разпоредбата на чл.235, ал.3 от ГПК и
който сам по себе си обуславя неоснователността на предявения иск за
осъждане на ответника да опразни и предаде на ищцата държането на наетия
имот. Посочено е още, че ответникът е върнал имота във фактическата власт
на ищцата в хода на процеса и същият с извънсъдебното си поведение не е
станал причина за сезиране на съда с исковата претенция и не следва да носи
отговорност за направените от ищцата деловодни разноски. При правилно
разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и
3
изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК,
първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като
е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства
по делото и съобразно приложимия материален закон. Въззивният съд
препраща към мотивите на първоинстанционния съд съгласно процесуалната
възможност за това, изрично установена с разпоредбата на чл.272 ГПК, а
предвид разпоредбите на чл.269, изр.2 и чл.272 ГПК намира жалбата за
неоснователна и по следните съображения:
По първото наведено оплакване, заявено от жалбоподателя във
въззивната жалба, че съдът е следвало да постанови решение при условията
на чл.237 от ГПК доколкото ответникът с подадения отговор признава
предявения иск, настоящият състав намира за неоснователно. Съгласно
нормата на чл.237, ал.2 от ГПК при заявеното от ответника признание на иска
и при направено от ищеца искане за приложение на разпоредбата на чл.237 от
ГПК съдът съгласно нормата на чл.237, ал.2 от ГПК е достатъчно да укаже, че
решението се основава на признанието на иска, без да дължи изследване в
дълбочина на фактите и обстоятелствата и доказателствата, които са събрани
в производството по делото. В конкретния случай действително ответникът с
подадения отговор взема становище за основателност на предявения иск, но
не е направено от ищеца искане за приложение на разпоредбата на чл.237 от
ГПК, т.е. не са били изпълнени в цялост предвидените в закона кумулативни
предпоставки за постановяване на решение при условията на чл.237 от ГПК.
В тази връзка липсва законово основание да се приеме, че съдът е следвало
служебно по своя инициатива да постанови решение при условията на чл.237
от ГПК като изложените в този смисъл доводи във въззивната жалба се явяват
изцяло неоснователни.
Съдът е сезиран с иск с правно основание чл.233, ал.1, изр.1 от ЗЗД. За
основателността на иска за връщане на наетата вещ е необходимо
кумулативното наличие на следните предпоставки: сключен между страните
договор за наем; прекратяване/разваляне на договора; неизпълнение на
задължението на наемателя за връщане на наетата вещ. В тежест на ищеца е
да докаже при условията на пълно и главно доказване първите две
предпоставки.
В случая по делото не е било спорно и се установява, че между страните
е съществувало наемно правоотношение, по силата на което ищцата в
изпълнение на задълженията си на наемодател е предоставила във фактическа
власт на ответника -наемател процесния имот за възмездно ползване за срок
от една година. На следващо място доколкото по делото няма спор между
страните, нито се установява от доказателствата, че някоя от страните се е
позовала на прекратяване на договора с изтичане на срока му и като се отчете,
че фактическото ползване на имота е продължило от ответника и след срока
на договора, което е било известно на ищцата и за което тя не се е
противопоставила, съдът намира, че договорът е продължил да действа между
страните в хипотезата на чл.236, ал.1 ЗЗД като безсрочен. Действието на
4
договора при тези условия се е запазило и след сключване на договора за
дарение, обективиран в нотариален акт №147, том 1-1, рег.№2091, нот.дело
№93/2020г. по описа на нотариус Ж.Б., с рег.№003 при НК, съгласно който на
05.08.2020г. ищцата е прехвърлила безвъзмездно на ответника правото си на
собственост върху процесния недвижим имот, запазвайки за себе си
пожизнено вещно право на ползване върху дарения имот. На следващо място
не се спори между страните, че и към датата на осъществяване на
прехвърлителната сделка имотът е бил в държане на ответника, който е
продължил ползването му и след придобиване правото на собственост при
условията на сключения договор за наем, който е трансформиран в безсрочен
такъв.
