Р Е Ш Е Н И Е №
31.05.2022 г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО – Въззивни състави, ІІ-В състав, в публично заседание на двадесет и трети февруари две хиляди двадесет и
втора година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл. съдия ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при секретаря
Юлиана Шулева, като разгледа докладваното от съдия Маринова-Тонева в.гр.дело №
7240 по описа за 2020 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 –
273 ГПК.
С решение № 74784 от 22.04.2020 г. по гр.д. № 78036/2018 г. Софийски
районен съд, 163 състав признал за установено на основание чл. 422, ал. 1 ГПК
вр. чл. 535 ТЗ, че ответниците „А. – ГД“ ЕООД, ЕИК ******, С.Н.Д., ЕГН **********,
Н.Г.Д., ЕГН **********, и Н.Г.Д., ЕГН **********, дължат солидарно на ищеца М.С.М.,
ЕГН **********, сумата 7 000 евро, представляваща дължимо вземане по запис на
заповед, издаден на 23.03.2015 г. от „А. – ГД“ ЕООД и авалиран от С.Н.Д., Н.Г.Д.
и Н.Г.Д., предявен на 23.09.2015 г., ведно със законната лихва от подаване на заявлението
по чл. 417 ГПК - 13.09.2018 г., до окончателното изплащане на задължението, за
което вземане е издадена заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК по гр.д.
№ 60474/2018 г. по описа на СРС. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответниците са
осъдени да заплатят на ищеца сумата 2 587.64 лв. – разноски за исковото и за
заповедното производство.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответниците „А. – ГД“ ЕООД, С.Н.Д.,
Н.Г.Д. и Н.Г.Д., които го обжалват изцяло с оплаквания за неправилност – неправилно
приложение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените
правила и необоснованост. С отговора на исковата молба ответниците оспорили
датата на съставяне и на предявяване на записа на заповед, но въпреки това
съдът приел, че е налице валиден запис на заповед с достоверна дата, тъй като
не оспорили автентичността на ефекта. Ищецът не провел пълно и главно доказване
относно датите на издаване и на предявяване на записа на заповед. Недоказването
на датата на предявяване било допълнително основание да се счита, че записът на
заповед не е редовен по смисъла на ТЗ. Неправилно районният съд приел и че
ответниците не са доказали при условията на пълно и главно доказване соченото
от тях каузално правоотношение, в обезпечение на което бил издаден записът - договор за заем между Н. Л.П.и „А.“ ЕООД за
сумата 200 000 евро, по което ищецът бил гарант, за което от лихвата в общ
размер 20 % получавал 3 %. Първоначалната функция на ищеца като комисионер през
2011 г. и посредник, който уредил заема, „премила“ и в допълнителна гаранционна
функция за заплащането на задължението на Г.Д. през 2013 г. и 2015 г. По делото
се установило от приетите писмени доказателства, електронна кореспонденция и
заключение на ССЕ, че задълженията по каузалното правоотношение са погасени. Излагат
се нови фактически твърдения, вкл. противоречиви такива относно каузалното
правоотношение – като такова по договор за заем между физическите лица Н. Л.П.,
Г.К.Д. и ищеца М.М., като се твърди и не един, а повече договори за заем,
сключени между издателя на ефекта „А.“ ЕООД и ищеца М.М.. Поради обезпечителната
функция, която М.М. имал по заема, били издадени 12 бр. записи на заповед, вкл.
процесният. Молят съда да отмени първоинстанционното решение и вместо това
постанови друго, с което да отхвърли предявения иск. Претендират разноски за
двете инстанции, като за тези във въззивното производство представят списък по
чл. 80 ГПК. Правят евентуално възражение за прекомерност по смисъла на чл. 78,
ал. 5 ГПК на претендираното от насрещната страна адвокатско възнаграждение.
Въззиваемата страна М.С.М. с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва
жалбата и моли съда да потвърди решението като правилно. Претендира разноски за
въззивното производство съгласно списък по чл. 80 ГПК. Прави евентуално
възражение за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК на претендираното от
въззивниците адвокатско възнаграждение.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл. 259,
ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като
въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства по реда на чл. 12 и
чл. 235, ал. 2 и 3 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира за
установено следното:
Съдът е сезиран със субективно пасивно съединени положителни установителни
искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 535 ТЗ за сумата 7 000
евро, дължима солидарно от ответниците по запис на заповед от 23.03.2015 г., с
издател „А.“ ЕООД и поемател М.М., авалиран от ответниците – физически лица.
