Р Е Ш Е Н И Е
Гр.С., …07.2021г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІI „А“ въззивен състав, в открито заседание на единадесети февруари две
хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
СИМОНА УГЛЯРОВА
при
секретаря Емилия Вукадинова, като разгледа докладваното
от мл. съдия Углярова в.гр.д. № 8347 по описа за 2020
г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 186288 от 07.08.2019г.,
постановено по гр. д. № 54624/2017 г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 151
състав, е признато за установено по предявените
от „Т.– С.“ ЕАД срещу Т.Ц.Б., искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, че
ответникът дължи на ищеца на основание чл. 79, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 150 ЗЕ и чл.86, ал.1 ЗЗД сумата от 141,71 лева,
представляваща стойността на доставена топлинна енергия периода от 01.05.2013
г. до 30.04.2014г. за имот, находящ се в гр.С., бул.“******,
гараж № 2, аб.№ 099271, както и сумата от 10,20 лева,
представляваща цена на предоставена услуга дялово разпределение за периода от 01.05.2013
г. до 30.04.2014г., ведно със законната лихва върху главниците, считано от 28.03.2017
г. (датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение) до
погасяването, както и сумата в размер на 36,06 лева – лихва за забава върху
главницата за топлинна енергия за периода от 15.09.2014г. до 16.03.2017г., за
които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК
по ч.гр.дело № 19481/2017г. по описа на СРС, ГО, 151 състав, като е отхвърлен
предявеният по реда на чл.422 ГПК, вр. чл.86, ал.1 ЗЗД иск за сумата от 2,67 лева, представляваща мораторна
лихва върху главницата за дялово разпределение за периода 15.09.2014г. до 16.03.2017г.
С решението съдът се е произнесъл по
разноските в производството, съгласно изхода на спора.
Решението е постановено при участието на
трето лице – помагач „Б.“ ООД, на страната на ищеца – „Т.– С.“ ЕАД.
Въззивникът – ответник Т.Ц.Б.,
чрез процесуален представител с доказателства по делото за надлежно учредена
представителна власт, обжалва решението в частта за уважаване на исковете, с
оплакване за неправилност и нарушение на материалния и процесуалния закон. На
първо място поддържа, че първоинстанционният съд неправилно
е приел, че ответникът е собственик на имота при липсата на категорични
доказателства в тази насока. На следващо място излага, че предявените искови
претенции за главници и лихви са изцяло неоснователни, поради погасяването им
по давност на основание чл.111, б.“в“ ЗЗД. Сочи, че издаването на последваща обща фактура, обединяваща стари задължения, не
променя началната дата, от която започва да тече давностният
срок, а именно – от момента, в който вземането е станало изискуемо. Отделно от
счита, че претенцията на „Т.– С.“ ЕАД за установяване съществуването на вземане
на ищеца спрямо ответника за главница за извършена услуга дялово разпределение
е изцяло неоснователна, доколкото ищцовата страна не
твърди и не навежда доводи да е кредитор на вземане за цената на визираната
услуга. По отношение дължимостта на сумата в размер
на 36,06 лева, представляваща лихва за забава върху главницата за топлинна
енергия навежда, че от страна на ищеца в производството не са ангажирани
доказателства за публикуване на процесните фактури на
интернет страницата на топлофикационното дружество, поради което и ответникът
не е изпаднал в забава за заплащане на процесното
задължение. По изложените съображения, моли въззивния
съд да отмени първоинстанционното решение в
атакуваната част, като вместо него постанови друго, с което да отхвърли изцяло
предявените искове като неоснователни и недоказани. Претендират се разноски
съобразно приложен по реда на чл.80 ГПК списък.
Въззиваемият
– ищец „Т.С.“ ЕАД и третото лице помагач не са депозирали писмени отговори на въззивната жалба.
Решението в частта
за отхвърляне на исковете е влязло в сила, като необжалвано.