В случая се касае за облигационна претенция и е релевантен единствено
факта дали наемателят е изпълнил вменено по закон задължение да предаде
държанието на отдадения под наем имот след прекратяване на сключения
наемен договор. По делото не е спорен фактът на осъществено прекратяване
на процесния договор за наем, следващо по време извършеното с договора за
дарение прехвърляне на собствеността върху наетия имот. Спорът между
страните е концентриран върху конкретното прекратително основание и
момента на предаване на имота от ответника обратно във фактическа власт на
ищцата. В случая правилно е преценено от първостепенния съд, че при
доказателствена тежест за ищцата по делото не се установява твърдяното от
нея обстоятелството, че преди предявяване на иска е упражнила надлежно
правото си да прекрати договора за наем с предизвестие. По делото е
представен единствено отрязък от пощенски плик, но липсват данни както за
съдържанието на изпратения по пощата документ, така и за достигането на
евентуално обективирано чрез него волеизявление за прекратяване на
договора до ответника-адресат посредством надлежно връчване на
пощенската пратка. По тези съображения и предвид това, че тежестта за
доказване на соченото в исковата молба прекратително основание е за
ищцата, съдът намира за недоказан факта на прекратяване на наемното
правоотношение, считано от сочения от нея момент - 01.10.2020г.. По делото
не са ангажирани доказателства за настъпило друго прекратително основание
преди подаване на исковата молба в съда, поради което следва да се приеме,
че към датата на подаване на искова молба - 02.10.2020г., за ответника не е
съществувало задължение за освобождаване на наетия имот. В процесната
хипотеза наемното правоотношение между страните следва да се счита за
прекратено с връчването на ответника на препис от исковата молба, с която се
претендира връщане на наетата вещ, тъй като в нея се съдържа изявление за
преустановяване действието на договора на това основание. От данните по
делото се установява, че ответникът е получил лично препис от исковата
молба на 21.12.2020г., в която е обективирано предизвестие за прекратяване
на наемния договор, съответно по аргумент на чл.238 от ЗЗД едномесечният
срок за напускане на имота е изтекъл на 21.01.2021г., от която дата договорът
за наем следва да се счита за прекратен. Съгласно разпоредбата на чл.233,
5
ал.1, изр.1-во от ЗЗД наемателят е длъжен да върне вещта, обект на
сключения договор за наем, след неговото прекратяване. "Връщане" на имота,
предмет на договора за наем, означава предаването му от наемателя на
наемодателя, като това предаване на имота, обаче, не се изчерпва само и
единствено с преустановяване на ползването му от страна на наемателя.
Съгласно постоянната практика на ВКС, наетият имот е предаден, когато
наемателят е осигурил на наемодателя свободен достъп до имота му. При
това, предаването на държането на имота включва комплекс от фактически
действия, чието извършване по силата на закона е възложено на наемателя,
като същият трябва да осигури на наемодателя реалното ползване върху
имота, респективно свободното упражняване изцяло на фактическата власт
върху имота, което в случая е сторено от ответника в хода на процеса – факт,
който не се оспорва от ищцата с оглед изявлението на процесуалния й
представител адв.Й. в съдебно заседание на 27.04.2021г., така и за
установяването му са ангажирани гласни доказателства – показанията на
свидетелката С.П., която дава сведения, че живее на съпружески начала с
ответника от края на месец септември 2020г., които следва да бъдат
кредитирани като дадени в резултат на нейни преки и непосредствени
впечатления и не са противоречиви. Настоящият въззивен състав счита, че от
ангажираните по делото доказателства се установява по категоричен начин
изпълнение на задължението на наемателя да предаде държанието на
отдадения под наем имот на наемодателя, което е извършено в хода на
процеса след прекратяване на наемния договор. Съгласно чл.235, ал.3
ГПК съдът взема предвид и фактите, които са настъпили след предявяване на
иска и които са от значение за спорното право. Съдът трябва да изгради своя
извод въз основа на всички факти от значение за спорното право, независимо
от това дали са се осъществили преди или след подаване на исковата молба в
съда, но преди приключване на устните състезания. Съдът трябва да отрази
правното положение на страните такова, каквото е до момента на
приключване на устните състезания. В разглеждания случай след като
държането на наетия имот вече е предадено от наемателя на наемодателя,
предявеният иск с правно основание чл.233, ал.1, изр.1 от ЗЗД за предаване
на държанието на имота, предмет на сключения между страните договор за
наем, който е прекратен с връчване на ответника на препис от исковата
молба, се явява неоснователен и недоказан и като такъв подлежи на
отхвърляне.
С оглед на изложените съображения и поради съвпадение на изводите
на въззивната инстанция с тези на първоинстанционния съд
първоинстанционното решение като правилно и законосъобразно следва да
бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК.
По разноските:
С оглед изхода на спора пред настоящата инстанция право на разноски
има въззиваемата страна, но доколкото по делото няма данни за реално
направени такива във въззивното производство – липсват приложени
6
доказателства за платено адвокатско възнаграждение, съдът не следва да
присъжда такива в полза на въззиваемата страна.
Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №20168465 от 05.08.2021г., постановено по
гр.дело №48069/2020г. по описа на СРС, І Г.О., 44-ти състав.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент
на чл.280, ал.3 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7