В исковата молба ищецът твърди, че на 23.03.2015 г. ответникът „А.“ ЕООД издал
в негова полза запис на заповед, с който се задължил да му плати на предявяване
сумата 7 000 евро. Записът на заповед бил авалиран от ответниците С.Н.Д., Н.Г.Д.
и Н.Г.Д.. Ефектът бил предявен за плащане на издателя чрез тогавашния му
управител Г.Д. на 23.09.2015 г., но не последвало плащане, поради което ищецът се
снабдил със заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК по гр.д.
№ 60474/2018 г на СРС, 163 състав.
С отговора на исковата молба, депозиран в срока по чл. 131 ГПК (видно от
представеното в настоящото производство копие от товарителница), ответниците са
оспорили исковете. Не оспорват, че записът на заповед е подписан от сочените за
автори лица, но твърдят, че менителничният ефект не бил предявен на издателя на
посочената в него дата. Въвели са в процеса каузално правоотношение, в
обезпечение на което твърдят да били издадени 12 бр. записи на заповед, вкл.
процесният. В отговора се съдържат противоречиви твърдения относно каузалното
правоотношение, като с уточнение в първото открито съдебно заседание в първата
инстанция се твърди договор за заем от 2011 г., сключен между Н. Л.П., като
заемодател, и „А.“ ЕООД (собственост на Г.Д.), като заемополучател, за сумата
200 000 евро, а ищецът М.М. бил гарант по договора за заем и каузалното
правоотношение било между трите страни. Между П.и М. имало уговорка ищецът да
получава 3 % от лихвата по договора за заем, която била в размер на 20 %. Тъй
като в един момент спрели плащанията, ищецът изготвил и съставил договор за
заем и запис на заповед за всеки със сума по 7 000 евро, за да обезпечи и
гарантира заплащането на заема от страна на Д. към П.. Твърдят, че подписали
записите на заповед съгласно указанията на Г.Д. във връзка с получения заем в
размер на 200 000 евро. При частични погасявания по договора за
заем Н. П.изпращал потвърдителни имейли за сумите, които е получил, до Г.Д. и
до М.М.. Задълженията по договора за заем били изцяло погасени и на Г.Д.
били върнати документите за заема, но след смъртта му не били открити в
неговия архив. Задължението по ценната книга било към Н. П., а ищецът бил
гарант по това задължение и се обезпечил с цел да не се наложи да изплаща
задълженията на ответното дружество. Искали са от съда да отхвърли исковете.
В дадения му срок, с молба от 11.10.2019 г. ищецът е оспорил наличието на
посоченото от ответниците каузално правоотношение, вкл. е оспорил да е бил
гарант по парични взаимоотношения между ответното дружество и трето лице. Оспорил
е представената електронна кореспонденция като неотносима за спора, тъй като от
нея не се установява каква е връзката на възникналите през 2011 г. отношения
между ответното дружество и Н. П.с процесния запис на заповед.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния
закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г.,
ОСГТК на ВКС).
Атакуваното решение е валидно и допустимо. Възраженията на длъжниците срещу
издадената заповед за изпълнение на парично задължение са постъпили в срока по
чл. 414, ал. 2 вр. чл. 418, ал. 5 ГПК, а установителните искове са предявени в
срока по чл. 415 ГПК и са допустими. Като краен резултат въззивният съд намира
решението за правилно по следните съображения:
От фактическа страна: Видно от приетия по делото и
намиращ се в оригинал в приложеното гр.д. № 60474/2018 г на СРС, 163 състав документ,
озаглавен „запис на заповед“, с дата на издаване 23.03.2015 г., с него „А. ГД“
ЕООД, чрез законния си представител Г.К.Д., неотменимо и безусловно се задължил
да заплати на поемателя М.С.М. на предявяване на записа на заповед сумата
7 000 евро. Записът е авалиран при условията, при които е поето
задължението, от Г.К.Д., С.Н.Д., Н.Г.Д.
и Н.Г.Д.. В съдържанието на документа се съдържа текст „запис на заповед“, като
е посочено и място на плащане. Записът на заповед е предявен за плащане на
издателя чрез законния му представител и авалист Г.К.Д. на 23.09.2015 г.