Софийски градски
съд, II А въззивен състав, след преценка по реда на въззивното производство на твърденията и доводите на
страните и на събраните по делото доказателства, намира следното:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите,
когато следва да приложи императивна материалноправна
норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от
ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК
на ВКС. Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на
решението само по наведените оплаквания в жалбата.
При извършената
служебна проверка по чл. 269, изреч. 1 от ГПК, въззивният съд намира, че първоинстанционното решение е валидно и процесуално
допустимо.
По отношение на
неговата правилност и с оглед релевираните в жалбата
доводи, следва да се отбележи следното:
Предмет на
разглеждане в настоящото производство са положителни установителни
искове за наличието на вземания на ищеца спрямо ответника, в качеството му на
собственик на топлоснабден имот в сграда в режим на
етажна собственост, за заплащане на доставена топлинна енергия и услуга дялово
разпределение за периода от 01.05.2013г. до 30.04.2014г.
За да постанови
обжалваното решение, съдът е приел, че от събраните по делото доказателства се
установява, че между страните съществува действително правоотношение по договор
за продажба на топлинна енергия съгласно ЗЕ, който е сключен при публично
оповестени общи условия с конклудентни действия - по арг. от чл.150 от ЗЕ. Кредитирано
е приетото и неоспорено от страните заключение на съдебно-техническа експертиза,
като е направен извод, че от същото се установява обемът на реално потребеното количество топлинна енергия в имота и неговата
стойност, както и дължимата сума за дялово разпределение, също за процесния имот.
Правилно е прието
от районния съд, че според нормата на чл. 154, ал. 1 от ГПК в доказателствена тежест на ищеца е да установи по реда на
пълното и главно доказване следните кумулативни предпоставки на предявената
претенция: възникването, съществуването, изискуемостта и размера на претендираните от него вземания, т.е. наличието на
правоотношение между топлопреносното предприятие и
ответника като потребител за продажба на топлинна енергия през процесния период; използването от ответника на претендираното количество топлинна енергия; стойността на
топлинната енергия и изискуемостта на вземането.
Основното спорно по делото обстоятелство на етапа на въззивното производство е свързано с установяване
качеството клиент на топлинна енергия за битови нужди, както и покрито ли е
вземането с давност. По така наведените възражения, настоящият съдебен състав намира
следното:
Според действащата от 05.03.2004 г. и към настоящия
момент разпоредба на чл. 150, ал. 1 от ЗЕ, продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на потребители на топлинна
енергия за битови нужди се осъществява при публично известни общи условия,
предложени от топлопреносното предприятие и одобрени
от ДКЕР /писмена форма на договора не е предвидена/. Тези общи условия се
публикуват най – малко в един централен и в един местен всекидневник в
градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30
дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане
от потребителите /чл. 150, ал. 2 от закона/.
Съгласно чл. 153,
ал. 1 ЗЕ "клиенти на топлинна енергия" са всички собственици и
титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени
към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение. Следователно,
купувач /страна/ по сключения договор за доставка на топлинна енергия до процесния имот е неговият собственик или лицето, на което е
учредено ограничено вещно право на ползване. Именно то е задължено да заплаща
продажната цена за доставената и потребена топлинна
енергия, респективно то е встъпило в облигационни правоотношения с ищцовото дружество.
Изброяването в
нормата на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ на собствениците и титулярите на ограниченото
вещно право на ползване като клиенти /потребители/ на топлинна енергия за
битови нужди и страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното
предприятие обаче не е изчерпателно. При постигнато съгласие между топлопреносното предприятие и правен субект, различен от
посочените в чл. 153, ал. 1 от ЗЕ за сключване на договор за продажба на топлинна
енергия за битови нужди за топлоснабден имот при
спазване на одобрените от КЕВР публично известни общи условия, този правен
субект дължи цената на доставената топлинна енергия за собствените му битови
нужди. Договорът между това трето ползващо лице и топлопреносното
предприятие подлежи на доказване по общия ред на ГПК, например с откриването на
индивидуална партида на ползвателя при топлопреносното
дружество, но не се презумира с установяване на факта
на ползване на топлоснабдения имот /мотиви по т. 1 от
Тълкувателно решение № 2 от 17.05.2018 г. на ВКС по тълкувателно дело № 2/2017
г., ОСГК/.
