Решение по дело №68019/2022 на Софийски районен съд

Номер на акта: 15593
Дата: 13 август 2024 г.
Съдия: Десислава Стоянова Влайкова
Дело: 20221110168019
Тип на делото: Гражданско дело
Дата на образуване: 15 декември 2022 г.

Съдържание на акта

****
№ 15593
гр. София, 13.08.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 54 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и втори май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:Д.СТ.В
при участието на секретаря *****
като разгледа докладваното от Д.СТ.В Гражданско дело № 20221110168019 по
описа за 2022 година
Предявен е по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл.
първо ЗЗД за признаване за установено, че „****“ ЕООД дължи на Б. И. Б. сумата от 432.99
лева, представляваща част от вземане в общ размер на 1255.00 лева за възстановяване на
заплатени от Б. И. Б. възнаградителна лихва и възнаграждение за пакет допълнителни
услуги във връзка със сключени между страните договор за потребителски кредит „****“ №
*** от 15.12.2017г. и споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги към
него от същата дата, за което парично притезание по ч. гр. дело № 60747/2021г. по описа на
СРС, 54 състав, е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК.
Ищцата твърди, че с ответника са страни по договор за потребителски кредит „****“
№ *** от 15.12.2017г. и споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги към
него от същата дата, по силата на които й бил предоставен паричен заем в размер на 1700.00
лева, като били уговорени дължимостта на възнаградителна лихва в размер на 41.17 %,
годишен процент на разходите в размер на 49.90 %, както и на възнаграждение в общ размер
на 2040.72 лева за допълнителни услуги, изразяващи се в приоритетно разглеждане и
изплащане на потребителския кредит, възможност за отлагане на определен брой
погасителни вноски, възможност за намаляване на определен брой погасителни вноски,
възможност за смяна на датата на падеж, улеснена процедура за получаване на
допълнителни парични средства. Всички месечни вноски за главница, лихва, както и по
пакета допълнителни услуги били включени в изготвения към договора погасителен план. В
изпълнение на паричните си задължения по договора за кредит и споразумението към него
ищцата заплатила в полза на ответника сума в общ размер на 2955.39 лева, като поддържа,
че частта над чистата стойност на кредита от 1700.00 лева, възлизаща на 1255.00 лева, е
недължимо платена поради недействителност на договора за кредит, евентуално- на
клаузите, предвиждащи дължимост на възнаградителна лихва в посочения размер, както и
на възнаграждение за изброените допълнителни услуги. Поддържа, че процесният договор за
потребителски кредит не отговаря на чл. 10, ал. 1 ЗПК, тъй като не били спазени
изискванията на закона за шрифт, отстояние на абзаци и редове, както и на разпоредбите на
чл. 11, ал. 1, т. 10 и т. 11 ЗПК, доколкото в същия не били посочени действителният,
1
фактическият размер на възнгардителната лихва, както и на годишния процент на
разходите, които според кредитополучателя в случая включвали и размера на
възнаграждението за уговорените със споразумението от 15.12.2017г. допълнителни услуги,
тъй като кредиторът не би сключил договора за кредит без включване в съдържанието му
чрез сключване на въпросното споразумение на задължение за заплащане на въпросното
възнаграждение. Счита, че размерът на възнаградителна лихва- така, както е изрично
посочен в писмения договор, противоречи на добрите нрави, доколкото надвишава
трикратния размер на законната лихва, с което се достига до съществена нееквивалентност
на насрещните престации по договора за кредит, каквато в още по- голяма степен се
проявява при прибавяне към стойността му на възнаграждението за допълнителни услуги,
чрез което, без реално да предоставя такива, ответникът генерира необосновано по- голяма
печалба от договора за кредит. Поради това и доколкото счита, че кредиторът не би сключил
възмездния по дефиниция договор за потребителски кредит без клаузата за дължимост на
възнаградителна лихва, поддържа, че същият е недействителен в неговата цялост по
аргумент от нормата на чл. 26, ал. 4 ЗЗД, съгласно която нищожността на отделни части не
влече нищожност на договора, когато те са заместени по право от повелителни правила на
закона или когато може да се предположи, че сделката би била сключена и без
недействителните й части. С оглед на така изложеното и на основание нормата на чл. 22
ЗПК и чл. 26, ал. 4 ЗЗД счита процесният договор за недействителен, поради което и
съгласно нормата на чл. 23 ЗПК поддържа, че дължи единствено чистата стойност на
кредита. В условията на евентуалност- в случай че не бъдат възприети доводите й за пълна
недействителност на договора за кредит, поддържа, че сами по себе си изложените
съображения за нищожност на клаузата за възнаградителна лихва поради противоречието й с
добрите нрави и като неравноправна поради установяване на значително неравновесие
между престациите на страните по договора, обосновават недължимост на заплатената от
нея сума за възнаградителна лихва. Като основание за нищожност на клаузите,
предвиждащи заплащане на възнаграждение за допълнителни услуги, сочи противоречието
им с императивната разпоредба на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, съгласно която кредиторът не може да
изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на
кредита, каквито действия поддържа, че са описаните допълнителни услуги, както и
заобикалянето чрез включване на тези клаузи в съдържанието на договора на императивната
разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, предвиждаща максимален горен праг на годишния процент
на разходите, в който по изложените вече съображения счита, че се включва процесното
възнаграждение. Претендира разноски.