Приети по делото са още 10 записа на заповед със същите
издател, поемател и авалисти, както следва: запис на заповед от 09.03.2015 г.
за сумата 7 000 евро; запис на заповед от 12.03.2015 г. за сумата 7 000 евро; запис
на заповед от 19.03.2015 г. за сумата 7 000 евро; запис на заповед от
27.03.2015 г. за сумата 7 000 евро; запис на заповед от 03.04.2015 г. за сумата
7 500 евро; запис на заповед от
08.04.2015 г. за сумата 7 000 евро; запис на заповед от 15.04.2015 г. за сумата
7 000 евро; запис на заповед от 21.04.2015 г. за сумата 7 000 евро; запис на
заповед от 27.04.2015 г. за сумата 7 500 евро; запис на заповед от 30.04.2015
г. за сумата 7 500 евро., или общо на стойност заедно с процесния за сумата
78 500 евро.
Приет по делото е договор за ипотечен кредит от
07.08.2015 г., по силата на който „Банка ДСК“ ЕАД, като кредитор, се задължила
да предостави на Г.К.Д., като кредитополучател, сумата от 62 280 лв. за
финансиране на текущи потребности, срещу насрещното му задължение да върне
сумата, заедно с договорната лихва, за срок от 190 месеца.
Приет по делото е и договор за ипотечен кредит от
16.11.2015 г., по силата на който „Банка ДСК“ ЕАД, като кредитор, се задължила
да предостави на Н.Г.Д., като кредотиполучател, сумата от 91 580 лв. за
финансиране на текущи потребности, срещу задължението да върне заетата сума,
заедно с уговорената възнаградителна лихва в срок от 360 месеца. Съдлъжник по
договора е Г.К.Д..
С нотариален акт за продажба на право на строеж за
недвижим имот № 20, том VІ, рег. № 15815, дело № 848/2017 г. на нотариус с рег.
№ 065 на НК от 20.12.2017 г. Н.Г.Д. продала на Н. Л.П.правото на строеж за
изграждането на гараж № 6-В в подробно описания в нотариалния акт поземлен
имот, за сумата от 5 195 лв.
С отговора на исковата молба е представена на хартиен
носител електронна кореспонденция между Г.Д., Н. П.и М. М., която не е оспорена
своевременно от ищеца, същият е твърдял само, че същата е неотносима за спора.
Във въззивното производство са приети в четлив вид и в цялост констативните
протоколи на нотариус с рег. № 621 на НК за удостоверяване съдържанието на
имейлите. Част от тях изхождат от електронен адрес на Н. П.и с тях се
потвърждава получаване на суми от Г.Д. относно негово задължение от м. 12.2011
г. Като прикачен файл към едно от електронните писма е приложен протокол от
проведена среща на 12.06.2013 г., съдържащ бележки относно водените разговори.
Съгласно електронно писмо от П.до Г.Д. от 23.04.2017 г., по задължение към П.от
2016 г. дължимият остатък е 56 480 евро.
Към едно от електронните писма е прикачен файл, който
съдържа проект на договор за паричен заем срещу обезпечение недвижим имот
от 25.04.2017 г. между Н. Л.П., като заемодател, и „А.“ ЕООД, като
заемател, по силата на който заемодателят се задължава да предостави
на заемателя сумата от 101 148 евро, срещу насрещното задължение
да я върне в определен срок. Уговорената сума се предоставя на заемателя на
отделни вноски, първата от която е платима при подписването
му. Заемателят се е задължил да построи и прехвърли на заемодателя или
на посочено от него лице с нотариален акт описаните в договора апартамент № 7-5
А и гараж № 6-В. Ответниците твърдят, че съгласие не е било постигнато и този
договор за заем не е бил сключен.
Съгласно представената от НАП информация (л. 171 – 183 от
делото на СРС) ищецът е подал годишни данъчни декларации по чл. 50 ЗДДФЛ за
данъчни 2015 г., 2016 г. и 2017 г., в които няма данни за
предоставени заеми на „А.“ ЕООД.
