РЕШЕНИЕ
№ 1405
гр. Пловдив, 14.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VIII СЪСТАВ, в публично заседание на
седемнадесети октомври през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Екатерина Вл. Мандалиева
Членове:Недялка Д. Свиркова Петкова
Величка З. Запрянова
при участието на секретаря Елена П. Димова
като разгледа докладваното от Величка З. Запрянова Въззивно гражданско
дело № 20225300502138 по описа за 2022 година
Производство по реда на чл. 258 и следващите от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от А. Г. А., ЕГН **********, с адрес ***
против решение № 2142/09.06.2022 г., постановено по г. д. № 20543/2021 г. по описа на
РС Пловдив, с което е отхвърлен, предявеният от жалбоподателя срещу Й. В. Б., ЕГН
**********, иск за признаване за установено, че Й. В. Б. дължи на А. Г. А. сумата в
размер на 850,00 лева, предоставена по договор за заем от 14.11.2019 г., обезпечен със
запис на заповед, издаден от 14.11.2019 г., ведно със законната лихва от датата на
подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК в съда – 22.07.2021 г. до окончателното
плащане, за което вземане е издадена Заповед по чл. 410 от ГПК по ч.г.д. № 12214/2021
г. по описа на РС Пловдив.
В жалбата са изложени оплаквания за неправилност, необоснованост и
незаконосъобразност на съдебното решение. Излагат се съображения, че неправилно
първостепенният съд е направил извод, че в случая се касае за договор за заем, тъй
като такъв няма сключен, а вземането произтича изцяло от запис на заповед. Сочи се,
че сумата е предадена, като сбор от сумите: 446,20 лева – преведени по лична банкова
сметка на въззиваемия; 322,72 лева - преведени по лична банкова сметка на
въззиваемия и 81,08 лева – предадени в брой на въззиваемия. Поддържа се, че
представената от въззиваемия по делото разписка за сумата от 1500,00 лева, касае
други отношения, по които кредитор е юридическо лице – „Корект консулт – Ем Джи
Ей“ЕООД, ЕИК ***. Поради изложеното се моли за отмяна на атакуваното решение и
вместо това уважаване на предявения положителен установителен иск.
В срок не е постъпил отговор на въззивната жалба от Й. В. Б.. В съдебно
заседание жалбата се оспорва, като неоснователна и се моли атакуваното с нея
1
решение да бъде потвърдено. Претендират се разноски.
Въззивната жалба е подадена в срок, от легитимирана страна, против подлежащ
на инстанционен контрол съдебен акт, поради което е процесуално допустима и
подлежи на разглеждане.
Окръжен съд Пловдив, като обсъди доводите на страните и събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с положителен установителен иск по реда
на чл. 422, ал. 1 от ГПК с правна квалификация чл. 79, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, във вр. с чл.
240 от ЗЗД, предявен от А. Г. А. срещу Й. В. Б., за установяване дължимостта на сума,
за която е издадена Заповед № 7396/26.08.2021г. за изпълнение на парично задължение
по чл. 410 от ГПК по ч.г.д. № 12214/2021 г. на РС Пловдив, а именно: 850,00 лева –
главница, предоставена по договор за заем от 14.11.2019 г., обезпечена със запис на
заповед, издаден на 14.11.2019 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на
заявлението по чл. 410 от ГПК в съда – 22.07.2021 г. до окончателното плащане.
Претенцията е обоснована с твърдения за сключен между страните договор за
заем от 14.11.2019 г., по силата на който ищецът предоставил същия ден в офиса на
фирмата си на ответника сумата от 850,00 лева, а последният се задължил да му я
върне в срок до 03.02.2020 г. За обезпечение на вземането по договора за заем от
същата дата бил издаден от длъжника и запис на заповед. Заемната сума не е върната
на падежа, поради което е депозирано заявление по чл. 410 от ГПК и издадена Заповед
№ 7396/26.08.2021г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК против
Й. В. Б. по ч.г.д. № 12214/2021 г. на РС Пловдив, срещу която длъжникът е подал в
срок възражение по чл. 414 от ГПК. В тази връзка на заявителя са дадени указания за
предявяване на иск за установяване съществуването на вземането, удостоверено в
заповедта за изпълнение, с което се обосновава предявения по делото иск в
законоустановения едномесечен срок.
В срока по чл. 131 от ГПК не е постъпил отговор от Й. В. Б.. В първото по
делото съдебно заседание ответникът оспорва предявения иск по основание и размер,
по съображения, че е платил на ищеца сумата от 1500,00 лева и други суми не му
дължи.
За да постанови обжалваното сега решение, с което предявеният иск е
отхвърлен, районен съд е приел, че въпреки изрично дадените по реда на чл. 146 от
ГПК указания до ищеца, същият не е установил предаването на процесната сума от
850,00 лева, на ответника, като представеният запис на заповед не представлява
разписка за това обстоятелство.
При извършена служебна проверка по чл. 269 от ГПК, в рамките на дадените му
правомощия, съдът намира така обжалваното решение за валидно, а в обжалваната му
част и допустимо. Не са налице нарушения на императивни материалноправни норми,
които въззивният съд е длъжен да отстрани без да има изрично направено оплакване в
тази насока, съгласно задължителните указания, дадени с ТР № 1/2013 на ОСГТК на
ВКС. Поради това на основание чл. 269, изр. 2 от ГПК следва да бъде проверена
неговата правилност съобразно посоченото в жалбата.