В законоустановения едномесечен срок е постъпил отговор на исковата молба по чл.
131 ГПК, с който ответникът оспорва предявения иск, поддържайки, че от представените с
отговора договор за кредит и приложимите към него общи условия се установявало
спазването на формалните изисквания на закона относно формата, шрифта и съдържанието
му, като подчертава, че в договора изрично е посочен годишният процент на разходите, а
общите условия към него, подписани на всяка страница от ищцата- и начинът, по който е
формиран този процент на разходите. Счита за необосновани доводите на ищцата, че
процесното възнаграждение за допълнителни услуги следва да се включи в ГПР, доколкото
уговарянето на тези допълнителни услуги било предоставено на волята на всеки потребител,
като не всички избирали да подпишат допълнително споразумение за предоставянето им, а
и доколкото подписването на такова споразумение за пакет допълнителни услуги не било
задължително условие за сключване на договора за кредит съобразно нормата на § 1, т. 1 от
ДР на ЗПК. Поради това и доколкото размерът на годишния процент на разходите, както и
на възнагрдителната лихва били изрично и недвусмислено посочени в договора за кредит,
счита, че е спазил и нормите на чл. 11, ал. 1, т. 10 и т. 11 ЗПК, както и на чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Независимо от последното, поддържа, че дори и да се приеме, че в случая е нарушена
разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, на основание нормата на чл. 19, ал. 6 ЗПК ще се дължи
2
връщане от кредитора единствено на сумата, с която е надвишен прагът по ал. 4, но не би се
достигнало до недействителност на целия договор за кредит. Счита, че доколкото от
погасителния план и споразумението за предоставяне на пакет допълнителни услуги ставало
напълно ясно, че се дължи и възнаграждение за тези допълнителни услуги в конкретно
посочен размер, за потребителя не съществувала неяснота относно общата стойност на
кредита. Оспорва уговорените допълнителни услуги да са във връзка с усвояването и
управлението на кредита, респ. да е налице противоречие с нормата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК,
като поддържа, че в случая се касае за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит,
за които съгласно разпоредбата на чл. 10а, ал. 1 ЗПК кредиторът имал право да събира такси
и комисиони.
Във връзка с доводите относно размера на възнаградителната лихва намира, че
меродавен е размерът на ГПР, част от който е и възнаградителната лихва, поради което и
доколкото в случая същият не надвишава петкратния размер на законната лихва, не следва
да се приеме, че размерът на уговорената възнаградителна лихва е в противоречие с добрите
нрави. Изтъква, че освен това, при преценката в последния смисъл следва да се съобрази
обстоятелството, че единствен източник на средства за кредитиране за ответника като
небанкова финансова институция са лихвоносните заеми, които отпуска, поради което било
обосновано уговарянето на лихва в по- високи размери.
Поддържа, че доколкото клаузите, предвиждащи дължимост на възнаградителна лихва
и на възнаграждението за допълнителни услуги, са ясно и недвусмислено формулирани, като
на потребителя предварително била предоставена достатъчно конкретна информация,
същите са индивидуално уговорени и поради това не са нищожни по арг. от нормата на чл.
146, ал. 1 ЗЗП. По същите съображения счита, че по арг. от разпоредбата на чл. 145, ал. 2
ЗЗП в случая не е налице основание за преценяване на въпросните клаузи от
допълнителното споразумение като неравноправни. Претендира разноски.
Съдът, като съобрази доводите на страните, приобщените по делото доказателства,
преценени поотделно и в тяхната съвкупност, както и приложимите в случая нормативни
актове, при спазване на разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното
от фактическа и от правна страна:
По така предявения иск с правно основание чл. 55, ал. 1 ГПК процесуално задължение
на ищцата е да установи при условията на пълно и главно доказване, че освен чистата
стойност на кредита от 1700.00 лева, е заплатила в полза на ответника и сочената като
платена без основание сума, предмет на иска, в размер на 432.99 лева.