Прието по делото е и постановление за отказ да се
образува наказателно производство от 28.10.2019 г. на СГП по пр. пр. № 17206/2019
г. по жалба на Н.Д. и Н.Д. срещу М.М. и Н. П.. В мотивите на постановлението е
посочено, че според обясненията на М. и П., през 2011 г. последният е
предоставил на М. в заем парична сума, която му била необходима, за
да финансира бизнес проект, предложен и реализиран от Г.К.Д.. М.М. от своя
страна предоставил тази сума на Г.Д. с цел инвестиране в изграждането на
жилищна сграда. Впоследствие последният не възстановил изцяло предоставените му
пари, поради което М. предявил финансовите си претенции по съдебен ред.
Съгласно приетото сведение от 13.03.2019 г., дадено от Н.
П.по горната прокурорска преписка (л. 190 – 191), в края на октомври и през
ноември 2011 г. М.М. на два пъти му отправял предложение за финансова помощ към
Г.Д., но П.отказал. В края на ноември 2011 г. М. поискал от него финансова
помощ, и тъй като били близки приятели не можал да му откаже. Дни след това му
занесъл 50 000 евро, като уговорката била да му ги върне в срок до 1
година, а в продължение на две седмици дал други 125 000 евро на М., със
същия срок за връщане. П.нямал никакъв общ бизнес или партньорство с Д. и М. и
нямал финансови претенции към тях и към наследниците на Д.. Не знаел за какво
са употребени тези пари от М..
Според даденото от М. на 05.04.2019 г. сведение по
преписката (л. 192 – 194), през 2011 г. имал идея да закупи апартамент за
дъщеря си, като продаде собствения си апартамент в „Лозенец“ и купи два
по-малки в същия район. Г.Д. предлагал възможности в кв. „Лозенец“ или кв. „Изток“.
По същото време П.имал интерес към включване в строителния бизнес и споделил с М.,
че също се интересува от закупуване на апартамент в кв. „Изток“. По настояване
на Д.М. попитал П.дали се интересува да инвестира „на зелено“ за закупуване на
жилище. Първоначално П.се двоумял, но впоследствие решил да се включи и през
декември осигурил 50 000 евро, а впоследствие още 125 000 евро, които
били дадени на Г.Д.. Последният обещал да ползва парите за срок от 1 година и да
направи отчет какво се е получило като резултат. Д. не можал да изпълни
уговорката и вариантите за строителство в желаните райони не се осъществили, но
не връщал парите, а само незначителни суми, доколкото било известно на М.. Това
довело до напрежение в отношенията му с П.. В крайна сметка, за да не изгуби
парите си, П.се съгласил да закупи апартамент в блока на Г.Д., но доколкото
знаел М., П.не останал доволен от предложените му условия и се отказал,
получило се и някакво разминаване в парите, оставащи да бъдат възстановени.
Накрая двамата стигнали до единомислие. След смъртта на Д. децата му отказали
да заплатят остатъка от дължими суми за доставени на „А.“ ЕООД метални профили
и фасадни термопанели, което застрашило дейността на дружеството на М. и последният
бил принуден да потърси правата си по съдебен път. Разказва и за случай във
връзка с имот в с. Петърч, във връзка с изпълнението на договор, сключен с Н.Д..
В крайна сметка била разрушена сграда – собственост на дружеството на М., за
което също щели да потърсят правата си по съдебен път, като дължими били и суми
за ел. енергия за обекта в с. Петърч, за които още приживе на Д. била изпратена
рекаптулация, а наследниците отказали да заплатят. Заявил е още, че във връзка
с други отношения на М. с наследниците и отказът им да поемат пасивите на
наследството имало заведени 9 дела по искове по оспорени заповеди за изпълнение
пред СРС, по които Д. не оспорвали истинността на записите на заповед.
Задължен по реда на чл. 192 ГПК, Н. Л.П.заявява, че не
съществува договор за заем между него и Г.Д., нито между П.и „А.“ ЕООД, не е
запознат с отношенията между М.М. и Г.Д., респ. с „А.“ ЕООД, и не е изплащал
суми, представляващи лихви или комисионни на М.М. във връзка с договори за
заем, тъй като такива не съществували.