С оглед изложеното
се налага извод, че източникът на едно облигационно договорно отношение може да
бъде само един – договор, сключен между страните или техните праводатели. Договорът е съглашение между страните и е
израз на постигнато между тях съгласие за правно обвързване – чл. 8, ал. 1 ЗЗД.
По общите правила на облигационното право това съглашение се счита за
постигнато, когато обективираните насрещни
волеизявления на страните съвпаднат, като обективирането
им следва да бъде изрично или с действия, изразяващи съгласие /конклудентни действия/, но в определени случаи законът може
да изисква форма за валидност на тези волеизявления. Този начин на облигационно
обвързване е приложим и в областта на продажбата на топлинна енергия – чл. 149,
ал. 1, т. 6 ЗЕ изрично предвижда, че продажбата на топлинна енергия се извършва
въз основа на писмени договори при общи условия, сключени между доставчика на
топлинна енергия и клиентите /потребителите/ в сграда – етажна собственост.
Същевременно, законът предвижда хипотеза на договорно обвързване и без
наличието на подобен изричен писмен договор, а именно – когато се касае до топлоснабдена сграда – етажна собственост, то всички
собственици или титуляри на вещно право на ползване върху самостоятелен обект в
етажната собственост са потребители на топлинна енергия, т. е. страни по
договорното правоотношение с доставчика /чл. 153, ал. 1 ЗЕ/. В тази хипотеза
законът приравнява придобиването на право на собственост или вещно право на
ползване върху топлоснабдения имот със сключването на
договор с топлопреносното предприятие. Законът по
императивен ред приема, че договорът се смята за сключен със самия факт на
придобиване на имота с новия собственик /собственици/ или вещен ползвател на
същия. Топлопреносното предприятие е в облигационни
отношения за доставка на топлинна енергия за даден обект с това лице, с което
последно по време има сключен договор за същия обект.
Договорът за
доставка на топлинна енергия за даден имот от етажна собственост може да бъде
както изричен писмен /при постигане на съгласие относно същественото съдържание
на договора/, така и презюмиран /сключен със самия
факт на придобиване на собствеността или вещното право на ползване/, като всеки
нов договор за този имот, сключен по който и да е от двата начина /изричен или презюмиран/, преустановява действието за в бъдеще на
предходно сключен договор за същия имот с друго лице. Следователно, за преценката
с кого дружеството – ищец е в облигационни отношения за доставка на топлинна
енергия за процесния имот през процесния
период, е меродавно обстоятелството с кое лице последно по време е бил сключен
договор за доставка на топлинна енергия /изричен или презюмиран/.
В разглеждания
случай, от представения и неоспорен от страните Нотариален акт за дарение на недвижим имот № 125, том I, рег.№ 10106, дело № 99 от 2014 г. по описа на Т.В.,
нотариус с рег.№ 033 към Нотариалната камара, с район на действие СРС, се
установява, че на 15.08.2014г. Т.Ц.Б. е дарила в полза на дъщеря си Д.К.Т.и на
сина си С.К.Б., при правни квоти, свой собствен недвижим имот, а именно – гараж
№ 2, находящ се в гр.С., бул.“******. При
съобразяване на така представеното писмено доказателствено
средство, ведно с представените и неоспорени по делото писмени доказателства:
списък на етажните собственици към протокол от 19.10.2001г. от проведено Общо
събрание на ЕС, с положен подпис от Т.Ц.Б., както и предоставените от третото
лице – помагач документи за главен отчет на уредите за дялово разпределение и
изравнителни сметки за процесния период, същите се
отнасят за недвижим имот, находящ се в гр.С., бул.“******,
който изцяло кореспондира с административния адрес на имота, с който ответникът
се е разпоредил на 15.08.2014г., съдът намира, че клиент на топлинна енергия и
съответно задължено лице да заплаща стойността на потребената
в имота топлинна енергия за процесния имот е именно титулярът на правото на собственост върху процесния имот, поради което и всички доводи на въззивника в обратния аспект настоящата инстанция намира за
неоснователни.
