№ 117
гр. Стара Загора , 10.05.2021 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ в
закрито заседание на десети май, през две хиляди двадесет и първа година в
следния състав:
Председател:Пламен С. Златев
Членове:Мариана М. Мавродиева
Веселина К. Мишова
като разгледа докладваното от Пламен С. Златев Въззивно частно
гражданско дело № 20215500501261 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл.413, ал.2 от ГПК.
Делото е образувано по частна жалба на “А.К.П.З.”- ЕООД, гр.С. против
Разпореждане № 260816/02.02.2021г., постановено по ч.гр.д.№ 378/2021г. по
описа на РС- К., с което е отхвърлено заявлението на частния жалбоподател
за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от
ГПК срещу българската гражданка С. П. Д. от гр.Г., обл.С. за сумите от
224,25 лв.- възнаграждение по гаранционна сделка/поръчителство/ и от 36 лв.-
разходи и такси за извънсъдебно събиране на вземането. Ч.жалбоподател
излага доводи за неправилност на обжалвания акт поради постановяването му
при нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост и се
позовава на съдебна практика в подкрепа на тезата си. Моли настоящия
въззивен съд да отмени Разпореждането на РС в тази му част и да постанови
издаването на заповед за изпълнение на парично задължение по реда на
чл.410 от ГПК за процесните суми.
Въззивният съд, след като обсъди оплакванията в частната жалба,
мотивите на атакуваното Разпореждане и данните по първоинстанционното
дело, намери за установено от фактическа страна следното :
Първоинстанционното производство е образувано по заявление на
“А.К.П.З.”- ЕООД, гр.С. за издаване на заповед за изпълнение на парично
задължение и изпълнителен лист по реда на чл.410 от ГПК срещу С. П. Д. от
гр.Г., обл.С. за следните суми: 438,30 лв.- главница; 27,45 лв.- договорна
лихва за периода от 06.09.2019г. до 24.01.2020г. ; 224,25 лв.-възнаграждение
по гаранционна сделка (поръчителство) ; 36 лв.- разходи и такси за
извънсъдебно събиране ; 33,37 лв.-мораторна лихва от 25.01.2020г. до
22.01.2021г. и законна лихва за забава, считано от подаването на заявлението
в съда- 01.02.2021г. до окончателното изплащане на вземането. В заявлението
1
е посочено, че вземането произтича от договор за паричен заем №
3619008/30.08.2019г., сключен между “И.А.М.”- АД и длъжника, по силата на
който дружеството е предоставило кредит в размер на 600 лева, а последният
се е задължил да върне заетата сума, ведно с договорна лихва в размер на
69,40 лв., на 21 седмични погасителни вноски,всяка от които в размер на 46
лв. Изпълнението на задълженията на кредитополучателя било обезпечено с
поръчителство по силата на сключен между нея и “Ф.Б.”- ЕООД договор за
предоставяне на поръчителство и сключен между поръчителя и заемодателя
договор за поръчителство, по силата на който “Ф.Б.”- ЕООД се задължава да
отговаря солидарно със С. П. Д. за изпълнение на всички задължения. За
поемане на всички задължения по договора за паричен заем потребителят
дължал възнаграждение по гаранционна сделка/поръчителство/ на поръчителя
в размер на 319, 95 лв., платимо на разсрочени вноски, дължими на падежа на
плащане на погасителни вноски по договора за заем. В случай, че заемателят
забави плащането на падеж на погасителна вноска с повече от 30 календарни
дни, дължал на заемодателя заплащането на разходи и такси за извънсъдебно
събиране на просрочените вземания в размер на 9 лв. На основание
цитираното, на длъжника били начислени разходи и такси за извънсъдебно
събиране в размер на 45 лв. Заемателят не изпълнил точно задължението си
по договора за кредит, и на 05.05.2020г. заемодателят изпратил покана на
поръчителя, а поръчителят заплатил на заемодателя всички дължими от
кредитополучателя суми в общ размер от 759, 37 лв. Съгласно клаузите на
договора за поръчителство “Ф.Б.”- ЕООД встъпило в правата на “И.А.М.”-
АД за платените от него суми и бил сключен договор за цесия между
“А.К.П.З.”- ЕООД и “Ф.Б.”- ЕООД, по силата на който вземането било
прехвърлено на заявителя, а длъжникът бил уведомен от цедента за цесията
посредством писмо с обратна разписка от 12.05.2020г.
С обжалваното Разпореждане, РС е отхвърлил заявлението в частта, с
която са претендирани суми от 224, 25 лв.- възнаграждение по гаранционна
сделка/поръчителство/ и 36 лв.- разходи и такси за извънсъдебно събиране,
като е приел, че клаузите, с които се претендират вземанията са
неравноправни и нищожни, тъй като те противоречали на разпоредбата на
чл.33, ал.1 и ал.2 от ЗПК.
При така установените обстоятелства въззивният съд прави следните
правни изводи :
Частната жалба е подадена в законния 1- седмичен срок от
легитимирано да обжалва лице/заявител/, поради което е процесуално
допустима и по нея въззивният съд следва да се произнесе по същество на
направеното оплакване.