В случая пред въззивната инстанция се оспорва приетата от първостепенния съд
фактическа обстановка, относно основанието на което се претендира исковата сума,
като оплакването е, че сумата не се дължи на основание договор за заем, а по запис на
заповед от 14.11.2019 г., представен в оригинал в заповедното производство.
Тези оплаквания са неоснователни.
Действително в първоначално подадената до съда искова молба са изложени
твърдения за дължимост на процесната сума на основание сочения запис на заповед от
2
14.11.2019 г. В молба вх.№ 5428/24.01.2022 г. от ищеца, подадена в изпълнение на
указания за отстраняване на нередовностите на исковата молба обаче, е посочено
изрично, че сумата от 850,00 лева се претендира на основание договор за заем от
14.11.2019 г., чието изпълнение е обезпечено с представения запис на заповед от
14.11.2019 г. Тази молба представлява неразделна част от исковата молба и въз основа
на нея следва да се приеме, че надлежно въведения от ищеца спорен предмет по
делото, касае установяване дължимостта на процесната сума от 850,00 лева именно на
основание сключен между страните договор за заем от 14.11.2019 г. За пълнота следва
да се посочи, че настоящото производство, като такова по реда на чл. 422 от ГПК, би
било недопустимо, в случай, че предявеният по този ред иск цели установяване
дължимостта на процесната сума на основание, различно от предявеното в заповедното
производство. Именно в тази връзка до ищеца правилно са дадени указания да посочи
основанието на претенцията си, доколкото основанието, посочено в заповедта за
изпълнение по чл. 410 от ГПК, е предоставяне на сумата в заем. Поради това
неоснователни са оплакванията във въззивната жалба, че неправилен е изводът на съда,
че става дума за договор за заем, доколкото такъв не е бил сключван. Ищецът не може
неограничено във времето да въвежда нови фактически твърдения и да предприема
изменение на основанието на предявените претенции, а в настоящия случай, както се
посочи по – горе, същият е ограничен от основанието, заявено в рамките на
заповедното производство.
Съгласно чл.240, ал.1 от ЗЗД, с договора за заем, заемодателят предава в
собственост на заемателя пари или други заместими вещи, а заемателят се задължава
да върне заетата сума или вещи от същия вид, количество и качество. Договорът за
заем е от категорията на реалните договори, което означава, че се счита за сключен от
момента на предаване на договорената между страните сума.
Следователно, за да се приеме, че между страните е възникнало заемно
правоотношение, от съществено значение е обстоятелството дали има реално
предаване от страна на заемодателя на заемателя на претендираната от първият сума, в
размер на 850,00 лева. Доказателствената тежест да установи, че са били дадени в заем
пари или други заместими вещи е на страната, която претендира връщането им. В
случая с изготвения по реда на чл. 146 от ГПК доклад правилно е разпределено на
жалбоподателя да установи наличие на валидно сключен договор за заем, в това число
предоставяне на заемната сума на заемателя, поемането на задължение от последния да
върне сумата, размер и падеж на вземането. Също така изрично на ищеца е указано, че
не сочи доказателства, че е предал на ответника сумата в размер на 850,00 лева, като
последния се е задължил да я върне. Доказателства за посочените обстоятелства
ищецът не е ангажирал. Представеният в заповедното производство запис на заповед
не удостоверява нито предаването на процесната сума пари на въззиваемия, нито
основанието, на което това е сторено. При това положение, с оглед своевременно
очертания предмет на повдигнатия пред съда спор, така предявената установителна
претенция за дължимост на сумата от 850,00 лева, като предадена в заем на
въззиваемия, с падеж на връщане 03.02.2020 г., като недоказана, следва да бъде
отхвърлена. Въведените едва с въззивната жалба нови фактически твърдения относно
това, че сумата в действителност е предадена на въззиваемия на няколко отделни
части: 446,20 лева – преведени по лична банкова сметка на въззиваемия; 322,72 лева -
преведени по лична банкова сметка на въззиваемия и 81,08 лева – предадени в брой на
въззиваемия, не подлежат на разглеждане, като преклудирани. Доколкото се прие, че
не е установено предаването на въззиваемия на исковата сума на посоченото
основание, не се налага и изследване на доказателствената стойност на представената
от последния в първоинстанционното производство разписка от 01.06.2020 г. (л. 25 от
делото на РС) и предявените с въззивната жалба възражения в тази посока.
3
Предвид пълното съвпадане на крайните фактически и правни изводи на
въззивната инстанция с тези на първостепенния съд, въззивната жалба се явява
неоснователна, а атакуваното с нея решение следва да бъде потвърдено, като
правилно.
С оглед крайния изход от спора разноски за въззивното производство се дължат
на въззиваемата страна, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК. Същите са в размер на
300,00 лева адвокатско възнаграждение, заплатено в брой, съгласно разписка от
26.09.2022 г. и следва да бъдат присъдени.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 2142/09.06.2022 г., постановено по г. д. №
20543/2021 г. по описа на Районен съд Пловдив.
ОСЪЖДА А. Г. А., ЕГН **********, с адрес ***, да заплати на Й. В. Б., ЕГН
**********, с адрес ***, сумата от 300,00 лева (триста лева), представляваща разноски
за адвокатско възнаграждение във въззивното производство.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4