На следващо място,
установява се по делото, че сградата, в която се намира процесният
имот, е в режим на етажна собственост и в течение на процесния
период ищецът е подавал в нея топлоенергия за битови нужди. Подаването на
топлинна енергия към процесния имот през процесния период, се установява от приетите като писмени
доказателства по делото документи за топлинно счетоводство, съставени от
дружеството - топлинен счетоводител, както и от приетото от СРС заключение на
СТЕ. Измерването на индивидуалното потребление на топлинна енергия и вътрешното
разпределение на разходите за отопление и топла вода между топлоснабдените
имоти в сградата в режим на етажна собственост е възложено от етажните
собственици на „Б.“ ООД с договор, също приет като писмено доказателство. Същият
е сключен от упълномощени представители на етажните собственици, съгласно
протокол на общото събрание от 19.10.2001г.
От изложеното
следва изводът, че ответникът, в качеството му на собственик на имота, е
потребител на топлинна енергия за битови нужди по смисъла и съгласно чл.155 от
ЗЕ, респ. дължи заплащане на цената на отдадената за процесния
имот топлинна енергия, за претендирания период. В
тази връзка доводите, наведени в жалбата на въззивника
Б., за липса на облигационни правоотношения между страните, съдът намира за
неоснователни.
Както бе посочено по – горе, установява се в
производството, че сградата, в която се намира процесният
недвижим имот, е етажна собственост и в исковия период ищецът е подавал в нея
топлоенергия за битови нужди. Съгласно действащото законодателство - чл.139,
ал.1 от ЗЕ, разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна
собственост, се извършва по система за дялово разпределение. Начинът за
извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ и действалата през
периода Наредба № 16 - ЗЗ4 от 06.04.2007 г. Измерването на индивидуалното
потребление на топлинна енергия и вътрешното разпределение на разходите за
отопление и БГВ между топлоснабдените имоти в
сградата в режим на етажна собственост е възложено от етажните собственици на
"Б." ООД. На следващо място, съгласно чл.139б ЗЕ (в
редакцията след изменението с ДВ, бр. 74/2006 г.) потребителите в сграда –
етажна собственост са длъжни да изберат лице, регистрирано по реда на чл.139а ЗЕ, за извършване на услугата "дялово
разпределение", за резултатите от който избор трябва да уведомят писмено топлопреносното предприятие или доставчика на топлинна
енергия. В случая не се твърди към процесния период
общото събрание на етажната собственост да е избрало друго, различно от
посоченото в коментирания договор лице, което да извършва дяловото
разпределение, нито ищецът - въззиваема страна в
настоящото производство, да е бил уведомен писмено за новия избор. Предвид
изложеното, правилен е изводът на районния съд, че за исковия период третото
лице – помагач в производството е извършвало въз основа на валидно съществуващо
свое договорно задължение дяловото разпределение и отчитане на потребената в гр. С., бул.“******, топлинна енергия.
Съобразно
действалите за периода ОУ за продажба, купувачът на топлинна енергия, какъвто е
ищецът, заплаща на продавача стойността на услугата "дялово
разпределение", извършвана от избрания от тях търговец (чл. 22, ал. 2 ОУ
от 2008 г. и от ОУ от 2014 г.), която включва цена на обслужване на партидата
на клиента, включваща изготвяне на изравнителна сметка и цена за отчитане на
един уред за дялово разпределение и броя на уредите в имота, по ред и начин,
определен от продавача и обявен по подходящ начин на купувача (чл. 36 ОУ от
2008 г.), съответно съгласуван с топлинния счетоводител (чл. 36 ОУ от 2014 г.).