Разгледана по същество жалбата се явява неоснователна, тъй като
съгласно чл.411 от ГПК за да бъде уважено искането за издаване на заповед за
изпълнение по реда на чл.410 от ГПК, заявлението трябва да е редовно от
външна страна и да отговаря на изискванията на чл.127, ал.1 и ал.3 и чл.128,
т.1 и т.2 от ГПК, да не противоречи на закона или добрите нрави, да не се
2
основава на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител и да не е
налице обоснована вероятност за това; длъжникът да има постоянен адрес
или седалище на територията на Р.България и да е с обичайно
местопребиваване или седалище на територията на Р.България съгласно
чл.411, ал.2 от ГПК. В процесното правоотношение по предоставяне на
потребителски кредит са налице неравноправни клаузи и се прилагат
правилата на Закона за защита на потребителите/ЗЗП/, тъй като клаузата в
договора за паричен заем, съгласно която кредитополучателят дължи
направените разходи за извънсъдебно събиране на вземането нарушава
забраната по чл.10, ал.2 от ЗПК, съгласно която кредиторът не може да
изисква заплащане на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване
и управление на кредита, каквито в случая представляват те. Тези разноски се
претендират за извършването на фактически действия, чиято цел е
стимулирането на длъжника да изпълни, т.е. се отнасят до действия, свързани
с управлението на кредита, които по съществото си представляват
съвкупността от действията по администриране на точното изпълнение на
задълженията на двете страни по договора за кредит. Освен това тази клауза
противоречи и на нормата на чл.33, ал.1 и ал.2 от ЗПК, предвиждаща, че при
забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената
в срок сума за времето на забавата, а обезщетението за забава да не може да
надвишава законната лихва. В случая тези такси и разноски се явяват
допълнително финансово бреме за длъжника и именно поради това
противоречи на закона и се явява нищожна по смисъла на чл.21, ал.1 от ЗПК,
т.к. кредиторът получава и други финансови облаги, различни от лихвата
върху неплатената в срок сума за времето на забавата. При изпълнение на
правомощията си, настоящият въззивен съд намира, че обжалваното
Разпореждане в частта му, в която заявлението за издаване на заповед за
изпълнение за сумата от 36 лв.- разходи и такси за извънсъдебно събиране на
задължението е било отхвърлено от първоинстанционния съд е правилно и
съответства на материалния закон.
Относно претенцията за присъждане на сумата от 224, 25 лв.-
възнаграждение по гаранционна сделка/поръчителство/ не следва да бъде
уважена, т.к. клаузата, която предвижда задължение за длъжника за плащане
на възнаграждение на поръчителя, е недействителна на основание чл.146, ал.1
от ЗЗП, понеже представлява уговорка във вреда на потребителя, която не
отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя.
Макар отношенията между тях да са представени и регламентирани като
отделни договори- за потребителски кредит и за поръчителство, при
изложените от заявителя факти и основания става ясно, че се касае за
свързани и обусловени правоотношения, които не могат да съществуват
самостоятелно. Налице е дълг по кредитно правоотношение, с уговорени
акцесорни плащания и те следва да се разглеждат като едно цяло. Зад
обособяването на отношенията по обезпечаване на кредитното
правоотношение в отделен договор, ясно прозира целта да се заобиколи
закона и забраната за уговаряне на допълнителни такси във връзка с
3
усвояването и управлението на договора предвид чл.10а, ал.2 от ЗПК. Видно
е, че ангажиментът към поръчителя е неделим от основния по кредитното
правоотношение и затова следва да се включи към общия размер на разходите
по кредита. Тук таксата не е включена в предвидения по договора
ГЛП(годишен лихвен процент), а ако бъде изчислена стойността й ще
надвиши многократно максимално допустимия размер, регламентиран в
императивната норма на чл.19, ал.4 от ЗПК 5- кратният размер на законната
лихва по просрочени задължения в левове и валута по постановление на
Министерския съвет на Република България. Нещо повече- плащането на тази
такса е уговорено като приоритетно, дори пред основното задължение по
кредитното правоотношение, от което ясно прозира целта му- да обезпечи
гарантиран доход, без да има сигурност в насрещната престация. Като
последица това води до неоснователно обогатяване на кредитора- както за
кредитодателя, така и за поръчителя. Макар подобен начин за обезпечаване
на вземането да е нормален, разбираем и наложил се в практиката, ясно е, че с
него се постига гарантиране на сигурен доход без насреща да е престирана
услуга- поръчителство, и възнаграждението е уговорено, като дължимо
предварително, преди и без да се знае дали изобщо длъжникът ще прибегне
до тази възможност. На практика с него се предвижда допълнителна такса за
услуга, която не е ясно дали ще се предостави, което отново насочва към
противоречие с чл.10а, ал.4 от ЗПК.
Въззивният съд намира, че посочената клауза относно договора за
поръчителство носи всички белези на неравноправна по смисъла на чл.143
ЗЗП, тъй като нарушава изискването за добросъвестност и създава значително
неравновесие между правата и задълженията на страните по договора. В
текстовете на чл.143,т.1- т.19 от ЗЗП са изброени възможни проявни форми
на неравноправни клаузи, като по аргумент на чл.143, т.20 от ЗПК
изброяването е примерно, а не изчерпателно. Констатираното противоречие с
приложимите разпоредби на ЗЗП и ЗПК е основание спорните клаузи да се
приемат за нищожни като неравноправни, както и на това основание
заявлението да бъде отхвърлено.
Предвид изложените съображения, въззивната инстанция намира,че
частната жалба е неоснователна и недоказана, атакуваното Разпореждане в
обжалвана част, с която е отхвърлено заявлението за издаване на заповед за
незабавно изпълнение по чл.410 от ГПК, е мотивирано, законосъобразно и
правилно, и следва да бъде потвърдено от настоящия въззивен състав, със
законните последици от това.
Това въззивно съдебно Определение е окончателно и не подлежи на по-
нататъшно обжалване пред по- горен съд.
Ето защо водим от горните мотиви и на осн. чл.278, ал.4 във вр. с
чл.271, ал.1, пр.1от ГПК, въззивният ОС- Ст.Загора
4
ОПРЕДЕЛИ:
ПОТВЪРЖДАВА Разпореждане № 260816/02.02.20221г., постановено
по ч.гр.д.№ 378/2021г. по описа на РС- гр.К., обл.С..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5