В тежест на ответника е пълно и главно съобразно нормата на чл. 154, ал. 1 ЗЗД да
докаже сключването между страните на валиден договор за потребителски кредит, респ. на
валидно споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги при спазване на
императивните изисквания на закона, че реално е предоставил на ищцата уговорената като
заем парична сума, както и че оспорените от ищцата като неравноправни клаузи,
предвиждащи дължимост на възнаградителна лихва, както и на възнаграждение за
предоставяне на пакет от допълнителни услуги, са индивидуално уговорени.
Установяват се от надлежно приобщените и неоспорени от страните писмени
доказателства, а и не са спорни между страните, поради което с доклада по делото на
основание разпоредбите на чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 ГПК като безспорни и поради това
ненуждаещи се от доказване са отделени следните обстоятелства с правно значение: че
между страните са сключени договор за потребителски кредит „****“ № *** от 15.12.2017г.
и споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги към него от същата дата
при посочените в исковата молба параметри и условия, че уговорената като заем сума от
1700.00 лева е предоставена в полза на ищцата, както и че за погасяване на задълженията си
по договора и споразумението към него ищцата е заплатила в полза на „****“ ЕООД сумата
от 2955.39 лева. За доказване на последното по делото са представени в заверени от страната
3
копия разписки за преведени от нея в полза на „****“ ЕООД суми, както и издадена от
ответното дружество справка за постъпили по процесния договор за кредит суми в общ
размер на 2995.51 лева.
Така, по силата на процесния договор за потребителски кредит № ***/15.12.2014г.
„****“ ЕООД е предоставило на Б. И. Б. паричен заем в размер на 1700.00 лева, която сума
същата се е задължила да върне съобразно уговорения погасителен план към договора на 24
месечни вноски от по 105.10 лева всяка, включващи главница- заетата сума, както и
възнаградителна лихва, за която е уговорено да е в размер на 41.17 % годишно или в размер
на 822.40 лева за целия срок на договора.
Съгласно раздел VI от договора за кредит годишният процент на разходите по кредита
възлиза на 49.90 %.
В раздел V от договора е отбелязано, че клиентът- заемател е избрал пакет от
допълнителни услуги „****“, както и че конкретните услуги и редът за ползването им са
подорбно описани в общите условия на ответника към договорите за потребителски кредит
на физически лица, а съгласно раздел VI, съдържащ конкретните параметри на
правоотношението, възнаграждението за закупения пакет от допълнителни услуги е в общ
размер на 2040.72 лева, платимо на месечни вноски съгласно погасителния план в размер на
по 85.03 лева всяка с падежи на датите на падежите на вноските за главница и
възнаградителна лихва.
Съгласно приобщеното като писмено доказателство споразумение за предоставяне на
пакет от допълнителни услуги, подписано от страните на датата на сключване на договора за
потребителски кредит- 15.12.2017г., въпросният пакет от допълнителни услуги включва
следните възможности за заемателя: приоритетно разглеждане и изплащане на
потребителския кредит, възможност за отлагане на определен брой погасителни вноски,
възможност за намаляване на определен брой погасителни вноски, възможност за смяна на
дата на падеж, улеснена процедура за получаване на допълнителни парични средства.
Съгласно разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит
съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочват
взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на
разходите по определения в приложение № 1 начин.
Съгласно нормата на чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други
преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит. А съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК „общ разход по
кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони,
такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко
свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи
и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси.
А в чл. 19, ал. 4 ЗПК е предвидено, че годишният процент на разходите не може да
бъде по- висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и
във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България.
Съгласно чл. 3, б. „ж“ от *** ***/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23
април *** година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на *** *** на
4
Съвета, „общи разходи по кредита за потребителя" означава всички разходи, включително
лихва, комисиони, такси и всякакви други видове разходи, които потребителят следва да
заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на кредитора, с изключение на
нотариалните разходи; разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, по-
специално застрахователни премии, също се включват, ако в допълнение към това
сключването на договор за услугата е задължително условие за получаване на кредита или
получаването му при предлаганите условия.
В актуалната практика на СЕС, в частност в т. 46 от **** на Съда (девети състав) от 21
март 2024 година по дело C-714/22 е възприето, че член 3, буква ж) от Директива 2008/48
трябва да се тълкува в смисъл, че разходите за допълнителни услуги, които са уговорени към
договор за потребителски кредит, попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита
за потребителя“ по смисъла на тази разпоредба, а оттам и на понятието „ГПР“ по смисъла на
посочения член 3, буква и), когато закупуването на посочените услуги се оказва
задължително за получаването на съответния кредит или те представляват конструкция,
предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит.