Съгласно чл. 36,
ал. 1 и 2 от Общите условия на ищеца за продажба на топлинна енергия за битови
нужди, клиентите заплащат цена за услугата дялово разпределение, извършвана от
избран от тях търговец, като стойността й се формира от: 1/ цена за обслужване
на партидата на клиента, включваща изготвяне на изравнителна сметка; 2/ цена за
отчитане на един уред за дялово разпределение и броя на уредите в имота на
клиента и 3/ за отчитане на уредите за дялово разпределение, извън обявените от
търговеца дати се заплаща допълнителна цена по ценоразпис, определен от
продавача. Редът и начинът на заплащане на услугата дялово разпределение се
определя от продавача, съгласувано с търговците, извършващи услугата дялово
разпределение и се обявява по подходящ начин на клиентите.
Следователно
предявеният иск за установяване на вземане за такси за дялово разпределение е
установен по основание и възраженията в обратен смисъл, съдът намира за
неоснователни, тъй като услугата дялово разпределение е била реално
осъществена.
Обстоятелството
колко точно количество топлинна енергия е доставено в сградата и конкретно в имота на ответника е от
значение единствено към доказването на размера на иска, като евентуалната
недоказаност на този размер не може да доведе до отхвърлянето му съгласно чл.162 ГПК. От
заключението на СТЕ, което въззивният съд цени изцяло
като обективно и компетентно изготвено, се установява, че: 1). Дяловото
разпределение през процесния период е извършвано от „Б.Б.“ ООД, на база реален отчет на разпределителя, като при
отчета на дяловите единици са съставяни протоколи за главен отчет с подпис на
абоната (лице, осигурило достъп). Показанията от протокола за главен отчет са
нанесени правилно в подробните изравнителни сметки. ТЕ от сградна
инсталация е разпределяна на база пълен отопляем обем на имота – 51 м2, като
заложената в подробните изравнителни сметки ТЕ за разпределение напълно
съответства на отчетената по общия топломер, 2). Общата дължима сума по ФДР е в
размер на 141,73 лева, от които сума по фактури – 364,59 лева и сума за получаване
– 222,86 лева. Всички суми са без предишни неплатени и просрочени суми и без
начисляване на лихви по тях.
Настоящият съдебен състав изцяло
кредитира заключението по допуснатата пред Софийски районен съд експертиза. Същата
е изготвена от експерт, притежаващ необходимите професионални знания и
квалификация, и е съобразено с целия доказателствен
материал по делото, поради което съдът постави същата в основата на доказателствените си изводи. Експертът е основал изводите
си въз основа на доказателствения материал по делото,
преценен поотделно и в съвкупност, като експертизата е приета без възражения от
страна на страните в производството.
На следващо място следва да бъде
посочено, че съгласно чл. 33, ал. 1 от Общите условия от 2008 г., приложими към
процесния период, купувачите са длъжни да заплащат
месечните си задължения за доставената им топлинна енергия в 30-дневен срок
след изтичане на периода, за който се отнасят, а в ал. 6 на същата разпоредба
изрично е предвидено, че при неизпълнение на задължението в срок, дължат
обезщетение за забава в размер на законната лихва. Следователно с изтичане на
30-дневния срок за доставената през съответния месец от процесния
период топлоенергия, ответникът е изпаднал в забава и след изтичане на
30-дневния срок от съответния месец, за същия се е породило и задължение за
заплащане на обезщетение за забава, в размер на законната лихва. В този смисъл,
неоснователен е и доводът в жалбата, че вземанията на ищеца не били изискуеми –
съгласно действащите към процесния период ОУ за
продажба на топлинна енергия за битови нужди от ищеца на потребители в гр. С.,
купувачите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия в
30-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят. Задължението е
срочно, така че за да стане вземането изискуемо и да изпадне в забава длъжникът
не е необходима покана от кредитора – чл. 84, ал. 1 ЗЗД.