Съгласно заключението на ССЕ, прието в
първоинстанционното производство, в счетоводството на „А.“ ЕООД не са заведени заеми или суми през
2015 г. и 2016 г., получени от ищеца по процесния запис на заповед, както и
няма записани суми за 2011 г. и 2012 г. Според вещото лице общата сума на
издадените записи на заповед в полза на ищеца е 78 000 евро, като видно е, че
вещото лице е включило два пъти сумата по записа на заповед от 21.04.2015 г. Ищецът
не е декларирал пред НАП сума в такъв размер за финансовата 2015 г. нито като
получен заем от Никола П., нито като предоставени заеми на Г.Д., респ. „А.“
ЕООД. Въз основа на данните от прокурорската преписка вещото лице е приело, че
договор за заем е сключен между Н. П.и Г.Д. за сумата 175 000 евро, като
няма яснота каква лихва е била уговорена. Съобразно приетите имейли вещото лице
е заключило, че върнатата сума е в общ размер от 202 461.06 евро, като е
взело предвид при изчислението и изходящите от Г.Д. имейли, в които твърди да е
върнал сумата от общо 10 022.58 евро.
От правна страна: Съгласно разясненията, дадени с т. 17
на Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по тълк.д. № 4/2013 г., ОСГТК на ВКС,
предмет на делото при предявен установителен иск по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК в хипотезата на издадена заповед за
изпълнение по чл. 417, т. 9 ГПК е съществуване на вземането, основано
на записа на заповед. При въведени от страните твърдения или възражения,
основани на конкретно каузално правоотношение, по повод или във връзка с което
е издаден записът на заповед, на изследване подлежи и каузалното
правоотношение. В производството по установителния иск, предявен по реда чл. 422, ал. 1 ГПК, ищецът - кредитор доказва вземането си,
основано на менителничния ефект - съществуването на редовен от външна страна
запис на заповед, подлежащ на изпълнение. При въведени твърдения или
възражения, основани на конкретно каузално правоотношение, по повод или във
връзка с което е издаден записът на заповед, всяка от страните доказва фактите,
на които са основани твърденията и възраженията и са обуславящи за
претендираното, съответно отричаното право - за съществуването, респ.
несъществуването на вземането по записа на заповед.
Записът на заповед е ценна книга, материализираща права,
и доказателство за вземането. Вземането по запис на заповед произтича от
абстрактна сделка, на която основанието е извън съдържанието на документа. При
редовен от външна страна менителничен ефект и направено общо оспорване на
вземането от ответника, ищецът не е длъжен да сочи основание на поетото от
издателя задължение за плащане и да доказва възникването и съществуването на
вземане по каузално правоотношение между него като поемател и длъжника-издател,
по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед.
С въвеждането на твърдения или възражения от поемателя или
от издателя за наличието на каузално правоотношение, по повод или във връзка с
което е издаден редовният запис на заповед, се разкрива основанието на поетото
задължение за плащане или обезпечителния характер на ценната книга. В тази
хипотеза в производството по чл. 422 ГПК на изследване подлежи и каузалното
правоотношение, доколкото възраженията, основани на това правоотношение, биха
имали за последица погасяване на вземането по записа на заповед.
По правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК за разпределение на доказателствената
тежест всяка от страните доказва фактите, на които основава твърденията и
възраженията си, и които са обуславящи за претендираното, съответно отричаното
право - за съществуването, респ. несъществуването на вземането по записа на
заповед.
При липса на спор между страните относно наличието на
конкретно каузално правоотношение, чието изпълнение е обезпечено с издадения
запис на заповед, съдът разглежда заявените от ответника - длъжник релативни
възражения, като например за невъзникване на вземането, за погасяването му или
за недействителност на основанието по каузалното правоотношение.
Ако страните спорят относно конкретното каузално
правоотношение и връзката му с издадената ценна книга, като сочат различни
каузални правоотношения, по повод или връзка с които е издаден записът на
заповед, съдът обсъжда в мотивите на решението този въпрос. При доказана
връзка между записа на заповед и конкретно каузално правоотношение, независимо
от коя страна е въведено в делото, съдът разглежда заявените от длъжника
релативни възражения, относими към погасяване на вземането по издадения запис
на заповед.
При въведено твърдение на ищеца с исковата молба по чл. 422 ГПК, че вземането му по издадената заповед за
изпълнение произтича от конкретно каузално правоотношение, изпълнението по
което е било обезпечено с издадения запис на заповед, не се променя предметът
на делото. Ищецът - кредитор сочи обезпечителната функция на записа на заповед
спрямо каузалното правоотношение, като доказва вземането си, основано на
менителничния ефект. При заявени релативни възражения от ответника се прилагат
посочените правила за разпределение на доказателствената тежест.