Съдът намира, че в настоящия случай процесните сделки- договор за потребителски
кредит и договор за предоставяне на пакет от допълнителни услуги, следва да бъдат
разглеждани като единен източник на задълженията на заемателя, макар и формално да са
обективирани в различни писмени документи. Това е така, тъй като страни по тези
съглашения са едни и същи правни субекти, споразумението за допълнителни услуги е
сключено в деня на учредяване на заемното правоотношение и по повод и във връзка с него,
цената на пакета от допълнителни услуги е включена в погасителния план към договора за
потребителски кредит, като е уговорено разсроченото й заплащане на датите на падеж по
договора за заем, като закономерно вземанията и по двете съглашения обективно възникват
в правната сфера на „****“ ЕООД. С оглед на това, при съобразяване на уговорения
годишен процент на разходите по кредита в размер на 49.90 %- почти пет пъти законната
лихва, както и на обстоятелствата, че възнаграждението за допълнителни услуги се дължи
ежемесечно на падежите по договора за кредит и независимо дали заемателят фактически се
е възползвал от включените в пакета т. нар. „услуги“, които по правната си същност
съставляват действия по усвояване и управление на кредита, за които съгласно
императивната разпоредбта на чл. 10а, ал. 2 ЗПК на заемодателя не се следват допълнителни
такси и комисиони, и за които, освен това, не се гарантира със сключване на споразумението
и заплащане на възнаграждението за тях, че ще бъдат реално предоставени, доколкото се
касае за предоговаряне на условията по договора за кредит, за което е необходимо съгласие и
на двете страни по него, съдът намира, че с уговарянето на процесното възнаграждение по
същество се достига до забранен от закона- императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК,
резултат, а именно уговаряне на годишен процент на разходите, който многократно
надвишава петкратния размер на законната лихва по просрочени задължения в левове и във
валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. С това
възнаграждение на практика се достига до значително и необосновано оскъпяване на
предоставения паричен заем, което води и до съществено неравновесие между интересите на
заемодателя и тези на потребителя- още едно допълнително основание за нищожност на
коментираната клауза- поради нейната неравноправност по смисъла на чл. 146, ал. 1 ЗЗП.
Ето защо и доколкото с коментираната уговорка за заплащане на възнаграждение за т.
нар. „пакет от допълнителни услуги“, на практика съставляваща част от съдържанието на
процесния договор за потребителски кредит и предвиждаща допълнителен необоснован
доход в полза на заемодателя (във връзка с последното следва да се отбележи и че се касае за
сума във фиксиран размер, дължима ежемесечно независимо от реалното развитие на
взаимоотношенията между страните и действителното възползване от предоставените на
заемателя възможности, при което е принципно възможно да се плати възнаграждение в
значителен общ размер, без срещу това да е предоставена реална услуга), се достига чрез
5
принципно допустими от закона средства до забранен от императивната норма на чл. 19, ал.
4 ЗПК резултат- надвишаване на максимално допустимия размер на ГПР. Поради това и
съобразно цитирната практика на СЕС, следва да се приеме, че в случая възнаграждението за
предоставяне на допълнителни услуги е следвало да бъде включено в общите разходи по
кредита за потребителя, а оттам и в посочения в раздел VI от договора за потребителски
кредит ГПР. Последното не е сторено, поради което и съобразно възприетото в т. 56 от
цитираното вече **** на СЕС от 21.03.2024г. по дело C-714/22, че член 10, параграф 2,
буква ж) и член 23 от Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор
за потребителски кредит не е посочен ГПР, включващ всички предвидени в член 3, буква ж)
от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за
освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води
единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем
главница, следва да се приеме, че некоректното посочване на размера на ГПР е равносилно
на непосочването му, а с това, че не е спазено изискването на императивната разпоредба на
чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. С оглед на това, на основание нормата на чл. 22 ЗПК и само на
коментираното основание- неправилно посочване на ГПР в договора за потребителси
кредит, сключен между страните, последният се явява недействителен, а това, от своя
страна, обосновава задължение за потребителя да върне единствено т. нар. „чиста стойност
на кредита“, т. е. заетата сума, но не и уговорените лихва и други разходи по кредита- арг.
нормата на чл. 23 ЗПК.