Относно релевираното
от въззивника - ответник във въззивната
жалба възражение за изтекла погасителна давност следва да бъде посочено, че по
силата на чл. 131, ал. 1 ГПК, с изтичане срока за отговор на исковата молба се преклудират възраженията, които не са свързани със
служебното приложение на материалния или процесуален закон от съда. По въпроса
свързан с момента, в който се преклудира правото на
ответника да направи възражение за погасяване по давност на вземанията е налице
съдебна практика на Върховния касационен съд, според която правото на ответника
да направи възражение за погасяване на вземането по давност се преклудира с изтичане на срока за отговор на исковата молба
по чл. 131, ал. 1 ГПК. Понеже по въпроса за давността съдът не се произнася
служебно, възражението за давност е от категорията на процесуалните права,
които се преклудират, ако не са упражнени в срока за
отговор на исковата молба (в този смисъл решение № 358/18.06.2010 г. по гр. д.
№ 1183/2009 г., ІІІ г. о. на ВКС, решение № 177 от 26.11.2010 г. по т. д. №
46/2010 г., Т. К., ІІ Т. О. на ВКС, решение № 85 от 17.06.2011 г. по т. д. №
682/2010 г., Т. К., ІІ Т. О. на ВКС, решение № 111 от 08.10.2010 г. по т. д. №
1068/2009 г., Т. К., І Т. О. на ВКС). В цитираната съдебна практика се сочи
единствено изключение, при което възражението може да се приеме, че не е преклудирано, а именно случаите, в които длъжникът не е
подал отговор на исковата молба, но във възражението си по чл. 414, ал. 1 ГПК,
депозирано в заповедното производство, се е позовал изрично на погасяване на
вземането по давност и това възражение е приобщено към исковото производство. В
този случай, съдът следва да се произнесе относно давността, дори и ответникът
да не е подал писмен отговор на исковата молба по чл. 131, ал. 2 ГПК.
В конкретиката
на настоящия случай въззивният състав на съда
констатира, че ответникът, въззивник в настоящото
производство, е депозирал в срок отговор на исковата молба, в който не се е
позовал на института на погасителната давност. Възражение за погасяване на
главницата и лихвите по давност е релевирано за първи
път в депозираната пред въззивната съдебна инстанция въззивна жалба, поради което се явява преклудирано
и като такова не следва да бъде разглеждано.
Съгласно
разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на
въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно
проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и
обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния
съд, а относно правилността на първоинстанционното
решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци. Доколкото по отношение
изводите на Софийския районен съд за конкретно дължимия размер на претендираните вземания, присъдени с обжалваното решение,
не са въведени конкретни оплаквания, въззивният съд
не може да възприема нова фактическа обстановка и не може да формира различни
изводи.
При липсата на
други оплаквания с въззивната жалба, и след преценка,
че в решението не са допуснати нарушения на императивни материалноправни
норми, въззивният съд намира, че атакуваният съдебен
акт е правилен и като такъв следва да бъде потвърден.
По разноските:
Предвид
изхода на правния спор пред настоящата съдебна инстанция в полза на въззиваемия - ищец следва на основание чл. 78, ал. 1 ГПК
във вр. с чл. 273 ГПК да бъдат присъдени сторените от
него разноски, като съдът при съобразяване на действителната фактическа и
правна сложност на делото, намира, че размерът на юрисконсултското
възнаграждение, определен на основание чл. 78, ал. 8 ГПК във вр. с чл. 37 ЗПП и чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащането
на правната помощ, следва да бъде определен в размер от 100 лв., която сума
следва да му бъде присъдена.
С оглед цената на иска,
въззивното решение не подлежи на касационно обжалване по правилата на 280, ал. 2 ГПК,
във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.
Така мотивиран, Софийският градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 186288 от 07.08.2019г., постановено по гр. д. № 54624/2017 г. по
описа на Софийски районен съд, ГО, 151 състав, в обжалваната част.
ОСЪЖДА Т.Ц.Б., ЕГН **********,
с адрес ***, да заплати на „Т.– С.“ ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление ***, на основание чл.78, ал.3 ГПК сумата от 100,00 лева,
представляваща разноски във въззивното производство.
Решението е постановено при участието на
трето лице-помагач на страната на въззиваемия – „Б.“ ООД.
Решението не подлежи на касационно
обжалване, на основание чл. 280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.