Налице е трайна практика на ВКС, постановена след приемане
на тълкувателното решение, обективирана в решение № 248 от 23.01.2015
г. по т. д. № 3437/2013 г., І ТО и решение № 20 от 19.06.2018 г. по т. д. №
1151/2017 г., І ТО, решение № 38 от 07.04.2015 г. по т. д. № 1008/2014 г., І ТО,
решение № 218 от 21.01.2019 г. по т. д. № 304/2018 г., І ТО, определение № 143
от 12.02.2016 г. по т. д. № 1869/2015 г., І ТО (в което е цитирана и друга
практика), съгласно която при пряк менителничен иск ищецът носи тежестта да
установи само редовен от външна страна запис на
заповед. Интерес, но не и задължение, от установяване на каузална причина за
издаване записа на заповед, ищецът би имал само с цел преодоляване защитата на
ответника, в случай че същият би твърдял и доказвал различна от действителната
каузална причина за издаване на менителничния ефект. 3а посочването на кауза,
но недоказването й, ищецът не би могъл да се санкционира с отхвърляне на иска,
основан на абстрактната правна сделка. Недоказването и
от двете страни на поддържаните от тях различни конкретни каузални правоотношения,
съответно на връзката им със записа на заповед, няма за последица погасяване,
респ. несъществуване на вземането по менителничния ефект, тъй като при неоснователност
на релативното възражение на ответника ищецът не дължи доказване на
възникване/съществуване на каузално правоотношение, по повод на което
е издадена ценната книга, така както не дължи установяването му в хипотеза на
липса на относително възражение на длъжника. В същия смисъл е и решение № 100
от 06.10.2020 г. по т. д. № 2133/2019 г., І ТО на ВКС, съгласно което при
редовен запис на заповед и недоказани от ответника
абсолютни, респ. относителни възражения за несъществуване на спорното вземане,
предявеният по реда на чл. 422 ГПК установителен иск подлежи на уважаване, тъй
като ищецът носи тежестта да установи само редовен от външна
страна запис на заповед.
В случая представеният запис на заповед от 23.03.2015 г.
съдържа всички задължителни реквизити по чл. 535 ТЗ и представлява редовен от външна страна
менителничен ефект. В преклузивния срок по чл. 131 ГПК ответниците не са
оспорили датата на издаване на записа на заповед, а възражението им, че същият
не е предявен за плащане на посочената в него дата не е доказано. Следва да се
посочи и че дали записът на заповед е предявен на посочената в
него дата е ирелевантно за неговата действителност. Съгласно дадените в т.
3 на Тълкувателно решение № 1/28.12.2005 г. по т.д. № 1/2004 г. на
ОСГТК на ВКС разяснения, предявяването по своята правна природа
представлява покана за изпълнение на менителничното
задължение. Предявяването на записа на заповед за плащане
поставя длъжника в забава и представлява необходимото кредиторово съдействие за
изпълнение на задължението, но не се отразява върху възможността да бъде ангажирана
отговорността на издателя на записа на заповед и неговия авалист (арг.
и от чл. 514, ал. 1 ТЗ, съгласно който непредявяването на менителничния
ефект за плащане в определените за това срокове води до загубване на правата по
ефекта по отношение на регресно отговорните лица - джирантите и техните
авалисти).
С исковата молба и в хода на делото ищецът не е въвел в
процеса каузално правоотношение, във връзка с което е издаден записът на заповед.
Такова е въведено от ответниците, които твърдят да са издали/авалирали
процесния запис заедно с още 11 записа на заповед като обезпечение за
задълженията по договор за заем от 2011 г. за сумата 200 000 евро, сключен
между Н. П.и „А.-ГД“, по който договор ищецът бил гарант, като впоследствие
поискал подписване договор за заем и на 12 бр. записи на заповед, за да не носи
отговорност за дълга на „А.“ ЕООД пред П..
По заявените относителни възражения от ответниците
авалисти:
Съгласно трайната практика на ВКС, за разлика от
поръчителството по гражданското право, менителничното поръчителство (авала) е
уредено в чл. 483 ТЗ – чл. 485 ТЗ като самостоятелно (неакцесорно) от главното
задължение. Единственото изключение от този принцип на самостоятелност на авала
е предвиден в чл. 485, ал.