Последното е достатъчно основание за недължимост и на уговорената възнаградителна
лихва в общ размер на 822.40 лева. Независимо от това и за пълнота и прецизност следва да
се изясни, че така уговореният размер на възнаградителната лихва при съобразяване на
конкретния размер на законната лихва за периода на съществуване на правоотношението-
15.12.2017г.- 20.12.2019г., в т. ч. на приложимия към датата на сключване на договора за
кредит основен лихвен процент на БНБ от 0 %, върху общо дължимата главница от 1700.00
лева, не надвишава трикратния размер на законната лихва и пренебрежимо малко превишава
двукрартния размер на същата, които размери са въведени от съдебната практика- напр. ****
906/2004 г. по гр. д. 1106/ 2003 г. на ВКС, II ГО, **** 378/ 2006 г. по гр. д. 315/ 2005 г. на
ВКС, II ГО, определение 901/ 2015 г. по ч. гр. д. 6295/ 2014 г. на ВКС, IV ГО, като критерии
при преценката дали уговореният размер на възнаградителната лихва противоречи на
добрите нрави. С оглед на това само по себе си уговарянето на възнаградителна лихва в
посочения размер не води до нищожност на съответната уговорка. Въпреки това и по
изложените вече доводи, касаещи недействителността на договора за потребителски кредит
в неговата цялост, в случая заплащането на възнаградителна лихва се явява недължимо.
Поради това и доколкото не е спорно, че ищцата е заплатила в полза на ответника
сума, която не само е достатъчна да удовлетвори вземането му за чистата стойност на
кредита, но и която надвишава последната със сумата от 1255.00 лева, предявеният иск с
правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД следва да бъде изцяло уважен.
В съответствие със задължителните за правоприлагащите органи разяснения,
съдържащи се в т. 12 на ТР № 4/18.06.2014 г. по тълк. дело № 4/2013 г., ОСГТК, ВКС, съдът
следва да се произнесе по разпределението на отговорността за разноски в заповедното и
исковото производство.
При този изход на спора пред настоящата съдебна инстанция разноски се следват
единствено на ищеца, в чиято полза на основание нормата на чл. 78, ал. 1 ГПК следва да
бъде присъдена сумата от 25.00 лева- държавна такса за заповедното производство, както и
сумата от 25.00 лева- държавна такса за разглеждане на иска в настоящото производство.
На основание разпоредбата на чл. 78, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 38, ал. 2 ЗА в полза на адв.
**** следва да бъде присъдена сумата от 360.00 лева с вкл. ДДС, а на адв. С. Й. Д.- сумата от
480.00 лева с вкл. ДДС, представляващи адвокатски възнаграждения за осъществената от
6
всяка от тях безплатна адвокатска защита и съдействие на ищцата съответно в заповедното
и в исковото производство и определени от съда съобразно материалния интерес по делото,
липсата на фактическа и/или правна сложност на производствата, както и на приложимите
към релевантния момент редакции на чл. 7, ал. 7 и ал. 2, т. 1, респ. т. 2 от Наредба № 1 от
9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Сторените от ответника разноски следва да останат за негова сметка- така, както са
извършени.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск с
правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД, че „****“ ЕООД, ЕИК *****, дължи на Б.
И. Б., ЕГН **********, сумата от 432.99 лева, представляваща част от вземане в общ
размер на 1255.00 лева за възстановяване на заплатени от Б. И. Б. възнаградителна лихва и
възнаграждение за пакет допълнителни услуги във връзка със сключени между страните
договор за потребителски кредит „****“ № *** от 15.12.2017г. и споразумение за
предоставяне на пакет от допълнителни услуги към него от същата дата, за което парично
притезание по ч. гр. дело № 60747/2021г. по описа на СРС, 54 състав, е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК.
ОСЪЖДА „****“ ЕООД, ЕИК *****, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК да заплати на Б.
И. Б., ЕГН **********, сумата от 25.00 лева- държавна такса за заповедното производство,
както и сумата от 25.00 лева- държавна такса за разглеждане на иска в настоящото
производство.
ОСЪЖДА „****“ ЕООД, ЕИК *****, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 38,
ал. 2 ЗА да заплати на адв. ****, ЕГН **********, сумата от 360.00 лева, представляваща
адвокатско възнаграждение за осъществена от нея безплатна адвокатска защита на заявителя
Б. И. Б., ЕГН **********.
ОСЪЖДА „****“ ЕООД, ЕИК *****, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 38,
ал. 2 ЗА да заплати на адв. С. Й. Д., ЕГН **********, сумата от 480.00 лева,
представляваща адвокатско възнаграждение за осъществена от нея безплатна адвокатска
защита на ищцата Б. И. Б., ЕГН **********.
****ТО подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването на препис от него на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7