В случая не се твърди авалистите да са страна по
заявеното от ответниците каузално правоотношение, твърди се страни по
последното да са трето за делото лице, поемателят и издателят на ценната книга
„А.“ ЕООД. Ответниците - авалисти не са твърдели недобросъвестност и
злоупотреба с право от ищеца-поемател, поради което възраженията им,
произтичащи от заявеното каузално правоотношение, не подлежат на обсъждане.
По относителните възражения на издателя на записа на
заповед „А.“ ЕООД:
При доказателствена тежест за ответника – издател
съобразно чл. 154, ал. 1 ГПК, по делото не е установено при условията на пълно
доказване твърдяното каузално правоотношение по договор за заем от 2011 г., по
който ищецът бил гарант. От обсъдените
по-горе писмени доказателства се установи, че в периода 2011 – 2017 г. между физическото
лице Г.Д. и трето за делото лице - Н. П., е имало финансови отношения,
най-вероятно по договор за заем, като не се установява какви са били условията
по този договор – каква сума е предоставена, при каква лихва и при какви други
условия. Не се установяват твърденията, че ищецът М.М. бил гарант по такъв
договор, че получавал част от договорната лихва по заема, че впоследствие с
него бил сключен договор за заем с цел обезпечаването на М. срещу евентуално
неизпълнение по договора за заем с третото лице. Не са ангажирани никакви доказателства,
от които да се направи извод, че процесният запис на заповед от 23.03.2015 г. с
поемател М.М. обезпечава изпълнението на задължения по твърдяния договор за
заем, а този факт изрично е оспорен от ищеца.
Следователно не е доказана връзка между издадения в полза
на ищеца запис на заповед и твърдяното каузално правоотношение. При недоказване
на такава връзка, съдът не следва да обсъжда възражението на ответника за
погасяване на задълженията по каузалното правоотношение, тъй като дори
погасяване да е било налице, това не би могло да обуслови извод за погасяване на
вземането по менителничния ефект.
По изложените съображения въззивният съд намира, че предявените искове с
правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 535 ТЗ са основателни. Предвид
съвпадението на крайните изводи на двете инстанции, атакуваното решение следва
да бъде потвърдено.
При този изход и изричната претенция, разноски за настоящата инстанция се
следват на въззиваемия. Доказано направените такива са в размер на 1 360
лв. - адвокатско възнаграждение, което е заплатено в брой съгласно
удостовереното в представения договор за правна защита и съдействие от
28.09.2020 г. Съобразно обжалваемия интерес от 13 690.81 лв., минималното
възнаграждение, определено по реда на чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1/2004 г.
за минималните размери на адвокатските възнаграждения, възлиза на 940.72 лв. Пред
настоящата инстанция делото е било усложнено от фактическа и правна страна, от
въззивниците са били заявени множество доказателствени искания, и съобразявайки
извършената от пълномощника дейност въззивният съд намира, че възнаграждението
от 1 360 лв. не е прекомерно по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК и не следва
да се намалява.
Съобразявайки разясненията, дадени с Тълкувателно решение № 3 от 23.02.2022
г. по тълк. д. № 3/2019 г., ОСГTК на ВКС, обстоятелството, че искът по чл. 535 ТЗ се отнася до абсолютна търговска сделка по смисъла на чл. 1, ал. 1 ТЗ, че
издателят на ценната книга е търговец, а поемателят и авалистите нямат
качеството „потребител“ по твърдяното каузално правоотношение, както и съобразявайки
практиката на ВКС, обективирана в определение № 121 от 18.03.2022 г. по гр.д. №
3925/2021 г. на ВКС, ІІІ ГО, определение № 189/17.05.2022 г. по гр.д. №
1508/2022 г. на ВКС, ІІІ ГО и др.), въззивният съд намира, че делото е
търговско, и предвид цената на исковете от 13 690.81 лв., настоящото
въззивно решение не подлежи на касационно обжалване - чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 74784 от 22.04.2020 г., постановено по гр.д. № 78036/2018 г. на
Софийски районен съд, 163 състав.
ОСЪЖДА „А. – ГД“ ЕООД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:***, С.Н.Д.,
ЕГН **********,***, Н.Г.Д., ЕГН **********,***, и Н.Г.Д., ЕГН **********,***, да заплатят на М.С.М., ЕГН **********,***, на основание чл. 78 ГПК сумата 1 360 лв. (хиляда триста
и шестдесет лева), представляваща разноски за въззивното производство.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл.
280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.